Парк Скайфол

Паркът се намира непосредствено до зоологическата градина. Построен е във формата на кръг, а алеите на два от изходите му, продължават, заобикаляйки целият град. Мястото е обсипано със зеленина, няколко ботанически градини, десетина фонтани и частна, остъклена менажерия, където се отглеждат видове, не можещи иначе да виреят на морският климат.

Някъде, в центъра на града, различните мелодии на часовниковите кули излива над хората магични звуци. Да, аз бях доста далеч от центъра и сега с четирите хрътки крачех по сенчестата алея на парк Скайфол. Чудите се как изобщо стигнах до парка, без кракът ми да е стъпвал там преди? С питане. Но не онова тривиално питане за посоката- аз прибягвам до него само в момент на крайно отчаяние, бързане и досада. Това тук стана по по- различен начин...

Когато тръгнахме от библиотеката, бях толкова въодушевен и толкова щастлив вътрешно, че се накичих със святкащи очички, глупава усмивка и бодра крачка. Но бях нервен- единствените животни, до които съм имал досег при ... да, познахте- Илирас, са конете и префърцунената котка на Каскар, която до такава степен приличаше на господаря си, че само двамата се погаждаха. После онзи реши, че още няколко котки няма да са му излишни... и така из имението винаги имаше една топка козина, с която по негласна договорка взаимно се отбягвахме.

Кучетата, чиято компания имах щастието да споделям сега, бяха от порода, свикнала да работи заедно с много хора- ловджийските хайки са си живо стълпотворение.
За разлика от кучетата пазачи, тези хрътки бяха дресирани да проявяват интерес само към други четириноги и пернати, така че аз и четиримата ми нови познати бяхме еднакво безразлични към пешеходците и се отправихме кротко към... ъм... не съм сигурен към къде. Отговорът на въпроса кой кого всъщност разхождаше, беше в полза на кучетата- те бяха учудващо единодушни за посоката, към която заприпкаха с контролираното нетърпение на превъзбуден аристократ.
Някои от хората по улиците, обаче, се смущаваха от този зъбат квартет, но имаше и такива, които не пропускаха да огледат красивите хрътки, докато те продължаваха невъзмутимо да ме дърпат нанякъде. Мина ми през ума, че тези хубавци могат да си припечелват допълнително доста, ако станат водачи на квадрига.
И все пак аз не се противях- по- добре да са единодушни и да не знам къде отиваме, отколкото да искам да ги заведа някъде, а те да се омотават и дърпат на четири страни. Тези кучета до такава степен контролираха животинските си инстинкти, че когато стоях на щрек, минавайки покрай някоя пекарна или ресторант, те приятно ме изненадваха с желязна дисциплина и изобщо не се поддаваха на приятната миризма... Петимата само мятахме по един влажен поглед, преглъщахме слюнките си, издишвахме апетитния въздух, който бяхме поели дълбоко, и продължавахме.

След малко вървяне в западна посока стигнахме до едно от онези парчета- петънца, разпръснати из Скайфол. И то, като доста от своите себеподобни, имаше в средата фонтан, обграден с концентрични кръгове от алея с цветя, алея с пейки и накрая- алея с дървета. Едно от кучетата прояви интерес към близкия гълъб, непредпазливо кълвящ си трохи от плочките. Хрътката скочи натам и останалите сметнаха, че това ще да е голяма забава и, без да беснеят много, просто се приближаваха до гълъбите и ги караха да отлитат стреснати. Така отново със сдържаните маниери на възпитани животни, каквито си бяхме, петимата влязохме в парка. Кучетата, разбутваха "рахата" на птиците с голямо удоволствие, но приличаха на благородници, играещи крикет или някоя от онези игри, които са забавни, но се играят ходешком, без бързане, покрай приказки и разходка на свеж въздух.
Скоро шумът на падаща вода погали слуха ми, а кучетата явно реагираха на нейния аромат, който и аз усетих малко след като ме повлачиха натам. Птиците вече сами благоразумно правеха път на нашата колоритна групичка, а по пейките имаше десетина отпочиващи, избрали покоя на това място, изолирано от събитията и времето. Не се замислих изобщо, че надали е добре кучетата да пият от фонтана и направих грешката да предам командването на животните, вместо аз да ги водя.
Отидоха си значи те и потегнаха муцунки към водата. Бяха като деца, уморени от игра- пиеха жадно, алчно, та чак ушичките им плющяха от удоволствие. Използвах затишието, за да притъпя бунта на празните ми черва, които сега шумно скандираха и като че ли ръчкаха корема ми с лозунгите и плакатите си. Това става по познатия начин- с палеца на свободната си ръка притиснах малко под слънчевия сплит, а останалите четири пръста впих в четири произволни точки по корема си. Приведох се лекичко, за да са отпуснат мускулите ми и натискът да бъде по- голям. Постоях така, докато не усетих силно пулсирането на кръвта ми там. Когато се изправих, запалих цигара и нито от къркоренето, нито гаденето имаше помен. Кучетата тъкмо облизваха мокрите си муцуни и съвсем доволни се зачудиха накъде сега да поемат, когато зад мен се чу глас:
- Господине, не е позволено животни да пият от фонтана. В този парк не е желателно да се разхождат кучета.
Обърнах се стреснато. Пред мен беше мустакат чичко с гребло в ръка и необичаен гащеризон- сигурен знак, че е служител тук.
Хрътките като че ли усетиха нарушението и се събраха около мен, омотавайки краката ми с поводите си и впериха поглед към непознатия.
- Простете, но не са оповестени никъде тези правила и аз нямаше как да знам.
- Да, разбирам, няма проблем, но по- добре е да ги разходите в градския парк. - мъжът гледаше усмихнат към породистите красавци с размекнатото изражение на познавач.
- Ам... бихте ли ме упътили... накъде е паркът?
- О, ами... - господинът имаше нужда от няколко секунди да превключи от блажено съзерцаване на мърдащите в краката ми животинки към нужната ми информация.- Паркът е на десет минути от тук в западна посока. Вие накъдето и да тръгнете, ще се включите в алеята му- тя обикаля около целия Скайфол.
След полупрофесионално замахване като регулировчик в западна посока, мъжът описа един кръгов пирует във въздуха с ръка и се усмихна благо.
- Благодаря ви много... - промълвих аз, опитвайки се с цигара между зъбите да издърпам завъртяните около мен каишки. Кучетата се суетяха известно време, но след минута бях в състояние да си мърдам краката и, държайки поводите изкъсо, аз ги поведох право на запад.
Кръгът е мистичен символ, безупречна, безкрайна линия, по чиито краища нищо не може да се вкопчи, а е принуден да се плъзне настрани и да следва плавните движения на облия контур.
Осъзнах, че Скайфол е осеян с много малки кръгове- площади, паркове, окантени в друг кръг- алеята на парка. Представих си го като кръгъл часовник с напукано стъкло. По циферблата са разпръснати като монети числата и тях ги свързват правите стрелки на мраморните улици, тръгващи от същинския център и прорязваши този съвършен овал на формата. А стъклото е напукано, защото, погледнати от високо, неговите тънки нишки като мрежа се пръскаха сред тази хармонична структура и из града хаотично криволичеха, независимо от главния строителен план, десетки малки пресечки и улички.

Не обичах да допускам грешки, затова забележката на онзи, макар и добронамерен мъж, доста ме смути. Почувствах се некултурен простак, който не познава порядките...  направо като невежа, озовал се на официална вечеря, който не знае кое ястие с кой прибор се яде. Сега здраво държах кучетата до мен, за да не правят пак подобни своеволия. А те не се противяха- разходката за тях си беше разходка. Може би доброто отношение на стопанинът им към мен им беше послужило като косвена заповед, че трябва да ме слушат, защото той лично ги е поверил на моите грижи.

След малко стигнахме до алеята. Изведнъж се почуствах доволен почти до висота на пълно щастие. Ако искате вярвайте, но за нищо не мислех- такава разходка, лишена от каквито и да е странични терзания, не бях имал. Все разсъждавах върху нещо, а сега просто се наслаждавах на... на нищо конкретно, впрочем, а това е много ценно чувство! Всичко около теб да се слива в едно, сетивата ти приемат нещата за някакво неделимо цяло и докато умът си почива, ти си в прекрасно разположение на духа. Много е странно... не бях изпитвал такова нещо наскоро. Като един луксозен масаж на съзнанието- ти не правиш нищичко, просто си стоиш и дори не мислиш, а ловките пръсти на вселенските енергии започват да сноват по местата, които ти доставят удоволствие, ползвайки методи, които да те отпуснат, да те накарат да издишаш всичко лошо и да изпълнят на негово място цялото ти същество с благодат и опиянение. Сенките, песните на птиците, тишината, далечният звън на часовниците само доказваха, че аз съм в един друг свят, който няма нищо общо с ежедневните грижи на работещите хора.

Беше един перфектен ден. Слънцето печеше меко, галейки кожата, без да я пари или изпотява. Въздухът бе свеж, все още леко влажен от предходната буря, улиците изчистени до блясък, а тревата в парка росна, поръсена със съвсем малки капчици, все още стоически отстояващи правото си да бъдат тук, вместо да се изпарят под слънчогледовите лъчи, които пробиваха атмосферата като небесни затъпени мечове. В ден като този как да ти се работи? Би ли се затворил в къщата си, или в офиса, попълващ купчина документация? Би ли стоял над пещта, бършейки чело от умора и пот? Би ли въртял бутилка, забърквайки поредния коктейл? Или пък ти се иска да ореш на нивата? Не...дни като тези просто забраняват работата. А най-хубавото в случая е, че разходката на Тарен бе част от неговата работа. Сега, повече от всякога бе благодарен, че си избра именно това назначение. Дори малките дразнители като колежката му, избледняваха пред общия фон, който му предоставяше библиотеката. Чрез нея се запознаваше с нови интересни хора, развиваше таланта и интелекта си по най-различни начини, можеше да изразява мнение и всичко това само в рамките на два дена. Не му се мислеше как ли ще е по-нататък. Едно бе сигурно - скоро нямаше да му писне. Съчетаваше както физическото си, така и ментално развитие, а това бе нещо, към което всеки уважаващ се магьосник се стреми, защото често грубата сила не е достатъчна. От друга страна, ръководителите му се оказаха благи, освободени хора, фактор, който стана и причина сега да е тук, на това прекрасно място, в компанията на четирите най-големи сладура, поне за него.
Дори не обръщаше внимание на хората, които подминаваха. Самите те хвърляха от време на време някой друг поглед на хайката, странящи, притесняващи се или пък очаровани от породистата им кръв. Някое друго дете дърпаше баща си за ръкава, скандирайки, че и то иска такова куче, а родителят се усмихваше и му обещаваше неща, които едва ли ще изпълни, само за да угоди на малчугана си. Като цяло обстановката бе лежерна, а атмосферата разтоварваща. Красивият ни герой се наслаждаваше на всичко, което животът му поднася в този момент, един от най-хубавите в съществуването му до сега, именно поради тази освободеност.
Вървейки по алеята, или по-точно, дърпан по нея, без изобщо да възроптава, съзря в близката далечина една минаваща тенекиена количка, от тези, в които се складират захарни изделия и освежаващи напитки. Изчистената до блясък витрина му позволяваше още от тук да различи арсенала, с който разполагаше. Привлечени от приятната миризма, животните се запътиха право натам, а той с усмивка на уста им позволи това своеволие. Стигайки до продавача, успя да огледа обстойно артикулите. Захарен памук, захаросани ябълки, сокове и газирани, понички и от онези големи, цветни близалки, които децата така харесват.
-Добър ден, младежо.
-Добър да е.
-Ще желаеш ли нещо?
-Май кучетата са по-настъпателни от мен.
-Хаха, знаят какво да искат. Гладни ли са?
-Не бях сигурен..до сега. Имате ли нещо без захар?
Мъжът се замисли, но тъй като нямаше необходимото подхвана.
-Всъщност не, но искаш ли да ти разкрия една тайна? Ако изядат по една поничка, нищо няма да им стане. Без глазура, разбира се.
Мареил се зачуди дали е правилно, но в крайна сметка реши да ги поглези и поръча четири от тумбестите изкушения, чисти, без пудра захар или шоколад.
-Чудесен избор. А за теб?
-Една кола и...хммм...захаросана ябълка да речем. Не съм ял такива от дете.
-Ооо! Това е жалко. От къде си момче?
-От Маджестик.
-Аххх...Маджестик. Градът мечта, нали?
-Може да се каже. - усмихна се брюнета при споменът за родното си място.
-Ето, моето момче. Четири понички, една кола, една ябълка и още една поничка за теб, като подарък.
-О, не, не бих могъл.
-Хайде, хайде. Изглеждаш почтен младеж, някой път ще се върнеш отново.
Най-старият трик в търговията - дай нещо гратис, за да си спечелиш редовен клиент. Как да не се възползваш? Така, след още пет минути, момчето бе седнало на една пейка, утоляващо гладът си и подхвърляше на кучетата по поничка на всяко.
Докато се наслаждаваше на обядът си и се припичаше на слънце, покрай него премина един случен познат, който не бе виждал от първия си ден тук. Спомняте ли си? Да, същият онзи червенокос контрабандист на дребно, с препаската на окото и хлапашкото изражение. Видял героят ни, веднага го позна, спря се в крачката си и се ухили. Върна се малко назад и се надвеси над него, правейки му сянка.
-Ейй...брат! К'во става?
-А? Ти ли си?
-Дааа....Кайл, сещаш ли се?
-Доста добре.
Младежа седна до Мареил и изпъна краката си, сякаш ги отморяваше от дълъг ход.
-Човече, твои ли са кучетата?
-Не, само се грижа за тях.
-Братче, адската порода. Струват луди пари. Ей, кучи кучи... - привикваше ги той търкайки два от пръстите си и едно се доближи душейки го.
След обстойно опознаване го близна по ръката, от което контрабандиста се засмя.
-Хе-хе, сладур.
-Приемат те доста добре.
-М чи как? Аз съм пич! К'во става с теб...ъ....Тарен беше нали?
-Същия!
-Е, Тарен, кажи, к'ва е хавата? Сдоби ли се с качествен тютюн или остава офертата от преди?


/Таренчо, -20 злато за поръчката/

Хората, които с всички свои познати се отнасят по един и същи начин или нямат въображение, или са темерути, или не считат за важно да уважат по различен начин различните личности, с които говорят. По един и същи начин ли говорят децата със съучениците и родителите си? С по- големите и по- малките от тях? С момчета? С момичета? Не знам... но не би трябвало да е по еднакъв начин. Това не е угодничене, дами и господа. Както не бъркате грубостта с принципност и милосърдието със слабохарактерност, така трябва да правите разлика и между конформизма и правилния подход. Ето мен, например (макар да не съм стандартна извадка за каквото и да е пример): нещата при мен стават така: видя някого- само физиономията му, и тя отключва в мен някаква емоция, устните ми се извиват нагоре, но дали е зъбене или усмивка, решавам в зависимост от начина му на говорене. А на кой том от речниковия ми запас ще отгърна, за да му отвърна на свой ред, зависи от- признавам си го- настроението, което е провокирал с поведението си.
Това е. Контрабандистът седна до мен и се заприказвахме. Беше седнал до мен от страната, от който можех да виждам окото му, а превръзката почти не се забелязваше.
Кайл беше типично отракано момче и чистосърдечно си разпъна, както се вика, мотовилките и си поде най- спокойно разговора. От мига, в който го видях, започнах да го "изучавам". Знаех, че няма как да проверя, дали правилно го преценям, но чисто любителски си изграждах представата за него. Някак по- лесно е да говориш с хората, когато си ги разгледал и си поразсъждавал върху тях... аз го правех, защото в контактите си със себеподобни се чувствах като вдигнат на дъската ученик, позабравил новия урок- започвах да си щурам бубите в мозъка на всички краища и трескаво да напипвам подходящите думи. Затова се възхищавам на старите хора- чувал съм някои от възрастните работници у Каскар, които щом видят някое ново попълнение в персонала, от две приказки умеят да го разберат що за стока е... Но откакто поех пътешествието си, мога да кажа, че с всеки нов човек се справях все по- бързо и по- уверено.
Кайл погали кучетата. Беше някак жизнен и контрастираше с лежерната обстановка в този почти пуст участък на алеята, но хрътките го приеха добре. Е, ако даваме на кучето храна да проверим дали става за ядене, защо да не им се доверим и при отношението им към хората? Е, сега беше все тая дали Кайл е просто общителен, дали е нахакан, дали е коректен като човек, или с професионалното изкривяване "шмекер"- това не ме касаеше изобщо. Не и докато аз бях просто клиент, който може да му даде пари, ако се държи подобаващо.
Контрабандистът ме попита най- спокойно дали искам да ми достави тютюн- за разлика от предния път, сега нямаше хора наоколо. Че как да не искам!? Акцизите бяха 1/2 от цената на цигарите. Дали ме трогва, че хвърлям и аз шепа пръст върху ковчега на закона? М.. не. Ако икономиката на Скайфол се крепи на това какви цигари пуша... по- добре да рухва, та да не се мъчи. Моралът на пазарната икономика позволява почти всичко, така че като клиент имах неприкосновеното право да взема онова, което ми е изгодно. Нищо лично, както се вика.

- Не съм си намерил, помня твоята оферта и искам да ми кажеш за какви пари става дума.- стопчих хартийките от обяда и си отпивах кола, оставяйки захаросаната ябълка за после- на нея щях да й обърна специално внимание. Две от кучетата легнаха кротко до пейката, третото седеше и се плезеше, образно казано, към Кайл, а четвъртото- най- енергичното, сновеше наоколо до колкото му позволяваше каишката.
- `ми... ти като купуваш цигари на 8, аз ти ги давам на 5, човек! Колата ти в тоя парк е 4, така че...
- Добре е- кимнах бавно, понечвайки да си запаля едно от наличните в джоба ми никотинови изделия (не питайте как- сложно е да притискаш с колене четири каишки, внимавайки да не събориш оставената на пейката до теб кола).
- Стекът на по- леките ще ти го дам на 45- Кайл също запали и оплезеното куче възнегодува от пушилката и легна при другите.
- Не искам стек. Ако ми се усладят, по- натам може. За сега три кутии са добре.
- Добре, нямаш дерт- Кайл не искаше да губи клиенти, а мен виждаше, че още не ме е прикоткал съвсем.- Кога?

Така най- лежерно си се разбрахме, че утре следобед мога да го намеря отново тук с поръчката. Слънцето напичаше приятно... вече се чувстваше как лятото си стяга багажа и ще драсва на другаде- вместо да се крият от топлината, хората с удоволствие се припичаха на ласкавите лъчи. Аз го правех винаги с най- голяма охота- липсата на слънце ме караше да изразходвам сякаш енергийните си запаси, за да се поддържам жизнен и на ниво. Кайл не бързаше явно за никъде. Пушеше спокойно, почиваше си и гледаше как една сойка се опитва да надвие страха си и да приближи кучетата, за да изкълве останалите трохи от поничките им.

- Тва те видях до библиотеката... вчера май- червенокосият се извъртя след малко към мен.
- Да, и аз те мярнах. Не беше много свеж тогава.- с малко усилие на паметта ми се върна онзи момент.
- Абе, мани... не е лесна нашата, човек...- разговорът между двама непознати навлиза често в етап на многозначителни обобщения, за които ответната страна си няма и понятие какво точно има другия предвид, но звучат така философски и изстрадани, че ги пречупва през своята призма, напасва ги с някой свой дерт и напълно се съгласява с фразата, кимайки разбиращо. Ама аз не направих така.
- Е... захванал си се с тази работа, защото си си търсил лесното, нали?
- Не е така... много е сложна и при нас, особено ако си малка риба... трябва да драпаш яко, ама като направя големите мангизи ще си струва... искам да си поживея райски...
- Като имаш пари се набиваш на очи. Въшката, като излезе на челото, нали знаеш какво става- не знам дали наистина ми беше интересно що е то мирогледът на един търгаш от сивия сектор, но по инерция продъжих разговора, извивайки през устните си тънки струйки дим с все така ленив глас.
- Хах, ти ли ще ми го обясняваш тва...
- Имаш ли часовник? - попитах внезапно, защото се сетих, че ми бяха отпуснали един час.
- А? Имам, брат! Какъв искаш? Ръчен или...
Аз прихнах да се смея, сещайки се как и първата реакция за хрътките на Кайл беше, че са скъпа порода:
- Хаха, за часа питах, човек... ти има ли нещо, което да не гледаш да продадеш?
- Само онуй, дето го харесвам за себе си- широката усмивката на Кайл накара окото му да се присвие и той запретна ръкава си, за да види колко от часовите порции на този ден са отлетели.

Трябва да му се признае на Кайл, ако не друго поне беше забавен.
-Ааа...ми един часът е. Що, бързаш ли за някъде?
Тарен пресметна кога точно бе напуснал библиотеката и стигна до заключението, че разполага с още тридесет минути, един от плюсовете на града - всичко в централната част се намираше близо едно до друго, така че отпусна гръб на облегалката и въздъхна блажено.
-Имам още малко време.
-Еййй супер, и аз. Сигурен ли си, че не искаш часовник?
-Хаха, не мерси.
-Окей, ма после да не мрънкаш, че закъсняваш.
-Ако винаги се намират такива добри хора като тебе, няма да имам проблем.
-Хе-хе. Така е, тук се учиш да бъдеш добър, така да се каже. Ама пак е по-лесно. В пустинята беше пълен ад.
-От пустините ли си? - учудено попита Мареил като се повдигна леко.
-Да. Ама споко, не съм Себастианолюбец. Обаче там ме е захвърлила майката. Сещаш се, проститутка, к'во да се прави. Обаче там конкуренцията е убийствена, преносно и буквално. Едвам драпах. Тука е по-добре. Трудно, но пак по-добре.
Червенокосия млъкна и се загледа напред, а нашият герой го наблюдаваше известно време, асимилирайки новопредоставената му информация. Интересен чешит беше това момче. Със затихването дойде време и за захаросаната ябълка. Оставаха му още около двадесет и пет минути и брюнета мислеше да й се наслади подобаващо. Докато отхапваше блажено от захарното изкушение, компаньонът му се усмихна заканително, съвсем леко интригантски и се приведе напред, положил лакти на колената си.
-Ей, пич. Имам предложение за теб.
-За мен?
-Че някой друг има ли на тая пейка?
-И какво е то?
Кайл изпъна не прекалено видно показалеца си, който сочеше към отсрещната страна на алеята. Там, един мъж със съпругата си, разхождаха една здрава немска овчарка на не повече от три години.
-Виждаш ли го ония помияр?
-Какво за него?
-Дай да накараме тея фусти там да се състезава с хрътките.
-Какво?
-Хайде бе, с една от тях, с най-баламата ако щеш. Това са кучета за лов, четири пъти по-бързи са. Ще направим добри кинти.
-В никакъв случай.
-Що бе, брат?
-Казах ти, кучетата не са мои.
-Е и? Собственикът им няма да разбере. Те не могат да говорят. Представи си, това са лесни пари бе. После ще си ги разделим.
-Не!
-Хайде де. Не ти ли е любопитно да ги видиш на какво са способни. Знам, че искаш. Хайде, какво ще кажеш, а?
Контрабандиста му се ухили толкова широко, като дете, което моли родителя си за сладолед, въпреки, че е болно, но пък и с живец в окото, жадуващо за бърза печалба и малко адреналин.

Ох... от къде да започна...така от дистанцията на времето мога да аргументирам отказа си, но тогава ми беше нужна само секунда за да ми щръкнат бодлите. Не си направих труд много да го обмислям. Да, най- вече кучетата не бяха мои. После- колко подло от моя страна би било да използвам доверието им за лични облаги... и то от такова естество. Хич не ми минаваха тия, че кучетата, които се използват за боеве са щастливи и направо се чувстват като шампиони в спортния бранш- те биват принуждавани, подмамвани, дресирани- надали, ако на едно куче му се дава храна, не се озлобява целенасочено и се обгрижва, ще скочи да се бие за едната слава и симпатията на кучките.
Надбягването беше друга работа разбира се, но се връщаме пак на аргумент едно. Кайл беше прав- събуди се в мен една тръпка, но какъв е смисълът да се пъчиш с нещо, за което нямаш заслуги? За пари? Да, сигурно бих използвал всички средства и умения, които ми паднеха под ръка, ако ми трябваха пари- не бях човек, който категорично да твърди, че няма да прибегне до различни машинации, ако изчерпи всички други варианти- не бях попадал за щастие в крайна нужда, че да знам как ще реагирам. Разбирах контрабандистът до мен- той приемаше нещата така- намира далавера във всичко, защото ако иначе мислеше другояче, до сега да си е пукнал от глад. Имаше доста житейски опит в сфера, която аз не че съвсем заклеймявах (все пак се ползвах от услугите му по един или друг начин), но да речем... към нея бях негативно настроен. За това уважавах Кайл... да речем... донякъде... по своему... Но лесни пари не исках- не ми трябваха, а като гледах червенокосия - и той не беше изпаднал във въпросната крайна нужда.
Но как да обясниш на този екземпляр, че схващаш далаверата, но не от бъз, а по други причини отказваш?... Ама какво ли ми пукаше дали ще ми разбере мотивите! Като че ли някой човек би се опитал да ми влезе на мен в положение така, както аз се опитвах да разбера останалите.
- Няма значение какво искам- няма да се навият ония- кимнах към двойката с овчарката.
- Глупости! Ти мъж, който се перчи тъй като петел мислиш ли, че ще пропусне подобен шанс?! Само гледай! Чист гъзар е тоя. Две думи и ще клъвне да си мерим ако ще и пишките.- Кайл само чакаше разрешение и щеше да хвръкне нататък- местеше святкащ поглед ту на мен, ту на онези, сякаш да не ги изпусне. Явно предвкусваше наистина сигурна печалба.
- Абе, я си кротувай!- с незлоблива досада направих жест да не мърда.- Както аз бих строшил ръцете на някой, който ми ползва стоката за схеми, така и аз не се разпореждам с чужди кучета. Пък и залозите правят хората свирепи и подмолни.
- Тц-тц-тц... много се стягаш, човек. Я я карай по- спокойно! Кво толкоз? И да не е заради пари- само едно състезанийце... нямаш ли спортна злоба, дух, а-у...
Без да иска Кайл напипа тлеещото въгленче, което ми пречеше за се нарека "зрял човек"- както знаете, никога не обичах да оставам отдолу, бях приел веруюто, че трябва да се доказвам с всички сили на всички фронтове и личното предизвикателство, отправено към мен, не остава "ненаказано". Онзи лепкав непукизъм към живота и събитията в него, които си втълпявах заради книгата снощи, сега се бяха изпарили също като последните капки от дъжда по тревата под слънчевите лъчи. Дали заради годините ми, заради расата ми или заради това, че гледах на живота като на борба и състезание, аз не отстъпвах от схватката, дори и да е неразумна.
- Тук бъркаш- спортна злоба колкото искаш имам. Но с чужди кучета няма какво да доказвам.
Кайл ме гледаше ухилен. Сякаш слагаше всяка моя дума върху някакъв кантар ту от едната страна, ту от другата. Преценяше, пресмяташе. Стоях и се улових, че в кръвта ми пълзеше адреналин, който напряга мускулите, изостря погледа и с две думи прави човека наистина да изглежда като състезател преди старта- нахъсан и нервен.
Тук се намеси едното куче- говорейки с контрабандиста от малък калибър, бях отпуснал върху коляното си ръката със захаросаната ябълка, а с другата уж стисках каишките, но не усетих как хрътката беше забелязала лакомството и плъзна мокрия си нос по посока на десерта ми. А като става дума за ядене... ставам безкомпромисен.
- Шшшшш, алоо, тия да ги нямаме!- викнах към крадеца, който тъкмо предпазливо се чудеше от къде да ми захапе ябълката. Вдигнах ръка високо и стреснато, за да спася съкровището си- умолителните очи, блестящи към мен на кафявата главица ми размекнаха душата- нагнетената енергия от преди малко се разсея и изпуснах парата, както се казва.
- Та, така. Тази схема я зачертавай от графика - обърнах се след миг съвсем спокойно към посърналото пак по детинскиму лице на Кайл.- Ако искам да видя как бягат, ще ги пусна след тебе.
Захилих се съвсем чистосърдечно, защото хич не ми беше лошо настроението и с никого и нищо не бих си развалил почивката- след снощи сякаш намерих правилото, което гласи, че на някои неща просто не бива да се гледа сериозно, защото са твърде нищожни на фона на ... истината.

-Та, така. Тази схема я зачертавай от графика. Ако искам да видя как бягат, ще ги пусна след тебе.
Лицето на Кайл направо помръкна. Не само, като че ли мускулите му се смекчиха, разтеглиха се надолу и паднаха на земята приемайки формата на локва от кожа. Ъъъххх.... След така демонстративната физиономия, той измести рязко глава назад и процеди през устните си възможно най-продължителната, отчаяна и шумна въздишка на света.
-Ееееххххх.......защо бе човече? Как може да си такъв пъзльо?
-Не съм пъзльо. Казах ти. Ку...
-Да, да. Не са твои. Голяма работа. Даже няма да се изморят. Онзи, от който си ги взел дори няма да забележи разликата.
-Не!
Да, но младият шмекер нямаше никакво намерение да се отказва. Естествено нямаше намерение да се карат, да го заплашва или нещо подобно, защото тогава щеше напълно да го изгуби като клиент, но все още има скътани един два номера в джобовете си и смяташе да ги използва.
-Добре виж. Зарежи парите настрана. Макар че от тях можем да изкараме поне няколко стотачки. Ако се навиеш и победим, не само, че ще ти дам половината, както е по уговорка, но и ще ти донеса една кутия бонус другата седмица, а вечерта като свършиш бачкане ще те разведа из града. Познавам най-яките места тука. Ще си имаш собствен гид, а? - подхили се червенокосия с широка, светеща като самото слънце усмивка.
Може и да беше малко досаден, добре де - много, но пък от друга страна доста сладкодумен и нямаше как да не остави добри помисли в съзнанието ти. И за капак на всичко, той провря ръката си през гърба на Тарен, хващайки врата му и го притегли до себе си, така че главата му се удари в рамото на първия.
-Представи си го човече. Печелим 400-500 злато, отиваме на плажа - хамаци, шезлонги, мадами, бира, коктейли, каквото си искаш. - продължаваше да дърдори Кайл, докато размяташе свободната си ръка във въздуха, сякаш с нея чертаеше гледката на близките си в бъдещето мечти. -Айляк брат. И само за нас.
С единственото си око, младежът следеше промяната в лика на Мареил и забелязваше, че от време на време се поддава на изкушението, което само го караше да се усмихва още по-широко.
-Море, бриз. С тея пари даже сърф ще можеш да си вземеш. Представяш ли си го, как се спускаш по големите вълни? Аххх.....чак сърцето да ти се разтопи....Е, навитак ли си?

Ако случайно някое хлапе, прекрачило тази година дверите на прогимназията, се озове по средата на студентски купон, ще се озърта неловко и ще се чуди това, което се случва правилно ли е или не. НО стига сравнения! Следват едни от най- мъчителните ми минути от година насам и ще ги предам едно към едно.
Вътрешна борба- истински ужас. Първи рунд.
В единия ъгъл се изправя синия отбор в състав: Съвест, Инат, Принципи. В левия ъгъл- червения отбор начело с: Любопитство, Съблазън, Предизвикателство.
Теренът беше смутеният душевен мир на едно хлапе, което за пръв път се изправя абсолютно свободно пред отрупаната с блюда трапеза на живота. Какво го спира да посегне? Какво има да чака? Разрешение? "Животът е на самообслужване"- прошепва съблазънта. Чака някой да се присъедини към него? "Никой не би споделил с теб нищо, никой не очаква от теб и ти да го правиш."- коварно подмята предизвикателството. А любопитството сочи все нови и непознати изкушения, които, впрочем, не са в разрив с морала.
Гласът на Кайл изгуби сякаш звук и придоби реални образи и картини. Паркът изчезна, очите ми се замъглиха и сърцето ми взе да трепти... по корема ми чак до слабините мина тръпка. Преглътнах тежко- тежко. Тялото ми се отпусна и като гъба попивах влажния, пропит с правилно подбрани думи, глас.
Исках да ме разведе, да ми покаже... Богове, защо не съм като излята по калъп тухличка? Или асоциален, или отракано диване? Защо бях едновременно и двете, без да съм напълно нито едното? Защо при тези обикновени въпроси, на които се отговаря с "Да" или "Не", аз се чувствам като на кръстопът без табели? Захвърлен в напълно непознати земи, сам с два компаса, които сочат на различни страни. Защо не можех да последвам порива си, без друг порив да ме дръпне в противоположната посока? Защо исках, а същевременно не смеех?
"Защо изобщо търся във всяко свое действие някакви причини? Искам да опитам!"- шептеше любопитството.
"Глупости! Аз не съм по тия работи."- опит за съпротива показа разумът.
"Така искам да обиколя, да видя, да вкуся..."
"Може да опитам, но не и на тази цена!" - докато съблазнителните мисли ме дърпаха за ръкава, принципите ме ощипаха, за да се осъзная.
"Така и не ми се отдаде възможност да се поглезя на плажа. Сега е моментът"- червеният отбор пак надигна глас. "Освен това кучетата искат да се раздвижат"
"Аз не съм такъв подмолен задник, за да предам доверието на стопанина им."
"Нищо лошо няма да стане, ако рискувам поне веднъж"
"Ами ако това мило и доверчиво куче избяга, ако стане нещо? Аз ще съм предател..."
" Не ми е до парите, а пък тия сладкодумни оферти са ми ясни като бял ден... тоя шмекер иска да ми влезе под кожата, а аз няма да се поддам за да направя кефа на подлия оратор"- инатът бранеше вече заявената позиция.
"Хайде, покажи му, че можеш да се забавляваш. Ще им вземеш акъла! Остави огънят ти ба бушува наволя! Отпусни се, не отричай забавата, само защото до сега не си опитвал до сега от нея."
"Имаш принципи. Това не е правилно. Не си на шест, та да ти пука какво мислят за теб"
.... мисли, мисли, разбъркани, но ясно доловими. Започнаха още щом Кайл постави заговорнически ръка на рамото ми и за един миг всички те започнаха да манифестират и да се надвикват като на конгрес... Всеки от нас има тези вътрешни борби.
Да продължавам ли? Не мисля, че е нужно. Всеки от нас има моменти, които разни умни хора наричат "дилеми". Същите умни хора след като закоравеят, съберат от градините на житейския опит достатъчно самоувереност, гордост и познания, без да се замислят вземат решение за къде- къде по- сложни неща. И не защото няма да сгрешат, а защото вече са спечелили толкова точки в актива си и са се издигнали в собствените си очи, че не им пука, ако сгрешат. А за мен това бяха първите ми решения, първите стъпки, първият сблъсък с други хора. Лесно е да се репча на Каскар, защото го мразя. Лесно е да отстоявам позицията си там, между четири стени, защото и да стане и да не стане на моето е все тая. Тук... беше различно. Обаче като че ли и двамата с контрабандиста бяхме напуснали орбитата на въпроса, който всъщност дискутирахме- никой вече не обръщаше внимание на хрътките, а по- скоро те ни зяпаха учудени.

- ...чак сърцето да ти се разтопи....Е, навитак ли си? - Кайл беше свършил с емоционалната си пледоария.
"Какво е видял човек от живота, ако не е направил нещо лудо и не е изпитал горчиво- сладките натяквания на съвестта?" - последен удар от червения отбор. Време беше да реша. Както и преди, си послужих с маниерите на едноокия търгаш.
- Е... господин Добри оферти... - с въздишка прегърнах и аз Кайл през врата така, че приличахме на двама пияници, които се подпираха един друг.- Струва си човек да похарчи тия пари както си му е реда и да живнем малко обстановката в Скайфол. Ти знаеш къде, аз знам как (пфффф, как успях да кажа такава лъжа и да не ме порази гръм?! До ден днешен се чудя!) Обаче има един проблем... - направих кратка пауза, защото думите ми тежаха на езика като олово, горчаха ми и половината от съществото ми се гърчеше при мисълта да ги изрека.
- Пич си,- продължих след малко- спор няма, обаче аз като кажа нещо, значи съм го решил. Вън съм от тази далавера. Собственикът на кучетата е голяма клечка, не знам как му е името точно. Ако иска да ги пуска по състезания, ще ти кажа да ги уреждаш. Прибираш комисионната, даваш процент, всички сме чисти и той се фука с хрътките колкото си иска. Но иначе- не. Думата ми на две не става.
Не знам дали кръвопомпещият ми мускул щеше да се разтопи от кеф, ако профуках за нищо и никакво 200 злато в плажната навалица, но сега определено ми се късаше сърцето.

Ех, как ги мразя тези вътрешни борби. Големи кучки са, нали, мамицата им мръсна? Или ще те придърпат към блатото, в което ще нагазиш до толкова, че после ще вониш на краста със седмици, или ще те лишат от едни от най-забавните и запаметяващи се ситуации. Тези, които си заслужава да запечаташ в дневника на главата си, а един ден да те е срам да ги разказваш на децата ти, за да не допуснат същите грешки. Само че като си млад, точно тези грешки са толкова сладки, че на драга душа би ги повторил. Но не, нашият Мареил бе непоколебим, нещо, за което сигурно по-късно щеше да съжалява - изпуснатата възможност.
Решението му обаче не скапа само неговото, но и настроението на Кайл и то много повече. Ако преди лицето му посърна, то сега направо се изгуби в небитието. Приличаше на най-нещастният човек, защото, по дяволите, бе сигурен, че го е спечелил. Обаче малкия успя да го изненада и то неприятно. Доста неприятно. Явно нямаше какво да се направи, този темерут тука не се подаваше лесно, от което и двамата изгубиха.
С клюмнал напред торс, имаше вид, че току ще се разплаче, но вместо това, той се изправи рязко, въздъхвайки като оплаквачка на погребение.
-Жалко....много жалко. Брат, голям си бауш.....
Младежът за последно отправи поглед към отминаващата двойка и смешната им, за него, овчарка. Сърцето му се късаше като виждаше как няколко стотака се изплъзват от ръцете му, но нямаше какво да направи. Днес съдбата не бе благосклонна към него и неговата особа.
-Е, щом си такъв сухар, аз офейквам.
Завъртайки пета в противоположната посока, червенокосия тръгна по бялата алея, влачейки се като охлюв, пълно целенасочено. Все още се надяваше Тарен в последния момент да преосмисли и да го спре, само че, колкото повече се отдалечаваше толкова повече тази идея избледняваше от мозъка му.
От друга страна, нашият герой стоеше все още прикован на пейката и въпреки, че бе тропнал с крак, все още осмисляше предложението и дали не сбърка, че не прие. Нямаше много време. Сега бе момента. Или да стане и да го спре, преди да си е тръгнал напълно, или пак да стане, но вместо да го последва да завие и да се отправи към библиотеката, връщайки хрътките на собственика им. Дилемата си бе достойна. Мамицата й!

/Теди, ми реши какво ще правиш. Ако ще го спираш спирай го и пиши тук. Ако ли не, направо как се връщаш в библиотеката./

И... той тръгна... Вървеше, отминаваше, отдалечаваше се с всичко онова, което можеше да се случи и всичко, което винаги щеше да ме глозга отвътре.... Наистина ли бях пъзльо? Не ми пука какво мислеше оня, важно беше аз какво ще си кажа, когато се погледна в огледалото. Да... то е истинският съдник, то е истинският портрет на човека- не такъв, какъвто е бил, а такъв, какъвто е сега. Променя се с теб, показва онова лице, което само пред него си позволяваш да носиш- без фалш, без преструвки- истинският ти. Ти виждаш, но знаеш какво се крие отвъд лицето. Никой друг не може да разбере. Лесно е да заблудиш останалите, да прикриеш истината... но и да те преценят погрешно. Щях ли да съжалявам? Вече съжалявах. А ако го направех? Щях да съжалявам, но не и повече от сега... мамка му! Та човек не блесва ли повече с това да защити грешките си, отколкото само да следва правия път? Аз вече се бях осмелил да напусна питомното и да подгоня дивото. Бях се хвърлил в него няколко пъти. Какво ми пречеше да го направя и сега? Исках да опозная себе си, а за целта трябваше да попадна във всички възможни светлини, които се изсипват по земята от висините на човешките измишльотини. Да, беше ме страх. И единственото смешно на моята дилема беше, че възрастта ми не си подхождаше на тия колебания.
"Имаш да наваксваш, старче"... пак се обади пламъчето в мен. И си беше право. Не бях от кротките, а от неопитните. А как може да се промени това досадно обстоятелство?
Бях чел някога някъде "Какъв ден е днес? Идеален ден да направим нещо тъпо!".
- Хей, момче- придърпах хрътката, която по принцип не се кротваше, докато другите лежаха до пейката. Откачих кукичката от каишката и без да я изпускам и тя направо пощуря. Останалите също се засуетиха, надявайки се и техния ред да дойде, предвкусвайки свободен спринт.
- Ела тук...- придърпах я към пейката, но тя вече добре беше подушила Кайл, който сега се отдалечаваше и знаеше кого да гони. - Дръж! Дръж! - прошепнах няколко пъти и песът вече опъваше врата си като див кон, изправяйки се на задните си крачка. В този момент пуснах каишката.
Кучето за миг изви гръбнак, поставяше лапите си събрани под тялото и се изстрелваше напред с грацията на леопард. Направи няколко такива извивки и достигна целта си.
Сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Жребият беше хвърлен. Сега стана весело. Хрътката директно скочи върху краката на Кайл, вдигайки лапи нагоре. Той подскочи не по- малко от уплаха. Докато асимилира случващото се, махаше с ръце и после видях как ту гледа кучето, което сега припкаше наоколо, махайки опашка, ту към пейката, на която си стоях най- невъзмутимо.
Не можех да го чуя дали казва нещо, но той хукна в лек тръс наобратно, а кучето го обикаляше захласнато. Другите три хрътки не можеха да си намерят място. Минаваха наляво- надясно, скачаха, излайваха пискливо и от време на време изскимтяваха.
- Абе, Тарен, брат. Хаха, тва ти дойде акъла, а? Кво стана бе човек? - започнах да различавам примесените със смях думи на Кайл когато наближи, но той наваляше още отдалече.
- Аз ти казах, че искам първо по тебе да ги пробвам как тичат- подметнах нехайно, само и само за да не падна по гръб, както казват хората. Контрабандистът беше така ентусиазиран и изненадан, че чак ме потупа по рамото.
- Така, така. Хубаво бяга песът, нали? Аз ти казвам- няма страшно! Ейй, дявол... ще  правим ли работата? Хайде, вдигай се, че ония ще си тръгнат.
Кайл се суетеше, пристъпваше от крак на крак, мяташе погледи, изпълнени с най- най- изпепеляващи емоции и сякаш скрити закани към немската овчарка в другия край на алеята, а аз улових хрътката и я закачих обратно на каишката.

- Айде, вдигай се! Ей... чума си ти, мамка му... защо трябва да те кандърдисва човек като млада монахиня... - окото на червенокосия се спря на мен с укор, но пък в крайна сметка щеше да си опита схемата и някаква усмивка се гърчеше в унисон с приповдигнатия му дух.
- Нещата стават с пазарлък. Ако се навиеш лесно, значи има нещо гнило. Съгласен съм при същите условия- 50% от парите при печалба и място, където да ги похарча.- Червенокосият засия при този отговор, плесна с ръце и ги потри доволно все едно иска да се стопли. Не му пукаха доводите ми нито за отказа ми, нито за съгласието ми- важен беше крайният резултат. Аз трябваше да намеря начин как да се успокоя. Веднъж отприщил наволя бесовете си, те плъзваха като шампанско, чиито мехурчета гъделичкат вените ми. Исках да вкарам емоциите си в нормални граници... Ръцете ми трепереха от вълнение, лицето и тялото ми тлееше, хванах хрътките и те сякаш усещаха, че ще стане нещо необичайно. Погалих ги по мърдащите кафяви главици, сякаш да им кажа "Знам, че ще се позабавлявате момчета. Нека го направим!". Хвърлих каквото беше останало под формата на хартии от обяда в близкия кош и с четириногия квартет начело се отправихме към нищо неподозиращата двойка.
- Ти си на ход, господин Оферти! - ухилих се аз и Кайл преметна ръка през рамото ми, макар че беше малко по- нисък от мен, но такива дребни неудобства не му попречиха да си излее вълнението от голямото начинание.
- Само гледай, брат, ква ще я спретнем.

И тук започва историята. Тя разказва за това как едно момче попадна във владенията на града-мечта и как овладя живота си. Това не е приказка за хора с нежна кожа и слаби нерви - тях веднага бих ги посъветвала да превключат страницата и да се насочат към отделението с детски книжки. Къш! Марш от тук веднага, ревльовци и любители на билков чай, палячовци и лигльовци. Тази история разказва за място, където дните продължават да са приключение. Според някои речници думата "приключение" означава: "Безразсъдно смело начинание, подтикнато от изследователска страст или свръхсмелост, със застрашаващи живота аспекти, непредвидими опасности и понякога - летален изход."
Нека само този, който е готов да поеме риска да прочете продължението, ме последва в следващият абзац. Всички останали поздравявам за страхливото, но здравословно решение да се откажат. Добре направихте бъзливци! Желая ви дълъг и скучен живот и тук ви казвам "Сбогом"!
Така. След като още в началото по всяка вероятност съкратих четящите тълпи до една шепа безумни смелчаци, бих искала сърдечно да ви поздравя. Честито, мои безстрашни приятели, във вас тече кръвта на истински авантюристи. Да не губим време и да тръгваме.
Двамата другари смело бяха поели по алеята на славата, да я наречем така или пък може би предпочитате по пътя на войната. С бодра крачка, усмивки на уста, свирукайки си, със завидна жандармерия от четири хрътки, следващи петите им като бойскаути предводителя си. Битката щеше да е еуфористична, да запали малките им сърца и да ги накара да пламнат.
Настигайки двойката, Кайл сръчка Тарен в ребрата, ухили се като галош и намигна.
-Глей ся, как работи майстора.
Той се отдели от брюнета, изкласявайки малко напред и се провикна след мъжа.
-Ей, човече. Почакай малко.
Семейството се обърнаха и когато видяха непознатия се спряха с чистото любопитство, какво ли иска този хлапак от тях. Мареил не можеше да чуе какво точно си говорят, докато приближаваше, но ясно виждаше очертанията на израженията им и техните промени. Те ту се усмихваха, ту помръкваха за миг, скули потрепваха, носове се бърчеха. Господинът местеше погледът си ту върху тях, ту върху кучетата, а съпругата му явно се опитваше да го откаже, защото не спираше да го дърпа за ръкава, явно да си ходят. След още няколко минути, контрабандиста се завърна при нашия герой, ухилен до ушите и изпука доволно пръсти.
-Готово! Уредих работата.
-Какъв е залога?
-Хехе, ами тук идва забавното. Пет стотачки от него и петстотин от нас.
-Моляяяя? Ти луд ли си бе? Нямам толкова пари.
-Предположих. Аз също.
Тарен почна да прискляпа на сухо, а едната му вежда трепереше нагоре надолу.
-К-колко имаш? - осмели се да попита, кръстосвайки пръсти да чуе положителен отговор.
-Ами в мене сто и петдесет.
-О!.... - адамовата ябълка на нашия красавец изтръпна и почти се качи в устата му.
Бъркайки в джоба си установи, че той разполага с налични петдесет. Това правеше двеста.
-Трябва да се откажем.
-Не е задължително.
-Как така?
-Ами договорихме се.
-Договорихте. Не смея да попитам, но - за какво?
-Заложих и кучето.
-Каквоооооо?
Това беше. Сърдечен удар, инхаркт, свършено е. Момчето усещаше как всеки момент ще падне по гръб и ще пукне.
-Т-т-т-т-ти-ти-ти...
-Споко бе, брат. Не се коси. Няма да изгубим. Виж му овчарката. Здрава е и набита ама си личи, че е тромава.
-Ти-ти си заложил кучетооооо!
Мареил толкова побесня, че протегна ръце да го улови за гушата и да сложи край на жалкото му съществуване, но червенокосия отскочи назад като не спираше да се смее.
-Хайде, хайде, да ходим, че нали нямаш време.
И просто така го хвана за ръкава и го задърпа заедно с цялата хайка, а горкият младеж като препариран, като изгубил мозъка си го следваше механично, хаотично, като луд натъпкан с цяла шепа антидепресанти. Дори не осъзна кога кучетата бяха поставени на невидимата стартова линия и непознатия господин се провикна за начало.
А животните, те веднъж разбрали командата изхвърчаха като стрели. Почувствали свободата и липсата на каиши около вратовете им, те побегнаха като побъркани. Напрягайки цялата си мускулатура, краката им отскачаха от земята, муцуните им се издължаваха напред, душещи въздуха, а опашките им се вееха като ветропоказатели. Условията бяха ясни - три обиколки на една от кръглите алеи, която общо може би имаше триста метра. Което куче дойде първо при стопанина си - печели.
Първата обиколка вече бе привършила и за сега двете животни се движеха приблизително едно до друго. От време на време овчарката изкласяваше, в тези моменти сърцето на Тарен се свиваше и едвам се сдържаше да не се спука. В други неговият звяр повеждаше и тогава очите му блясваха с нова надежда. Но това бе само началото, а имаше още две. Останалите кучета лаеха и подскачаха около себе си, сякаш скандираха за побратима си, а господина с костюма доволно търкаше ръце, защото според него, печалбата му бе в кърпа вързана. Но както казах, всичко щеше да се реши в следващите минути.

/Теди, опиши емоции, мисли, преживявания + втората обиколка и началото на третата. Финалната права я остави на мен./

Има събития, които остават в историята, а има и такива събития, които я променят. Днес целият ден беше едно голямо събитие, което ме промени завинаги. Попаднах топъл, мек, праволинеен като излято кюлче желязо между чука и наковалнята на живота. А какъв щях да изляза? А дали изобщо щях да изляза читав от там? Хаха, нека любопитството ви погложди още малко- насладете се на сеира на едно момче. Голям майтап е... отстрани. А колкото до мен- главното действащо лице... аз си мислех, че ще пукна всеки миг.

Когато човек бъде връхлетян от мигновена смърт, той все пак успявал да види някаква светлина, преди мракът да погълне преселващата му се душа в отреденото за нея измерение. Има един последен импулс- безжизненото тяло не изстива на мига, погледът не гасне веднага, устните изричат един последен звук. Обаче моят труп се вкочани на момента, кръвта се отдръпна от мозъка ми, причерня ми, езикът ми пресъхна. Гласът ми, всеки мой мускул, всеки мой орган сякаш се разпадна, енергията се изниза по терлички и ако ме погледнеше някой лекар, би констатирал, намествайки очилата си, "клинична смърт", а психиатърът- "ментален срив".
Обаче не беше така. О, не, не беше!
Изпърво, когато разбрах в каква колосална помия успях да се набутам, издивях. Ах, не мога да ви опиша сладката тръпка от непоколебимото ми и единствено желание да тръшна Кайл и да го пребия от бой. Свещена сладост... да впия пръсти в това гърло, осмелило се да издиша отровното предложение и след това да заложи ХРЪТКАТА! Усетих как зъбите ми се оголиха, заоравах в пясъка, потекоха ми стръвни лиги и издишвах кръвожадни облачета пара през ноздрите си. Ако шокът не внесе такъв смут в енергията ми, сигурно и щях да се възпламеня. Но после просто сякаш гръбнакът ми се прекърши... струваше ми се, че току- що са ми прочели смъртната присъда и ще я изпълнят на мига, преди да успея да й се "порадвам".
"К-кучето.... заложил е .... кучето.. Край, свърши се, ей сега вече такъв си го наврях, че просто няма накъде..." Лицето ми се отпусна като на беснеещ луд, получил екстремна доза успокоително... мускулно... в задника. Зениците ми затрепереха, а мозъкът ни приемаше, ни предаваше друго, освен някакви смразяващи мисли. Катастрофа... Но трябваше да има изход..... Не приемам поражение! Не можеше да стане такова нещо! Не можех да загубя кучето!
Какво можех да направя? Оо, ако копелето ми беше казало, че ще заложи хрътката, знаех какво щях да направя... Като го стисна за гърл... кхъм. Да, схванахте ми идеята. Явно и той знаеше, че така ще стане, затова направо ми сервира свършения факт. А сега какво да го правя? Да го спукам от бой? Безполезно! Положението можеше да се сравни само с това да си притиснат между пропаст и настъпваща армия кръвожадни същества- след като си се набутал в тяхна територия и акъла ти е бил толкова, единственият начин е просто да скочиш към пропастта. Пък току- виж си стигнал отвъд! Трябва да победим! Това беше изходът! Трябва да победим..... Молех се на всичко естествено, неестествено и свърхестесвено да успеем, да полудея от щастие... пък после щях да мисля какво да правя с Кайл.
- Трябва да победим....- без да се усетя заедно с тримата събратя на нашия състезател се бяхме озовали зад контрабандиста и мъжа. Двамата държаха отвързаните от поводите кучетата за каишките на старта и ги нахъсваха. Хрътката беше проточила врат напред и потръпваше от напрежение. Очите й бяха устремени в далечината, а ноздрите й пръхтяха тихичко. А тези, които се опъваха на каишките в ръцете ми, направо пощуряваха от възбуда- бяха свикнали да тичат групово и очакваха да се присъединят на старта. Овчарското куче пък махаше нервно опашка и ореше с лапи в пръстта на алеята- тъмна от влагата, неизпарила се след снощния дъжд.
Да, жребият бе хвърлен. Имахме шанс! Нали.... Хрътката беше по- добра... н-нали?....
Широкоплещестият притежател на противниковото куче стискаше каишката, а по пръстите му блестяха пръстени. Ризата, обагрена от някакви екстравагантни шарки се впиваше в яките му рамене, под татуировката на врата му блестеше златен синджир- по- дебел от този на кучето.
"Ще се справиш, шампионе!"- отправих мислена подкрепа към хрътката, а същевременно сърцето ми като че ли го прекарваха през ренде. Не ми оставаше друго освен да се надявам. Има схватки, които не можеш да избегнеш, а това правеше ситуацията двойно по- екстремна и... сладка. Да, почти чувствах напрежение в собствените си мускули. Все едно аз бях на старта, моите крайници се напрягаха, моите ноздри поемаха пропит с електричество въздух и разреждаха наблъсканата с адреналин кръв.
Старт!
Двете кучета хукнаха, а на мен пак ми прималя. Краката ми се разтрепериха, въдрвих се, забравих да преглъщам (а и нямаше какво в пресъхналото ми гърло), стисках поводите в юмруците си така силно, че ноктите ми се впиваха в дланите. Ах, почти имах чувството, че аз съм залогът, аз съм състезателят и аз съм онзи, заради когото се случва това. Тръпчив, незабравим вкус, дами и господа. И имаше опасност да вземе да ми харесва! Тялото ти отмалява, вътрешностите ти все едно минават през мелачка за лютеница, кръвта ти блъска бясно като птичка в клетка, присвиват те слабините, а умът ти на всичкото отгоре приема това физическо мъчение с някаква мазохистична наслада.
Всяко движение на хрътката се отпечатваше в съзнанието ми, всеки скок беше блажен тласък.
Но проклетата немска овчарка не изоставаше! Имаше голяма маса, беше здрава, набираше инерция. По- пъргава, отколкото изглеждаше, тя на моменти дори дръпваше с една глава пред хрътката. О, тогава... тогава пак ми причерняваше. Впивах по- силно нокти и когато наближиха края на първата обиколка, започнах да викам... знам ли какво, сигурно класическото "Давай!", а може би и нещо от сорта на "Хайде, момче, мини го, неговата верица!"... второто предаваше по- точно емоциите ми.
Кайл беше ухилен до уши- виждах го, той едва се сдържаше да не излезе и той на алеята. Тузарът с ланеца скандираше "Хайде, Цезар!" и това явно се отнасяше за кучето му, щом никой друг не се отзова. Бяхме само ние- дори жената демонстративно се беше оттеглила на една странична пейка, за да покаже своята незаинтересованост от тези незрели прояви. Сигурно си мислеше какви хлапета са мъжете и, че с това първосигнално перчене и инстинктивни съревнования при всяка възможност, за нищо не ни бива. Всяко движение, всяка стъпка- имах чувството, че се сливам с хрътката и напрежението ми расте все повече, енергията ми клокочеше бясно. Бях погълнат от състезанието, което навлезе във втората обиколка. Кучетата буквално изяждаха разстоянието на първата обиколка рамо до рамо. Но всеки миг ми се струваше вечност. Времето изкриви очертанията си, пространството и разстоянието станаха понятия, приели облика единствено на тази овална алея. Пулсът на вселената беше бяг на две кучета. Каква божествена наслада и борба! Каква тръпка, какво непосилно напрежение! Ноздрите ми поемаха сякаш опиат, който те прави бесен, агресивен, сваля задръжките ти и отприщва силите, които си се старал да озъптяваш.
Малки парченца мокра пръст се откъртваше под ноктите на двата песа, гърбовете им се извиваха почти в такт, но хрътката забързваше все повече темпото, крачките й бяха ситни, бързи, елегантни, а рунтавият Цезар мяташе шарената си вълна мощно като бойна машина- неуморна, добре смазана, заредена до горе с гориво.
Но това голямо тяло харчеше наистина повече енергия, докато тънката фигура на хрътката пореше въздуха с лекотата на стрела без грам съпротивление. Тогава, обаче, дойде моментът, когато приполовиха втората обиколка и алеята се извиваше в завой, след който кучетата отново щяха да тичат към нас. Немската овчарка се навря почти в тялото на хрътката, чух дори как изръмжа и я накара да отскочи встрани, заемайки по- удобното място от вътрешната страна на завоя. Бяха далече, но сетивата ми, изострени до краен предел, улавяха всичко, свързано със състезанието и игнорираха онова, което не е. Хрътката за миг загуби ритъм, лапите й заораха встрани, хвърляйки чакълчета и пръст чак до дърветата край "пистата". Нашето куче изостана с едно тяло на завоя и тази дистанция се запази почти същата до края на втората обиколка. Бяс, яд, отчаяние, тъга, болка..... и най- вече злоба- онази, която те кара да викаш и удряш без да мислиш, това имаше в мен.
- Хайде!!! Мамка му, още не си победен!!! - викнах колкото на кучето, толкова и на себе си. В събития, които съдържат такива инфарктни ситуации, можеш да спечелиш повече, отколкото си мечтал някога, а можеш и да загубиш повече, отколкото имаш възможност да изплатиш за цял живот. Тук мизата е много висока и дори и да ти стиска да заложиш, едва ли ще успееш да издържиш до края. Аз се държах, защото в един момент просто нищо друго не ти остава да направиш.

На състезание, като на състезание, ще кажете. Много освиркващи агитки, купища зяпачи, насядали по трибуните я с вовузела в уста, я с хот дог в ръка. Кой обърнах шапката си с периферията назад вика и крещи за любимият си отбор, кой псува за неуспеха на своя. Мажоретки развличат тълпата по време на паузата, а треньорите изготвят стратегии и се надпреварват кой пръв да поиска тайм аут. Коментаторът обсъжда компетентно развоя на мача с някой оттеглил се професионалист и навсякъде цари хаос и веселба.
Дам...така изглеждат повечето състезания, но нашето тук, доста се различаваше от общо приетите агитки и евентуално боеве след края на тайминга. Тук ситуацията беше малко по-напечена, защото освен за удоволствие, нашите главни играчи го правеха и за пари. А когато парите са замесени, те изкарват най-грозното у човека, или най-страхливото, според зависи. В случая, Тарен направо си умираше от страх и адреналин едновременно. Когато тези две емоции се вплетат в едно, топката загнездила се между гърдите ти ту се свива на малко топченце с големината на семка, ту се разширява като наелектризирана сфера, толкова тънка, че всеки момент може да се пръсне на милион парчета. Истината е, че в момента дори не мислеше за печалбата. Желанието му за победа идваше от това, че не искаше да предаде нечие доверие, било то и на непознат. А и какво щеше да каже, как да обяснява после? Непосилно за неговата достолепна душа, изградена на законите на рицарството и моралът, с който толкова се гордееше. А се гордееше, защото го бе наследил от баща си. А ако можеше да предаде нечие доверие, то неговата памет не влизаше в тази графа. Би било равноправно на самоубийство, на заклеймяване на всичко, в което някога е вярвал, и към което се стреми.
Но да се върнем към надбягването. Двете животни определено бяха достойни конкуренти и вдъхваха възхищение не само в собствениците им, но и в няколкото минувача, които се бяха спрели, за да погледат шоуто. Надпреварата си заслужаваше и те на драго сърце отделиха няколко минути за този екстравагантен, но аристократичен спорт.
Вече бяха на половината втора обиколка и оставаше съвсем малко до финиша, а пръстите на Мареил трепереха. Трепереха от уплах, от надежда, че ще излезнат чисти от положението. Искаха да запалят цигара, за да успокои нервите си, но с това треперене едва ли щяха да успеят да задържат фаса. Затова на него не му оставаше нищо друго освен да чака и да се надява на щастлив край. За негова радост, този път късмета реши да му се усмихне (като никога). Въпреки леките затруднения от по-рано, хрътката намери в себе си сила и смелост и съвсем скоро се върна в състезанието по-впечатляващо от всякога. Сякаш самата тя предусещайки какво ще причини на симпатичния си екскурзовод ако загуби, автоматизира мускулите си до краен предел, изпъна врат, направо го източи в пространството и затича още по-бързо. Не само, че настигна опонента си, но точно на финалната права изкласи. Делеше ги само метър от края, а двамата ни героя стискаха палци и си шушукаха под нос нещо от сорта на "Давай, давай, бебче...."
Бебчето, като че разбрало какво се иска от него, изплези език и даде всичко от себе си. И ето, само след няколко секунди, то се стрелна напред като необуздан куршум, премина невидимата граница, която бяха избрали и с нестихващ ентусиазъм се хвърли право в обятията на брюнета, оставяйки овчарката буквално да му диша прахта. Стоварвайки се върху му го блъсна на земята и почна да ближе лицето му от радост, но младежът нямаше нищо против, защото в този момент бе на ръба да изгуби съзнание от щастие.
-Даааа...Даааа...спечелихме, спечелихме.... - почна да крещи Кайл, обикаляйки в кръг около тълпата, вдигайки победоносно юмрук във въздуха.
-Спечелихме, копелееее....
После се спря в крачката си право пред синджирестия господин, протегна ръка към него и с възможно най-професионалното си изражение (невероятна метаморфоза) заяви.
-Пет стотака, брат. В брой!
Ядосан, раздразнен и доста сприхав, богаташът, бръкна в джоба си, развърза кесията и отброи парите, а после завлачи кучето си, като му се караше за загубата, докато на него му пилеше съпругата му, която още малко и щеше да почне да го налага с чантата си.
-Тъпак. Казах ти да не залагаш, но ти слушаш ли ме, слушаш ли ме?
Мъжът само си мрънкаше под мустак, опитвайки се да не обръща внимание на жена си и да запази и малкото си останала гордост, докато се отдалечаваше по алеята и проклинаше пустия си късмет.
Колкото до Кайл той изскочи пред Тарен, развя му печалбата и ухилен до уши му помогна да се изправи.
-Ха хаааааааааа....видя ли мой човек? Казах ти, че това куче е златна мина. Ето.
Той му подаде половината жълтици, цели двеста и петдесет лесно спечелини и го потупа по рамото.
-И друг път да не се съмняваш. Казах ти, че имам набито око, макар и едно! - прихна отново в див кикот, контрабандиста....

/Еми Теди, честито. 250 злато напред си. Сега, ти предлагам, един пост тук и един в библиотеката, където спокойно може да върнеш хрътките и да опишеш остатъка от работния си ден, чак до приключването му. След което се включвам аз там./

Усмивката на Кайл сияеше алчно и някак магнетично като диамант под самото слънце небесно. Пръскаше лъчи и любов като на комарджия, ударил кент флош (при това роял!) и в радостта си момчето тараничкаше* подскачащите около нас хрътки.
Взрях се в блестящите монети, лежащи на дланта ми
Това значи е истинската тежест на парите- тежестта, която ляга на душата ти, щом кесията ти натежава по не съвсем честен начин?...
Значи това е истинската им стойност- те са единствените, които могат да измерят цената на морала?
Златото е изражение на субективното отношение на човека към дадена стока или услуга- една проста чаша вода в пустинята струва безбожно много и една услуга вдига цената си толкова повече, колкото по- отчаяно се нуждаеш от нея... Каква жална картина... хвърли шепа злато сред тълпата и ще видиш що за същество е човекът- и не се учудвай, ако някой елегантен господин и опърпано хлапе се затъркалят на равна нога в праха и дерат с нокти, за да докопат златото. Ако златото се изпитва с огън, то човекът се изпитва със злато.
Каква жалка картина, наистина.
Е, аз гледах наградата си безстрастно- не ми беше до парите- съгласих се от инат и любопитство, а после се разгорещих толкова само заради това, че загубата щеше да е истинско "рязане на главата от кръста"... Слава на боговете, че всичко се нареди. Идваше ми да направя и аз една обиколка на алеята от радост, махайки ръце като излитащ щъркел. Какви интересни емоции...
Както изпаренията на горещия алкохол са двойно по- опияняващи от студената течност, така и адреналинът показва най- чистата си и силна форма, ако е нагрят в огнената кръв на моята раса. Получава се неповторим дестилат, правещ мускулите трептящи, а тялото леко- балон с горещ въздух, който иска да се отскубне и да полети, да се хвърли във висините, да бъде отнесен от ветровете, да се рее под слънцето, пък дори и към бодлите на някоя роза.
Обърсах мокрите следи по лицето ми от любовта на кучето и прибрах печалбата.
- Аз ще тръгвам, че ще закъснея. Сега спечелихме и целият ми бяс се обезсмисля, обаче много насили късмета... - казах твърдо на контрабандиста след като закачих гальовно победителя на каишката му и поехме в посоката, от която дойдохме.
- Ха! Малко нахалство, малко насилие, повечко дързост... така стават нещата, брат! Хареса ти, знаааам!- Кайл се хилеше, вървейки редом с мен, и подмяташе една златна монета от неговия дял. Личеше си, че е търгаш от ниско ниво и рядко може да получи толкова пари от раз без много труд. - Струваше си и сега искаш да ме разцелуваш, ама си смотан инат и не си признаваш! Пък и няма да ти дам- да те е яд! Добре че бях аз!
- Това е спорен въпрос... - сияещата радост и закачки, които устремяваше към мен Кайл, рикошираха в сериозното ми изражение.
- Ми, давай тогава да спорим! Ама аз споря само на пияна глава, тъй че тва го оставяме за довечера. До кога бачкаш?- усетих как на нахиления червенокос му се прииска да ми намигне многозначително, но се сдържа, защото, затваряйки това око, щеше да остане "на тъмно" и нямаше да вижда как ми действат неговите думи.
А те ми подействаха недвусмислено- наистина трябваше да гаврътна една чашка в името на късмета си днес- един път ме е уважил и ме е дарил с усмивката си, така че трябваше да се отбележи- кой знае кога пак щеше да ми погостува...
Почесах се по носа, за да си придам небрежен вид и казах:
- Аз свършвам работа рано- към 5.....
- Ааааа, няма да те водя на сладкарница, брат! Моите места живват след залез. Ся трябва да скоча до едни "миши дупки", и към ще 9 те чакам пак до оня магазин, сещаш се- за цигарите, дето се видяхме най- напред.
- Брей! Ти си бил сантиментален, щом такива подробности помниш! Плаша се даже да не би да съм ти слабост...- на свой ред се ухилих криво. Нямаше да ме дразни само той, я!
- Лол, човек! Тва ми е работата, друже- имена, хора, връзки... и бая чар!
Бяхме подминали пейката, на която седяхме и мястото, където срещнах обикалящия продавач на лакомства- разбира се, вече го нямаше там. Изумрудените листа филтрираха светлината и в целия парк допи въздухът имаше зеленикав оттенък. Ароматът на влажна трева почти беше изчезнал, но всичко наоколо ухаеше на свежо и чисто. Птиците изнасяха последните си летни концерти.

Контрабандистът се спря и ми подаде ръка, когато стигнахме до входа на алеята:
- Аре, аз трябва да изчезвам сега, пък в 9 съм пред магазина! Ще те чакам там!- пред нас пътят се разклоняваше на три пътеки: направо бе онази, по която дойдох, и две се отправяха настрани в противоположни посоки. Кайл забърза по левия път, след като погали за последно главата кучето победител почти навирайки носа си в муцуната му.
- Да не се отметнеш!- викна червенокосия в движение.
Оставайки отново сам, сякаш вселената утихна. Все едно бях на изходна позиция и всичко до тук е било странна халюцинация. Но не беше- тежкият джоб и пърхащите ми емоции го доказваха.

Настроението ми беше приповдигнато- всичко се разви прекрасно и няма смисъл човек умишлено сам да се завира в черните мисли "ами ако", "какво щеше да стане" и прочие- трябва да се мисли преди да скочиш в гьола- после няма полза да умуваш.
Запалих най- сетне цигара и с бодра крачка поехме към библиотеката. Една цигара- не от нерви, а от задоволство. Да, тогава тютюнът има друг вкус и тялото го използва по друг начин. Веднъж може да притъпи яростта, да замъгли тъгата, да опияни допълнително радостта или просто да бъде добра компания при отсъствието на каквито и да е емоции. Какво интересно и хубаво нещо!

А що се отнася до моята компания- кучетата бяха разходени, похапнали и вече нито се дърпаха, нито проявяваха особен интерес към гълъбите- а те все си бяха там- по пътеките. Ако можеха да говорят, щяха да разкажат на какви странни случки са се нагледали из улиците на Скайфол. Може би и моята от днес щеше да е една от тях... а може би... може би тези гълъби още нищо не бяха видели!

/ *тараничкане- нещо между гушкане, мачкане, галене, гъделичкане и радване. /

Мотиви или аргументи не са нужни- всяко съчувстващо сърце ще проумее защо половин час по- късно бяхме само двамата, прегърнали бутилка нелегално уиски посред пейка в централния парк. Кьораво ченге нямаше да мине цяла нощ по думите на контрабандиста /а аз имах основание да вярвам, че е запознат с пулса на полицейския живот/, затова си стояхме и си пиехме- той очевидно развеселен, че се е избавил от отегчението и еднообразието, а аз... уви, аз си бях забравил веселяшката маска някъде по пътя и се надявах алкохолните пари да я привикат обратно.
- Тва са ти потънали гемиите, а?- на моя събеседник му трябваха десетина минути, за да мине направо на въпроса без упойка.
- Зарежи. Малко нерви имах...- отвърнах вяло. После без да се усетя изпуснах на глас онова, което се въртеше в ума ми:
- Интересно ми е нещо... ти вземане- даване с пиратите имаш ли?
- Уоу! Такива неща не се питат, брато!- сряза ме с осезаема сериозност Кайл.- Не разпитвай наляво- надясно в този град такива неща. Нито ги познаваш, нито си ги вижд...
- Грешиш... имам вече първи впечатления от тях. Просто ми беше интересно какво друго правят освен да вършеят...
- Ааа, не говори така! Те са си бизнесмени... в свери, в които не се търпи конкуренция. Не винаги позицията на правителството е правилната...- дълбокомислено заключи червенокосият
- Все тая...- надигнах бавно парещото, евтино уиски.
- Затова и станаха тия работи във Феникс! Управляващите ви са си криви.- подметна отново той, поемайки бутилката, но тя замръзна в ръката ми.
- Какво имаш предвид?
- О... ти не си ли чул?
- Не, нищо не знам- прошепнах, предусещайки, че не исках да чуя онова, което щеше да последва.
- Ами... там е избухнала гражданска война...- каза Кайл малко извинително, впивайки очи в мен, готов да се дистанцира, за да ме остави насаме с реакциите ми, ако те не са позитивни като неговите.
И те наистина не бяха.
Това беше прекалено... Този ден беше като излязъл от каталог за душевни мъчения.
Изправих се и започнах да замервам червенокосия с въпроси: Кой, кога, къде, защо.............
Разбрах само, че е сторено от бунтовниците с цел преврат, но Кайл не знаеше подробности.
Нужно ми беше време да обмисля това- какво можех да сторя? Да се върна там? И какво да правя, ако го сторя? Дали и Илирас бяха на прицел? Не... това беше нереално... Нямал съм наблюдения, върху които да изградя мнение за управляващите там... кой беше прав? И ако каузата беше правдива, то невинните жертви струваха ли си? И кой щеше да реши това? Толкова ли за по- добри се имаха бунтовниците? С какво лицемерие го заявяваха, от името на чии интереси действаха... Свои? Всеобщи?
Всичко ми се струваше като абсурден спектакъл, в който режисьорът не е вложил никаква поука, а ти търсиш такава... скрит смисъл, който да направи по- смилаем целия кошмар... но такъв не откривах.
Безполезно беше и да търся. Нямаше как да помогна точно в момента на никого, освен на себе си, затова надигнах уискито и пих, докато не се задавих. Огнената течност се качи чак в ноздрите ми и очите ми се насълзиха. Треперех, но след миг се овладях- ледено спокойствие скова душата ми- като колабирала тя се изключи, може би за да не се срина съвсем. Това ме отврати, уплаши и зарадва едновременно.
- Добре ли си, брат?- попита неуверено Кайл.
- Да, добре съм- усмихнах се и въздъхнах.- Каквото има да става, ще става. Нямам достатъчно информация и трябва само да гадая кой е прав... за мен е по- важно майка ми да е в безопасност... по друг начин тази война не ме касае все още.

Войни, несрети, бунтове и размирици, само част от съпътстващите ни всекидневно константи, константи, защото независимо от епохата, независимо колко време е изтекло, те винаги са тук и никога не се променят. Менят лика си, но нрава и същината не. Като един послушен вълк, борещ се за неговия си кокал, винаги ще се намерят молители за правда и свобода, уж....А какъв ти тук мир, когато мирът го няма и в душите. Немирна душа, мир не прави. Моралът проповядва морал, но без него, трудно се купува на прима виста. Залъгвани стотици, повярвали малцина.
Да си поговорим за безпомощността. Ужасно чувство, нали? Да знаеш, че си на неправилното място, в правилното време. Да знаеш, че може би някой там има нужда от твоята помощ, но да не можеш да я предоставиш. Да, ужасно е, но кой е казал, че това се отнася за нашия Тарен. Може пък да се намира точно на правилното. С неговия необуздан характер като нищо да се забърка в цялата каша ако си бе у дома. Тук е на сигурно, а незнанието, по поражда сигурност и за останалите. Когато не знаем какво се случва с близките си, винаги смятаме, че не е нищо лошо. Кога око не види, ръка не пипне, значи всичко е в норми. Държавата...тя ще оцелее и след една гражданска война. Такива бяха мислите на Мареил докато жадно отпиваше от уискито, горящо гласните му струни, обливащо се по неизвадените сливици, смазващо жестоко небцето, но друго се случваше в душата му. Ами ако? Това ако, което често като малко камъче преобръща колесницата.
Не, не трябваше да мисли за подобни работи. Ако ще целия град да изгори не му пукаше. Или поне смяташе така в момента, когато бе афектиран от собствените си проблеми. Смисълът на живота му висеше на косъм, никакви ренегати и смени на правителства не можеха да застанат на първо място.
-Добре де, да не си замислил да се връщаш?
-В Маджестик? В никакъв случай!
-Хубаво, че ся там не се живей. Ще става патаклама.
-Да се оправят.
Студенината, с която се опитваше да се обгърна младежът бе забележителна и само ако не го познавах щях да заявя, че успява. Но дори и най-добрите хора имат моменти, в които и света да потъне пак ще са доволни защото са се отървали от него или те от тях, зависи от гледната точка.
-Май яко се сдуха.
-То не е от сега.
Тук Кайл, който вече почна да се изживява като първия истински приятел на Тарен се изправи, въздъхна, оставяйки бутилката на земята, намести препаската върху окото си и зае бойна позиция. Разшири краката, стисна юмруците, сви колената, доста аматьорски и до някъде дори смешно, но все пак сигурно.
-Какво правиш?
-Хайде брат, виждам, че имаш нужда да си го изкараш на някого. Аз не съм много силен, ама съм жилав, държа на бой.
-Ти сериозно ли бе човек.
-Е па, на несериозен ли ти изглеждам?
Подобен въпрос бе по-скоро комичен, поднесен точно от него, но беше прав, зеленоокия красавец наистина имаше нужда да си го изкара и го знаеше. Преди малко не успя, но контрабандиста бе опонент от негов калибър, а и осъзнаваше, че всичко ще е на приятелски начала и даже някой, ако не и двамата си тръгнат с разбити челюсти, нямаше да се сърдят. Да не говори, че имаха налично количество с алкохол, с който да се дезинфекцират вътрешно и външно. Дали щеше да вземе тази възможност в ръце или да пасува зависеше само от него. Но след целия този ден, след толкова насъбрали се угризения, мъки, подбуди и огорчения....кой не би се възползвал?

Беше пусто. Сенки от клоните като мрежа чертаеха причудливи квадрати и ромбове по пътеката. Синьо- лилаво беше всичко наоколо. Някъде се прокрадваше сребриста светлина, а небето гореше в пепеливо- червено- необяснимо за мен явление, което предвещава големи студове.
Малки облачета пара излизаха от устните на Кайл наред с нелепото предизвикателство към мен.
- Не искам да се бия с теб... Няма никакъв смисъл.- казах повече за да потуша първосигналния порив да се хвърля напред, а не защото мислех така.
- Тъй ли?- викна неочаквано едноокия.- Значи ти само в залата ли се размахваш? Там, дето правилата те пазят?
- Я повтори?? Никой не ми трябва да ме пази!
- Ооо, костюмарчето се наперчи нещо, а? Самочувствието ти да не удари тавана?- предизвикателна гримаса се разкриви по лицето му.
За миг се озовах на крака и преди да заема позиция запратих с цялата си ярост един юмрук към лицето му, но той като котка отскочи назад. Заех правилен гард, но ръцете ми бяха умишлено свалени, макар и с изпъкнати вени и мускули, тръпнещи за действие.
- Затваряй си плювалника! Не ме познаваш!!- крещях извън кожата си. - Не ме познаваш!!! Не ме предизвиквай!
Кайл като тънка, ловка змия нервно се движеше, приклякаше, свъси вежди и замаха демонстративно с ръце:
- За спортсмен ли се пишеш? Кво, аз не съм ти в категорията ли?
Реакцията му ме жегна- самият жест, че искаше да ми помогне по единствения начин, който би свършил работа в момента, излагайки тялото си за боксова круша, представляваше огромен приятелски жест- нечуван, непознат, до толкова, че не знаех как е правилно да реагирам.
- Не, не...- понечих да го прекъсна, но той си взе думата обратно.
- Знаеш ли... писна ми! Писнало ми е хората да ме гледат отвисоко!
Той направи две крачки- една към мен и втора- встрани, за да ме заобиколи откъм незащитеното място. Деснячката му не беше достатъчно бърза и аз се наведох. Още в същата секунда едноокият отстъпи на безопасна дистанция. Явно вече нямаше намерение да ми бъде боксова круша.
- Разбираш ли? Гледат ме като нещо, метнато в канала. И що? Щото съм бил копеле и търгаш- все едно съм най- големия престъпник! Убил ли съм някой? А? Дебелите гъзове от властта, си пазят бизнеса, затва съм им черен!
- Нима?!- изсъсках и бавно започнах да следя движенията му- рано или късно щеше да се умори и тогава щях да му затворя устата. Как смееше да ме приравнява с останалите!?- Грам не ми пука с какво се занимаваш, знаеш ли? Целия свят е една помия! Едни предубедени, слепи хора! Не вярвах и ти да си такъв.
- Какъв?- изръмжа Кайл и в окото му проблесна леденият пламък на всички студени нощи, белязали душата му вовеки. И все пак беше преминал така или иначе тънката граница на търпението ми, затова викнах без да подлагам на размисъл думите, излитащи от афектираното ми съзнание:
- Озлобен и късоглед!
В този момент Кайл скочи отново към мен. Ударите му бяха бързи и леки, но достатъчно да счупят носа ми. Блокирах първия и се хвърлих откъм липсващото му око- там, където за миг не можеше да ме види, и без никаква готовност да се защитя налагах каквото докопам- предимно вдигнатите му в пасивен щит ръце. Бях се увлякъл и той ме издебна някак и заби коляно в корема ми. Причерня ми жестоко. Аз го избутах назад, за да си поема дъх, но червенокосият се втурна в атака. Явно щяхме да включваме и краката, затова смело го изритах в рамото, за да го разкарам от себе си. Това ми спечели малко време, но го ядоса още повече:
- Ти си слепият! Качил си се в облаците и хленчиш! Погледни живота- хич не е красив ше знайш... няма място за емоции тука!
- Майната ти!- гласът ми потъна като на безумец в пустошта наоколо.- Не знаеш какво съм видял!
- Аре де, кажи ми!- ехидно се усмихна Кайл и плю на земята пред мен, подскачайки като загряващ боксьор.- Кажи ми, господин "аз съм много потаен и разбиращ"! Научи ме!
- О, да! Това ще направя!!!
Поех си дъх и тръгнах напред. Видях стъписването му, когато, не могъл да реагира, се озова по гръб на замръзналата земя. Тялото му тупна глухо, а моите пръсти потъваха в топлата кожа на врата му- жилите му бяха твърди, а под гърчещото му се тяло и колената ми хрупаха камъчета. Това продължи само секунда- усетих впитите му ръце в китките ми, чух хриптенето му и скочих на крака. Заотстъпвах възмутен от собственото си настървение, докато той се изправи също. Заговорих с една нотка по- помирителен глас:
- На мен ми писна, като ме гледат, всички да ми лепкат веднага етикета "изнежено момче". Хърба... все едно съм най- големия галеник на съдбата и треперя пред законите! Ти кво? Мислиш си, че те гледам отвисоко ли?
- Мислиш си, че ме превъзхождаш, ама много бъркаш!
Думите му ме обидиха и ми идваше да му смеля носа на кайма... ей така- за да му докажа, че ми е някак близък след всичко... Малко е нелогично, нали? Но в главите на двама разпалени младежа не може да се търси трезва преценка. Кайл отново зае бойна позиция и започна да обикаля около мен като вълк, като мангуста, която иска да обърка и да приспи вниманието на противника си. Аз не останах по- назад и само дебнех пролука в защитата му.
- И какво?- викнах- Смяташ, че ще ми нариташ задника ли? Ще можеш да ми клъцнеш гърлото, че съм слабак, само защото работя нещо законно? За много опитен и изстрадал ли се имаш?
Той прецени погрешно, че докато говоря съм разсеян. Напротив- думите ми смутиха единствено него него и атаката му беше сляпа, яростна, неорганизирана. Парирах удара и отново се строполихме на земята. Започнахме да се дърпаме, борим, душим и блъскаме, докато ръцете ни не започнаха да отказват и вече едва се движехме. Накрая се разтървахме, седнахме, но продължихме да се гледаме злобно. Сърцето ми дълбаеше гръдния ми кош и кръвта тежеше в черепа ми. Не бях приключил още.... оооо, не! Имах още на какво да си го изливам. Лицето ми пареше- сигурно натъртено от ударите, попаднали в целта. Но и опонентът ми не беше по- добре- по него се виждаха и струйки кръв. Целите бяхме в прах, раздърпани и пръхтящи като хрътки след гонитба. Превръзката на Кайл беше паднала някъде, но разрошената коса покриваше тази част от лицето му. Той пръв овладя дишането си и викна с дрезгав глас:
- Знаеш ли, там ти е проблема! Мислиш ли, че ми е много хубаво да се влача по тука и там за две монети? Да треперя, че ще ми теглят ножа и на всичкото отгоре хем да нямам шанс да бачкам нещо свястно, хем да ме гонят, че се боря за залъка както мога!
- Затваряй си плювалника! Не знаеш какво мисля! Не знаеш нищо за мен!
- Ти пък за мене кво знаеш? Знаеш ли как израснах? Как се отнасяха с мен?
- Уважение ли си просиш? Или съжаление?- скастрих го рязко. Изправих се само колкото да отида до пейката и да се строполя отново на земята. Кайл мълчеше известно време- явно следващите му думи нямаше да бъдат първосигнални, а обмисляше внимателно въпроса ми.
- Разбиране! Това искам! И шанс да направя нещо в тоя живот!
Колко познато... ако замъгленият ми мозък можеше правилно да си спомни всичко, което казахме в прилив на ярост до тук, щеше да открие много прилики между нас двамата. Потърсих опипом шишето уиски. Грубият алкохол остърга пресъхналото ми гърло и се закашлях. След малко Кайл допълзя до мен и троснато му подадох бутилката. Изгледахме се накриво. Още бяхме настървени, макар тази буря да изпепели всичко негативно, насъбрано в нас.
- Аз съм единственият, който може да те разбере, а ти ми се зъбиш!
- Не се зъбя...- каза по- смирено червенокосият, забил поглед в бутилката, за да избегне моя, но аз продължих:
- Гониш бързите пари и си решил, че света ти е длъжен!
- Ами ти?!- подметна Кайл с надсмешка.- Укоряваш ли ме, подкрепяш ли ме? Перчиш ли се, самосъжаляваш ли се? Кво всъщност мислиш ти? Не те разбирам... Четеш конско и на себе си, и на мен, и на властта. Реши къде ще застанеш! Не може да седиш по средата и да си против всички.
- Защо да не може?- отвърнах рязко, подсъзнателно разбирайки правотата му.- Ти също си по средата- ти си от лешоядите, за които винаги ще има трупове, независимо чии са, нали?
Отново Кайл се замисли. Отпи от уискито и махна мъдро с пръст към лицето ми:
- Обаче труповете не ги правя аз.
Настана тишина. Единственият звук беше от пличкащата се течност при надигането на бутилката. Мислите ми се забавиха, тялото ми сякаш се изпразни от цялата несрета, която животът като в кошче за боклук ми натрисаше. Нищо не съществуваше.
- А ти какво?- поде пак Кайл, но с осезаемо заваляне.- Мислиш, че ще излезеш чист от помията с твоите принципи? И аз имам принципи, но не се вайкам, че никой не ме разбира!
- Хахахах! А до сега какво правеше?!
- Поддържах разговора. - тросна се нацупено шмекера и преди да се е свъсил съвсем, му ударих един приятелски юмрук по рамото и преметнах ръка през врата му в знак на мълчалива благодарност, а той поде отново:
- Не можеш да не се нацапаш! Или пасувай послушно, или яко запретвай ръкави и живей по свои правила... животът е сурав и курав. Трябва да се справяме както можем. И ниииикой няма право да ни упреква!
- Ти не знаеш как живея и какво мисля. Не ти и трябва...
Тишината отново легна край нас. Запотеното ми тяло не се влияеше от студа, още повече, че уискито го сгряваше допълнително. Кайл със залитане стана, за да вземе превръзката и отново се тупна до мен, за да промие драскотините си.
- Пффф... ама като учиш при Паркър, мислех, че ще ме смачкаш...
- Мба! Само с крушата тренирам още...
- Аааа... хубу. Иначе щях да го бъзикам до гроб.

Новото ми преживяване бих го описала най-добре чрез няколко точки:
1. Плашеше ме. Бях чувала за демони, които взимат чужди тела, но те го правеха докато са живи. Докато още техните собствени тела дишат, а аз не бях проектирана изобщо за такива неща.
2. Страхувах се. Ами ако се върна и ме помислят за самозванка. Та то би било нормално. Вярно … магията ми носеше особена следа, подобна на тази на самия Себи – нали съм създадена от неговата собствена енергия.
3. Не бях сигурна изобщо какво съм. Дали това момиче е било обикновен човек .. дали пък не е нещо изкибицано от морето. Като нищо да е русалка .. от онези с големите зъби, където ядат моряците. Това би обяснило защо е скитала близо до езерото, а може и да е речно създание, в случая създание от езерото.
4. Изобщо ми беше странно да взема чуждо тяло, но вече е сторено и връщане назад няма. А и да имаше не бях подготвена .. психически за това.
5. Имах нужда от някаква храна .. егати майтапа. Дори на шест когато бях не се нуждаех от това … но за човек, който не беше се хранил от …
6. Не знаех колко време съм била мъртва, което ме подсеща .. от скарването ми с Грегъри.
7. А той как ли е? А Себастиян, тризнаците, Мариана. Таня и Лушиъс. Те какво ли правят? Дали са добре. Не вярвам да са паднали духом. Императора ще ги строи. Той е силен.
Истината е, че не знаех изобщо какво да правя. Дори не знаех дали съм способна да говоря, затова преди да тръгна просто останах на едно място. Отворих уста и се опитах да кажа няколко думи.
-Къ .. де … съм?
Определено не беше моя глас. Беше ми трудно първоначално. Беше ми трудно да проговоря след толкова време на самота и тъмнина, без тяло, без клетки около душата ми, които да я пазят. Езикът беше … доста странен. Накъсан, ограничен, обстоятелствен, но все пак беше красив и перфектно си пасваше с новото ми тяло. Беше благ и спокоен. Или аз го правех да е такъв? Не беше нито много дълбок, нито много писклив. Просто един нормален език, моя език. Изразителен, плавен, а понякога дори красив на някои думи.
С доста усилия се опитах да свържа здраво с мисловния център на тялото. Дали щяха да ме връхлетят нейните спомени? За това коя е, каква е, как е името и? Какво е правела тук? На това място? Щеше да е от полза да знаех името на това тяло. За да мога да го използвам. Защото ако моя убиец ме намери .. мисля, че една обикновена смърт нямаше да ми се размине толкова лесно.
Вплетох се в дишането и рефлексите на това тяло. Успях до такава степен да го направя, че вече то не беше чуждо. Вече усещах, че ми е студено, макар и добре облечена. Някак си .. студът от нищото ме преследва .. както и моята магия го прави. Но сега станах едно цяло с тялото.
Вече не беше просто едно тяло и едно момиче. Вече бях аз и моето тяло.
За секунда се усетих. Трябваше да си спомня последното нещо, което бях изживяла като Мортем. Стоях спокойно права .. затворих очи и се опитах да си спомня това, което се случи. Опитах се да бъда силна, за да не грохна след това.
Споменът нахлу, но не бях подготвена за това .. никой не би. Връхлетя ярък, ясен, оглушителен, опустошителен. Изпитвах изгаряща болка в сърцето, а когато погледнах надолу то беше навън от тялото ми. В устата си усещах непоносим остър метален вкус. Имаше и още, миризмата на кръв. Моята кръв. Тя обгръщаше ноздрите ми. Беше отвратително. Болезнено и жестоко. Накрая само се извъртях леко и чрез периферното си зрение зърнах познатите очи .. Силиус. Това е той.
За миг просто спря да мисля над това, което се беше случило. Беше твърде много. Твърде гадно. Твърде .. силно. Ето защо хората не си спомнят собствената смърт. Ако я помнеха щяха да се ужасят. И макар, и при мен да е така … аз просто приех мисълта. Вече знаех какво е да те убият. Вече нямаше нужда да се страхувам. Стига любимите хора да са добре. Стига на тях нищо да не им се случи. Пък никой не е умрял от тъга.
Накрая пак свързах мислите си с това мое ново тяло и потеглих напред. Първо трябваше да го снабдя с хранителни запаси. Не исках да умре от глад. Не беше тренирано като предишното ми.
Повървях малко повече от 10 минути и накрая стигнах нещо като закусвалня. Вече не бях сигурна дали нося някакви пари, но факта, че имах чанта през рамото ме навеждаше на мисълта, че е възможно да има такива. Погледнах я и я повдигнах. Отворих я и ми стана странно. Това не бяха мои неща. Те още не са, макар че са на това момиче, което сега бях. Погледнах вече вътре в нея и намерих портмоне, огледало, гланц за устни, някакъв тефтер и общо взето това беше.
Влязох вътре в закусвалнята и взех някаква закуска. Изобщо не знаех какво беше това, което ядох, но все пак не беше толкова зле. Беше сладко, но и солено в едно и също време. Пухкаво и се топеше в устата. А за името .. не го запомних. Сякаш мозъкът ми беше в почивка сега и действах напълно машинално.
Походих малко и стигнах до парк, който някак си беше красив с вече почти падналите кафяви, златисти и червени листа, а миризмата на отминалите цветя също се носеше. Приближих се и се настаних на една пейка. Извадих тефтера и реших да видя дали има нещо за това момиче.

За мое щастие или липса на такова денят започна за градът. Хора започнаха да минават. Няколко майки с децата си преминаваха като урагани и дърпаха малките смелчаги за ръцете насилствено и буйно. Накрая в бързината една жена просто премина оставяйки дете си, а то тичайки се опита да я настигне. Майка му просто докато си говореше с някакъв мъж не забеляза, че детето не е вече зад нея. Малчугана остана сам на алеята, което беше много кофти и затова реших да го развеселя.
Изправих се и отидох до малкото момченце с черна коса и искрящи като небето очи. Носеше няколко играчки на супергерои и чудовища. Усмихнах му се и клекнах пред него.
-Хей не падай духом. Майка ти след нула време ще дойде. Ако искаш ще ти правя компания докато се появи.
То леко се учуди, но само кимна. Може би са му казвали да не разговаря с непознати, но .. аз самата си бях едно дете. Така и не успях да навърша пълнолетие преди да ме убият и на практика би трябвало още да съм в пубертета.
Заведох го на същата пейка и се настанихме там. Оставих тефтера в чантата и погледнах момчето.
-Е как се казваш?
-Раян. – каза той, а аз грейнах като че ли.
-Чудесно име Раян, а аз ще се казва както ти ме наречеш.
Така беше най-лесно да си измисля име. Накарай някой друг да ти измисли име и готово. Пък и момченцето ми се стори мило и добро. Малко се учуди, но след секунда и то се усмихна.
-Е какво ще кажеш? Ще ми измислиш ли име?
Раян кимна и след няколко минути мислене изпетелчи.
-Скай. Какво ще кажеш за Скай.
Засмях се и само кимнах. Благодарих му и му предложих да му покажа как играчките ще си играят с него. А именно съживих ги .. така да се каже с моята магия. Единия супер герой го накарах да се движи чрез кукловодството, а чудовището чрез телекинезата си. Те започнаха да се бият помежду си, а малкото момченце да им се радва. Поне беше щастливо.

Вървяхме с Кайл по страничната алея, опасваща целия град. Времето беше притихнало- без вятър, без много облаци, някакви остатъци от преминаващ антициклон обещаваха добри условия за разходката ни. Освен, разбира се, покрай брега на морето- там вятърът щеше да царува, докато има и вода в коритото на Световния океан.
Говорехме си какви ли не неща- предимно той, а аз бях най- съпреживяващият и откликващ слушател на света- с интерес скачах от тема на тема, попивах разнообразна информация, забавлявах се на историите му и ми беше толкова леко… ефирно… безгрижно.
Жестът на дядо ми доста ме развълнува. Отдавна загърбих чувството, че той таи някаква скрита неприязън или безразличие към мен, бяхме се уточнили още в началото, но подаръкът му пак искрено ме изненада. Трогна ме, обърка ме… това е неловкото чувство след някой мил жест. Естествено и двамата замаскирахме вълнението и дълбокото ехо на бащина и синовна привързаност. Поне за миг такава избухна, но между нас никакви изблици не можеха да съществуват, затова и всяка сдържана дума носеше осезаем заряд на нещо, криещо се отвъд нея… Чувствах се наистина добре!
А Кайл? Кайл е като луда мелодия, понасяща те към НЕЩО.
Спряхме се в поне пет магазинчета, от които тай си вземаше някакъв ядлив предмет от местната кухня. Каза, че се е затъжил до смърт, или в точен цитат „Баси, как искам да се освиня с нещо свястно!”
Неволно се замислих за любимата ми храна в Маджестик… И аз покрай него си купувах това, което да ми напомня за нея. Рядко имах навик да вземам пари със себе си- забравях ги, бяха толкова назад в дневния ми ред, че дори пропусках да проверя колко нося в себе си. Сега обаче си бях напълнил джоба и можех да се отпусна.
Върха на сладоледа беше един огромен пакет слънчоглед, чиито шлюпки маркираха като пътечка пътя след нас.
Накрая просто се пльоснахме на една пейка- според моите стандарти беше оживено /това ще рече, че имаше повече от двама души освен мен/, но не ни се мърдаше още нататък.
Аз се заех да разглеждам хората- жени с деца и деца без жени, баби с внуци, баби с дядовци… и прочие комбинации. Просто минаваха. Някой беше извел кучето си на разходка, друг- сядаше да изпуши цигара докато да подреди или да изхвърли мислите си.
Погледът ми се спря върху нещо интересно- някаква жена използваше магия върху играчки, за да забавлява малко момченце, което дори не беше нейно. Как познах ли? Ами… беше твърде млада, имаше нетипична коса, различно от неговото лице, то показваше неописуема възхита от магията й – явно я виждаше за пръв път в действие, което накуп подсказваше всякакво отсъствие на роднинска връзка и, може би, дори отдавнашно познанство. Седяха на пейка от отсрещната страна на алеята, но доста встрани от нас и надали ни забелязваха. След тези пет секунди, които им отделих, отново се върнах към слънчогледа и създаването на работа за чистачите и мравките. Нямаше глоби, нали? Съмнявам се- земята под нас подсказваше, че не сме били единствените с подобен деликатес в парка.
- Трябва да измислиш име на меча.- подметна Кайл. Докато люпехме семки разговорът осезаемо секваше и рядко разменяхме по много изречения.
- Даа, знам. Мисля, че трябва той да си го избере сам.
- Ъ?
- Пиша имена, които мисля, че са подходящи, на един листчета и после той ще си набучи едно от тях.
- …. Прекалено го одухотворяваш.- сериозно отсече едноокия.
- А да го кръщаваш малко одухотворяване ли е?
- Той трябва да ти служи, а не да те управлява!- все по- разпалено заобяснява Кайл, зарязвайки семките.
Може би в неговите среди въпросът с оръжията и легендите стоеше на високо ниво. Това ме радваше- зачекнахме обширна обща тема.
- Не съм съгласен- името дава сила, която не е случайна. И късметът трябва да посочи, а не това, което на мен ми харесва.
- Ама пак ти си ги написал!
- Има вариант да не се набучи нито едно…..
…. И така се впуснахме в истории за това как понякога предметите или животните са преследвали и убивали господарите си, а аз извеждах в контрааргумент легенди как са ги спасявали… Това можеше да продължи с часове! Беше наистина чудесен ден.

/ Доста кратичко, и много се извинявам /

Казват, че доброто върви ръка за ръка с злото. И в този случай това зло се изразяваше в едно неусвоено, още не свикнало тяло с магията на един бог събираща се в душата на демон. Докато си играех с играчките на малкото момченце стана нещо, което преди .. е беше ставало, но когато те учат как да се контролиращ срещу луд с огромно оръжие и целта е това оръжие да не се забие в тялото ти, то нямаш право на много грешки като тази. Явно заради адреналина. Или и аз не знам какво, но само след секунда една от играчките само изсвистя във въздуха и се чу само едно „Ауу, мамка му .. това болеше”.
По инерция казах на Раян да се прави на ударен. Все едно не сме били ние. И докато цапнатия се усети просто се чудех какво толкова направих.
От друга страна случката беше малко по-различна. Да вземем за пример някой от минувачите, които не бяха особено много. Та отстрани изгледаше по следния начин:
Някакво момиче и едно малко момченце си играеха с играчки когато едната изведнъж, без особена причина просто се насочи към двойка „бандити” и удари единия по челото. Той изруга, а вдетинилата се двойка просто се направи на неразбираща какво става.
По-време на нашия театър с Раян го погледнах и му се усмихнах.
-Спокойно .. всичко ще е наред. Ще ти върна играчката.- Той само кимна. Малкото момче поради някаква странна причина ми напомняше на един от тризнаците. Разбирахме се с него само с поглед. И като извършим някоя простотия, и двамата бяхме на мнение, че това не трябва да се разбира от другите.
След няколко минути единия от „вагабонтите” се приближи и застана достолепно пред нас. Понеже съм си гордо създание се изправих. С фигурна като струнка и поглед на готов да разкъса бозайника пред себе си погледнах осмелилия се да дойде. А като го видях щях да си глътна граматиката.
Погледа ми се заби в тези зеленикаво-жълтеникави / такива ми изглеждат, ако греша съжалявам /. Някак си предполагаха да паднеш в тях и да се предадеш. Но бързо преместих погледа си. По между другото забелязах, че момчето беше с кафеникава коса и червено петно на челото. Явно от удара. И да не говорим, че беше по-висок от мен. И тъй като никой не посмя първоначално да проговори … въпреки леката притесненост и факта, че нещо ме сви в гърдите проговорих.
-Може ли играчката?
После преглътнах защото очаквах да бъда овикана или направо да почне да ругае по мой адрес. Е с това сигурно щеше да изчезне моята надежда да са останали джентълмени на тази страна.

- ... и все пак никога не пий бира с кафе!- завърши Кайл историята си за едно от първите му навлизания в материята на алкохола и допустимите комбинации за изтрезняване.
Вече в продължение на пет минути се хилех току с ръка пред устата, току зейнал като хипопотам насреща му.
Това беше толкова невинно и хубаво начало на деня, когато... реалността ме плясна по челото, материализирана като... детска играчка, за да ни напомни, че не сме сами в света и винаги може да изскочи някой шемет и да разпъне палатка в личното ти пространство... или да метне някоя и друга играчка по него.
- Мамка му.... това болеше!
Веднага хванах удареното място, опитах се да го разтрия с пръсти в следствие на което болката се усили, а аз напук усилих натиска, за да разсея /поне така си мисля, че става/ наченките на подутина или синина. Кайл се заливаше на свой ред от смях и едвам се наведе, за да вземе рикуширалата фигурка на супер герой.
- Туй от де се взе? - червенокосият се огледа, но спря окото си върху мен- в този момент аз гледах право към пейката на отсрещната страна на алеята и той проследи погледа ми.
Докато той се ококори при вида на стройно, симпатично, дългокосо и, както загатваха пропорциите въпреки разстоянието- пищно на гърди момиче. Аз, обаче, виждах нещо друго...
- Ооо, отивам да им я върна...- почти изръмжа от въодушевление Кайл.
- Виж го ти! Добрият самарянин... - подметнах аз и докато се усети, грабнах играчката от ръцете му.
- Ей, ей! Ще си ми длъжник, да знаеш!
- За какво?- удивих се аз, докато още търках "простреляното" място.
- Еми... отстъпвам ти... давам ти терен да...
Гледах го изумен. Той всичко ли обръщаше на потенциална свалка? Та тази отсреща гледаше като че ли има муха в супата и по- точно гледаше НАС все едно сме й бутнали муха в супата. Разкаяние? Не, виждах само инат и доста груб поглед. А момченцето до нея ме гледаше скришом едно такова объркано и жално... Направо ми стана гузно, че играчката му ме е ударила. Добре, че не беше счупена.
Изправих се и отидох до тях. Тъкмо щях да се наведа към малчугана и да му върна "беглеца", когато дамата с розови коси стана рязко. Можеше като нищо да ми забие и една глава в носа при това ставане, но се оказа безопасно по- ниска от мен и аз само се дръпнах с няколко сантиметра назад, та да не си дишаме въздуха.
Мярнах и изражението на лицето й за миг: онова- предубеденото, което човек винаги слага, когато си е наумил нещо, и с което винаги посреща онези, за които си е изградил гадно мнение. С какво го бях предизвикал? Самият жест, че им я нося и не вървя с бойна стъпка, мисля, че е достатъчно доказателство за добри намерения. За миг дори реших, че съм аз виновният и трябва да се разкая- точно това ми втълпяваше изражението на тази с розовите коси, но и това нямаше значение за повече от секунда, понеже нейното "въоръжено посрещане" изчезна внезапно.
Виждах право в очите й- те се изпразниха от всичко, докоснаха контурите на лицето ми и се отместиха бързо. Аз премигнах тъпо, опитвайки се да си обясня тези метаморфози, когато тя попита:
- Може ли играчката?
Пак премигнах тъпо. Или оглушавах, или имах избирателен слух, или тя дори не подметна едно "Извинявам се".
А едно време имало чувствителни и раними дами.... Ама едно време.
В интерес на истината се оказва следното: всички си повтаряме, че от едно "Извинявай" нищо не може да се промени- че е по- добре да не го казваш, когато не е искрено, че е най- лесно да се извиним и да се почувстваме с измити ръце. Това е лъжа. Изобщо не е лесно. Никак не е лесно да кажеш "Благодаря", "Извинявай" или "Моля". Болшинството или ги ръсят като изкуствен сняг по сцената, или изгарят на пет клади, опитвайки се да смотолевят някое от тях... да признаят, да се разкаят, да са признателни. Дори за нещо миниатюрно. Малцина са онези, които хем изричат тези квинтесенции на емоции и възпитание, хем са искрени докато го правят.
Тук, разбира се, не се иска никаква емоция или искреност. Възпитанието ми стигаше. Ама и то отсъстваше на първо четене.
Стана ми смешно. На мен си ми беше весело още от началото. Хилех се, докато разтривах челото си, хилех се на това какъв е шансът да прасне точно мен, хилех се на цялата забавна случка. А тук аха- аха от играчка да станеше плачка или да ми се развикат. Тц-тц-тц... какви хора!
- Ама разбира се, че може! Ударът не беше силен, но мерникът Ви е добър.- ухилих се аз. Исках всичко да е поне този ден позитивно- днес ставах на осемнадесет и ми беше лежерно до мозъка на костите и до дъното на пъпа. Опитах се да го обърна на шега, а то прозвуча повече като сарказъм...
Ненавиждах да ме гледат накриво без да отвърна, така че имах намерение да й обърна гръб. И го направих, недочаквайки ответна реакция:
- Ето, уважаеми- погледнах към момченцето.- Провери да не е счупена.

Подадох играчката на малкия и той я пое малко тревожно. Огледа я за миг и отвърна с усмивка:
- Здрава е! Благодаря!
- За нищо!- казах и тъкмо се врътнах да си вървя, когато почти се блъснах в Кайл- дъртият шмекер не беше издържал и сега идваше, за да заговори момичето, мислейки, че вече сме си разменили имена, хобита, любими храни и кратка автобиография.
Просто виждах тренираната му, размекваща девическите колена усмивка:
- Ей, Тарен, няма ли да ни запозн...
Аз го сграбчих за ревера и имах намерение да го завлача към нашата пейка преди да е размятал тренираните, размекващи девически колена жестове и същия калибър думи.

Очаквах да ми се развика. Да започне да ме обижда и още какво ли не. Затова може би бях малко предпазлива и не смеех да покажа слабост. Искам да кажа, че в моя свят да се извиниш за своята собствена вина си значи едва ли не, че си слаб. Затова и когато аз правех бъркотии някой друг отнасяше пешки. Е почти винаги. Имаше моменти, когато аз бях жестоко наказвана. Същото беше и с татенцето. Ако той сгреши, а той според него никога не греши друг го отнасяше.
Но щом видях, че момчето не е лошо и не таи негативни чувства ми стана леко. Сега поне можех да се покажа в истинската си светлина. А именно винаги загрижена за другите, искаща да помогне на малките деца и прочие. Не, не бях светица, но поне се опитвах да развеселявам хората със способностите си.
Обърнах се към Раян и се усмихнах. Клекнах, за да сме на едно ниво, или по-точно той да е една глава по-висок от мен. Погледнах го и сложих ръката си на рамото му. Той потръпна, което си беше знак да я махна от там.
-Извинявай. Забравих, че съм студена на допир.
Въздъхнах и продължих с усмивка на лицето. Момчето беше сладко и още нищо не разбираше.
-Майка ти е ей там. – посочих я и пак се върнах на него - Изтичай при нея. Нека види, че си добре и да се успокои.
Раян само се засмя и ми кимна.
-Добре Скай, както кажеш. – погледна и към спасителя на играчката. Или по-скоро жертвата и го дръпна, за да му застане на нивото на очите. – Да я пазиш, защото ще те удари пак с някоя играчка.
Засмях се на това изказване, което направиха и другите двама. Е нямах намерение да цапардосвам никой повече. Не и с играчки. А и не бях толкова лоша. Накрая Раян само ми помаха и изтича при майка си. Като видях, че вече беше добре се успокоих и пак се настаних на пейката.
Но деня не беше свършил само с това малко момченце. Две по-големи момченца се троснаха от двете ми страни. Единия беше моята жертва, на който мисля, че дължах извинение и му бях длъжница. А другия … имаше лош поглед.
Този с едното око започна разговора, защото явно другия стоеше на сила до мен.
-Значи Скай.
-Всъщност не се казвам така. Мортем Хелските, на вашите услуги. – първо се усмихнах на едноокия, а после погледнах жертвата. Приближих се малко повече до него. – Ще може ли?
Той само вдигна рамене и аз реших просто да оставя ръката си на челото му. Тъй като бях ледена на допир след като се съживих това щеше да предотврати синини и подувания.
-Съжалявам за удара. Не исках да стана така, но явно просто се отнесох. Много се извинявам. – Думите просто си излизаха от мен. Не от сърцето, защото то не бе мое, а от душата. Която макар и живяла в най-лошата обстановка някак не успя да се пречупи.
След няколко минути едноокия пак проговори.
-Тогава защо те нарече Скай?
-Би било грубо и доста мъчително да накарам малко дете да произнесе името ми. - Двамата ме погледнаха леко учудено. -Просто когато бях на 6 бях накарана да го произнеса. Оплитах езика си, не можех да казвам добре „Р” и „Л”. Не бих искала да го затруднявам.
След кратка пауза на обмисляне казаното свалих ръката си. Надявах се вече да не изпитва никаква болка. Свих се на мястото си. Не знаех вече как да помогна. Така или иначе аз бях забъркала тази поразия. Сигурно бях развалила деня и на двамата. И ето как винаги всяко запознанство свършваше. Чувството, че едва ли не съм направила катастрофална грешка се събуди.
-Аз съм Кайл, между другото, а това е Тарен - и в опита си да го прегърне през врата .. а аз по средата можете да заключите какво стана. Вече се чувствах като всичко, което се слага между питката на сандвича, а може и нарочно да го е направил. Усетил се, се дръпна, а аз си поех въздух.
-Приятно ми е да се запознаем.
-И на нас. – най-накрая проговори Тарен, а аз направо грейнах. Явно не ми се сърдеше.
-При това много. – каза Кайл и защо ли ми се привидя, че очите ми просветнаха. Това малко се стресна и се приближих повече до Тарен. Преглътнах тежко, защото вече наистина приличах на уплашено зайче, което стои пред някой хищник. – Даже бих казал, че съм благодарен, че го удари с играчката.
Той отново се приближи малко повече, а аз още малко и щях да се озова върху Тарен. Този тип ме плашеше.
-Ами явно съм му на късмет. Е момчета … нова съм в града и .. ако не е проблем .. да ми кажете къде има страноприемница или хотелче. Също и библиотека.
Все пак имах намерението да се върна в дома си. А за това ми беше нужно малко знание за географията .. да знам срещу какъв път ще се изправя.

Кайл не е лошо момче- той е като всички момчета, преминали плахия период на церемонии, страх и неувереност, които вместо да засилят шансовете при запознанство с някое същество от другия пол, елиминират и наченките на такива. Действаше прямо, да, това бе в стила му. Може би знаеше, че всяка минута може да е последна, така че не се стесняваше да пробва късмета си, макар и да изглеждаше като хищник- рискът или щеше да го лиши от успех, както и протакането, или щеше да го увенчае с бърза победа, каквато протакането не може да ти донесе. Разбирах логиката му, затова и предвидих неуспехът, който маркира опита ми да го отстраня от момичето и да го замъкна на нашата пейка... той просто се тупна до розовокосата и толкоз. Нямах намерение да правя фасони като ревниво гадже- нямах нищо против да го "споделя" с някого, а и без това знаех, че надали девойката ще му отпусне повече от 5 минути, преди да се извини учтиво и да си плюе на петите.

Тя, обаче, изведнъж се разбъбри. Представи ни се, заизвинява ми се, положи ръка на удареното място. Впрочем, ударът го забравих твърде бързо, но леденият допир на ръката й не мога да го забравя и до днес. Това беше като полъх на Севера, но без живеца на зимата. Не беше студ, а отсъствие на каквато и да е топлина, ако разбирате какво имам предвид... защото аз не разбирах, а имах твърде остра сетивност в насока физиологични "пламъци". Любопитството ми се събуди, както когато за пръв път докоснах Мъртвата книга... или тя докосна мен?
Ето така- както тази Мортем- едва допирайки пръсти, а вече разпростряла леден скреж по цялата ми кожа.
А може би това бе плод на фантазията ми и факта, че моето тяло винаги бе топло и всеки по- хладен предмет рязко контрастираше с огъня ми.
Но тогава Кайл преметна ръката си през нейния врат, та чак и през моя, и тялото й се допря в мен. Беше наистина студена, а не показваше признаци да й е некомфортно... сякаш не го чувстваше и не реагираше така, както всеки друг би направил, ако телесната му температура е тъй ниска.

Наистина интересно....
Леката ми заинтригуваност стигна до там, че се намесих в разговора, за да секна разиграването от вида "Кайл пробва свалка- Мортем отбива- Комплимент от Кайл- Мортен неловко сменя темата". Дори й предложи слънчоглед и рядкото щастие, граничещо с наслада, да поплюе по земята, но тя отказа, неосъзнавайки жеста - контрабандистът не дава току така на всяка срещната от семето си!
Беше забавно и никак не исках да му преча, но счетох, че може би ще му помогна, а и на мен ми стана любопитно да продължим разговора по дълго от момента, в който спомена библиотеката:
- Хотел лесно ще намериш- в Скайфол си все пак, а по това време няма туристи, които да ги заемат. С удоволствие ще те упътим. Какво търсиш? Нещо евтино? За почивка? Близо до центъра?- подхванах тънко, асистирайки на приятеля ми, та да се изяви като знаещ, пък и индиректно да получи отговори на някои въпроси от сорта "От къде си", "С колко време разполагам да те сваля", "По работа ли идваш, или търсиш забавление".
Едноокият шмекер схвана явката и се включи:
- Дори ни е по път да те изпратим до центъра. От там ще се справиш лесно. Пък за библиотеката... в момента разговаряш с един от служителите й!

Тук скръцнах със зъби. Не беше никак добра идея да върви посред бял ден през Скайфол! Дори може би оглави класацията на неразумните решения този месец. Пък и защо му беше да намесва мен? Нека се фука той колко е запознат с града, ама защо тръгна да говори за мен и работата ми!?

Мортем ококорено загледа Кайл. Усъмни се в идеята той да работи там, затова погледна и към мен. Май външният ми вид не ставаше за визитка точно днес, затова тя пак премести очи на него и попита:
- Наистина? Кой?
- Аз..- промълвих и тя пак се обърна насам. Не че не се гордеех с работата си- напротив- това бе първото конструктивно начало в живота ми, но не ми беше комфортно да чувствам нечие внимание, а такова неизбежно щеше да има, поне докато я упътим или когато идва в библиотеката.
Усмихнах се нещо в тип "Виноват!" или "Воаля! Светът е малък!" и повдигнах рамене в същия дух.
- И без това сме излезли без определена цел, та можем да се разходим към твоята посока. Какво ще кажеш?- шмекерът стана и й подаде ръка.
Аз се бях подпрял с лакти на облегалката, даже почти се бях разплул на пейката, напичайки лицето си на есенното мъждукащо слънце и лениво извърнах глава- забелязах колебанието на розовокосата и подметнах:
- Не се съмнявам, че можеш да се справиш, но е и за доброто на Скайфол- да няма още простреляни цивилни с нестандартни оръжия.
Просто не се сдържах... тези неща сами се сформираха и излитаха, а чак после полазваше тръпка на съмнение да не би отсрещния да се окаже поредния човек, който е алергичен към моя хумор... с Кайл зачакахме реакцията на младата дама.

Двамата бяха доста интересни индивиди. Единия малко … прям и дързък, но някак си издаваше, че душата ми е слаба на характер, а другия. В очите му се виждаше повече тъга отколкото на някой слуга в подземното царство. А повярвайте … те доста страдат, поне някои. И все пак другия изглеждаше като силна фигура. С огромна духовна мощ. От къде можех да го усетя? Ами когато умреш и се съживиш само и единствено, чрез собствения си инат и неистово желание за живот се научаваш да различаваш хората по това какво излъчват. Отделно човешките създания имаше силна аура, а като демонично създание от моя калибър беше лесно да я уловя.
Погледнах ръката, която едноокия нахалник протегна и леко се поколебах. Ако каже същото като другите когато го докосна направо ще избягам от тук. То се е видяло, че като живеех в старото си тяло ме преследваха зли създания, а в това ще отблъсквам хората с телесна студенина. Май ще послушам Себастиян и наистина ще започна да мисля като някой от кралско потекло. Та нали близостта с хората би трябвало да те кара да се чувстваш по-добре?
-Не се съмнявам, че можеш да се справиш, но е и за доброто на Скайфол- да няма още простреляни цивилни с нестандартни оръжия.
Погледнах Тарен изкъсо. Ама наистина ли се заяждаше? Поне беше забавен ако не друго и наистина ме накара да се засмея. Нещо … рядко срещано през последните няколко седмици.
-Не беше нарочно. А и какво да правя, че ми беше на пътя.
-Да .. ако от другата на страна на алеята е пътя ти.
И двамата избухнахме в смях. Беше приятно в неговата компания. Някак си излъчваше онова меланхолично състояние, но и непредсказуемост типична за демоните. Е тогава се осмелих и хванах ръката на Кайл. Той леко потрепна и то лесно се видя. Учудения му поглед ме накара веднага да го пусна и да застана изправена с ръце в скута. Като послушен слуга със сведена глава.
-Съжалявам … не искам да се натрапвам .. и сама ще се оправя. Сигурно си имате по-важна работа.
Наистина изпитвах усещането, че съм натрапника. Не исках да преча или да съм им в тежест и затова леко стъпих една крачка назад. Тогава и двамата скочиха. В очите на единия имаше чисто любопитство, а в окото на другия нищо повече от прост интерес.
-Спокойно. Сигурно си подаръчето на Елисандра за този рожденик тук. – и Кайл сръчка Тарен в ребрата, което ме накара пак да се засмея. Тогава се усетих. Тарен явно има рожден ден, което веднага направи неловкия момент още по-неловък. Започнах да се оглеждам и фокусирах не много далеч сладкарница.
-Ще изчакате ли за момент? Много моля.
И им се поклоних по навик. Свикнала съм да го правя пред всички. Те ти се кланят и ти отвръщаш. Просто възпитание, което дойката изискваше или .. щеше да те дърпа за ушите.
Отидох в сладкарницата и загледах какви сладкиши имаха. Торти, пасти, каноли и прочие. Но нещо друго ми падна под очите. Отидох на касата и попитах дали ще може да ми дадат точно определени сладкиши и да ги  …
 
След няколко минути се върнах с една голяма кутия, като внимателно я придържах, за да не я обърна или накривя. Не исках да нараня съдържанието и. Радост за очите и душата ми беше когато се върнах и те си бяха там. Приближих се бавно до Тарен и му подадох кутията. По-точно я оставих доста внимателно на пейката.
-Дано това ти хареса.
Нямаше да споменавам, че освен името и явно факта, че е книжен червей нищо друго не знаех за него. То не че те знаеха за мен повече от името ми де.

Изчаках го да отвори кутията и вътре имаше една дузина кексчета. Наредени в кръг като торта. На част от тях имаше надписано „Честит Рожден Ден Тарен”. Другия имаха панделки и понеже работи в библиотеката някои имаха и малки книжки ту затворени, ту отворени отгоре. Нещо шарено, забавно и малко отпускащо.

Това, че зяпах едно интересно камъче на алеята с поразително симетрична страна тип хексатон, не ми пречеше да наблюдавам хората около себе си – видях потръпването на Кайл, когато Мортем пое ръката му- сякаш той за пръв път сега осъзна, че не беше предвидил и разгадал всички страни на това момиче. Необяснимо ледената й кожа, ясната граница на душевността й, в която нямаше плавен преход и градация от отзивчивост към железните решетки на изолираност, скоростта, с която скачаше от едното в другото без колебание- всичко това му убягваше.
На мен ми убягваше единствено причината за това.
Поредното доказателство за правилността на наблюденията ми се доказа с думите, забили се в слуха ми, докато търсех единствената птичка, чийто глас разчупваше покоя на алеята (в радиус от 10 метра не се виждаше жива душа). „Съжалявам … не искам да се натрапвам .. и сама ще се оправя. Сигурно си имате по-важна работа.” Това не беше обиграния трик, с който искаш да отстраниш някого, нямаше подтекст „Съжалявам, не искам да ми се натрапвате, сама ще се оправя, намерете си друга по- важна работа”. Не че имахме друга занимавка, не че си търсехме или щяхме да откажем такава, но Мортем току видимо се радваше на присъствието ни, току се отдръпваше като плахо момиче, което се съмнявах да е.
И знаех, че е искрена. Всяка нейна дума до тук не бе комуфлаж- все пак не ни остави да си мислим, че се казва Скай, макар за двама непознати, към които си особено резервиран би било по- добре да постъпиш точно така. Не, тя не бе резервирана към нас- имах чувството, че в един момент, ако получех главоболие заради удара с играчка, щеше да си пререже вените от разкаяние, а в следващия- да гледа с наслада как се гърча. Откривах го някъде дълбоко в погледа й- така става, когато си че повечко книги: обръщаш внимание и тълкуваш всеки жест… или поне си мислиш, че го можеш. Дори когато човек се опита да те заблуди ти го разбираш- не си сигурен какво точно се върти в съзнанието му под повърхността, но определено знаеш, че не си свидетел на искрена екстервенция на мислите му.
Твърде необичайно поведение, спрямо двама непознати чешити като нас, не мислите ли? Вие надали бихте се държали така, ако единият откровено ви сваля, а другият откровено е …. Ами Тарен Мареил.
И не само това!
Само след миг, когато голямата уста на Кайл изтипоса, че имам рожден ден, тя хукна на някъде. Имах лошо предчувствие…
Използвах момента да светна дружката си за някои неща:
- Брат… няма да ти се получат така нещата. Тя не е от момичетата, които търсят ТОВА.
- Моля!?- засмя се червенокосият.- Ти сериозно ли ми даваш съвети?!
- Просто… виж… не казвам, че нямаш шанс, но я опознай първо. Няма да стане бързо, както си го мислиш.
- Че за къде да бързам? Няма да е загуба на време, брат… ооо, не, определено няма да е напразно!
Шмекерът плъзна върха на езика си по долната си устна. Беше си истински лъв сред местните гимназистки в това отношение, признавам, обаче… се ядосах и взех да бълвам глупости:
- И от къде на къде ще ме ползваш? Каза й за работата ми, за рождения ми ден… какво е следващото!?
- Къв ти е проблема, бе, пич?- с основание ме прекъсна и се изрепчи Кайл.- Ако искаш си тръгвай! Бахти и работата… Като че ли си дал обет за мълчание!
И двамата замълчахме. Дадох си сметка, че не съм такъв егоист и не ми пука реално, но просто… исках да му попреча да направи нещо тъпо. Мортем не заслужаваше такъв подход и нямаше да му се върже. Изглеждаше на моите години, може би и малко повече, но поведението й оставяше много въпросителни, чиито удивителни исках да видя лично и да разбера продължението на аферата- друго по- интересно нямах за правене.
- Окей… после ще пробвам да ви оставя насаме и ще се прибера да потренирам.
- Кво! На рождения ти ден? Да ги нямаме тия! Вече съм го измислил- днес ще купонясваме, ти си ми приоритет, както бих казал, ако исках да звуча умно. – смигна ми Кайл и метна ръка през врата ми в знак, че някакво момиче няма да ме измести от плана му.
Стана ми твърде неловко от приятелската му проява, но се измъкнах просташки- елегантно:
- Знаеш, че не съм ревнив, сладък!- с което го пляснах по задника и двамата взехме да се хилим като идиоти и да се лигавим, докато Мортем не се зададе откъм някакво магазинче за лакомства на входа на парка.
Носеше нещо и онова тревожно чувство пак ме обзе…. Да не би да е посмяла да…..
-Дано това ти хареса.- промълви ми усмихнато тя и остави една кутия на пейката.
- Аз… ъм….- „Да, мамка му, както се опасявах!” – помислих си аз, докато скован от неловкото усещане, връхлетяло ме в ситуацията, се наведох към кутията.
Отворих я внимателно и със зяпнала уста заразглеждах съдържанието й.
Зарежете факта, че харчеше парите си за някакъв непознат, оставете настрани обстоятелството, че беше като цяло нелогично да го прави, ами и беше вложена голяма символика в подаръка й- малки кескчета, надпис, фигурки от шоколад и захар на малки книжки… беше непоносимо, незаслужено мило. Кайл се хилеше и ахкаше доволно, надзъртайки над рамото ми.
- Млада госпожице… - подех аз със сериозен тон като учител, взирайки се в лицето й. Не знаех как да реагирам, затова се опитах да прикрия бурята от объркване с нещо. Не просто не бях свикнал с такива неща, а ми напомниха за полубрат ми, който въпреки дистанцията от светлинни години помежду ни, получена в следствие на положение в имението, отношение и роднини, всяка година ми рисуваше картичка за рождения ден. Поех си дъх и се покашлях– Това е непростимо по половината правилници за поведение към непознати… и безкрайно мило по всички от тях.
Поколебах се за миг как да продължа и как да й покажа колко нелогично и странно е онова, което направи без сигурно да го съзнава. Не знаех дали се раздам. Просто бях загубил почва под краката си- не знаех дали съм и трогнат- трогват те познати с внезапни изненади, трогват те милите им думи… а нещо такова от непознат може единствено да те изненада и безкрайно да те обърка… тя навлизаше отвъд границите, които поставях, които ми бяха наложени с изолацията в течение на години през детството ми, затова може би трябваше и аз да направя нещо такова… каквото обикновените хора правят… Държейки кутията с ръка се приближих към нея и вдървено я прегърнах едва- едва с другата.
- Нямаше нужда… наистина… но ти благодаря.
Искрено се надявах и съмнявах да се държи така с всички, за които знае като информация само името им, и усърдно се питам с какво аз- най- дръпнатият човек, който дори не искаше да чуе за празнуване на рожден ден, сега бе поставен в тази ситуация…
Отдалечих се от нея, пак се покашлях, засмях се неловко и се заозъртах…. Какво правят по- нататък хората в такива ситуации?
- И все пак разбери, че ще ми докараш захарна болест с това, затова няма да ги ям сам при никакви обстоятелства… Нека си ги подели. Да седнем някъде на кафе или нещо? И аз ще почерпя в крайна сметка.
- Аз се сещам за едно място, което ще ви хареса!- намеси се Кайл с усмивка не просто диамантена, не просто с много карати, ами и с чистота FL (най- високата при скъпоценните камъни)! Навити ли сте? Съвсем наблизо е!