Белите улици

Наричат ги така, защото за разлика от другите територии, тук те са изцяло от бял, ненапукан мрамор. Многобройни са, водят до различните дестинации на града и всяка сутрин биват грижливо почиствани.

Пристигнахме!След като се окопитих се заех да оглеждам новата местност, о не бях на себе си от възхищение.Улиците бяха изцяло направени от бял мрамор, а огряваща ги слънчева светлина ги караше да блестят.Небето бе не просто синьо, а някакъв цвят, за който дори граматиката не ми стигаше да опиша.Направих няколко крачки като погледа ми продължаваше да шари наоколо, магазини, красиви саксии с цветни цветя навсякъде.Въпросните магазинчета бяха в контраст със самата улица, понеже бяха в различни цветове, точно като опаковките на апетитни бонбони, а от витрините ми намигаха какви ли не бляскави неща.Дори в този час хората вече бяха на вън и пъплеха по това красиво място.Някой стояха на пейките положени от едната страна и разговаряха, други влизаха от магазин в магазин излизайки с пълни торби.Това бе рая, рая за мен!Един ден, като стана стана стара лелка, щях да си купя имот тук или да живея в хотел, понеже щях да разполагам с неограничено количество пари..Не ми трябваше мъж, щеше само да отнема от времето ми за магазини, заведения и още какви ли не атракционни за които все още не знаех.
Дали това си бе обещание към мен и дали щях да го изпълня не се знаеше, но определено Скайфол се превърна в любимата ми дестинация още преди да е разкрил останалите си богатства:
-Момчета, невероятно е!-обикалях около двамата си другари, докато вървяхме надолу по улицата.
Понеже си ме познаваха, знаеха, че няма да се задържам в момента кой знае колко до тях, а си шарех из сергиики и магазинчета, удивлявайки се на тукашната стока и мода, понеже имаше неща, които ги нямаше в Маджестик.Другото, което ми направи впечатление, бе чистотата.Не зърнах нито едно боклуче, но за сметка на това кошовете за боклук бяха на няколко метра един от друг.А фенерите?Ах фенерите бяха толкова изящни, целите боядисани в бяло с красиви орнаменти по тях .От време на време хвърлях по един поглед към Ерик и Лезо като им се усмихвах щастливо.
От някъде се носеше и неангажираща музика, която допълнително повдигаше настроението ти, даже леко си тактувах.
Спрях се пред един магазин за дрехи и се загледах във витрината му, все едно невидима сила ме привикваше да вляза вътре, но едва устоявах понеже не разполагах с достатъчно пари да си купя рокля от тук, затова трябваше да гледам тъжно като кутре отпред.До мен се спря още едно момиче и с подобно на моето възхищение загледа дрехите:
-Красиви са, нали!-казах без да я поглеждам, загледана в един модел.
-Красиви е твърда проста дума за тези бижута.-отвърна тя, а нещо в гласа и ми се стори толкова познато.
Тогава се обърнах и се вгледах в лицето и, тя направи същото и след минута взиране и двете наддадохме един от онези радостни женски писъци, когато видим стара познайница.Мъжете се бяха спрели на няколко крачки от нас и гледаха странно:
-Лора!Толкова се радвам да те видя!-прегърнах я сърдечно.-Не вярвах да срещна познат на това място.Какво правиш тук?
-Ари, станала си същинска фурия!Ми малко почивка какво да ти кажа, реших да дойда самичка, нямаше желаещи за придружители.
-Изобщо не си се променила, даже си станала още по-красива!Колко години минаха три, четири?
-Има ли значение, важното е, че изглеждаме страхотно!-изсмя се тя и ме прегърна.
-Имам идея.Прекарай деня си с нас!Ще е толкова забавно!
-Кои вас?-попита тя и се заоглежда.
-Чакай да те запозная.-хванах я за ръката и я дръпнах към Ерк и Лезандър.-Лора, запознайте се!Това е моят най-добър приятел Ерик...а това е..-в този момент не знаех какъв етикет да лепна на графа.-А това е Лезандър.
Тя подаде нежната си ръка и се здрависаха:
-Приятно ми , Лора!-усмихна се чаровно.
Истината е, че Лора бе една от най-добрите ми приятелки, бяхме като две капки вода, вътрешно.Шопохолички, купонджиики и куп други общи неща.Тя бе момичето което ме открехна по повечето въпроси, учех се от нея.Беше красива и фина дама, използваща красотата си със стил, в това също си приличахме.

Толкова се радвах, че се срещнахме след толкова години и бях почти сигурна, че момчетата няма да имат против да дойде с нас:
-Какво ще кажете да вземем Лора с нас?Тя е сама, пък и ще е по-забавно като сме повече хора.
-Ари, аз ако ще преча, няма проблем.Магазините ще ми правят компания.-каза тя.
-Нее, няма проблеми!Е, момчета?Почти сигурна съм, че сте съгласни, затова казвайте къде ще водите две красиви дами като нас?-хванахме се под ръка и се усмихнахме чаровно.

При жените това е странното, че колкото да си съскат след това перфектно могат да се преструват, че нищо не е станало.Така се получи и между нас с Лора, когато станахме от сладкарницата, нямаше време да се отбием до нейната хотелска стая да се преоблечем, затова го направихме в една от пробните на магазините в Търговския център.Разбира се това отне известно време понеже и се гримирахме вътре, а аз носех в чантата си едно нещо, което извиваше косата и съвсем леко я направих на извити вълни.Да си бъдем честни, тоалета на приятелката ми също си го биваше, той подчертаваше достойнствата и, които в случая бяха нейните гърди, а моята рокля показваше краката и подчертаваше извитата ми талия.
Определено събрахме много мъжки погледи докато вървяхме към мястото на което ни водеше тя.Но нещото което ме караше да тръпна бе съвсем лекото напрежение, което имаше между нас.Обичах да се състезавам, обичах и светлината на прожекторите, но в случая и двете много добре знаехме как да я получим, затова щеше да интересна игра.
Пристигнахме пред един бар, поне по силната музика и възгласите можех да позная, че е такъв.Застанахме на прага и си хвърлихме последни погледи...не се знаеше дали ще излезем същите от тук.
Е, дами и господа, време е за шоу....

Дори не ми остави време да противореча, да приема или да отхвърля поредното предизвикателство.Всичко това си бе като хазартна игра, а като залог бе моят живот.Сега залогът не бе толкова висок като предишния, но отново засягаше принципите ми.Трябваше да отдам тялото си на един напълно непознат, да изневеря на Ерик , а и на себе си, колко долно.Това, че се намирах в чуждо тяло не значеше, че не се брои за изневяра, самия факт, че ден след ден ще се връщам към тази случка и душата ми отново ще бъде прояждана от червея на угризението , отново щях да съм изправен на съд пред моята съвест.
Но ако исках да продължа пътя си, да дочакам Дориан на онази прашна пътека пред къщата, трябваше да го направя.И въпреки всичко, едничко успокоение му оставаше, това да си повтарям, че в момента аз не съм Арадел, а Соня...Аз съм Соня...Соня съм...повтарях си наум като се надявах това да се превърне в истина.Малката ми мантра изкара на повърхността онази извратена същност в мен, тази на въпросната червенокоса.Веднага всичко се промени, като започнем от походката и стигнем до начина на мислене.Най-лошото бе, че този спомен, нямаше да си остане погребан в нейната глава, а щеше да преследва и мен, след като се завърна.
А улиците, те бяха същите.Бели като посипани с брашно и слънчеви, както се изразих и първия път, все едно всички слънчеви лъчи се бяха преселили тук.Магазинчетата работеха, туристите и минувачите се смееха на безгрижието и на това, че са живи, а измежду тях бродеше една блудница , която бе на път да продаде тялото си.
Започнах да се отърсвам от тези мисли, поне за сега и се заех да търся въпросното кметство.Все пак се намирах на центъра и се предполагаше, че трябва да е някъде наоколо.
След като изминаха няколко минути в безцелно лутане, реших да попитам някой.Един продавач на вестници, който бе така добър да ме насочи.Намираше се в съседната пряка, точно в ляво.И ето, не се минаха и три минути и вече бях там...пред моят залог.

Двамата представители на мъжкия пол, вървяха по улиците от бял, чист, ненапукан нито на едно място калдъръм, всеки замислен в собствените си проблеми. Вървяха и не си отронваха нито дума. Застанали един до друг, се различаваха толкова много. По нищо не си личеше, че са един вид рода. Нито по телосложение, нито по черти на лицето. Единствено умните им, дълбоки очи ги докосваха един до друг, като два разрастващи се лъча, които се сливат в едно, а после пак се отклоняват, всеки следващ собственият си път. Единствено по очите. Очите и стойката. И на двама им бе горда, с осанка на едновремешна слава. Високо вдигнати глави, изпънати рамене, изпъчени гърди. Но докато възрастният устремяваше погледа си само напред, младият въртеше вратът си като часовников механизъм и опознаваше този град, поне до колкото му бе възможно, като за първи ден. Не смееше да заговори дядо си от наранена гордост, а първия не смееше поради притиснатото му доста отдавна чувство за дълг и род. Може да се каже, че хлапето до него му бе почти непознат. Не знаеше характера му, не се интересуваше от детството му. Пропусна толкова много, по собствено желание, че не възнамеряваше да почне да си наваксва и да се държи като добър дядо към внука си чак сега. Не! Щеше да държи стоически фронта и да приема ролята на един ментор, покровител, но нищо повече от това.
По едно време Тарен старши се спря в крачката си и застина като статуя. Младия зеленоок го подмина и чак след няколко секунди усети, че старецът изостава. Обърна се и срещна строгият му поглед.
-Какво има? Защо спряхме?
-Казах ти, че ще изпълняваш задължения, нали?
-Помня. - отвърна с неохота и известна ирония юношата.
-Ето и първата ти задача - напазари.
-Моля?
Някак си идеята на домакиня не му се нравеше особено много. Смяташе, че дъртия пръч ще го кара да кове, да поправя мебели и тем подобни, което и в последствие щеше да се окаже истина, но не очакваше, че ще го праща на пазар за кухненски стоки.
-Ще искаш да ядеш вечерта, нали? Така че напазари. Ще те чакам в къщата. Ето ти пари.
Мареил извади кесията си и я подхвърли на момъка.
-Не ми трябват. Имам свои.
-Вземи ги! Не се прави на важен. Купи месо, зеленчуци, плодове, цигари, алкохол. Най-важните артикули и се връщай преди да е минал целия ден.
Без да дава повече напътствия или наставления, Тарен подмина внукът си и пое по пътя за домът си, без дори да го упъти от къде по-точно трябва да набави въпросните провизии. Не се интересуваше как ще стигне до някой магазин. Щом иска да живее тук, ще се наложи да се ориентира в обстановката. Тъкмо да опознае собственоръчно града.
Така, гърбът му все повече се отдалечаваше от момчето, докато накрая напълно не го изгуби от поглед.

/Теди, реши дали по улиците ще се натъкнеш на магазин или пазар, или ще ходиш в търговския център. Избора е твой./

Тази свобода на избора ме затрудняваше повече, отколкото можете да си представите: липсата на самоинициатива от моя страна често можеше да се сбърка с незаинтересованост (да си го кажем- мързел), но всъщност аз обичах ясните и точни нареждания - ако имаш нужда от помощ, казвай! Ще се справя с всяка задача, но не се подразбира от само себе си, че трябва да свърша нещо.
Ето че сега трябваше сам да съчиня менюто... Болезнена мисъл ме сряза през корема: А дали после трябваше и го да сготвя?? ...
За всеки случай напънах сивите си клетки за две-три вкусни ястия, които можех да приготвям добре... все пак аз щях да си го ям...
Трябваше да свърша отговорно работата си- под достойнството на човек е да остава длъжен някому, затова и исках да купя храната със свои пари... но не бях в позиция да се правя на велик. Старият имаше право да се разпорежда, докато бях под неговата опека, но единственият начин "да си заслужа хляба" и обучението ми да не изглежда като "по милост", беше да дам всичко от себе си.
Захилих се заговорнически: "Да действаме!".

Обичах да работя по план, обмислях нещата добре, за да изградя стройна, безотказна система, по която да процедирам стегнато и организирано, пестейки време и усилия... да, може да звучи все едно планирах военна акция или минимум обир, но готвенето е изкуство, което с многобройните си тайни /които не владеех/, предизвикваше благоговение в ценител като мен- не чревоугодник!- възмущавах се от изобилието, а количеството сякаш опетняваше качеството на каквото и да бъде (освен на парите- тяхното най- важно качество беше количеството). Тааа... набелязах нужните продукти за свинско с ориз и зеленчуци и потеглих.
Ако свършех бързо с покупките, щях да имам и малко време да се разходя спокойно!

Огледах се. По моя преценка трябваше да се намирам на няколко преки от същинския център на Скайфол. На тази улица имаше китни сгради с търговски и адвокатски кантори, някакво кафене и... музикален магазин. Наоколо беше пълно с весели хора, но определено не от онази натрапчива, лекомислена и безлична веселост на човек, лишен от отговорности... нали знаете - галеник на съдбата, чиято работа е да върви със самоуверена походка и безупречен външен вид, подчертаващи, че няма с какво друго да изпъкне, и да се чуди как с някой проблем да си направи живота динамичен -не! Такива хора се познават по погледа- той няма дълбочина и предизвиква едно стипчиво впечатление, че си гледал очите на някое четириного. А тези по пътя бяха истински лъчезарни личности и защото не загрозяваха с излъчването си пространството, ми беше интересно да ги разглеждам. Не можех да определя какъв е местния тип облекла -бяха толкова пъстро изложение на кройки и стилове дори в деловите дрехи - като мозайка, която има за единствена цел да бъде шарена, а не да изобрази някаква фигура, че даже чужденец като мен не се набиваше на очи. После минах покрай градската библиотека, която можах да позная само заради красивия надпис, различаващ я от другите сгради, долепени до нея. Поех наляво и стигнах до банка, срещу която се изправяше бяла часовникова кула. По нея пълзяха като дантела орнаменти от зелен мрамор и часът беше почти единадесет. Не исках да се мотам още дълго, затова помолих две възрастни жени, разговарящи на една от многото пейки около кокетен фонтан, да ме упътят за близък магазин.
Там намерих ориз, зеленчуци и информация за местоположението на добра месарница. Вървях по улица с магазинчета за всевъзможни изделия - кожени, стъклени, обувки, дрехи, сладкиши, дрогерии, мебели - същински търговски център.

Впрочем сигурно по- бързо щях да напазарувам в Търговския център, само че аз исках да обикалям града, пък и подсъзнателно предпочетох да изглеждам на послушна домакиня или, о, боже! - мъж под чехъл тук, на улицата, а не там, където така или иначе едва ли щях да отида: една сграда, предлагаща разнообразие, което мен не ме влечеше - разнообразие на хора.

Разбрах, че алкохол и цигари се продават само в специални магазини и се запътих натам. Ако хранителни стоки можеха да се намерят единствено в малките петънца жилищни зони, то това, което сега търсех, беше само около заведения. Цените не се различаваха особено от тези в Маджестик и това беше обяснимо - два космополитни града с цъфтяща през последното десетилетие икономика, но на някой човек от дребно селце щяха да му се сторят безсрамни.
Тук - там имаше и табели, упътващи към улици, които не ми говореха нищо, или към някои обществено значими места и забележителности.
Времето беше толкова приятно, а аз умеех да извличам положителна енергия от всичко - цветните лехи, малките фонтани, необичайния вид морски птици, които заменяха гълъбите по площадите. Сетих се за кукумявката Берас - честно да си призная, открих, че завидях тогава на стареца за него и сега се радвах, че ще сме под един покрив.
Паметници в този млад град- държава със собствена, необвързана с останалия свят история не можах да видя, а аз гледах старателно. Бях физиономист и помнех детайли, но накрая сигурно от толкова впечатления всичко щеше да се превърне в ума ми на мъгла от неясни образи, оставяйки бистри само приятните чувства и т.нар "общо впечатление".
Намерих едно малко, тясно, лъскаво магазинче за алкохол, внасян от всички краища на света, тютюни, цигари, лули, пури... свят да ти се завие! Приличаше на марков бутик. Името му "Ценител" говореше много.
Постоях пред вратата му, защото вътре имаше други клиенти и не исках да се бутам.
- Псът! - вместо да гони някаква котка, този звук целеше да ми привлече вниманието. Обърнах се флегматично. На една пейка до магазина седеше червенокос индивид с превръзка на окото. Беше на моята възраст, дъвчеше между зъбите някаква клечка и си играеше с една от многото обеци на ухото си.

Spoiler:

- Тука е скъпо, човек. Май не знаеш къде да търсиш. - Самонадеян тон, без маниер на търговец - не беше типичен търгаш на черно.
- Не ми ставай чорбаджия на парите. В Корнор искаха да ми пробутат хляб за 200 злато, а ти какво ще ми предлагаш. - Съпроводих думите си с крива усмивка.
Този срещу мен изплю клечката, изправи се и се приближи със скръстени ръце:
- Като те гледам какво търсиш, можем да ти го намерим. - Той млъкна, докато покрай нас излизаха двама от клиентите и после продължи тихо. - Цигари без мито и акциз; алкохол, дето не е минал през пристанището... сещаш се.
- Няма лошо. - Гледах го така, все едно ми е прекъснал дрямката. Направих кратка пауза. - Носиш ли в тебе нещо?
- Как ще нося!? - почти се засмя той и отново сниши глас-... ти май не си тукашен. Кмета пипа здраво и съдира задника на тия като мене. Лошо се следи всичко, 'щото подбиваме интереси и първо търговците ще ни ритат. Даваш заявка за нещо, аз ти го намирам и ти го давам когато се разберем.
- Ако купувам за себе си, може да те потърся.
- Внимавай, - изследваше ме трескаво с поглед- и тебе може да те разпитват или да ти се заядат за контрабандата, както си седиш и пушиш.
- В такъв случай ще вървя и ще пуша. - Вметнах с умишлено сериозен вид, а след това на свой ред се засмях- Какво сте се наплашили, ако ги прехвърля в "законна" кутия, никой нищо не може да ми каже.
- Охо, добре мислиш, ентусиаст. - Окото му светна и се присви леко от доволна усмивка. После бръкна в джоба си и изкара привършваща кутия цигари.- Пробвай тези- аз ги пуша и сигурно ще ти харесат. Иначе ще търсим каквото поръчаш.
Бяхме се дръпнали встрани от магазинчето и след като миризмата на кибрита му бе заменена от сивкавите облачета дим, които издишах, момчето ми подаде ръка:
- Ако ти трябва нещо, аз съм Кайл. Не се въртя на едно място дълго време, ама по обед съм тука.
- Тарен. - Хванах торбите с лявата ръка и захапах цигарата, докато отвръщах на ръкостискането му.
- Хареса ли ти? - той кимна към димящия тютюн.
- Ще търся нещо по- леко... - пушех само когато можех да свия нещо от Каскар или работниците и не бях свикнал.
- Тогава изчакай да взема каквото ти трябва от едно място, а?
Замислих се... старият не ми беше казал дори и какво точно иска, така че бях свободен да действам, но от друга страна... как щеше да възприеме това да правя икономии от личните му средства? Като разумно и далновидно или като унизително и нахално?
- Следващия път, сега имам конкретна поръчка. - Кимнах му към торбата с продуктите и набързо се разделихме.
***
Разнесе се красива мелодия по улиците - обърнах се и видях, че тя идва от друга часовникова кула, която беше заменила отброяването на тежкия камбанен звън с нежни звуци от звънчета и кой знае още какво. Беше вълшебно съзвучие като ангелски хор- вярно, не можехме да се ориентираме колко е часа, но пък и малцина бяха хората без лични часовници, които разчитаха на градските кули... аз бях един от тях и затова просто погледнах към циферблата: два часа!
Спрях се само да взема ябълки от една сергия, купих хляб от разговорливата жена в пекарната и се запътих към стареца /точно защото не му подхождаше, предпочитам така да го наричам/. Не исках да обикалям повече- чувствах се мръсен и исках да ям.

Топлината на последните летни дни ме прегърна ласкаво.
Слънцето ненаситно крадеше спомени от последните си моменти на земята.
Свободен до края на деня??? Плаж, идвам! Подсъзнателно си набелязах и други места, които исках да посетя в града, ако имам време /като зоопарка например/ и взе да ми пари под подметките от нетърпение.
Но бях развълнуван най-вече заради назначението си.

Вървях зад кмета и освен в сградата различни хора го поздравяваха изключително лъчезарно и на улицата. Признавам си, че не можех да различа фалша от искреността само след няколко разменени думи, но пък и това не ме засягаше- подобни контакти на сложно формално ниво бяха далеч от мен и така предпочитах да си останат. Определено господин Скайфол привличаше погледите на по- смелите дами, които дръзваха да го загледат предвид положението му. Беше харизматичен, спор няма, явно беше и обичан представител на управляващите в нашия свят, но той не им обръщаше внимание и аз се изкушавах да си открадна някой от останалите без отговор погледи на привлекателните момичета /да, кръвта ми понякога фриволно гореше със свой непокорен пламък/, но бях погълнат от идеята, че имах важно задължение и продължавах да се движа, вперил невиждащ поглед право в добре сложените плещи на кмета.

Извиках на помощ паметта си, за да си представя къде точно беше разположението на библиотеката- моето бъдещо работно място, което мярнах предния ден. Прецених, че е на десетина минути от кметството.
Вървяхме по една от главните мраморни улици и се чудех какво ли е усещането да се движиш в град, сътворен от теб. Какво изобщо е усещането да гледаш плода на своя труд, при това всепризнат и уважаван от хората /колкото и велико да е едно творение, то може и да не бъде оценено по достойнство от останалите/.
Не знаех. За пръв път именно този мъж, чийто гръб виждах пред себе си, оцени дребните ми заложби. Затова в мен се разпалваше една мощна, чиста енергия, която колкото ме стимулираше да се старая и давам всичко от себе си, толкова и копнееше за някакви бързи, велики резултати. А какво всъщност исках аз като краен резултат в живота си? Може би да стоя на веранда на чист въздух, гален от залязващото слънце, усмихващ се доволно на постигнатото в земния си, приключващ път. Това, впрочем, иска всеки, но за едни такова щастие предизвикват натрупаните богатства, за други - семейството, за трети - властта. Аз не знаех какво точно ще ме кара да се усмихвам, защото в общи линии не съм се докосвал до нито едно от трите, та да знам дали ми харесва усещането.

В едно бях сигурен - пътят ми тепърва започваше. Това извика на лицето ми усмивка. Както вървях сега по стъпките на кмет Скайфол, така и исках да почерпя пример от мащабното му дело. Какъв бе неговият живот? Как е започнало всичко? Това не можех да знам, а и не ме засягаше - дори и да имаш всички предпоставки да се развиваш /като образование, добри родители, завидни заложби/, пак можеше да станеш- простете ме- задник. Така че защо и обратното да не е възможно? Исках да се докажа, да оправдая доверието на всички хора, които ми го даваха, понеже надали щяха да са много на брой предвид биографията ми до тук. Може да не бях най- опитния работник, но исках да бъда най- съвестния, доколкото упоритата ми кратуна можеше да изпълнява без да спори /но това, да си признаем, зависеше от началника/.
А по повод началника... смятах, че е по- скоро началничка - възрастна, педантична дама.... обаче като се сетих как приписвах на Скайфол бирено коремче и двадесетина години отгоре... се уверих, че е по- добре да не си пробвам късмета в залозите, който явно нямах.

Денят бе в разгара си. По улиците се движеха хора, необвързани със задължения, бързащи да стигнат до мястото, което са избрали за отдих и почивка. Било то някой магазин, заведение или самият плаж. Въпреки напиращата есен, климатът бе умерен и приветлив. Но като се замисля, в Скайфол никога не е било студено. Предразполагаше жителите си да се радват дори и през зимата на морските вълни. Вярно, по-умерено и все пак напълно достатъчно, че да задоволят воплите на душата ти.
Освен всички останали, по белите калдъръми вървяха и двама други, достойни представители на мъжкия пол. Отличаващи се по години, стаж и състояние и двамата изпъкваха с харизма и привлекателна външност. Тарен смяташе, че само кмета получава купища погледи, но тук таме се прокрадваше и някой скрит или не толкова и за него. Да, момчето, макар и на крехката възраст от седемнадесет блестеше със завидна красота и не една жена му се усмихваше или кимаше в опит да привлече вниманието му. Уви, стремежите им останаха напразни и незачетени. Може би не му бе дошло времето, може би не вярваше, че тези погледи са именно за него, а може би нещо друго, но той не им обръщаше внимание. Такъв си бе нашия Мареил - скептичен дори по отношение на нежното съсловие.
-Как ти се намира града? - заговори го по едно време Валънтайн.
Не очакваше, че особа като него би искала да приказва с човек като себе си, но ето, че това стана.
-Много е хубаво. Свършили сте прекрасна работа.
-Благодаря. Не беше лесно. Изискваха се много години и труд.
-Страхотно е. Дори по-хубаво от вкъщи.
Чернокосия се усмихна някак меланхолично.
-Няма по-хубаво място от дома, Тарен. Никога не го забравяй.
-Зависи от дома.
-За всеки той е специален. Дори да е най-безочливия и мръсен, носи собственият си аромат и нюанс. Може би с времето ще го разбереш. А до тогава си добре дошъл да останеш тук, колкото искаш.
Имаше известно право, даже доста. Дали младия мъж щеше да превърне това ново място в свой собствен дом или някой ден щеше да се завърне. Отговорът бе като напечатан на пътеводна карта и все пак не се знаеше къде ще го отведе вятъра или какво ще му предостави съдбата. Тя е доста изменчива и може да те изненада по всевъзможни начини. Решението кой ще прегърнеш зависи само и единствено от теб.

/Теди, може да развиете някакъв разговор, докато стигнете в библиотеката. Позволявам ти да говориш от негово име. А следващия пост давай направо на уреченото място. Няма смисъл да ги разпокъсваме./

Имах идеи какво да правя през деня. Така или иначе плажът не бе в списъка със или без предупрежденията за буря, която в това безоблачно небе и безветрие не знам от къде щеше да се вземе. Но ред по ред... да не пришпорвам събитията.
Голяма грешка е човек да има очаквания за деня. Надежди- да, но не и очаквания. Като онази фраза, отправена на глас "Не може да стане по- зле", последвана неминуемо от нещо "по- зле" - предизвикаш ли съдбата, правиш впечатление на енергиите и кроткия поток в пространството вперва поглед в теб. Като да се извикаш с маниер на овчар насред тиха процесия- всичко живо се обръща към теб и... си навличаш белята.
Ние, казват, сме твърде мънички и нищожни, че да можем да повлияем на хармонията в природата, но всъщност всеки от нас е прикрепен за една нишка от цялата мрежа, оплела вселената, а за нас са свързани нишките на хората наоколо и така, колкото и ниско да си в която и да е йерархия, ако се размърдаш, неминуемо даваш отражение на баланса. За мен бяха свързани съдбите на много други хора, а аз бях зависим от техните решения... без значение дали ми харесва или не. Твърде крехък бе животът- плочки домино, които бутнати, започват да падат от едно малко решение и не се знае кога ще спре верижката от събития.
Мнозина магове и учени са съюзявали сили, за да разчупят линията на времето, да се върнат в миналото или да отскочат до бъдещето с тайничката надежда да променят някои събития. Слава на боговете, че не позволяваха на тези безотговорни умове, опиянени от стремеж за знание и "благото на науката", да осъществят въжделенията си... нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Би се получило едно непрекъснато връщане, преправяне... отново и отново без да продължим напред, заоравайки на едно място- една от аксиомите на човешкия вид е, че в стремежа му всичко да е идеално и простичко, той е склонен да си прави живота грозен и сложен...
Ако не си доволен, не търси виновниците в миналото, а си напъни мрънкалника, за да подобриш бъдещето.
И аз съм си мечтал да се върна назад, да наклоня везните в друга посока, знаейки как са се развили събитията в следствие на дадено решение... но има неща, в които човек не бива да се бърка, защото няма потенциала да прозре кое е правилно в далечното бъдеще... съмнявам се и боговете да могат.

Интересно ми беше само какво е искал да постигне дядо ми... какви планове е имал баща ми... до голяма степен се чувствах длъжен да осъществя това, което те не са успели, защото съм техен наследник. Така исках да бъде- чрез приемственост се гради род. А това, че е трудно и се започва почти от нищото, ме амбицира още повече.
Битовизмите и злободневието, характерът и поведението на дядо ми ще избледнеят, както в давността на времето са се размили причините за решенията му. Станалото- станало. Това, че аз бях негативно настроен, нямаше да има значение за идните поколения. Дребните случки ще се разтворят като малка капка боичка във вода... стисни зъби и не издребнявай- не започва светът от теб и не свършва с теб.

Дам... затова си вървях без да се тюхкам за ненужни неща- в това число и маниера на дъртия спрямо особата ми. Предполагам, че всъщност не беше безразлично студенокръвно, но ме гледа така, както гледаше днес дъските по разкъртената ограда - някакво си нещо, посмяло да му се намеси в живота, да ангажира част от времето му и което криво- ляво ще намести с няколко удара, та да има по- благоприличен вид и да върши работа още някое време........
И все пак какво, ако е така? Не ми е притрябвала бащина подкрепа! Нямаше да му се умилквам, нито да му се репча за това- повече ще ме заболи да му покажа, че студеното му държание ме натъжава.
Настроенията са позволени на жените, за мъжете са отредени принципите.
Няма полза да се караме като стари свекърви... дано да си спомня, обаче, това разумно и мъдро заключение следващия път, когато вземе да ми лази по нервите... При Илирас се научих да го правя до някъде... иначе трябваше да съм им запалил къщата на втората година.

Абе, тури му пепел! И за да си набавя пепел и дим, които да замаскират наченките на недружелюбно настроение в мен, запалих една от леките цигари, дремещи в елека ми. Отместих косата си, пъхнах едната си ръка в джоба и се спуснах към централната част на Скайфол. Дали изглеждах като хулиган или като възпитано момче не ме интересуваше- можех да опровергая всяко едно от двете...
Едни от хората по мраморните пътеки се носеха със самочувствие и личен стил, други - със скъпи костюми, струващи колкото и куфарчетата им, а аз се носех с 6 км/ч цифром и словом към библиотеката. Друго не ме засягаше.

Стържене на метли, с които хората премитаха магазинчетата си; първите звънци на вратите, известяващи клиенти; потоци от хора; разменени поздрави или закачки- живителната енергия на града, в която давах своя принос и аз.

Всичко в Скайфол беше обмислено- характерно за градовете, строени наведнъж, а не разраствали се и променяли се с векове- има ясен план и логика в подредбата- като две лехи с цветя- едната проектирана от артистичен градинар и друга, в която са разпръснати всякакви цветя без ред и замисъл. Табелките, които още първия ден ми направиха впечатление, сега вече ми говореха нещо за посоките и местата.

До една такава табела се беше подпрял един от малкото представители на човешкия род, които познавах тук- търгашът на черно Кайл. Беше омачкан като възглавница, но не просто като нагънатата калъфка, а наистина окаяна, деформирана, сплескана и като цяло тормозена възглавница. Излъчването на такъв вид аура може да се опише с тягостното, лепкаво чувство на умората като след тежък сън или продължителната липса на такъв: и бездруго слабото му тяло търсеше опора в стълба на табелата, а дрехите и косата му не бяха виждали нагласяне от доста време. Само че това му състояние не се дължеше просто на недоспиване- в погледа му нямаше следа от умора, беше със същата проницателна, преценяваща острота, концентрирана в едното му око. Логично през ума ми мина "Какво пък е станало с тоя?". Да, бях се загледал в момчето и то също ме забеляза. Разбира се, не го поздравих. Нито той мен. Всеки измери другия от глава до пети както и миналия ден. Щях да си подмина даже без да спирам вниманието си на него, но не позволих взорът ми да се огъне при срещата с неговия поглед... /нали знаете- като силовото ръкостискане, когато стягате захвата колкото повече стяга и отсрещния, за да не излезе така, че сте отстъпили/ и чак когато вече го подминах, се обърнах напред и си продължих към библиотеката, чийто вход тънеше насреща ми в сънливи сенки.

Какъв ден... през изминалата година не съм се сблъсквал с толкова хора, с колкото само днес на работа... не ми се мислеше за изтеклия ден, защото нямаше полза от разбори- и да си извадя поука за отношението ми спрямо другите хора, нямаше да се поуча от нея... превъзпитаването ми беше обречена кауза.
Небето призова погледа ми. Бяхме насаме. Само аз и то.
Изтичах на завет към отсрещната сграда за да запаля цигара. Убежището ми беше висока каменна ограда с широка козирка, която ставаше идеално за покрив между мен и дъжда. Тежките капки, набиращи инерция при полета си, бяха олово, проникващо под кожата. Вятърът искаше да угаси огъня от запалката ми- това нямаше да го позволя! Струваше ми се твърде лично подобно похищение. Късовете вода барабаняха тягостно със своята смазваща монотонност. Допринесох със сивия цигарен дим в общата едноцветна картина. А тя и така беше красива, защото беше само моя- като галерия, отворена единствено за мен. Исках да постоя малко тук, а после- бегом вкъщи да чета ... КНИГАТА. Белите улици не бяха никак бели. По тялото ми пълзеше вятър, пред очите ми се разливаше стоманения отблясък на водата, в която се отразяваха сивите облаци. Дали бяха пушек? Късове метална руда? Плетена ризница от люспи на черен дракон? Не знам, но определено не изглеждаха като водни изпарения. Не исках да са нещо толкова тривиално и обикновено... като смотаното ремарке за доставки!

Защо винаги нещата бяха по- прости, отколкото изглежсат? За улеснение на хората? Не, нищо не можеше да направи живота по- лесен за човешкия вид, понеже той по рождение е заплетено кълбо от разноцветни нишки и всичко, до което се докосне, се омотаваше. Човекът е животинче, което обича да се рови във всевъзможни неща, да драска по чуждите вещи, да цапа наоколо... да гризе, да лае дразнещо след по- големите кучета и да бяга подмолно, щом се обърнат.
Това беше моята азбучна истина.
Животът не е игра.. не, не е.... Може да си мислиш, че е просто хвърляне на зарчета и забавно местене на пионки, че я играеш само за да не ти е скучно, че ти е позволено да се отегчаваш, ако пропускаш ход и че може да роптаеш, ако се връщаш назад. Но реалността, колкото и да я сравняват с шах, хазарт и карти, не е такава.
Хората около теб не са пионки, които да местиш коравосърдечно или да жертваш за по- важната фигура. Не можеш да се върнеш назад без да си загубил твърде много и то- от най- дефицитния ресурс - времето. Времето беше нещо, с което не знаеш в какво количество разполагаш.

Аз какво търсех този град? За пръв път се прокара сянка на съмнение  относно правотата на решението ми. Мисълта, че труда ти е напразен и само си "губиш времето" е... смазваща! Коварен шепот, разяждаш увереността ти като киселина... прониква лесно в сърцето като нож в масло и болезнено като нажежено желязо. Най- страшните наказания за ума са съвестта и съмнението, затова трябваше да отделя време да осмисля нещата.

Наистина... защо дойдох в Скайлоф?... а, вярно- да намеря дядо си. Добре, намерих го. И защо продължавах да стоя тук, а не заминех към академията в Сто слънца? Всички основи по установяването ми бяха поставени- имах работа, свързах се в дългосрочен план с дъртия и обучението ми щеше да се води от него- следвах стрелкичките в схемата към статута "пълноправен гражданин". А какво имаше в Скайфол? Ремаркета! Хора, избягали от магията, за да си живеят спокойничко.
Така изглеждаше. Това добре ли е, или не е? Не знам, но трябваше да помисля върху положението. Изборите не са нещо, при които, даже и да сгафиш, в каквато и ситуация да попаднеш, добрата фея ще те изведе на прав път.
Ароматния тютюн ако не ми помагаше в момента, поне не ми пречеше. До някъде даже мислех по- спокойно.
Правилно ли беше да остана в този град?...
Капките удряха земята и техните посестрими, легнали вече в локвичките, отскачаха нагоре.
Правилно ли беше да остана в този град?
Тътен на гръмотевица, приглушен изпод дебелия пласт облаци, разтресе въздуха.
Правилно ли беше да остана в този град?....

Да!

Докато имам възможност да надграждам уменията си, няма значение къде се намирам. Какво щеше да ми предложи Сто слънца? Академия, бъкана с ученици! Хора на моята възраст, повечето от които нямат моите възгледи и ще си врат носа в пространството ми... и ще трябва да им го чупя перманентно докато не ме оставят на мира или докато не ме изритат от академията. Харесваше ми също, че контролът от страна на хора, които презирах, беше премахнат. Никой нямаше да ме спъва. Нямах, разбира се, незрели  идеи от сорта, че искам да се оправям сам, защото имах нужда от учител. А дядо ми е добър учител за индивид като мен.
Това са все аргументи, които бих записал на свитък, бих закачил на стената в стаята си, за да ми напомнят, че съм на прав път и има смисъл да продължа. Бих си ги повтарял всеки път, щом изпадна в такова вцепенение както сега- страх, несигурност. Всеки човек, в чиито гърди бие живо сърце, има тези моменти. Нужно е да мислиш, да даваш, да присвояваш, нужно е да чувстваш, но никога да не си безразличен. Нормално е- не можеш да играеш нито хладнокръвно, нито първосигнално, защото залогът си самият ти. Ние не сме от желязо, не сме планирани да бъдем такива. А ако станем.. няма да бъдем повече хора.

Порових се в тези гадни мисли, защото исках да съм сигурен, че улицата пред мен води на място по- различно от пъкъла.
Само сега, в моята неувереност през изтеклото една-цигара-време бях колебливо момче. След малко щях да си бъда същия борбен човек... може би и страхът и решимостта бяха неделима част от мен- две лица... като панда. Да... черно- бяла панда.
Въздъхнах. Чак се учудих от къде се беше събрал толкова въздух в дробовете ми за такава голяма, прочувствена въздишка.
Докато има полза за мен да стоя в Скайфол щях да стоя. Щом мога да се развивам свободно без никой да ми виси на главата и правя това, което сметна за добре, щях да остана.

Стъпках фаса (не исках просто да предам огънчето на някоя локва) и погледнах пропития с влага въздух.
- Хайде да видим що е то контрол и има ли почва у нас. - прошепнах ли го или само си го помислих- не знам, но и нямаше значение, защото и в двата случая нямаше кой да го чуе - улиците бяха по- празни и от сауна в Сахрид.

Онзи Таннаре беше казал равновесие... емоция и контрол... Я да видим дали ще се получи да регулирам силите си.
Най- простото нещо беше да се опитам да нагорещя тялото си постепенно. Безопасността беше на ниво- около мен всичко подгизваше от вода.
Подадох лявата си ръка на дъжда и тя веднага се покри с капки... целта ми беше да ги изпаря. Чудех се дали ще може цялата повърхност на кожата ми да бъде проводник на стихията ми, а не само дланите ми. Нямах никаква идея дали е възможно, но исках да изучавам законите на огъня. Незабавно! Сега! Да речем... че експериментирах. Беше ми любопитно да работя върху себе си. Реших да започна постепенно, свит в тази странична уличка... нямах търпение да чакам първо да се прибера, а ако това, което си бях наумил успееше... прибирането ми щеше да е по- приятно.

Една цигара време, винаги е изпълнена с размисли и страсти, почващи от най-малките като "Какво ще вечерям днес", до "Има ли смисъл в живота ми". Една цигара време, винаги е предпоставка не само за задоволяване на телесни нужди, но и за връщане в миналото и поглед в настоящето. Благоухайния, не толкова приятен аромат, сивия дим, излизащ на вълни или различни форми от устните ти, лекия горчив вкус по небцето и езика, всичко това е грация дами и господа. За непушачите изглежда глупаво, но за тези, които истински разбират удоволствието от никотина, от полепващия катран по дробовете, от задухът на моменти, това не са просто клинични случаи, а истински действия на изкуството. Плавни, красиви, овални, шеметни, пъстри и никога праволинейни. Отделям това време за реклама и подтик към нездравословни вещества, за да разберете защо точно в този момент Тарен мислеше за поетия път и неговата цел.
Момчето изпъна ръка, която бе посипвана от дъждовните капки. Всяка една се блъскаше в пръстите и власинките на кожата му, като малки камъчета, от които не те боли. Водата ту засилваше, ту стихваше, но нито за миг не спираше. Идеалния момент да се опиташ да направиш нещо, нали? А, защо пък не? Напълно сам, никой не те гледа, никой не те пришпорва и никой не те осъжда. Какво повече да искаш? Времето е твое за губене и ще го губиш както сметнеш за добре.
Мареил освободи мозъка си от всички ненужни информации, които събра за деня. Изпразни го до толкова, че чуваше собствените си мисли, които плаваха в пространството между мозъчните гънки с такава лекота, като въздушни течения, че чак можеше леко да го изстудят или проветрят. Чувстваше го напълно празен, като контейнер, който чака да бъде запълнен наново, но с нещо по-полезно и нужно. Прехвърляше прочетеното от не толкова известния автор и се опитваше да го прегрупира на етапи, които съвсем скоро щяха да влязат в действие. Разпределяйки ги на папки, подредени една зад друга, той съвсем лесно можеше да бръкне в едната, да я пресъздаде, а после да продължи и със следващата, извличайки най-доброто от ситуацията.
Тялото му се стегна, мускулите се напрегнаха, тъканите се раздвижиха, функционираха в едно цяло, което не можеше да се разпокъса. Концентрацията, предизвикана от глухотата на времето и лекото ромолене на дъжда, бе непоколебима, съсредоточението непокътнато, а вярата стабилна. Той сви няколко пъти дланта си в юмрук, като при всяко отваряне привличаше енергията си към тази част. Циркулацията на кръвта се засили, заформи се такъв водовъртеж, че чак можеше да почувства как се премества и се загнездва право под кожата на ръката му. Само след минута, усети затопляне в областта на пръстите и ето, че първите признаци бяха на лице. Падащите капки се изпаряваха върху възглавничките, като вдигаха съвсем малка пара. Но това бе едва началото. Той искаше да нагрее целия крайник и както изглеждаше нищо не можеше да го спре, освен самият той.

/Теди, искам описан процес, като ти позволявам да успееш да нагрееш цялата ръка, а после марш към дома :)/

Има нещо свещено, необяснимо в огъня. Има нещо по- красиво от всичко друго, което сте виждали.
Огънят е смятан за страховит, стихиен, разрушителен, опасен и неминуемо болезнен... което, впрочем, не е далеч от истината,  обаче монетата има две страни- той не е зла сила, която копнее да превръща плътта в каша, костите на прах и всяко нещо, до което се докосне- в пепел. Какво ще кажете за водата, например? Тя е веществото на живота? Противоположността на огъня? Смятате я за стихия- спасител, която ни избавя от жестоките пламъци? Прави сте, но винаги я подценявате, забравяйки другото й лице- водата изглежда нежна, спокойна, но носейки се по повърхността й, ние сме просто мушици, крачещи по нишката на паяжина- една грешна стъпка се наказва жестоко- нейните обятия са не по- малко жестоки от прегръдката на огъня.
А огънят - това е живителният дъх на вселената- най- скъпият подарък, който някога е бил и ще бъде правен за човека от природата. Нещо, което сами можем да създадем- не е ли това достатъчно доказателство, че той е роден за да ни служи? Че е стихията най- близка до нас? Не напразно знанието е сравнявано със светлина, а любовта и щастието се оприличават на топлина. Не напразно огнището е символ на сигурност и покой.
Пламъкът повдига духа, когато си сам сред стотици опасности, прави тъгата по- лека, замъглява нещастието ти в топлата си ласка, играта на златните езичета те ободрява, гони сенките някъде зад теб и осветява пътя пред теб, звездните отблясъци на жаравата те карат да мечтаеш. И щом човек се стреми към звездите, не е ли огънят най- близката звезда, която сами можем да призовем във всеки един момент? Късметлия е човекът, който се сприятели с пламъка, но дори и като твой враг, тази стихия винаги ще те гледа в очите, защото следва кодекс на честта- няма да поставя капани като плаващите пясъци на земния елемент, не би хвърлила прах в очите като въздушната стихия, не би те подвела като мъртвите течения, не прониква подмолно навсякъде като влагата, а ще ти покаже всички оръжия, които има, без тайни козове в ръкава. А с какви цели го използват хората е съвсем друга тема. Всичко в наши ръце е оръжие, защитаващо съмнителна кауза. Знам, че не мога да ви убедя в правотата си- все едно да държа за повода ръмжащо куче и да ви казвам "Не се страхувайте, погалете го, то не хапе, много е добричко и милата душичка не ви мисли злото"... не възможно е, ако се страхувате да загърбите предразсъдъците си... както и аз не бих могъл да сложа в едно словосъчетание "домашен любимец" и "тарантула".

Но истината е в природата- там стихиите са в чистия си, недокоснат вид и мога да твърдя, че огънят- това е елементът на рицарството: в него се коват мечовете на доблестните мъже, в него се правят брони за защита на слабите. Истинските служители на огъня ще извикат името ти, за да посрещнеш с лице удара и ще ти открият лицето си. Това виждах аз. Така разбирах нещата. Никой не може да съществува без живителната сила на слънцето, нито може да бъде човек, ако в духа му няма пламъче, а под пламъче имам предвид топлина и трепет, емоция и сила.

А сега, там- под дъжда, аз исках да се опитам да постигна едно по- крепко разбирателство с въпросното опасно, кръвожадно куче на своята стихия.
Какво мислех в момента? Когато призоваваш стихията си, трябва да мислиш само за нея, за стъпките към изкачването на върха, да мислиш само върху онова, което става вътре в теб. Възприеми се като съсед от мисли, опит, знания, умения, желания. Събери, комбинирай и подреди разпилените парченца, за да образуваш според възможностите си онова, което си си наумил. Добави щипка късмет и ако имаш нужното време и търпение, може и да се пръкне нещо.
Аз можех да създавам пламъци... доста лесно при това. Сега целта беше да не пускам пламъците на повърхността. Да стоят там, под кожата ми, под тънкия пласт, наречен контрол, който може да рухне само от смущението на моето равновесие... според автора, чието име май забравих.
Пулсът ми се беше ускорил, сърцето ми не изтласкваше кръвта, а я завърташе с бясна сила като тайфун и туптенето му беше по- скоро трептене. Всичко това отиваше по посока ръката ми. При нагряването мокрият ми ръкав ми се струваше леден, а капките още по- тежки. Като с топла ръка да докоснете студен предмет. Какво се получава? Затопляте и него след като мине нужното време в неприятния сблъсък на температурите. Водата в дрехите става топла, дори не усещате, че има разлика, освен ако не ви лъхне вятър. О, да, тук имаше вятър, но аз продължавах да нагрявам. Целия бях стегнат, центъра на тежестта ми- т.нар чи точка, която е изключително важна във всяко бойно изкуство, сега беше като възел, в който са стегнати всички краища на всеки мускул в мен- тя държеше всяко влакно и сякаш дърпаше юздите на впряг нервни коне. Тръпки минаваха по тялото ми и най- вече по раменете- на тях сякаш трупах огромна тежест, тялото ми придобиваше страшна плътност с повишаване на концентрацията на силата ми. Конете на пламъка само чакаха да изпусна юздите, за да изригнат в мощен галоп- бях събрал двойно по-бързо двойно повече енергия от миналия ден, която отскачаше в границите на тялото ми, връщаше се обратно, ускоряваше още повече и пак отскачаше, и пак, и пак. Набираше инерция и копнееше да препусне навън. Бях затворил очи, но чувствах, че нещо като дим витае около дланта ми- това беше изпарена вода. Продължих да разширявам периметъра- двойно повече усилие ми костваше да контролирам цялата си ръка. Сигурно нямаше да пламне, защото ръкавът ми беше мокър и не спираха да идват нови дози вода от небето, но сто на сто зверчето на стихията ми можеше да ми се разсърди- хем събуждам и нагнетявам енергията, хем не я пускам да гори наволя... аз бих се сърдил, но това беше полезно упражнение и задоволството ми беше огромно- когато целият ми ръкав до рамото стана топъл, вече и вятърът не можеше да изстуди водата! За него оставаха само топлите изпарения, които да развява из пространството. Усети се ароматна, душна влага като от ютия, която глади недоизсъхнала дреха. Беше приятно чувство, но коремната ми област почти изтръпваше- бях приведен и двойно по- стегнат, работех бавно и много време държах в напрежение всички мускули. Нямаше да се случи такова неимоверно натоварване, ако отприщех пламъците, но именно в това беше веселото сега- самоконтролът- като да държиш в ръката си кутия шоколад и нито веднъж да не си хапнеш- за едни е тормоз, а за мен- дресировка на огненото зверче.
Усещах, че започвам да се изпотявам. Само лявата ми ръка беше нагрята до необходимата температура, за да изпарява дъжда, но и останалото ми тяло ставаше все по- топло, защото беше под покрива и дрехите ми бяха сухи. Самовглъбението ми беше стигнало до такава степен, че ми се струваше, как виждам всичко около себе си съвсем ясно през цялото време- представях си се насред празната улица, оградата, сградите, дори как косата ми се движи пред сведеното ми лице от вятъра. Но бях със затворени очи и чак сега ги отворих. Дори тъмнината на бурята ми се стори твърде ярка- премигвах като прилеп на светло.
Погледнах към ръката си- пухкава пара замъгляваше очертанията на ръкава ми. Поех дъх и отпуснах мускулите си,  това и кръвта ми се разля спокойно като дълго държана зад бент река и най- сетне се укроти. Но всъщност това беше лава. Топлина. Водата беше отвън и беше победена. Погледнах към небето сякаш да му благодаря за спаринга и преливащ от щастие хукнах буквално по улицата, дори от вълнение обърках пресечката, но пак се намерих и продължих към вкъщи. Ето сега енергията ми можеше да се излее на воля във физическото натоварване. Минах по улицата с пекарната само за да потвърдя предположението си, че беше затворена и ускорих напред. Бях толкова загрян, че изобщо не изпитвах студ през целия път. Само падащият дъжд беше хладен, но бях твърде превъзбуден, за да му обърна внимание, топлината ми сякаш беше неизчерпаема. Чувствах се победител. Не усетих кога мраморните улици се превърнаха в пътечката пред къщата на дъртия. Влетях в двора и минах стълбите на два скока. Този шум накара кучето да излае или по- скоро да избоботи. Проряза ме мисълта, колко ли по- надундена ще е надундената кукумявка, като разбере, че й се размина питата с плодовете....

Сигурно Червената шапчица е била толкова лъчезарна и нахилена, когато е тръгнала към къщичката на баба си, колкото и аз на излизане от "Артфол". Впечатлението ми, че Майърс е бохем и женкар беше допълнено, обаче, от едно "със стил". Познавах хора, които от далеч ти се струват изтънчени, а като ги доближиш- лъхат на големи претенции, пък - недай си боже, ако имаш пряк допир с тях, те покриват със слуз от невежество и наглост... "голямото добрутро"- омразна категория, които отчаяно копнеят да ги приемат за нещо повече от останалите, завиждайки на други личности, които просто имат авторитет без да се навират пред очите на хората.... или просто скочът ме прави дружелюбен? Не, това опасение се опроверга след няколко минути от напускането ми на бара и приятното му, разтоварващо съдържание.

Както при приказката на Червеношапчестата лейди й посърнала усмивката по средата на гората, така и при мен изскочи един вълк, който да пробва колко са ми силни нервите.
В ролята на гората беше едно оживено кръстовище на две преки от библиотеката, а вълците бяха двама: единият на около 7, а другият- към 10-годишен.
Крача си значи аз, само дето ми липсваше кошничката, и изведнъж ме спира едно миловидно сополаче със спретнати дрешки и влажни, големи очища- кафяви като косичката му.
- Б-батко, - спря точно пред мен насред тълпата хора, мърдаща из центъра- аз обърках пътя...- захлипа малкото юначе, нацупило устнички- и... и не знам къде е това- момченцето ми подаде измачкано листче, което се оказа визитка на някакъв пансион.
Сърцето ми направи може би две кълбета при тази тъжна ситуация (отвратителна асоциация със снощните кошмари също жигоса мозъка ми). Момичетата биха закършили пръсти, а аз колкото и да бях развълнуван само го потупах другарски рамото му и подех:
- Хей, спокойно! Аз не съм от тук, но ще питаме двамата някого дали знае къде е това, става ли? А ти какво правиш навън самич.....
И в този момент нещо докосна едва- едва задния ми джоб.
Дали е параноя, или имах непоносимост от допир... по- надолу от кръста... не знам, но все едно това задейства миши капан- пружината се разтегна, здравата скоба се изстреля към примамката със сиренцето и на кратко- замахнах като ужилен с опакото на дланта си към джоба, извъртайки цялото си тяло на 180 градуса.
Кожата ми изплющя в тънката ръчица на друго момченце- по- голямо, доста по- мърляво и рошаво.
То се стресна и понечи да хукне, но аз го вкопчих малко над лакътя и видях, че в ръката си има малко ножче.
"Джебчия!" изсъсках вътрешно и пръстите ми стегнаха още по- яко захвата си.
Момчето се замята, някъде зад нас се чу как миловидния съучастник удари на бяг, а наоколо се чуха два- три възгласа, но никой не се намеси.
- Пусни ме! Пусни ме! Нищо не съм направил!- започна пледоарията си малкия разбойник.
- Защото те хванах, затова не направи!- дали ме трогна, че крадецът е дете? Да, но бях трогнат по такъв начин, както майка ми, когато ме хване да правя някоя пакост- ядосан до безобразие.
- Пусни ме, ще дойде батко ми и ще видиш какво ще стане!- отричането и "аз съм невинен" беше заменено с не съвсем отричане и заплахи.
- О? Ще ти помогне? Колкото ти помогна оня дребния?- момчето се дърпаше и даже раздаваше наченки на ритници, но не можеше да ме достигне. Хората около нас виждаха, че нищо няма да направя на детето, нито пък им даваше сърце да предадат това "крехко ангелче" на властите, затова просто мятаха по един поглед и си подминаваха. Дори приличахме на някаква обичайна кавга между братя.
- Защо крадете?!- още по- силно стиснах ръката му и малкият изпусна ножчето.- Това ли е начинът да припечелите пари? Можеш да работиш или да ме помолиш като човек.
- Аз не се моля на никой! - наглецът имаше мноооого изкривени представи за гордост и чест.
- И по- доблестно ли е да крадеш като безчестен пъзльо?! Не е недостойно да помолиш за помощ- недостойно е да ти откажат...
Сдрусах го и блъснах ръката му. Момчето вдигна ножчето си и направо подпали мраморния път с лудешкия си бяг. Визитката на приюта се търкаляше до мен.
Пипнах джоба си- не беше срязан, може би с другата ръка "бандитът" е искал да бръкне в него- монетите го караха да изглежда пълен, но жалката им стойност не си струваше риска.
Бях толкова... разочарован, ядосан, обезверен...
Човешката общност беше като болно в корените си дърво- повечето му плодове бяха гнили още в зародиш или се разваляха при допира с други болни край тях... Гъсениците на греховете, заложени в нас старателно гризяха всекиго и малцина оставаха годни и лицеприятни... останалото окапваше и ставаше на тор, която да подхрани болното дърво за следващата реколта... И къде бях аз в цялата тази картина? Или трябва да се бориш (често безуспешно) с тези около теб, или да си червясваш дружно с тях... Да погребеш идеалите си сам или животът да ги погребе вместо теб... не ми харесва това... Може би щях да намеря друг път... надявах се и тези джебчии да намерят друг път, защото надали следващата "жертва" ще ги превъзпитава само с думи...

Думите понякога могат да бъдат доста силно оръжие. Могат да превъзпитат, да сплашат, да трогнат, дори да те залъжат в мрежите на манипулацията. Езикът е най-върховното човешко постижение. Това, което ни разграничава от всички останали същества на земята и същият този орган, който ни прави господари на природата и вселената. Или поне ние така си мислим. Но има защо. Чрез езикът си можеш да постигнеш почти всичко, каквото си намислиш.
Но в случая с двете хлапета, се съмнявам, че мерките взети от Тарен ще им се отразят по какъвто и да е начин. Че успя да им разтрепери коленцата успя, но дали щяха да си вземат поука? Надали! Веднъж крадец, вечно крадец. Ако един път си кривнал по лош път, колкото и да се стараеш, някой ден този път пак ще пресече основният ти и пак ще сглупиш. Но нашият герой си беше такъв, че казваше каквото му е на ума, с надеждата нещо в този свят да се промени. Може би някой ден, но не и сега.
След като малчуганите така "умело" избягаха от лошият батко, Мареил не спираше да гледа по петите им, докато не ги изгуби от поглед. В такива моменти не можеше да реши кое чувство преобладава повече - огорчението от човешката глупост, ядът от нередностите или мъката, че на деца като тези им се налага да прибегнат до такива долни методи, за да се изхранват. Явно дори тук, дори този прекрасен град, не може да се отърве от подобни индивиди. Дори най-богатият град, по някакъв начин, дали случайно, дали е пропуснал подробностите, но все пак изпуска някой друг такъв жител който мизерства или пък е дошъл тук, за да припечели лесни пари, било то с кражба.  Колкото и жалко да е, слънцето не грее еднакво за всички.
След още няколко минути, в които младежът се чудеше какво да предприеме, реши, че е прекарал прекалено много време загледан напред, затова изпуфтя недоволно и се насочи към библиотеката. Ентусиазмът му малко бе посърнал, но нямаше какво да направи. Нито щеше да се превърне в благотворителна банка, защото и той самият не бе от най-богатите, нито щеше да отиде в кметството и да държи сметка на Валънтайн, който всячески се опитва да направи това място още по-чудно и гостоприемно за всички. Но дори мъж като него не можеше да огрее за всички. Това бяха законите, така стояха нещата и единствено боговете можеха да пръснат справедливост на всички, но те най-вероятно нямаше да го направят.
Докато нашият герой се отдалечаваше леко яден, леко мрънкащ си под носа, два чифта очи го наблюдаваха от другата страна на улицата, останали напълно неразкрити за другите минувачи.
-Това ли е той?
-Да!
-Изглежда...хърбав.
-Не го подценявай.
-Да не казваш, че ще е труден?
-Не знам, но все пак има силна кръв.
-Силният огън може да се потуши много лесно.
-Всичко с времето си.
-Именно! Всичко с времето си....
Едни устни се разтвориха в грозна усмивка, а под нея лъснаха бяло-пожълтелите зъби, които злорадо продължаваха да наблюдават отминаващата фигура......

/Теди, пиши си обратно в библиотеката/

Напуснах дома на дядо си в много сносно настроение- отпочинал, наваксал си с малката, но дълбока дрямка след предишната неспокойна нощ.

По това време на годината в този час от денонощието слънцето вече беше напуснало "полесражението" и втората смяна в лицето на звездите поемаха караула във все още пъстрото небе- на запад имаше облаци, чиито краища бяха обагрени в безименни, прекрасни цветове. Именно това беше някак магично- дадеш ли име на нещата, те стават познати и обикновени, а потънали в загадъчното битие, наречено инкогнито, те пленяват любопитството и въображението ти.
И това само по отношение на облаците, а какво да кажем за авансцената- сградите и улиците? Те бяха като огледален образ на светлините в небето- разпръснати тук- там прозорци блестяха като посипан звезден прашец, лилавите сенки бяха плъзнали във всеки кът, в различни нюанси преливаха се, сменяха се, контрастираха със светлите петна, по които също се плъзгаха понякога сенките на минувачите.... толкова многопластова беше картината, че не можех да се нагледам- все нещо друго привличаше вниманието ми и ту наблюдавах небесния купол, ту тънещите в мрак планини, ту улиците които приличаха на декори от приказна постановка. Сега се откриваха малки чудеса, които в светлините на деня биваха заслепени и оставаха незабелязани. Онези улични фенери, на които почти не обръщах внимание, сега блестяха в един свенлив разкош- по продължение на улиците имаше няколко ярки осветителни тела, а на главните булеварди- между тях бяха сложени други фенери с по- слаби светлинки в различни цветове, подредени като дъгата- бял фенер, който служеше за да виждат минувачите къде вървят, а след него- червен, оранжев, жълт, зелен, и лилав, които ... разсейват чужденци като мен, за да не виждат къде вървят.
Беше... невероятно. На всеки фенер имаше висяща саксия цветя и те изпълваха въздуха с едно ухание, което те кара да се замислиш дали всъщност не си опиянен и не ти се привижда всичко това.
Не бях виждал Скайфол такъв. Малките детайли и тази светлинна феерия бяха разгърнати в още по- голям мащаб в центъра- по тротоарите имаше плочи от светещи минерали, фонтаните и циферблатите на часовниковите кули също светеха, дори фасадите на по- важните сгради бяха окъпани от светлина, която, попадаща под определен ъгъл, проектираше разни фигури от сенките на колоните и орнаментите им по екстериора им....
Едно изцяло ново лице!
И като гледах някои от минувачите, които така небрежно си вървяха и сякаш бяха слепи за всичко това, ми идваше да ги раздрусам за раменете и да им викна: "Забавете крачка, огледайте се, вдишвайте, попивайте от тази красота, та дано и вие, невежи, малко се облагородите!"
Ама какво ли ми пукаше... свиня от кладенчова вода не разбира.
Тъкмо се чувствах, че цялата тази прелест е направена за онези, които биха я оценили и като ясновидец с благословени очи, единствено аз и малцина други виждахме онова, което другите подминават.
Носех се в тази мъгла от космически цветове и блясък към уговореното място.
Мразех закъсненията, закъсняващите и като цяло неточността.
Разбира се, аз не исках да подраня, но просто така се получи... Беше девет без десет и за да не приличам на нетърпеливо кученце, което първо скача в каруцата, подминах нататък по улицата, направих един заход по страничната улица и щом се върнах, видях че Кайл е пристигнал. Сви ме стомаха при спомена за днешните емоции (просто едно лице, аромат, място, име буди в теб определени асоциации, които се връщат отново и отново, докато не бъдат заменени с други).
"Поизтупал" е условно казано, но контрабандистът беше със червена спортна риза и черни дънки, от които висяха няколко синджира различен калибър. Неизменните му изрязани кожени ръкавици, обеците и ... естествено, превръзката му, си бяха там. Усмивката му се появи след моето появяване.
- Оп, кво става, брат! Да не профука мангизите вече някъде?
- Хах, надценяваш ме- аз съм нов тука.
- Тва не е лошо. Давай да вървим надолу. Пък ако закъсаш за цигари, нося ти една кутия. Аз не си забравям уговорките!
- .. стига да ти отърва, нали?- пак онзи рефлекс да си пусна сарказма при всеки удобен случай... много досаден навик...
- Еее, гаден си. Нещо лошо да си видял от мене? А? Кажи!- червенокосият се спря и направи засегната физиономия.
- Не съм, само се шегувам... не се хващай.
- Хаха, споко, и аз се шегувах! Я забави крачката, какво си се разбързал? Даже не знаеш накъде вървим! - Кайл се захили, а аз колкото си бях нервен, несъзнателно бях засилил и без това бързото си темпо- нямах навик да се разхождам бавно, но сега положих усилие да си озъптя енергията. А сърпът на луната тъкмо се появяваше за контраст с кръглите светлинки над и из Скайфол.

Онези, дебелите книги, изпълнени с поучителни трактати и още по- поучителни заглавия, които нито читателите им, нито авторите им са спазвали дословно, казват, че великата радост на радостите е златните небесни потри да се отворят за теб и да те прегърнат в обятията си от вечна светлина. От личен опит мога а кажа, че тази малка врата със скърцащи панти и мракът, в който потънах после, ме зарадваха много, много.
Нямаше фанфари, а псувни от пазачите; нямаше херувимчета, а само едно ухилено еднооко момче. Но именно това събитие ми върна вярата в хората. Е, пресилено е както и митичните сравнения до тук, но наистина като че ли ме заля най- голяма благодат и щастие, след като спрях да се надявам, че веднъж избягал, Кайл ще се върне за мен. Това беше плюс, но нека не прибързваме, все пак и двамата направихме каквото ни беше по силите за да си помогнем.
Вратата се хлопна и езичето отново легна в яката брава, неспособно да се прибере без ключ или, както се уверихме- шперц.
- Хе- хе... казах ти, че ще се върна!
Дарих Кайл с една огромна усмивка. Това копеле ме изненада приятно... бях го подценил.
Докато запъхтяните пазачи се разтърсят с треперещи ръце за ключовете си, ние затичахме през редките дървета, ограждащи тази страна на лунапарка. Залитахме, бутахме се в разни ниски клони, спъвахме се в коренища и храсти, но все пак се добрахме до някаква по- сносна пътека. Кайл ме водеше, очевидно поизтрезнял от нощното ни препускане, което бе забързало усвояването на алкохола.
Задрапахме се по едно нагорнище, от което се къртеха камъчета и пясък. Очите ми бяха привикнали с мрака, но от това нямаше голяма полза, защото пулсиращия ми мозък реагираше бавничко и само маркираше камъните едва след като се спъвах в тях и клоните, докато ми драскаха скалпа.
Най- сетне излязохме на една открита поляна, оградена от малки, схлупени бараки.
- Не се спирай- подметна Кайл и ме поведе нататък покрай простори с груби, продрани чаршафи, закърпени дрехи, дървени къщи без огради с луфтове между дъските, които чернееха като цепнатини в суха пръст. Прозорците бяха като същи кръпки заради завесите от чул, понякога служещи и за врати. Изглеждаше като опустошен квартал без живот, без уют, без светлина- дори и да изгрееше слънце над бараките, то щеше само да покаже онези грозни и мръсни детайли, които нощта благосклонно укриваше. Това мръсно петънце като черен кариес в бялата усмивка на мраморния Скайфол, беше оградено от зеленина и надали можеше да се различи от дирижабъл. Прикрита от случайни погледи и изложена на солените морски ветрове, тази ниска скала отвъд плажа и лунапарка беше камък, на който бяха свили гнезда невзрачни птици. От морето под нас се носеше шума на вълните, свистенето на вятъра и още стотици незнайни и призрачни звуци, които дърветата и бараките наоколо подемаха и препращаха като женски вопли нататък.
Усетил, че мълчанието ми е някак тежко и, явно, доловил с недоволство, че умът ми взема да се кахъри за нещо, Кайл запя, подскачайки по прашния път, вживявайки се като музикант ту на въздушни барабани, ту на въздушна китара:

Бутилчица се мярна, малка, сладка, вярна,
заздрави се колектива и развяха буйна грива.
Да живее рокендрола‚ да живее рокендрола‚
да живее рокендрола чак до края на света.

баби дядовци и внуци, чуха страшни звуци
всичко живо се събуди и запяха като луди.
Да живее рокендрола‚ да живее рокендрола‚
да живее рокендрола чак до края на света.

Към третия и последен куплет, който помнеше от цялата песен, шмекерът ми подаде пред устата шперца, превръщайки го във въображаем микрофон:
- Йееее, давай братко! Ти си!
И след миг двамата заревахме от дуща и сърце, правейки чупки и тръскайки глави като истински бас китаристи:

Събра се махалата, навъргаля се в тревата
и след рокендрол и жици не останаха девици.
Да живее рокендрола‚ да живее рокендрола‚
да живее рокендрола чак до края на света.

Прегракнали от викането в лунапарка, с пресъхнали от алкохола и тичането гърла, ние извисихме невъзмутимо онова, което беше останало от гласовете ни и кучетата от всички краища взеха да роптаят. Но като на пук ние повторихме:

Да живее рокендрола‚ да живее рокендрола‚
да живее рокендрола чак до края на света.

Понесен от еуфорията на тазвечершните приключения, аз се чувствах като граблива птица, която се спуска към сочните плодове на живота, но все я дебнат разни плашила- ту съвестта, ту срама, ту едрите сачми на всевъзможни бели. Но самата природа ме мамеше, вятърът насочваше крилата ми като платна на лодка право към рифовете с най- много съкровища и най- остри скали, но късметът на новоизлюпено пиле ме държеше в обятията на ласкавия въздух, пазейки ме от болезнено приземяване още в началото. И все пак, като всяко нещо, добрият шанс е с теб, докато не вземеш да го насилваш прекалено.
- Аре, Таренчо, да си допиваме, че май сме изтрезняли за срамотиите...
- Ооо, не, не...
- Стига де, кво се косиш? Само едно? А? Искаш гоо, знааам, ти си смок! Ама на въртележки после няма да те водя...- Кайл размаха пръст.
Тази последната забележка малко ме жегна, човъркайки прясната рана на ожулените от падението ми колена на моето честолюбие. Шибнах един лек юмрук в бицепса на Кайл, а той се захили още по- весело.
- Достатъчно за тази вечер... и сутрин. Ще го повторим друг път.
- Еее, бива ли така, брат... ама добре! Твоя воля. Аз тамън бях загрял....- Кайл тъкмо искаше да покаже в колко добра форма е, но изпуснал пътя от очи, той се срита в бордюра и го благослови с най- цветущата откъм интонация местна псувня, на която беше способен. За да замаже положението, той запя под мустак каквото знаеше от " I shot the sheriff".
Вървяхме право напред по криволичещия път (или май криволичехме напред по правия път), озовавайки се- след поредната пресечка, на алеята която ни беше отвела до плажа. Визуално, с любопитството и прилежността на изследовател, но с незадоволителните напъни на къркан картограф, си представих горе- долу местността в тази част на Скайфол. Разбира се, пътеките, които познавах бяха само 1/10 от действителната плетеница, сновяща между кея, брега и центъра.
- Аз съм до тука, брат- рече контрабандиста, подавайки ми ръка.- Реанимирай, че утре те чака Хуч.
Смехът му накара размътената ми главата да ме заболи още повече.
- Малко тъпо си го изпросих това, май...
- Кво? Глупости! Паркър е печен. Тоя град е мишмаш- никой няма да те кани, обаче и никой няма да ти откаже, ако си поискаш. Капиш?
Не исках пак да вземе да разправя колко е суров и несправедлив живота за простия и честен контрабандист, въртящ умело шперцове, затова просто кимнах и двамата се разделихме в една от малкото, евтини на вид, жилищни зони в центъра.
Полумесецът още се мержелееше сред облаците, наскоро плъзнали по чистото небе.

Стъпките ми, все още пружиниращи от 13-минутното скачане и бягането из залата, сега трябваше да поемат с нов ритъм по други задачи.
Уговорката за хранителният режим и тренировките приех с готовност, както и начина, по който да се отблагодаря на Хуч. За мен това, че съм обещал е равносилно на изпълнено. Поето задължение- изпълнено задължение. И нищо по средата. Може би при дурги обстоятелства този неизвестен ангажимент би ме уплашил, но не и сега- у Хуч имаше нещо, вдъхващо доверие. Май се нарича доблест- и май се води събирателна дума за чест и смелост.
Излязох от залата и нещата ми се виждаха различни- сградата не беше непозната, все едно си бях заплюл малка част от една територийка- онова ъгълче. Бях дишал жадно аромата на гумирана настилка и кожени боксови круши, за тези часове беше проникнал във всяка моя фибра. Така се случва, когато дадеш старт на едно ново начало, когато захванеш нова книга или смениш града- опитваш се да погълнеш детайлите, преди да са се изплъзнали покрай теб, потъвайки в рутината, да се насладиш преди да привикнеш. Тогава още дребните елементи са от значение- първият оглед на жилище, първия досег с някоя вещ, преди да я купиш и да стане част от живота ти. Вълнувах се като дете на първи учебен ден- такъв, какъвто формално никога не бях имал.
В просторните коридори въздухът беше някак неутрален- имаше сякаш от всичко по малко- и талк от залата за щангистите, и влага от басейните, и аромат на плодове и други напитки в протеиновия бар, ритмична музика от зала по аеробика, викове от тренировките на отборните спортове...
Чувствах се като чифт зарчета- трудно е да се напасне нужната комбинация, но след тази тренировка определено попаднах на добри цифри- бях твърде уморен и доволен, че да се кахъря за каквото и да било. Не ми се мислеше за нищо, някакви откъслечни разсъждения механично ми минаваха през главата, но ако друг път бих се заловил настървено за тях като дълго пазила диета девойка за шоколад, то сега ги оставях да преминат покрай мен. Нищо не можеше да ме накара да се тревожа излишно. Всичко ми се виждаше подредено, колкото и да се мъчеше умът ми да събуди интересът ми към някой въпрос.
- Какво да купя?
- Пиле и нещо си там друго...
- От къде?
- От първото място, на което видя такова нещо.
- Какво ще правя после?
- Ще се полея с една вода... ще готвя... може да поразчистя стаята си...
- А Книгата?
- Дай следващия въпрос...
- Нали щях да ходя до Търговския център?
- И утре е ден. Сега воня на пор с елементи на сирене.

С това всички проблясъци на разсъждения бяха игнорирани още в зародиш. Блажена умора! И задоволство!
Навън ме лъхна свеж въздух и доста жега от обедното слънце. Но вятърът играеше из улиците на гоненица с няколко нападали листа, не събрани от старателните чистачи, щъкащи два- три- четири (кой знае?) пъти на ден. Облякох си връхната дреха, за да не се схвана, ако подценя този вятър.

Тръгнах към пазарчето и месарския магазин, които бях посетил и предния път. Просто не обичам промените, след като съм доволен от дадено нещо. Пък и друго си е да станеш редовен клиент- ще ти смигнат, ако някоя мръвка е престояла, ще ти отберат по- добри зеленчуци... И ще ги е страх да те центрят в цените, след като не си "случаен купувач".
И като потвърждение на това, месарят ме приветства с широка усмивка и кървав сатър. Според думите на мъжагата, пилето, което ми даде, до преди минута бе кудкудякало. В този град се чувствах като на изложение на странни чешити. Или май навсякъде е така? Все тая, поне не бяха безлични и сиви.

Да си призная, много ми се ядеше пиле с картофи, но никак не ми се белеха картофи. Измислих друга вечеря, ала бях толкова разсеян, че без да се усетя от пазара взех буркан зелен фасул, вместо планувания грах... Все тая! Реших да взема и картофи все пак, за да ги сготвя утре.
Какво още? Яйца, мляко, хляб... праскови! Вече попреминали, но все пак праскови! Изядох една още по пътя, смучейки жадно сока й, впивах устни в плода и бавно пресъхналото ми гърло спря да роптае срещу жаждата.
Чувствах мускулите си меки и набъбнали като втасало тесто. Усещах кръвта си изцедена от вещества и бедна на кислород, но пък беше наситена с други съединения, които се произвеждат по време на емоционална възбуда и физическо натоварване. Може да се каже, че за пръв път изпитвах толкова силно това чувство и нямах търпение да го изпитам пак. Важното сега беше да не хвана мускулна треска! Какво беше казал Хуч? Аспирин или бира. Хммм... бира или аспирин? А не може ли и двете? Все пак реших да не се глезя прекалено. Но не бях сигурен дали старши има някое от тези лекарства в наличност.
Първият запитан случаен минувач ми каза, че най- близката "дрогерия" е в обратна на моята посока. Така че се върнах назад. Представях си дрогерията като малка, чиста стая, пропита с аромати на взевъзможни неща- знайни и незнайни, полезни и безполезни. Оказа се, че е точно така- малко дюкянче, обособено в една скромна къща. Дори нещо повече! Под навеса се сушаха на сянка снопчета билки. Вече си представях някъде из вътре бълбукащ котел, усмихнат чичко с дълга брада или бабичка с брадавица на носа и разпръснати хаванчета и стъкленици. Да, ама не!
Нито котел, нито летяща метла в ъгъла, нито хаванчета. Вътре освен стъклени рафтове зад тезгяха, отделящ клиентите от фармацевтите, нищо не загатваше как се приготвят лекарствата. Явно всичко се случваше зад малката отворена вратичка в дъното на помещението.
Именно оттам се появи чичкото, прегърнал няколко тъмни шишенца. Не беше усмихнат. Нямаше и брада. Приличаше на изсушена билка, като онези висящите навън. Очилата само подчертаваха орловия му нос, а между зъбите си държеше лъжичка за дозиране. Беше навлечен с бяла манта и... мушнал зад ухото си стрък лайка.
Докато скляпах на тези чудатости, той стоеше насреща ми и гледаше през мен. Все едно току- що беше направил микс от всички налични билки и го беше гаврътнал на екс.
- Какво же обишате?- попита с фъфлене той, защото не сметна за необходимо да изкара лъжичката от устата си.
- Ам... аналгин... всъщност аспирин, простете!- (все ги бърках тия две хапчета)
- Мхммм- кимна той провлачено все едно съм му казал, че се оплаквам от някакви болки и той скалъпваше диагноза.- Дони!- викна напевно той, обърна ми гръб и взе подрежда шишенцата в шкафа.
Появи се и Дони. Достоен работник за такъв работодател, че дори и надминал учителя си. Момчето ми се усмихна и зачака да повторя какво искам. Повторих. И той рече "Мхммм" и тъкмо чаках да повикат трети човек, за да потретя какво искам, той се наведе, измъкна след няколко минути малко щищенце с хапченца, всяко завито в нещо като оризова хартия.
- О... не казахте разтворим или обикновен...- провлачи момчето.
- Вземам този!- грабнах шишенцето, преди пак да се повтори процеса и с това се приключи цялото пазаруване. Все пак погледнах етикетчето дали това е аспирин, или някакъв техен специалитет и след това напуснах дрогерията. Отдъхнах си, честно! За стопирам мускулната треска преди да е започнала, глътнах два аспирина на момента.

Ако някой вземе да умува какво е свободата, аз просто се просягам за един тълковен речник- там всичко е казано кратко и най- вече ясно. И ето какво виждам: да проявяваш собствената си воля, да се извършва нещо без ограничения.
И по- надолу има "непринуденост, лекота".
Точно това е сърцевината- да не се налага да се замисляш, да се притесняваш, а просто да последваш волния полет на душата си, която те води към моментните ти желанията. В простотата се крие покоя- както в една претрупана стая няма уют и сред твърде голяма компания няма интимност. Там, където са нашите най- простички чувства и желания- един ден да пропуснем работата, да се шлеям безцелно, да останем сами с някоя книга, да се мотаем по пижама цял ден... ако имаме свободата да изпълним едно такова свое мъничко искане, то целият ни ден ще бъде преобърнат, защото едно камъче може да наклони везните.
Ето тази лекота, непринуденост е красиво чувство, което може да те разплачи от умиление и радост... особено след една нощ, прекарана в обятията на Мъртвата книга.
В гърдите ми имаше трепетно вълнение, като балон с хелий, който иска да полети. Какво искам да правя? Хубав въпрос, който фактът, че отговорът зависи единствено от теб, те кара да се чувстваш като дете- лишено от всякакви задължения и волно да подхване каквато си иска игра.
На мен дори и задълженията щяха да са ми приятни- всяко едно нещо ми се струваше важно, съществено... да, точно като част от един красив ритуал.
Нека последвам сърцето си. Заслужаваше то да води парада днес, след като снощи умът ми го накара да преживее всичко онова.
А когато се изчистиш от всякакви мисли, то без проблемно чуваш шепота на душата- дали копнее да бъде сред хора, дали иска самота, дали да се отпусне в някое кафене, или да поскита из някое уединено място. Защо искаш нещо не е важно, когато можеш да го направиш, нали? Това е свободата!
- Идвам с теб! - скочих с ентусиазъм.
Не смених ризата, просто добавих над нея наметалото си, сложих един приличен панталон, препасах кинжала (да няма да стоя по- назад от дядо ми, я!), парите, които така и не знаех дали и за какво ще харча. На прага нещо, дремещо в някой прашен ъгъл на съзнанието, ми ме сръчка:
- Може ли Берас да дойде с мен, ако иска?
Старши ме изгледа странно. Все едно правя опити да му се кача на главата, но преди да отговори, птицата вече пърхаше около нас. Накрая мъжът само изсумтя нещо под мустак и тръшна вратата. Грижливо прибрах резервният ключ и тръгнахме към града. Зад нас остана дерето, в което някъде дремеше Черната книга, където вече се вдигаше мъглата от кошмарите и се разтваряше под топлите лъчи на слънцето.
Птицата беше много нервна, само мърдаше на рамото ми, а след малко не издържа и взе да обикаля наоколо от дърво на дърво.
С дядо ми вървяхме мълчаливо и щастливи, че можехме да се заемем с обикновените си задължения... по старому, или по новому.
На площада се разделихме с кимване и Берас, който вече беше плътно до мен, се сгуши, защото целия този поток от хора не беше особено предразполагащ да се отпуснеш. Стоеше на щрек, а аз гледах на хората като части от пейзажа- интересни, различни, тяхното присъствие или отсъствие от обстановката правеше картината с различни нюанси. Стотици мисли, желания, гласове, посоки... стрелкат покрай теб, спират се за миг, можеш да се сближиш с някоя от тези прехвърчащи птици и да поемете една посока поне за кратко, а може да стои на пътя ти като пречка, която трябва да преодолееш.
- Къде искаш да отидем, Берас?- попитах го, защото на мен ми беше почти все едно.
- Не... не знам, ти ме взе със себе си.
Всъщност в умът ми се заформяше идея къде може би ще му бъде приятно да го заведа. Исках да направя нещо, което да го зарадва- да предизвикам неговата емоция, радост. Като че ли трябваше да вкуся от тях, за да си припомня какво е усещането. Имах НУЖДА да помогна и да зарадвам някого. Всяко действие, което ще ни накара да се чувстваме добре, независимо дали е услуга за друг, е с користна цел. Защо хората вършат добрини, от които нямат пряка полза? Защото от малки им се втълпява, че доброто се възнаграждава. Наградата не е друга, а именно онова неповторимо усещане да бъдеш полезен. Моята награда щеше да почувствам нечия благодарност и да видя чуждото щастие. Като че ли исках да се грижа за някого, извличайки от това нужната енергия за "ремонта" на собственото ми щастие. Но не знаех още как...
- Хмм... тук зимата студено ли е?- въпросът ми беше неочакван, но беше важен- нямах никакви по- дебели дрехи, защото на идване не се бях стягал за продължителен престой и не знаех къде ще ме посрещне този сезон.
- Понякога има много студен вятър, но дядо ти казва, че е по- топло от Маджестик.
"И все пак с това наметало и дрехите, които имам, няма да отбия номера." Вече захлаждаше, а ако за мен наистина тук ми се струваше по- топъл климата, то кореняците (ако в един млад град изобщо има такива) вече бяха захвърлили леките костюми.
- Посока към Търговския център!- обявих тържествено.

Чувствах тялото си като опиянено от скъп алкохол, погледът ми се рееше като леко облаче дим, емоциите ми се щураха насам- натам, а умът ми флегматично реагираше само при крайна нужда.
Задоволство? Да, имаше такова, но беше сдържано, топлеше ме отвътре кротко, точно като чаша скъпо, отлежало питие. Може би гордостта е точно това- вътрешно гориво, стимулант с който, ако прекалиш, може да се опияниш и започнеш да ръсиш глупости наляво и надясно, но без него един мъж е трагична гледка- жалък трезвеник без финес и увереност, без смелост, самочувствие и мъжество.
Чувство за доминация и превъзходство? Да, необходими са, както медалът е нужен на победителя- заслужено задоволство след постигнатия резултат.
Мислите, че съм още много далеч, че да имам чак такова самочувствие? Че съм все още слабо хлапе? Не сте прави. Не съм тръгнал да се бия в гърдите. Свалям шапка на всеки, който е по- добър от мен, отлично знам какво ми липсва и колко още имам да се развивам, НО знам и какво мога. Доволен съм и си давам сметка за всяка крачка напред, която правя, а резултатът до тук е достатъчен повод, че да вървя с изправен гръб и уверен поглед.

Умората е най- доброто приспивателно, но пък и адреналинът още караше кожата ми да настръхва, мускулите ми да потреперват като на нервен кон, копнеещ за поредния галоп.
Сладко- соления вкус на тренировката беше превъзходен.

Напуснах залата съвсем спокойно, но хладът навън ме накара да ускоря крачка. Благодарих на себе си, че съобразих да си взема дрехи за преобличане, защото облачното време само си търсеше повод да лепне на някого настинка.
"Как добре ще ми се отрази да прекарам аспирина с един чай и малко уиски..."
Почти усещах ароматните пари, които ще ме заведат до топлото легло...
Сега поне се надявах физическото натоварване да е притъпило ума ми достатъчно, че да спя като пън, за да си наваксам за снощи.... и може би да се запася за довечера...
Наистина денят и работата ме караха да смилам главите от Книгата до такава степен, че почти ехидно се молех да нова порция изтезания, макар утре да бе понеделник... Работа. Забележете- не "Ох, на работа съм.." или "Ура, на работа съм!"- просто "На работа съм." Малко ми беше непривична тази улегнала апатия, с която замених експресивните вътрешни преживявания, но беше изключително приятно чувство- като от някой ръбест, екстравагантен костюм да се намъкнеш в най- непретенциозни и прости дрехи- удобни и свободни. Като да свършиш с изтощителната роля на емоционална, пойна птичка и да се превъплътиш в спокоен, безмълвен лебед. Красиво е по своему.

Въздухът навън беше прекрасен- нямаше прах, нямаше жега и аромати, нямаше шум- всичко беше толкова нежно и тихо. Есента- периодът на зрелостта- като жената на средна възраст- улегнала, красива, без пролетни бури, без летен зной и тежки аромати, без изтощителни емоции, но все така плодородна, тръпнеща, жадна и обичаща. Като мъжът след тридесетте- осъзнат и все така привлекателен, по- опитен, мъдър, дори още по- жарък, защото все още копнее да живее дръзко, иска да даде всичко и да получи не по- малко от онова, което желае. Кротък и могъщ, студен и огнен, мрачен и изгарящ... Как успяват да се родят в мен тези взаимоизключващи се усещания? Не знам и не ми и трябва да обяснявам- просто така го чувствам и това чувство беше хубаво.
Сивите улици носеха дъх на мокра шума, мъгли и дим от горящи камини, студът навън предвещава топлина в къщите... И все пак слънцето от време на време пробиваше облаците и галеше приятно минувачите по главната улица.
След като минаха няколко минути от края на тренировката, запалих цигара- знаех, че е двойно по- зле да се пуши, когато дробовете са разширени и попиват жадно всичко, което вдишваш.
Взех да прехвърлям през замаяната си от никотина глава разни мисли, колкото да не вървя сред тишина (образно казано). За предстоящото литературно четене в "Артфол", например, за хубавата идея пак да изляза някоя вечер и да разпусна... и двете звучаха обещаващо, стига да не приготвя цитат от Мъртвата книга за "Артфол" и да не повторя миксът от алкохоли и идеи на Кайл, както на предишното събиране... Макар че трябваше да призная, че и двата "лоши сценария" звучаха в своята същина адски забавно.

Да, есента е красив сезон. Лично на мен ми е любим. Отвяващата топлина, с която е изпълнен, началото на меките дъждове, които с всеки изминал ден се увеличават и захладняват, усещането, че сме само на една права от нежеланата зима. Падащите листа, зеленината, която се скрива до следващата пролет, а на нейно място се настаняват жълтото, червеното и кафявото. Все топли цветове. Странно, уж идват студените сезони, а нюансите им са меки, наподобяващи пукащ огън в камина или лъчите на вече не толкова жаркото слънце. Интересна енигма, но защо ли е така..... сигурна съм, че никой не иска да знае. Когато една загадка е разгадана, тя вече не е интересна, нито омайваща.
Неделните дни винаги бяха спокойни. Тогава нищо в града не работеше освен бакалиите и търговските магазини. Общинските учреждения бяха затворени, гражданите се отдаваха на отдих и заслужена почивка, а туристите събираха багажът си, за да отидат по собствените си домове. Една типична меланхолия, съчетана с мързел и покой пътуваха във въздуха, като не си отстъпваха място, крачеха успоредно, ръка за ръка. Ден идеален за прекарване със семейството, за чистене на къщата или грижи по градината. За разходки, за плаж и за обяд в някой скъп или не толкова ресторант, защото си работил усърдно цяла седмица и в края й можеш да си позволиш малко глезене.
Всичко изглеждаше перфектно пурпурно. Всичко? Не съвсем!
По главната улица вървеше един младеж, който също бе пленен от тези вълни, но все пак бе с ясната представа, че всеки ден е шанс да направиш нещо ново и полезно. И докато мислите му бродеха из всевъзможни аспекти, колкото времето да мине по-бързо, не забеляза как преминава под един строеж. В момента нямаше работници, скелето и материалите бяха оставени без надзор, а сградата, която не знаеше за какво ще се използва, бе изградена до половината. Сигурно крайният резултат щеше да е красив както всички останали тук и никой не можеше да се съмнява в това, дори да иска. Но не строежа е важен, а това, което се случи там.
Тъкмо когато Тарен минаваше под постройката и се спря, за да хвърли фасът си в близкото кошче, дрезгав и стържещ шум се разнесе нейде над главата му. Инстинктивно хубавецът повдигна поглед, а това което видя, меко казано накара сърцето му да замръзне в камерата си. Към него безмилостно летяха два големи каменни блока, незнайно как отчупили се от купола. Сега късовете бяха на едва три метра от него и всеки момент щяха да смачкат тялото му. Деляха го едва няколко секунди от сигурна гибел, а краката му бяха като бетонирани. Стресът го скова до толкова, че не направи нищо освен да стои и да чака. Трябваше да се съвземе ако не искаше да бъде смазан, с натрошени кости....

/Теди, измъкни твоя човек, че не му се умира все още/

Май с твърде много смърт и опасности се бях сблъсквал, че след третата глава на книгата спрях да правя разлика между сън и реалност... като приказката за лъжливото овчарче- с всеки следващ път, когато ти поднесат една и съща шокираща новина, реагираш все по- спокойно и по- спокойно. След десет фалшиви тревоги, на единадесетата се задвижваш само ей така- воден от единия принцип, а не от истински хъс и паника. А това е добре, стига да не пренебрегнеш импулса за действие и инстинкта си за самосъхранение.

Дори не можех да осмисля какво точно става. Вървях си, зяпах сивите гълъби, сивите улици, сивите облаци... хвърлих фаса си в един сив кош и някакви си два сиви каменни къса полетяха към мен... мех, чудо голя.... момент! Камъни летяха към мен!!? Бях в поредния кошмар, с тази разлика, че когато се втурнах в произволна посока далеч от блоковете, тялото ми откликна. Страхът беше същия, усещането беше същото, само че това не бе сценарий от книгата с истории от миналото, а някаква нелепа ситуация от настоящето, която тепърва се пишеше...
Чух сгромолясване, разпукване... земята под мен се разтресе, а камъчета полетяха на всички страни. Аз тичах с големи крачки и чак когато изминах десетина метра, се обърнах. Мъгла от прах завиваше като пелена местопроизшествието.
Дишах учестено, но и това беше като нещо обичайно, така че без да се вайкам и щурам, вдигнах спокойно очи нагоре към покрива, за да видя от къде и как се беше откъртил камъкът... В незавършеният строеж това трудно можеше да се определи. Плъзнах очи наоколо. По всяка сграда, по всеки кът на улицата... и след това обратно към купчината камъни, раздробени на парчета. От удара дори мраморът на пътя се беше напукал, кошът беше изчезнал премазан, а праха кротко се разтваряше във въздуха... малки парченца като шрапнели се бяха разхвърчали и се търкаляха дори до мястото, на което стоях. Ама че нелепа работа.... и най- нелепото и неприятното е, че ме обземаше някакво тъмно чувство- като в книгата- няма случайно действие, няма сила без източник... "Не, не... просто съм огромен карък и късметлия едновременно, че съм бил на мястото на инцидента и съм се отървал цял... нека просто всичко да е огромна случайност..."

Няколко любопитни чифта очи надникнаха от близките прозорци на жилищната сграда оттатък улицата.
"Скоро ще настане олелия"- помислих с досада. Стоях нащрек, притихнал, очакващ още нещо, което се надявах така и да не дочакам... така и да не последва.
Ах, как не ми хареса този внезапен каламбур от обстоятелства... "Ако не бях минал от тук, ако се бях забавил, ако бях избързал, ако не пушех, ако не си хвърлях фаса... чукай на дърво, плюй си в пазвата" бла- бла и прочие такива неща не ми минаваха през ума- всичко е добре, когато свършва добре. Дори с кошмарите може да се свикне (но това не ги прави по- малко нежелани и уморителни...), отървах се с оттренирано движение от вълнението като от ненужна спънка на спокойните реакции. Друго ме глождеше- твърде близки и въздействащи срещи имах с тъмни сили, така че мисълта за нещо по- различно от случайност, логично беше заела голям процент от съзнанието ми.

Суматохата не чака никого, а любопитните очи и уши са си любопитни. Те няма да се церемонят, да изчакат необходимото време, за да се намесят, поне в знак на уважение към "нещастните случаи". Клюкари винаги ще има независимо в кой край на света си и те все така ще са отворени за нови клюки, нови разпри, независимо дали става въпрос за опасност за живота или поредния съпружески скандал.
Затова Тарен изобщо не се изненада, когато първите зяпачи наизлязоха, водейки след себе си още такива и окупираха бойното поле. Повечето от тях бяха представители на бабички надхвърлили шестдесетте, някое друго хлапе и продавачите от близките магазини. Тълпата се увеличаваше с всяка една секунда, а привидно разтревожените за здравето на младежа хорица, го наобиколиха и почнаха да го разпитват. "Какво стана", "Как стана", "Добре ли е" и прочее. А какво можеше да им отговори той, като самият не знаеше какво всъщност предизвика инцидента. Дали бе работна грешка или напълно целенасочена такава, никой не знаеше. Всичко се осланяше само на предположения, които за жалост не бяха подплатени с абсолютно никакви факти и доказателства.
-Ох, горкото момченце. Трябва да ги съдиш. - мънкаше една старица, клатейки глава при гледката на разбитите камънаци.
Друг търговец се вайкаше, че тротоара е разрушен и общината ще трябва да го поправя. Трети мрънкаше, че в днешно време строителите са пълни идиоти и не знаят как да обезопасят теренът си. Една майка драматизираше в повече, че няма да пуска децата си да минават по този път, а едно малко момченце, събрало смелост, си събираше камъчета и ги пъхаше в джоба си. Какво щеше да прави с тях нямам представа, но едва ли щеше да си ги реди на куличка.
Реално, нашият герой се дразнеше от цялата тази показност и привидно съчувствие, защото знаеше, че хората не се интересуват толкова много от благоговението на един непознат, а просто търсеха сензация, с която да развлекат сивото си, напълно обикновено ежедневие. Битието е много по-интересно, когато е следвано от опасност, независимо дали тя гони теб или някой случаен минувач.
На Мареил не му трябваше много, докато му писне и без да дава каквито и да е обяснения, все още стресиран от ситуацията, просто остави глъчката зад гърба си и продължи напред в своите притеснения и въпросителни варианти на истината. Истината е, че никой дори не забеляза как и кога се изниза. Тълпата все така наблюдаваше пораженията, обсъждайки между себе си. Това някак си омаловажава съжалението им, нали?
От другата страна на тротоара, също седяха няколко индивида, останали напълно незабележими за околните, дори за магът. Няколкото фигури се криеха зад фасадата от растителност, а очите им бяха злобно свити, недоволни от провала.
-Мамка му, мръсникът пак се измъкна!
-Голям късметлия се оказа.
-Няма човек, който да не може да бъде манипулиран и победен. И той ще падне.
-Трябва да сме внимателни. Не може да рискуваме да се усети.
-Няма да се усети. Ще му дойде като гръм от ясно небе. Не е някой литературен герой.
-И все пак трябва да сме търпеливи.
-Тук сме, за да свършим това, за което сме наети, независимо колко време ще ни отнеме.
-Спокойно мъже! Рано или късно Тарен Мареил ще попадне в нашата клопка и тогава ще го заличим от лицето на света. Ще потъне в дън земя....точно като баща си....

/Теди, свободно РП./

Човешката душа е картинна галерия, запечатала всички чувства, всички спомени, всички настроения. Тя е плоча с песни- тъжни, весели, забавни, агресивни, с отчаяни вопли или хармонични мелодии. Човекът е книга- всяко преживяване се записва там в стихове, разпръснато, накъсано, несвързано... Истинска колекция от усещания. Уви, ние не можем да отгръщаме на желаното от нас чувство, не можем да сменим песента току така, не можем да прескочим някоя глава или да зарежем картината, пред която е изправена душата ни- често трябва да изживеем и най- неприятното, да изтърпим най- тежкото, защото никак не е лесно да излезеш от калта на душевното блато. Аз, обаче, знам как...

Сега усещах, че излизам извън кожата си- всичките дюдюкания, вайкания и охкания бяха не само пресилени, а и неискрени- от мухата слон. Направо ми идеше да......
От никого никаква отговорност нямаше да търся, дори ми се искаше да запуша устите на клюкарките с чакъл от каменните блокове, да ги замервам ядно както великият поет на предметната лирика, но знаех, че е безнадеждно да усмириш тълпа, която набира инерция и хората сякаш се надцакват кой ще изкара по- дълбокомислено, драматично и глобално заключение... В такива ситуации самият потърпевш остава на заден план... каква ирония!... Всички се залавят за случката, опитват се да се изкарат най- загрижени и най- близки на жертвата, а ако го познават, направо удрят джакпот и стават център на бабешката аудитория по пейките в парка, а същевременно само задушават истината, смазват я от бутане да излязат на преден план и заглушават немощния й глас от надвикване да се изкажат.
Затова просто, за пореден път разочарован от човешката маса, се отстраних от местопроизшествието, понеже с нищо не допринесох за сензацията и вайканията, а само се пречках...

Наистина ми идваше да подпаля нещо...

Тъмните облаци продължаваха да се тълпят в ума ми и инстинктивно исках да се разкарам от това място колкото се може по- бързо. Изпитвах студ, неспокойство... всеки звук стържеше безмилостно по изопнатите ми нерви, прокарваше ледени пипала по настръхналата ми кожа и пронизваше душата ми. Ускорих крачка, загърнах се по- добре с горнището си, държах ръцете си свити на юмрук, периферното ми зрение шареше наоколо... все си повтарях, че трябва да се отпусна и да не се вживявам прекалено, но психиката ми беше сякаш дресирана от книгата да откликва и да задейства всички защитни механизми при най- лекия смут. И знаете ли, не се опитвах да си втълпя, че всичко е случайност- Мъртвата книга ме научи нещо много важно- винаги е полезно да бъдеш нащрек, вярно, уморително е, ужасно уморително, но НИКОГА не притъпявай интуицията и мнителността си- може да спечелиш повече, отколкото ще загубиш, ако си малко параноичен. Просто се нагледал в кошмарите си на предопределени съдби, които се сбъдваха по най- безумния и брутален начин, жертвите можеха да се спасят, но така и не се измъкваха от клопката на смъртта... защо? Защото не бяха подготвени за това? Защото се бяха паникьосали? Бяха повярвали, че това е краят им, приемаха го и не се противяха? Не можех да си обясня друго яче как има такива нелепи убийства и злополуки... Ако е така, то аз не искаха да бъда жертва на подобна нелепа случайност, която съдбата дори не се е постарала да направи неизбежна! А светът е един огромен каламбур от събития- човекът не може да бъде защитен от всичко, не може да се гледа като цвете в саксия. С това трябва да се примирим и да се изправим лице в лице с връхлитащите случайности като войни, оголили гърди срещу хаотичен дъжд от стрели- нямаме избор... Трябва да призная, че изпитвах странна тръпка- като на хазартна личност, заложила всичко на зара; неизвестното ме мамеше, караше ме да стоя нащрек и ме опияняваше, както ароматът на кръв влудява хищника. Никога не съм предполагал, че опасността ще ме накара да изпитвам почти физическа възбуда... Както дебненето доставя повече удоволствие на ловеца от самия улов.
Стъпките ми бързо ме носеха към центъра.
Исках да се скрия, да се изолирам сам, да си поема дъх. Трябваше да се наспя, защото умората ме връхлиташе лавинообразно. Имах нужда от спокоен, безпаметен сън. Знаех как да си го осигуря- чаша чай с алкохол... В момента опасността да развия някаква привързаност към тази рецепта за отпускане бледнееше пред опасността да прекарам още една нощ без здравословен сън предвид натоварването, което упражнявах върху тялото си и работният ден, който ме чакаше. Реших да задействам всички познати и изпитани трикове за рециклиране на смачканото ми същество. Втурнах се към вкъщи с прилив на енергия, обземаш всеки скитник в пустинята, зърнал в далечината оазис. Стараех се все пак да не тичам по улицата, но сериозно застраших световния рекорд по спортно ходене, защото всяка минута, прекарана в сред хората ми беше неприятна... като диво животно, попаднало в чужда територия, търсещо пътя към дома си...

Когато човек се разхожда из Скайфол, има усещането, че е роден тук- атмосферата е такава- прегръща те ласкаво като подпийнал, развеселен непознат, който е толкова дружелюбен, толкова бързащ да ти довери всички свои тайни и емоции, че оставаш с впечатление, че сте израснали заедно- което само по себе си ми се струваше твърде досадно, защото колкото и да е дружелюбен случайният другар по чашка, той си остава непознат. Всичко останало е фалшиво също като усмивката на банкер, убеждаващ те колко са му изгодни условията по кредита, но ние откликваме на малката сценка, за да бъде по- лицеприятен фарса, от който имаме нужда. Изкуствено е колкото любовта на проститутка- елитна и добра, но все така само имитираща близостта, която можеш да получиш от истинската обич.
И това е нормално- всеки тук е пришълец от някъде- установил се за малко или завинаги, просто на почивка или по работа- събрани хора, които не се познават помежду си, но се радват искрено и непринудено на гостоприемството на дружелюбен домакин.
Не можем да укоряваме скайфолци- това е неизбежният хаос при новото начало, а те са просто адаптивни жители, на които не им е нужно повече. Улиците не таят истории, станали преди десетилетия, къщите не носят дъх на наслоявани с поколения родови легенди. Тепърва се поставят основите и на приятелствата, и на враждите.
Но и това е само на пръв поглед.
Докато има хора, които помнят името ти, не можеш да започнеш "начисто" в абсолютния смисъл на думата... ти съществуващ като личност, вързан си като част от верига събития, произтичащи много отдавна.
Уви, не съзнавах в онзи момент до каква степен тази истина важи за мен, а и нямаше да го осъзная още много, много време...

Но в онзи ден нищо не ми грабваше окото, докато се връщах към библиотеката. Е, мятах по един поглед на хубавите представителки на противоположния пол- този мой навик е неизбежен... винаги се проявява, но в зависимост от настроението ми, онова, което очите ми маркираха, имаше по- силен или по- бегъл отзвук в ума и..... тялото ми.
Дори бях толкова добър в това, че използвах единствено периферното си зрение, за да не изглеждам като че ли проявявам нахалство или прекомерен интерес към дамите наоколо...
Изпитвах и явно задоволство, когато забелязвах техните погледи, отправени по мой адрес... Няма по- добро огледало от това на женските очи- те са критерия за стил, облекло и впечатлението, което оставяш; тяхната последната и единствена висша инстанция, слагаща присъда на цялата ти пледоария...

А един поглед е всичко- той е началото- първият лъч на изгрева, първата оправена реплика, първият зададен въпрос и неговият отговор: позволение, предизвикателство, покана или забрана. Очите са нашата визитка- на настроението ни, излъчването ни, дори загатват за намеренията или правят кратко резюме на душевността ни. Очите са гласът, който възвестява пристигането ни- те могат да ни посрещнат ласкаво или да ни игнорират. Нищо не показва по- явно интересът или незаинтересоваността ни от маниера, с който наблюдаваме някого. Заплаха, презрение, молба, тъга, щастие... Казват, че погледът бива и дълбок, и остър, защото всяко едно събитие оставя резки в него.
Дълбок е като морски залив, чието пясъчно дъно е подкопавано бавно с течение на години от вълните на живота, превръщайки го в едно истинско съкровище, в неповторима, загадъчна лагуна. Нейните води рисуват пред теб живописни нюанси, пазят подводни богатства и дълбоки, силни чувства.
Но там се крият и подводни рифове- остри и безмилостни, издигнати насред самия залив. Те са наслоявани от утайката на всяка болка и ярост. Всяка трудност е капка, която се забива в нас, изсъхва и образува сталагмити- твърди, жестоки белези, превръщащи всеки понесена атака в ответен удар. Щом се отдръпнат ласкавите сини вълни, скалите оголват каменната си паст, впивайки кривите си нокти в нещастния човек, дръзнал да плава в това вълшебно, но коварно море.
Надникни в моите очи, ако смееш...
През тези дни пелената над тях се беше вдигнала- над пресъхналия кладенец на душата ми нямаше капак от наивност, който да скрие острите камъни, образувани на дъното.... И дори повърхността да искри със слънчеви лъчи от щастие, дори да е скована в лед от безразличие, под нея винаги ще плуват онези сенки и отразени образи на призраци от миналото.

Внезапно беше излязъл вятър, който понесе вихрушка от прах и листа през улиците. Беше забавно да гледам как хората крият глави между раменете си като зъзнещи гълъби, придържаха шапките си, вайкаха се за косите си, неможейки да доловят онова усещане за свобода, която дават подобни пориви на вятъра- обгръщат те, понасят те, завъртат се като едно от многото листенца и те карат да се чувстваш като птица... Може би хората просто са загърбили изконната мечта на свободолюбивите умове да полетят... поне духом.
Искаше ми се да се порадвам още малко като дете на вятъра, удрящ се в тялото ми, да си представям, че отново съм някъде в небесата, но вече бях пред входа на библиотеката и трябваше да се връщам към работата си. От днес все пак имах нова графа в характеристиката си: ловец на гадинки.
Часовниковите кули показваха, че времето ми за почивка не е изтекло напълно, но пък бях почти сигурен, че всички останали са се върнали към заниманията си, затова не исках да се размотавам повече.


//съжалявам, шефе, не успях, а и не исках да подхващам действие в самата библиотека//

Разсъжденията относно животът ти, още повече, относно самият теб винаги са изпълнени с предразсъдъци към самият себе си. С неистовото желание за промяна, с упрек, с извратена нотка на самокритика. Дори, смея да кажа с ненавист. Защо толкова се обичаме и в същото време мразим? Не можем ли да живеем в мир със себе си? Всеки се стреми към него, но толкова се плаши веднъж доближи ли го. Протяга ръка, аха-аха да го докосне, но я дърпа, като попарен от невидим пожар, нейде там, извисен над главите ни.
Защо един млад човек трябва да мисли за себе си? Защо му се налага? Кому е нужно? Не трябва ли да се радва на дните, да ги пилее безгрижно, завладян във вихрушката на младостта, емоциите, безразсъдството, смелите, но глупави грешки, нелепите усмивки, искрените сълзи? Защо се налага една млада душа да мисли за бъдещето, за характера си, за пътя, по който е поел? Та тя е толкова зелена, толкова в правото си, все още да се радва на всичко заобикалящо я, без помисли, без философия, без търсене на кусури, без приемането им. Има време за това. Един ден, излежавайки се на леглото, с посивели коси и уморени очи, сбръчкани от много труд длани и слаби колене - тогава! Тогава трябва да съжаляваме, тогава да чертаем равносметка за отминалите времена. Нека правим грешки, нека сме инстинктивни, нека рискуваме. Той е за това - рискът, за да го поемем. Да му се отдадем без да мислим за утре, защото утре съвсем скоро ще бъде вчера, а ново утре ще ни очаква. Да живеем за мига! Какво лошо има в това? Какво нередно? Не е нечестно! Времето, светът ни го дължи.
Но какво е един миг, когато той може да бъде отнет толкова бързо, колкото бързо пада застреляна птица? Тъкмо политнала, после камък хвръква, блъска я и тя се събаря на прашната улица, зачеркваща поредната алинея от нашето съществуване. А дирята остава. Тази на незистиналата все още кръв, незасъхнала, все още цветна, наситена и воняща, воняща на отминал си живот.
Питате се защо са тези думи, от къде дойдоха, кой е първоизточникът им. Едно дете! Едно дете, хванато в капана на големите, наложило му се да порасне без време, да поеме глътката зловонен въздух, който земята му е отредила. Мислите, че това дете е Тарен? Не, той вече излезе от тази черупка на юношество. Става въпрос за друго, напълно непознато никому по улицата и все пак, единствено нашият герой успя да го съзре, въпреки собствените си умствени терзания. Едно момиченце, седящо на една сива пейка, с черна коса и също толкова посивяло, безлично лице. Но това лице, колкото и безлично някак си се открояваше на цветния фон. Защото плачеше.... Сълзите му се стичаха жарко и гръмко по изгубилите алената си червенина бузки, попиваха в дрехите, а нови се отронваха на техен ред.
Нямаше как да остане безразличен. Той бе суров с хората, но децата не са хора. Те са нещо много повече. Те са искрени, истински, по наивно авторитетни, защото прозират под повърхността. Виждат неща, които ние не, и въпреки, че малките им сърчица не ги разбират, някак си съпреживяват усещането, на което стават свидетели. Това ги извисява, слага ги редом до животните, осланят се на инстинктите си и чувстват не с ума, а с душата.
Душата на това момиче, на не повече от шест години кървеше. Болката се четеше в пустите му очи, тъгата пъплеше като прободни рани от цялото му същество. Дори и да нямаше много време, Мареил се отдели от пътя си и се приближи до малката госпожица. Нещо в него не му позволи да подмине тази гледка с лека ръка. Седна на пейката и за малко помълча. Детето сякаш изобщо не отразяваше присъствието му, попаднало в своята собствена бездна. Не му се искаше да започва с баналното "Добре ли си?", но май нямаше друг избор. Нищо не звучеше подходящо.
-Какво има, моето момиче? Да не се изгуби?
Детето не повдигна глава, все още гледаща надолу само я поклати отрицателно, като не спираше да плаче.
-Къде е мама? Да я потърсим ли заедно?
Същата реакция.
-А татко ти?
Момиченцето впи пръсти в полата си и с някакъв странно насечен, но далечен глас пророни.
-Моите майка и татко....са мъртви....
Младежът замръзна на място. Усети как ледени тръпки се покачват по гръбначния му стълб. Не очакваше подобен отговор, никак даже.
-Мър....
-Вчера....вчера каретата им се е обърнала. Днес е погребението. Но аз....не искам...не искам да отида. Моите мама и тате, те са бели. Толкова бели, почти сини. Защо са толкова сини?
Няма да е точно ако кажа, че въпросът бе отправен към магът. Той сякаш се извиси нагоре към небесата, търсещ отговор свише, от самата богиня. Отговор, който едва ли щеше да получи. Единствено Тарен стана негов свидетел и негов слушател, а обяснението бе толкова сложно. Толкова просто и сложно, в същото време....

/Теди, малко депресия, но нещо съм на такава вълна. Знаеш - свободно РП./