Търговският център

Един град никога не би бил същия без един такъв.Перфектното място да похарчиш пари, да се разхождаш или да хвърляш отчаяни погледи към витрините с красиви дрехи.Лов на разпродажби, разглеждане на различни модни конфекции, ядене на сладолед или просто да прекараш следобеда в едно от кафенетата с най-добрата ти приятелка.Сградата е съвършено произведение на изкуството и както трябва да бъде е проектирана от жена.Само една жена би могла да измисли как да побере толкова много магазини на едно място.Ако обичате лъскавите етикети, мириса на маркови дрехи и безразборното пробване на обувки, това е мястото за вас.Има и книжарница, в която можете да се уединете с чаша чай и хубава книга в ръка.

След като си допихме питиетата Лора изяви желание да отидем до Търговския център.Той не бе особено далеч, така чи отне около десетина минути за да стигнем до него.А вътре бяха събрани мечтите на всяка една себеуважаваща се шопохоличка.Като застанах на прага му ахнах, не бях виждала подобно място до сега, архитектурата му бе изящна и всичко бе толкова лъскаво.Всяка една витрина те мамеше с шикозните си дрехи и стоки, но за жена като мен без пари си бе самия ад.По средата на това произведение на изкуството бяха разположени нещо като павилиони за закуски, малки центрове за маникюр и още куп глезотии.Мъжете сега вървяха зад нас, а ние с Лора точихме лиги по магазините:
-Знаеш ли трябва да си взема нещо подобаващо за довечера...за това което се очаква да се случи, ми трябва нещо ново.
-Какво се очаква да се случи?-попитах.
-Ще се забавлявам, скъпа.Ще се забавлявам.
Да, каква ирония на съдбата само.Тя щеше да се издокара с нещо готино, а аз щях да си остана по тези къси панталони и небрежно облекло.Но желанието ми да бъда на ниво бе по-голямо от парите в джоба ми и дори да се наложеше да се разделя с тях, щях да си взема нещо.
Мушнахме се в един бутик, започнахме да разглеждаме и мерим различни неща като обменяхме опит.До някъде стиловете ни се приближаваха, така че си бе удоволствие да се ширим из магазините.
И тогава я видях, стоеше закачена точно пред мен.Беше невероятна, любов от пръв поглед и си пасваше идеално с обувките с които бях.Посегнах към нея и прокарах ръка през меката материя, знаеше се че довечера ще се купонясва и тя бе онази черна рокля, която всяка една жена трябваше да има в гардероба си.
Посегнах към цената и тогава краката ми се подкосиха, двеста злато.Точно колкото имах:
-М, хубава е!Няма ли да си е вземеш или нямаш достатъчно пари.-каза Лора, която вече се бе снабдила с няколко пазарски чанти.
Не исках да изглеждам като някоя неудачница, която само точи лиги без да може да си позволи едно такова съкровище:
-Имам, разбира се.Просто се чудех дали е моя размер.-каза спокойно.
Пробвах я и ми пасна идеално.Като отидохме на касата с мъка дадох последните си пари но каузата си струваше.Поне сега бях щастлива и доволна, но разорена.Лезандър и Ерик ни чакаха на едни от пейките в центъра:
-Е, момчета ние сме готови за довечера, препоръчвам ви и вие да се подготвите...психически а и физически.-при последната дума тя изгледа настоятелно Ерик.
Дали знаеха, че това са последните ми пари, надявам се не.Но все пак те си бяха мои и щях да ги похарча така както аз реша.

Само това им липсваше. Дрехи. Нали бяха на почивка, винаги ли трябваше да пазарува? Или може би искаше да си направи колекция с дрехи от всички места по света. Ужас. Лезандър си я представи с едно от онези облекла на Дориан, от територията на прокълнатите. Майко!!!! Надяваше се поне от там да не си взима нищо. На До й отиваха, ама тя беше като мъртва. Как няма да й отиват парцали и дрехи, създадени за куртизанки? Арадел от друга страна бе фино момиче и белокосият не си я представяше с чувал на главата.
Както и да е, да се върнем към четиримата другари. Лора предложи преди да ходят където и да е, първо да седнат в една от сладкарниците в търговския център и да хапнат нещо. Все пак не бяха яли цял ден. Така се настаниха в едно малко заведение, с маси отвън и си поръчаха кой пай, кой торта, кой козунак с канела и стафиди, а с всичко това вървяха прясно изцедени сокове и топли какаота и кафета. Просто идеалният момент за малко отдих и набиране на сили за предстоящата вечер.
Докато похапваха сладко сладко, покрай тях премина една девойка с къса синя коса, която си личеше, че е боядисана, а не естествена. Арадел се загледа в това синьо. Спомените за Дориан се върнаха и я накараха да се втренчи в непознатата. Лора забеляза погледа й и също отправи очи към поредната купувачка.
-Ау....синя коса. Какво има?
-Нищо. Напомня ми за един човек.
-За кого?
-За приятелката ми Дориан.
Приятелка? Красавицата помнеше, че като бяха малки Картие нямаше голям успех с намирането на приятели, особено от женски пол. Учуди се, че сега е успяла. Но и някак си я хвана някакъв яд, че я бяха изместили, може би. Нека проверим
-Дориан? Пф, що за мъжко име? Да не е травестит?
Лезо и Ерик се спогледаха притеснено. В главите им се въртеше само една мисъл. - Голяма грешка....

Сладкарницата бе в кукленски стил, бонбонени цветове, панделки и мирис на канела.Точно като онези къщички с които си играят малките момиченца и сега като бяхме седнали имаш чувството, че една грамадна ръка ще се пресегна и ще те запрати някъде другаде.Витрината бе препълнена с какви ли не изкушения.Аз лично бях привърженик на шоколада и очите ми търсеха възможно най-шоколадовата торта.И ето я, шоколадов блат, с шоколадов крем и върху шоколада пак шоколад.Но някак и не вървеше да я пия с натурален сок, затова си поръчах минерална вода и мокачино, вече знаете, че ми е любимо.
Стояхме и разговаряхме на различни теми, смеехме се, а с Лора от време на време обсъждахме минаващите момичета, типично по женски.
Но тогава мина едно определено момиче, със синя коса, нужно ли е да описвам насоката на реакциите и мислите ми.Да, напомняше ми за нея, да искаше ми се да се окаже тя, да стана от мястото си, да я хвана и да я прегърна толкова силно.Каквото и минало да съм имала с тази брюнетка до мен, очите на До го изтриха, а усмивката и ме накара да го забравя.Тя не ме научи как да се целувам или с какъв цвят да комбинирам розовото.Не, тя ме накара да осъзная, колко е хубаво да мислиш за някой друг освен за себе си, с дългите си пръсти изтръгна срамежливото момиченце от мен и го накара да се превърне в жена, която отстоява мястото си в обществото, което заема.Също така бе партия за надпиване и единствения човек, който в рани зори оставаше на масата да се смее на пиянските ми шеги, докато всички други бяха умрели.
Тогава Лора направи сериозна грешка, позволи си да коментира, след като и обясних на кого ми е заприличала девойката:
-Дориан? Пф, що за мъжко име? Да не е травестит?-каза тя.
Това се заби като копие в главата ми и нещо изщрака, за един кратък момент погледа ми се промени, а магията леко засия от върха на пръстите ми:
-Виж какво..-започнах бавно като я застрелях с погледа си.-Може да си се научила на моден вкус, но все още не знаеш кога е удачно да правиш хапливи коментари и кога не.В такива моменти ми приличаш да жалка дребнава кучка, съжалявам но е така.И ако искаш да знаеш, Дориан е моя приятелка, не просто приятелка, а най-добрата.И трябва да благодариш на Елисандра всяка вечер, че не я познаваш понеже сега кльощавия ти задник щеше да е в инвалидна количка.Каквато и да си нямаш никакво право да обиждаш приятелите ми.И въпреки всичко си извинена, понеже ти не знаеше.-усмихнах и се сладко аз и продължих да си ям тортата.
Докато не свършихме с аперитивите си не казах нито дума повече.Настроението ми леко се помрачи понеже отново ме обзе онова тягостно чувство, че нещо не е наред с моето момиче.Но след това си казах, че само да мине проклетия бал и ще проверя какво се случва, лично!
На вън започна леко да се смрачава, явно залеза бе отминал, но не съжалявах, че съм го пропуснала:
-Е, вечерта точно започва, а на мен ми се отвори глътката.-плеснах с ръце.-Коя е следващата дестинация?

След малката забележка от страна на блондинката, Лора замлъкна и се намръщи. Мръщенето не слезе от лицето й през цялото време докато се хранеха, а Лезо и Ерик не смееха да се намесят. Знаеха, че е по-добре да не заставаш между две змии.
От време на време подемаха разговора, като разпитваха брюнетката за разни неща, а тя отвръщаше ядно и кратко. О, в главата й вече се въртяха разни планове как да й го върне. Бяха израснали заедно, но проклета да е, ако позволи на Арадел Картие да я засенчи. Нямаше начин. Не и в нейната книга.
-Е, вечерта точно започва, а на мен ми се отвори глътката. Коя е следващата дестинация? - сякаш забравила за спора, изкаканиза Ари. Това даде идеалният повод на Лора да вкара планът си в действие. Знаеше перфектното място.
-Сещам се за едно. - усмихна се лицемерно тя и дръпна дружката си за ръката, като я изправи.
Мъжете също се подготвиха, а Д'Арвил бръкна в джоба си, за да извади пари и да плати за поръчката.
-О, не, моля те. Аз черпя. - обади се Лора.
-Как така? Не е удобно една дама да черпи.
-Настоявам. А вие може да ми го върнете после. - отправи поглед към земният маг.
Не само, че щеше да го има, но чрез него да дразни и русокосата. Тя виждаше искрите, които прехвърчаха между тях, колкото и скрити да се опитваха да бъдат те. Лезандър не искаше да приеме, но тя беше непреклонна.
-Последвайте ме, компания. - засмя се звънливо тя и ги изведе извън мола.

/Герчо пиши на улиците как стигате до Артфол. Влизането ви остави на мен/

Търговският център.... лъскава обвивка, лъскаво съдържание... и за какво? Да похарчиш парите си по елегантен начин, за който допълнително да вдигнат цената. Ритуалът на пазаруването, терапията на шопинга.... бла бла... Марките не ми говореха нищо и не ми правеха впечатление, ако не ми харесваше стила. Нямаше нужда да се четкам като знаех, че на етикета ми е имало две- три нули в повече от на другите. Но беше изключително красива сграда. Подмамваше те да се чувстваш като възвишен аристократ, който не би се скъпил за нищо, би развързал щедро кесията, за да поживее в тази приказка на собствената си заможност поне докато напусне бутика, прибере се вкъщи и вземе да се тюхка защо е купил нещо, което ще облече не повече от два пъти.
Но... нека се потопим в тази нова приказка. Блясък, позлата, трепет, там, където клиентът е цар и всеки ти прави поклони, подава ти обувки с усмивка и се бори за симпатията и благоволението ти. Приятно ли? Като гледах хората наоколо, явно беше приятно. На мен ми беше интересно. Бях малко скептичен и предубеден към този начин на пилеене на пари и време, но пък... нека опитаме нещо ново!
Бях определено необичайна гледка- кукумявка на рамото и уморено лице. Нещо ми щукна и реших, за да се впиша в обстановката, да се престоря, че се чувствам в свои води- екстравагантен странник с отпуснат поглед, но не натежал от умора, а от самоувереност и високи изисквания. Вървях бавно, оглеждах се с привидно безразличие. И не бях далече от истината- просто не исках да се набивам на очи, затова се преструвах, че не се вълнувам от някой и друг поглед.
А наоколо беше великолепно, няма спор- кафенета, книжарница, цветя, нежен екстериор, орнаменти.... все детайли, които притежават невероятна сила, ако не бъдат пренебрегнати и подбрани правилно- като аксесоарите към облеклото. Само да ги нямаше тези инфантилни шопинг маниаци и истерии за префърцунени парцалки... почти бих го определил на умението да се радваш на малките неща, но тук витаеше ароматът на предубеждението, че марката и цената са определящи- чиста меркантилност...
Както и да е. Беше красиво и пълно с хубави жени. Чудех се дали тук е изложение на различни стоки, или ревю на елегантни създания, демонстриращи как трябва да бъдат използвани те...
Имаше някакъв дух на ежедневието, лишен от напрежение. Безвремие и покой, които ти носи безцелното пилеене на пари и часове. Берас още повече беше на тръни, защото се намираше в непознато, затворено пространство.
Чувствах, че съдбата съчувства на мъжете, попаднали в това женско царство- бутиците за мъжка мода бяха значително по- малко. С две думи по време на обиколката ми на първия етаж, имах да разглеждам само 1/5 от всички магазини. Но преди да достигна изобщо до някой от тях, се озовах пред фризьорски салон. Полу огледалната му "витрина" сякаш нашепваше на всеки, видял отражението си в нея: " Не искаш ли промяна в прическата? Сигурен ли си, че не можеш да изглеждаш и по- добре?"
На първия въпрос отговарях без колебание с твърдо, колосално НЕ, а на втория.... отговорът се отразяваше в стъклото пред мен и определено бях на най- ниското стъпало от капацитета ми за добър външен вид.
"Ох... да приключваме по- бързо."
Влязох в салона, където ухаеше на балсами, шампоани и маски за коса. От един грамофон се носеше тиха мелодия. Красиви канапета за чакащите, маса със списания, две кашпи с цветя, два стола за клиентите пред огромни огледала, мивка и в дъното- вратичка, закрита със завеса. Всичко останало беше изложение на уреди, пособия, инструменти, препарати... чудя се защо има фобии от зъболекари, а няма от фризьори... мисля, че предпоставките за развиване на такава са сходни.
В лъскавия под се отразяваха зарива от десетки лампи. На единия стол чакаше клиентка, другият беше свободен. Но аз останах прав до вратата, докато иззад завесата не се появи една висока и руса жена с красива манта, в която бяха втъкнати два гребена и няколко фиби. Перфектна коса, перфектна усмивка, перфектно посрещане:
- Добър ден! За подстрижка ли сте? Заповядайте!- тя веднага дръпна другия стол и взе в ръка наметало, с което щеше да ме омотае, както вече беше сторила с другата клиентка. Зачудих се как ще обслужва наведнъж двама ни, но отговорът беше очевиден и оповестен с едно мелодично обръщение по посока на вратичката, закрита със завеса:
- Ели, ела имаме още един клиент.
Берас с охота се притули върху закачалката в ъгъла. Бях се настанил на стола и русокосата вече се канеше да напръска косата ми с някаква подозрителна вода, преди подстрижката, когато Ели дойде.
Беше на около 30, със фино телосложение, черна коса, вързана на опашка, манта, изпод която се подаваше копринена риза и тънки, добре поддържани мустачки. Да, Ели беше мъж... май. Не съм сигурен... надявах се да се приема за такъв...
- Ооох? Я, какъв клиент си имаме! Къш, къш!- викна с малко носов фалцет фризьора на своята колежка и буквално я избута с дупето си да върви да обслужва жената на съседния стол, а той застана зад мен. Чух кискащи се звуци откъм закачалката и се опитах чрез огледалото да застрелям Берас с поглед, но там виждах само отражението на притворени, лъскави очи, пухкави устни, разляти в усмивка, над които черните мустачки на Ели потрепваха закачливо...
- Какво ще я правим косата, хубавецо?- тънкият му глас пълзеше кръшно на талази из салона, а пръстите му ловко взеха един гребен, за да продължат започнатото.
- Махаме по два- три пръста от всякъде... формата да си седи така- не прозвучах съвсем уплашено или отчаяно, но определено се чувствах... много неловко. АМА МНОГО.
- Ммм... - фризьорът допря замислено гребена до нацупените си тип "кифла" устнички. - Добреее! Да започваме. - изчурулика ентусиазирано накрая и... започна. Мъчех се да не го наблюдавам в огледалото и да не стоя така нащрек, обаче исках да държа под око какво ми прави, вместо да чувствам изневиделица как хваща някой кичур или прокарва пръсти по скалпа или врата ми...

И сами знаете, че светът е пълен с най-различни образи. От закоравели сдържани мъже, през крехки, свенливи и нежни създания. От луди в психичните клиники, през бедняци по улиците. Изобилие от различни характери, принципи, възприятия, веруюта и дори сексуални ориентации. Точно така! Не беше рядко явление да срещнеш представител на хора, които имат наклонности към собствения си пол. Още от памтивека е имало предпоставки за подобни членове на обществото, но всичко се е случвало зад кулисите, в тайна, докато в днешни дни, обществото бе достатъчно освободено или извратено, че да приема подобни неща за нормални.
Затова Тарен не се погнуси от допира му, а си остана с неловкото чувство, че мъжът явно го хваща на подбив или кой знае още какво. Ели вчеса дългите си пръсти в скалпа му и почна да го мачка, сякаш му правеше масаж.
-Това за какво е? - побърза да попита момъка, надявайки се да не каже нещо от сорта "За да усетя меката ти кожа".
-Подготвям косата ти, съкровище. Нарича се успокоителна терапия.
Не беше сигурен, че подобна терапия наистина съществува, но не възрази, защото някак си бе приятно....стига да не я правеше мъж. Пет минути по-късно, коафьорът най-накрая напръска косата му с вода, среса я и се зае за работа.
-Миличък, косата ти е прекрасна, някой казвал ли ти го е?
-Не!
-Много здрава и лъскава. С какво я поддържаш?
-Ами...с нищо.
-Нима? - учудено възкликна мустакаткото. -Още по-добре, не ти трябват препарати. Красив си си и така.
-Ъъъ....
-Ели, стига си флиртувал с момчето. - сопна му се подсмихвайки се колежката му, а той на свой ред й отговори с един от онези интригантски погледи, присъщи за хората с обратна резба, които казваха "Назад, кучко, мой си е!"
-Я стига, сладка. Момчето е хубавец, само отбелязвам.
-Да, знаем ги твоите отбелязвания.
Жената на съседния стол се изкиска с длан пред устата си и погледна почти съчувствено Тарен, който долови погледа й и се усмихна неловко.
Почна и дългоочакваното подстригване. Кичур след кичур падаха, съразмерно прическата, като фризьора не пропускаше да подхвърли някоя друга шега.
-Та ти казвам скъпа....този твоя не си заслужава. Изгони го преди да ти е почернил живота.
Мареил изобщо не разбра как от разговор на разговор, сега мъжа даваше съвети за любовната връзка на побратимата му по стол, а тя кимаше в разбиране или продължаваше да се оплаква от отношението на любимия си към нея.
-Но пък ме глези.
-Миличка.....всички мъже са прасета. Първо глезят, после грухтят.
И това ми идва от мъж...да речем. Зеленоокия не спираше да се изумява с всяка следваща минута все повече и повече.
-Кажи злато. - обърна се изведнъж към него. -Кажи й! Не сме ли такива? Мръсници! Ето, той е добро момче, той ще ти каже, ако не вярваш на мен.

Чувствах се като в чуждо тяло. Да, чуждо тяло в нов свят- такъв, като в къщичка за кукли- подреден, спокоен, а всички сътресения и проблеми, които можеха да се открият, бяха от розовите емоциите, които те карат да въздишаш, да поплачеш, да напсуваш някого и да ти мине още със следващото запознанство. Беше странен преход, в който аз не можех да се впиша. Но това разнообразие ми помагаше- на фона на прокълнатите пейзажи, търговският хаос беше рай; в сравнение с бледите, мъртвешки лица и гниещи трупове, ми идваше с охота да постоя в компанията на тези личности тук. Смърт, зловоние, мрак и страх- те не те карат да се чувстваш по- възвишен или силен...

От опит знам, че коафьорите са общителни и приветливи- все пак са до голяма степен творци, имат въображение, пространствено мислене, естетически усет... екстравагантни, но сполучливи хрумвания... а фризьорката на Каскар имаше и хубаво тяло, за чиято близост той й плащаше допълнително...
Но обратно в настоящето. Какво имаме тук? Въпрос за човешките взаимоотношения... и по- точно любовни взаимоотношения... Да, имах лично мнение, до някъде и наблюдения, но не бях някой настървен оратор, който, щом му се отдаде възможност, би отегчил с теориите си всеки, който е сглупил да му даде думата.
"...всички мъже са прасета. Първо глезят, после грухтят... Мръсници!"
Защо като чуя прасе се сещам за оня- русия с котките, при когото живях? Но защо не изпитвах ярост? Не бях ли вече предубеден и фрустриран от миналото си? Погледнах по- внимателно жената, на която трябваше да дам мнението си, за да видя за каква възраст и манталитет иде реч... обичах да си играя на дедукция и предположения.
- Не посмях да дам ухо на Вашия случай,- подех бавно, опипвайки почвата- но подаръците и материалните жестове нямат особена стойност, ако мъжът не дава каквото е нужно на любимата откъм поведение и внимание... Както и обратното, разбира се- без жестове, останалото са само празни думи.
- Ама какво ти поведение, душа! Ти да го беше видял как говори с оная... как й беше името...- по всичко си личеше, че Ели не изпитваше грам от оная "мъжка солидарност", срещу която роптаят дамите понякога.
- Мъжете правят онова, което жените им позволяват- прекъснах го аз.- Не визирам този случай, но колкото по- отстъпчива е половинката...
- ... толкова повече той си разиграва коня. Видя ли? Каза ти го- мъжете са прасета и ти се качват на главата, само да им покажеш бял зъб!- все си обратно думата фризьора.
... Определено не исках да кажа точно това, но тълкуването се прие доста добре от дамите в салона- мощна коалиция недоволстващи срещу силния пол, с която никак не ми се спореше. Понякога хората чуват онова, което искат, и нищо не може да се направи по въпроса. Клиентката вече беше във вихъра на любовната драма, набираше решителност в компанията на словоохотливите си познати, но и лепкава, сантиментална меланхолия, присъща на огорченото сърце.
- ... но аз си го обичам- въздъхна тя.
Ели разби на пух и прах теорията, че любовта е най- важна на този свят и в случая тя не може да спаси връзката с неблагодарното прасе...
- Ох, аз все правя компромисите...- каза дамата и накрая от нищото, понесена на вълната на този доста личен разговор, попита- Ти имаш ли си приятелка?
След кратко колебание с известно прискърбие разбрах, че въпросът е към мен.
- Не, нямам...
- Ауу, ама той свободен бил!- изкиска се Ели. Дали това ме поласка? Не! Беше ми странно. Помолих да стана невидим, та да пропусна тия закачки и комплименти. Замислял съм се в ранното си юношество за привличането и по-ексцентричните предпочитания в леглото, но за пръв път се срещах с подобен мъж. Отношението ми към хората с различна сексуална ориентация е нещо от сорта на "не ми харесва, но не ми пречи". Смятах го за неестествено, но не и неприемливо, стига да се случва по- далеч от мен.

Накрая ножиците спряха да щракат и докато коафьорът с танцова стъпка правеше последен оглед и попипваше от тук от там косата ми, усетих завихряне около дланите му. Изненадата ми, за която следеше в огледалото, го накара да засияе от щастие. Зарови пръсти във влажните кичури и леко ме разроши. Само след миг бях сух, сресан и значително по- лицеприятен.
- Честитооо! Искаш ли сега, златен, да ти направя една маска на лицето?
Чуха се звуци отстрани, потвърждаващи висотата на другите услуги, които салонът може да предложи.
- Отзад в стаичката Ели прави чудеса!- подметна колежката му и това предизвика бурна реакция у тримата, подобна на сърдито кудкудякане и смях едновременно. Аз, обаче, изобщо не се заслушах. Прическата стана точно така, както я исках, но някак си в повечко ми дойде това внимание и изобщо не се чувствах комфортно, заобиколен от бъбриви дружки тип "Сексът и града".
Колкото и благоприятно на ума да се отразяват в малки количества тези повърхностни и простички емоции, аз май подминах чертичката, обозначаваща "малко количество".

Поблагодарих, разплатих се с пресилено скърбящия от раздялата ни коафьор и се наложи да му обещая да намина пак. Берас се върна на рамото ми и когато напуснахме салона, преди да започне с подмятанията и бъзиците, аз го скастрих, едва сдържайки смеха си, осмисляйки току- що случилото се:
- Млък! Дума да не съм чул! Иначе ще те запозная с някой бухал гей!
Всъщност.... това беше липсващото звено на разходката ни!! Целта, която усещах, но не бях формулирал напълно- да потърся на Берас половинка! Но как... и къде... В зоопарка? В зоомагазин? Съмнявах се хората да откликнат с готовност... тепърва щях да мисля вариант, а и... знам ли, може би на птиците им трябва любов и не става току- така...
- Берас..- подех след малко- Искаш ли да потърсим някоя дама от твоя вид?
Птицата подскочи. Беше необикновено същество, надраснало много първични инстинкти, но, както е казано, любовта прави и мъдрецът, и глупакът еднакво луди. Поривът му беше колкото трогателен, толкова и нормален. Исках да му помогна и преливах от вече споменатото желание да наблюдавам и, евентуално, да изпитвам щастие.
- Ти не си изобщо от този град.
- Не съм... но имам някои места предвид...- тогава ми просветна за джокера, който през цялото време съм имал в ръкава си.- А ако не стане... познавам един човек, който е навътре с всичко тук... Ако искаш и нямаш нищо против, ще се допитаме до него в случай на нужда.
Пернатият мълчеше. Може би му беше неловко, че не може сам да си намери половинка. Продължихме обиколката.
На втория етаж открих сносни магазини на приемливи цени, а обещаваща откъм качество стока. Сдобих се кожен шлифер- черен, дълъг, с качулка, подплатен отвътре с пухкава козина от... нещо, живяло и преработено в Корнор. Според Берас с този шлифер съм изглеждал плашещо, но това не ми повлия особено и, като че ли се настървих допълнително, та взех зимни боти с дъх на казарма и насилие.

Вече напуснали раят на търговията и адът на спестяванията, повторих въпроса си:
- Берас, да отидем ли да пробваме в зоомагазина?
- Да, Тарен....
Натам и поехме. Бях изпълнен с решителност и фиркан с непукизъм до козирката. А емоциите идваха от само себе си в прекрасния есенен ден.

Зоомагазина бе разположен на третия етаж и за него се алармираше още преди да си го достигнал от множеството детски възгласи, смехове и молби за някое друго пухено зайче, куче бебе или златна рибка. Тарен разбра, че са на прав път точно от тези компасни следи и с цялата увереност тръгна към тях. Още преди да е стигнал до стъклената врата обаче, един женски и доста познат глас го спря:
-Тарен?
Младежът се обърна и видя зад себе си сладката барманка от плажния бар, натоварена с няколко големи хартиени чанти, с впити дънки и бял потник.
-Лиза!
-Хей....как си?
-Добре, а ти?
-Ох, тръгнала съм на оглед. В почивка съм до вечерта и реших да използвам времето, за да си набележа няколко бутика, чийто дизайнери да наема за сватбата.
-Кога е тя?
-В края на годината. Има много време, но се подготвям от сега, че да не ми се натрупа всичко на главата в последния момент.
-Умно!
-Паркър ми каза, че вчера си бил при него. -младата жена се усмихна и се приближи към него, сякаш ще му споделя някаква тайна. -Под секрет ти казвам, че е впечатлен от теб.
-Наистина ли?
-Ще те лъжа ли?
Чак тогава брюнетката забеляза Берас, който бе кацнал на рамото му и забиваше малките си крачка в него.
-О, каква сладка птичка.... Как се казва?
-Берас, това е Лиза. Лиза, Берас!
Тя освободи едната си ръка и милва животното, като разроши малко козината му, което всъщност доста му хареса.
-Мъник!
Птицата се накокошини и изви достолепно врат.
-Тарен, тя е красива. Може ли нея да си взема?
-Ха! В никакъв случай!
-Хахаха, какво значи това?
-Търсим му женска, затова сме се запътили към зоомагазина.
-Колко благородно. Може ли да дойда?
Младежът се спогледа с питомника си и двамата се усмихнаха. Е, Берас направи някаква гримаса, която можем да приемем за усмивка на птица.
-Защо не!
Така тримата се запътиха по коридора и колкото повече наближаваха, толкова повече пернатото забиваше ноктите си в рамото на собственика си. Напрежението се усещаше по пърхането на крилата му и неравномерното клатене на главата. Най-накрая открехнаха вратата и влязоха в царството на животните. Магазинът се оказа по-голям, отколкото мъжките представители очакваха. Бе около осемдесет кв. м., просторен, бял и стерилизиран до блясък. По различните лавици бяха наредени аквариуми с различни видове водни животни - риби, костенурки, раци и рапани. След тях бяха поставени гризачите, а малко по-нататък бе ред на влечугите, като се започне от гущери и се премине на змии. На отсрещната страна бяха бозайниците - кучета и котки от различни породи в клетки, зайци, чинчили, катерици и всичко, което човек може да поиска в дома си. Кафезите с птиците бяха поставени на най-високите рафтове, а някои дори висяха от ниския таван. Зад тезгяха бяха наредени и храните за всеки вид животни, както и артикулите играещи ролята на аксесоари - каишки, гумени играчки за точене на растящи зъби, нормални гумени играчки, витамини, ваксини, хапчета за разгонване, четки за ресане, че дори и дрешки. Животинска глъч, пиукания, цвирикания и съскания огласяха пространството като песен на джунглата, а навсякъде деца с родителите си оглеждаха и си харесваха следващият си или пръв домашен любимец.
-Лол....има голям избор.
-Нали? Чудесно е! Обичам животни!
-Не вярвах.
-Защо пък?
-Ами заради Хуч....
-О, я стига, може да изглежда груб, но самият той има лабрадор и много си я глези.
Тримата се врътнаха и почнаха да оглеждат и да се наслаждават на всички шаващи животинки, кое от кое по-сладки, опасни или предизвикателни. Едно момче мрънкаше на баща си, че иска питон, а в дъното момиченце плачеше защото не му даваха да си вземе повече от едно коте. За всичко това отговаряха мъж и жена, семейство, минали четиридесетте с грейнали усмивки от голямата клиентела. И докато жената сипваше грамаж кучешка храна на един купувач, мъжът се приближи до новодошлите и ги поздрави радушно.
-Добър ден!
-Добър ден! - отвърна Мареил, като очите му не спираха да шарят по интериора.
-С какво мога да помогна на вас и съпругата ви?
-Ние не сме двойка! - побърза да уточни Лиза с опулено изражение -Просто приятели.
Самият младеж леко се изчерви при това определение, но си даде вид на сериозен и уравновесен.
-Извинете за грешката. Какво мога да направя за вас?

/Теди, продължавай./

И сам войнът е войн с патка в ръка, както е всеизвестната истина, но в компанията на Лиза определено се чувствах много по- спокоен. Сред хаосът от хора аз исках да съм като онези привидения, които се реят из града, за да наблюдават, но не и да влизат в досег с цялата дандания. Но задачата ми сега беше точно такава. Лиза беше повече от очарователна жена и благородната ми завист към Хуч само доказваше този факт. Желаех им цялото налично щастие, с което разполага живота, но и без него явно двамата си се ощастливяваха достатъчно... Може би от всички лишения, на които можеш да бъдеш подложен, лишението от обич е най- тежкото. Замислете се- тогава и всичко в делата ти да е като по каталог, ти ще имаш в сърцето си огромен вакуум, който ненаситно поглъща всичко, което му предлагаш, но пак не се запълва и те гнети, задушава те нощем и помрачава светлината денем. Колкото и да се залъгваш, че всичко е наред, знаеш, че не можеш си щастлив. А ако имаш семейство, някой, у когото винаги намираш любяща дума, то каквито и житейски проблеми да те залеят, сърцето ти ще остане непокътнато или ще бъде изцелено от мъката...
Преди да се впусна в още лирични мисли, нека проследим сватосването на моя пернат приятел.
Давах си сметка, че някак твърде рисковано е да домъкна в къщата на дядо ми още една птица и с Берас да си въдят пиленца... Наречете го необмислено, но дори и да се опитвах да мисля, в ума ми имаше само едно решение- щом Берас иска, трябва да си направи семейство. Ако за хората да "свият гнездо" е нещо много важно и хубаво, то какво остава за една птица?
Знаех, че и бъдещата булка (не, моята, разбира се!) подкрепя като жив пример това твърдение.
- Търсим женска кукумявка от този вид.- аз посочих към рамото си, където Берас се пъчеше внушително за всеки случай, ако някое пернато го зърне.
Мъжът намести очилата си и огледа с усмивка кукумявката.
- Glaucidium passerinum от Илион... хмм. Те сега са в размножителен период.- продавачът ме погледна, за да се увери, че съм осведомен.
- Да, затова му търсим половинка- все още бях изчервен до ушите и само нервничех, местех ръце ту в джобовете си, ту се "чешех, дето не ме сърби", за да прикрия (а всъщност показвах) притеснението си, говорейки по тази тема. Хлапетии... какво да ги правиш!
- Оо? Това е мило! - каза също размекнат мъжа, който или умееше да улавя тънките струни в душата, на които откликваха клиентите му, или беше безобразно добра душа.- Но.. позволете да попитам, вие за... (той направи дискретна, извинителна пауза преди думата) разплод ли искате да го дадете, или да купите женска?
- Да я купим!- отсякох без колебание.
- Много добре, елате да ви покажа...- продавачът ни поведе към клетките с птици. И аз се почувствах в рая! Обожавах птици! Дори кошмарните гарвани от снощи (Елисандра! Та то беше едва снощи, а аз чувствах, че е минала цяла вечност!), не успяха да родят някакъв страх или да помрачат тази моя привързаност към всичко пернато.
Цветове, песни, звуци... усетили, че идваме за тях, всяка птица взе да изнася представления с надеждата да изберем именно нея. Папагали, невиждани и нечувани видове, обикновени канарчета, декоративни гълъби.... И там, в две клетки в един по- скрит ъгъл, бяха кукумявките. Различни "породи" стояха тихо и ни наблюдаваха. Берас направо пощуряваше, но положи неимоверни усилия да се задържи на рамото ми. Лиза се спираше почти до всяка клетка и на лицето й се разливаше все по- голяма обичлива усмивка.
- Така, имаме... тук... мисля, че три... да, точно така. Три женски Илионски кукумявки. Мъжките са ей там- продавачът посочи едната, а после и другата клетка. В първата дамите ни гледаха нацупено, надменно, а във втората- два чифта злобни очи предизвикваха моя приятел, все едно му казваха "Ти сега си отвън, ама ако ни паднеш...".
Лиза местеше поглед ту на Берас, ту на момичетата в клетката все едно му търсеше някоя по мярка. Но каква е иронията, дами и господа! При всички животни мъжкият е по- пъстър, наперен и гласовит (лъв, петел, паун, славей... да продължавам ли?). Те правят всичко възможно да я впечатлят с външния си вид, а дамата- значително по- невзрачна от жениха, има последната дума да избере. При хората какво се получава? Жените правят виртуозни изпълнения откъм визията си. Не мога да си обясня дали просто защото им харесва, дали защото самочувствието им го изисква, дали (надявам се) само и единствено заради нас, но е факт...
Сега Берас също се кокошинеше, тръскаше глава и изобщо беше много забавен, но сърце не ми даваше да се шегувам със слабостите му... моите по отношение на дамите бяха още по- трагични (визирам срамежливото ми поведение миналата вечер с Анет).
Когато стана ясно, че тук има дори възможност за избор, дойде ред да задам и неминуемият въпрос:
- Колко струват кукумявките?
- О, ами... те са много хубав вид и идеално се адаптират в Скайфол... Нали сте от тук? Да? Както сам знаете, прекрасни са и се привързват......
- И все пак колко?- прекъснах го малко притеснен при това встъпление преди същината на отговора.
- 400 злато- някак гузно каза мъжът.
Берас и Лиза впиха очи в мен, аз също, ако можех, щях да впия очи в себе си, та да е драмата по- голяма... Не че и така беше малка... та това бяха, грубо пресметнато, половината от парите ми!
- Ще ви оставя да помислите, все пак може да дадете птичката за разплод, тук и без това имаме само двама мъжки....- любезно повтори и другия вариант продавачът- Извинете ме за момент.- каза той и се притече на помощ на жената зад щанда, която го беше повикала.
- И дума да не става... семейството не бива да бъде разделяно насила- поклатих глава след отдалечаващия се мъж.
- Много са сладички...- обади се Лиза- но какво ще ги правиш, ако си излюпят още малки?
Берас се беше спотаил омърлушен съвсем близо до врата ми. Сякаш знаеше, че това може да не е особено приятна изненада за дядо ми.
Аз гледах право пред себе си и премислях.
- Можете ли да живеете навън в гнездо?- попитах след малко пернатия си спътник... хубаво е да имаш достоверна информация от първа ръка.
- Вида ни живее в хралупи... но ние сме излюпени в клетки...
- Тогава върви и си избери жена, която не е придирчива- Обърнах се към Берас и му се усмихнах за кураж.
Той сякаш не можеше да осъзнае случващото се и чак след няколко секунди изражението му засия... по свой си начин.
Не чакаше втора покана и веднага отлетя и кацна на рафта на почтително разстояние от клетката, а аз направих знак на Лиза да се отдалечим.
Надявах се да не стане някоя дандания и се молех илионските кукумявките да са моногамни птици...

Берас излетя на рафта и още с кацането разпери крилата си, за да покаже, цялата им пъстрота. Белите петънца по кафявата перушина се открояваха като млечни сълзи, а жълтите му очи показваха хитрост и интелект, доста завишен за животно. В клетката имаше две женски, които чудно как не се бяха изкълвали или оскубали до сега. Той наду гушата си, досущ като гълъб и очна да се върти на място, сякаш бе на модно ревю, в което трябва да бъде оценен. Самият той хареса една от женските, която се открояваше не с кафява, а със сива краска и правеше силно впечатление, заради рядкостта на цветовете си. Бе като излязла от приказките и също толкова надута. Правеше се, че не забелязва нашия ухажор, като въртеше демонстративно глава и от време на време пърхаше с крила уж да го прогони. Една от многото игри на природата, през които трябва да минеш, за да сполучиш. Такъв бе редът и никога нямаше да се промени.
-Нашият човек май не се справя добре. - посърна Тарен, разколебан, че ще се справят.
-Напротив. Това е само увертюра. Той е умна птица.
-Да, но също толкова неопитна.
-Тогава нека му помогнем. Ей, Берас.... - провикна се Лиза, напълно спокойна от факта, че говори на животно. -Направи нещо мило и галантно, за да й направиш впечатление.
-Какво? - отчаяно попита бухалоподобното.
-Добре, слушай моя глас и се води по него.
Беше време за малко инструкции от жена, която не веднъж е била сваляна и ухажвана и точно поради това, знаеше какво може да й хареса и какво да я отблъсне.
-Приближи се до клетката.
Кукумявката послуша съветът й и изприпка до решетките.
-Сега си подай клюна през тях.
След като направи и това, пернатото се извика, внимателно, за да не подплаши новата си изгора.
-Сега какво?
-Сега чакай. Дай й малко време.
И наистина, женската се завъртя няколко пъти неловко и раздразнено, че са навлезли в личното й пространство, но после малко по малко почна да го приближава. Изви врата си и го подуши. Когато пое аромата му и реши, че е приемлив, дори привлекателен, докосна клюна си до неговия и го разтърка.
-Как го направи? - изумено попита Мареил.
-Безотказна стратегия. Притисни я в ъгъла, но леко, колкото да може да диша. Така й показваш, че си сериозен, но пък й даваш нужната свобода сама да направи избора си.
-Паркър така ли постъпи с теб?
-Хахаха, нещо такова.
След няма и пет минути птиците се умилкваха една в друга, като по този начин си казваха, че се приемат и харесват.
-Ооооо....колко сладко....
-Берас, куче, наистина успя!
Всички бяха доволни от развоя на събитията, а най-доволна кукумявката, чието малко сърчице се изпълни с радост и любов. Най-накрая, се откъсна от любимата си и се върна на рамото на брюнета.
-Искам нея, Тарен!
Четиристотин....множко бяха...но сигурно си заслужаваше, щом става въпрос за бъдещо семейство. А и парите се печелеха, не е като да няма работа, разходите му не бяха кой знае колко обширни, сигурно можеше да си го позволи.
-Какво решихте? - намеси се и продавачът, за да подтикне допълнително мнението му.
Но някак си, съм почти сигурна какво ще е то.....

Важно решение, което да намали тежестта в едно птиче сърце и една човешка кесия...
- Иска я, тя го иска... няма какво да се мислим!- чувствах се нещо между благодетел и... сводник, но бях окрилен от мисълта, че развоят на събитията е някак бърз и лесен. Това е една от малкото ситуации, при които важното решение е на една ръка разстояние от теб, като монета на пътя тя те примамва да се протегнеш и да я вземеш, да действаш със замах, без колебание да се възползваш от случая. Хубав край- кой не е би искал това? Кой не би си пожелал да намери любовта си от раз и да я съхрани за цял живот? Кой е казал, че терзанията са красиви и ни правят герои? Когато един ден бъдеш не просто уморен, а смазан от "героични" мъки, ще се молиш всичко да е дяволски еднообразно, скучно, но изпълнено със сигурност и безметежност. Очертанията на зоомагазина се стопиха и аз отново се вгледах в себе си- една незавършена картина, в която липсват твърде много детайли, една фигура от автопортрет, за която имам колкото планове, толкова и неизвестни и все нещо се изплъзва, когато пристъпя към работа. Една сюрреалистична картина, която единствено аз разбирам... и как останалите могат изобщо да харесат този крив портрет!? Неговите линии са поставяни с трепереща от болка и яд ръка, от цветовете му лъхат злобата и тъгата една огъната, но още несломена душа. Исках да държа хората далеч от мен, защото не ги харесвах. Не ми пукаше дали и те ме харесват, след като можем да се понасяме, макар че и това не е важно. Разбира се в Скайфол открих доста свестни хора (повече не можех да кажа за времето на краткото ни познанство), но в един момент осъзнаваш, че подсъзнателно търсиш някого, когото да харесаш по по- различен начин, за да му дадеш всичко, което имаш и не би споделил с никого... кроях наивни планове, идеи, разигравах в съзнанието си нежни сценарии, копнежи, както дрипаво хлапе събира вехти дрънкулки и търси "достоен", пред когото единствено и само да ги покаже, надявайки се да ги оцени. Давах си сметка, че озовал се сред толкова хора, аз несъзнателно занапред ще търся нечие лице, което да нарисувам редом до мен в картината, което да я направи пълна и поносима. Наивните мисли на едно младо и неопитно момче, дами и господа! Пълен ужас! Не исках да бъда сам, но не вярвах, да открия момиче за мен... не вярвах някоя да види друго освен кривите линии, да разбере самовглъбението отвъд енергията, огъня сред пушека и пепелта сред пламъка, да проумее целите, мечтите и чувствата дълбоко в мен, да споделя моите възгледи... Тя надали ще си даде шанс да ме опознае... А след като имаш толкова неща в теб- и мъка, и радост, и кротост, и страст, това да не успееш да покажеш всичко е доста неприятно чувство- да оставят книгата недочетена е по- болезнено и обидно за автора, отколкото да не я харесат, след като са я прочели до край. Но достатъчно! Пак взех от едно птиче сватосване да правя велики равносметки... След като щастието на пернатия приятел беше на 400 злато разстояние, аз щях да премахна това препятствие, защото го разбирах- и желанието му за половинка, и нагона му, и копнежа за семейство...
- Вземаме дамата- усетих, че сигурно са отдали мълчанието и празния ми поглед на премисляне на покупката и побързах да се върна в реалността.
Мъжът отиде до клетката и лекичко отвори вратичката. Птиците взеха да се щурат вътре, но само сивата кукумявка стоеше спокойно, вперила очи в Берас. Продавачът лекичко я хвана, тя заби клюна си ядно в ръката му, за да нахалството му да пипа сгодена жена, и след миг я изкара навън. Женихът така забиваше нокти в рамото ми, че го скастрих да си трае още малко.
- Да ви дам ли клетка?- продавачът беше обгърнал нежно птицата и я поднесе към мен.
- Ами... не... сега ще видим дали е предана съпруга- оставих торбата с покупките си на земята, поех кукумявката от ръцете му и се обърнах към Берас- Би трябвало да ти има пълно доверие и да стои плътно до нас. От теб зависи да стоите кротко!
- Тарен, ще вземе да избяга като се види на свобода..- намеси се притеснено Лиза.
- Не и ако наистина го е харесала.
Пред напрегнатите погледи на продавача и Лиза, предусещащи хаоса в магазина, ако птицата се разхвърчи насам- натам, аз разтворих шепите си и... тя наистина политна. Направи един кръг около мен, но пребори страха си, виждайки, че Берас стои на рамото ми и е в безопасност. Така се сдобих с две птици, мърдащи и забиващи нокти в кожата ми...
Въздишка на облекчение или по- скоро отпускане на нагнетеното енергийно напрежение се почувства наоколо.
Може Лиза да знаеше тънкостите в ухажването на жените, но за принципите във връзката имах някакъв усет.
Извадих набъбналата си кесия и след малко я прибрах, когато тя немощно увисна изцедена.
Благодарихме на продавачът, а той на нас- двойно повече, и излязохме от магазина. Новата птица беше уплашена до безобразие и се навираше в Берас, който сега беше в разцвета на своето перчене и демонстриране на авторитет... леле, наистина ли мъжете изглеждаме толкова нелепо, когато сполучим да си хванем ново гадже?! Боже опази...
Но пък неговата дама беше впечатлена и щастлива. Слава на Елисандра, че любовта е сляпа!
- Можем ли сега ние да ти помогнем с нещо, Лиза?- попитах усмихнато.
- О, момчета, благодаря, но ще се оправя. Вие сега си имате друга работа- кимна тя към птичето семейство.
- Те ли? Спокойно, няма да им мине любовния период за един ден! Длъжник съм ти... предпочитам две тренировки при Паркър, вместо да обикалям сам из магазините...
- Хахаха, значи наистина си МНОГО скаран с пазаруването! Не, наистина няма какво да помагате, аз от тук ще се прибирам...
- Поне едно кафе да те черпя за благодарност?- "Брейй, много вещ в нещата съм бил, бе!", помислих си аз. "Самата любезност по бели гащи".
- Благодаря ти, но ще го оставим за друг път.- отвърна бъдещата госпожа с разочарована гримаса, както полага възпитанието, когато отказваш на някоя покана и след това поде лукаво: - С Кайл няма ли да наминете скоро към бара? Едно питие ще ти се отрази добре, пък и твоите почитателки може да се навъртат там....
При тези думи изтръпнах и ми идваше да хукна да се скрия в първата дупка от срам при спомените от миналия път... целият се изчервих и ми запари под лъжичката.
- Кайл не съм го засичал, но едно питие в твоята компания се отразява добре дори на язваджиите- отвърнах галантно в стил "не схващам намеци".
Лиза отново се усмихна лукаво и се разделихме, като пратих по нея поздрави на Хуч.