Коридорите

Бяха тънки и дълги. Трудно се разминаваха повече от двама човека. Като цяло бяха по-скоро тъмни, отколкото светли. Стените бяха облепени с бежови тапети, на които липсваше каквато и да е украса.

Ученическа база? Виж ти. Значи тук се обучават всички онези убийци и онези дето размятат ръце и крака като полудели. Интересно. Определено щеше да е забавно. Покрай тъмната енергия, която усещах в себе си, можех да предположа, че ставам само за едно от двете, а именно убиец. А дали бях способна да отнема човешки живот? Нещо ми подсказваше, че съм го правила доста често. Може би повече отколкото е трябвало. Значи смъртта не е проблем. Идеално!
Влезнах леко несигурно в комплекса и почнах да се лутам. Тези коридори не можаха ли да ги направят малко по-широки? Не, че нещо, ама...
Докато вървях и оглеждах различните стаи нещо или по-скоро някой се блъсна в мен, толкова рязко, че и двамата паднахме на земята по задници.
-Внимавай къде вървиш, бе! - извиках се и погледнах напред. Ау....Пред мен стоеше един, как да се изразя. привлекателен чернокос мъж с кърваво червени очи. Яко.
Той се изправи и ми подаде ръката си.
-Моля, мон шери, нека ти помогна.
Бях намръщена, поглед, който показваше отрицание.
-Не, мерси.
Положих длани на пода и се изправих.
-И все пак нека се реванширам, за това, че те блъснах.
Изтупах дънките си и го погледнах. Да, беше хубав, ама тоя начин на говорене беше странен. Използваше някакви непознати думи от време на време. Сигурно е някакъв диалект.
-Можеш да ми кажеш как да стана част от това....от това.
-Асасин ли си?
-Все още не.
Мъжът ме изгледа с някаква мазна усмивка. Ама, че натегач.
-Кабинета ни е в края на коридора. За жалост сега излизам, но колежката ми е там. Търси Блъд, кажи й, че Франсоа Миньон те праща, бел....
Идеше ми да повърна.
-Мерси за съвета.
Подминах го като малка гара и продължих по пътя си. Усещах погледа му забит в гърба ми, който след малко изчезна.

Ако трябва да съм честна, излагациите на съквартиранта ми вътрешно ме забавляваха. Не, защото аз изпъквах. последното, което исках е да се правя на някой редовен зубър. Но желанието ми за сила и мощ беше голямо и нямаше да губя време. Колкото по умела, толкова по-голяма власт щях да имам над света. А за това си струва да се мъчиш.
А сега, тази жена, която все още твърдя, че се държи прекалено интимно с мен, поради една или друга причина, които не ме интересуваха особено, ми предлагаше компанията си. Явно пренебрегваше чисто професионалните отношения между ученик и учител. Какво, искаше да се сприятелим ли? Това нямаше как да стане. Най-малкото не й вярвах. Не вярвах на никого, но какво пък. Без това нямах особени планове, а и до някъде ми беше интересно какво ще роди малкият й мозък. Току виж ме изненадала.
-Каква ти е идеята? - попитах сухо, без да й давам голям диапазон на емоции, но напълно достатъчен, че да поеме инициативата.

Стените в стаята й някак я задушаваха и Рен си представяше как се стесняват около тялото й докато костите й започнат да тракат и пукат под натиска. Теоритично не беше възможно, но пък кой знае вече какво точно може или пък не.
Изглеждаше леко умопопъркана размотавайки се, до протриване на пода, из коридорите. Беше обиколила няколко пъти пространството, стигайки до изходната си позиция, и след също толкова нахълтвания в произволни стаи вече нямаше такова неудържимо желание да разгледа мястото. Можеше да го разучи и с подходяща карта ако се докопаше до подобно нещо. Да сложи ръчички върху каквата и да било карта винаги й се струваше сякаш е получила подранил подарък за някой голям празник. В чантата, небрежно провиснала на едното й рамо, се спотайваха доста нейни скици на това, което тя наричаше карти. Скици, архитектурни планове, географски карти, схеми на подземия. Нямаше да е зле да си разграфи и този град с любими точки. Някоя таверна, оръжеен магазин, пазарче с билки и химикали. Определено трябваше да си зареди колекцията от полезни нещица. Никога не знаеш какво ще ти потрябва, а най-малко защо ще ти е нужно. Най-добър съвет на годината?! Хора, имайте от всичко... по доста.
Сега оставаше само да реши какво точно иска да прави вместо да кръжи по коридорите и да си трие стъпалата с настилката. Като нищо да започне да оставя кървави дири и направо да се залепи табела на гърба с надпис: Моля те, наръгай ме!
О, Райден не си правеше илюзии, че някой няма да се пробва ей така за спорта. Залагаше си живота, буквално, че в това място няма един психически нормален човек, включително и тя самата. Иронично...

Вратата зад гърба й се трясна с онзи тътеноподобен звук, за който си убеден, че ще разбуди и мъртвите, но все пак не си успял да потрошиш невинното парче дърво. Райден не си прави труда да се оглежда, да го дебне, да му поставя клопки или дори да се чуди къде по дяволите може да бъде, проклетия кретен. Нямаше да бъде достатъчно ефективно и определено можеше да не доведе до желания резултата, а той в случая беше просто да намери въпросния индивид. За разлика от всички пъти, когато обмисляше всичко добре и в детайли сега просто застана, като колона, насред коридора, постави ръце на талията си и се приготви да крещи така, че да я чуят и боговете.
- Дъст, копеле проклето, домъкни си шибания задник или дано имаш фантазия да си представиш какво ще ти се случи!
Дланите й образували фуния покрай лицето й допълнително усилиха достатъчно гръмоглесния й глас. Който си мисли, че хората с нежен и мег глас не могат да крещят, моля да премисли или да попита стените в този коридор.
Нервните тропоти на левия й крак изпълваха натрапчивата тишина, която липсата на красъка й остави.
Явно имаше време да измисли точно как да си го върне. Имаше цялото проклето време на света и това си беше предизвикателство пред изобретателността й. Поне не беше някоя от обеците с прах в капсулка. Щеше да си струва да види как дланите го сърбят сякаш нещо го яде жив или кожата му се бели на ленти от ръцете. Жалко.
Едно беше сигурно. Щеше да го намери, а до тогава можеше да се подготвя. Дали имаше къде да зарови тялото, ако нещата нагазиха още по-дълбоко в тинята?

Ей от такова животно всеки бяга. Разгневената жена. Какво по-лошо от нея? Всъщност има. Разгневена жена с открадната обица. За повечето от тях бижутата са изключително важни и липсата им ги кара да се държат по-неадекватно, отколкото когато са в цикъл, бременни, изоставени и подобни, взети заедно.
Сега нашата красива, млада асасинка бе застанала под формата на Ф и крещеше с всичка сила. Сигурно можеше да събуди и мъртвите, ако наблизо имаше гробища, но писъкът й не стигаше чак до Роузкилл. Иначе съм сигурна, че сега те щяха да скърцат с кокалестите си пръсти по вътрешната страна на ковчезите си и да проклинат виновникът, който е нарушил спокойствието им.
Макар че държанието й бе крайно невъзпитано, я разбирам. Сутринта се налагаше да търпи кретенската мутра на Франсоа, който я караше да се чувства крайно неспособна и жалка, а за капак на всичко я и вбесяваше ежедневно. И това само след два дена с него. Представете си какво ще стане след няколко месеца. После някакво непознато синекосо момиче, приличащо повече на труп, отколкото на жена я наби и трябваше да понесе пореден срам, а сега вече в късният следобед, някакъв рус, крайно симпатичен, но все пак дразнещ нехранимайко се подигра с нея и й отмъкна обицата.
Как да не се ядоса човек? И аз да съм щях да изперкам. Нервите стигат само до някъде, а в нейният случай чашата преля преди цели десетина минути. Но за жалост въпросният Дъст така и не се появи. Сякаш се бе скрил в дън земя или избягал колкото се може по-далеч от базата. Рен продължаваше да тропа с крак и да вика като за световно, докато една от стаите не се открехна и от нея се показа сънливо момиче, с разчорлени светопепеляви коси, търкайки очи.
-Какво си се развикала, бе моме.....Някой хора се опитват да спят. Да не би някой да ти е взел играчката.
Непознатата бе крайно недоволна, от това, че женският писък огласяваше целият първи етаж и по-този начин вдигнал я от удобното й легло.

Погледът, който напълно невинното в случая момиче получи от Рен можеше да реже стрени и да вледенява жар още в камината и можеше да значи всичко от " Я, млък!" до " Не ми бъркай с пръст в задника". Да кажем, че сега стоеше като странен хибрид между двете крайни значения и заплашваше да прерастне в усмивка тип изкупителната жертва.
- Да се разберем. Ти се прибираш и не казваш гък, а аз ще се направя, че не съм те видяла. Ок?
Момичето започна да прояснява сънения си погледен и сега гледаше чернокосата девойка сякаш й е поникнала втора глава и дори говори на два чужди езика докато очите й изкачат.
Вратата не започна да се затваря, а Рен явно си спомняше, че намекна това като част от плана. Момичето продължаваше да я зяпа и гадното чувство на хиляди мравки започна да спохожда Райден. Направо ненавиждаше хората да се вторачват в нея и да я изпиват с поглед сякаш е парче месо на щанд в магазина. Гласа й изневери, когато отното проговори и прозвуча леко съскащ и провлачен:
- Къш-от-тук! Преди да ти размажа учуденото личице в дръжката на вратата и после да ми връчат парцал да те чистя от нея. Аха?
Момичето кимна ли преди отново да се мумифицира в поза на зяпач? Чашата започваше да прелива и всяка капчица в нея отекваше под звуци, които натрапчиво кънтяха в главата на асасинката.
Дланта й се сключи в пепелявата коса на другото момиче и кичури се оплетоха около пръстите й осигурявайки допълнителна здравина на хватката. Разбудената се опита яростно да се отскубне от хватката и няколко неволно откъсната кичура се развяха и паднаха по пода. Лицето й бе притиснато към студената стена и меката кожа по бузите й се отърка в грапавината, оставяйки червени драскотини по цялото й лице.
-Дали се ебавам с теб? А? Колко по-ясно да ти кажа да не ми танцуваш по нервите?
Всяка суха сума излязла от устните на Райден получаваше допълнително обедителност от малък сбъсък на главата в ддланта й в стената. Да кажем, че това подчертаваше казаното от девойката и беше не до там толкова забавно, колкото металната дръжка на вратата, но щеше да остави по-впечатляващи петна след себе си. Същинско изкуство. По свой си начин.
Е, Рен се чувстваше много по-добре и определено не изпитваше желание отново да крещи насред коридора. За днес това някак уравновесяваше везните. За днес...

Докато двете момичета се биеха, или по-скоро едната суркаше лице по грубата каменна повърхност, а другата я натискаше още повече, като не пускаше косата й, освен в моментите, когато някой друг кичур падаше от главицата й, писъците на Рен не останаха незабелязани, само от жертвата й. Стигнаха чак до края на коридора, където един мъж блажено пиеше шампанско и се наслаждаваше на последните часове от деня. Сега когато всичката му работа бе привършена, когато не се налагаше да се занимава с нищо и когато нямаше посетители, той се беше излегнал на сребристото си канапе и си отдъхваше. Състоянието му можеше да се опише като блажено ако един вик, пронизващ, дразнещ и прекалено писклив, не наруши така ценното му спокойствие.
Той се изправи, остави чашата на масата и намръщено излезе от кабинета си, следвайки дирите на крясъкът, който не само, че не стихваше, ами се и дублираше, защото вече бяха станали два, а вторият беше болезнен. Стигайки до участъкът, в който бяха двете, той стана свидетел на следната гледка. Една тънка чернокоса асасинка, притискаше друга подобна в стената и жулеше лицето й с надменна усмивка. Рен беше толкова отплесната с "наказанието" си, че не забеляза присъствието му поне една минута. Минута напълно достатъчна, че мъжът да заеме достолепна форма, напълно прилягаща на потеклото му и са скръсти ръце пред гърдите си.
-Ъхъм....
Девойката пусна русокосата и се обърна. Чак тогава го видя. Облечен с черен костюм, под който небрежно се намираше памучно бяла риза, небесносини очи, сребриста коса и няколко малки татуировки, показващи се от разкопчаните му копчета.
-В кабинета ми! Веднага!
Райден нямаше представа кой е този човек, но в тонът му долови нотка на непреклонност и висшестоящо право да заповядва и командва когото си поиска.
Ерик Чосър, предводителят на цялата база, най-главният от главните, самият Дон, самият шеф се обърна и закрачи на обратно. Когато долови, че пакостницата не го следва, извърна само глава, прониза я с острият си поглед и повтори.
-Казах веднага!
Колкото и необуздана да беше убийцата, усети, че не може да му се опълчи и с нежелание, но и скрита покорност го последва.

/Рен пиши при Дон Ерик Чосър/

Огледах се и на двете страни. Тъкмо завиваше, все още размятайки ръцете си, беснеейки като хала, в чиято пещера са нахлули без позволение. Затичах се към него, за да не го изпусна.
-Ей....
Но не спря.
-Дъст. Спри бе!
Но тъй като не спираше, увеличих скоростта. Стигнах го и го хванах за рамото, карайки го да спре ходът си. Той се обърна рязко все още намръщен към мен.
-Какво?
-Как какво? Аз трябва да те питам същото. Какво ти стана? Защо полудя така?
-А ти защо се размотаваш с господинчо "Да си го навра във всяка срещната жена"?
-Не правя нищо подобно. Тренирахме, той се опита да ме целуне. Ти връхлетя преди да успея да реагирам и после изчезна като попарен.
-А как да реагирам?
-Ти ми кажи. От както те познавам само се караме и се обиждаме. Кажи ми има ли причина, поради която трябва да се дразниш?
Русокосия опита да си тръгне, но не му позволих.
-О, не, не си познал.
Бутнах го към стената, като го приклещих в нея без да го пускам. Натисках раменете му, така че да не може да се измъкне.
-А сега говори. Какво те подхвана изведнъж?
Много исках да знам, защото ми писна да съм между чука и наковалнята и да не знам реално към кое от двете да се присламча. В един момент се държи добре, в другия ме забравя напълно, гледайки ме от високо, все едно съм извънземно. В следващия сваля поредната пикла, а после се дразни, когато ме вижда в чужда компания. И ако това не е обърквация по-голяма и от на жените здраве му кажи.

Дъст не желаеше да отговори на въпроса. Бе обърнал погледа си в страни, гледайки в произволна посока през един от прозорците. Погледа му блуждаеше някъде там, но мислите му не можеха да кажат същото за себе си. Дразнеше се и имаше защо. А причината стоеше пред него.
Ния се подразни още повече на факта, че русокоското дръзнеше да я игнорира по такъв начин. На няколко пъти блъсна гърба му яростно в стената, опитвайки се да го накара да проговори. Или щеше да стане с груба сила, а ако това не подействаше, играта щеше да стане още по-брутална.
- Кажи ми бе! Какво ти става, мамка му! - крещеше момичето, докато се опитваше да нарани съквартиранта си дори несъзнателно.
В един момент, Чи не издържа и хвана ръцете и. Стисна здраво китките на ръцете и, избутвайки я назад. Дъст си остави достатъчно място за да си тръгне, но не го направи веднага. Първото което направи, след което и него го обзе яростта, бе да забие ноктите си здраво и надълбоко в нежната женска кожа. Но лицето на Ния така и не потръпна. Адреналина бе избил в тялото и на такива нива, че тя не усещаше никаква болка.

- Нищо ми няма! - извика на свой ред младежа. - Остави ме намира!
Той понечи да си тръгне, като избута ръцете на Ния от себе си и пое отново по коридора. Но, тя нямаше намерението да го оставя. Ни най-малко. Веднага тръгна след него и започна да крещи с него.

- Лъжеш! Лъжеш, говедо такова! Кажи ми...какво...ти...има...
Ударите и започнаха да се сипят по гърба му един след друг. Юмруците и блъскаха по тялото му като върху затворена врата. Чи задържа дъха си за момент, изтърпя няколко поредни от тях, след което се извърна. Хвана отново ръцете и, избута я назад и я повали право на земята, като се постара да не бъде твърде груб. Дори ядосан, не искаше да я нарани по никакъв начин. Единственото което искаше, бе да остане сам.

- Остави ме, мамка ти! - извика русокоското, след което се опита отново да се оттегли без излишни свади.
Напразно. Ния не се отказваше толкова лесно. Последва нов опит от нейна страна. По-груб и по-настъпателен от предишния. Вместо този път да го удря, тя реши да му се нахвърли. Това и направи. С един ловък скок, бледоликата красавица се озова върху гърба му, вкопчила ръце около врата му.

- Тогава идвам с теб! - отвърна ядно момичето - Ще ме носиш, докато не ми кажеш, какво ти има. Кон такъв!
Агресията този път, взе да избива в тялото на Дъст. Лесно бе да озаптиш момиче, или някой келеш от гилдията, с няколко шамара, но друго си бе собствената ти луда съквартирантка, която не иска да те остави. Ния се бе вкопчила като гладен плужек в него, увила пипалата си около врата му. Чи размаха ръце около себе си, за да я хване и евентуално да я премахне от гърба си, обаче не успя. Когато се опитваше да докопа я косата и, или дрехата и, Ния му отвръщаше със злобни захапвания по ръцете. Безмилостно впиваше зъбите си в ръцете му всеки път, щом той дръзнеше да я докосне. Пищеше, хапеше...но не го пускаше за нищо на света!
- Махни се бе!
- Няма! Докато не си признаеш!
- Няма какво да си признавам! Изчезни! Целувачка на напудрени старци!
- Тъпак!
- Вещица!
- Аааа!
Разрази се свада, която отстрани можеше да изглежда доста комично. Добре сложено момче, възседнато от красиво момиче, което го ругае и хапе. Той в отговор размахваше ръце около себе си, опитвайки се да я удари и крещейки на свой ред. Това не бе обичайна гледка за коридорите на Базата, но днес, бе главната атракция.
Малко по малко, учениците от близките стаи започнаха да излизат навън, наблюдавайки странната гледка. Рядко се виждаха свади тук, а това случеше ли се, никой не изпускаше забавната част. Двамата младежи не спираха да се ругаят и наричат с различни обидни имена, които биха разплакали и най-закоравелия престъпник. Никой от двамата не отстъпваше в този момент. Свадата им се разнесе бързо из коридорите, защото тръгвайки от кабинета на Блъд и Франсоа, двамата враждуващи продължиха да крещят, дори когато стигнаха до етажа със спалните помещения. Там вече се бе събрала малка тълпа пред стаята им, които ги очакваха с широки усмивки. Щом ги видяха, учениците се разсмяха гръмогласно. Някой дори не издържаха на гледката, като паднаха на земята, превивайки се от смях. А свадата, все още продължаваше. Чи не спираше да размахва ръце около себе си, а Ния му отговаряше като го удряше по лицето, скубеше го, дърпаше му ушите или го щипеше по бузите.
- Признай си, тъпак такъв!
- Няма какво да си признавам! Отивай да целуваш ония дъртофелник!
- Никого не съм целувалаааа! Ааааа! Престани вече!
- Ама искаше! Видях те в бара!
- И да е било така, какво ти пречи? А? Кажи ми ! Да не ревнуваш?
- О, Дантес! Ти не си добре!
- Признай си, тъпак! Харесваш ме, нали? Знаех си...
В този момент, Чи спря. Сякаш през тялото му премина мълния, която наелектризира всичките му органи. Думите на момичето го удариха като мокър парцал, карайки го да настръхне. Дъст дори не усещаше ударите които получаваше от нея в този момент. В един миг, той се опомни връщайки се в реалността и продължи да крещи, докато все още я носеше върху гърба си.
- По-скоро да харесам майка си...въпреки че не я познавам...от колкото теб!
- Лъжец!
- Повлекана!
Двамата неусетно стигнаха до стаята, която обитаваха. Младежа имаше намерение да се затвори и в този момент щеше да го изпълни. Но как да махне досадното момиче от гърба си? Този път, трябваше сила...
Вместо да размахва ръце над главата си, с риск отново да бъде захапан, Чи направи нещо по-различно. Преди да отвори вратата, той се обърна с гръб към нея и се наведе рязко напред. Ния успя да се задържи за гърба му, като вкопчи крака около кръста му, но Дъст съумя и бързо прибегна до един малък но хитър ход. Със свободните си ръце, той хвана глезените на краката и, като провря пръстите си в обувките и, като започна да я гъделичка. Ния не успя да издържи на този вид тормоз и след като изкрещя още няколко пъти, размаха крака пускайки се от тялото му, залитна и претълкулвайки се през глава, тупна право на земята. От устните и се чу вик от яд и може би някоя друга псувня, които Дъст не отрази. Той се завъртя в обратна посока, влезе в стаята си и злобно тръшна вратата. Веднага щом се озова в полу-тъмното помещение, той тупна на земята, облягайки гърба си на вратата, за да не го притесняват. Главата му тупна върху дървото, а ръцете му се отпуснаха на земята. Леката светлина можеше да покаже зачервеното му от яд лице. Очите му шареха трескаво във всички посоки, а зъбите му прехапваха мъжките устни до болка, опитваща се да го разсее. В главата му ставаше все по-голяма каша с всеки един изминал ден.
Ния все още стоеше отвън в коридора, тупнала по дупе на земята. Учениците вече бяха започнали да се изпокриват в стаите си, щом забавлението за тях приключи. Единствено синекосото момиче остана само в прашният коридор...

Е те това беше върха. Ако сега можех да се погледна от страни щях да видя само едно - бяс, изразен по лицето ми. Бяс от най-високо ниво. Как си личи бясът? Много просто - червен си като домат. Даже и аз с моята бяла кожа усещах, че страните ми пламтят по-силно и от горски пожар. Този човек ме побъркваше все повече и повече с всеки изминал ден. Исках и него да убия. Ох, исках да убия всички. Щях да изтрепа цялата база, да остава само Арманд и двамата да си живеем спокойно и свободно из цялата сграда. Колко хубаво би било. Но не. Трябваше да има дразнители. Все хубави мъже, които да ми провалят живота. Или може би си го провалях сама, не ме интересува. Факта бе ясен - побърквах се до толкова, че ми идеше да си откъсна собствената коса.
Докато стоях по задник, стиснала здраво юмруци не издържах и се изкрещях с всичка сила като разярено животно. Знам, че преди малко казах, че това не е в мои стил, но понякога, таланти като тъпата Чи успяваха да ме докарат до такова състояние. Почнах да удрям с юмруци по земята и да крещя, а хората малко стреснати от тази ми реакция се покриха. Накрая реших да се изправя. Отидох до вратата ни и треснах по нея силно.
-Проклет да си Чи Дъст. Мразя те. Да гориш в ада дано.....
-Майната ти! - чу се от вътре.
Зяпнах. Сега щях да му покажа. Изпуках кокалчетата на ръцете си и тъкмо приготвяйки се да съборя проклетото дърво пред мен, с надеждата да му се стовари върху главата, чух спиращи стъпки. Обърнах се и съзрях Миньон, който явно чул виковете беше решил, че трябва да се намеси.
-Какво правите бе? Добре ли си?
-Не не съм добре. Така като ме гледаш на добре ли ти приличам?
-Ей, само питам.
-Стига си питал.
Толкова бях ядосана, че трябваше да му го върна на блондина. Тръгнах към учителя и го хванах за китката, повличайки го след себе си.
-Хей, хей, шери, къде така?
Провикнах се нарочно силно, така че думите ми да достигнат в стаята ни.
-Идваш с мен. Отиваме в града. А после в бара.
-Ама...
Спрях се рязко и се извърнах към него. Очите ми показваха заповед.
-Какво? Имаш по-важна работа ли?
-Не!
-Чудесно, значи идваш с мен.
И пак го затлачих след себе си към изхода на базата. С всяка следваща крачка кръвта ми кипеше по-бурно и по-бурно и не виждах кога по-точно ще се успокоя. Защо всяка среща с глупавият ми съквартирант трябваше да се превръща в скандал? Ненавиждах го.

/Ами г-н Миньон, предлагам да ме водите някъде, пък после с мен на бачкане :)/

Последва малко колебание от страна на учителя, което се изпари за секунди. Преди да тръгнат право към града, Ния погледна за кратко към затворената врата на стаята си.
Няколко секунди след това, Франсоа подхвана ученичката под ръката и двамата се запътиха право към града на забавленията.
Коридорът не остана за дълго тих. Щом стъпките на двамата асасини отекнаха в далечината, вратата на стая 19 се открехна леко. От там се появи русокосият младеж, който се бе настанил първи в нея, с подпухнало лице. Очите му зашариха по коридорите и щом не забелязаха никого, момчето излезе пред прага. Огледа пода, и няколкото пресни следи от присъствието на своята съквартирантка. На около метър пред него, на земята синееха няколко косъма от косата и, паднали при боричкането им.
Чи се приближи, наведе се, взе мъничкия кичур в ръката си. Погледа го няколко секунди, разтърка го между пръстите си, а после го поднесе към лицето си. Опита се да усети аромата му, но не усети кой знае какво.
Преди да влезе в стаята си, момчето извади от джоба си малък пакет от цигари. Сви кичура на две и го пъхна вътре при ръчно свитите тютюневи изделия, с желанието да го запази за себе си. Обърна се назад, изпсува тихо по адрес на учителя със странен говор и влезе отново в стаята си.
Следващите няколко часа прекара сам. Лежащ върху леглото, с вперен поглед в тавана. Понякога си говореше сам. Укоряваше се за това, че не е толкова смел, колкото по принцип показва пред останалите.

Вървях по коридора без особена посока или цел. Всъщност целта беше една - вън от тук, вън от града. Мразех да излизам по слънце, но не исках и цял ден да стоя затворена в стаята си. Мислих си как ще се изкача в горния град и ще се отдам на самостоятелна, уединена разходка, по време на която нямаше да ми се налага да се занимавам с разни екземпляри от човешки род, сплетни или каквито и да е дразнители. Просто аз и мислите ми. Някои биха го нарекли самота. Може би няма да сбъркат. Но самотата е най-добрият ми приятел и единствено тя винаги ще ме съпътства където и да отида. Единствено тя няма да ме излъже, измами или измени. Само на нея мога да разтичам и с нея да гранича. Мислите, че това е тъжно? Възможно е, но реално. И в момента не се натъжавах, само крачех напред без да спирам, нито да се извръщам, за да погледна зад рамо.
Когато подминах Димна завеса, обаче един глас привлече вниманието ми и ме накара да спра в крачката си. Гласът на Дъст излизаше от залата и любопитството ми надделя. Това ужасно любопитство.
-Как си слънчицееее... - извика той и се прилепих до вратата, поглеждайки през открехнатата пролука.
Вътре бяха Блъд, той и Рен, а блондинът я въртеше във въздуха и се смееше. Накрая я остави и я дари с най-чаровната си усмивка. При гледката сърцето ми се сви, а въздухът в гърдите ми изчезна, стискайки ги болезнено. Наблюдавах ги как се веселят, всеки от тях смеещ се на постъпката му и за миг ми се стори, че той....е щастлив. Щастлив, че е с нея в този момент. Че я вижда преди похода си, че ще прекара известно време в компанията й.
Оттласнах се от вратата и заотстъпвах назад, почти залепвайки гърба си за стената. Все още чувах гласовете им, които викаха и се караха, но в същото време долавях онези почти скрити тонове на задоволство и веселие. Наведох глава надолу. Хвана ме яд. Това момиче го караше да се усмихва. Аз! Аз му навличах само неприятности. Като снощи. Не можехме да се разберем, имаше прекалено много неразгадани елементи в съжителството ни. Винаги тайни и въпросителни. А тя бе открита, тя знаеше коя е, от къде идва и какво иска. Не можех да се похваля със същото. Болеше....
Вдигнах глава и сложих слънчевите очила на очите си. Без да се обръщам към портата тръгнах напред, към края на коридора. Не исках да издавам присъствието си. Само щеше да им пречи. С бързи крачки, за да не би случайно да ме видят напуснах базата и се отправих към дюните, в своя безмълвен бяг от суетата на ежедневието.

Мътно тъмната мъгла се разсейваше около телата им и разкриваше до болка позната каменна фасада, която сега личеше в тесните криволичещи коридори. Рен пресилено размаха длани, кактоуй го правят някои хора, за да прогонят цигарен дим и погледна към момчето под прикритието на ръкомахането си.
Отново беше надянал глуповатото изражение, което неизменно стоеше на лицето му и изглеждаше до болка невинен и безобиден, освен ако не търсите кой е преспал с приятелката ви. Да кажем, че имаше такъв вид поглед и определено му идеше отвътре...
Асасинката премисляше целия развой на ситуацията и всичко, до което достигаше беше едно изречение: Много е хитърн, по дяволите!
Замисляше се да преразгледа колко свободно можеше да се държи тук. Всеки криеше нещо..
-Колко взе?
-Ъ?
-За парите говоря. Интересно ми е колко можеше да даде за нас.
Явно русокоското не споделяше ентусиазма й за пазърлък и игрички на нерви, но девойката ги обожаваше. Наречете го любопитство или по-скоро интерес към евентуалното.
- Хайде де! Може да има нещо интересно!

-Хихииии.... - озъби се Чи и извади кесията изпод суитчъра си.
Развърза я и както си беше на коридора, я обърна с отвора надолу, така че всички жълтици се пръснаха по пода. Дрънченето на монети се удари в стените и се върна към ушите им като ехо. Блондинът седна на седалището си и почна да ги събира, като ги подреждаше на малки колони и броеше.
-Хайде де, какво чакаш, помогни ми. - подкани я той и въпреки, че Рен не смяташе, че да се въплъщава в банкер бе най-добрата идея, седна до него и почна да събира златото, като следваше примерът му с купчинките.
-Колко събра?
-Осемстотин. А ти?
-Деветстотин и петдесет. А, не, чакай....
Дъст се повдигна на едната си длан, а с другата извади една останала монета изпод задника си.
-Аз пък се чудех защо толкова ми ръби, хахаха. Хилядаааа.... - извика радостно той като дете пред сладкарски магазин, хвърли монетата във въздуха и я улови с широка усмивка. -Добър улов.
-Да, като изключим, че онзи противен козар искаше да ни купи.
-Ти пък. Стига си се цупила. Виждаш ли, от всичко може да се изкара полза, стига да не си черногледа. Предлагам ти сделка. - плесна с ръце красавецът и избута нейните купчинки право пред нея.
-Тези осемстотин са за теб, а останалите за мен.
-Защо пък за теб са повечето?
-Защото слънчице, аз ги откраднах.
-Голяма гордост.
-Нали!!! - възкликна мъжът, видимо адски доволен от себе си. Но той си бе такъв, крадец повече отколкото дори убиец.
След като привършиха с братската делба, блондинът се изправи, прибра новата си придобивка и се изпъчи пред хубавицата.
-Изкарах си супер, но слънцето вече залезе, а аз имам работа за вършене. Което значи, че трябва да изчезвам.
Дъст понечи към нея, но се спря преди да я достигне. В главата му се въртяха идеите дали да я целуне, но в крайна сметка реши, че е рано и не е сигурен дали да направи все още тази крачка, затова се извъртя, вдигна ръка до челото си и се засмя по неговият дебилен начин.
-Е, чао чао.
И пуф изчезна по същия начин, по който и в пустинята. Райден остана съвсем сама в коридора, малко по-богата от сутринта и може би малко по-развеселена.

/Дили свободно РП. Може да отидеш където си пожелаеш. Имай предвид само, че ако случайно отидеш в апартамента там е Ния и ще трябва да прочетеш последните два поста. Ако не, където те отведат краката. Приятна игра. ПС: с 800 злато напред си./

Затръшващата се с ряз врата почти можеше да бъде усетена по извивките на гърба и протежение на кожата и само милиметър по-близо щеше да бъде достатъчен, за да получиш изпращане тип плясък по задника. На Райден ни най-малко не й се нравеше това изнасяне сякаш бягаха през глава от нещо с големите си тайни и мръсни номерца или в стила на стадо подплашени от хищниците животни. Близко, опасно близо, ако всъщност те самите на бяха големите лоши котки оборудвани с нокти и зъби, които тя не се съмняваше, че щяха да използват без колебание. 
Дребното момиче застана достатъчно близо до другата, за да бъде неловко в определени ситуации и странно в други, но единственото, което стори беше да се взира в нея и да се надява, че ръката й няма да бъде отхапана със замах при следващите й действия. Пръстите й се повдигнаха бавно към лицето на синекосата девойка и почти щяха да се долепят към кожата й, когато тя се освести от транса, в който сякаш блуждаеше и се отдръпна без да отстъпва назад.
-Какво правиш?
Рен препсува наум няколко пъти височината си и телесната структура, която не й позволяваше, колкото и много да й се искаше, да метне някой на рамце и да го понесе някъде самодоволно. Усмивката при тази мисъл съвсем се върза с начинките на разговор, който смяташе да подхване.
-Как какво правя? Опитвам се да ти избода очите, защото си нямам друга работа и с малко повечко късмет можех и да ти издера лицето. Стой мирно да я спрем тая кръв.
Асасинката не почака за отговор или позволение да си действа на своя глава и притисна единия си пръст към ноздрата на другата девойка. Носа й се сбърчи неудобрително и двете и ръце се преместиха между веждите и на слепоочията й.
-Ама страшно налягане си направила. С такъв водопад сигурно имаш главоболие с размерите на егото на учителя ми. Огромно!
Ей, можеше да се обзаложи, че Ния почти й се усмихна. Почти!
-Нямам нужда от помощ. Добре съм.
-Искаш ли да ти изтече кръвта?
-Добре съм. И няма д ами изтече кръвта.
-Да, добре... Ама няма да е зле да легнеш някъде, ако не ти се иска да те боли глава още два дни и после да повръщаш и да се влачиш на четири крака по коридорите. На мен това ми е хоби, ама няма как да знам дали и ти го харесваш.
Разбира се, че преувеличаваше - даже много. Кръвотечението не беше свършека на света и скоро нямаше изгледи да стане. Обаче много я притесняваше главоболието й, което дори да опитваше да прикрие си пролича в погледа на убийцата, както и страннхото й изказване по-рано. 
-Нещо против да ти дам да изпиеш нещо? С честната ми дума, че няма да те трова, защото попринцип, ако имам избор, предпочитам да действам по-директно?!

Когато човек изпадне в рискови ситуации за какво мисли? За близките, за семейството, за това, че не иска всичко да свърши тук. Все мисли от този род. Или поне така разправят. В моята ситуация, макар не толкова рискова, като изключим, че се случва за пореден път, си мислех само за едно, докато Рен ме влачеше навън. Да знаех, че е тя, въпреки, че се чувствах напълно безтегловна. Та моята мисъл бе една - сакът ми. Не си взех сака. Що за извратено съзнание имах, щом това бе първото, което ми дойде на ум?
Всичко се случваше като на забавен каданс, в който лентата се бе скъсала и аз бях останала някъде по средата му, запечатана между предната и следващата лента. Чак когато усетих, че искат да ме докоснат се сепнах и се отдръпнах. Напълно нормално за мен. Нямах й вяра, нямах вяра на никого. И все пак успя да положи пръстите си върху мен, като се опитваше да направи един дявол знае какво. 
-Добре съм. И няма да ми изтече кръвта.
-Да, добре... Ама няма да е зле да легнеш някъде, ако не ти се иска да те боли глава още два дни и после да повръщаш и да се влачиш на четири крака по коридорите. На мен това ми е хоби, ама няма как да знам дали и ти го харесваш.
Да го харесвам? Та аз живея с това вече от месеци. Хлапето няма дори бегла представа колко чести са главоболията. И по-добре. 
-Нещо против да ти дам да изпиеш нещо? С честната ми дума, че няма да те тровя, защото по принцип, ако имам избор, предпочитам да действам по-директно?!

Хванах китката й и изместих ръката й от мен. Погледът ми не бе нито намръщен, нито приятелски. Да ми даде нещо? Нямаше как да стане. И не само защото не бях убедена в думите й, но и защото не исках каквито и да е медикаменти. А колкото до лягането, изключваме го напълно.
-Защо искаш да ми помогнеш?
Въпросът ми дойде леко изневиделица на фона на случващото се и не предвещаваше нещо особено добре.
-Ако ми се пръсне главата още по-добре за теб, не мислиш ли?
Бях напълно сериозна. Ако мен ме нямаше, нейната пътека към Чи или към каквото и да е, се разширяваше двойно и нямаше да има пречка, която да я дърпа назад или да я кара да се чувства объркана. Знаех какво се крие в главицата й. И въпреки това не й се сърдех. Не мога да отрека, че изпитвах нещо към блондина, но напълно осъзнавах, че тези мои приливи и отливи само го поставяха в неблагоприятно положение. Трябваше му някой по-нормален. Райден не бе кротка и мирна, но поне не изпадаше в подобни ексцесии на полудата, с предпоставки за влошаване. Та, седях залепена за стената и чаках отговора й. Не държах особено много да го чуя, но така или иначе трябваше да дойде, нека поне разбера какви са причините й.

Райден повдигна невинно рамне, колкото и навъзможно да беше това опредлени за вписваше с нейните дествия. Младата асисинка често си играеше с околните, но още по-естествено, сякаш дишането за всяко друго живо същество, премисляше как би повлияла в дадена ситуация дори стойката й, а последиците се премерваха до последния детайл, когато това можеше да бъде под властта й. Невинността беше заблуда, колкото всяка усмивка на улицата от продавач, нагло пробутващ стоката си или извинени получено то някога по задължение. Нека да кажем, че чернокоската поне беше искрена в мнението си.
-Не знам. Трябва ли да има основателна причина, за да ти помагам? Или си свикнала всички да се опитват да ти натикат нещо остро между ребрата? На мен ми е писнало.
В такъв момент хората осъзнават, че някои признания звучат по-разумно и нормално помислени, отколкото изречени. Кой нормален човек на това достатъчно ненормално място ще избълва подобна простотия? Никой?!
-Добре, не ме линчувай. Мога да си заложа всичко, което имам, че половината от хората тук ще умрат скоро, а другата половина ще ги мразя до края на техния или моя живот. Една част ще мразят мен, каквото и да сторя, а другите защото съм си го заслужила - без съмнение. И сега ме гложди любопитството повече отколкото егото ми негодува, че сме хвърлили око на един и същ индивид. Май и в това не съм сигурна...
Или в кафето имаше някаква странна тайна, която действаше развръзващо на езика или скоро Рен трябваше да си забие главата в каменната стена, за да спре да плещи някакви врели-некипели. Истината беше, че осмото, шестото или някакво чувство, направо й крещеше, а не просто нашепваше, че няма начин да изпуне нещо таолкова интересно. Опита й показваше, че щом нещо е привлякло вниманието й това неизменно значеше, че скоро ще се вдигне много шум покрай него и то не без причина. Хубаво е да бъдеш на праивлното място в точния момент. И всичко това се свежда до информация, познания и къмет, но първите някак въздействат благотворно на последното.
-О, хайде кажи нещо. Ще ме убиеш? Не ти пука за мен? Все ти е тая? Искаш да се разкарам? Покажи ми в коя графа на хора пребиваващи наоколо да те натикам.

Времето сякаш спря! Някой протегна небесната си ръка, хвана махалото и го застопори на едно място. Времето просто изчезна. Нямаше нищо. Едно дълго поле, незасято, далечно, стигащо кой знае до къде, празно. То бе моят мозък, който както времето престана да функционира. Думите на лечителката се загнездиха в него и го развалиха. С тежестта на информацията си, го счупи, смаза го като пихтия, гайките му изхвърчаха на всички посоки и се загубиха нейде в необятното поле. 
Стоях вкочанена, като препарирана, с широко отворени очи и също толкова разширена уста, през която на пресекулки, тихо излизаше дъхът ми. Най-после разбрала какво ми казва, застинах невярваща, не смееща да повярва на думите й. "Напреднала бременност". Единствено това словосъчетание се превърташе наново в умът ми, събирайки го в една миниатюрна точка. 
-Миличка... - понечи да ме докосне жената.
-Не е...възможно...
-Не се ли радваш? 
Погледнах я право в очите с пуст поглед, не възприемаща заобикалящата ме обстановка. Изведнъж всичко рухна, всичко изчезна. Целият свят се стопи като лед през най-горещото лято. Бременна! Дете в корема ми. Изпитах ужас и потрес каквито не бях до сега. От всички възможни наказания това бе най-лошото, най-жестокото, което можеше да ми се предложи. Дали се радвах? Бях премряла от страх. Как се случи? Кога? Защо? В паметта ми изникна ликът на Евенстийл, единственият, който можеше да ми е причинил подобно нещо. Идеше ми да припадна наново, да заглъхна и да потъна в бездна, от която не мога да излезна, в която никой няма да успее да ме намери. Не можеше да се случва, не трябваше! Какво щях да правя сега? Умът ми не го побираше.
-Миличка!  - поде отново лечителката, а аз заотстъпвах назад като подплашено животно. -Не е кой знае какво! Само трябва да се грижиш за себе си.
Думите й преминаваха през главата ми неясни и размити. Аз не можех да бъда майка, не можех да отгледам дете. В какъв свят щеше да отрасне то? Как щях да го гледам, възпитам? Бях толкова объркана, сама не знаех какво се очаква от мен, че да гледам и дете. Това бе пълен кошмар, цял ужас! Заотстъпвах все повече, докато стигнах вратата. С истерични вопли достигнах дръжката, отворих я и хукнах навън, изпълнена с раздиращи вътрешностите ми викове. 

Напуснах лечебницата, озовавайки се на коридора. Точно до вратата седеше облегнат Чи със скръстени ръце и затворени клепачи.
-Какво правиш още тук? - казах сухо, с прегракнало гърло, беше ми трудно да говоря.
-Чаках те. 
-Не ми трябва да ме чакаш.
-Слаба си. Ще ти помогна да се върнеш в стаята.
-Не ми трябва помощта ти.
Обърнах се и закрачих с бавни, провлачени стъпки, подпирайки се на стената. Тялото ми беше като разложено, изтощено и изнемощяло. Както говоренето, придвижването ми беше още по-тежко.
-Не се прави на дете. Едвам вървиш.
Продължавах, опитвайки се да не го слушам. Призляваше ми. Призляваше ми от всичко. Усещах как всеки момент ще повърна отново.
-Ния....
-Не ми говори....
Погледът ми беше замъглен. Блъснах се в една тенекиена количка, пълна с празни чинии. Толкова бях ядосана, уплашена и още милиони, милиарди емоции на куп, че я хванах и я запратих право в отсрещната стена.
-По дяволите, проклето нещо..... - извиках силно, после се облегнах на стената и се свлякох на пода.
-Ния... - понечи да ме хване той, но отблъснах грубо ръката му.
-Недей! Не ме докосвай. - извиках, а после просто се загледах в катурналата се кола. Даже не гледах нея, а просто право напред, без определена цел. Просто един блуждаещ поглед.
-Не искам да те виждам. 
Тонът ми премина в монотонен, глух, спокоен или по-скоро прекалено изморен.
-Единствената ти цел е да ме тормозиш и изкарваш извън нерви. Поздравления! Доста добре се справяш.
Преди да успее да отговори чух нов глас, идващ от другата страна.
-Ния, добре ли си? Дъст ми каза какво е станало.
Беше Блъд!
-Мамка му.... - изпсувах недоволна. 
Тя дойде и клекна до мен.
-Говори ми момиче. Как си?
Погледът ми бе все така завеян. Все едно не бях тук.
-Разкарайте се...
-Ния?!
Звуците излизаха от гърлото ми треперещи, угнетени, сподавящи.
-Махнете се. - почнах да викам. -Всички просто ме оставете на мираааа.....
Наведох болезнено глава надолу и зарових пръсти в косата си.

Изведнъж всичко изчезна. Огледах се, но около мен нямаше никой. Изправих се, силите ми ненадейно се бяха възвърнали. Тръгнах по коридора, надолу по стълбите, стигнах до главната порта. Натиснах бравата и престъпих навън. Но не бях в пустинята. Около ми всичко сиво. Сиви павета, образуващи къщи, сиви паважи, свързващи се един с друг, разклоняващи се под формата на кръст. Безлични сгради с капещи покриви и избелени фасади. Тук таме някое дърво, а всичко останало пусто. Това беше Найтмер! Празен! Напълно празен. Лишен от всякакъв човешки признак. Повдигнах глава, а горе в небето, слънцето едвам се показваше от купола на сгъстените облаци. Беше ден, но затъмнен. Светлината бе претъпена до толкова, че лекият студ да дразни кожата ти. Дрехите ми! Даже дрехите не бяха същите. Бях облечена с черна нарязана рокля до коленете и ботуши стигащи пак до тях. Около гушата ми - черен нашийник без никакви орнаменти. И онзи кръст, висящ по деколтето, следващ ме неотлъчно където и да отида. Пристъпих и тръгнах по грапавите улици. Оглеждах се на всички посоки, но навсякъде едно и също - самота. Нито един човек, нито един писък. Вървях напред без да знам какво ще видя или какво да очаквам. От една локва пиеше сиво куче, наподобяващо вълк. То изправи глава и се втренчи в мен. После подви опашка и побягна незнайно на къде. Няколко гарвана прелетяха в небето, озвучаващи безлюдния град. Стигнах до пристанището и се загледах в хоризонта на реката. Даже тя бе тиха като в най-дълбоката тъмница, с нищо подсказваща за някакъв живот. Обърнах се и тръгнах в обратната посока. Минавах през улици с различни злокобни имена, през заведения, виждах отражението си във витрините, пресичах запустели мандри и навсякъде едно и също или по-точно Нищо....
В далечината видях издигаща се метри нагоре каменна стена. Стигнах до нея и положих длан върху повърхността й. Тя ограждаше целия град, като назъбена крепост, не позволяваща ти да преминеш от другата страна или някой от вън да влезе вътре. Стиснах юмрук и го стоварих върху й. Не поддаде! Ударих отново. Нищо! Ударите отекваха с тъп тембър. Привиках енергията си и хвърлих цялото й наличие върху стената, но тя не се срина. Даже напротив, като че ли стана още по-здрава и стабилна. Налагах с юмруци, докато кокалчетата на пръстите ми не прокървяха. Не можех да се измъкна, нямаше изход, никакъв, никъде.
Усетих присъствие зад себе си и рязко се обърнах. На няколко метра, може би четири, може би пет, седеше мъж, обвит в пелерина с качулка на главата. Закриваше цялото му лице. Само устните се червяха.
-Кой си ти?
-Въпросът е коя си ти.
Приближавах бавно, внимателно към него.
-Аз съм Ния.
Мъжът се усмихна.
-Да, ти си Ния, Дориан Смит, Рая Смит. Всички те са ти, а ти си всички тях.
-Какво значи това? Кой си ти? Отговори ми, мътните те взели.
-О, не мила ми, вечна. Те взеха теб. А аз.....аз съм част от теб. Аз съм този, който бди над теб. Аз съм Магията ти....
Изпитах страх, граничещ с грозно, крещящо, раздиращо умопобъркване. Протегнах ръка и хванах качулката му. Трябваше да видя какво се крие под маската. Когато я дръпнах, силуетът вътре изчезна, преди да го зърна, а пелерината падна безтегловна на земята. 

В следващият момент отворих очи. Гласовете достигаха трудно до ушите ми.
-Ния....Ния....тук ли си Ния? Ния...кажи нещо. Ния.....
Блъд и Дъст ме викаха, говореха и тресяха тялото ми. Аз с все така забил се поглед в земята, чувствах как всеки момент ще се срина. С всички сили се изправих и без да им отговарям, без да им обръщам внимание хукнах към изхода, губеща се в бледата светлина на озаряващите факли....