Пясъчника

Така всички наричаха двора, който се намираше пред базата. Самата сграда изскачаше от самите земни недра, като краищата и бяха покрити от естествената флора. Пясък, кактуси и...пак кактуси. Това бяха единствените растения които вирееха тук. А по средата среден по размер, кръгъл басейн, където членовете на гилдията често се разхлаждаха в горещите дни.

Изхвърчах от главната порта, завих покрай стените на сградата и се озовах тук. Представляваше нещо като двор обсипан с пясък, а в средата му имаше приблизително малък басейн.
-Хлааддддд.... - извиках с цяло гърло.
Разгънах за пореден път ръце, като птичи крила и почнах да се въртя около орбитата си. Какво блаженство само. Тичах наляво надясно, преминавайки през кактуси, завирайки босите си ходила в чистия пясък, ритайки го, така че да се издигне чак до торсът ми. Бях като дете в детска градина пълна с играчки.
Когато и това ми писна се огледах за ново предизвикателство. Застопорих поглед към басейна и очите ми светнаха. Без изобщо да се замислям се затичах към него, скочих свивайки крака и цамбурнах в него, потапяйки се напълно. Изплувах изригвайки като кит. Почнах да се плацикам в него, удряйки водата с длани, а пръските обливаха цялото ми тяло. Подскачах като луда и изобщо не ми пукаше, че някой може да ме види или скара за своеволията. Нощта бе в моите ръце.

Докато все още се разхождаше из стаите, Дъст бе забравил че времето в пустините минаваше бързо. Едва усетил се, вече залеза бе дошъл. Време бе да се отправи към стаята си, за кратка почивка. Утре го чакаха големи премеждия, които чакаше с нетърпение.
Преминавайки през централната част на сградата, която водеше към стаите за отдих, той чу женски писъци, които идваха извън сградата. Всъщност, не бяха писъци. Бе нещо неопределено, което излизаше от нечие женско гърло. Любопитството надделя в него. Момчето намери удобен прозорец, който му показваше по-голямата част от местността и най-вече Пясъчника пред сградата. Когато се долепи до стъклото, остана изненадан. Онази новата, която се настани в стаята му в момента се плацикаше в басейна пред сградата.
Минута по-късно, момчето вече се намираше пред входа на сградата. С бавни крачки се приближаваше към централната част на Пясъчника, докато наблюдаваше играещото си момиче. А тя, наистина се забавляваше. Подскачаше, хвърляше се във водата, гмуркаше се, въртеше се...абе, идилия!
Приближи се до малкия басейн и се настани направо на пясъка. Стоеше и наблюдаваше момичето няколко минути, като я преценяше в мислите си. Явно бе наистина луда, щом се е хвърлила с дрехите вътре. А като добавим и че използваше басейна по времето когато нямаше слънце, правеше момента още по-странен. Но въпреки това, тя му изглеждаше забавна. За това продължи да я наблюдава в малката и игра, чудейки се кога ли ще спре.

Не спирах да се въртя сама около себе си. Първите звезди се показаха и примамливо просветваха от спокойните си домове горе нависоко, недостижими, достолепни искрици на мистиката. Луната свенливо показа елипсовидното си отражение. Бе толкова красива. Самата нощ, толкова величествена. Сега разбирах. Бях родена за нощният живот. Опияняваше ме с тайнствата си, със сенките, с нощните създания, които господстваха над света.
Вдигнах глава нагоре и се втренчих в тях, правеща бавни кръгове в басейна. Усмивката ми не стихваше даже за минута, показваща всичките бели зъби. Тогава го усетих, чуждото присъствие и се секнах, като се обърнах по посока на непоканеният гост. Беше онзи мой съквартирант, който в момента седеше на пясъка и ме наблюдаваше с интерес.
-А, ти ли си...
Пригладих мократа си коса назад. Блузата ми прозираше, дънките бяха малко натежали от водата, но какво от това. Чувството беше толкова освободително.
-Не ти ли е малко студено там? - попита ме той.
-Шегуваш ли се? Времето е идеално.
-Може да настинеш.
-И какво от това? Ще се излекувам.
Мъжът, чието име не знаех се засмя.
-Ти май си напълно луда.
Усмихнах се лукаво.
-Не си ли чувал израза, че лудите се раждат, а после тръгват по света, за да го вкарат в ред?
-Не съм имал тази възможност.
-Е, така е. Ако искаш можеш да се присъединиш. Ако ли пък не, можеш да се прибереш в топлото си легло и никой няма да ти пречи.
И без да дочакам отговор се гмурнах отново. Постоях няколко секунди и пак се показах на повърхността, а той все още бе там. Да не би реално да мислеше над алтернативата да се цамбурне в басейна, без никакви предразсъдъци? Не обичах границите и хората, които си ги поставят. Лишаваха се от толкова много свобода. А свободата не е недостижима. Държим я в собствените си ръце. Въпросът е дали ще разтворим пръсти, за да може тя да полети или ще я стискаме до тогава, когато ще е прекалено късно.

Дъст погледна към момичето което все още се гмуркаше под водата. Изглеждаше като морска сирена. Въпреки, че не бе виждал до сега такава, си ги представи като нея. Бледи, с прозиращи блузки. Или по-добре - без тях. Стори му се готина идеята да се гмурне под водата, заедно с нея. Изправи се от мястото си и се отдалечи на около пет метра от басейнчето. Точно преди да се засили, видя как белокожата вече се бе подала от водата. Точно тогава, се засили. Направи няколко големи крачки, точно преди ръба на басейна няколко малки и...се хвърли право напред. Сви тялото си на топка за да може да разплиска колкото се може повече вода и се пльосна като камък във водата. От удара се образуваха се две големи вълни, които се лиснаха към краищата на басейна. Едната към свободния, а другата - право в лицето на Ния. Тя се опита да се предпази, като постави ръце пред лицето си, но не успя много. Част от водата влезе в устата и, а останалата разроши косите и.
В този момент Дъст излезе от водата. Русите му коси се разпиляваха красиво по раменете, а панталона му бе паднал някъде под водата, изхлузен от цамбурването на водата.
Ния веднага забеляза това. Лукавите и очи щъкаха бързо навсякъде и веднъж фиксирали изхлузилия се панталон, се вгледаха в него. А момичето, прихна да се смее, сочейки към дъното на басейна.
Момчето се зачуди какво става. Проследи с поглед посоката която посочваше момичето и установи, че всъщност това бе неговият панталон. Захили се глупашки и без да чака повече, се гмурна право във водата. Хвана панталона с две ръце, намести го към краката си и го нахлузи малко трудно, докато бе още под водата. На излизане, отново продължи да се смее, за да избегне сконфузната ситуация.
- Какво пък, нали ще ставаме съквартиранти? Трябва да свикнем да се гледаме по бельо...
Хитро. Не мислите ли?
В главата на момчето се породи идея. Гледайки хилещото се момиче насреща му, реши да я пошегува. Докато Ния се смееше сладко, той потопи ръцете си под водата, обърна дланите си нагоре и с едно рязко движение, изтласка две шепи вода, която полетя право към лицето на момичето. В следващият миг очакваше да види какво ще се случи и ответната реакция на девойката. Надяваше се да не е от скучноватите квачки, които пищят всеки път, когато се погавриш малко с тях.

Последва леко възклицание от сблъсъка на водата в лицето ми. Какво пък, така или иначе си бях мокра, но не в това беше въпроса, а в самодоволната му усмивка.
Скръстих ръце пред гърдите си и погледнах тъпо.
-Плискане?! Сериозно? Това е толкова дебилно.
Физиономията му посърна, явно не очакваше или по-скоро не искаше така да се развият нещата. Но кой е казал, че това е истинската ми реакция? В следващият момент се усмихнах дяволито.
-Нека ти покажа как се прави.
Нахвърлих се право върху него, като буквално скочих върху раменете му и го потопих под водата. Обкрачих гърба му и натисках главата му надолу. Естествено от време на време му позволявах да си покаже носът, колкото да си поеме ударна доза въздух и пак го потапях. Тялото му се съпротивляваше, но и аз не пусках. Бях се вкопчила като пиявица в болен. От цялата игра се отблъскваше доста вода, която доволно преливаше на пясъка, но на кого му дреме. Беше някак си забавно. Гавра между съквартиранти, какво лошо има? А и като го гледах се съмнявах да се удави. Ако пък това се случеше, просто щях да имам стаята само за себе си. И в двата случая печелех.

Дъст се опитваше да се измъкне от хватката и, докато не му хрумна по-добра идея. Защо да се измъква, като може да я повлече със себе си? Дори под водата, той бе подготвен за атака. Използвайки умението си "Пластика", момчето се прегъна така, че подаде глава над водата за около секунда. Пое си достатъчно дълбоко въздух, че да може да атакува. Следваше нещо по-сложно. Краката на Ния бяха под водата, докато тя подскачаше върху му, за да го потапя. Единственото трудно тук бе, да се промуши между тях, тъй като момичето постоянно подскачаше. Но, дойде време и за това. Отново използвайки умението си и малко магия за да загрее мускулите си, Дъст се сви на кълбо, потопи се дълбоко във водата, вкопчи ръцете си в глезените на момичето и се изтласка между краката и. Дърпането му бе достатъчно силно, че да се провре от другия и край. Докато се промушваше между двата и крайника, той превъртя тялото си, за да е с гръб към пода. Следваше едно хващане за задника (или по-скоро за панталона в тази област), силно издърпване нагоре и русокосият се оказа извън водата. Изскочи право като делфин, хвърлящ се от водата. Отново си пое въздух и погледна надолу. Главата на Ния се подаваше все още от водата.

- Ей сега ми падна!
Още преди да реагира, Дъст сложи двете си длани на косата на момичето, набра се на главата и като на камък който искаше да прескочи и я възседна през раменете. Тялото му бе доста по-тежко от нейното, което оказа голямо влияние. Ния потъна като талпа и се озова под водата по корем, почти сплескана от тежестта на момчето.

Копелето играеше нечестно. Използваше магията си, за да ме държи притисната в дъното на басейна. Ама, че подло. Добре, двама можехме тези номера. Така или иначе не можех просто да го изхвърля, якичък си беше. Но затова пък моята магия хич не беше за изхвърляне. Съсредоточих се бързо, не можех да си позволя да се бавя много, ако не исках дробовете ми да се напълнят с вода и да се пръснат. Привиках енергията си, която изби от тялото ми и чернилката се разстла из целият басейн. Водата от прозрачна стана тъмно сива. Мускулите ми почнаха да треперят от напрежение, което всеки момент щеше да избухне. И ето, че този момент дойде. Енергията изригна от организма ми избутвайки всичко по пътя си. Водата се разплиска до толкова, че почти нищо не остана в каменният кръг, а съквартирантът ми изхвърча на два метра като се заби право в цимента. Само една трета от тялото му остана покрита с течност. Обърнах се към него с хищен поглед и с няколко движения се озовах върху му, стиснала го здраво за гушата. Това се превърна от играчка - плачка. Приближих лице към неговото и изсъсах като змия.
-Малко прекали не мислиш ли?
От страни изглеждаше така, все едно всеки момент ще го разкъсам. Не, просто използвах отворилото се преимущество. Играта на котка и мишка е доста забавна, нали?

- Кукло, ти си била голяма напаст! - засмя се момчето.
Определено щяха да си паснат като съквартиранти. В следващият момент, Дъст хвана ръката на Ния и я махна от гърлото си. Искаше му се да поживее още малко, а и репутацията му щеше да се срине, ако една новачка го убие в такъв момент. В този момент, на момчето му дойде добра идея. Докато все още държеше ръката и, се изправи на крака и я замъкна след себе си.
- Имам по-добра идея от това да се убиваме. Рано ни е още.
Всъщност, идеята му бе, да я разведе из Базата. Но не говорим за обикновена разходка, ами една среднощна обиколка. За това, Дъст не пускаше ръката на синекосата хубавица и я предвождаше право към Конюшните. А когато стигнеха до там, щеше да го мисли на къде ще поемат...

Да те мъкнат по коридори за ръка без право да протестираш, питаш или разбереш каквото и да било, не беше от любимите неща на момичето, но веселото и уникално самодоволното изражение на художника я караше да се чувства някак нетърпелива и в очакване. Можеше да му вярва по онзи детски начин с голям усмивка и много пеперудки в стомаха. Имаше усещането, че може да си говорят с часове за дребни неща, а тя така мразеше да си бъбри празни приказки. Мислите й за това какъв мил и сладък е с големите си воднисто-зелени очи бързо смениха посоката с тези, че напускат сградата. Къде отиваха по-дяволите? Да си играят в пясъка с кофички и лопатки. С визията и на двамата това нямаше да изглежда толкова странно и дори щеше да им отива. Можеше липсващата част от хората в базата изведнъж да се появят и дяволаки добре да се посмеят.
Ейнджъл се закова почти моментално и Рен леко се заби в гърба ми, помествайки и двама им леко напред.
Ето я пак тази негова усмивка. Патентовай я човек - ще спечелиш милиони.
-Какво сега?
-Как какво? Виж!
-Трябва да гледам пясък, кактуси, пясък и я да помисля - пясък? Какво да му гледам на тоя пя....
Думите увиснаха на устните й, когато младежът хвана лицето й с две ръце и внимателно го извъртя в правилната посока, доакто тя просължаваше да си намила одата за пасъка.
Направо да не повярва човек! Имало Рай дори в Ада. Нямаше време за мислене, чудене или логични действия. Райден се откъсна от бармана и премина разстоянието, по горещия пясък, между базата и бистрата вода. Девойката използва засилката от пробега си, за да се цамбурне направо в приятно топлата вода и да потъне до самото дъно.
Изплувайки нагоре срещна същите весели зелени очи, които сега я гледаха изненадано и с любопитство. Може би този път наистина й бе поникнала втора глава?
-Какво ме гледаш? Скачай! Сега, веднага!

-Какво ме гледаш? Скачай! Сега, веднага!
И преди да успее да възрази, не, че щеше да го направи, напротив, малката непрофесионална убийца го хвана за лакътя и го притегли към себе си. Ейнджъл цъмбурна в малкият басейн направо с дрехите. Когато показа косата си, я зализа назад, заради водата и се усмихна.
-Виждаш ли? Малко забавление никога не е излишно.
Младежът я хвана през кръста и я нарами на едното си рамо. Макар да бе обикновен човек, без магия в организма си, бе достатъчно силен, че да мъкне наляво надясно едно момиче. В нормална ситуация Рен би буйствала, би размятала крайници на всички посоки, но това не е нормална ситуация. Барманът почна да я върти в кръг, описвайки с краката й кръгове във водата, а тя плискаше и ги оливаше целите. Райден, тя само се смееше и се оставяше на течението. А в момента то бе толкова приятно, че за миг се почувства щастлива, че е улучила това място. Че попадна в ръцете на онзи търговец, че Миньон я купи и тя се превърна неусетно част от това не толкова малко общество.
Дори и ти не можеш да го отречеш, нали Рен? Всъщност тайно ти харесва. Къде иначе би била? Скитаща из безкрайната пустиня сама? Не е толкова приятно. Не. Но тук, тя бе част от нещо. Оценяваха я. Считаха я за поне малко важна, а може би, кой знае дори за приятел....
Смехът на двамата другари не стихваше. С всеки изминал момент се увеличаваше все повече и повече. По едно време, един от прозорците на последният етаж се отвори и на малката тераса се появи незнайно, непознато и чорляво момиче. Видимо бе сънена, търкаща очи. Когато съзря кой е виновника за събуждането й, тя наддаде писклив глас.
-Еййй...по тихо беее....опитвам се да спя.
Брюнета се извърна нагоре, все още държащ момичето и се провикна.
-Ми да не си поркала толкова много. Я не се оплаквай. Къш....
И просто така момичето се скри недоволно. Като се замислим на Райден не за първи път й се случваше да наруши нечий покой, но това изобщо не я трогваше. Тя гледаше себе си и собственото си удоволствие. Енджъл я пусна да стъпи и тялото й потъна в басейна чак до гърдите.
-Добре й го каза.
-Сама си е виновна.
В следващият миг младите усетиха как върху главите им се изсипва ледено студена вода. Наддадоха боен вик. Водата в басейна бе топла и приятна, но тази, която ги заля направо накара костите им да затракат. Те вдигнаха глави и видяха същото онова момиче да стои на терасата си със самодоволна усмивка и кофа в ръцете.
-Хах! - изхили им се тя и се скри в стаята си.
-Мамицата ййййй.... - изруга сивооката красавица, а ирисите й горяха.
-Май и тя добре ни го каза.

/Рен сводобно РП. Може да си измислиш ситуация и да си я развиеш до някъде и после се включвам аз./

Ето такива неща просто не се случваха! Райден си стои в почти парливата вода под също толкова топлото слъце, а от тялото й се изливат на вадички ледените стуйки. Какво не се случва? Нещата не се оставят просто така! Нямаше желание да си навлича още проблеми с разни изблици или да привлича внимани, но нито й пукаше от това, нито таланта й да си навлича проблеми щеше да си отиде.
-Тая няма да я бъде!
-Какво? - Явно Ейнджъл не рабираше много накъде бие чернокосото момиче и още повече не смяташе за нужно да си играе с някой на котка и мишка. Рен от друга страна опредлено смяташе.
-Как какво? Да си стоя тука и да се правя, че нищо не се е случило? Няма да ми се получи.
- Какво смяташ да правиш?
Любопитство? Съпричастност? Все тая. В очите на младеже се прокрадваше онази колегиалност, която беше присъща на хора, които тепърва се набърваха в една и съща каша. Никога нямаш идея точно колко зле ще стане или дали ще излезеш поне малко чист от нея, но винаги имаш едно на ум дали ще делиш последиците с другарче.
Райден се изтласкваше от малкия басейн и мокрите й стъпака се покриха с фините пустинни песъчинки, когато успя да се измъкне от водата. Капките по кожата й бързо засъхваха и мокрите дрехи по нея вече придобиваха твърдостта на започнали да изсъхват. Е, поне никога няма да чакате прането ви с дни наред.
Асасинката се извъчна все още окапвайки по земята и с най-невинната си усмивка изрече весело и жизнерадостно:
-Отивам на гости.
Усмивката й стоеше някак статично на лицето й без да достига до очите й или дори да доне безгрижното излъчване, което й бе присъщо. Нямаше да си играят на театър и барманът много добре разбра точно на къде вървят нещата.
Нямаше да я удря. Нямаше да вика, крещи или смущава невинните хора с присъствието си. Една врата и едно посещение - гости. Нищо повече.

Беше приятно. Дори по-приятно отколкото очаквах. За сега не се бяхме карали, не се обиждахме и крещяхме един на друг и като изключим тук там някой по-сопнат поглед или тон, всичко вървеше добре.
Озовавайки се вън, инстинктивно положих длан над челото си, за да закрия напичащото слънце. Не, че щеше да има някакъв ефект, но поне докато свикна с прекалено силната светлина, не пусках "гарда си". Отправихме се право към малкият басейн, в който първата вечер на пристигането ми се боричкахме. Дъст тупна направо на земята, а аз седнах на каменните колони, ограждащи басейна. Загребах малко вода и я изсипах по врата си, стичайки се надолу по деколтето. Добре, че щях да имам начин за разхлаждане докато му правя прическа. Как само звучи. Прическа! Ако не друго, този шут винаги изскачаше с някоя шантава или комична идея, а на мен малко ми трябваше.
Така, той се намести между краката ми, а кожата по тях настръхна от допирът му. Положи глава между бедрата ми и отметна качулката си. Нужно ли е да казвам, че интимните ми части се загряха? Ако можех да се изчервявам сега щях да бъда. Но се стараех да не го показвам. Нямаше никакъв начин да тръгна да му говоря за чувства и тем подобни. Бях прекалено горда или прекален инат, което играеше само в моя загуба, но фактите са си факти.
-Значи цялата коса.
-Цялата!
-Сигурен ли си?
-Да бе, нали ти казах вече?
-Е, добре. Главата си е твоя.
Сложих пръсти в началото на косата му и ги прокарах по цялата й дължина, като я вчесвах назад.
-Ъ....
-Какво?
-Нямаме ластици.
-Аааа.... - понечи да избеснее Чи, но за всичко си имаше решение.
-Споко.
Отпуснах магията си, насочих длан към ръката му и в шепата му се материализираха десетина малки, черни гумени ластика.
-Мисля, че ще стигнат.
-Уау...кога успя да го научиш?
-Онзи ден. Фра.....
Сепнах се, когато осъзнах какво щях да кажа.
-Блъд ме научи, помолих я. Мислех, че ще е полезно и ето, че не сбърках.
-Хах да. Използвай магията си, за да създаваш ластички.
Оскубах косата му рязко назад, от което леко изохка.
-По-добре от това да създавам розички и да се мазня на учителката си с тях. - контрирах го с мазна усмивка.
-Е, добре де. Признавам, понякога ми харесва да се лигавя.
-Понякога....?
И така. Заех се с плитките. Първо започнах с кичура до ухото. Разделих нужната коса и почнах да я сплитам надолу в малки, тънки рибени кости. Русият му, лъскав и доста приятен на допир перчем не беше чак толкова дълъг и плитката свърши малко под врата.
-Ластик, моля.
Той повдигна ръка и взех първия. Вързах я в края и ето, че наченките бяха положени. Почнах да се грижа за следващите, галейки косата му. Е нямаше как, трябваше да я разпределя. Но някак си се чувствах добре, така, тук и сега, грижейки се за него. Беше спокойно, забавно и неангажиращо. Без никакви терзания, мисли за глобални проблеми. Просто освобождаващо.

Чи се бе настанил доста удобно върху бедрата на съкваритрантката си. Дори да не си признаеше в този момент ако някой го попиташе, той изпитваше наистина някакво удоволствие от позата която бе заел. Това бе един от малкото моменти в които можеше да бъде близък със своята съквартирантка, без и двамата да искат да си издерат очите. Не че щяха да го направят, но можеха да се опитат.
Ластиците се редяха един след друг и много скоро остана само един.
- А...май свършиха.
- Спокойно, остави на мен. - каза горд русокоското и се захили.
Дъст стисна юмрука си за секунда, а след като разтвори ръката си, в нея имаше шепа разноцветни ластичета. Ния ги погледна и се изсмя гръмко.

- Хах! Ти, сериозно ли?!
- Защо? Не ти ли харесват?
- А..не...ама как мислиш че ще изглеждаш с тях?!
- Добре, чакай...сега ще оправим нещата.
Русокоското отново сви юмрука си, а след отварянето му, асасинката отново избухна в смях. Този път, в ръката му ги нямаше разноцветните ластичета. На тяхно място се бяха появили по-дебели такива, черни на цвят, с по едно жълто усмихнато личице върху всяко ластиче.
- Какво бее! - извика Дъст, щом чу смеещата си се съквартирантка.
- А, нищо. Но щом искаш да слагам тези, добре. Така да е.
Ния взе поредното ластиче и го вплете в косите на русокоското, щом направи поредната плитка. Скоро, косата му почти беше готова. Момичето се справяше много добре, явно със солидна доза удоволствие.
- Ей, Ния... - прекъсна мислите и русокоското.
- Спокойно, още малко има...
- А...не това. Исках да ти предложа нещо.
- Какво?
- Искаш ли да дойдеш някоя вечер с мен, на среднощен поход? Обещавам ти, че ще бъде забавно!
Малкото предизвикателство бе отправено към синекоската. Всъщност, това бе първият момент в който Чи дръзна да я покани на нещо като "среща", въпреки че тя бе умело прикрита като ежедневната му работа. Оставаше само девойката да приеме и сърцето му можеше да се пръсне от щастие.

От нищо става нещо,казват хората. За случая това си бе и преносно и буквално. От въздуха се образуваха ластици, а от красивата му коса, още по-красиви плитки, които трябва да съм честна, някак си му отиваха, макар че аз го предпочитах разрошен с падащи навсякъде кичури. Но това не значеше, че не изглежда някак си сладък и в момента.
Реших да си почина малко и запалих цигара. Въпреки жегата, тя изобщо не ми пречеше. Напротив, доставяше ми удоволствие. Пушачи, какво да ни правиш. Изведнъж най-неочаквано за мен последва нещо напълно непредвидимо.
-Ей, Ния...
-Спокойно, още малко има...
-А...не това. Исках да ти предложа нещо.
-Какво?
-Искаш ли да дойдеш някоя вечер с мен, на среднощен поход? Обещавам ти, че ще бъде забавно!
-А!?
Ченето ми падна надолу, още малко и фасът щеше да падне от устата ми и да запали косата му. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Не можех да повярвам на ушите си и се зачудих дали слънцето не е размътило мозъка ми и ми е причинило халюцинации. Но, не. Не си въобразявах. Той току що ме покани на среща или нещо подобно. Като се замисля, никога не съм ходила на подобно нещо. Среща имам предвид. Така ли се правеше от нормалните хора? Канят те някъде, прекарвате време заедно, влюбвате се, жените се, раждате си куп деца и....Ама, моля ви се, що за мисли? Разтърсих глава, за да си ги избия от ума. Аз и семейство - невъзможно. И все пак.
-Да! - отвърнах рязко още преди да се усетя дали идеята е умна.
-Наистина?
-Да! - все така напосоки изхвърлих отговора, преди да взема да се разтопя и да попия в пясъка.
Чувствах как душата ми вътрешно се сгрява и почва да избива по страните ми. Срам ли ме беше? За да избегна неловката ситуация, изпуших цигарата на един дъх, захвърлих я някъде надалеч и се заех да довърша плитките.
-Ще дойда, само казваш кога.
Не знам какво си мислеше в този момент, но моите пръсти сръчно нанизваха плетеница след плетеница. Истината е, че исках възможно най-скоро да свърша, да скоча като шавлив заек и да изчезна от тук преди да съм почнала да пускам лиги. Само след минута последната бе готова и както казах, скочих нервно от мястото си.
-Готов си, сега чао.
Обърнах се, вдигнах крак, готова да избягам колкото се може по-бързо, но преди да направя и първата крачка, гласът му ме спря.
-Ей, ей. Чакай, къде така?
Лицето ми се сбърчи. Всеки момент щях да почна да се потя. Извърнах се към него и се засмях нервно, като чешех тилът си.
-Хехе...хеее...хе....Ами аз такова. Така де....имам работа. Смисъл трябва да науча една песен за довечера, да се оправя, да си почина, да се преоблека, да.....
Изстрелвах думите като картечница без да си поемам въздух.
-И такива ти работи.
-Ааа....
-Дам. Аз.....много си хубав. Е, добре ще се видим довечера. В осем, не закъснявай.
Ухилих се дебилно за последно и изхвърчах с всичка сила от тук, оставяйки го сам, зяпнал в недоумение. Чак когато се скрих в сградата се спрях, облегнах се на стената и въздъхнах шумно, държейки се за сърцето. Майко мила.....

Русокоското остана сам самичък сред гората от хора около него. Чак сега той забеляза всичкият този народ около него. Малката асасинка бе успяла да го отдели от обикновеният но скучен ден, едва за кратко.
Дъст хвана една от плитките си и я дръпна пред лицето си. Огледа я и се засмя.
Покрай него мина един от учениците на Франсоа и го изгледа странно с новата му прическа.

- О, Дъст...нова визия, а?
- Я да ми се махаш от главата ! - извика му ядно русокоското, след което се обърна в обратната посока и тръгна към другия край на оазиса.
Момчето остана да гледа тъпо след Чи, като недоумяваше странната му реакция.
На свой ред русокоското отиде в другия край и се огледа. Взе една плажна кърпа и я хвърли на пясъка като дори не я оправи. Седна върху нея докато все още беше на топка и постоя така няколко секунди. Обаче, май му бе неудобно, защото стана от мястото си, взе кърпата и я остави на друго място - точно до водата. Сядайки там, той се наведе над водата и погледна тъпата си физиономия с плитки на главата. Взе шепа топъл пясък от земята и го хвърли по отражението си, след което взе да си мрънка под носа:

- Тъпак! Не знаеш даже, как да се държиш с момиче. Изплаши я. "Хайде да ми направиш плитки"...по-тъпо нещо, не можа ли да кажеш?! Ааа! Понякога си толкова смотан!
Следващите няколко часа Дъст прекара на това място. Ту се гледаше във водата, ту се излежаваше върху пясъка, като наблюдаваше произволно място от околията. Ядът му малко по малко отмина, но горчивината от самотата - не...

До десет ме делеше точно един час, в който трябваше да реша какво да правя. Когато напусна стаята, изругах след него. Как ли пък не ще отида с него. Но малко по малко, инатът ми взе да сдава багажа и да изчезва. Така или иначе имах време да реша. За сега се захванах да събирам определени принадлежности в един голям сак. Малко дрехи, бутилка с вода, все нужни неща поне за тази вечер. За следващите щях да го мисля. Ако Вега си въобразява, че може да ме държи далеч от стаята ми, жестоко се лъже. Все щях да измисля някакви начини да се шмугвам и да си взимам това, което ми е нужно. Но за това по-късно.
Тъкмо събрах багажа си и отидох при него. Дори не му виках, не спорех, само му хвърлих ключовете демонстративно в лицето и напуснах без да обелвам и дума. Държах се резервирано, бях афектирана и ме исках да се занимавам с особата му. Знаех само, че някой ден яко щях да му го върна и то съвсем скоро. Вече дори обмислях планове в главата си, но за това също по-късно.
И тъй като вече бях готова, а явно нямах достъп до никоя дестинация от базата, излязох на пясъчника, както си бях нарамила сака. Басейнът все още бе покрит с пясък от бурята, а двама мъже, същите онези, които се грижат за конете се бяха заели да го почистват. Някои смелчаги бяха излезли от дупките си и сега се любуваха на прохладата на вечерта. Беше почнало да става хладно, затова отворих чантата и извадих от нея един черен суитчър, който си сложих, за да не ми е студено. Следващата спирка бе конюшните, където отвързах Сноу и я заведох до главната порта. Неусетно или не, приседнах на един по-голям камък и зачаках. Галех животното по гривата. А какво чаках? Същият онзи Дъст. Явно в крайна сметка бях приела предложението му, макар че не си го признавах. Беше по-добрият вариант отколкото да се натреса на Марк точно сега, без предупреждение.
-Какво има, момиче? Какво има? Толкова си красива. - говорех на добичето, а то от време на време снишаваше муцуна и я доближаваше до носът ми.
Отвръщах й с поредната милувка. Това животно ме успокояваше. Чисто бялата й, чиста козина караше душата ми да намира покой или нещо, което доста се приближава до това състояние. Всичко продължи минути, докато не усетих чуждо присъствие в близост до себе си. Обърнах глава и видях Чи, който стоеше изпъчен, нарамил своят сак и гледаше втренчено в мен.
-Какво има?
-А...нищо. Виждам, че все пак се реши.
-Имам ли избор?
Изправих се и закачих чантата си за седлото на кобилата.
-Е, ще тръгваме ли или ще стоим тук цяла вечер?

- О, нима някой има настроение? - възкликна учудено Дъст.
Ния само го изгледа изпод вежди и леко се начумери.
- Не думай!
Русокоското направи няколко крачки към нея. Хвърли сака си на земята до нея и приклекна. Опря колене в земята и опря едната си длан върху коленете на Ния.

- Виж сега. - започна с доста уверен тон - Знам че съм виновен за това което стана, извинявай. Но тази вечер трябва да сме предпазливи, ако искаме да се върнем цели на сутринта. Не си мисли, че щом погледнеш през прозореца си вечерно време и не виждаш някой да обхожда покрай базата, няма такива хора. Всъщност, в пустините кипи доста повече живот, отколкото си представят хората. За това, ти предлагам примирие. А пък ако щеш, на сутринта ми счупи носа от яд, че съм те разкарвал цяла вечер.
Въпреки че Ния и бе все тая за вечерта, русокоското успя да я разсмее. Дори леко, тя изрази някакъв вид емоция, което си бе напредък. А щом дъст видя това, се усмихна и скочи на крака. Грабна сака си и го разтвори, като започна да тършува в него.

- Какво правиш? - полюбопитства девойката.
- Трябва да се преоблека. Да не мислиш, че ще тръгна така вечерта?
- Че какво ти е?
Дъст повдигна въпросително вежди.
- Моля ти се...
Отне му няколко минути в които да нахлузи новият си "екип", в който приличаше на пустинен шейх. Дълги широки панталони, натъпкани в кожени здрави ботуши, Кожени предпазители за ръцете и наметало покриващо горната част от тялото му, като към раменете бяха прикрепени специални накрайници, които да ги предпазват. Като капак на всичко, Дъст уви около главата си парче плат, покривайки го почти цялото. Краят му остави спуснат от едната страна на лицето си, като по-късно щеше да прикрие устните и носа си с него, за да се предпазва от нощният вятър и пръските сняг.
От далече асасина можеше да забележи странният поглед, с който Ния го гледаше.
- Какво има?
- А, нищо...зяпам си... - отвърна девойката, като се обърна отново към добичето си и го погали по влажната муцуна.
- Ахам. Добре...ей сега се връщам...
Дъст се извърна и погледна към конюшните, като се насочи право натам. След около пет минути се върна с бясна скорост, яхнал любимият си черен жребец, със звучното и банално име - Гръм. Щом се приближи до Ния, той не спря хода на коня, дори не се опита да го намали. Докато животното препускаше бясно напред, Чи се наведе от левият край на седлото и застана в позиция, в която главата му сочеше право към земята, като се придържаше здраво с една ръка за юздите. Достигайки заветната си цел, асасина протегна ръка, сграбчи раницата си и я преметна върху коня, като след това се върна в нормалното си положение за езда. Дръпна юздите на коня рязко, той изцвили звучно и спря внезапно, като се изправи на задните си крака. Щом животното стъпи на земята, Дъст се извърна назад и извика към бившата си съквартирантка (хаха):
- Ако нямаш против, мисля да тръгваме. Ще те чакам на Могилата...
Асасина дръпна отново юздите на коня си и той препусна бясно напред, дори без да даде шанс на девойката да му отвърне. Можеше ли да бъде толкова безотговорен? Понякога да, понякога не...но това си бе Чи - той винаги си бе такъв!

С годините или евентуално с натрупания опит, като едното не задължава наличието на другото, просто хората се научаваха, че щом нещо тръгне на някъде то просто си продължава в тази посока, ако дефакто не му се приложи някаква съпротива, напътствие, външни сили или както искате го наречете. Съдба, карма, развой на събитията, физични закони, божествено дело и още един куп врели некипели, които обясняваха теорията на Райден, че странностите винаги вървяха ръка за ръка с още другарчета от своя вид. Просто нямаше начин нещо да изглежда гнило и да не размирише и останалото в радиус от няколко метра. В случая тази аналогия се наместваше в теория, че щом запознат да ти се случват нетипични и съмнителни неща то те ще продължат докато не се наквасиш до врата в същата им или някой друг не го направи преди теб. Такъв късмет, обаче си беше рядкост.
Чернокоската вървеше абстрахирала се от всякакви сетивни приумици на смрачилото се време и съвсем осезаемо се опитваше да не забелязва менящия се в невероятно разнообразие пейзаж от стени и плочки. Мислите й препускаха от сутрешното й състояние на умопомрачение, през цялостната й заблуда, че изобщо някакви красиви чувства са се просмукали през същността й, та чак до странните разговори с художника барман и вечно сърдитата и объркана синекоска. Трябваше само да си води дневник и после с години философи, психолози и разни псевдо гадатели можеха да го разискват до побъркване. Идеята си я биваше- почти я накара да се усмихне.
И ако цялата лайняна работа не беше достатъчна някаква жена се заби устремено в нея напът за стаята си и избълва напълно неразбираемо нещо за събиране на Пясъчника, след час, Донът казал и още някакви изпелтечения. Е, същината поне озари Рен преди да се е пробвала да натъка горкото същество в някоя стая да си го изкара на невинния минувач. Та същината беше това, че сега отиваше на място, където беше убедена, че ще възникнат още един купен въпроси, което никой няма разумно да й разясни или разтълкува. Ама, разбира се! Кой има нужда да му се дава някаква информация?! Толкова по-забавно е да плуваш в пълен мрак с кърпа на очите, водата да е ледено студена, а сетивата ти да ти подсказват, че нещата под теб са акули. Фасулска работа!
Почти щеше да доразвие тирадата си в мислите си, но неусетно беше соатъгнала крайната си дестинация. Едва захладнелия въздух се удари в лицето й и я изтръгна от унесеното състояние, в което беше щастие, че не се зарея за по-дълго. Пясъка напълни, че едва горния слой бе разхладил, а стъпките й леко потъваха до дълбочината, в която издайничеката топлина напомняше, че нощта едва е започнала.
Явно беше подранила, защото си правеше компания единствено с вечните дружки от пустинята - кактусите. Чакането определено беше любимото й занимание, а още повече, когато го чувстваше почти безсмислено. Дано някой скоро обореше това нейно предположение. Любопитството и раздразнението яростно се бореха в нея, докато минутите мудно се нижеха.

След няколко минути, всички започнаха да прииждат. Забелязваха се дори невръстни хлапета, които явно бяха някой от новодошлите ученици в Базата.Общо взето, дойдоха всички, които трябваше да са в сградата в този момент. Нора Версити - красивата белокоса лечителка, бе предвождана от две млади момичета, които явно и бяха помощнички. Франсоа и Блъд - смелите учители дойдоха заедно хванати под ръка, а Аларкон Вега дойде сам, държащ в ръцете си една дебела книга.
Всички се наредиха в кръг и шушукаха помежду си, всякакви предположения защо е това събиране. Ала уви, явно единственият човек, който знаеше за какво иде реч, в момента не присъстваше тук.
Изминаха още около десетина минути, в които всички очакваха Ерик. Накрая той се появи точно пред вратите на базата, в обичайното си изтупано облекло. В ръцете си не носеше красивата си бяла лисица, но пък бе съпровождан от малката синекоса асасинка, която вървеше зад него и се опитваше да носи тежкият си сак, без да си дава вид че и е трудно.
Предводителя пристъпи напред към тълпата, като насъбралите се хора му направиха път да мине през тях. Имаше вече около петдесетина събрали се души, от които по-голямата част бяха ученици или прислуга, работеща в сградата.
Щом премина през тълпата, белокосият застана в другия и край и се обърна с лице към хората. Ния, която го следваше до преди малко, захвърли сака си в страни и се приближи до малката групичка насъбрали се ученици, където беше и "колежката" и Райден. Тя застана плътно зад гърба и, очаквайки думите на Ерик.
Но той, така и не започваше. Строгият му поглед преминаваше през всяко едно лице, присъстващо на пясъчника, сякаш го проучваше. Беше ясно само едно. Щом всички са тук, значи е нещо сериозно...

- Искам да благодаря на всички, които дойдоха тук. - неусетно започна да говори белокосия. Гласът му бе силен и внушителен, показващ властта която притежаваше Чосър. - Ако сте прекъснали свой урок или неотложна работа, ще имате възможността да я довършите след около десетина минути. Искам да отнема единствено десетина минути от времето ви, в което искам да ви съобщя една...може би тъжна...а може би, дори притеснителна новина...
Настана мълчание. В този момент, от далечината се появи малкият русокос асасин, който блуждаеше по прашните пътеки. Почти никой не му обърна внимание, освен Райден, която го забеляза, че се е появил. Ния също го видя, като проследи погледа на колежката си, която се бе обърнала към него в този момент. Ала след секунда, двете отново погледнаха към Ерик, очаквайки думите му.

-...през изминалата вечер е имало нападение в Сахрид. Не са оставени никакви следи, освен по мястото, което е било набелязано. А именно, магазинът в който Лука продаваше оръжията си. Всичко е обърнато с главата надолу, а от нея няма и следа. Знам, че повечето от вас, може би не я познават, но тя винаги е била част от нашето общество и винаги ни е помагала. Все още нямаме следи, по които да тръгнем, но желая да се събере група от ученици, която да обхожда околията нощно време. Всяка прекарана вечер навън, ще ви се води като урок. Решил съм да има две групи, които да се заемат с това. Едната ще поеме на север към изхода за Захрид, а другата към южните части на пустинята. Предводители ще бъдат Чи Дъст и Блъд, които ще организират всичко. От вас остава да решите, кой е достатъчно подготвен за да се присъедини.
Щом Блъд чу името си, остана доста изненадана. Но, нямаше избор. Щом бе избрана, трябваше да изпълни дълга си. Тя пристъпи няколко крачки напред и застана редом до Ерик от едната му страна. Един суров поглед от страна на Дон-а бе достатъчен, за да може и русокоското да се промъкне през тълпата и да си намери мястото от другия му край. Настана тишина. Учениците стояха редом един до друг и се споглеждаха така, сякаш очакваха някой от тях да се престраши и да прекрачи напред. Уви, никой не го правеше все още...

Рен, ти си първа. Опиши мисли, реакции...а ако се решиш - и действия. След теб е Ния, а после поемам аз.

По времето когато пристигнахме на пясъчника, всички или почти се бяха събрали. Очите ми преминаха през присъстващите без да пропуснат нито един. Деветдесет процента от тях ми бяха непознати. Просто някакви си пусти лица, като фон от пейзажа. Като едно сиво платно, на което се открояваха малцина, правещи впечатление. Една от тях бе Рен. Веднага я фиксирах, но отместих поглед, заради по-ранната ни свада. Не исках дори да си я припомням. Разминах се с Блъд, на която само кимнах. Същото последва и Франсоа, който леко се поклони, а аз едва му отвърнах. Бях прекалено изморена и отпаднала, че да имам сили за подобни норми на етикета. Едва стоях, камо ли това. 
И въпреки, че не исках да съм в близост до малката псевдо убийца, нещо ме притегляше към нея като магнитен полюс. Застанала зад гърба й, почти можех да усетя аромата на дългата коса, която се вееше и току удряше лицето ми. Направих няколко крачки назад и зачаках да видя какво е това така важно съобщение. Не разбирах кое може да предизвика такъв смут, такава организираност и най-вече спешна нужда от колекция от ученици, независимо какъв ранг, учители, че и поддържащия персонал. Да не става война или нещо? 
- Искам да благодаря на всички, които дойдоха тук. Ако сте прекъснали свой урок или неотложна работа, ще имате възможността да я довършите след около десетина минути. Искам да отнема единствено десетина минути от времето ви, в което искам да ви съобщя една...може би тъжна...а може би, дори притеснителна новина...
И тъкмо навреме се появи Дъст, та случайно да не изпусне нещо. Все още леко криволичеше, но само аз знаех на какво се дължи дезориентираната му походка. Смесицата от среднощната битка и алкохолния делириум си казваха думата и блондина бе сякаш не на място. Като дете, което се е изгубило и тъкмо прибрало се у дома, цялата рода го обгражда, за да види дали е добре. 
-През изминалата вечер е имало нападение в Сахрид. Не са оставени никакви следи, освен по мястото, което е било набелязано. А именно, магазинът в който Лука продаваше оръжията си. Всичко е обърнато с главата надолу, а от нея няма и следа. Знам, че повечето от вас, може би не я познават, но тя винаги е била част от нашето общество и винаги ни е помагала. Все още нямаме следи, по които да тръгнем, но желая да се събере група от ученици, която да обхожда околията нощно време. Всяка прекарана вечер навън, ще ви се води като урок. Решил съм да има две групи, които да се заемат с това. Едната ще поеме на север към изхода за Захрид, а другата към южните части на пустинята. Предводители ще бъдат Чи Дъст и Блъд, които ще организират всичко. От вас остава да решите, кой е достатъчно подготвен, за да се присъедини.

Чуха се различни възгласи от тълпата. Различни реакции от безличните лица. Кои учудени, кои притеснени. Аз, аз се замислих. До колкото знаех Лука е демон. Как може демон просто да изчезне? Който и да е бил нападателя, трябва да е била цяла армия, че да повали едно от изчадията на Себастиан Дантес, че и повече. Инстинктивно докоснах саите, подарък ми от интересната жена, за която ставаше дума, а те сякаш ми говореха. Не можех да преценя какви бяха думите им. Дали изпитваха притеснение от липсата на създателката си или успокоение, че е непокътната.
След последните думи на дона настъпи мълчание. Все още всички се ослушваха и никой не смееше да прекрачи границата, поемайки ролята на търсач. Може би обмисляха добре възможностите си и дали са достойни за тази задача. Аз стоях и мълчах. Че защо ми беше да се впускам в нещо толкова проблемно, за някой, който не ми е близък? Бях благодарна на ковачката за оръжията, но отношенията ни спираха до там и едва ли някога щяха да прераснат в нещо повече. 
Първи наруши тишината Франсоа. Не съм и очаквала нещо друго от него. Той достолепно зае мястото си до колежката си и изгледа всеки, като че ли искаше чрез погледа си да ги пришпори да последват примера му.


/Малко обърнахме реда, за да може и Гери да пише като разказвач./

Арманд стоеше най-отзад с ръце небрежно пъхнати в джобовете и изражение, което подсказваше, че случващото се по никакъв начин не го вълнува.Но истината бе, че той бе осведомен за ставащото и само чакаше да се измисли някакъв  план на действие, в който и той да вземе участие.
Не му пукаше особено за ковачката - демон , но авантюрата от търсенето, преследването и може би разпитването на свидетели, караше сетивата му да потрепват в очакване на едно ново приключение.Пък и имаше и добра страна, ако вземеше участие, щеше да затвърди имиджа си на всеотдаен служител на тази гилдия и подозренията за убийството на жертвите му щеше да падне най-малко върху него.
А като през главата му се завъртя мисълта за бъдещо отнемане на живот, накара косъмчетата по врата му да настръхнат от удоволствие.Изпитваше нужда..нужда, която смяташе скоро време отново да задоволи.
Но сега трябваше да мисли за друго, затова си проправи път бавно през тълпата, като избутваше от себе си ненужни ученици, които бяха тук само в ролята на зяпачи, но не и за нещо по-смислено от това, като евентуална помощ.Какви страхливци...в това ли се превръща расата на асасините?Банда воайори и мамини синчета...каква загуба.
Стигна до Франсоа и двамата си кимнаха едва забележимо, завъртя се на пети, така че да може да наблюдава групата и когато погледа му се спря върху Ния, съвсем лека усмивка описа лицето му:
-Така...-започна той и прочисти гърлото си.-Още от сега заявявам, че аз лично ще се включа в търсенето на Лука, понеже тя е неизменна част от нас, лявата ни ръка без която ние не бихме се справили.Призовавам всички да последват примера ни и да помогнат.-той огледа лицата на множеството едно по едно и добави.-И като говорихме за помощ, според мен присъствието на един човек ще се отрази добре на операцията...а именно това на Ния.Въпреки неприятностите, които понякога създава, тя притежава качества, които ще са ни от поза.-кратка пауза за да подсили смисъла на думите си.-Е, Ния..ще се присъединиш или не?

Някога имали ли сте натрапчивото чувство, че най-накрая сте в състояние да държите нещо под конторл и точно тогава нагарчайки по връхчето на езика ви се зараждат всички въпроси и опасения за възможността на това чудо? Стоите си и се чудите дали наистина може да се случва подобно богопомазоно събитие, като това да имате на разположение деня си, с малки промеждутаци от задължения с разни самовлюбени персони, и всичко се срива за миг като кула от карти.
Райден стоеше и не можеше да осъзнае защо точно сега, когато смяташе да се порови сред хилядите книги или да се постарае да събере всевъзможни слухове и да си изкара истината и необходимото от тях, трябваше нещо подобно да я плясне като мокър парцал пред лицето. Ама разбира се, кога по-подходящ момент някой да изчезне? Направи си планове, постарай се да изчистиш всички пречки и просто стой и чакай! Няма значение какво - просто винаги нещо ще се случи и можеш само да залагаш монети точно колко странно, смешно, неудобно и противно може да бъде.
Добрата страна? Противно на теорията не винаги имаше такава, но в случая тя просблясваше някъде в мрака от раздразнение и границата между непукизма и избухването. Щеше да бъде забавно! О, можеше да бъде много повече от това. Рен доста добре се беше опитала да си обуздае желаният да се измъква по нощите и да скитосва из града в търсене на един бог знае какви неща. Някак й липсваше времето преди едва няколко месеца, когато, въпреки, че не беше по нейните правила, живота й определено можеше да се нарече вълнуващ. Започваше да звучи в собствената си глава като старица, която разпъва локуми за добрите стари времена. 
Явно имаше нужда от доброволци, защото тълпата направо "умираше от желание" да се впусне в среднощните занимания. Чернокоската успя да се размине с човека на педя пред нея и да излезе от мъничката инпровизирана тълпа. Доста малко множество за възможностите на базата. Трябваше да си отбележи, че определено бяха по-малко от собствените й очаквания. Девойката впери поглед ту в този на Чи, ту в очите на учителката, като не пропускаше да направи опит да ги погледне от всяка възможна точка. О, ето това беше забавно! Дали можеше да си избере или някой с папчица с черни и червени точки щеше да мине да я разпредели по "заслуги"? Нищо не пречеше да пробва.
Асасинката се откъсна от групичката й пое почти лице в лице с дон-а с идеята, че това беше решение, което щеше доста да натежи на везната за забавното или противно преживяване. Стъпките й стояха някакв уверено и непоколебимо на фона на всички, които се чудеха между избора за или против. Райден стоеше пред друг такъв.
Девойката се отклони неусетно в едната посока и застана до свободната страна на Дъст без да прави ненужни потвърждения, че явно е избрала да участва.
-Нали не се чувстваше много пренебрегнат, че никой от напудрените персони не те избра? Аз давам всичко да пропусна някой урок с мосю задник! -шепота й беше предназначен само за неговите уши, но определено нямаше да е зле да се разбере, че можеше да се спретне мъничко саревновения между учителския колектив и... ами май можеше да бъдат лошите деца.

Г-н Чосър наблюдаваше цялата идилия спокойно. Дори по едно време, по "шефски" кръстоса ръце пред гърдите си и продължи да съзерцава спокойно преминаващите пред него ученици. От единият му край, вече стояха хората, които се грижеха за обучението на младите асасини - а именно Блъд и Франсоа. От другия им край, Дъст вече бе намерил и първата си дружка, която бе чернокосата Рен, която гордо стоеше зад едното му рамо.
Самите думи на момичето, отправени към младежа, го накараха да се разсмее. "Мосю Задник" бе точното определение, с което можеше дори самият той да нарече Франсоа. Харесваше го, най-вече и начина му на действия в напечени ситуации, но когато започнеше да говори по своя си начин, на Дъст направо му се доповръщаше. 

- Някой друг?! - провикна се Ерик, като визира все още стоящите си на местата ученици.
В този момент, Ния направи крачка напред, следвана плътно от Арманд. Момичето пое инициативата, като гордо се насочи право към учителката си и нейният колега, като преди да стигне до тях, хвърли пренебрежителен поглед към "другият отбор", с който до скоро имаше доста сериозни дразги. Арманд я следваше кротко, като не си даваше вид на заинтересован от ситуацията. Самият той явно доста си вярваше, а и обичаше да го показва.
От тълпата се показаха и две момчета, с почти идентична структура на телата. Високи, с широки рамене и добре оформени тела. Дори можеше човек да ги обърка, че са близнаци, защото двамата се бяха облекли по еднакъв начин. Косите им дори бяха придобили доста еднакъв и странен синьо-зелен цвят. Те застанаха гордо един до друг и насочиха погледите си към г-н Чосър.

- Изберете си, с кого искате да поемете.
Момчетата се поколебаха доста. Гледаха дълго двата отбора, опитваха се да преценят ситуацията, но не можеха да решат. В крайна сметка, почти плахо поеха надясно, към малката групичка на "отритнатите". Щом застанаха до Дъст, всеки един от тях подаде ръка в поздрав, като се представи.
- Джейк Сю.
- Лу.
- Приятно ми е, момчета! - отвърна им Дъст, като се здрависа със всеки. - Това е Рен, запознайте се.
Двете момчета галантно се здрависаха с асасинката, след което застанаха редом до нея, като се спогледаха и се усмихнаха един на друг.
От тълпата се появи нов кандидат, който не дочака някой да го кани или да слуша напътствията на предводителя си. Той безмълвно се запъти към двамата учители и застана пред тях. Поклони се леко в поздрав и зае мястото си, като горделиво погледна напред, сякаш нямаше никой до себе си.
Последва и още един ученик или по-скоро ученичка. На пръв поглед, човек трудно би определил реалната и възраст, но надали имаше повече от двадесет и пет години. Младата дама държеше в ръцете си красиво изваяна катана, която дори не бе прибрала на сигурно място. По ръцете и си личаха все още пресни белези от битка, които явно и бяха оставени наскоро. Тя пристъпи няколко крачки напред, ала спря, щом видя погледа на Чосър, който в момента обходи цялото и тяло. Момичето повдигна въпросително вежди и се засмя.
- Какво? Не съм подходяща ли?!?
Ерик и отвърна с иронична усмивка.
- О...напротив...
Момичето дори не обърна внимание на думите му, а продължи право напред. Самата тя бе избрала страната на по-младите ученици, защото бе една от новите ученички на Франсоа, а непрекъснатите му закачки и бяха втръснали до толкова, че желаеше да прекара малко повече време...далеч от него. Щом се приближи до новият си отбор, нещо отвътре я накара да се лепне направо за Рен. Някак си, нямаше да се чувства комфортно ако беше единственото момче в "бандата", за това реши направо да си намери дружка, с която да си пазят гърбовете.
Широката и усмивка пробягна по лицето и, а малките и устни леко се разтвориха, преди първите и думи.
- Белинда, приятно ми е. А ти си?
Младата асасинка се представи и веднага след това, вниманието на всички бе насочено към Дон-ът, който отново пое инициативата на водач. Той пристъпи няколко крачки напред, заставайки между двата отбора. Погледна наляво, погледна надясно и...явно остана доволен. Пред него стояха едни от, може би най-смелите му ученици или може би най-глупавите. Това, щяхме да разберем по-късно. Ала самият той, бе доволен, че имаха куража да се изправят пред непознатото и неясното си бъдеще. Дори, някой от тях не бяха чували до сега за Лука, но приеха с гордост тази малка задача. Дали от куртоазия или просто защото искаха да се покажат пред другите, никой не знаеше.
- Добре! - извика Ерик. - Смятам, че това е достатъчно. От мен имате всичко, от което имате нужда. Единственото, което искам от вас, е да намерите малкият демон. Дайте всичко от себе си и ще бъдете възнаградени! 
След думите си, Ерик се обърна към Аларкон, който бързо дотича до него. Разтвори дебелата книга, която държеше в ръцете си, показа нещо на господаря си, след което затръшна отново дебелите корици на четивото. Няколко минути по-късно, двамата мъже изчезнаха по прашната пътека, навлизайки в сградата. А навън, остана единствено малката тълпа от насъбрали се ученици и хората, които щяха да се заемат с търсенето на Лука.

#1
Докато все още останалите се лутаха и не знаеха какво да направят, Блъд отреагира доста бързо и професионално. Щом видя гърба на белокосия и малкият му слуга, тя се обърна към отбора си и ги огледа внимателно.
- Значи, това сме.
- Oui, мадам! 
Асасинката извъртя поглед в страни, сякаш искаше да прониже с него човека, който се обади в този момент. Посрещна я широката усмивка на Франсоа, който тъкмо се бе облегнал на едното рамо на Арманд, използвайки го като уличен стълб.
- Ти да мълчиш! - скастри го тя набързо, след което продължи, без да му обръща никакво внимание. - Ще тръгнем възможно най-скоро. Ния, ти и...
- Арманд - обади се бързо момчето, подсещайки учителката за името си.
- ...Арманд, точно така...от вас искам да намерите най-добрата екипировка. Ние ще бъдем тези, които ще бъдат в южната част на Сахрид. Това означава, че трябва да разузнаем за случилото се в града, а после да поемем по следите които намерим. Другите ще тръгнат право към горният град, за да може да пазят Пътят за нагоре. Аз и Франсоа ще ви чакаме тук, след час. Бъдете бързи!
- Ами, той?! - обади се Арманд, като визираше непознатият, който до сега не бе обелил и дума.
- Той знае какво да прави!
Двамата учители не дочакаха и миг повече, а се обърнаха и тръгнаха право към сградата, оставяйки учениците сами. В този момент, Арманд реши да бъде по-приятелски настроен и се опита да завърже някакъв разговор с непознатия.
- Хей, друже...как се казваш?
Мъжа се извъртя в страни и изгледа хлапето с пренебрежителен поглед.
- Казвай ми, О!
- О?!
- Да, О!
След думите си, така нареченият О се обърна и най-церемонно тръгна към сградата, без да обръща внимание на стоящите зад него приятели. Така, Арманд и Ния останаха сами. Единствено от тях се очакваше да свършат навреме работата си, след което да се върнат навреме и да поемат по пътя към търсенето на Демона.

#2
През това време, на няколко метра от учителите, малката групичка на "Отритнатите" се бяха събрали в кръг. Дъст се изявяваше като тартор на групичката, което явно доста му се отдаваше, а пък и и привидно му харесваше да бъде такъв.
- Значи, това е общо взето. Трябва да намерим Лука или по-скоро да разберем какво се е случило с нея.
- А...коя е Лука?! - обади се неразбиращо едно от момчетата със синьо-зелената коса.
Дъст замлъкна и изгледа строго към двете момчета.
- Вие сериозно ли, не знаете коя е?!
Този който не знаеше коя е Лука, беше Джейк Сю. Всъщност и двамата не знаеха, но приятеля му явно бе решил да си замълчи, за да не се излага. Уви, Джейк нямаше това намерение...
- Нови сме бе, брат! От къде да знаем, коя е Лука!
- Идиоти... - обади се Белинда, която стоеше зад гърбовете им - Лука е Демонът на Сахрид.Тя е едно то най-гениалните създания на Дантес, което живее по тези земи. Оръжията и са безценни, а тя самата обича да използва силите си, докато ги прави. Говори се, че ако притежаваш оръжие сътворено от нейните ръце, трудно някой ще те победи в бой. Аз лично закупих своето, преди няколко месеца от нея. Тогава дойдох за първи път в Базата.
- Уауу... -  възкликна Лу, който явно вече придобиваше малко интерес към случилото се - ...от къде знаеш толкова много?
- Уча тук, глупако! - скастри го момичето.
- Стига, стига...не се карайте. Искам всички след час да бъдете тук. Подгответе се, вземете си дебели дрехи за вечерта, а и не забравяйте оръжията. Може да стане доста опасно...
- Уауу...-обади се отоово зеленокосият перко, който възкликваше при всеки удобен случай.
- Брат, стига си уау-кай! Дразниш ме с това! 
- Добре де, сори...
Дъст поклати глава и погледна право към земята. По погледа му се четеше, че в момента изричаше наум името на своят Бог, а след това и ред псувни, по адрес на двете хлапета.
- Добре! - изведнъж извика русокоското - Хайде да тръгваме, че ни чака доста път.
Малката групичка се разпръсна след минути. Дъст тръгна право към сградата, а двете момчета го последваха. Рен също се запъти в незнайна посока, оставяйки Белинда сама на площадката. Тя предпочете да стои тук и да изчака останалите. Тя си намери спокойно място покрай езерото, на което се настани и заби катаната си в земята.
Скоро никой не остана на площадката пред сградата. Всички се разотидоха, а малката новина, сякаш отлетя забравена във въздуха.

отборът на Дъст:

Отборът на Блъд:

Ето ни отново тук. И ако всичко бе перфектно, единствено жаркото, умопобъркващо, кожоразтапящо слънце, можеше да го направи по-перфектно. Колко много обичам жегата, не мога да й се наситя. Обожавам по тялото ми да се стичат вадички пот, ноздрите ми да изгарят от горещия въздух, постоянно да се задъхвам и да си въобразявам, че ще се превърна в тънка локва, която ще попие в пясъка само в рамките на няколко минути. И ако за другите това бе нещо нормално, то аз се чувствах като запъхтян добитък, който не е бил на водоем от цели седмици. 
Тръшнах се на земята в близост до басейна, грабхан една шепа вода и я изсипах направо върху главата си, като се молех тя да ме разхлади. Е, получи се....горе долу, да речем....може да се каже. Абе кого залъгвах. След максимум пет минути пак щях да се потя като дебелак във фитнес зала и съвсем скоро нищо чудно ако почнех да виждам и миражи. Миражи! Май вече получавах един. Някаква мацка, стояща до мен, галеща някакъв меч. А, не чакай, тя била истинска. 
Арманд се настани до мен и чисто професионално провери за вече може би трети път провизиите.
-Сигурна ли си, че взехме всичко?
-Да!
-Да не сме забравили нещо?
-Не!
-Може би не сме взели достатъчно от всичко.
-Достатъчно е. Прекалено си ентусиазиран.
-А ти прекалено малко.
-Моля те, не започвай отново.
-Добре, добре.
Чак тогава непознатата се обърна към нас и се ухили някак твърде женствено.
-Вие готови ли сте вече?
-Тъй вярно, госпожице. - извади на показ съблазнителните си способности магът, от което ми се повдигна, и току щях да повърна между краката си.
Майко, беше ми толкова странно да го гледам в тази роля. Не, че не му се получаваше, просто беше...странно.
-Бързи сте. Аз съм Белинда. - подаде ръка към мен, но не я отразих.
Продължавах да гледам напред, пърхаща като камила и тъй като приятеля ми бе по-съобразителен, а и любезен протегна ръка и улови дланта й, за да ни измъкне от неловката ситуация. За мен нямаше нищо неловко.
-Арманд. А тази сърдитка тук е Ния.
-Приятно ми е.
-Ааа... - отвърнах вяло.
-Бъди малко по-учтива.
-Учтивостите ги оставам на теб. Без това много те бива в тях.
-Какво ти става, по дяволите? Не си на себе си днес.
-Напротив, точно на себе си съм.
Мъжът ме придърпа към себе си, като ме прегърна през рамо, така че другата да не ни чуе. Знаеше, че пред нея няма да кажа нищо.
-Ни, какво става?
-Нищо.
-Не си добре.
-Добре съм. Просто съм уморена.
-От кога не си спала?
-От онзи ден, когато дойдох в стаята ти.
-От тогава са минали три дена. - разшири очите си Картие.
Чак сега схвана за какво иде реч.
-Затова ли не искаше да се включваш?
-До някъде. Имам чувството, че ще издържа максимум още половин час и ще припадна. 
-Ако знаех....
-Няма значение. Сам каза - свършено е вече. Искам само тази гадна жега да изчезне.
-Жегата ли те притеснява? - намеси се Белината, чула последния ми израз. - Не си ли свикнала с тукашните температури?
-Така като ме гледаш?
-Но всеки тукашен е свикнал с тях.
Не отвърнах на забележката й. Обърнах глава в другата посока, извадих цигара и запалих. Вдишвах и издишвах, като отмервах изминаващите секунди според струйките дим, който излизаше между устните ми. Колкото по-бързо свърши всичко това, толкова по-добре.