Пътят за нагоре

Намира се в края на града, на стотина метра след кладенеца. Наподобява подземният път. Кръгъл, широк участък от по-тъмен пясък, в който обаче ако навлезете ще се озовете в горната част на пустинята, преминавайки през тамошният отвор. Двата се поддържат от неспираща, вечна магия, която позволява трансмисията.

Идиота не ми обясни точно как се стига до горе. Само спомена Пътя за нагоре. Голяма информация, няма що. Затова намерих един подминаващ ме на двора ученик и попитах него. Той бе достатъчно отзивчив и ми обясни, че въпросният път се намира малко след кладенеца в края на града. Него вече го знаех къде е. Минах дюните за малко повече от половин час път, тръгнах по улиците на града, право в посочената ми посока. След още тридесет минути стигнах кладенеца, където се бях събудила вчера. Застанах точно до него, утолих жаждата си и се заоглеждах с ръка над челото, заради жаркото слънце.
-Тук някъде трябва да е.
В близката далечина видях, че точно на едно място, пясъкът променя цветът си. Беше по-тъмен или така ми се струваше. Това трябва да е.
Тръгнах към него и ето, че скоро го стигнах. Да, различен беше, точно както изглеждаше и от далеч. Замислих се какво ли по-точно да направя. Да привикам някаква магия? Или да кажа някое заклинание? Едва ли. След известно време една по-възрастна и доста напудрена жена ме подмина, като ме изгледа надменно и просто застана в кръга. Без да прави каквото и да е, тялото й почна да потъва, докато не се скри напълно. Беше изключително спокойна. Явно го правеше често.
-Ясно. Само стъпвам.
Прекрачих неописаната разпределителна линия и застанах в средата на тъмният, оказал се плаващ пясък. Не отне много докато почнах да усещам, че глезените ми се просмукват в почвата. Ама, че магия. Интересно как е бил създаден. Както и да е. Пясъкът вече достигаше брадичката ми. Усещането не беше едно от най-приятните. Задушаваше те леко, а песъчинките гъделичкаха кожата, но какво да се прави. Ще се наложи да свикна. Поех си дълбоко въздух и изчезнах в размекната пръст.

Денят беше направо пустинно пуст. Дам, ирония!
В базата не се мяркаше дори някой заблуден и скитащ безцелно по коридорите особняк с забит в пода поглед и също толкова празно междуушно пространство. Никой... Имаше само дебели стени, тесни пространства и всепоглъща, толкова обичана от момичето, тишина. Дълго време никой от двамата промъкващи се през безлюдното здание не я наруши и Рен можеше да се закълне, че тя е придобила желеподобна консистенция и сега можеше метафорично да я разреже с нож или да я разклаща с пръстче.
Явно всички имаха вбесяващо много работа, за да се шлаят или подлудяващо малко и вече се бяха пръждосали на всякакви посоки. И двете алтернативи не се харесваха на момичето, защото параноята й, оп практичността й винаги се задействаше, когато нещо беше твърде нещо. Твърде пусто, твърде тихо, твърде пренаселено, твърде шумно, твърде любопитен, твърде незаинтересован. Да, твърде шантава логика, но винаги действаше безотказно в намирането на неща, които меко казано намирисват. Логиката беше такава: Можеше да е смъртно безшумно и безлюдно само ако момичето си го бе нагласило така и държеше остриета в ръцете си. Иначе... Иначе нещата определено не й харесваха.
Решението беше да си отвори за пореден път голямата уста и да запълни времето им в отегчително ходене. Тъкмо бяха напуснали Базата и започваха да скъсяват разстоянието в крада към Пътят за нагоре. И бам! Ако не владееше лицето си толкова добре сега момичето щеше да стои призрачно бяла с леките издайнически нюанси на розово, когато си пребледнял и прекалено си задържал въздуха си едновременно. Как мразеше да й се случват такива прозрения и после последиците от тях да й излизат през носа. Ама признай си! Давай!
-Ъм, Дъст?
Момчето извърна глава към нея с изражение сякаш наоколо цари шумотевица и те са си говорили през цялото време сред досадната глъч.
-Да?
-Ще трябва да водиш...
-Защо? -Защо ли?!
-Защото искам да се разхождаш пред мен и да ти зяпам задника. Как можа да не се сетиш! - Последвалото мълчание и огромна сияйна усмивка я накараха да отвърне с една идея по малко саркастична от предвидената.
- Добре де, не знам пътя. Мога да го намеря, ако държиш да ме гледаш как вървя и се лутам, а ти да ми се подхилкваш отзад.
-Не звучи толкова зле, но можем да си го спестим.
За чернокоската имаше едно нещо, което водеше класацията по "Много е кофти" - да си признае, че не знае или не може нещо. Направо сякаш някой и забиваше кинжал в гърлото и въртеше ли въртеше. Един мъничък компромис и една мъничка победа над егото и. Сега оставаше да се научи да казва "Моля" и "Извинявай" и щеше да получи диплома за добро поведение.
-Стигнахме!
О, той изглеждаше някак самодоволен. Почти както винаги. Човек щеше да каже, че ги е закарал до някое отдавна загубено съкровище или да открили тайната на безсмъртието. Е, поне я откъсна от мислите си за поправка в поведението. тая нямаше да се получи. Рен определено не искаше да се моделира по мнението на някакви хора.
Сега оставаше само да се качат и дружно да се разтапят по отвратителното слънце. Иха!

Наистина пясъка се виждаше на няколко метра пред тях. Деляха ги само няколко крачки, от горният и пържещ свят. Но още преди да са поели по пътя за нагоре, Дъст се обърна към чернокосата си придружителка и се усмихна отново по своя си начин.

- Знаеш ли...искам да го направим заедно.
- Кое?! - повдигна неразбиращо вежди красавицата.
- Преминаването през пясъка. Все още не мога да свикна с това чувство, когато ме поглъща.
Рен се засмя гръмко, сякаш искаше да подплаши живите твари намиращи се около...опа...те май отдавна вече липсваха.
- Ама че си дете! Добре, хайде!
Асасинката протегна ръце към момчето, а той я придърпа към себе си, като я остави да бъде пред тялото му. Застана плътно зад гърба и, приплъзна длани по ръцете и, а после нежно я обгърна с ръце около тялото, поставяйки ги пред коремчето и. Щом Чи положи глава на рамото на красавицата, двамата започнаха да крачат бавно към пясъка в обща прегръдка. Стъпка след стъпка, те се приближаваха все повече и повече, докато накрая не стъпиха в тъмният пясък. Учудващо, той бе с доста по-ниска температура и по-скоро им докара приятна прохлада под краката, отколкото да ги накара да се страхуват.

- Ооо, блаженство! - измънка русокоското.
Пясъка започна да ги поглъща бавно-бавно, докато двойката бавно потъваше в него, за да достигнат до горният свят.

- Ей, Рен! - обади се Дъст - До тук, аз водих. Но като стигнем горе, ти ще ме заведеш до Оазиса на Оар...какво ще кажеш?
Твърде късно приятелю, твърде късно. Пясъка вече бе обгърнал телата им, а те пътуваха нагоре. Чи трябваше да изчака малко, преди да получи отговора си...

Рен, пиши направо към извора, стига да си съгласна с него. Ако пък не, можеш спокойно да му мрънкаш ;)

Смехът на чернокоската, накъсан и неравномерен от лекото подрусване на темпото, което се стараеха да поддържат, едва не я задави на няколко пъти. Успокояваше я поне мисълта, че ако не друго - няма никакъв шанс да им е скучно. На нея определено не. Единият се държеше и демонстрираше умствен капацитет като на малко дете и поне за сега не показваше да го компенсира с някакви умения или физически данни, а другият си бе надписал над главата с огромни лайняни букви "особняк". Девойката едва се въздържа на няколко пъти да освободи едната си ръка от юздите и стабилно да я притисне към корема си, за да опита да спре спазмите предизвикани от вълната на веселие, която я държеше здраво за гърлото.
Какви идиоти само!
Тя самата можеше да се сети поне десетина начина да ги подкара по-бързо, за да настигнат целта на преследването си, но никога нямаше да й мине през ума да забучи едно от остиетата си в купчинката и след това, ако до тук не беше достатъчно, да разтрие, какво изкара от там, между пръстите си. Ама атака хубавко да го омаже и да го подуши. Почти можеше да си плати да го види това, ако момчето решеше и да си оближе пръстите.
При тази мисъл Райден отново се захихика с малко по-сдържано и премерено звучене, но определено не по-малко странно. Коя беше тя да ги съди? както се смееше сега след секунда можеше да е лед, след още една да флиртува с първия срещнат, а след това да къса глави с голи ръце. Беха си една голяма, щастлива банда откачалки. Да живее лудостта, която обединява хората или поне нейната, която да я крепи в такива абсурдни моменти.
Следите започваха да стават все по-ясни и разчетливи с всеки изминаван от тях метър и това поне до някъде я отпусна. По това, което се виждаше на пасъка пред тях те не гонеха цяла армия бесни мечки и определено не бяха и огромни звероподобни неща. Едно на нула за Откачалките. Освен това с проясняването се избистряше и идеята, че те са все по-близо и по-близо, защото дирите вече нямаха време да се напрашатот песъчинките наоколо, да се протрият в земата или един бог знае как да се заличат. Май водеха с още една точка. Хубаво е да си късметлия. Обаче до кога?
Скоростта им се покачваше пропорционално на времето, което отделяха за по-кротко предвижване, за да си отдъхнат животинките. Сега бяха в серията, когато конете едва се въздържаха да не проговорят с човешки глас и да им теглят една майна. Само, че пред очите им се разкриваше Пътят за нагоре и това начеше само едно : Ако до рега Рен не си бе позволила да се отпусне и да свали гарда си поне малко дори за миг, сега вече трябваше да привключи на параноично-практична страна. С други думи - виждаш всичко, знаеш всичко, усещаш всикчо и то всичкото е враг до доказване на противното.

Слънцето отдавна се бе скрило зад далечните планини, а на негово място бе дошла луната, която хвърляше силна светлина върху пустинята. За щастие, след по-малко от ден щеше да има пълнолуние и луната в момента изглеждаше огромна. Светлината отразяваща се от нея бе достатъчно силна, че да можеш да виждаш спокойно, без да напрягаш зрението си.
Докато малката групичка препускаше бясно към Пътят за нагоре, Рен се бе отнесла отново в облаците. Това момиче, явно не искаше да си общува с двете недорасли хлапета.
Те пък, изобщо не я отразяваха, а я бяха оставили да язди пред тях, като същевременно най-спокойно си обсъждаха тема след тема. От детството, та чак до сегашните си години, младежите си подхвърляха всевъзможни забавни спомени или случки, които им се искаше да разкажат.
Внезапно, пред тях се изправи пътят, който водеше към горните земи. Тъмният пясък се различаваше спокойно в далечината. А щом Рен го забеляза, тя дръпна рязко юздите на коня си, за да го спре. Животното препъна няколко пъти краката си, опитвайки се да спре, но от силната инерция, не успя. За да овладее положението и да не се пребие, красивият жребец изправи предните си крака и повдигна във въздуха асасинката. Тя здраво се вкопчи в юздите и не смееше да ги пусне, докато животното не се успокои.
Зеленокосковците, които яздеха след нея, се стреснаха от внезапното и спиране. Дори я подминаха няколко метра, преди да успеят да разберат, какво се случваше. А когато го направиха, Лу извърна коня си и се приближи до асасинката.
- Какво стана?
- Пътят...тук е!
Момчето извърна глава и видя тъмната ивица пясък пред себе си.
- Уаууу! - извика Джейк, при вида на тъмният масив пред себе си.
Нужно ли бе да обясняваме какво направи Лу? Не, разбира се. Но ако можехте да видите физиономията му в този момент, със сигурност щяхте да кажете, че му се искаше да пребие до смърт приятелчето си. Колкото и да му бе близък през годините, това негово *уау*-кане, адски много го дразнеше.
- Какво си се развикал пак? Не си ли виждал път?
- Е, брат...кефи ме. Какво да направя?
Джейк скочи от коня си и се затича към посока на пясъка.
- Джейк, къде тръгна бе?! - извика Лу подире му.
Момчето не отвърна. Тичаше като обезумяло напред, сякаш нещо го привличаше в този момент. Лу извърна глава към асасинката и я предупреди.
- Този ще направи някоя глупост...
Защо го каза ли? Твърде добре познаваше Сю, за да го остави просто ей така. Още преди Джейк да е стигнал до пясъка, Лу пришпори коня си, като тръгна по следите на другаря си.
- Чакай бе, идиот! Къде тръгна?! - развика се момчето, като крещеше с все сили.
Лу извърна глава назад и отвърна, докато продължаваше да тича.
- Видях нещо! Брат, сигурен съм, че видях нещо!
- Бахти, тъпака! - изруга Лу.
Последва силно сръчкване в ребрата на коня, за да може животното да се затича още по-бързо. Уви, вече беше късно. Джейк бе само на около метър от пясъка. Самият той знаеше, че в земята има силна магия, която щеше да го изхвърли от другият край на този малък "портал". Но преди да се усети, правейки няколко крачки напред в несигурната почва, пясъка под краката му се разтвори и погълна част от краката му, стигайки малко над глезените. Хлапака залитна напред, но почвата под него толкова добре бе захванала краката му чрез магията си, че не му позволяваше да падне по лице, нито пък да направи крачка...нито напред, нито назад.
- Аааа! - извика подплашено хлапака - Брат, помагаййй!
Лу се приближаваше стремглаво към приятеля си. Само няколко метра го деляха от него. Преди да връхлети в подземният път с коня си, той ловко се наведе от едната страна на седлото и бръкна с ръка в провизиите, които носеше. Много добре знаеше, какво търси и къде точно е неговото място. След секунда, от малката чантичка изникна дълго въже, което младежа преметна пред себе си. С едно по-рязко дръпване на юздите, Лу накара коня да намали хода си и да спре на безопасно разстояние от поглъщащата пръст.
- Брат миии! - крещеше Джейк, като се опитваше да се измъкне.
Ала, колкото повече се дърпаше, толкова повече магията го прибираше при себе си. Всяка крачка напред, си бе допълнително поглъщане на тялото му. Пясъка вече достигаше малко над коленете му, когато Лу хвърли въжето само на метър от него.
- Джейк, дръж! - провикна се асасина.
Зеленокосия бързо извърна тялото си в страни и щом фиксира въжето, се "хвърли" към него. Всъщност, хвърлянето му бе нещо подобно на доста старателно протягане на ръцете. За щастие - успешно. Щом Сю се докопа до въжето, го завъртя няколко пъти около тялото си и го завърза в края.
- Давай, брат ми! - провикна се хлапака, хващайки се за края.
Лу стисна здраво своя край, а със свободната си ръка дръпна юздите на коня толкова силно, че изви главата му назад. Животното знаеше много добре, какво значи тази команда и започна бавно да пристъпва назад. Стъпка по стъпка, конят започна да издърпва хлапето от пясъците, докато накрая нозете му не стъпиха на здравата почва. Потънал в кал до колене, Джейк падна на земята, благославайки подземните богове за спасението си.
Лу скочи от коня си и се приближи към дружката си.
- Какво беше това бе, идиот?!
- Брат, сори. Не исках да преминавам от другия край.
Лу се засмя.
- Защо, страх ли те е ?
Момчето навъси вежди, а лицето му придоби доста сериозно изражение - нещо, което никак не му отиваше на характера.
- Брат, сигурен съм, че видях нещо! Виж, следите свършват точно тук...
Щом Лу погледна между краката му, видя нещо странно. Човешките стъпки, които се премесваха една с друга, точно на това място изчезваха. А след тях, последваха...животински...
- Е'баси! - изруга отново зеленокосия, след което се обърна по посока на Рен, като извика силно - Рее-н! Намерихме ги!
В следващият миг, двете момчета се извърнаха назад, проследявайки следите с поглед. Очите им бавно преминаха първо по човешките стъпки, после по животинските, а след тях и по три чифта човешки крака, които внезапно се появиха пред тях, появявайки се от пясъка.
- Какво по... - опита се отново да извика Лу, но преди да каже каквото и да е било, получи силен удар в лицето от тежката ръка на единият мъж. От силният удар, хлапето залитна назад и се стовари върху пясъка.
- Дръжте я! - извика изненадващо мъжа стоящ по средата, визирайки асасинката, която стоеше на около стотина метра от тях.
В следващата секунда, двамата мъже се спуснаха напред, без да обръщат внимание на хилавия зеленокоско.
Рен стоеше само на около стотина метра от тях и въпреки слабата видимост, можеше ясно да различи променящите се фигури на мъжете. Първо, ръцете им неимоверно се издължиха надолу, като се пречупиха на обратно в лактите. Главите им клюмнаха, лицата им се издължиха, а дрехите им започнаха да падат една след друга. Изминавайки едва двадесетина сантиметра, мъжете се бяха преобразили във вълче подобни създания, които с бясна скорост препускаха към нея.
Докато мъжете нападаха своята жертва, непознатия, който стоеше пред Джейк, го погледна с широка усмивка.
- Мой си, момче!
Непознатия хвана с една ръка хлапето за косите и буквално го завлачи след себе си, като не му даваше шанс да се съпротивлява. Няколко секунди по-късно, мъжа премина през пясъците, влачейки след себе си безпомощното момче.

Рен, опиши успешна защита и опит за атака, към един от двамата ти нападатели. Може и към двамата, стига да се справиш, но знай, че ще ти бъде по-трудно ако ги атакуваш едновременно. Успех!

Едно трепване на обсипания й с гъсти мигли клепач бе достатъчен, за да се случи всичко и все пак нищо, което да не можеше да попие мигновено в ума й и да начертае с ясни дебели линии собствените й дейстия. Секундите се разтягаха подона на огромна желеподобна маса, която ги притискаше и разтегляше всяко едно мимолетно движение, всеки трепет, всяка мисъл и инстингт се протягаха с картини, които сякаш отнемаха цяла вечност да се избистрят до реалност.
Толкова лесно беше да извърне лице от двете момчета, които с лекото можеше да нарече деца, и ако иронията не беше, че евентуално я надхвърлят по години, щеше просто да подкара коня си в обратната посока и да остави силуетите им да избледняват далече зад нея. Понякога е много следко да се самозалъгваш. Райден никога нямаше да се откаже от битка, колкото и адсурдна и нечестна да беше и хазартната й природа се обзалагаше, че един ден щеше да й струва най-малкото живота. Зеленокосковците нямаха вина, че са имали сладък, изпъстрен с рози и бонбони живот и това сега им се връщаше хилядократно. Нямаше да ги спасява, защото е състрадателна и извдеднъж майчинския й инстинкт изведнъж е заработил или защото вижда в тях себе си, ако беше имала различен живот. Това беше направо абсурдно. Обаче в никакъв случай нямаше да остави някакъв перко да й праща двете си "кучета" след нея, да я подценява сякаш е мъничко сладичко бебе и да си тръгва без дори да кажа "Здрасти"! А, не!
Нежното й бяло лице се отпусна от ядната гримаса, която се наслояваше от гняв, присмех и подигравка и почти щеше да допусне яростта да изпъстри чертите й. Очертанията й се смекчиха и сякаш измита от вода, всяка дори мъничко емоция се изливаше от нея. Спокойствието задуши всичко убивайки безпощадно гласа в главата й, който нашепваше, че това отново не бъва да се случва. Съвестта е много лош другар, когато към теб препускат две парчета месо искащи да ти изтръгнат гръкляна и да си го нанижат за герданче.
Сапуненият мехур се разпростря покрай нея и малкото тихо място, в което затвори мислите й беше онази същинска тишина, в която няма живот, няма смърт, няма болка, а още по-малко и наслада. Само красиво подредение мисли и малки пръски кръв по ръцете й.
Петите й се забиха умерено силно в животното, а ръцете й подхванаха внимателно юздите насочвайки го почти перфектно между двамата й нападатели. Можеше да предполага, че целяха да я атакуват от две посоки, да се разделят непосредствено преди да я достигнат и да разкъсат вниманието й. Глупаци, не само те бяха двама. Конят набра значително добра скорост за едва няколкото метра, които ги деляха в този миг и дори мъничкото пространство между двете създания беше достатъчно. Девойката извъртя тялото си на една страна без да оставя напълно отктит гърба и се изхлузи внимателно то седлото, постявайки коня между себе си и едното животно. Имаше една секунда една вечност, за да види как онзи озовал се от нейната страна обмисли действията й. Бавно, много бавно. Кракът й свит в коляното и притиснат към тялото й, и създалата се инерция от ритника й, почти бяха достатъчни да откъсне главата му, ако животното не се бе мръднало едва достатъчно последната секунда. Петата й се заби здраво няколко сантиметра по ниско от целюстта, в която се целеше и нацели гръдната кост. По-здравата упора даде необходимата сила да го изтласка назад в посока на момчето лежащо в безсъзнание.
Имаше нужния и миг да вплете пръсти в силата си, да издърпа нишка от нея и внимателно да я преплете на красива топчица от емоциите, които умишлено бе подтиснала. В къката й се очерта сияние от електическия заряд и чернокоската посегна , връщайки се на седлото, към другия си нападател. Можеше да бъде фатално, можеше да бъде ужасно грозно и красиво едновременно, можеше... Дланата й се движеше светкавично към гърлото на окосмения мъж, но през очите й отнемаше минути... Беше ли достъчно точно? Оо, да беше! Скоростта? Отлична! Дали беше достатъчно? Кой знае?

С една дума - никой! Първата атака на Рен, бе адски бърза. За по-малко от секунда, тя успя да неутрализира единият от шифтърите, като го запрати на няколко метра в страни. След това, веднага се насочи към другият, който в този момент я атакуваше от дясната и страна. Удар - премерен и точен. Явно мисленият и "мерник" бе доста точен, щом дланта и се засили право към гърлото на звяра. Тук, обаче имаше една пречка, за която Рен не знаеше. А именно - идеята на шифтъра, който в момента я връхлиташе. Щом съществото видя, че побратима му бе неутрализиран, а той щеше да бъде следващата жертва, реши да се преобрази. Още преди пастта му да е докопала ръката на Рен и нейната длан да се е стоварила на мястото, където с един удар щеше да го парализира за отрицателно време, звярът промени формата си. Лапите му се прибраха назад, огромната паст пълна със заострени зъби се разтвори широко, а изпод нея се появи човешката форма на лицето му. Вълчият вид се видоизмени за светкавично време, като съществото прие човешката си форма. И всичко това, докато все още едрото му туловище бе във въздуха и връхлиташе върху асасинката.
И ето, че последва ударът, който тя искаше да му нанесе. Ръката и се стовари право върху голите мъжки гърди, като не му нанесе никаква вреда. Щом тя докосна тялото му, шифтъра реагира инстинктивно и хвана здраво ръката и, със своите две. От създалата се инерция на падащото му тяло към земята, привлечено от гравитацията и едно рязко дръпване, Рен бе повлечена към земята. Дори предпазителите, в които бе сложила краката си, не можеха да я удържат в този момент. Крехкото и тяло се свлече от седлото, като момичето се стовари върху голото тяло на вълка.
В следващият миг, тя реагира инстинктивно. Вкопчи двете си ръце във врата на мъжа и започна да стиска с все сила. Съществото продължаваше да се бори под нея, като се опитваше да я изхвърли от себе си. За късмет на шифтъра, той бе доста по-едър от момичето и не му трябваха много усилия, да я хване за кръста и да я претърколи по пясъка, като се озове върху нея, обкрачвайки я с крака. Въпреки здравите и длани, които бяха опасали врата му, шифтъра не се предаваше. Дори нещо повече - той бе сигурен в победата си. За това, реши да я атакува по най-подлият начин. А именно - отново с преобразяване. Силните му кучешки зъби лесно можеха да прекършат нежното и вратле, а след това да я влачи след себе си, използвайки я за плячка. Лицето на звяра отново се появи. Този път, изниквайки право през косите, дългата му муцуна отново се образува. Ушите щръкнаха, а ръцете отново се окосмиха, превръщайки се във вълчи лапи. Звяра се бе надвесил над клетото създание, готов да прегризе артерията на врата и. Желаеше смъртта и повече от всичко. А много скоро, щеше да вкуси и кръвта и.
Пастта на животното започна да трака злобно. Зъбите му се удряха един в друг само на сантиметри от лицето и, опитвайки се да се докопат до плътта. Не му достигаха само няколко сантиметра, а ръцете на Рен, които все още бяха около врата на животното, не и помагаха особено много. Дори, скоро можеха да поддадат под натиска на тялото му и тя да пострада сериозно.
Само секунда му трябваше на шифтъра, за да я довърши. Мократа му муцуна вече опираше в нежната женска кожа, подготвяйки я за пронизването, което щеше да последва. Зъбите му леко я драскаха. но не оставяха кървави следи след себе си. Звяра продължаваше да се опитва да я захапе, като се оттласкваше със задните си крака напред, надявайки се това да му помогне. Пастта му се отвори като за последен път, който всъщност се оказа и...такъв. Щом зъбите проблеснаха на лунната светлина, животното наддаде предсмъртен вой и се строполи върху момичето. Челюстите се затръшнаха една в друга за последен път, като по тях потече струйка кръв, която закапа по дрехите на Рен. Някъде в коремната си област, момичето можеше да усети леко пронизваща болка. Някак си...леко боцкаща, сякаш някой опираше хладно оръжие в тялото и. В пристъпа си на ярост, момичето отмести звяра от себе си и погледна над него. Там стоеше онзи русокос красавец, който доскоро и бе нещо като предводител. В ръцете си държеше дръжката на тежък двуостър меч, чието острие навлизаше право в тялото на звяра. Дъст го издърпа рязко назад, като се чу проскърцващ звук. Болката която Рен чувстваше върху тялото си, изчезна. А лунната светлина, за първи път огря широката усмивка на асасина.

- Убих ли те, бе! Нищожествооо! - изкрещя асасина, обръщайки се към трупа.
Усмивката му изглеждаше доста самодоволна. А и как нямаше, щом отново се бе докопал до поредната жертва? Нали? Е, от друга страна спаси живота на асасинката, но в момента Дъст по-скоро мислеше за своята горделивост, отколкото за това, че се изяви като герой.
Рен все още лежеше на земята, като недоумяваше какво се случва в момента. Тя гледаше ту към трупа, който вече започваше да издава зловонен аромат до нея, ту към Чи, който внезапно се появи от нищото.
- Как...? - едва успя да промълви чернокоската.
Преди да получи отговора си, всичко започна бавно да и се изяснява. От тъмнината, се появи и втора човешка фигура, която лунната светлина огря. Рен погледна към нея, но не се изплаши. Не бе поредният шифтър, ами Белинда, която се бе затичала към тях. Щом стигна, тя се спря запъхтяна и погледна към трупа на шифтъра.
- Какво се случи?!?
- Нападнаха ни... - промълви асасинката.
По-старшата я изгледа изпитателно, сякаш искаше да знае всичко.
- Появиха се от пясъка, когато Джейк и Лу бяха до него. Отведоха Джейк към Сахрид, а Лу лежи проснат тук някъде. Успях да поваля единият, но този ме затрудни...
Белинда се огледа във всички посоки. Не виждаше нищо, въпреки силната светлина, която идваше от лунната повърхност. Нямаше врагове. Единствено, след няколко секунди тя забеляза тялото на Лу, което все още не мърдаше в далечината.
- Чи, дай ми меча.
- Добре. - отвърна асасина, като дори не я отрази, какво му каза. Той си гледаше най-спокойно към трупа на земята и се радваше на раната му, която в момента обагряше пясъка.
- Чи! - извика ядосано маршалката - Дай ми меча, ти казах!
Русокоското се извъртя и погледна към жената. Изглеждаше му някак си ядосана.
- Добре де, добре. Ето ти го! Стига си викала...
Красавеца изпъна ръката си напред, подавайки оръжието на бившата му собственичка. Щом чернокосата се докопа до него, отново извърна глава в страни, оглеждайки се. Първо наляво, а после надясно, докато накрая погледа и не се спря, върху тичащият в далечината шифтър, който Рен преди малко бе проснала на земята.
- Шифтър! - изкрещя Белинда, привличайки вниманието на групата си.
- Къде?! - отвърна и Дъст, като подскочи и веднага спусна ръце към "ноктите" си, за да пъхне пръсти в тях.
Преди да е съзрял врага, нещо силно се стовари върху главата му. Момчето се опита да отреагира, като се извъртя назад, но очите му се затвориха от силната болка. Преди да се строполи в пясъка, той за последно видя Белинда, която здраво бе стиснала меча си, а по дръжката на оръжието и се стичаше кръв. Неговата собствена...
Очите на Рен се разшириха. Зениците и се опитваха да попият всичката тази информация, а мозъка и трудно асимилираше това, което се случваше. Твърде много информация връхлиташе мозъчните и клетки и те сякаш се объркваха. Една на друга си предаваха информацията, но тя някак си ставаше все по объркваща и неразбираема.
Крехкото девойче се опита да отвори уста, за да извика, но за нея последва същото. Ударът бе доста по-лек, който Белинда нанесе върху асасина, но пък достатъчен, че и тя да изпадне в безсъзнание.
- Проклети хлапета!
Щом двете тела на асасините бяха проснати на земята, маршалката хвърли меча си настрана и се зае с тях. Първо хвана косите на Рен, а после тези на Дъст, като започна бавно да ги влачи към пясъка, който водеше към горният град.
- Крисс! Крисс! - започна да крещи жената, докато се опитваше да се ориентира в тъмнината.
Срещу и, се появи човешка фигура. Именно, онзи шифтър, който се бе измъкнал преди малко. В ръцете си държеше като кукла, тялото на Лу. Щом видя жената, той се засмя и се приближи до нея.
- Всичко наред ли е?
Белинда се ухили злорадо.
- Така като гледаш? Толкова са наивни...
Трябваше им около минута, за да стигнат до пясъка, който щеше да ги отведе нагоре. Скоро и техните следи изчезнаха, като последните бяха погълнати от плаващите пясъци. А телата им, вече бяха нейде из Сахрид...


Рен, тук ще пише Ния като свидетел на случилото се. Проследи поста и, както и случващото се там, за да разбереш какво става с теб...

Конете галопираха толкова бясно, че като, че ли бързаха да настигнат нещо, но не нещо, което считаха за враг, а нещо или по-скоро някой, на когото искаха да помогнат. Сякаш усещаха нещо повече от нас с животинската си, ненадмината интуиция и сега буквално препускаха като стадо антилопи, тичащи за спасението си от озверял лъв. Няма да лъжа, това ме притесни. Беше крайно странно и дори забравих умора и отпадналост. Имах лошо предчувствие , така да се каже, една топка между гърдите, която ме свиваше при всеки звук от забило се копито. Нещо не беше наред.
Пясъците на пустинята бледнееха пред нас, очаквайки ни и бе въпрос на време да достигнем до тунела, който щеше да ни отведе горе.
-Виждате ли нещо? - провикна се Блъд, оставяйки носа на О да ни води.
-Не! Чакай! Виждам тела. Няколко. На няколко минути са.
Присвих очи и ги изострих максимално, както ме бе учил Арманд. В близката далечина един цвят се открои от останалите - жълт. Изведнъж топката ме стисна толкова силно, че сърцето ми затуптя бясно.
-Дъст.... - прошепнах на себе си уплашено.
Забих пети в хълбоците на коня и той препусна още по-бързо, като истинска ракета. Фигурите се движеха хаотично, напълно неритмично, като....като че се боричкат. Когато най-накрая стигнахме лунната светлина ни позволи да станем свидетели на нещо, което никой не бе очаквал. Белинда, толкова ненадейно появила се, заби края на дръжката си право в главата на Чи, който се строполи безжизнено на земята. Същото сполетя и Рен, а над тях стоеше доминиращо момичето и един вълчеподобен екземпляр. Шейпшифтър! Страх изпълни дробовете ми. Без дори да спирам коня, скочих от него, като се претърколих. Извадих една от саите и я хвърлих към тях, с яростен вой. Твърде късно! Те тъкмо се потопиха в плаващия пясък и изчезнаха от полезрението ми, а оръжието се заби до него, пропускайки ги.
-Аааааа...... - извиках като освирепяло животно и бързо се надигнах.
-Какво по дяволите! - извика Картие, виждайки трупа на другия преобразител.
Изобщо не ме засягаше в момента. Само Чи имаше значение и неговия живот. Изтичах го преминаващия участък, грабнах острието, извадих и другото и застанах в него.
-Ния, чакай ни!
-Няма време! Докато се натуткате той може и да е мъртъв.
Без да им обръщам повече внимание, отпуснах максимално тялото си, за да потъна по-бързо. Съвсем скоро пясъците ме поеха, като с невидими въжета и само за секунди изчезнах от погледите им. Знаех, че ще ме последват, разбира се, но нямаше да чакам да се прегрупират. Единствената мисъл в момента бе за съквартиранта ми и неговото благополучие.