"Имате ли да кажете нещо в своя защита?"- фразата, която следва, след като не си се възползвал от "правото си да мълчиш" и се набутал в ония- гнилите, вонливите, неловки ситуации, вместо да си кротуваш. И накрая в душата ти напират стотици думи, които да разяснят нещастните обстоятелства, които са те тикнали съвсем неволно в кашата.
Аз искам ли да се оправдавам? НЕ!
Не искам. Знам, че това да се намажеш като идиот още на първото си излизане, не ми влизаше в идеите, а е по- скоро кармата, на която са обречени повечето "сериозни хора", които внезапно му отпускат края.
Разбира се, аз имах пре- доброто намерение да прекратя пиенето. Но това противоречеше с второто ми намерение- да се забавлявам. И везните се люшнаха натам, на където цялата група се тласна. Умът ми се завъртя още при онази целувка... почувствах се... желан, възбуден до безобразие, изненадан. Нещо непознато се отключи, нещо, което до момента в мръсните ми фантазии липсваше- детайли. Топлият, влажен език, вкуса му, натиска му в устата ми, чувството на допир на устни в твоите, емоцията, чуждата топлина, която покачва стремглаво температурата ти, както живакът на термометър хвръква нагоре, ако бъде потопен в гореща вода... почти готов да спука стъкълцето и да изригне...
Онова чувство, че момичето изпитва желание и прави стъпката, за която ти не си бил сигурен дали е правилна, е невероятно. Тръпката, че го прави пред толкова много хора, просто премахна задръжките, разпали онова- дивото, неудържимото, което изпепелява съмненията и разсъжденията, докосна се до витрината със страстния арсенал, която дори не съм подозирал, че имам.... Всяко мое сетиво беше активирано.... и то само от една целувка. В огъня ми беше хвърлен барут- избухлив, пламенен, с огромна взривна мощ... Първо краката ми, срам не срам, омекнаха, а после- целият настръхнах... треперещ... твърд.... желаещ... как да не се юрнеш да пиеш, за да притъпиш или подредиш претоварените си от новите усещания мисли!?!?
За миг умът ми беше пренаселен от емоции, а в следващия миг се изпразни до степен на пълна неадекватност.
И... ето резултата.
Всичко наоколо ми беше мътно, тъмно, весело.
Напълно си бях в съзнание, помнех и разбирах, че съм пиян. За жалост, не осъзнавах КОЛКО.
Всичко ми се въргаляше в някаква мъгла- картините, звуците, единствено своя глас чувах някак по-ясен, но като че ли идващ от другаде. Усещах мислите си, опитвах се да ги приведа в действие:
"Върви в права линия... дишай дълбоко... изправи гърба, махни косата от лицето си, за да виждаш... говори бавно и отчетливо"
Обаче, стигайки до прилагането на тези стъпки, малко удрях на камък.
След като се наляхме като дърти сватове на сватба, с Кайл се отправихме към... не знам към къде.
Но аз не се противях- констатирах, че съм фиркан, но с достойнство и инат приемах този факт и не се вайках дълго. Раздвижването ми беше добре дошло. Помня какво стана в бара, но не знам как излязохме, как платихме и изобщо как така огньовете по пясъка останаха зад нас? А дали не бяха вече изгасени? Колко беше изобщо часа? Къде отиде онова красиво момиче Анет? В интерес на истината, без значение коя и каква беше жената, целунала ме за пръв път в живота ми, щеше да ми се струва най- чудесното, милостиво и божествено същество. Аз поне изкарах късмет да е наистина хубаво момиче.
След като двамата с Кайл взаимно и обективно се информирахме, че сме пияни, констатирахме, че това изобщо не пречи, ами даже е необходимо състояние и преминахме към следващия етап...
Движехме се съвсем сносно (според мен) по права линия (според мен) из плажа и изобщо не ни личеше, че сме пияни, защото (според мен) изтрезняхме. Уви, от всичко, което предполагах, бях прав само за това, че вървим по плажа.
Вярно, умът ми се избистри от студения вятър, аромата на солена вода и водорасли, студения пясък в краката ми изсмука алкохолния пламък, в който тлееше цялото ми тяло, обаче, звездите по небето все още.. някак си... ми се губеха. Много мърдаха, мамка им стара, и ако погледнех нагоре или мръднех рязко глава, то после пет секунди не можех да фокусирам картината и да си наместя вестибуларния апарат.
Добре че с Кайл се подкрепяхме в тези биофизични изпитания. Чувствах го страшно близък.
Какво съм казвал и друг път, щом човек се напие, показва едно изцяло ново лице и отприщва онова свое поведение, което е потискал дълго в себе си. Едни стават агресивни и заядливи, други избиват на всезнайковци, трети обичат целия свят и така нататък.
А при мен какво се получи? Станах емоционален, открит, искрен и дружелюбен като дете- казвах каквото мисля и се радвах и сърдех на всичко без грам задръжки. Вътрешностите ми поне си кротуваха, освен ако не се сетех за усещането от целувката. Тогава започваха да трептят и ставах още по- мек и мил.
Та, чувствах Кайл- мой другар си по чашка и съюзник в борба с коварната гравитация, изключително близък. Както си вървяхме, бутайки се, в опит да нацелим правилната траектория на движение, аз ту се хилех, ту въздишах, облегнат на рамото му и мотолевех нещо от сорта на:
- Вид... видя ли... как мъ целуна... тя ме целуна, брат! Ах, тоя език... човек, шъ полудея..
Кайл, обаче имаше друго виждане за дневния ред на дискусията и, смятайки, че е в пика на бизнесменското си развитие, взе да ме ръчка в ребрата с пръст и да крои планове. Великият комбинатор не спи, както е казал писателят:
- Знайш, пич... ше въртим далавера с тебе! Ше ходиш при Хуч... да се учиш!
- Ама тя... ме... целуна, р`ъираш лии? Ти мене .. разбираш ли ме кво ти говоря...
- Да, бе брат мии... ше ходиш да се учиш да целуваш Хуч и от тва ше прайм пари с тебе....
Докато миксирахме по този цветущ начин възгледите си, вървяхме все в някаква неизвестна посока.
Соленият вятър удряше тялото ми, охлаждаш ме, влизаше в дробовете ми. Цигареният дим се изпари от тях и притокът на кислород ме освежи. Ушите ми бучаха (може би от разбиващите се вълни), пясъкът стана някак твърд и... скърцащ?!
Ококорих очи, за да видя къде съм.
Вече бяхме върху някаква дървена пътека. "Защо се напих така.... не трябваше да правя такава глупост.. трябва да се стегна и да се държа по- сериозно."
Мобилизирах поосъзналите се мозъчни гънки и раздвижилите се мускули. Поизправих се и, докато Кайл разправяше грандиозните си планове как с една целувка ще нокаутирам хората, аз видях, че стигнахме пред някаква голяма врата. Като на замък.
- Къде... къде сме това?- попитах, но се наложи да повторя пак, защото Кайл беше много зает да си удря доста силно "шамари" по джобовете и задника в търсене на нещо, което разбрах от вайкането му, че запалка. Тръгна дори да проверява и мен, но отблъснах шавливите му пръсти.
- Ъ!? Ааа, няя се косишш, Таренчо... ей ся ше видиш! Ръгай се тука. Аз държа вс... вс..ичко под контрол!
Кайл тегли една майна на запалката и се ръгнахме според указанията в някаква хладна сграда, из която се носеше аромат на нещо между захарен памук и талк.
Купоните, както можех да се убедя, имаха няколко фази в отношенията ти към материалното: първо се стараеш и се кълнеш да пазиш всичко, нищо да не губиш, чупиш, цапаш и да не харчиш много пари; после спира да ти пука последователно за всяка една твоя вещ; после, когато обичайно е твърде късно, започваш да се вайкаш и да си обещаваш да не правиш повече така (обикновено на сутринта), но когато си направиш равносметка, че е било супер яко, теглиш една майна на всичко с широка усмивка, макар и още да ти е малко криво.
Та... не мога да кажа на кой етап бяхме и колко бяхме похарчили до момента, обаче Кайл и неговите епични планове си струваха всеки един нажежен шиш, с които съвестта ми безуспешно се опитваше да ме накаже. Важното е нещата да се правят със стил, а щом се огледах, ми се стори, че сме се озовали в нещо като крепост или замък. Доста се ошашавих, заозъртах се невярващо сред старите, тежки мебели и доспехи в помещението, но Кайл изглеждаше блажено- безгрижен. Беше навирил нос и си докарваше благороднически вид на горд притежател на завидно висок промил алкохол в кръвта.
Заглавие: Замъкът "Спящата Красавица" 
Вто Яну 08, 2013 7:21 pm
