Свръхскорост

Пътят му започва от началото на парка. Качвате се на влакчето, като любезен господин с очила ви помага да си отворите сами вратата, а после ви изпраща право...към звездите. Пътят на влакчето преминава през целият лунапарк. А ако се качите през нощта, ще усетите чувство, което ви кара да вярвате че докосвате звездите. Но, внимавайте. На някой места можете да се озовете под водата, без ваше желание...

-Ууууааааааааааааааа..............
-Браттттт...това е....лег...легендарнооооо.......
-Мисля, че шааааа повърнаааааа.......
-Няма такъввввввв сценарииии братттттттт......

НЯКОЛКО МИНУТИ ПО-КЪСНО:

-Буаааа......
-Брат...наистина повърна!

Нищо не разбрахте, нали? Добре, нека върнем времето малко назад.

ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ ПО-РАНО:

Тарен и Кайл, поддържайки се взаимно, като се подкрепяха да не паднат, стигнаха не къде да е, а до лунапарка. Поредния уникален план на шмекера, който явно умееше да изненадва с изобретателността си. Намиращи се в замъка, през който трябва да минеш, за да стигнеш до другите забележителности, брюнета оглеждаше всичко, само че много не схващаше ситуацията.
-Зашо сме тука бе? Анет....
-Човече, ше ти кажа нешо. Жените са си жени, ма нишо не струват пред истинското...забавление....К'во предпочиташ....да висим до гъза на няква цяла нош или да си прекараш супер?
-Ъъъ....не съм сигурен, че ти следа логиката...
-Луди ношииии брат, луди ношиии....
Двамата стигнаха до гишето, от където денем посетителите купуваха билетите си, но по това време на вечерта атракциите бяха затворени, затова на двамата приятели им се наложи да са колкото се може по-тихи и предпазливи. Сложил показалец на устните си, прошепващ едно "шшшштттт", Кайл даде пример на дружката си, как да мине незабелязано. Навел тяло, почти лазеше под гишето, така че дремещата касиерка да не ги усети и да не се събуди, иначе планът щеше да пропадне, а те щяха да бъдат изгонени. Мареил последва примера му, начинание, което се оказа по-трудно от очакваното. Не спираше да се хихика. Стигнал точно под гишето, той се спря, положи пръсти на парапета и се надигна, показвайки половината от главата си. Очите му се забиха в спящото момиче и почнаха да я оглеждат.
-Не може ли да вземем и нея?
-Не бе...идвай тука... - скастри го червенокосия и Тарен пролази останалото разстояние между им с навъсено изражение.
Другарят му го перна по тила и го смъмри.
-Ти да не си тъп? Ако ни....чуят....сме до тук....
-Ама тя....
-Зарежи я....Хайде....
Преодолели и няколкото други охранители, които нощем дебнеха за нарушители или просто пазеха парка, двамата се озоваха до едно от онези влакчета, чиито релси са извити във всевъзможни овални и кръгови форми, а дължината му бе пословична, минавайки през целия Лунапарк.
-Уооооуууу.... - възкликна Тарен като видя размерите на това чудовище.
-Яко а!
-Аха....
-Хайде да се качваме...
-Ама...то не работи бе...
-Лесна раота....глей ся....
Кайл отиде до ръчката за захранването и без да се замисля, че звукът и светлините ще привлекат нежелано внимание, дръпна щепсела. В миг стотици лампички, прикачени към рампата на релсите светнаха, а едно отворено купе се появи в началото.
-Сигурен ли си, че е доб...доб...ра идеа...
-Сууупер идея е....
Така, настанили се на две места, закопчали се с предпазителите, червенокосия вдигна ръка, извика възторжено и ето, че пътешествието им започна. Влакчето тръгна първоначално бавно, плавно и леко, дори приятно. Изкачването нагоре, се оказа отрезвително за нашите герой заради навлизащият хладен въздух в мозъците им. И докато Тарен оглеждаше околността от високо, съседът му държеше здраво предпазната стоманена пръчка, ухилен като за световно и леко се тръскаше на мястото си от очакване. Всичко вървеше добре, докато в един момент, купето се застопори само за секунда и подаде стремглаво надолу, развиващо бясна скорост заради инерцията. Момчетата почнаха да крещят така, все едно някой ги коли, особено магът, който за първи път се качваше на подобна въртележка, всъщност на каквато и да е въртележка. Лупинг след лупинг, се озоваваха ту с главите надолу, ту странично, смятайки, че ще паднат, ту гледащи към звездите. Чувстваха как червата им се качват чак в гърлото, а вътрешностите им се бушуват, в такт с крясъците.
-Ууууааааааааааааааа.............. - викаше Тарен, стискайки парапета като спасителна сламка.
-Браттттт...това е....лег...легендарнооооо.......
-Мисля, че шааааа повърнаааааа.......
-Няма такъввввввв сценарииии братттттттт......
Косите им се вееха от центрофужната сила, а едното око на Кайл като нищо можеше да изхвръкне от орбитата си. Когато най-накрая влакчето се върна в изходна позиция и спря, Мареил побърза да скочи от него и се затича към най-близкото метално кошче за отпадъци. Свлече се на колена, заби главата си вътре и издрайфа всичко, което бе задържал толкова време и което се надяваше така и да не върне. Но последното преживяване му дойде в повече и ефекта бе на лице.
-Брат...наистина повърна! - гледаше го скептично контрабандиста, клатейки неодобрително глава.

/Теди, продължи както прецениш. От бара си с 60 злато назад/

Сигурен съм, че ако се возех на тази атракция трезвен, усещането определено нямаше да е същото... последиците може би щяха да са същите, но щях да съм много по- уплашен и в никакъв случай толкова омагьосан. Опиянението и замайването от алкохола притъпиха чувството ми за самосъхранение и аз се наслаждавах от все сърце на невероятната бърканица от маневри. Сърцето ми, разбира се, се свиваше и имах чувството, че ей сега ще бъда изхвърлен от центробежната сила, но целият този шеметен бяг по границите на физическите закони ми даваше усещането за истински стремглав полет. Бях толкова високо, че виждах морето, разляло течно сребро в нозете ми, над мен небето разтваряше пазвата си и ми показваше цялата вселена, която (поради факта, че на моменти май виждах двойно), ми се стори пълна с повече галактики, струпвания и звездни купове от атласите. Скайфол блестеше в мрака на нощта като тъмно парче гранит, обсипано с брилянти, а сред тези нощни картини, светлините на атракцията даваха някакъв нереалистичен, контрастен вид на цялата ситуация. Изкуствените, пресилени краски по циркове и панаири имат за цел точно това- да те отведат в едно друго измерение. Пренасищаш сетивата си толкова, че след като си тръгнеш от този свят на силни мелодии и ярки декори, всичко останало ти се вижда сиво. Сладкото вълнение така ме грабна и упои в обятията на екстремното, непознато преживяване, че не се замислих изобщо за нарушението, което фактически извършвахме и последиците, грозящи тарикати като нас. Да, тарикатът беше Кайл, но аз бях верен негов следовник.
От бясното люлеене насам -натам погледът ми съвсем се размъти, мозъкът ми натежа и се блъскаше в пулсиращите ми слепоочия. Имах чувството, че стомахът ми се навря под белия ми дроб и едва дишах. Стисках се здраво, но ускорението ме мяташе насам- натам и когато първоначалната еуфория вече не беше достатъчна да притъпи физическия дискомфорт и да разсея мозъка ми от големия светещ в съзнанието ми надпис "Лошо ми е", започвах да усещам тежестта в корема си, кисела слюнка, набила с устата ми и спазми в гърлото. "О, не.... само това не!" вместо да се отдам на последните секунди от атракцията, аз мобилизирах всички аспекти на съзнание и тяло, за да се противопоставя на гаденето. Виковете ми стихнаха, сякаш исках да потисна неприятното напиращо чувство.Уви, какво можеш да получиш от замъглено съзнание и фиркано тяло? Мъгляви резултати и фиркани последици.
Успях да се сдържа само докато спрем и то благодарение на инерцията, която вкарваше стомаха ми в петите и държеше течностите далеч от хранопровода.
Но инерцията спря... и резилът започна.
Изхвърлих недоусвоения алкохол, всички сокове, които имах за нормално функциониране на храносмилането, барабар с последните останали капки самоуважение.
Беше толкова унизително... единствения веществен белег, че си пиян, единствената грозна постъпка, която те поставя безпомощен на колена пред самата ти слабост. Превил коляно и свел глава над тоалетна или кош, лице в лице с твоята зловонна пихтия от хлапашкото невъздържано, незряло поведение...
Спазмите ми вървяха лавинообразно, краката ми трепереха, не се понасях. Още не бях вдигнал глава и вече умирах от яд. Стана ми криво.. толкова криво, че всъщност не си дадох сметка, че се бях изчистил от дошлия ми в повече алкохол. Тежестта бавно се разсея, умът ми се поизбистри и реакциите ми бяха в хармония със замисъла за желаната посока и начин на движение.
И все пак бях ядосан, обиден, унизен. Човек не може да мрази себе си дълго- това противоречи с инстинктите ни и е неестествено. Цялото ми неприятно чувство се насочи към Кайл. На всичкото отгоре той ме гледаше... това беше още по- гаден удар по достойнството ми. Извъртях глава към него. Той беше седнал на земята, облегнал се на стартовото табло и никак не изглеждаше добре. Това малко ме разведри- косвения упрек на Кайл ми се видя като "присмял се хърбел на щърбел".
Изправих се, олюлявайки се, избърсвайки уста, но всъщност просто цапайки ръката си.
Тогава ... полетът към звездите из лунапарка тотално секна и се приземихме в реалността- чуха се мъжки гласове, отваряне и затваряне на врати и миг по- късно- свирка.
- Кайл! Охраната!
- Яба брат... - провлачи Кайл като се взираше в тъмнината вляво от нас, макар гласовете да извата от дясно.
- Ей ся си е*а майката...
Без да губим нито миг, двамата се навряхме под площадката на влакчето и запълзяхме към оградата.
Кайл се спъваше зад мен, а аз ударих главата си на два пъти в конструкцията, но напредвахме уверено към сенките. Преплиташе се мрак от железните елементи и ослепителна светлина от лампите, така че ми беше трудно да виждам какво има в нозете ми. Беше мръсно, вонеше на машинно масло и прах от двигателите, но пробудилият ми се усет, че задника ми е в страшна опасност, ме караше да пълзя от все сърце... Причерняваше ми при мисълта да ме хванат в нарушение... в такова състояние... Не, в никакъв случай не биваше да почерня още повече и без това нацапаното си достойнство. Като вдигнати от сън, мозъчните ми клетки взеха да се щурат и спъват сред остатъците от алкохол.
- Мамка ти, Кайл, идвай!
Червенокосият трудно се провираше и трудно можеше да върви бързо дори на четири крака.
Не знаех на къде го водя, нито от него чувах нещо различно от:
- Шшше видишш ти, кушше полицейско...
Добрахме се зад рампата на свръхскоростното влакче и можех да чуя ясно гневните викове, стъпките и оправданията на заспалите на пост охранители. Не различавах ясно думите им, защото дишането ми беше толкова учестено, че пулсът ми скочи до небесата. Ах, в каква беля се вкарахме. Някои хора биха хвърлили по- голяма част от вината на Кайл, но това не е четно. Вярно, че ми идваше да си излея всичко на шмекера, но самият факт, че състоянието ми не позволи да възразя на гениалната му идея е достатъчно, че да уравновеси везните на Темида и пре- достатъчно да проклинам първо себе си. Все пак изживяването беше невероятно... и откъм положителни, и откъм унизителни последици. Сега належащият проблем беше друг.
Храстите, които можех да фокусирам бяха добро укритие, но оградата беше висока, вярно, от широка телена мрежа, но пък стърчеше много над храстите и се виждаше на светлината на атракциона от километри. И като за капак на всичко някой запали лампите, наказали през 5 метра по оградата, осветявайки всяко листенце на храстите във и извън парка. Нямаше как да прескочим незабелязано, след като вдигнахме всичко живо на крак. Входовете се пазеха, а наоколо сновяха трезви- за разлика от нас, мъже. Да се покатерим по оградата, която имаше поне шест метра, се искаше много време, а ние нямахме и минута без лъча от фенерчето на противниковия лагер да не мине над главите ни. А това да останем в лунапарка, докато всичко утихне, беше абсурд- всяка една минута тук ми се струваше немислима, пък и... почерпеният ми акъл изобщо не приемаше криенето за опция, ами направо следвах послушно инстинктите си за действие, разпалени от адреналина в опасната ситуация- кое момче не си е играло на стражари и апаши?! Въпрос на чест е да се измъкнеш.

- Кайл, Кайл! - дръпнах за яката шмекера. -Има ли някаква врата? Врата те питам има ли друга!!
На пича надали му дремеше много за доброто му име и сигурно "пикаеше на властта", обаче все пак си напъна размътения мозък, за да обясни на моя размътен мозък, че зад детската въртелешка има служебен вход, но трябва ключ или шперц, за да се отвори.
- Ела да гепаме клюшша- черветокосият намести превръзката на окото си и направи опит да ме прегърне през врата.
- Ааа, не! - избутах го аз.
- Ми... хубу... отивам за... за шфер... шперц.
- Не можеш да прескочиш оградата!... Или... можеш!?- хрумна ми една колосална идея- ако Кайл успееше да се прехвърли незабелязано, аз щях да се скрия до вратата и когато се върне с шперц и я отвори, да изчезнем ни лук яли, ни лук мирисали. Само и единствено ако отвлека вниманието на пазачите, щях да осигуря нужното време на контрабандиста да се покатери и да слезе от оградата... но дали тоя шмекер щеше изобщо да се върне за мен, като се озове навън? Дали не беше ситуацията "всеки сам за себе си"?
- Кайл.. слушай! За колко време можеш да донесеш шперц? Аз ще им отвлека вниманието, за да прескочиш. Чуваш ли ме?! Ще се върнеш ли после да ми отвориш?

-А? Кое? Шферц....
-Шперц! Шперц, пияницо!
-А, да. Ша дойда...ша дойда...ни са коси.
От една страна не можеше да му се има доверие, но пък от друга Тарен нямаше избор.
-Добре. Качвай се сега!
Младежът клекна и полови ръце пред себе си, сключвайки ги една в друга, за да даде опора на дружката си и начален тласък, иначе щеше да му е доста трудно да премине оградата. Разбрал какво се иска от него, втория стъпи на "столчето" и се повдигна, впивайки пръстите си между телените дупки. Малко по малко се изкачваше все по-нагоре, а фенерите вече бяха осветили тялото му и стъпките, барабар с виковете, се приближаваха все по-близо към тях. И тъкмо когато охранителите се показаха иззад тъмата и ги достигнаха, Кайл прескочи оградата, падна на крака, с леко свити колена, изпъна се демонстративно като струна, ухили се нагло и си плю на петите. Така, Мареил остана сам да се разправя с тази не толкова голяма, но досадна опасност.
-Ей, момче. Вандал!
Не чака второ нареждане от мозъка си, а хукна да бяга. Поради причината, че трябваше да спечели време, не тръгна към вратата,която трябваше да бъде отключена, а я премина, прескачайки лостове, постройки, будки и подобни, а няколко здрави мъжаги тичаха подир него, като се стремяха да не го изпуснат от поглед в нощта. Получи се доста смешна ситуация. Един млад, красив младеж тичащ като луд, внимавайки да не се пречука някъде и неколцина бабаити подир него, крещящи така, все едно очакваха да го сплашат и той да спре. Е, не се спря. Напротив, направо им се подиграваше, като ги караше да правят завой след завой, които той взимаше доста лесно, поради така или иначе заплитащите му се крака. А тяхната тромавост им играеше лоша шега. Да, бяха едри, но бавни, а и не всеки бе първа младост. Сами се сещате за пречките, пред които хорицата бяха изправени. Колкото до Тарен, ситуацията можеше да се разгледа по два начина - до някъде бе забавно да си играе на стражари и апаши, от друга хич не му се занимаваше, притеснението избиваше от главата му, а и никога не е очаквал, че ще стигне до тук да бяга заради свободата си, или в този случай тлъстата глоба, която най-вероятно щеше да плати ако го хванат.
Само че, умората си казваше думата и много скоро той усети как краката му натежават. Не бе сигурен колко още щеше да издържи. Стигна до това заключение, точно когато бе до магазина за захарен памук, колко метафорично само, нали? Сигурно беше минало повече от половин час. Цели тридесет минути прескоци, бягане и опит за изтръгване от врага, на няколко пъти на косъм.
-Мамицата му, проклето хлапе. - ругаеше охраната запъхтяна като се тътреше след него.
Най-накрая, нашия каубой се оказа приклещен в ъгъла, или по-точно опрял гръб в спасителната врата. Дишаше тежко, беше изморен, ръцете му трепереха, а страхът, че контрабандиста няма да се появи, изгаряше вътрешностите му. А той наистина не идваше. Вярно, че бе пиян, но колко време ще му отнеме да вземе един скапан шперц и да се върне. И тъкмо когато бе решил, че е останал сам, обречен, а мъжагите го бяха заобиколили и се чудеше какво да измисли, зад тялото му се чу леко стържене. После един натиск и вратата рязко го избута напред. Тарен залитна, а в следващият миг, една дълга ръка се протегна от външната страна, хвана го за блузата и го дръпна силно. Вратата се тръшна точно под носовете им, малко преди да я достигнат.
-По дяволите! - чу се ругатня, а Мареил се оказа от външната страна на лунапарка, където Кайл стоеше и му се хилеше насреща, подхвърляйки си шперцът.
-Хе-хе...казах ти, че ще се върна!

/Теди, пиши където пожелаеш. Ако искаш как се прибираш у вас, ако искаш някъде другаде преди това./