Постът, който всеки играч трябва да прочете

-Ъх, най-накрая сами. - изруга Лушиъс и се завъртя. В това имение нямаше нито едно спокойно място. Обмисляше варианта да се затваря за повече време в собствената си стая. Там поне никой не влизаше. Таня поклати глава в съгласие. И на нея и идваше в повече. Едва за няколко дена видя, чу, присъства на повече случки и събития, отколкото последните години взети заедно. Не, че го смяташе за нещо лошо, но й беше странно, чувстваше се не на място. Цял живот бе свикнала на полусамота, като единствените й приятели бяха Лу и Геш. Сега пораснала, стигнала до пика на визията и развитието си, тя бе пълноправен демон, макар и без демонични способности, но както всички демони и тя щеше да живее вечно. Радваше се на възможността, че Пахт я взе със себе си преди години, защото така щеше да прекара вечността с някой друг подобен на нея. И въпреки, че много го обичаше, нито за миг не го възприемаше като мъж, както и той нея като жена.
Е, двамата имаха своите двайсет минути спокойствие, след което нещо ново, напълно различно се случи и наруши временният им покой. Въздухът над тях се сгъсти, като тъмни облаци, които се подготвяха за буря. Това ги озадачи, но не мърдаха от местата си. Наблюдаваха природната промяна. Знаеха, че не е случайна. Само около тях небето стана по-тъмно, по-мрачно, а другаде, денят все още бе в средата си. Разнесе се аромат на черешови цветове, а след малко и няколко такива закапаха. Лушиъс се намръщи. Лицето му придоби помръкнал вид, а в погледа се четеше вълча хищност. Звуци на тъпани забиха сякаш от небитието и предвещаваха идването на нещо, някой, чието място не беше тук. Страхът набираше сила в крехкото женско тяло и момичето отстъпи предпазливо назад. Стигна до господаря си и като уплашено дете се вкопчи в края на пелерината му. Ноктите й се забиха в плата, стискайки толкова, че още малко щяха да откъснат парче от него. Тъпаните се приближаваха все повече и повече. Можеха да те побият тръпки. Облаците се завъртяха в сива центрофуга, когато накрая образуваха фуния и от сърцевината й се процеди бледо лилав лъч. Той достигна до цимента, блъсна се в него, а от сиянието се издигна фигурата на висок, красив мъж, с лилави очи, тъмно лилава коса дълга до гърдите, стегнато тяло, с изваяни плочи по корема и люшкащ се медальон на врата в странна форма. Инициалът на него, Лушиъс можеше да прочете. Означаваше "Безсмъртие" и се носеше само от поданиците на богинята. Мъжът носеше на гърба си дълга бойна катана в черен калъф с кожени ремъци, а верижката й преминаваше през торса му. Погледа на непознатия за момичето бе спокоен, кротък, но по някаква причина караше Таня да изтръпва. Това спокойствие, така натрапчиво запечатано върху лицето му, я караше да се притеснява. Беше прекалено интелигентна, за да разбере, че мъжът бе небесен, а нямаше нещо, което да я плаши повече от небесата. Адът не я плашеше, с тях бе свикнала, но горе, това бе друго, особено за такива като нея.
-Саша Сергеевич! - заяви монотонно, също толкова кратко и ясно протектора й.
-Лушиъс Пахт!
Некромансъра стоеше гордо изправен срещу мъжът, който бе заел мястото му, от лявата страна на Елисандра и закриваше демона с тялото си.
-Спокойно, не съм дошъл за нея.
Зеленокосия сбърчи вежди недоверчиво. Както казахме, той не вярваше на никого, даже на себе си. За всеки случай се отдели от нея и й продума без даже да се обръща назад:
-Таня, прибери се.
-Но...
-Прибирай се. Веднага!
Девойката постоя така известно време, чудеща се какво да направи, но накрая го послуша, извърна се и хукна през вратата, някъде вътре в имението. Там Сергеевич не можеше да навлезе.
Двамата се изправиха един срещу друг. Два ангела, създадени по различен начин и двата достолепни, прецизно сътворени до най-малката подробност. Наподобяваха два титана, които само чакаха единия от тях да направи една грешна стъпка, едно необмислено движение, за да атакуват.
-Не си остарял даже със секунда. Само едното ти око липсва.
-Ти пък си пуснал коса. Е й? Защо му е на небесен да слиза при прокълнатите?
-За да те видя, разбира се.
-Видя ме!
Красавецът се усмихна някак чаровно, но коварно. Който си мисли, че благословените, както и самата Елисандра не са способни на коварство много се лъже. Разликата между тях и Себастиан е, че той си го признава без да се интересува от нищо, а те се прикриват с плаща на "добрата кауза" и маската на лицемерието.
-Така ли се отнасяш със стари приятели, Лу?
-Не мисля някога да съм те приемал като приятел, Саша.
-Това е жалко, все пак и двамата живяхме в двореца под господството на Нейно Всевишество.
-Нима още я наричаш така? - каза с ирония некромансъра.
-Ще я наричам така до сетния си дъх.
-Ти си наистина предан, Саша. Като куче без воля.
Дългокосият се намръщи.
-По добре куче без воля, отколкото змия в леглото.
Сега бе ред на Лушиъс да се усмихне, но неговата усмивка бе пронизваща, подигравателна, караща те да се чувстваш нищожен.
-Ревност ли долавям в тонът ти? Не ми казвай, че Ели никога не се е възползвала от това здраво тяло.
-Не проявяваш никакво уважение, нали? - почна да се ядосва новодошлия.
-Уважение? Към кого? Към хвъркатата? Или към мъртвеца? Защо ми е?
-Тя те създаде, неблагодарнико. Както и противния й брат.
-О, страшно съм им благодарен за това. Моля когато видиш нейно....Всевишество, предай й моят най-дълбок поклон.
И той се поклони ниско, краищата на косата му докосваха пода, с разперени ръце в страни. Движенията му бяха пропити с престорена гавра.
На Сергеевич му падна пердето. Той светкавично извади оръжието си и за един миг Лушиъс се озова прикован до стената, с опряно острие в гърлото му. Едната ръка на нападателя държеше здраво дръжката, а другата го притискаше в слънчевия сплит.
-Много си самонадеян, нали?
-А защо не?
-Не забравяй на кого принадлежиш, некромансър. Дойдох да те предупредя. Не бъди глупав, не прави нищо, което може да раздразни господарката.
-Ако на твоята господарка толкова й е дотегнало от моето съществуване нека дойде. Нека се опита да ме унищожи.
Това беше удар под кръста за другия ангел, защото и двамата много добре знаеха, че въпреки всичко Елисандра никога нямаше да убие Лушиъс. Не би му доставила това удоволствие.
-Може и да не нарани теб, но не мога да кажа същото за възлюбената ти. Как беше...онази малка къдравокоса мъртвородна? Едва ли искаш нещо лошо да й се случи.
Очите на менторът кървясаха. Енергията му проби през процепите на кожата, като избълваща лава, преминаваща през камънаци. Силата му изби с невиждана мощ и изтласка мъжът чак до парапета. Той се залюля, но се задържа.
Усмихна се. От толкова години желаеше да се изправи лице в лице с него, да премери сили, да докаже, че е по-добрият негов вариант.
-Ти си отживелица, старче.
Завъртя петата си и се забяга към него с хоризонтално поставена катана. Стигна до него и замахна. Пахт се наведе със скоростта на светлината и се озова зад гърба му. Изстреля сноп магия, която се заби в прешлените и го блъсна в стената, отронвайки част от мазилката. Саша се извърна и на свой ред го блъсна с розовееща енергия. Лу падна на пода, а мъжът скочи върху му, но преди да успее да го докосне, учителят се рееше спокойно във въздуха. Двамата тъкмо се подготвяха за нова атака, когато светкавица проблесна в небето и го разцепи. Знак, че бяха до тук. Саша, послушно се изправи и прибра оръжието си.
-Считай се за предупреден.
И изчезна под същата форма, под която се беше появил, изгубвайки се високо в облаците.
Некромансъра се приземи и погледна нагоре. Взираше се в небето дълго. Мислите му се върнаха стотици години назад.
Експеримент. Това беше той. Все още помнеше онази нощ, сякаш беше вчера. На един от първите божествени съвети, семейство Дантес, Скитника и Кха'ал, който се бе пробудил от дълголетния си сън, стояха в кръг и обмисляха оформлението на света. Териториите бяха разпределени - Себастиан господар на подземното царство и създател на прокълнатите територии. Елисандра на останалата част, Кха'ал поддръжник на огнената раса, дал зародиша на слънцето, а Скитника, който даже тогава не разкри истинското си име, извади част от енергията си и я обсипа върху земята. Тя се разля като звездна пелерина и докато съществуваха Слънцето, Звездите и Луната, щеше да съществува и Света. От енергията му произлезе всичко. Може би точно затова той често слизаше долу, с което си навлече гнева на останалите и по-късно го отритнаха, отнемайки по-голямата част от силата му, която се изгуби в небитието, а една част от нея, след много години се върна обратно и намери мястото си в тялото на момиче, дете, избрано един бог знае по какви причини. После и другите почнаха да се бъркат в живота на хората, но вече беше късно и наказания нямаше. В онази, същата нощ, в онзи кръг, в онзи завет, Себастиан прониза гърдите си със собствените си пръсти и отчупи едно от ребрата си. Сестра му направи същото. Двете кости се съединиха кръстосани, драконът им вдъхна дъх, закачуленият им вдъхна живот, богинята им вдъхна емоции, а Принцът на Ада им вдъхна сила. От тези четири елемента се образува същество, мъж, ангел, в разцвета на годините си, без да опознае сладостта на детството. Просто се появи същия какъвто и сега. Единствената разлика бе, че двете му очи бяха здрави, а душата изпълнена с надежда и желанието на поета, писателя, художника. Изминаха много години като първи съветник на Елисандра, пратеник и връзка между небесното с подземното царство и закрила над целия свят. Но времето минаваше, отношенията между брата и сестрата се влошаваха, земята се променяше, царства падаха, идваха нови, легендите се записваха в книгите, Скитника бе прогонен от съвета, Кха'ал заспа за векове, Елисандра стана себична, а Себастиан циничен. Вече никой не можеше да гледа останалите, всички ламтяха само и единствено за своята част. Създадоха се границите на достъпност. Белокосия не се бъркаше в частта на сестра си, а тя не стъпваше в тъмните територии. Лушиъс? Той все още жарко вярваше, че света има нужда от напътствие, а любовта му към богинята не угасваше.
-Обичаш ли ме? - попита го веднъж тя, докато лежаха голи в пухените завивки, а той прокарваше възглавничките на пръстите си по гладкия й гръб, от който в момента не се показваха крилата.
-Обичам те!
-Ще ме обичаш ли когато остарея и се сбръчкам?
-Ти никога няма да остарееш, мила. - усмихна се той.
-Да....забравих.
-Нима искаш да остарееш?
-Не, не знам. Понякога.
-Тогава няма да сме заедно завинаги.
Той изправи главата си малко и я целуна страстно и нежно. В онази нощ правеха любов пламенно като за последно, а за старостта повече не се спомена. Минаха още няколко години, в които омразата между главните двама се засилваше все повече и повече.
-Защо не се опиташ да се оправите?
-Ъхх, той е невъзможен. Не мога да повярвам, че имаме роднинска връзка. И като си представиш, че нямаме родители. Как ли е станало това?
Лушиъс я хвана за раменете:
-Ели, вие сте главните богове. Длъжни сте да поддържате равновесието.
-Дълг? Какво знаеш ти за дълга? - избухна жената и почна да сипе огън и жупел върху него. - Писна ми от този дълг. Хората могат да се оправят и сами, не им дължа нищо. НИЩО! Чу ли? Достатъчно им е, че сме ги създали.
Скандалът бе жесток и болезнен. С дни не си говореха. И това отмина. Всичко отминаваше както отминаваха и сезоните. Но положението се влошаваше. Принца на мрака също си взе съветник. Грегъри Грей бе единствения, на когото можеше да се довери ако не напълно, то почти. Елфите дойдоха на власт в Илион, спасявайки тази земя от руините, които бяха оставили хората и с много труд и търпение възвърнаха предишния й блясък, че и в повече. Бе създаден подземния град на пустинята, обикновените хора без сили се дисциплинираха и създадоха течението на маршалите, чувствайки се в опасност заради всички чудаци, с каквито бе изпълнен света, а Себастиан реши, че е време да организира малко поданиците си и да създаде гилдия, в която да се развиват. Избра името Роузкилл, защото обожаваше бели рози и кръвта капеща по тях, когато се убодеш на тръните им. Първият гилдмайстор бе Самайл Нероу, свиреп, кръвожаден върколак, който ръководеше с жестокост, но бе убит бързо. Вторият -Лея, нукса, красива като самодива, която зачена от Себастиан, бе по-скоро мирен, задълбочен лидер, но утробата й се отрови от сигмента на бога и тя също погина. Смениха се още няколко, но чак под управлението на Корнелиус гилдията стигна разцвета си, а прокълнатите заслужиха славата си на най-мрачните, най-опасните врагове, надминаващи дори асасините.
По времето на Лея, се създадоха и гилдиите в другите територии. Елисандра не можеше да позволи на брат си да създава потенциална армия, докато нейните хора стоят безучастни, затова собственоръчно положи началото на първата гилдия, използваща чистата енергия, в близост до Маджестик, за което потърси помощта на Божествения Дракон. Последваха Памуковата планина, а в пустините и в Корнор, които бяха по-скоро неверници, просто последваха примера на останалите. Едните, за да печелят пари, а другите, за да се извисят по-близо до собственият им езически бог, който за тяхно голямо съжаление не съществуваше, но Дантесови никога не ги наказаха за това. Може би просто не им се занимаваше.
Изминаха още години след като света зае това положение, в което го виждаме днес. Напрежението между Елисандра и Лушиъс ставаше нетърпимо. Той все повече губеше вярата си в нея, вярата си в Себастиан, вярата си в хората, вярата си във всичко. Хипокритичното им държание и мислене му дойде до гуша и един ден той просто реши да напусне. Скъса връзката с небесата, както и с подземията и слезе на земята. Бе заклеймен от любовницата си и проклет никога повече да не обича. Тя не можеше да го убие, но никога нямаше напълно да му даде свободата.
Минаха още дни. Роди се новото поколение. В един кът на света едно русо момиченце за пръв път отвори клепачи, а сивите й очи приеха живота. Малко след това майка му го напусна. Частта от енергията на Скитника, за която говорехме по-рано, вече отдавна се беше върнала към земята и паднала в едно село, близо до Найтмер, вкарана насилствено в телцето на тогава седем годишно синекосо дете. Един маг, който по-късно щеше да стане учител създаваше със собствената си ръка овощна градина, а един младеж прие ролята на пазител на град, който не съществуваше вече от близо половин век. Едно десет годишно момче напусна Илион, научил колкото може от гладиаторството и тръгна по широкия свят, за да краде занаят, запленен от оръжията, искаше не само да ги държи, но и да ги създава. Единствените две останали аристократични семейства в Шеридан бяха в свада, а едно цветно, земно магче видя как сестра му се самоуби. Принцесите на елфите растяха весели, красиви, а баща им мъдро управляваше, докато красива, дори като малка, бъдеща убийца се бунтуваше срещу род и фамилия. Една нукса попадна в затвора, където се запозна с най-близкия си приятел, а малък огнен маг изгуби баща си, безследно изчезнал зад плетеница от тайни и неясни мистерии. В Роузкилл постъпи нов учител под псевдонима Боунс, а червенокоса дългоуха напусна домът си в търсене на нещо по-добро. Един берсерк гледаше как собственият му дом гори, докато писъците на майка му раздираха ушите му, а в покрайнините на Феникс се построи малка къща, която щеше да стане център на бунтовници.
Сега, след толкова много векове, света бе претърпял толкова промени, толкова разрухи и нови изграждания, а само няколко души в този огромен космос си оставаха същите. Единият от тях в момента гледаше небето и предусещаше вятъра на промяната. Искаше му се да се разплаче. Но не можеше. Беше забравил как.
Лушиъс Пахт, първият ангел, любовта на Богинята Елисандра, един от първите Пет, извърна глава и влезе в имението, изтъкано от кости и кръв, за да потъне в сенките му, до следващия век....