Стая 2

Стаите са за двама. Има всичко необходимо за удобството на ученика - две легла, в двата края на стаята, два гардероба, полица за личните вещи, маса с три стола и малка тераска, гледаща към градината. Банята е средна на големина с душ и средно голямо огледало.

Да го вземат драконите. Какво по дяволите бе станало, на този изпит. Дали се бе изпуснал? Дали... бяха видели Другия? Чието име, той дори не знаеше. Това бе странно.
Мъжа влезе в стаята. Спартанско. Но уютно. Имаше две легла, два шкафа... Всичко от което един мъж би могъл да има нужда.
Отвори вратата на банята и я огледа. Чиста, спартанска, празна.
Леглото го зовеше. Чувстваше се физически и емоционално изтискан. Сякаш бе прекаран, през огромна сокоизтисквачка която бе изцедила всяка частица енергия която той притежаваше.
"Лека нощ, принце" един глас му прошепна и се изкиска злостно. Зед го напсува на ум и затвори очите си...
Съня не идваше. Някакъв океан от мисли, се носеше в главата на мага, и не му даваше мира. Най-вече за прекрасната учителка.
Хъхъхъхъх. Бе толкова банално. Да иска да знае повече за нея... Да я докосне... Да прави любов с нея.
Той знаеше, че бе имал много жени в живота си, но никоя не го бе карала да не може да спи.
Те бяха по-скоро... заигравка. Бягство от миналото. Ден. Нощ. Секс. И дотам. Нищо повече.
Зед стана. Въздуха около него се завихри. Енергията потече, като сладострастната река, която беше за него. Нямаше нищо по-сладко от това, да чувства как тя потича през тялото му. Дори и онова разтърсващо чувство, което идваше преди и след оргазъм не бе същото. Просто... това. Да чувстваш силата в теб. Мъжа често се чудеше, как могат нормалните хора да живеят.
Протегна ръка... и като тънки нишки, въздуха започна да се събира. Като кукловод, мага започна да тъче образа на жената която бе видял.
Косата и... очите и... тялото и...
Подтикнат от някакъв бяс, той бясно мяташе ръце, тъчеше, създаваше. Нещо. Образ...
...когато всичко свърши, тя стоеше пред него. Като облак. Бяла. Без цвят. Но бе тук.
- Коя си ти... и защо си толкова прекрасна? - промърмори той, тихо.
Понечи да я погали... но се уплаши. Не искаше да изчезне.
- Здравей... Аз съм Зед... - каза той, с гласът който никой друг не бе чувал - Как се казваш?
След като каза това, той се приближи до нея, и допря устните си до нейните.
И тя изчезна. Като дим.
Последва въздишка. И Зед, отново легна на леглото и се загледа в тавана.

Тряскането на вратата, стресна момчето и го извади от съня му. Не че той бе дълбок, или кой знае колко спокоен, не. Но все пак бе нещо подобно на почивка. Предполагам?
Главата тежеше. Погледа му бе размътен. Първия човек, който му се изпречеше пред очите сигурно щеше да си изпати.
Зед бе в онова чувство преди първото кафе и закуска, което той наричаше "Чупим крака по поръчка, ако не ми дадеш кафе..."
Погледна разхвърляното легно, срещу неговото и се намръщи. Мдаа... Неговия съквартирант, щеше да си изпати. Но първо - баня.
Докато отваряше вратата, усети онази жега която бе доказателство че някой бе изхабил топлата вода. Да го...
Поредната въздишка, за деня бе последвана от завъртане на кранове. И водата шурна, като водопад върху магьосника. За да отмие всичко. Съня, умората... всичко.
Докато се къпеше, момчето мислеше как да си отмъсти. Това не бе трудна задача, понеже една идея кръжеше около главата му като сателит около планетата. Каквото и да значеше това.
Водата бе хладка. Като пумия. Като застоява локва. Като... но не, да не продължаваме тази мисъл.
Завъртане на крановете, и всичко спря. Гол, той се отпусна, опрял гръб в стената. Енергията потече през него. Въздуха се завътря, задвижи...
Нишките се преплетоха, изсмуквахки студа който бе стиснал кожата му с ноктите си.
Почувства се по-добре. Завъртя всичко, и създаде нещо като балон в който въздуха бе по-топъл. Проста работа. Просто използваше горещината в банята, привлече и я концентрира в една точка. Тази негова "стая" на топлината. С ръце, с нишки залепени по тях, той завъртя всичко това. Усили скороста. Мързеше го да си намери кърпа, затова използваше уменията си.
След няколко минути, всичко бе наред. Единствено косата му бе леко влажна, but oh well.
Когато се върна в стаята, видя как съквартиранта му бе сритал багажа. Това бе последната капка.
Приближи се към леглото, и се съсредоточи. Отново... това усещане. Сладко, нежно, опианяващо. Като наркотик.
Нишките се появиха веднага, и Зед се ухили гадно. Започна да гради балон. Сплиташе го, нежно, внимателно. Не искаше да се разсее прекалено рано или твърде късно. Когато го завърши, мага отвори прозореца. Постави... ех, най-добрата дума която можеше да опише бе "команда" която отнемаше топлия въздух и го заменяше със студен. И това ставаше около леглото на съквартиранта му.
С усмивка, той добави последната добавка... кондензация. Вероятно, когато се прибереше, леглото на "многообичния" му съквартирант щеше да изглежда така, сякаш бе преминало през ураган. Или ледена буря.
Излизайки, Зед си подсвикрваше. Денят обещаваше да е прекрасен...

След като Зед достави Арадел (която бе в съмнително добро състояние) до къщата където тя живееше. С леля си (дори и пиян, магьосника се съмняваше...).
След това, започна дъъъъъългото връщане към Сто Слънца. Проблема не бе само това, че в организма на Блекуинд имаше бутилка силно уиски. Не бе и това, че всичко се въртеше пред очите му. Нито това, че едва стоеше на краката си. Или това, че искаше да повърне всичко което бе изял през живота си.
Не. Истинския проблем бе че... той просто се бе загубил.
Някъде из гората. Броди около час, може би два? Три? Повече? Надеждата изчезваше, отмита от тъмнината, алкохола и мислите за миналото. След известно време, той седна... и се оказа до главния път, през гората. Зед се опули. Огледа се наоколо, чудещ се къде да го вземат драконите се бе озовал. След което, „спомените” (или каквото бе останало от тях) от вечерта се върнаха.
Поседя малко, чудещ се, накъде ли отива пътя. Но, щом бе тук, вероятно минаваше през Маджестик и отиваше към Гилдията. Или се разделяше някъде.
Вдигащ рамене, Блекуинд продължи по пътя...
...и все пак стигна до Сто Слънца. Бе рано сутринта, и слънцето бе на път да изгрее и залее света със светлина, но Зед ВСЕ ПАК стигна до Гилдията.
Промъкна се тихо, в общежитията, покрай напушената домакиня, и влетя в стаята си като истински ураган, надявайки се да събуди съквартиранта си... който не бе в стаята.
Ех, не може да имаш всичко което искаш, предполагам. Както е с дрехите, Зед едва ли не припадна на леглото и захърка с глас.
Сънищата, които последваха, не бяха красиви...

Героя ни продължи направи няколко крачки. До най-близката глуха уличка. Там, на тъмно и спокойно успя да се облече. Отново. Беше някак си смешно. Прави секс, обраха го, разгоавя със гласовете в главата си, докато ги гледа в лицето. Вероятно денят му едва ли можеше да стане още по-лош, нали?
Когато приключи най-после с тази операция, която му се струваше странна, той се замисли какво да направи след това.
„Може би кръчма?”, предложи един дълбок, мъжествен глас. Вероятно този на гигантския мъж с двата меча „Все пак трябва да удавиш мъката...”
- Стига ми толкова алкохол за днес. По-скоро ще се прибера да се наспя – отговори му Зед, на глас.
„Може би... трябва да отидеш да поговориш със Сиси... Тя ни харесва” женския глас който говореше, бе успокояващ... и честно казано доста секси.
„Стига! Тя се опита да ме кастрира, да го вземат драконите.”
„Но те харесва. Едва ли щеше да спи с нас, ако не го чувстваше...”
„Да, щеше. Ако мислеше че ще и се размине обир.”
Докато този разговор се провеждаше в ума му, Зед крачеше по улиците, безцелно. И абсолютно ненужно. Мястото от където дирижаблите кацаха и излитаха се виждаше почти от всяка точка на града.
Затова, мага очукан, ожулен и доста изнервен се насочи на там.
И... естествено се загуби. Бихте си помислили че той би видял гигантската сграда, където дирижаблите се спускаха като перца, и хиляди хора като мравки излизаха от търбусите им и се разпръскваха по улиците на града. Нали?
Да, но грешите. Не я видя. Не и след няколко обиколки в кръг около нея. Докато не открие входа (който бе ГИГАНТСКИ).
През цялото време, имаше множествео „предложения” от гласовете в ума му. Сякаш нещо ги бе събудило, и те сега говореха толкова често. Бе стряскащо.
Но това не би разколебало, нашият много обичан герой. Той бе Кайзера на собствения си мозък. Той го контролираше! НАЛИ? НАЛИ?!
Когато Блекуинд влезе в сградата и погледна таблото с разписанието на дирижаблите, той видя че има само един, заминаващ за Маджестик.
Купи си билет за него и влезе пръв. Искаше да си намери място до прозореца. И колкото се може по-далеч от всички хора които биха го занимавали с глупавите си проблеми.
Седна до едно такова място, и залепи лице на прозореца. Гледаше гарата. Гледаше хората, слизащи качващи се. Бе странно и интересно, представяйки си кой, какъв е.
Ето този гигант, сигурно е гладиатор отиващ в Маджестик за да стане бодигард на някой богат търговец и дъщерите му.
А оназ, красива жена, сигурно бе лечителка, търсещи нови изгубени души за спасение.
Този определено бе някой измамник...
Времето минаваше... Дирижабъла се издигна, нежно и едва доловимо като лебед политащ в небето. Остави града зад себе си за няколко минути.
Зед задряма. Искаше всичко това да мине, като лош сън....
...И така стана. Героя ни проспа по-голямата част от пътуването. Събуди се, малко преди кулите на се появят на хоризонта.
Докато той прогони сънливоста, и скапаното схващане на всеки негов крайник, те кацаха. Бавно, спокойно. Макар че стомаха му направи това спускане да изглежда като костенурка пусната от орел върху камениста почва.
Това което последва, бе ходене, ходене и още ходене. Зед стигна до стаята си, и хвърли раницата си... някъде. Из стаята.
Той последва примера и, падайки върху леглото като отсечено дърво. Хипнос го посети, секунди след това, докосвайки го с нежната си ръка, носейки... сън без сънища.