Кралицата на сърцата

Единственото казино по тези територии. Държи го Лейди Симфония - красива, сурова жена, притежаваше голяма сила и връзки. Говори се, че прави бизнес с лидерите и те често се  обръщат към нея за помощ или заем. Самото казино е голямо, с изискан бежаво-зелен  интериор, голям персонал и всевъзможни комарджийски игри. Минималната сума, с която можеш да бъдеш допуснат да играеш е 500 злато. Това място е не само за печелене на пари, но често бива и свърталище за незаконни сделки и планове.

Лейди Симфония - Кралицата на сърцата

Бях прибрала кесията с джоба на полата си и внимавах да не би някой по улиците да ми я гепи. Да, чух за прословутите градски крадци и нямах намерение да се превръщам в тяхна жертва. Жалко, че нямах и оръжие. Тук и сега си казах, че при първата възможност и когато се опарича естествено ще си набавя някое друго изящно острие.
Ето, че стигнах до въпросното казино и тръгнах навътре. На входа му обаче ме спряха двама телоохранители. Е, ама навсякъде имаше такива. И то все по двама. Това да не е някакво магическо или суеверно число?
-Какво ще желаете? - попита ме един от тях, като огледа облеклото ми по начин, който доста ясно крещеше - не си подходяща за тук.
-Да вляза, може би. - отвърнах му сухо и ядно.
-Ще играете ли?
-Не.
-А тогава?
-Търся собственичката.
-За какво ви е?
-Това ще кажа само на нея. Та ще ме пуснете ли или трябва да направя рекламация някъде? - усмихнах се дяволито, подигравателно и двамата се мръднаха от пътя ми.
Веднъж озовала се вътре почнах да се оглеждам на всички посоки. Беше претруфено, кичозно, отново.....преобладаваше зеленото и бежовото, а навсякъде бяха наредени рулетки или маси за друг вид хазартни игри. До тук добре, но от къде да знам кого да търся. Марк не ми беше описал въпросната жена с префърцуненото име. А да почна да крещя с пълно гърло Лейди Симфонияяя, Лейди Симфонияяяя, не беше вариант. Не сме на битпазара все пак. Затова просто застанах по средата на помещението в очакване някой да ми обърне внимание. Явно се набивах на очи с неизисканите си дрехи, така че нямаше да остана в сенките за дълго.

Ния не остана сама в помещението. Единият охраняващ помещението се приближи до нея и я потупа по рамото. Тя се извърна и проследи ръката му, която сочеше към една черна врата, подаваща се между няколко игрални машини.
- Там трябва да отидеш.
Когато асасинката премина през вратата, се натъкна на една още по-натруфена от казиното стая. Вътре имаше само скъпо изглеждащи мебели, статуетки и всякакви други украшения. В долния и край зад красиво дървено бюро стоеше червенокоса жена. Тя се бе съсредоточила върху едно от любимите си занимания - да брои дневният оборот.
Когато видя момичето което се появи пред нея, тя само повдигна поглед, огледа я хубаво и после пак се върна към заниманието си.
- Какво? И теб ли те е ограбил някой?
- А...не. Изпраща ме Марк.
Когато мадам Симфония чу името на младият кръчмар, веднага остави парите на масата и се изправи от мястото си.
- Така ли...а ти от къде го познаваш?
- Работя при него.
- Но, той работи сам.
- Вече не! - отвърна гордо момичето, усмихвайки се. - Изпрати ме при вас, за превоз. Трябва да взема алкохол за кръчмата, а ще трябва да пътувам доста. Няма как да мъкна всичко на ръце.
- Един кон стига ли ти?
- Стига да не е сакат...
Жената се обърна към изхода и се запъти към него. Отвори вратата и се провикна към някого. След минута, в стаята влезе едната охрана.
- Заведи я при конете да си избере някой. Оседлай го, сложи и торби за багаж.
- Добре, мадам.
В следващият момент, мъжа зачака малката си компания, с която щяха да се отправят към задната част на казиното - там където лейди Симфония пазеше няколко красиви коне. Но преди Ния да излезе, червенокосата жена отиде до масата, грабна шепа монети и се спря до момичето. Хвана ръката и, пускайки жълтиците в нея.
- Вземи ги и когато се върнеш, не ми връщай коня. И прати поздрави на Марк, като го видиш.

Нощта вървеше стремглаво и луната обсипваше улиците като огромен фенер. Тук там минаваше по някой окъснял минувач към домът си, или търсейки някъде където да се напие, при липсата на градската кръчма поне за момента. В някои от ъглите се бяха свили клошари или деца джебчии.
-Този град наистина е мизерен.
-Да, така е. Пустините са много богати, но по-голямата част от богатството е отделена за горния град. Тук всеки се оправя както може.
Не казах нищо повече. Такъв бе света тук. Свят на оцеляване.
За десетина минути стигнахме до казиното, където се спрях.
-Какво има?
-Ами как какво? Не ти знам плана. Как по-точно очакваш да се внедрим без някой да забележи, че не сме от персонала? Знаеш, че има охрана.
Докато говорехме двамата мъжаги, крачеха от единия до другия праг на сградата, пускаха посетителите, като ги преглеждаха подробно за оръжия или друго опасно сечиво, а после пак заставаха на пост. Много ми беше интересно какво е измислила татуираната убийца.

Блъд се засмя за секунда и дръпна след себе си момичето, прикривайки се зад една от близките сгради.

- Знам, че може малко да ти е трудно да се справиш. Но, първо ще ти покажа как се прави. Тези маймуни там, не стоят постоянно навън. Знаеш, че вечер в пустините е много студено и излизат навън, само за да "пуснат водата" или да изхвърлят някой пияница. След малко, като се приберат, действам! Тъй като все още не си преминала през повечето начални умения, които трябва да научиш, ще минеш право към по-сложното. Но, вярвам че ще се справиш. Изглеждаш ми голяма хитруша и съм сигурна че няма да объркаш нещо. Обаче...ако стане объркване, бягай. Просто, БЯГАЙ!
Двете дами се притаиха в ъгъла. Ако Ния бе мъж, щеше да има големият късмет в момента да се наслади на формите на жената, тъй като в момента облеклото и бе доста...ефирно. Но, тя не и обърна абсолютно никакво внимание. В този момент, погледа и на двете бе прикован върху охранителите на казиното.
Наистина, както каза учителката, двамата се прибраха след няма и минута.

- Добре, готово. Сега, искам да ме гледаш внимателно. Първо - промъкваш се до сградата, без да те забележи никой. Скриваш се в единия и край, зависи от кой пада сянка. Заставаш в нея и започваш втора фаза. При мен ще бъде доста по-лесно, за това ще ти обясня само какво да направиш. Когато стигнеш до сянката, падаща от сградата, остави част от твоята собствена да се подава леко навън, като луната огрява тялото ти. Нужно ти е, само да я виждаш малко. Няколко сантиметра, са напълно достатъчни. Второто което трябва да направиш е да се свържеш със нея. Вече си го учила, за това няма да ти бъде много трудно. Може би, в началото просто ще имаш леки затруднения, да я раздвижиш. Веднъж свързала се със нея, я издърпай върху тялото си. Представи си одеало, с което се завиваш. На практика, ти няма да усетиш разлика около себе си и ще виждаш абсолютно всичко. Даже, мога да кажа че ще виждаш много по-ясно, отколкото в началото. Зависи. При всеки, първият път е различен. Третата стъпка е, да се появиш на лунната светлина. Ако си успяла с умението си, няма да виждаш сянка около себе си - това ще ти подскаже, че никой не те вижда. Най-малката следа от сянката ти около теб, означава че някъде има открито място от тялото ти...което не е хубаво. После, се промъкваш покрай стената, докато все още се прикриваш по този начин. Стигаш до вратата и от там следва най-трудната част. Влизаш в малкото коридорче на казиното и...чакаш. Чакаш, докато не дойде някой клиент или не изхвърлят друг. Стой така, че да не се пречкаш много или да не те ударят с вратата. Дойде ли клиент, действаш! Скриваш се зад него и вървиш плътно след стъпките му, за да се промъкнеш през вратите. От там нататък, си свободна да правиш каквото искаш. Сега, аз ще се промъкна за да видиш, как става. После, влизаме двете. Когато се върна, ще ти обясня къде да ме чакаш...

Много говори, а? Нормално. Все пак е учителка...
Този път обаче, тя замълча за минута. Може би и трябваше малко повече, но трябваше да действа. Блъд се усмихна като за последно на синекосата красавица и се засили напред. Тя скочи точно когато стигна ръба на сянката, падаща от близката до тях сграда, направи предно салто и в следващият миг...изчезна. Ния ококори очи, но след секунда видя къде всъщност бе учителката. Блъд умело се бе прикрила със сянката си, още преди да е паднала на земята. В следващият момент, тя остави няколко малки следи по пясъка след себе си. Следите продължаваха да се появяват, чак до входа на казиното и...спряха. Явно вече бе във коридорчето.
Чу се някакъв шум, идващ от към входа. От там се появи единият охранител, държащ в ръката си дървена бухалка. Огледа се в двете посоки, но след като не видя никой, се върна отново в сградата.
Настъпи тишина. Ния остана сама, загледана с глупав поглед в сградата. Нищо не се случваше няколко минути, докато в далечината не се забеляза човек, приближаващ към сградата. Той пристигна с бавни стъпки и се насочи право към входа. Влезе и черната дупка наречена "Хазарт", го погълна.
Двадесетина секунди по-късно, се разнесе приятен аромат на скъп тютюн. Приятен за ноздрите, дори да го вдишваш от толкова далечно разстояние.

- Мен ли чакаш?
Ния подскочи стреснато и погледна зад себе си. А там, Блъд блажено пушеше някаква цигара.
- К-как?!
- Хах. Промъкнах се, когато охраната излезе навън. Дръж, това е за теб.
Учителката и подхвърли пълна табакера със скъпи цигари.
- Задръж ги за себе си. Взех я от един заспал шишко вътре. Няма и да се усети. Сега, ти си наред. Влизаш и ме чакаш вътре. Ако можеш, мини през тоалетните и махни сянката си. Охраната няма да се усети. Но, на излизане пак трябва да се промъкнем така.

Речено сторено. Или не? Ще видим. Като за начало прибрах табакерата в джоба на якето си. Поне намазах. Не, че нямах, но скъпия тютюн си беше скъп. Никой себеуважаващ се пушач нямаше да го откаже.
Но сега е време за работа и забавление в едно. Оставих червенокосата сама и без някой да ме забележи се залепих за стената на сградата. Точно там където падаше сянката, озарена от месечината. Сливах се в нея, останала скрита за всички други, само част от главата ми се показваше или по-точно сянката на главата ми, отличаваща се на пясъка. Да извлека сянката си? Лесна работа. Вече го бях правила. Не беше нужно да насочвам ръката си към нея или нещо подобно. Най-добрият и бърз контрол става когато го правиш само с импулсите на мозъка си, без движения или ненужни знаци, така се губеше време, а аз нямах намерение да ставам псевдо убиец. Напротив, амбициите ми бяха много по-високи. И така....Съсредоточих се и отпуснах плавно магията си без да я насилвам или пришпорвам. Тя се заби в земята и потъна в сянката ми. Продължавах да изтласквам от нея на равномерни амплитуди, а тя малко по малко я обгръщаше. Този път не се появи онова копие. Явно веднъж свързал договора, той не се подновява наново и наново при всяко използване. Когато усетих, че съм постигнала желания контрол, мръднах леко пръст и сянката ми почна да се мести и видоизменя. Чудесно. До тук добре. Сега да го направя като наметало. Като се замислиш да можеш да ставаш невидим си е голямо предимство. Може да ти послужи в много ситуации, по-опасни и трудни от едно вмъкване в казино. Но за сега се задоволявах с това, което ми е предоставено.
Умът ми беше адски концентриран, не мислех за нищо излишно. Разточих като с точилка собствената си сянка и я направих да прилича на голямо кръгло петно, плоско и тънко. После почнах да я повдигам от нормалното й място. Тя се издигаше бавно и равномерно, докато не застана като стена пред мен. Вкарвах енергията си, като наелектризирани частици и да я омекотявам. Чрез мозъка и магията си я карах да избледнява в структурата си, да придобива огледалност, така че да отразява заобикалящият я свят. Всичко, улиците, сградите, хората, оставяйки мен напълно прикрита за чужд поглед. Дръпнах я още по-напред и тя почна да полепя по тялото ми. Трябваше да стане като наметало, но аз реших напълно да се закрия с нея. Не само да покрия фасадата си, но да залепне за всяка част от трупа ми - за косата, ръцете, краката, даже дрехите и аксесоарите ми, за да не оставя пролуки. Така тя се превърна в нещо като втора кожа, съвсем леко загряваща организма ми и така повдигайки леко температурата ми. Сигурно за тези затруднения говореше. Кожата ми все още не беше привикнала, а може би и аз малко се престарах, но просто не исках да има фалове. И вместо да се надявам, някой да не ме бутне и да се разкрия, я прилепих като мокър найлон за себе си. Разтегнах се, за да я почувствам по удобна. Но ми трябваше проба. Мислех, че съм се справила и все пак проверката е майка на знанието.
Пристъпих напред и отидох точно пред входа. От него тъкмо се подаваше единия охранител, който запали цигара. Застанах срещу него. Никаква реакция. Помахах му, даже му се озъбих и почнах да правя смешни физиономии. Пак нищо. Това значеше само едно - УСПЯХ! Йес!!! Наистина съм добра. Изчаках го да допуши фаса си. Чудех се дали да не дръпна цигарата от ръката му и да почна да я рея във въздуха, за да го подплаша, мислейки си, че има дух. Честно казано трудно ми беше да се стърпя, но.... може би като влезем вътре.
Когато хвърли угарката на земята и се обърна да влиза, аз се застъпих за него и го следвах неотлъчно. Минахме през главния вход, а аз продължих през цялото помещение. Въпреки късния час все още имаше доста клиенти, мъчещи се да припечелят лесни пари. Скочих зад една едра жена, с голяма капела, която пушеше цигаре. Изглеждаше толкова префърцунена и надменна. И не, не се сдържах този път. С показалеца си цъкнах шапката от долната част на периферията и тя падна на земята. Жената се стресна и подскочи от мястото си. Грабна капелата си и се огледа а всички страни. Смеех се без глас, запушила устата си, за да не се издам.
-Ама какво стана? - почна да пита трескаво крупието тя.
-Сигурно е от вятъра, г-жо.
-Хммм... - недоверчиво се съгласи и продължи с играта си.
А колкото до мен, аз се запътих към тоалетните както ме посъветва Блъд. Веднъж озовала се там, премахнах сянката си и ето ме отново цяла целеничка. Излезнах и се облегнах на стената в един ъгъл чакаща я. Оглеждах играчите и се чудех кога ли ще се появи.

Блъд се появи на няколко метра пред нея. Красива и все така усмихната. Дори при появата и, няколко от присъстващите мъже в казиното я заглеждаха. Да, в Сахрид имаше доста татуирани госпожици, но учителката винаги се отличаваше с едно - перфектната си визия. Тя се приближи до малката си учителка, прегръщайки я през рамо.

- Браво на теб, кукло...
- Виж...-сопна се изведнъж Ния - ...ако не спрете да ме наричате с тези имена, много скоро някой ще пострада. Сериозно!
- Ехех... Стига де! Просто се шегувам. Не го приемай толкова навътре.
- Не го приемам хич! Това ти е за последно.
Блъд повдигна въпросително вежди, но не каза нищо. Хлапето си имаше характер и туй то. Тя се позавъртя около себе си, оглеждайки играчите и масите. Разучи обстановката и си хареса един нисичък и плешив човек, седнал на поредната ротативка.
- Време е да си поиграем. Не мислиш ли? Аз ще съм първа. А пък после, искам да видя ти как ще се справиш. Между другото, това с шапката беше готино, но е изтъркано...
Блъд се прилепи до една от близките колони, на които имаше нареден алкохол. Прецени обстановката и точно когато покрай тях не минаваше нито една сервитьорка, тя се наведе рязко към земята, обхвана своята сянка с магията си и я обгърна около тялото си. Красавицата отново изчезна и никой не можеше да я намери в момента. По-точно, никой освен Ния. Единствено тя знаеше местоположението на което щеше да бъде, но не знаеше точно кога. Тя запази самообладание и реши да остане по-далече от плешивият дребосък, за да не я заподозрат. Мястото на което се намираше бе с идеална видимост към човека.
На няколко метра от Ния се намираше самата учителка. Тя се прокрадваше като дебнещ звяр, към своят плячка. Бавно заобикаляше движещите се препятствия като сервитьори или случайни клиенти, докато не се озова зад мъжа. Той не усещаше нищо не само защото нямаше как да види учителката, ами и заради зомбираното състояние в което бе изпаднал, докато играеше на поредната игра гълтаща парите му.
Ния нямаше толкова добра видимост за да види случващото се, но много скоро щеше да разбере шегата от страна на учителката и. Блъд внимателно застана от лявата страна на мъжа и огледа машината на която играе мъжа. Пред него имаше чаша с кафе и чиния с малки сандвичи. Асасинката внимателно потопи пръстите на едната си ръка в кафето му, като предварително се увери че то е студено. Плъзна ги бързо зад гърба на мъжа и остави капките образували се под ноктите и да паднат свободно върху дрехата на плешивкото. А милият той, носеше копринена бяла риза, сигурно струваща стотици златни монети. По нея се образуваха петно след петно, защото учителката не спря до тук. Тя повтори движението още няколко пъти, а накрая с най-голямата си наглост дори капна няколко капки на плешивото му теме.
Дребосъка подскочи върху стола си, изписквайки като момиче.

- Абе...ей...бе...ааа! - развика се той, като размахваше ръце около главата си - какво става тука бе?!
Покрай него тъкмо минаваше една младичка сервитьорка, с доста оскъдни дрехи. Фиксирал я с крайчеца на окото си, дребосъка се изкрещя към нея и в движение я хвана за дрехата.
- Ти ли ме плюеш ма, селянко?!
- Ама, господине...
Охраната на казиното изникна до момичето изневиделица. Единият от тях пристъпи напред и хвана ръката на плешивкото. Стисна я здраво, като с това го накара да пусне момичето, което се отдръпна стреснато.
- Проблем ли има, господине?
Дребничкият мъж се попипа по косата, после по оредялото място върху главата си и осъзна че всъщност има проблем. Очите му почервеняха и той показа гневно зъбите си.
- ДА! Има проблем! Вижте, вижте... кафе! По главата ми, има кафе! Тази патка...
- Господине, ще ви помолим да запазите спокойствие, иначе ще трябва да напуснете казиното.
- Да напусна? Ще ви напусна аз! - развика се мъжа.
Единият от охранителите дръпна момичето в страни и си поговори с нея. Тя го увери че няма нищо общо с господина който бе изпаднал в истерия в момента и се зае с работата си. Охранителя се доближи до плешивия мъж и го стисна за рамото.
- Продължете си играта мирно и спокойно. Момичето няма нищо общо с кафето по главата ви.
- А кой има тогава? Да не съм си го разлял сам?! А?!
- Хайде, остави го! - отвърна другия охранител.
Мъжа покрещя още малко, но щом го оставиха сам, се обърна рязко назад и бръкна в джоба си. От там извади кутия с цигари и запали нервно една от тях. Кутията захвърли на съседната ротативка, като гневно изпсува, обяснявайки колко обича майките на непълнолетните глупави момичета.
Докато мъжа псуваше, Блъд се присегна рязко и грабна кутията с цигари. Скри я в дрехата си и се върна при Ния. Беше и нужна около минута да се скрие в тоалетната за да се разкрие и отново се върна при ученичката си. Облягайки се леко до нея, тя и прошепна:
- Имам още една кутия, която ще ти дам после. Обичам ги тези мазни богаташчета...

Признавам, това с кафето си бе готин и оригинален номер. А като дойде връчи още една табакера с цигари.
-Имам още една кутия, която ще ти дам после. Обичам ги тези мазни богаташчета...
-Хах, ако продължаваме така ще се запася за следващия месец.
-Ти имаш ли пари?
-Не точно.
-А те имат и то в изобилие и спечелени с нечестен труд. Защо да не се обложиш от тях?
-Ъ, Блъд. Ние също не продаваме портокали, а убиваме хора.
-И все пак нямаш пари, нали? - усмихна се тя.
-Хаха, права си. Добре, мой ред е.
Отидох в тоалетната и по същия начин извлякох сянката си. Този път се получи малко по-бързо, а когато се увих с нея кожата не ме пареше или сърбеше. Почвах да свиквам, което само можеше да е радва. Ако личния ми живот е пълен батак, то поне силата ми е на моя страна, в повечето случай, като изключим онези кървища, които все още не разбирах. Но сега не мислех за тях, защото от няколко дена не ме притесняваха.
Така, напълно невидима излезнах от тоалетната тихо, напълно безшумно и преминах през учителката си. Когато я изравних, я плеснах по задника, както тя обичаше да прави с мен и продължих, оставяйки дирята от смехът ми да й подскаже, че съм аз. Избегнах няколко минувача, като гледах да не се блъскам с тях, една две сервитьорки и единия офранител. Спрях се в центъра и се зачудих с кого и как да се позабавлявам. Накрая погледа ми се спря на една маса с рулетка.
-Идеално.
Застанах странично до нея, където нямаше хора и се загледах в играта.
-Приемаме залози, г-да.
Около масата имаше трима мъже, които слагаха чиповете си на различни числа. Хич не го разбирам тоя хазарт. Знаех само, че ако се падне твоето число или цвета, на който си заложил печелиш. Нищо друго.
-Залагам три хиляди на 17.
-Три и двеста на черно.
-Две хиляди на 13.
О, милите те. Още не знаеха, но колко изненадани щяха да останат, като видят, че никой от тях няма да спечели даже цент. Крупието завъртя рулетката и малкото топче почна да подскача от сектор на сектор. Колкото повече се въртеше, толкова повече те се надъхваха и нахъсваха, почти стигайки го излизане на пяна от устната им кухина. Топчето почна да забавя ходът си и тъкмо когато щеше да спре на черно, аз тихичко се пресегнах, докоснах го с върха на показалеца си и го бутнах, така че да изглежда напълно нормално, без чужда намеса и то се премести не на черно, не на 13 или 17, а на 0.
-Каквоооо??? - извикаха ядосано тримата, невярващи на лошият си късмет, а в случая, късмета нямаше нищо общо.
-Това е измама.
-Невъзможно.
-Лъжете.
Надвикваха се един през друг, а аз се кисках без глас на глупостта им.
-Г-да, виждате, че топчето само спря. Каква измама?
-Недопустимо.
-Искам да проверя масата.
-Искате да ни оберете.
Хах. Смешници. Отдръпнах се, като избегнах сблъсък с една сервитьорка и се върнах в тоалетната. Свалих "тоалета си" и застанах до Блъд.
-Много си гадна, знаеш ли? - доволно ме попита тя.
Повдигнах небрежно рамене.
-Сама каза, че мразиш богаташчетата.
-Впечатлена съм.
-Недей. Може още много. Мисля, че си ти наред, кукло. - контрирах я с любимата й фраза.

-Недей. Може още много. Мисля, че си ти наред, кукло.-контрира я малката с нейните камъни по нейната глава.
Харесваше това момиче, притежаваше един особен темперамент, огнен нрав и остър език, които бяха в пълен унисон със визията и.Но като оставим това настрана и знаеше как да се забавлява, което адски се нравеше на Блъд.
Асасинката спусна орловия си поглед по залата като обходи с него цялата долна сган събрала се вътре.Колко долни същества бяха само хората, готови бяха да заложат живота си в замяна на жълти монети, но философските разсъждения да ги оставим за друг път, сега девойките трябваше да се забавляват на чужд гръб както бе най-сладко.
След като пъкления план се заформи в главата на красавицата, тя тръгна с галантната походка на котка към мястото където бяха ротативките или казано на по-обикновен език за хора неразбиращи от хазарт - онези машинки на които трябва да натискаш едно копче и да чакаш и да се молиш на екрана да се появят три еднакви картинки.
Пред въпросните машини стояха зомбирани мъже и жени, които примитивно помпеха въпросното копче, излирайки реалния свят.
Сега Блъд щеше да им даде хубав урок, на всеки един от тях.Мина бавно по редицата от хазартни зомбита, като обръщаше внимание кой колко парички е направил...някой бяха доста напред и повече от петима ги делеше косъм от джакпота.
Урока, който щяха да научат сега бе, че нищо в този живот не се получава на готово, накрая на колоната от игрални машини имаше едно малко табло със захранване, едно много важно табло.Красавицата застана пред него и започна да си играе с пръстите около бушоните, които бяха пет на брой.Изчака докато на двама от играчите се паднаха три еднакви картинки и те точно бяха в очакване, че четвъртата им е в кърпа вързана, когато Блъд със задоволството на малко дете натисна бушоните и машините угаснаха с тежка въздишка, като лиши тъпаците от печалба.Те като група шимпанзета започнаха да наддават бурни крясъци и настъпи голяма търпана:
-Извинете, може ли такова нещо бе?Бях на път да спечеля и машините угаснаха, това е заговор!Идиоти, мизерници...
-Точно така!Ако си мислете, че не чухме за момчетата с ролетката жестоко се лъжете , измамници!
Сервитьорките търчаха напред назад за да успокояват обезпокоени и ядосани клиенти, някой от по-бурните бяха дори изхвърлени като мръсни котета отвън.
А нашата красива беля се смееше тихо, доволна от хаоса, който бе постигнала.Но това не беше всичко, очите и отново започнаха да шарят и когато откри това, което търсеше започна да се промъква към него , ловко като пантера.В казиното цареше лудница, но това забавляваше двете ни героини, особено сега, когато грандиозната пакост бе на път да се извърши.
Асасинката бе стигнала до захранването на цялото казино, всичко бе в това табло пред, което сега тя стоеше.Ния не подозираше за следващия и ход, затова сега просто се заливаше кротко от смях и доволно наблюдаваше олелията.
А Блъд с демонска усмивка отвори прозорчето на захранването и започна да си пее, докато натискаше един по един бушоните:
-Едното прасенце отишло на пазар...и всички машини изгаснаха, второто прасенце отишло на разходка в парка...и лампите изгаснаха.- беше останал само големия полюлей в центъра на въпросното казино, но преди да прати и него по дяволите, разбра, че се намира на стратегическо място.
Точно до нея имаше един мини бар, огледа се дали някоя сервитьорка не е наоколо или пък друг заблуден клиент и чевръсто грабна една бутилка със скъпо уиски и го скри под сянката си.След това се върна към заниманието си и с кеф натисна и последния бушон като обрече сградата на тъмнина.
Хората викаха, блъскаха се , бяха изпаднали в истерия, но на нея тъмнината не и пречеше.Сега трябваше да бъде бърза, като стрела премина покрай тълпата и като мерна Ния се насочи право към нея с бърза стъпка.Грабна я за ръката и започна да я дърпа:
-Давай, бързо!Да изчезваме!-каза през смях Блъд, а синекоската не изоставаше по-назад от нея и се заливаше.

Успяха да минат през всички неусетно и като излязоха веднага се скриха зад близкия ъгъл.Момичетата премахнаха прикритието си и тогава Ния забеляза бутилката с уиски:
-Какво е това?-попита тя.
-Тази бутилка не е направена да и се задават въпроси.-отвърна учителката и отвори шишето като му удари един як гълток.-Твой ред е...кукло, току виж ти е дошла музата за още нещо...-и и подаде уискито.

// Ния, получаваш Сенчесто наметало. Опит-7, Сила-9, Интелект-6, Ловкост-8//

Конете роптаеха за малко отдих и това си личеше по тежките им запъхтени стонове и сноповете дим, които бълваха от широките си ноздри. С тях бяхме на едно мнение. Както и те, така и аз исках просто да се скрия на някое сенчесто място и да се стоваря в безтегловност. Щях да стоя така с часове, дори с дни, без да се помръдна, докато и последната капчица умора не изчезне от мускулите ми. Изумявах се колко издръжлива мога да бъда и в същото време се притеснявах това да не се отрази на преценката и да замъгли ума ми. Не можех вечно да лежа на стари лаври и да се надявам, че ще издържа до следващия завой, до следващия ден, до следващото разкритие. С всяка изминала минута ми ставаше все по-трудно и по-трудно, но само един човек забелязваше всичко това, а той щеше да си мълчи, защото знаеше, че така искам аз.
Уви почивка нямаше да има. Нито за мен, нито за животните. Все още не. Работата трябваше да бъде свършена и докато всичко не се разкрие, трябваше всячески да отстоявам правото, което съм си извоювала, да бъда в този отбор. Дали имаше причина? Дали бе случайност или съдбата бе решила да съм при професионалистите? Та аз бях все още начинаеща в този бизнес, ако можем да го наречем така. Доброволецът си е доброволец, но нещата винаги можеха да се извъртят така, че да ме разкарат от пътя си. Я да не ме приемат, я да ме прехвърлят на другите, на как бяха? А да, "Отритнатите". Тогава защо? Силната ми интуиция ли бе или заради нещо друго? Нямаше как да разбера, а и бях прекалено горда, че да попитам. Жертвоготовността ми се доближаваше до налудничава и като нищо се вписваше в графа: психопат без бъдеще. А може и да е това. Но както казах, нямаше как да разбера, затова трябваше просто да оставя нещата каквито бяха и да се надявам да не сдам багажа, когато най-силно се нуждая от равновесие и сила.
Най-накрая конете спряха и се озовахме пред казиното, от което имах що-годе приятни и да речем забавни моменти и то защото бяха за сметка на другите. Винаги става така. Изпитвам най-голямо удоволствие когато се подигравам или мъча останалите. Това не беше нещо нормално и вътрешно се питах от къде ли се заражда тази студенина и желание за изтезание, но това е още нещо, което нямаше как да си обясня. Поне не още.
Чудех се как ли се справя Чи и съотборниците му. Въпреки, че бяха един вид конкуренция, ако това може да се смята за надпревара, се надявах глупака да не си навлече неприятности, защото като гледах останалите се съмнявах, че някой може да му спаси ленивия задник. Дали съм самовлюбена? Не! Просто уверена! С други думи се надявах да е добре. Той и цялата сбирщина клоуни, които води. Дори Рен, защото ако нещо се случеше с нея, да речем, че с един дразнител по-малко, светът ми нямаше да е толкова шарен, а аз не обичах да губя играчките си. Не и ако не ги изгубя сама.
Слезнах от жребеца и мислено изругах, че не е моя собствен или Сноу, с които бях свикнала и изпълняваха всяка моя команда. Докато останалите все още си изясняваха детайлите, аз тръгнах право към главния вход с бавна, но парадна походка, без да използвам каквито и да е трикове за прикритие. Стигайки до охраната, разбира се ме спряха, като искаха да ме преровят, дали не нося някакви незаконни съоръжения, разбирайте оръжия. Не само, че им се ухилих озъбено, гримаса, която трудно можеше да се нарече точно усмивка, но и отместих плаща на наметалото си, показвайки саите в целия им блясък.
-Ще трябва да ги оставите отвън.
-Ще трябва да се разкарате.
-Виж какво, момиче....
Една дълга, здрава ръка се протегна и улови единия за рамото. Беше Миньон.
-Господа, не и този път. Идваме с мисия. Нареждания от Донът. Трябва да говорим със Симфония.
Двамата бабаити с напращели като пъпеши мускули се намръщиха и въпреки, че чернокосия бе доста по-слаб от тях физически, се отдръпнаха и ни сториха път.
-Но без проблеми, ясно?
-Имате думата ми.
Всички знаехме, че думата му не струва пукната пара, но в случая свърши работа. Дипломатичността понякога е доста добро оръдие, жалко, че не умеех да го използвам. Влязох в сградата и тръгнах напред, без да се обръщам, за да видя дали ме следват. Без това ми бяха по петите, с метър или повече разстояние. Колкото повече вървях по затъмнения, тесен коридор, толкова повече ме налягаше изтощението и в един момент краката ми поддадоха. Почти се подсякоха и се наложи да облегна длан на стената, за да се задържа на тях. Чувствах как енергията ми циркулира прекалено забързано, сякаш искаше да избие на повърхността и да помете цялото здание със себе си, от което започнах да се задъхвам. Въздухът излизаше от дробовете ми на пресекулки, неравномерно и разпокъсано.
-Добре ли си, шери?
Гласът на Франсоа ме стресна, а притеснението, което се четеше в него още повече.
-Къде са другите?
-Напред. Спокойно, само ние сме.
Обърнах се към него и видях красивото му, гладко и потайно лице, което се опитваше да ми влезе под кожата и да ме накара да се съвзема и успокоя. Някак си ми подейства ободрително или поне само за миг. Напънах се да се усмихна и в следващата секунда колената ми се подкосиха. Тялото ми тръгна право надолу като хвърлен в река камък, но убиеца ме подхвана под мишци и ме застопори.
-Ния....
Дадох си право да облегна глава на торса му и само за малко, за съвсем мъничко да затворя очи. Чувах туптенето на сърцето му, праволинейно, в пълен ритъм. Вдишването на гърдите му и лекото им издуване при всеки поет дъх.
-Няма да...кажеш на...другите, нали? - почти молебствено попитах.
-Спокойно. - помилва ме по косите той. - Ще си остане нашата малка тайна.
-Добре....Иначе ще наръгам хубавото ти....лице с...кама....
Не виждах изразът му, но усетих, че се усмихва. След още малко, ме повдигна и ме задържа, докато почувствам, че мога да стоя и сама. Запретна един немирен кичур зад ухото ми, като почти го погали.
-Да ги настигнем.
-Да.
Отправихме се по стъпките на колегите си, всеки от които бе нива над мен, а аз като трън се набивах между тях, като ненужно парче и все пак не позволявах подобни мисли да нарушат балансът ми. Не си позволих да смятам, че мястото ми не е тук, сред тях, защото така щях да се предам още преди началото на рунда.
Озовали се в самата игрална зала, очите ми станаха свидетел на всевъзможни комарджийски изцепки и навалица от хора, въпреки обедните часове. Явно за хазарта почивка нямаше.
-Да се разделим. Който я види пръв, да викне останалите. - разпореди се Блъд и с доминираща крачка тръгна из масите.
Ние направихме същото и аз поех един от страничните участъци, там, където клиентите играеха на ротативки. Звукът от натискащи се копчета, плъзгащи се лостове и пускащи се жетони огласяше помещението и сякаш самият ми мозък дрънчеше в такт с тяхната мелодия. Доста дразнещо съчетание. До едно от крупиетата стоеше и самата собственица и обясняваше нещо, а младото момиче с черна шапка, прикачена пред кока й, само кимаше послушно и си записваше наставленията в малък тефтер.
Запътих се право натам и пренебрегвайки заръките на учителката си се изравних с червенокосата, по-висока с поне половин глава от мен, жена. Без да казвам нищо, момичето ми хвърли такъв поглед, че накара шефката си да се обърне и фигурите ни се изправиха една срещу друга.
-Добър ден. - поздрави ме с престорена любезност.
-Да. Помниш ли ме?
Тя ме огледа от петите до главата и обратно и май накрая й светна.
-Не ви ли дадох един мой кон? Работничката на Марк, нали?
-Точно така.
-Да не би да не си доволна от кобилата?
-Напротив. Толкова съм доволна, че мисля да я задържа перманентно.
-Тогава искаш отново да заредиш ли?
Поклатих глава отрицателно, показвайки, че съм дошла за нещо много по-важно и сериозно от някакъв алкохол. Тя разбра това и свъси вежди.
-Тогава за какво си тук?
-Търся информация.
-Относно?
-Относно едни оръжия. - наблегнах на последната дума.
Жената се извърна към работничката си, каза й да се връща към рулетките и чак когато останахме сами започна истинския разговор.
-За какво по-точно става дума?
-Искам да знам, дали разполагаш с някакви сведения относно изчезването на Лука.
-Лука е изчезнала? - предаде си изумен и учуден вид.
-О, не ми се прави на балама. Знам, че ушите ти стигат до най-долните кътчета на този град. Ако ни съдействаш предполагам, че ще спечелиш определени дивиденти.
Дойде момента на мълчание и размишляване. А аз бях от най-търпеливите. О, да! Направо си умирах да ме майтапят и размотават. Тази кралица на картите можеше или да ни каже всичко, което знае или щях да го изкопча от нея. И в двата случая печелим. Седмица дами и господа! Кой ще заложи пет хиляди?

Симфония обичаше такива хора, като малката асасинка. Дръзки и нахъсани. знаещи какво искат. Може би, това щеше да я накара, да и подскаже поне малко, за това, което знаеше. Но, не всичко. Все пак, знанията си имаха цена. А както самата тя обичаше да казва : "Можеш ли да правиш нещо добре, никога не го прави без пари". Ама НИКОГА! В нейният случай, тя можеше да слуша много добре...
С леко движение, собственичката на казиното бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си, от където извади малка купчинка с пари. Стисна ги с едната си ръка, а с другата започна бавно да изважда по една банкнота, като демонстративно я хвърляше върху бюрото, като същевременно с това гледаше момичето право в очите.

- За какви дивиденти говориш, скъпа моя? Нима мислиш, че аз бих направила всичко за пари? Нима мислиш, че аз нямам такива и имам спешна нужда, от това някой да ме подкупва? О, милата ми тя...Ако искам, мога да купя цялата ви нищожна базичка и да я зарина с пари...
По погледа на Ния си личеше, че нямаше да издържи много на тази провокация. Франсоа виждаше това и реши да се намеси, докато все още имаше време да спаси ситуацията и да не си навлече проблеми от едрите бабаити на червенокосата. Той застана до бюрото, положи двете си ръце върху него и навеждайки се напред, погледна право в очите червенокосата.
- Дай ни нужната информация и ще получиш всичко, което пожелаеш.
Симфония повдигна учудено веждите си.
- Всичко?
- Абсолютно.
Лека усмивка пробягна по лицето на жената.
- Искам теб!
*Бум!* Настана тишина. Двамата продължиха да се гледат така, още няколко секунди, докато Франсоа не реши да и се усмихне игриво. Една широка усмивка се разля по лицето му, като само единият крайчец на устната му се повдигна нагоре. Трябваше ли да и отвръща? Не, разбира се. Един поглед бе достатъчен, за да си кажат хиляди думи в този момент. Лейди Симфония хвърли незаинтересовано парите на масата и се изтегна назад, в удобният си стол.
- В града се носят слухове, че наоколо са се навъртали Шифтъри, през последните дни. Може да са замесени в случката, а и точно те да са виновниците за изчезването и. Знам само, че са били малка групичка. Може би дузина, не повече. Разделили са се, като са тръгнали в различни посоки. Едните на север, другите на изток.
- Щом знаеш толкова, защо не си и помогнала?
- На кой?
- О, Дантес! На Лука, на кой!
Симфония се засмя иронично.
- О, скъпи...нали ти казах? Това са слухове. А мен не ме интересува малката демонка. Аз си имам казино, с което да се занимавам. Тя е ваш проблем.
Франсоа се отдръпна назад, изправяйки се до рамото на Ния. В този момент дойдоха Блъд, Арманд и Омар, които бяха съпровождани от двама охранители. Те погледнаха към шефката си, която им кимна леко, показвайки им че няма от какво да се притесняват.
- Какво стана? - попита учителката.
Франсоа набързо и обясни ситуацията и това, което научиха за случилото се.
- Добре. Тогава, тръгваме на изток. Предполагам, че основната група се е отделила, за да изчака всичко да утихне.
- Предлагам да потърсим някакви следи и да поемем нататък. - предложи синекосата.
Франсоа се извърна и погледна към ученичката на колежката си.
- Браво, мадмоазел. Така да бъде! Тръгваме!

Сладък, пиши на Улиците, как обикаляте около града. Оглеждай се за следи, които водят към Кладенеца, опиши тръгването си натам, а после и пристигането.

- Дай ни нужната информация и ще получиш всичко, което пожелаеш.
- Всичко?
- Абсолютно.
- Искам теб!
А? Настана такава тишина, че като че ли дори играчите не се чуваха и казиното се превърна в една гробница. Него? Искала...НЕГО??? Хвана ме такъв яд, стиснах здраво юмруци и бях готова да я хвана за гушата и да изтръгна тъпата й червена коса, заедно със скалпела. Едвам се сдържах, но очите ми пламтяха като факли. Тази застаряваща фуста прекаляваше и нямах търпение да й видя сметката.
Добре, знам какво си мислите сега. Ревнувам! Може би наистина ревнувах. Сега за първи път усетих, че ми става неприятно, че ръцете й могат да шарят по тялото му. Да опипват мускулите, да се забиват в гърба и много други удоволствия, които ще я накарат да се чувства желана. Неоспорим факт е, че Франсоа Миньон се слави като най-изкусния любовник по тези земи, но също така не мислех, че заслужава да бъде "купен" и то от някаква, която се мисли за голям бос на подземните среди. О, щеше да си го получи. В главата ми изникна една единствена дума -СМЪРТ! Смърт за пачаврата.
Ама какво ми ставаше, по дяволите? Не трябваше да реагирам така. Та това бе просто тъпия, дразнещ Франки. Или не бе....?
Така или иначе, не можех да направя нищо по въпроса и съвсем скоро получихме информацията, която търсехме. Шифтърите! Мътните ме взели, знаех си, че имат нещо общо. Дори да бяха само слухове, пак бе достатъчно. Замислих се дали да не им споделя за малката ми среща с подобен индивид, но си замълчах. Може би с времето. За сега исках да видя как ще се развие ситуацията.
Когато колегите ми се отдалечиха, отправяйки се към изхода, аз се спрях в крачката си, завъртях се на пета и се обърнах към Симфоничния оркестър, ама че име. Наведох се на височината на лицето й и врязах озлобените си черни очи в нейните.
-Нещо искаш да ми кажеш ли, скъпа? - с иронична усмивка ме подразни умишлено, защото бе жена и много добре разбираше какво се въртеше в ума ми.
-Всъщност да! - усмихнах се по същия начин като нейния, само където моята гримаса бе по-скоро на раздразнен гепард, който не е умно да настъпваш по опашката. -Радвай му се докато можеш. Той ще бъде нежен, престорено страстен. Ще те доведе до полуда, за която дори не си подозирала, че съществува. Ще размекне коленете ти и ще спре дъхът ти.
Виждах как се разтапя само като си го представя.
-А после добре запомни това усещане, защото когато аз се докопам до теб, ще ти причиня също толкова голяма болка, колкото той удоволствие.
Усмивката й посърна, увисна като дъга, а веждите й се изостриха и счупиха в крайчеца. Преди да успее да каже каквото и да е, се извърнах и я зарязах сама, махайки й нехайно, пренебрегвайки я като уличен стълб.
Настигнах останалите като се изравних до Арманд.
-Защо се забави?
-А, нищо. Просто забравих нещо.
Той се обърна назад, после пак към мен, изгледа ме леко недоверчиво и продължи без да ме пита повече.