Пророчеството

Малката, черна шатра представлява място за гледане на кафе, карти и даже кръв. Гадателката Хара винаги казва истината и до сега никой не се е осмелил да я нарече шарлатанка. Някой даже вярват, че има вещерски способности и може да прави вуду магии. Дали е така ще разберете сами. Тя рядко има посетители, защото хората се страхуват от това, което ще им каже.

В компактната черна шатра влезе Шейд . Това бе най - правилното място откъдето можеше да получи напътствия и навярно единственото . Все пак не бяха един или двама , които бяха чували , за изтребването на кланът им и някак съмнителният факт , че той бе единственият известен оцелял , даде зелена светлина на клюкарските разкази . Той усещаше странната аура изпълваща това помещение . Колкото и пъти да идваше тук , никога не успяваше да привикне с нея . Една топла ръка го изненада и се проплъзна по гушата му , последва деликатен натиск с нокти в брадичката  , което предизвика обръщането на момъка  .
Пред него стоеше , разбирасе очаквано, все същата мистериозна и забулена Хара .- Пристигна .- Посрещна тя Шейд с типичното за нея късо изказване , което никой неможеше да отрече ,че комшийства с точност.
- Сигурно кристалното кълбо свети от търкане , за да прозреш това , предвид моето "идеално" положение . - Хапливо започна момчето . Обяснимо предвит колосалните промени напоследък .
За гадателката се знаеше , че не търпи подобни поведения ,но пък и странната снисходителност към Шейд също не бе безизвестна . Тя му запрати един "орлов" поглед след , което се върна към загадъчният си обръз .
- Никога не се съмнявай , че Моето кълбо винаги свети , усобено за твоите очи . Положението , в което си , в момента е възможно най - благоприятното за теб , колкото и абсурдно да ти звучи . Просто най - накрая трябва да бъдеш мъж Малчо .
Шейд леко се нацупи , някакси в присъствието на пророчката частица от децкото в него все още се крепеше , а мъжкият полюс съответно биваше доста раздразнен от това . "Това малчо някой ден ще ти излезе през носа " мислеше си младежът , после с  непримирение отвърна в духа на играта с вид на жертва :
- Разбирам , че усамотяла жена , като теб жадува за моята топла , млада и жива компания , но прояви веднъж поне човечност и всеотдайност помогни ми и ми дай насоки .

Денят напредваше със своята жаркост и задух, който може да изгори не само вътрешността на ноздрите ти, но и на самите ти дробове. Жегата стигаше до там, че да ги съсухри като стафиди, които сами ще се откъснат от свръзките на червата и ще тупнат в дъното на тялото ти, нейде до слабините. После, като нищо можеш да ги изпикаеш като камъчета и да забравиш за съществуването им. Да....пустинята може да бъде описана по всевъзможни начини - красиви, омайни, романтични, страшни или дори перверзно груби. Точно като сегашния ден, толкова похотлив и разяждащо брутален. Слънцето сякаш бе обявило бойкот, цяла война срещу жителите и ги мореше с каквото свари. Топлинни удари, остри лъчи, наситен, сгушен в себе си въздух. Свиваше дъхът ти, разширяваше го за малко, колкото да поемеш от загарът и пак го свиваше. Като нищо можеше да ти се завие свят, но някак си кореняците издържаха. Трудно, но или търпят или се свличат под купола в неведение и безпомощност.
Ситуацията в шатрата не се различаваше особено от тази навън. Мирисът на тамян, полуизгорели свещи и билки се впиваше в дрехите ти и оставяше своят отпечатък за следващите часове. Когато и да ги подушиш, тази смесица от аромати ще нахлуе в мозъкът ти и ще го замъгли, дори може би дрогира.
Шейд бе свикнал на това, но даже за него бе трудно да стои кротко и да търпи. Някакви леки тръпки проблясваха през тялото, като низ от игли се забиваха под ноктите и капачките и напомняха за неизменното си присъствие. Отвън се донасяше звукът на хорски говор, тракащи по чакъла колела на карети, конски копита смазващи калдъръма и глъчка от пазара в близост.
Царицата в това умалено кралство, съвсем спокойно пристъпваше от крак на крак, като това да е законно нейно право и прокарваше дългият си нокът по наредените на стелажите кукли, които клюмваха глава, сякаш отговаряйки на поздрава и милувката й.
-Насоки казваш.... Че с какво мога да ти помогна аз? Изборът си е твой!
-Стига, Хара! Не искам да ме дундуркаш като пеленаче, а просто да ми дадеш съвет.
Жената седна на почетното си място, изградено и вплетено от слонови кости и се загледа в стъкленото кълбо, което толкова често хората смятаха за наивна интерпретация на прословутата виждаща в бъдещето дарба. Реално, то бе повече за украса, отколкото за проводник. Виденията й не идваха от него, нито то й помагаше с нещо, освен да се съсредоточи в чистотата му.
-Съветите не идват безплатно.
-Но ти...
-Виж момче... - прекъсна го жрицата. Колкото и да растеше, така и не се отърва от това определение и едва ли скоро щеше да го направи. -Семейството ти е мъртво, целият клан се разпусна. Сам си, приеми го.
Младият мъж навъси вежди. Тази жена винаги можеше да го изненада, влизаше под кожата му и си правеше каквото иска с психиката му.
-Какво искаш? - попита сухо и ядосано той, срещайки единствено леко отразяващата се по устните й усмивка.
-За сега нищо. Може би някой ден ще открия нещо у теб, което искам. Та за съветите....
Обстановката се промени коренно. Гадателката сякаш се преобрази, смекчавайки лицето и мимиките си. Каква сила, каква власт само притежаваше над обикновените. Караше те да й се подчиниш въпреки моралът и желанията си. Как го правеше, Шейд не знаеше. Закачливите му подмятания бързо отстъпиха място на наелектризираният адреналин, който жената причиняваше и свеждаше покорно рамене и глава. Чувстваше се отново като онова небрежно, недостойно дете, смачкано от мощното излъчване на по-висшестоящите. А тя дори не управляваше тези земи. Нямаше как да не се запита, ако искаше можеше ли да покори града. Но тези мисли бързо бяха избегнати, прекъснати от протяжния й, монотонен и плътен глас.
-Така като гледам имаш два варианта. Да скиташ и да се криеш, защото повярвай ми Блейз ще се върне, а когато това стане искаш или не ще трябва да се изправиш срещу него. Не можеш да избягаш от кръвта и съдбата си.
Да се крие не бе в негов стил. Подобна идея хич не му се нравеше, вече не бе малкия страхливец, в когото никого не вярваше. Имаше достойнство и щеше да го защитава с цената на всичко.
-Кажи другия вариант.
-Базата в Сахрид!
-Моля? - повдигна скептично едната си вежда чернокосия.
Само при споменаването на това място и му идеше да удари нещо. Бе чувал за базата от клана си, от майка си, от чичо си, от всички, които влизаха в малката му общност. Мястото, на което се обучаваха тези за професионални убийци. Крадци, джебчии, безкомпромисни индивиди, не познаващи закон, морал и праведност. Тарикати, майстори ковачи, майстори на сенките, дебнещи като пантери, нахвърлящи се в гръб като койоти. Утайката на обществото. Утайка за него, за останалите, те бяха професионалисти, най-добрите от най-добрите, хора вдъхващи респект или страх, авантюристи, смелчаги, купища мъже и жени, които нямаха задръжки, не се страхуваха от света, а караха света да трепери от тях.
-Базата в Сахрид! - повтори Хара, нагнетявайки допълнително представите му.
-Не мисля!
-Защото си глупак! Знам, че не обичах излишните кръвопролития. Шейд...
Жената изпъна врат напред и съвсем леко се изправи, впивайки драконовите си очи в неговите, искаща да скъси дистанцията помежду им, а по този начин и да му втълпи в каква важна и дори опасна по-точно ситуация се намира.
-...Ти си специален, но дори специалните имат нужда от помощ. Това, че носиш в себе си първоначална кръв, идващата от самият Себастиан, не те прави непобедим. Смъртен си, млад си, наивен, липсва ти опит, нюх и ясна преценка. Осланяш се на емоциите повече отколкото на ума си, пък уж си вундеркин. Може да не харесваш това място, но то ще те подготви за това, което те очаква. Искаше да знаеш бъдещето - ето го - той идва! И е по-силен от всякога! Идва, а кръвта му е смразена за семейните принципи. За него ти не си вече малкото братче, а враг номер едно. Враг, идеята за чиято смърт, го е обсебила. Сам няма да се справиш. Наемеш ли някой, ще падне. Искаше и съвет, дадох ти го. Изборът, както казах в началото е само твой....
Тишината се разнесе из очертанията на ограждащият ги плат и се разпръсна на мини прашинки, в очакване някой да я наруши. Тя говори много, може би прекалено много, бе ред на посетителя да отвори устни, а с тях и мозъкът си.

Когато платнището се спусна тежко зад гърба й и тя пристъпи в слабо осветената сърцевина на шатрата Райден отдавна знаеше, че ще се откаже от всяка грижливо рисувана по формите й маска. Първите се бяха разрушили подобно напукващ се кристал под напора на различни събития, а останалите щеше собственоръчно да изтрие.
Преди да приемеш себе си трябва да намразиш илюзията, в която се превръщаш, а асаиснката бавно се задушаваше от сладникавия тюл, в който отдавна се загръщаше. Розовите илюзии за малкото учещо се момиченце я притискаха, а тя до преди дни с радост се опиеняваше от тях. Тя не беше такава. Всъщност можеше да се прави на всякаква, но... Каква беше наистина?! Отдавна престана да бъде весела, позитивна и щастлива. Научи се до ръба да потиска спонтанното и прибързаното и с прецизността на виртуоз въжеиграч да балансира между всяка емоция. Всъщност понякога стигаше до мигове, в които сякаш бе напълно празна - класива стъклена ваза, която може единственото да изпълнява предназначението си. Още имаше неща, които я връщаха в миналото и караха страха да бълбучи на повърхността, но точно сега, слд всичко това тя бе още по ужасяваща. Само дето още не го бе показала. Когато си позволиш да се върнеш към нещата, които можеш и знаеш и все пак да се ръководиш от емоции по-опасни от безчувстеността. Дали такива хора умират от гнева си? От омразата? От амбициите или целите? Дори за любовта си? Някои...
Красивата като рисунка чернокоска се вписваше със съмнителна лекота в обстановката. Не ставаше въпрос за чертите на лицето й, дрехите й или дори страстта й към опасните неща. Някак тя успяваша да се чувства на мястото си имаенно сред хора, които другите някак си не харесват. Жената, която стоеше пред нея я възхищаваше с дарбата, която й бе отредена и едновременно с това я караше да иска да си поиграят. Какви ли неща се криеха зад толкова будните й очи? Колко светове се плъзгаха по повърхността на съзнанието й, да които тя можеше да се докосне? Да протегне мислено ръка и да си поиграе с живота на неволната клета жерта приседнала пред нея?
Гадателката спокойно отпусната пред посетители не издаваше дори с неволен трепет, че чувства неудобство от извисяващоте се над нея тела. Тя никак не беше арогантна, по-скоро ясно осъзнаваше позицията си. Рен правеше същото. Приличаха си. Е, може би понякога асасинката би си позволила да покаже повече самодоволство и да изиска подчинение. Все пак тя нямаше контрол над съдбата...
Девойката се поклони с отмерено и едва усезаемо движение и присви колена сядайки спокойно на петите на високите кожени ботуши. Неудобството в нея се усещаше единствено по ръката, която стоеше в непосредствена близост до причините да дойде на това място. В противен случай би попитала жената за толкова други неща, биха пили чай и щеше да се пробва да предложи известна доза разбирателство между тях. Май идваше момента да провери дали наистина тази жена ще се окаже точно толквоа интересна и интригуваща, колкото се надяваше.
Тишината продължи да се разтяга вавно и монотонно, като типичния пустинен ден. Сякаш се изучаваха с поглед и изчакваха една върва да загуби търпение. За коя времето се явяваше по-ценно?
-Надявам се да можете да ми помогнете.
-Съмняваш ли се?
-Във вас? - Усмивката на среброоката красавица бе толкова подигравателна, че изненада дори Дъст, който допускаше, че поне този път позната му ще бъде малко по-сдържана в темпераментта си.
-Не, не се съмнявам в способностите ви. Ни най-малко! Доста ме притеснява дали това, което ще ми кажете всъчщност ще се окаже помощ или сама ще си копая гроба. Понякога ми е навик.
-И с какво мога да ти помогна? - Този път убийцата получи добра отплата за заигравката си, защото натъртването на "помогна" бе с такава влудяваща тежест, че недвусмислено подсказваше съмненията на изреклата го. Какво пък, ако не си помогнеш сам никой не може да го стори.
-Търся един човек. Казват, че е мъртъв, но не е! Където и да попитам за него, на когото и да пиша всеки твърди именно това. Лъжат, не знаят истината или ги е страх. Кой знае, може и да са избрали страна. Във всеки случай е неоткриваем. Май това е негов навик.
Гадателката и Чи имаха сходни изражения. Усъмнени и любопитни. С доза неверие и малко скептични. Рен обаче можеше да се закълне, че мислите в главите им вървят в коренно различни посоки. И все пак толквоа еднакви лица.
-И не можеш да допуснеш, че този човек е мъртъв? И грешиш?
Топлият интерес в мелодичния глас на пропочицата можеше да предразположи всеки да разказва. Дали беше нужно? Все пак тя имаше силата да чете като отворена книга нечий живот.
-Не греша.
Тишината отново се настани между тях. Тежка и стабилна и все пак някак ествествено продължение на раговора им. Опитваха се да премерят наученото една от друга. До къде ще ги заведе това и колко могат да вземат от събеседницата си. не беше типичната игра на нерви, но много, много напомняше именно на това. Надцакване, блъфиране, лавиране, и всякакво хитруване - с поглед.
-И кой толкова трудно откриваем трябва да намеря аз?
-А можете ли? - О, сега усмивките бяха напълно огледални. Саркастични, леко злобно сигурни в себе си и абсурдно открити. О, можеше да вярва на човек, като нея. Рабира се, не повече от на всеки друг. Достатъчно, но не прекалено.
- Търся него. - Листа, който подаде внимателно на жената представляваше детайлна рисунка на мъж не възраст не повече от 20 години. Уменията на Райден да запомни всяко едно лице зърнато дори за миг, с течение на години прерастнаха в възможността да ги рисува, а практиката изчисти образа до кристална точност. Никога не бе предполагала, че ще използва това срещу човекът, който й бе подхвърлил идеята. Ирония.
-Така изглеждаше, когато го видях за последно. Преди точно 2 години. Може да бъде навсякъде по света, а аз ще го последвам дори и в дебрите на Ада. Кой знае може да са станали първи дружки със Себастина и да си пият заедно чая. За мен няма никакво значение.

[img]https://2img.net/h/oi57.tinypic.com/23rpf94.jpg[/img]:

Малката хубавица извади фрижливо затъкнатия в ръкава си кинжал и демонстратично прокара пръсти по острието, като поряза единствено дясното си кутре.
-Как ще ми струва подобна услуга? И толкова кръв ще ви стигне ли?
Ако беше казала, че иска черния й дроб на сребъден поднос за тази инромация щеше да се замисли точно три секунди и да забие подходащото оръжие в десния си хълбок. А, кръвта? Те нямаха обща кръв, но някога се шегуваха, че си свързва една съдба. А къде по-добре да се помещава въпросната "съдба", ако не в кръвта?
Надяваше се това да не става достояние на Дъст, но в този момент нищо друго нямаше значение. Точно сега миналото, настоящето и бъдещето си играеха с нея и тя достойно им отвръщаше. Все пак, каква игра.

Мислиш ли, че някой или нещо може да предскаже потока на оставащият ти живот? Разбира се, че може! Но заслужава ли си? Ако знаем какво ни е предначертано, то тогава къде остава тръпката? Къде остава удоволствието от играта? Къде остава неизвестното очакване на нещо паметно? 
Естествено, както в повечето случаи, причините оправдават целта и хората избързват, скачат с главата напред, без да огледат дали преди това пред тях не се простира широка пропаст, която не могат да прескочат. 
Дъст оглеждаше интериора на шатрата с нестихващо любопитство и малка доза уплах. По природа суеверен, се чувстваше нетипично и сковано на подобно място. Никога не бе идвал преди, избягваше царството на гадателката и ако не беше Рен, едва ли щеше да пренебрегне собствената си забрана. Но след вчерашния ден му се насъбра толкова, че той се остави на потока, ако ще този поток да го закара и до края на света или обратно. 
Сега, тези платнени, тъмни стени, многобройните броеници, кукли и всякакви предмети, които се използваха за предсказания, приглушената светлина и причудливата жена, излъчваща неопределен магнетизъм, го завладяваха и потапяха в друга реалност, където магията се извисява на напълно различно ниво, а материалното е стопено през призмата на неразгаданото. Хара умееше да омайва със самият си вид, а отвореше ли уста, думите излизаха като отровни скорпиони, готови да те ужилят на подсъзнателно ниво. И докато девойката се бе впила в тези огнени очи, то мъжът шаваше неспокойно на малкият, мек стол и се оглеждаше без да успее да застопори погледът си над едно определено нещо. Всичко беше прекалено странно, прекалено излизащо от рамките, че да си избере определена точка. Не смееше да погледне в очите й, защото се страхуваше, че тези пламенни ириси ще го погълнат. Сякаш дузина тъпани блъскаха в душата му, карайки го да се поти като малко дете пред ядосан родител. Такива признаци на притеснителност го смущаваха и изнервяха и вътрешно се молеше всичко да свърши по-скоро. 
Двете жени все така се наблюдаваха, говорейки повече с действия, отколкото с думи. Кръвта се стичаше от дланта на Райден и напояваше кухата маса, върху която, отбелязвам, нямаше стъклена топка, с която повечето шарлатани си служеха. 
-Колко ще ми струва подобна услуга. И толкова кръв ще стигне ли?
Гадателката с драконовите очи гледаше тази течност напълно незаинтересовано. 
-Кръвта ти не ме блазни.
-Тогава какво? 
Тя протегна ръка към лицето й и в първия момент Чи си помисли, че ще я нарани. Подскочи на мястото си, готов да изкара оръжието си, но само един поглед от страна на Хара, го накара да се върне обратно и тихо да кротува. Дългите нокти достигнаха до висящата на ухото й обица и я бутнаха, разклащайки я. 
-Искам тях! Това е лунен камък, доста труден за намиране в днешно време. Ще са ми от голяма полза. 
Убийцата се замисли за момент. Никога не се разделяше с бижуто си, защото й бяха подарък от този, когото търсеше. Подари й ги за петнадесетата й годишнина. Все още помнеше изражението му - надменно, провокативно, до болка иронично и предизвикателно. 
"Носи ги винаги! Така, където и да си, ще имаш нещо от мен със себе си." Такива бяха думите му тогава и въпреки, че вътрешно го ненавиждаше, прие. Прие, за да не забрави. 
Трябваше й време, за да обмисли ситуацията. Не искаше да се разделя с тях, но не бяха ли те поносима жертва, стига да получи това, което иска? След няколко минутно мълчание, красавицата свали украшенията от себе си и й ги подаде. 
-Добро момиче...
Предсказателката прибра камъните на сигурно в пазвата си, убедена, че никой не може да я докосне, освен ако тя не позволи и отново се загледа в рисунката. Вече имаше отговор на въпроса й, но сделката трябваше да бъде сключена, за да го оповести на всеослушание. 
-Е, къде е той? Къде да го намеря?
-Няма нужда да го търсиш!
-Как?
-Няма нужда, защото той сам идва при теб. 
Зениците на момичето се разшириха почти до пръсване. Не очакваше подобна новина. 
-Сигурна ли си?
-Естествено! Вече е тръгнал. Най-много до месец ще видиш лицето му, но то няма да ти хареса.
-Не ми казваш нещо ново.
-Омразата, която таите един към друг е по-силна от всичко. Именно тя го подтиква. Отнел ти е много, както и ти на него. Срещата ви не само е написана в звездите, но е непоклатима и неизбежна. И за да се убедиш, че не те лъжа...Името му е....
Дъст наостри уши, искащ да попие тази информация, макар че, трябваше да признае, че не разбираше нищо.
-Името му е Рюу!
Райден не каза нищо. Едва потрепващата й долна устна подсказа, че жената е права. Изправи се от мястото си и с пуст, монотонен поглед изрече едно сухо:
-Благодаря!
Хара кимна и ги отпрати мисловно, докато напускаха пределите на малкото й владение. Излезнали на чист въздух, успяха да хванат края на залеза и всички хубости, които носеше със себе си.
-Искам ли да знам? - попита я придружителят й, крайно несигурен в емоциите си.
-По-скоро не!
-Добре, тогава няма да разпитвам. Но каквото и да става, ако имаш нужда от помощ знаеш, че аз...
-Знам!
-Да се прибираме тогава, скоро ще захладнее. 
Русият мъж я хвана за ръката, нещо, което тя самата му позволи за първи път, без да се дърпа и я поведе към пустините, право към подземният път. В последния месец, той бе неотлъчно до нея, подкрепящ я не само при смъртта на Ейджъл, но и след това. Нещо, за което му бе крайно благодарна, макар и да не му го признаваше. Беше й станал скъп, а чувствата в нея се бяха засилили, въпреки че се старае да ги избегне.

/Дили пиши на коридорите в общежитията и чакай моята намеса. Не се разделяйте все още./