Могилата

Намира се по средата между градът и базата. Тя представлява останки от праисторическо селище, съществувало по тези места преди стотици, може би хиляди години. Могилата е с голям диаметър и е в близост до изоставена рудница.

Добре, пак се върнахме на момента, в който ме дразнеше. И шамара, о, напълно си го заслужи. Писна ми да се повтарям, както на нея, така и на Марк. Кукла и булка ще викат на сестрите си, не на мен. Нито ме познаваха, нито ми бяха в главата, че да ми измислят умалителни прякори и то толкова лигави и натрапчиви като тези. И не ме интересуваше кои са, колко са могъщи и колко са се издигнали в йерархията. Не падах на колене пред никого. Не те са ми дали живот.
Вървяхме безмълвно. В главата ми се редяха хиляди възможности за поругаване на тялото й, ако се напие. Може би щях да я оставя да изстине и да умря от вкочаняване. С това студено време и тези леки дрехи нямаше да е голям проблем. Учудващо на мен ми влияеше повече от добре, но тя потрепваше от време на време и това не остана скрито за окото ми. Ммм, синя Блъд, колко добре звучи. Или пък да я завържа и да оставя лешоядите да изкълвят кожата й. Това също си беше добре.
Стигнахме до пунктовата граница за почивка между града и базата. Това бе нашето място, напълно подходящо за изпълняването на състезанието - безлюдно, тихо и необезпокоявано. Нямаше кой да се намеси. Евентуално някой от прибиращите се от кръчмата, но като ги гледам, те щяха да се тровят чак до ранни зори, така че нямаше да има никакъв проблем. Изкачихме се на една ниска и равна могила и седнахме. Пред себе си имахме две пълни шишета и едно до половината. Време беше за надпиване. Аз взех едното, а тя другото пълно. Която го изпиеше цялото и бе способна на адекватно държание щеше да победи. А ако и те не стигнеха, имахме още половин бутилка запас.
Изкарах кутията си с цигари, оставяйки ги на земята и отворих бутилката. Тя направи същото, като изключим цигарите, защото не пушеше.
-Готова ли си?
-Готова! - отвърнах сухо, кратко и точно.
-Имаме точно шейсет минути да ги изпием целите.
Двете доближихме гърлата на шишетата до устните си и почнахме да се наливаме. Изпих близо сто милилитра на екс и го оставих. Тя малко водеше. Голяма грешка. Мислите си, че ако се напие по-бързо до края ще има възможност да изтрезнее? Може би, но аз не мислех така. По-добре да го разположа равномерно, на определени амплитуди, за да не се напия изобщо или да се размина само със замайване и леко фъфлене. А почивките ми щяха да бъдат точно една цигара време. Ето, че дойде и първата. Запалих я и почнах да пуша напълно спокойно, без да бързам за никъде, като от време на време отпивах по малки глътки, за да наваксвам.
Самата Блъд не се отказваше. Смучеше като смок, но така ли щеше да спечели? Съмнявах се. От друга страна трепереше. Или пък се надяваше по този начин да се сгрее.
-Наистина ли ти е толкова студено?
Тя ме изгледа учудено.
-През нощта пустините са убийствено студени. Затова никога хората не спят на открито.
-Ъх... - поклатих глава и свалих якето си. Беше само до бюста, но поне дългите ръкави щяха да й свършат работа.
Подхвърлих й го в скута.
-Облечи го.
-Ами ти?
-На мен ми е добре.
-От къде си толкова издържлива на студ?
-Не знам. На мен жегата ми е проблема. Тя ме мори. Ако по цялото време е като сега, би било идеално.
-Много си странна.
-Възможно е.
Грабнах бутилката и пак изпих поредните сто милилитра. После още един фас и така постоянно. След половин час бях останала с малко по-малко от половин литър, а тя с малко по-малко от мен.
-Знаеш ли, трябва да проверим по някакъв начин, че си трезва.
-А? Ни..нима не ми вярваш.
-Не, вече почна да заваляш думите.
-Хубаво бе. Щом ще заповядваш на учителката си. Ама...и ти ще докажеш.
-Съгласна. И как по-точно ще го направим? Не ми казвай, че ще вървим в права линия.

Блъд се усмихна и хлъцна един път вместо съгласие.
- Всъщност, идеята ти е много добра. Но, защо трябва да вървим в права линия, при положение че стоим върху могила? Мисля да пробваме да се изкачим по могилата, като слезем една след друга. Така най-добре, ще си проличи коя е по-пияна.
Странно предложение, но пък идейно. Щяха да се заемат с него, малко по-късно. Сега бе време за навдигане на бутилката.
Блъд се стараеше да пие често, но малки глътки. Така алкохола щеше да се абсорбира в тялото и постепенно, вместо да бъде на ударни дози. Щеше да привикне към състоянието му, а и това че тя не пушеше в момента щеше да бъде като допълнение. Цигарите усилват ефекта от алкохола, а махмурлука на сутринта става убийствен. Поради тази причина, учителката не искаше да рискува.
Десетина минути по-късно, бутилките почти бяха пресушени. Ния бе оставила в своята два пръста алкохол, а Блъд тъкмо изпиваше последната глътка от него. Щом острата течност се разля по гърлото и, татуираната мацка изпъшка тежко и се опита да стане от мястото си. Подпря се на едната си ръка, навдигна се опирайки другата върху бутилката и застана гордо изправена до своята ученичка, ухилвайки се като пет годишно дете.

- Добре де, ще призная, че започвам да усещам алкохола. Ще започваме ли ?
- С кое?
- С вървенето, как с кое. А после, съм измислила нещо друго. Ще се опитаме за по-малко от половин минута, да кажем азбуката.
- Ти си луда.
- Луда, но не и пияна! - заяви Блъд, след което се обърна с гръб към момичето.
Разпери ръцете си сякаш бе птица, подготвяща се за полета си. Главата и клюмна надолу и тя се затича надолу по баира. Стъпките и бяха тромави и тежки. Колкото повече стъпваше надолу, толкова повече се засилваше. Стигайки до подножието, тя почти се препъна, на успя да овладее положението. Обърна се към баира и погледна нагоре.
- О, Дантес. Как си могъл, да го създадеш тоолкова голям! Как ще го изкача това, бе?! Ужассс....
Леко хълцукане и тя пое нагоре по пътя. Първите няколко крачки и се сториха лесни, но с изкачването ставаше все по-трудно и трудно. Почти до върха, Блъд не спираше да си мърмори...
- Не си пияна! Блъд, стегни се! Ако този бръмбазък те победи, значи си некадърна квачка. Некадърна и пияна. НЕ! Не си пияна. Ти си мъжко момиче. Да! Мъжко момиче си. Ох, лошо ми е...ще повърна. Ама друг път! Ще стискам, докато не я победа!
Стигането до върха бе два пъти по-трудно отколкото слизането. Но, бе успешно. Веднъж върнала се горе, Блъд отново се ухили и радостно тупна на земята.
- Виж ме беееЕ! - извика тя - победих! Ха! А ти, ще се спънеш като слизаш. Сигурна съм! Внимавай само, че май видях едни джуджета да се спотайват в храстите. Опитаха се да ме спънат!
Въпреки че си мислеше че е забавна, всъщност не бе. Ако продължеше в същият дух можеше скоро да се издъни и да загуби малкото състезание.

-Ъх.... - поклатих отчаяно глава.
Ако от алкохола не ме заболеше глава, от нея със сигурност щеше. Загасих последната си цигара и допих останалите глътки. И за тези, които си мислят, че цигарите пречат и усилват махмурлука, много се бъркат. Напротив, наслоеният тютюн създава вид преграда, в която попиват алкохолните изпарения и спирта влиза по-леко. Освен това тютюна държеше мозъкът ми по-бистър и съсредоточен. Но това може би е въпрос на гледна точка. Трябва да се допитаме до онази лечителка.
Както и да е. Изправих се и протегнах ръце. После подскочих един два пъти, за да може кръвта ми да циркулира по-добре и погледнах надолу. Наистина в тъмното, а и все пак поне леко замаяна, баира изглеждаше по-голям отколкото е, но и това нямаше да ме спре. Тръгнах надолу с умерени крачки, като от време на време криволичех. Токовете ми потъваха в пясъка и ето, че по средата едната ми обувка се заби на дълбоко. Оп, първо препятствие. Спрях се и почнах да дърпам кракът си, но токът не излизаше.
-Аааа, тъп атрибут.
И без да му мисля дръпнах ципа и се измъкнах от нея.
-Ще те взема на връщане.
Така продължих с едно голо и едно обуто ходило. Добре, че нямаше стъкла, пръчки или по-остри камъни, които да се забиват в него. Чак към края се засилих и по-скоро притичках до билото, отколкото да вървя.
-Ей, Нияяяя.....жив...жива ли сиииии? - чух гласът на Блъд от горе.
-Да беее....мърдам все още.
Сега на нагорнище. Поех си дълбоко дъх. Свежият, хладен въздух доста помагаше за възприятията ми. Закрачих нагоре. Почнах леко да се изморявам, но нямаше връщане назад. Трябваше да победя. От време на време полагах длани на коленете си при набирането, за помощ и ето, че отново стигнах до обувката си. Измъкнах я от пръстта и продължих с нея, държейки я в ръка. Не знам след колко време се върнах при учителката и тупнах на земята. Изпънах кракът си и се обух.
-Ааа....върна се.
-А, не бе, долу ще си сто..я...
-Ммм....азбукатааа... - усмихна се тя предизвикателно.
-Епф...окей де, окей...
И почнах да я изреждам, като трябва да си призная, на моменти се замислях върху последователността й.
-А,б,в,г,д,е....ъъммм...ж,з,и,й....кккк,л,м,н,о,п,р,сссс....т,ф (ф-то излезе по-скоро като сух звук, отколкото както би трябвало, но артикулацията на погълнал един литър алкохол човек, не е една от най-добрите), х,ц,ш...шшшщщщщ,ъ,ь,ю,я.....Ахххх....
Отпуснах се назад и пльоснах по гръб с разперени ръце.
-Твой ред е?
-А?
-Да, А е първата буква. А останалите? - подсмихвах се доволно.

Блъд се ухили след закачката на Ния и седна и тупна до нея по заник. Огледа се, фиксира бутилката с алкохол и се присегна да я вземе, като се подпря на едната си ръка.

- Ъъъ....
Ния се обърна към нея и се засмя.
- Ъ?! Мисля че трябваше да казваш азбуката, а не да я прескачаш.
- Еее... няма нищо де. Ти ще ми простиш. Чакай да си пийна!
Явно някой вече го хващаше и то доста бързо. Доскоро радостната учителка че е пред победа, пируваше, а сега искаше само да се накваси с алкохол. Ама че фурия! След като татуираната госпожица навдигна за пореден път бутилката, състоянието и си пролича. Вместо да отпие няколко големи глътки, тя оля със солидно количество алкохол деколтето си, измокряйки по-голямата част от дрехите си.
- Ооп... - подвикна тя и хвърли бутилката на земята. - Аз май съм до тук!
И с едно ефирно движение, тя се строполи върху сухата почва. Претъркули се няколко пъти по земята като червей и се озова точно върху ръката на Ния, с вперен поглед в нея. Наблюдаваше я без да казва нищо. Изведнъж, учителката повдигна едва-едва свободната си ръка и я насочи към лицето на Ния. Явно искаше да я погали, но единственото което направи, бе да пльосне ръката си право върху лицето и. Момичето постоя така няколко секунди, след което зададе конкретния въпрос :
- Какво правиш?!?
От страната и, върху която се бе излегнала учителката се чу тихичко хъркане. Ния се извърна и...какво да види!? Блъд бе притворила очи, а от устните и излизаше този тих гърлен звук, приветстваш съня.
- Спиш? Как ще спиш, бе?! - развика се малката асасинка, като се опита да разбута учителката си.
За свой късмет успя. Даже, успя да я събуди от леката и дрямка. Тя подскочи от мястото си и започна да се оправдава:
- Кой? Аз? Ааа...не съм пияна, не съм пияна!
- Да бе, виждам! Пияницо.
Докато Блъд все още я гледаше се ухили по детински и се наведе рязко напред. Ненадейно, но пък напълно нарочно устните и се долепиха до тези на Ния. Целувката им не продължи дълго, най-вече заради това, че момичето доста се стресна и се отдръпна назад. Блъд се свлече в краката и, след което се изправи в същата позиция, в която беше и преди малко, когато се хилеше глуповато.
- Да тръгваме...
Ния не направи нищо в този момент. Изправи се спокойно, подаде ръка на учителката си и също и помогна да се изправи, като леко я подхвана под ръка за да може да се държи за нея. Блъд не бе чак толкова зле, че да не може да върви. Краката и на двете момичета се преплитаха понякога по пътя към Базата, но тази която мислеше най-трезво бе малката асасинка.
- Извинявай за одеве, но аз наистина те харесвам...
Думите на Блъд бяха по-скоро искрени в този момент. Нали старите хора са го казали - дай му алкохол на човек, а пък после слушай истините които говори. Това направи и учителката. Събра алкохолна смелост, плюс малко изпарения и изстреля думите си така, както направи и с целувката преди малко. Ния? Тя все още мълчеше през целият път, докато се прибираха.

Пустинята е така заплашителна нощем. Изгубила дневния си блясък, тя предвещава за ужасите на мрака. Непрогледността, ясното, но пусто откъм звезди небе, не би ти помогнало да различиш блатник, плаващ пясък или други опасности. Те биха те погълнали мигновено и ти ще се изгубиш в тези пъстри пясъци, без никой да чуе последният ти стон. Царство където змиите и скорпионите пируват, защитават се от натрапниците и отравят същността ти. Мястото където може да попаднеш на прости конекрадци или най-опитните убийци, които ще прережат гърлото ти без дори да попитат за името ти. Ако не си запасен с провизии - умираш. Ако се скиташ безцелно с дни - умираш. Ако направиш само една грешна стъпка - умираш. И няма умения, които да ти помогнат. Всичко е късмет, късмет и необуздана смелост. Тишината, тя е непробиваема. Единствено вятъра е някакъв съпътстващ другар, който ти доказва, че не си сам.
В тази тъмнина копитата потъваха в насипа, без да оставят каквато и да е следа, без да издават звук. Очите ми шареха из пустошта в търсене на заветния хълм, който щеше да е моят подслон, без покрив за идните часове. В мрака, не можеш да го различиш явно. Следваш инстинкта и познанията си и се надяваш да не попаднеш на нещо или някой, който не би искал да се изпречи на пътя ти.
Изкачих последната част от могилата пеш. Чак когато стигнах билото й, различих изоставената рудница. Колко ли богата е била преди? Един бог знае, това сега нямаше значение. Оставена да съхне и гние, тя не шепнеше стари истории, нито даваше предпоставки за нови такива. Просто един сирак във времето. Държах юздите здраво и водех конят все по-нагоре, докато не изкачихме последната права, където трябваше да бъде съквартиранта ми.
Точно довършваше щрихите на една ниска палатка, която едва ли се извисяваше повече от метър. Платът й бе почти черен и се сливаше със заобикалящият ни интериор. Маскировка, която щеше да заблуди човешкото око и погледната от далече нямаше да осъзнаеш, че там има една платнена точка.
-А, дойде най-накрая.
Гласът на Чи спря потока на мислите ми и ме върна в настоящето.
-С нещо да помогна?
-Не, не, няма нужда. Тъкмо привършвам. Това е за протекция, ако вятъра стане прекалено силен.
Наложи се да клекна и да лазя, за да влезна в скривалището. Огледах го обстойно, макар че нямаше какво да оглеждам. Едни меки стени, четири на четири, колкото да се съберат телата ни. Оставих сакът и извадих от него две важни неща - саите, които мушнах от страни на панталона, кутията с цигари и един кибрит. Запалих една вътре, за всеки случай, случайно някой да не съзре пламъка. Въпреки, че бе малък, се открояваше на мрака и безлюдността. Когато се върнах при него, хвърлих клечката далеч и седнах на пясъка. Свила колене до гърдите си, дърпах от тютюна и гледах право напред.
-Колко често ти се налага да вършиш това?
-Няколко пъти месечно. Не е най-приятното преживяване, но не е зле. Гладна ли си?
Поклатих отрицателно глава. Чак сега можехме да различим мимиките си и то само защото бяхме твърде близко един до друг. Бе загърнал по-голямата част от трупа си с платове и все пак очите му се синееха като пътеводни светлини, за разлика от моите, които потъваха в нощта и нямаше как да се откроят. Той приседна до мен, но не смееше да ме погледне в лицето.
-Всичко се разви доста неочаквано, а?
-Аха....
-Съжалявам, че остана бездомна.
-Не е голям проблем, все ще се справим. Все пак е само месец. А и не мисли, че съм се отказала толкова лесно.
-Какво смяташ да правиш?
-Не знам. Но скоро ще разбера.
-Наистина, все още не мога да повярвам, че нямаш дом.
-Вече взех да свиквам с идеята. Домът е просто една къща, нищо повече. Не определя същността ти. А ти?
-Какво аз?
-Къде е твоя дом, Чи Дъст? Каза, че не познаваш майка си, но това е единственото, което знам за теб. Така де, чисто информативно. Друг е въпросът, че те познавам.
-Познаваш ме? И какъв съм аз?
Усмихнах се на предизвикателството му. Искаше обстоен анализ ли?
-Нека видим. Ти си нехранимайко, твърдоглав, магаре, забавен, дори на моменти абсурдно смешен. Но си колеблив, изменчив и криеш много под повърхността. Що се отнася до ежедневието взимаш необмислени решения, но емоциите са друго нещо. Тях прикриваш. Несигурен си, поради което приемаш ролята на градския шут.
-Разбра всичко това само за месец?
-Е, не греша, нали?

Дори пред самият себе си, Дъст не искаше да признае факта, че Ния го бе опознала повече, отколкото той самият предполагаше. Нормално. Как да кажеш, че човека към който имаш нещо, те познава изцяло? Може да беше рус, но нямаше да си вкара този автогол...

- Хехе - захили се Дъст, опитвайки се да избегне темата. - Имаш още много да учиш за мен...
В опит да избегне ситуацията, Дъст се завъртя в малкото пространство което имаха. Въпреки че не виждаше нищо вътре, той можеше да се ориентира прекрасно. Бе свикнал и с най-малката подробност. Не че в палатката им щеше да намери кой знае какво, освен личните си запази от оръжия и малко храна, но пък и това си бе нещо.

- Ния... - прошепна тихо русокоското.
- Кажи.
- Между другото, трябва да сме нащрек. Понякога се случва диви животни да се навъртат наоколо, което си е малко плашещо. Идват покрай палатката, драскат с нокти, ръмжат...но няма да ни направят нищо. Просто показват че това е тяхната територия.
- Мхм...
На Дъст наистина му се искаше да види физиономията на Ния в този момент. Но колкото и да се опитваше, тъмнината му пречеше.

- И сега, какво ще правим ?
- Чакаме. След около час ще тръгнем към Сахрид. Ще обходим града, а след това ще се върнем до Базата. Ако всичко е наред през цялото време, ще имаме няколко часа за почивка. На сутринта ни чака още един такъв курс, преди да се приберем. Някакви предпочитания, какво да правим до тогава?

Така, значи трябваше да сме нащрек, да не вдигаме много шум, да сме внимателни....това доста стесняваше изборът ни, не мислите ли? От горе на всичко аз трябваше да взимам решенията, като че ли знаех какво можем да правим тук. Беше тъмно, тясно и честно казано, от вътре ме гъделичкаше да го изгавря. Обичах да го правя, а и той беше толкова лесен. Но как? Не мислех дълго, защото щеше да се усети, че нещо не е наред, а ние не искахме това. И тогава ми хрумна. Щеше да ме проклина и псува по-късно, но нека си направя смеха.
-Ей, Чи....
-Да.
-Студено ми е.
-Наистина?
-Да!
Реално, не изпитвах студ, но нали трябваше да влезна в роля, взех да симулирам.
-Не си ли носиш още дрехи?
-Да, но....няма да ми помогнат.
-Какво да направя тогава?
-Би ли ме прегърнал?
-А???
-Моля те.
Не знам какви мисли преминаваха в главата му, но след известно колебание взе, че го направи. Усетих силните му ръце около торсът си, а гръдният му кош се притискаше в гърбът ми. До тук добре, но имаше още една част от плана. Истината е, че ми беше приятно, усещах топлина и нарочно или не, дишането ми леко се очисти. Въпреки, че беше тъмно чувствах дъхът му удрящ се във врата ми. Извърнах глава към него и прошепнах.
-Дъст...
-К...какво.
-Все още ми е студено.
-А...аз...
И тук дойде кулминацията. Отпуснах тялото си и почнах да се излягам напред, като по този начин го отблъсквах. До толкова, че го съборих на земята. Седнах върху му и го обкрачих.
-Н...Ния....
-Шшшштттт....
Доближих лице към неговото и преди да успее да реагира слях устните си с неговите. Бях сигурна, че очите му са ококорени широко. Самата аз не затворих моите за всеки случай. Искаше ми се това да се случва наистина, да не е само игра, но знаех, че едва ли можеше да стане така. И все пак продължих. Прокарах ръце по дрехите му, като отстранявах парцалите един по един, захвърляйки ги в близост до нас.
-Хайде, Дъст....стопли ме. Студено ми е. - прошепнах в ухото му, като продължавах да го целувам. Е сега или щеше да ми отвърне или да ме избута. И в двата случая щях да разбера истинските му чувства.

Виждали ли сте петнадесет годишно момче в акция? Ако не сте...моля запалете свещите и наблюдавайте!
Точно така изглеждаше и самият Дъст в този момент. Обкрачен от възможно най-красивата според него личност по тези земи, проснат на земята и с впити устни в нейните. Какво повече можеше да иска този младеж? Да го обладае докато той лежи безпомощно на земята може би? Е, това би била една интересна мъжка фантазия, която може би му се искаше да бъде реалност...
След първата целувка, Дъст реално не знаеше как да реагира. Кръвта в мозъка му драстично бе намаляла и се бе насъбрала на едно друго място, което доста усетливо вече бе започнала да пулсира. Самата възбуда и адреналина избил по тялото му, след като асасинката започна да го разсъблича, го накараха да трепери...

- Хайде, Дъст...стопли ме... - шептяха нежно женските устни, ала русокоското все още не се решаваше да действа.
Ръцете му бяха като вкочанени и колкото да му се искаше да ги помръдне, в момента не можеше. Сякаш всичките му сетива бяха притъпени и изключени до един момент, в който той единствено можеше да се остави на това, да бъде побъркан от жената върху него.
Искаше ли го? Повече от всичко на света. А щом мисълта му надделя над тялото, ръцете му се стрелнаха напред и се вкопчиха в дрехите на Ния. Пръстите му се заиграха нагоре, а много скоро той я придърпа към себе си, почти докосвайки устните и.
А преди да го направи, нещо отвлече вниманието му. Въпреки, че сърцето му щеше да се пръсне от вълнение, а мислите му бяха заети с това да "не сгафи с нещо", същността му си оставаше същата. Ума му прищракваше от момент на момент, а слуха му бе до толкова изострен, че случайно долови шум идващ извън палатката, който привлече вниманието му. Дори Ния да бе се опитала да долепи отново устните си до неговите, Дъст вече беше я спрял.

- Шшшт... - прошепна той тихо, след което протегна ръка, поставяйки я на нейните устни.
- Но...студе...
Чи стисна дланта си здраво и запуши устата на девойката, която все още го бе възседнала.
- Има...някой...отвън... - прошепна асасина, след което избута с ръка синекосата от себе си.
Извърна се на една страна и се приплъзна към изхода на палатката, като същевременно с това започна да оправя раздърпаните си дрипи.
Щом стигна до малкият процеп, през който можеше да се излиза навън, асасина леко го помръдна с ръка и погледна в тъмнината. За жалост, не виждаше нищо. Трябваше да излезе поне малко навън, за да може да види огрятите от луната места, около самата Могила. Дъст това реши и да направи. Бръкна в джоба си, от където извади металните си нокти, нахлузи ги на ръцете си и се прокрадна с една крачка извън палатката. Но още щом пристъпи навън, младежа наддаде вик на изненада, който разтърси въздуха.
- Аааа! - извика гръмко с пълно гърло, а след секунда вече тялото му изчезна от вътрешността на палатката.
Ния можеше единствено да предполага какво се случва в този момент. Тя нито можеше да види нещо около себе си, нито да усети присъствието на някой друг. Или трябваше да избере да излезе навън за да се срещне очи в очи с опасността или да си остане на топло, надявайки се палатката да я подсигури за в близко бъдеще...
В този момент, Ния реши, че трябваше да се действа. Все пак Дъст бе такъв карък, че това щеше да е поредният път в който щяха да му сритат задника, ако тя не се намесеше. Без да му мисли повече, синекосата се втурна право напред, преминавайки през малкият процеп. А щом се озова на пясъка, започна да се оглежда трескаво около себе си, търсейки Дъст.
Първоначално, не го забелязваше, докато накрая от левият и край не се дочу шум. Ния извърна инстинктивно глава и се огледа. Под светлините на луната се виждаше ясно, как две фигури се спускаха от високият хълм, като стремглаво се насочваха към долната му част. Въргаляха се по пясъка една през друга, като трудно се различаваха. Щом фигурите стигнаха своя апогей на търкалянето, Ния ясно можеше да различи, че едната фигура не бе човешка. По-скоро приличаше на диво пустинно създание, наподобяващо куче...или нещо подобно...
Фигурите продължаваха да се борят една с друга, като нито една от тях не успяваше да надделее. Силите им бяха почти равностойни, ала борбата помежду им надали щеше да стихне скоро...

Много често се споменава мъжкия нагон. Колко силен и опустошителен е той. Когато един мъж е възбуден, той не мисли за последствията, а действа направо, заслепен от своите интимни пориви и нищо не може да го спре. Сега и тук, в тази малка палатка, където едва се събирахме, желанията и на двама ни се отприщиха и от игра това се превърна в нещо много повече. Та той ми отвърна! Отвърна ми, разбирате ли какво означава това? Че в крайна сметка не е безразличен. Че в крайна сметка има нещо към мен, което така и не смее да отключи. По дяволите, трябваше да предприема тези мерки много по-рано.
Но както всичко хубаво и това свърши. И не защото приключи една афера на телесното, а защото майката природа и онази долна мащеха - съдбата, се намесиха. За пореден път. Как само ги мразех. Винаги ми отнемаха това, което желаех, сякаш искаха да ме накажат за някакви минали и бъдещи грехове. Избутана в страни, ми трябваше известно време да осъзная какво се случва. Мозъкът ми блъскаше бясно, докато в един момент не изстина. Направо избледня, след раздиращият вик от страна на съквартиранта ми. Знаете ме, не мисля много в такива ситуации. Впускам се стремглаво напред без да се интересувам на какво мога да се натъкна. Не ми пука за хората, дали ще умрат или не, но когато е някой близък, а все пак аз имах няколко такива, веднага действах дори с риск за собственото си съществуване. Може би постъпвах глупаво, но е единственото, което можех. Единственото, което познавах и никога не се плашех.
Изскочих от палатката и бясно се заоглеждах на всички страни. Луната не помагаше кой знае колко, затова се наложи да присвия очи. А те шареха ли шареха, в опит да доловят нещо. Изострих сетивата си и най-после ги видях. Двете фигури, които падаха право надолу към билото на хълма, боричкайки се една с друга. Беше Дъст, никакво съмнение. Русата му коса се вееше и проблясваше от време на време върху бледата светлина. А другото. Какво беше? Вълк? Не, бе малко по-малко и все пак по-голямо от куче. Койот! Доста голям и силен койот. Доста охранен.
-Мамицата му стара! - изпсувах ядосано и се затичах след тях.
Бягах колкото може по-бързо, като внимавах да не се препъна в някой камък или изсъхнал бурен, останал по случайност. Когато се изравних с тях и вече можех да различавам нещата по-ясно, видях, че животното тъкмо се бе надвесило над асасина, а той всячески се опитваше да го задържи, за да не прегризе врата или лицето му. С двете си ръце държеше муцуната му и я избутваше, но проклетото зверче не се отказваше и все повече напредваше. Острите му зъби се оголваха на сантиметри от главата му, а няколко лиги падаха по дрехите му. Гладът се бе вкопчил здраво в него и сега се бореше за поредната вечеря. Предпочиташе човешко а? Това нямаше как да се случи.
Буквално се хвърлих върху него във всеки смисъл на думата. Стоварих се върху гърба му, като обхванах вратните му мускули и почнах да го дърпам назад, а то мяташе бясно глава наляво и надясно, в опит да ме махне от себе си. Но бях впила ноктите си толкова здраво, че нямаше пускане. Все още не използвах магия, защото тя бе доста изхабена от прекалено натоварения ден, който така и не ми даде отдих и разчитах само на физическата си сила. Дърпах козината, забивах пети, като извивах гръб назад, а Чи дори успя да му забие един юмрук. Вълчеподобното изгуби баланс за известно време и двамата полетяхме назад. Паднах по гръб, а то се мяташе в ръцете ми. Свих коляно и го избутах на метър от себе си, след което светкавично се изправих и извадих саите. Металът проблесна на лунната светлина, като искрица, а аз застанах пред поваления убиец, като преграда, която трябва да събориш, ако искаш да достигнеш до него. Държах оръжията здраво, насочени право към койота, който сега обикаляше около ни и търсеше пролука за ново нападение.
-Ела ми гнусна твар! Само ми ела.
Животното ту правеше бегли опити с няколко крачки напред, но тогава замахвах с острието и то отстъпваше. Но зверските инстинкти не бяха за подценяване. Виждах в очите му желанието за месо, което бе по-силно от разсъдъка на закърнелия му мозък. В един момент, се хвърли върху ми и преди да успея да го ударя, то захапа глезенът ми. Силен крясък се прокрадна през гърлото ми и се подкосих на едно коляно.
-Нияяя! - извика Дъст, като се изправи на крака и без да се замисля, изрита вълчака в корема.
Той отскочи назад, замаян от удара, а аз стоях с приведена глава, гледаща право към раната. Няколко дълбоки резки се червенееха по кожата ми и щипеха. Потече кръв, но все още можех да се движа. По-трудно от преди и все пак можех. Блондинът клекна до мен, като държеше едното ми рамо. Отърсих се от всичко, вдигнах поглед към животното, а очите ми пламтяха от гняв. Протегнах една от саите право към него, с желанието да го убия, а той ръмжеше заплашително на два-три метра от нас и премисляше следващата си атака.
-Добре ли си?
-Да, по дяволите!
Не, наистина ме болеше. Но нямаше да се предам докато това грозно творение не бъде разкъсано от лешоядите за закуска. Сега и двамата бяхме насочили различните си по вид оръжия към него и само чакахме поредният му опит, за да се защитим.

Сърцето на ДЪст биеше лудо. Погледа му шареше между Ния и животното, което настървено ги гледаше в момента. Въпреки тъмнината и единствената светлина идваща от луната, той ясно можеше да разбере желанията на звяра. Лекият проблясък от лунна светлина в очите му издаваше плътските му желания. Искаше кръв и то прясна.

- Стой назад! - предупреди я русокоското, като направи няколко крачки напред, защитавайки я с тялото си.

В ръцете му пробляснаха металните нокти, които използваше в битка. Чи току що ги бе надянал на ръцете си, намирайки удобният момент. Беше готов да пререже гърлото на звяра с такава лекота, с каквато той можеше да прехапе гърлата им.

- Искаш кръв, нали приятелю? Ела...ела и си я вземи. Да видим как ще ме докопаш. Ще те разпоря като чувал с картофи! - започна да реди думите си една след друга, говорейки на животното, което сякаш щеше да разбере какво има в предвид. - Хайде де, ела ми. Защо не скочиш първи? А?!
За бога, какво му ставаше на този? Дори русокоското стигна до там, че започна да стряска животното, като се спускаше напред и замахваше по един-два пъти с ноктите. Койота се измъкваше ловко от атаките му, като се отдръпваше назад, извиваше глава рязко и отскачаше в страни. Атаките на Дъст продължаваха една след друга, ала животното се измъкваше ловко.
Тук се включи и Ния. Тя стискаше здраво саите в ръцете си и също се приготви за атака. Този път, двамата съквартиранти в комбина започнаха да заобикалят атакуващата ги вече...жертва. Дъст пое от левият и край, а Ния застана от дясно, като стисна здраво оръжията си за последно. Звярът усети наближаващата опасност и започна да се отдръпва бавно назад. Стъпка по стъпка животното започна да се отдалечава, но героите ни бяха готови да си отмъстят.

- Бягаш ли гадино? А?! Няма къде да се измъкнеш! - започна отново асасина. - Ще те научим, да не нападаш повече изневиделица...гаден пустинен плъх!
Миг по-късно, Дъст се хвърли напред. Направи две големи крачки, скочи във въздуха и се нахвърли право към звяра с насочени нокти към гърлото му. Ния не изчака втора покана и веднага се хвърли в боя. Саите и бяха насочени към стомаха на животното, където се надяваше да ги забие много скоро. Койота се опита да извие тялото си в страни, за да избегне атаката на асасинката, обаче от другият край го срещнаха ноктите на Дъст. Те се забиха дълбоко в плътта му, оставяйки четири дълбоки следи по гърлото му. Животното наддаде вой, който се разнесе из пустинята. Звяра падна на една страна, а от гърлото му шурна силна струйка кръв, която започна да пръска по пясъка и върху дрехите на асасина. Предсмъртните гърчове обзеха тялото на животното и то започна да се вие безпомощно на пясъка. Звуците му започнаха да утихват след няколко секунди, а стичащата се кръв от гърлото му намаля до толкова, че заприлича на малка струйка, която падаше свободно надолу.
Дъст и Ния се изправиха на крака. От яд момчето изрита със злоба пясъка, запращайки част от него върху животното. Щом двамата погледнаха към все още пресният труп, забелязаха нещо странно. Дали от леката светлина или от твърде многото адреналин в телата им, трупа започна да се видоизменя пред очите им. Краката на койота се издължиха, главата му започна да се извива бавно назад, а козината му започна да капе. Предните лапи се свиха в средата, а ноктите заприличаха по-скоро на човешки пръсти, отколкото на животински части. Ушите на звяра се смалиха, муцуната му се сплеска и сви от двете страни, образувайки малък овал. Скоро пред тях стоеше голото тяло на мъж около тридесетте години. Трупът бе покрит с фин прашец прах, а по гърлото му си личаха четирите резки от ноктите на Чи. Двамата съквартиранти не знаеха как да реагират в този момент, гледайки право към трупа. Никой не смееше да обели и дума...

Очите ми се разшириха при гледката. Не мога да не призная, че останах крайно изненадана от развоя на ситуацията. Едно е да убиеш животно, но то да се превъплати в човек, това си е съвсем друга работа.
Прибрах саите на място и въпреки болката в левия глезен, отидох до трупа, като клекнах и почнах да го оглеждам. Хванах главата му и я завъртях наляво и надясно, изучавайки лицето.
-Шейпшифтър!
-Проклето нещо. - изруга Дъст, като бе готов за пореден път да го изрита.
Все още държах брадичката му, а мозъкът ми разсъждаваше по този така странен въпрос.
-Защо му е на преобразяващ се да напада убийци? И какво изобщо прави тук?
-Не знам. Нямам отговор. Изобщо има ли значение?
-Всичко има значение, Чи. Не знам за шифтъри, които се хранят с човешка плът. А ти?
-Не!
В този момент болката от нанесената ми рана се обади и изпуснах главата, която тупна на пясъка. Хванах се за глезена и стиснах очи.
-Добре ли си? - притеснено клекна до мен блондина.
-Явно днес ми върви на агония. - усмихнах се саркастично. - Помогни ми малко.
Хванах един от парцалите му, седнах по дупе и почнах да го увивам около раната. Завързах я здраво, стягайки нервите, за да не тече кръв.
-Трябва да те заведем в лечебницата.
-Не можем, не помниш ли? Забранено ни е.
-Мътните го взели Вега! - изруга Чи.
Подхвана ме под мишници и ме повдигна. Искаше дори да ме вдигне на ръце, но това ми се стори доста жалко.
-Мога да вървя и сама.
-Не бъди бебе.
-Не съм!
-Напротив, си!
И без да ми позволи да възразя ме вдигна като онези булки, и се заизкачвахме нагоре към палатката. Оказа се, че изобщо не му тежа и само след десет минути бяхме до скривалището си. Остави ме на пясъка пред нея и седна до мен.
-Май вечерта ни се развали, а? - подсмихнах се иронично.
Не знаех как биха се развили нещата иначе, но сега и двамата знаехме, че не можем да продължим започнатото. Просто беше някак си неуместно, а и май се замислихме дали изобщо е правилното решение.
-Да....май си права....
-Това....което се случи....няма да се повтори, нали? - попитах с наведена глава и поглед забит право в земята.
Очаквах отговора му, държах се мъжки, ако може да се каже така, стисках юмруци и бях почти сигурна, че ще чуя единствената възможна дума: "Не". Самият той мълчеше и се чудеше какво да каже. Давах му времето, което му бе нужно, не исках да пришпорвам нещата, защото рискувах да загубя не само мъж, който харесвам, но и приятел, на когото държа.

Всичко изглеждаше толкова объркано. Дъст не проумяваше защо изобщо това същество бе дръзнало да се добере до пустините. И аджеба...защо м бе да ги напада? Каква бе причината? Никой не можеше да му обясни това в момента..

- Не...знам... - отвърна вяло асасина, поглеждайки надолу по малкият баир, вглеждайки се в трупа, който все още лежеше на земята.
Малко след това, погледа му се спря върху превързаната рана на Ния. Явно наистина не и вървеше днес с нараняванията.
Дъст повдигна погледа си нагоре, поглеждайки към луната. Опитвайки се да прецени времето, той искаше да разбере колко време щеше да им е нужно, да стигнат до Сахрид.
Всъщност, не бе минало прекалено много време от атаката на шифтъра до сега. Ала скоро, трябваше да поемат по пътя си, стига да искаха всичко да се развие по план. Ранена или не, Ния нямаше друг избор освен да тръгне с него, освен ако не искаше да прекара цялата вечер сама в "тайното" им убежище.

- Скоро трябва да тръгваме. - заяви със спокоен тон русокоското.
- Когато кажеш...
Не тръгнаха веднага. В следващите петнадесетина минути Дъст се увери, че раната на Ния е добре превързана, за да не попадне случайно пясък върху и, за да не се инфектира. Докато по този начин малко или много се грижеше за нея, в главата му продължаваха да се въртят мислите за случката в палатката, която се разви помежду им.

Ами, ако не се бе появил Шифтъра? Какво щеше да направиш, Дъст? Щеше ли да я спреш или да се отдадеш на това, което си искал толкова време? Надали...ти си страхливец. Добре че е тъмнината, че да набереш смелост...иначе, не би го направил. Особено ако беше светло и тя бе дръзнала да те целуне, щеше да избягаш като малко пале...

Чи подаде ръка на съквартирантката си, помагайки и да се изправи. Ния успя да стъпи на краката си. Тя се подпря леко на едното му рамо, като го обгърна с ръце около врата. С леко накуцване и доста болка в ходилото, тя започна да слиза по стръмният склон, като се придържаше внимателно за русокоското. Достигайки до конете, Дъст ги приготви за езда. После помогна да се качи на нейният и миг по-късно, скочи върху своят жребец. Багажа си оставиха в палатката, защото в момента нямаше да им трябва. Единствено двамата ни герой бяха взели оръжията си, които тайничко всеки един от тях се надяваше, да не използва тази вечер. Тропота на конски копита се разнесе из пустошта, а скоро двамата младежи изчезнаха в далечината, запътили се към величественият Сахрид, който трябваше да обходят в следващите няколко часа...

Развномерния тропот от копитата, който все по-настоятелно изпълваше ушите й и напомняше приближаването на двамата идиота, само допълнително скапваше настроенитето й, което вече почти затъваше след този развой на събитията. Девойката държеше здраво юздите, а малките й длани се впиваха до побеляване на кокалчетата й в кожената лента, което на вещаеше добър развой на ситуацията, ако превъзходното животно реше да си покаже номерата. Или някой от двамцата решеше отново да е изключително остоумен и забавен като й барабани по нервите и играе със ситни стъпчици на върха на търпението й. Можеше да помирише във въздуха как нишката на въздържаност изтънява и обтяга напрежението. Аромат, който гъделичкаше нервините окончания по цялото й тяло и напрягаше болезнено мусколите й в сладостно очакване. Дали някой щеше да разбере, ако стане малък инцидент? Едва ли?! Щяха да предполагат, да гадаят, да налучкват, но някак не си струваше. Райден изтръска с инпулсивно движения на главата примамливите мисли и се съсредоточи върху по-наложащите проблеми. Практичността спасява живота - нейния и много по-често чуждите.
-Може да сме един екип, но няма да си бършем носовете и да се потупваме окуражително по гърба. Аз ще си правя каквото си искам, когато си искам и както си го искам, а в замяна ще се виждате само с по-приятната ми страна. Да кажем в гръб. - Гласът й едва се загуби в натежалия от жегата въздух, който свистеше порочно приятно доакто се движеха.
-Да бе, мацо. Ние тука да не сме само за украса. - единия от двамата проговори и девойката почти успя да се накара да не изсъска. Определено тъпанра, който й подплаши коня и си просеше същия пердах на гол задник.
-Това също няма да го правим!
-Кое? - Недоумението в гласа на другия само допълваше идеята, че Рен яко беше изтеглила късата клечка - най-късата клечка. Крепеше я единствено мисълта, че до сега запазилия мълчание показваше малко повече разум и мисловна дейност от приятеля си.
-Това, мацо! - Чернокоската натърти на нарицателното с възможно най-провлачения акцент, който можеше да докара. - Нека да си имаме уважение, защото, колкото и да се надявам на обратно, може да се наложи да си пазим гърбовете един друг. На никой не му се ще да се оставим да умрем взаимно.
Премълчаното увисна в тишината и неловкостта почти наелектризираше атмосферата и определено нямаше общо с любимите сили на момичето. Можеше директно да закове: Ако не искате да си омета крушите и да ви оставя мъртви, убити или един бог знае какво още, не ми се качвайте на главата.
-Голяма си сухарка!
Изхленчването накара сивооката да извърне леко лице към почти изравнилите се с нея момчета. Смехът пресядаше в гърлото й и накъсано почти стържеше по настръхващата кожа.
-Да, но ще съм жива! И определено няма да ме закопат тук заедно с други от преди векове.
Пред тях се разкриваше силуета на развалините, които едва се подаваха от земата, покрита с ронлива, мека пръст. Моглата беше всико, но не и вълнуващо място. И все пак доста неудобно с множеството разпръснати отломки и пачета от порутени сгради. Проблемно без съмнение.
Преди да дочака някой "остроумен" кометар или нов направо блестящ с гениалност протест, Рен се изхлузи ловко от седлото, задържайки юздите в ръка. Повече почувства, отколкото видя, че синекосковците бяха повторили действията й. Е, една червена точка, но нямаше да им го казва, за да се възгордяват.
Асасинката приклекна внимателно и свободната й ръка разтри между пръстите й малко от наличната пръст. По-скоро пясъка беше сух на барут, а почвата под краката й не се различаваше много от останала наоколо- средно мека и ронлива. Нослето й се смръщи разкривайки доста непрофесионалана фасона на напълно емоционално негодувание. пак се започваше с играта на "ако", "може би", "най-верояно". Щеше да се порицае за смъкването на маската след това.
-Следите стават по-ясни. Условията обаче не се променят. Земата не е по-мека, повърхността не е мокра, а конете определено не са станали по-тежки - следите са сходни с предишните, но по дълбоки. Няма допълнителна тежест отзад или отпред на конете.
Очите й откриха техните и за секунда се почувства сякаш наблюдава интересен реултат от втриване на билки в тежка рана или сякаш в ръцете й беше попаднал човек жертава на измъчвания. Интереса й надделяваше. Давай шанс на всеки...
Е, можем да залагаме. Или да увеличили рязко скоростта или точно обратното - намалили са до минимум, но са натиснали животинките до краен предел. Движили са се бавно и тежко, за да не разнасят пясък. Двете следи си приличат зверски, а при тези условия... - Тя сви размене и изпрзни лицето си от всико, което можеше да изрусува отгоре му. - Та, ще залагаме ли? Ще хвърляме ези-тура? Или някой ще предположи защо е едното или другото.
Красавицата се огледа във всички посоки, спирайки погледа си на определени уж случайни места. Струваше си да ги пробва - беше забавно. да видим какво щяха да й предложат. Можеше да ги беше излъгала и следите да си бяха съвсем до болка същите. Или вече знаеше точно защо и как се е случило всичко. Дали го виждаше, а на тях щеше да обягне? Заровете трополяха в главата й докато присмехулната усмивка обагряше плътните й изчертани устни.

Всеки се чудеше какво да каже. Особено двамата зеленокоси, които хабер си нямаха от проследяването на следи. Всъщност, те бяха като двама странника, които изобщо не знаеха какво правят тук. Млади и...зелени - точно такива, каквито изглеждаха.Беше и пределно ясно, че двамата хлапаци с тях бяха като едни големи спойлери, от които никой нямаше нужда. Прах в очите на останалите, като хора извикани за масовка, колкото да плашат врага. Нямаше да имат особено голяма полза от тях, най-вече, ако се стигнеше до битка.
Единствено Рен, изглеждаше в този момент по-знаещата. Но освен нея, имаше още един човек, който поназнайваше нещо повече. А именно Лу. Точно така. Колкото и да не ви се вярва, малкият хлапак наистина се взимаше на сериозно и единствено зеленокосата му дружка, му пречеше адски много за да се изтъкне пред останалите.
Изведнъж, Сю извади от джоба си малко ножче, което втъкна между зъбите си и започна да ги почиства от всевъзможни заседнали частички между тях. Лу го погледна странно, повдигайки вежди.
- Брат, к'во правиш бе?!
- Шистя си събите... - изфъфли асасина.
Внезапно, Рен извика името му:
- Джейк!
Зеленокосия буквално подскочи върху коня си, стряскайки се от вика на момичето.
- Какво си се развикала, бе?! Искаш да се заколя ли?! Ааа...! Какво има? - измънка Сю, като преди това махна оръжието от устата си, за да не се нарани.
- Няма ли да погледнеш?
- Чакай малко де...Ей сега, само да довърша този зъб...
И, отново пъхна ноктите в устата си, като безгрижно продължи да я почиства.
Отстрани се чу тих смях. Именно Лу искрено се забавляваше с невинната глуповатост на своето "братле". Но, не за това бяха тук. Нали? Трябваше някой да свърши работата.
- Чакай, аз ще го направя - заяви асасина, като скочи право от коня си.
- Ти!? - извика учудено девойката.
Но, така и не получи отговор.
Асасина се приближи до Рен и застана от единият и край. Погледна следите по земята и ги проследи с поглед, право в далечината. Все още не се бе смрачило толкова, че да не се вижда нищо пред тях. Ала може би, след около час, вече щеше да настъпи мрак. Поради това малко предимство в този момент, Лу забеляза малка купчинка тор, намираща се на около стотина метра от тях. Щом я фиксира, с бърза крачка тя се приближи над нея и я огледа внимателно. Всъщност, какво можеше толкова да се види в купчина изпражнения? Ако си нормален човек - нищо. Ала един боец, би използвал и най-малката следа, за да открие местонахождението ти или поне да разбере кога за последно си бил тук. Точно за това, Лу извади меча си от ножницата и го заби в кафявата купчинка. С едно движение я разрови и повдигна част от нея, като я приближи към лицето си. С леко движение, момчето отдели част от мръсотията по меча си и я размаза между пръстите си, преценявайки температурата.
В далечината, Джейк Сю старателно се опитваше да разбере какво прави другаря му. Уви, трудно се виждаше от такова разстояние.
- Какво става, браат? - провикна се зеленокосия по адрес на партньора си.
Лу стана от мястото си и се върна при тях. По оръжието му си личеше прясно-зеленият цвят, който бе останал по острието. Джейк веднага изрази мнението си, като измънка :
- Уууу, че гнусноо!
Лу го стрелна с поглед, но не отвърна на хлапашкото подмятане. Той се приближи към Рен, която щеше да отвърне най-добре на думите му, като и обясни ситуацията.
- Следите са стари. Били са тук, преди повече от пет часа. Конете им са изморени и изгладнели. Тъй че, явно ще са по-бавни, отколкото нас. Имаме шанс да ги настигнем, за това трябва да продължим веднага към Горният град.
Рен повдигна учудено веждите си, като направи странна и изкривена гримаса.
- И това всичкото го разбра само от купчина лайна?
- Не съм толкова глупав, колкото изглежда...той...
Двамата се обърнаха към Джейк, който продължаваше да чопли зъбите си и най-нехайно да се клати върху седлото на коня. Щом видя погледите на останалите вперени в него, той се спря и едва продума :
- Какво, бе?
- Нищо, брат. Тръгваме. Хайде, "пали" коня!
- На къде?
Още преди да е получил отговора си, Лу и Рен вече бяха по конете, пришпорвайки ги към далечината. Джейк прибра бързо ножа, хвана здраво юздите на коня си и го сръчка толкова силно, че животното припна по дирите на асасините. А младежа, крещеше ли крещеше зад гърбовете им:
- Ей, чакайте ме беее...не ме оставяйтеее...


Рен, ти си на ход, момиче! Пиши как пристигате покрай "Пътят за нагоре".

Ето, че вече си имахме и куче водач, в почти буквалния смисъл. Разбрах, че е доста добър съгледвач и следотърсач, но не предполагах, че може да контролира магията си по този начин. Е, поне стана една идея по-малко дразнещ. Но само малко.
Конете препускаха като луди, а копитата им се забиваха в пясъка, пръскайки песъчинки след себе си, които на лунната светлина светеха като падащи кристали, златни, сребърни и кремави. Звездите, заедно с месечината осветяваха пространството, а така желания хлад най-после бе пристигнал и сега мантото ми бе широко разтворено. Краищата му се вееха по задницата на добичето, а отдолу, почти голите ми крака (къс панталон) се наслаждаваха на прохладата на нощния вятър.
Стигайки до могилата, спряхме в подножието й, а О, веднага скочи, като продължи да души и слухти наоколо. Носът му ту се наостряше като лисичи, ту се сбръчкваше. Имах чувството, че може да разпознае всеки един мирис и не можех да определя дали ми прилича на един от шифтърите, на елф или на вампир. Може би, кръвта бе омешила неговата така, че бе смесица от всички изброени и можехме само да се надяваме да го държи колкото може повече, за да не ги изпуснем някъде по средата.
-Какво намери? - попита Блъд и когато се обърнах видях, че лилавоокия се бе навел и опипваше поредните следи.
-Копитата на конете на другия отбор.
-Вече са били тук.
-Съвсем скоро. Не са ни изпреварили много. А и едва ли знаят къде да търсят.
Да, мнението ми официално се потвърди. Това си бе надпревара! От откривателска мисия, неусетно или пък напълно целенасочено се бе превърнало в състезание и двете групи просто си умираха да си мерят чия пишка е по-голяма. Новаците държаха да покажат, че въпреки млади не са за изхвърляне, а по-опитните да затвърдят статуквото си на Майстори.
Аз просто бях един случайно попаднал в цялата бъркотия, електрон, който просто искаше работата да се свърши преди да му е пламнала главата.
-Какво е това, по-дяволите?
Арманд се бе навел до...о, какъв късмет...тръпа на шифтъра и го оглеждаше. Всички се приближиха до него, а първия усетил се бе, разбира се Франсоа, спомняйки си думите на двамата некромансъри. " Мисля, че онзи ден видяхме един. Но, ще намерите само костите му. Намира се на няколко километра от тук, до някаква...могила. Някой го е убил."
Някак си съмнението, че тук има труп на един от тези, които търсим, и това, че аз изневиделица се появих с подобна кръв, наблегна всички и не можете да си представите колко бързо четири чифта очи се впиха в мен, като пиявици за вена.
-Ти от къде каза, че си взела кръвта? - съскащо попита "кучето" с нескрит интерес, но от онези злобните.
Намръщих се, идеше ми да му забия един право през бузата.
-Не съм казала!
-Ния! - строго поде Блъд. -От къде взе кръвта?
Тонът й бе непреклонен и твърд като скала.
Не отговорих, извърнах глава и изсъсках през зъби.
-От него е, нали?
-Да, мамка му! - предадох се накрая, усещайки, че не мога да протакам вечно.
-От къде знаеше, че е тук? Ния, от къде?
Не издържах и се изправих викайки от яд.
-Убих го, ок! Доволни ли сте сега? Снощи аз и Дъст бяхме на поход. Копелето ни нападна и го убих! Аз, собственоръчно му теглих ножа. После казах на Чи, че е най-добре да си мълчим.
-Защо?
-Защото не знаехме какво се случва. Той мислеше, че трябва да кажем на някой, но аз го спрях. Поемам пълната отговорност за случилото се. Знаеш колко е лесен за манипулиране.
Защо излъгах? И аз не знам. Може би не исках да нагазва и той в лука, а имайки предвид, че при него нямаше старши, то тогава доста лесно щеше да се размине без порицание.
-Трябваше да ни кажеш, щом разбра, че ги търсим. - изпречи се пред мен О с един такъв жесток поглед, блъскайки дъхът си в лицето ми, опитвайки се да ме сплаши. -Сгафила си страшно, малката.
-Разкарай ми се от лицето, мръснико. - процедих през език, като змия, която току ще погълне плячката си.
-Осъзнаваш ли, колко непрофесионално си постъпила? - не спираше да напира, като постоянно скъсяваше разстоянието помежду ни. -Подвела си се по емоциите, вместо хладнокръвието си. Недопустима грешка.
Този ми лазеше по нервите и съвсем скоро щях да избухна. Може и да беше грешка, но приемах някой да ми пели на главата, особено някой като него.
-Със същия успех защо просто не ни саботираш, докато лигавите новаци не вземат наградата вместо нас? А, Ния? Или предпочиташ да развяваш малкия си задник за красота, вместо да се държиш като истински убиец?
Чашата преля. Пердето ми падна, а очите пробляснаха на лунната светлина като ръжени. В следващият момент, го съборих толкова ненадейно и силно на земята, че за секунди се озова по гръб, а аз върху него, притиснала го здраво за почвата. Острието на счупения нож, който носеше бе в моите ръце и сега бе опрян плътно до гръкляна му. Толкова плътно, че една тънка, червена резка вече бледнееше като отличителен знак на фона на загорялата му кожа.
-Още една дума и ще видиш колко професионална мога да бъда.
Той понечи да каже нещо, но натиснах още по-навътре.
-Давай! Още само една. Умолявам те, изречи само още една и отбора ще намалее с един.
Злобата изби по кожата ми толкова силно, толкова жарко. Сякаш се бях превърнала в онова създание, жадуващо за смърт, готово да си я набави от всеки и всичко. Обичах когато съм такава, а този плужек само подклади тази жажда.
-Ния, стига. Достатъчно, Ния. - повтаряше Блъд, но така и не ставах от него.
Виждайки, че няма да отстъпя, Франсоа дойде до мен, хвана ме за лактите и ме вдигна, преди да направя някоя, за тях, глупост.
-Хайде, хайде. Стига вече. Станалото станало. - опита се да потуши страстите той. -Се ла ви! Минало е вече. Грешка или не, нека продължим напред.
Асасинът се изправи от земята и прокара длан по гърлото си. Съвсем малко кръв остана по нея. Погледите ни се срещнаха и се изгаряха един друг, но не каза нищо повече по въпроса, а си предаде непринуден и сериозен вид.
-Жени! - констатира той и се обърна, а аз понечих да се нахвърля върху него, но Миньон ме спря за пореден път.
-Стига, бел. Остави го. Така няма да постигнем нищо.
-Мога да поспоря по този въпрос.
-Наистина защо не ни каза?
-Чисто и просто, защото ви нямам доверие.
Не казахме нищо повече. Всеки се опитваше да забрави случилото се, а кучето отново се зае да проследи мириса или каквото и да било, което ще ни отведе по-нататък. Хвърлих острието, което се заби в почвата и се отдалечих на два-три метра, така че да бъда малко по-далеч от тях. Всичко бе една пълна помия....

Щом Ния се отдалечи от останалите, всички я изгледаха учудено. Най-вече Омар, който по някакъв начин, почувства вина за дадената ситуация. Вината му идваше от там, че той се отнесе по своя си начин към момичето, като не я допусна до себе си. Ако го бе направил, дори за миг, сега щяха да са много по-напред, знаейки точното местонахождение на шифтърите.
Когато Франсоа видя отдалечаващата се ученичка, веднага тръгна след нея. Не се опита да я спре, а я следваше бавно, докато тя най-накрая не сви крака и не седна право на земята. Миньон застана от единия и край и се настани на около метър от нея. Не и проговори, докато тя не му даде шанс да го направи, а именно с един лек поглед, дори с крайчеца на окото.

- От какво те е страх?
- От нищо! - отвърна горделиво асасинката. Франсоа я изгледа малко учудено, но познаваше езика и. Това държание бе напълно нормално за нея.
- Бел, защо тогава не допускаш никого до себе си? Нямаш доверие на нас, нямаш доверие на останалите. Не вярваш на никого. Един асасин трябва да държи най-вече, на своите хора, защото ако ние не се крепим, никой няма да ни помогне. Знам, че от скоро си тук. Но, за въпреки краткото си пребиваване в Базата, в момента си една от най-добре проспериращите ни ученички. Виждам бъдещето пред теб, но се научи да работиш в екип... - Франсоа се опитваше по някакъв начин да отвори очите и. Държеше се хладнокръвно и и говореше с уважение. В този момент, бе забравил за женкарската си част и бе отхвърлил всякакви предложения към момичето, които можеха да и намекнат, че иска нещо повече от разговор с нея -...Мислиш ли, че някогашните ни предци са били толкова единни? Самотниците умират, скъпа моя. Няма ли кой да застане зад гърба ти да го пази, няма ли на чие рамо да се опреш - си загубена. Завинаги. Пясъците ще погълнат тялото ти и ще бъдеш поредната прашинка погребана в тази земя. Можеш да се биеш, можеш и да използваш магията си. Но, се научи да го правиш заедно с някой друг. Това е единственият шанс, да победиш в битка, особено срещу по-силен враг от теб...
Ния се засмя на цялото бръщолевене на учителя, сякаш не вярваше на нито думичка от казаното до сега. Франсоа виждаше това и знаеше, че тя би реагирала по този начин. Въпреки това и каза всичко, което имаше да и казва. А след думите си, мъжа се изправи и пое към останалите. Приближи се до Омар и застана близо до лявото му рамо. Погледна го в очите и внезапно хвана едната му ръка, стискайки я "по мъжки".
- Браво, момчето ми. Добра работа.
- Благодаря, мосю.
- О...ласкател.
Двамата мъже се засмяха за кратко.
- Не я вини за случилото се. От скоро е тук и не може да се отвори към никого.
- Разбирам...
Последва кратко мълчание, след което Франсоа отново продължи разговора :
- Мислиш ли, че може да продължим напред?
Омар се огледа, като подуши няколко пъти въздуха.
- Не усещам почти нищо.
- Тогава, трябва да следваш интуицията си. Какво ти говори тя?
- Нагоре...
Миньон се усмихна за кратко. Обръщайки се назад, учителя погледна към синекосата, която стоеше все още на земята.
- Хей, Ния! - опита се да привлече вниманието и.
Девойката му хвърли само бегъл поглед, защото нямаше избор. Все пак, той и се водеше нещо, като учител.
- Ще подготвиш ли конете? Скоро тръгваме към горният град...
Франсоа не получи отговор. Дори не дочу гласа и. Въпреки, че и даде няколко минути за да реши, какво иска да прави, някак си учителя почувства, че думите му са били излишни. За това, буквално запретна ръкави и тръгна към конете, като реши сам да провери екипировката им и евентуално да им даде вода, за да могат да издържат още няколко часа на поход...

Сладък, реши какво ще направиш, до самото ви тръгване към "Пътят на горе". Там, ще се включиш след следващият ми пост, за който вече знаеш...

Стоях на земята, която въпреки студенината на нощта, отказваше да се изстуди, а стриктно пазеше топлината си. Седях и гледах напред. Изсмях се, нали? Разбира се, че щях да се изсмея. Винаги бих постъпила така, защото това бе единствения начин, който познавах. По този начин отхвърлях нещата, които не исках да чувам, които не исках да възприемам, в които не исках да....повярвам. Не, отказвах да повярвам, че човек може да разчита на някого другиго освен себе си. Единни асасини? Та това е пълен абсурд. Убийците са хора, които работят за пари, които са готови ако се наложи да забият ножа в гърба ти, независимо колко близки са ти. Защо тогава да се заблуждавам, че мога да им се доверя? Би било глупаво, мамка му, а аз не исках да съм глупава. Предпочитах да бъда сама, отколкото предадена и огорчена. Защото после само щях да проклинам глупостта си, но щеше да е твърде късно. Твърде късно да получа доверието си наново. Тогава защо изобщо да се опитвам да започвам?
И все пак се изсмях. Изсмях се, все едно думите му бяха пълни боклуци, все едно нямаше никаква логика и истина в тях, а това не беше така. Но не го показах, защото бях прекалено горда. Твърдоглава и горда. Качества, които не харесвах, но не можех да се отърва от тях.
-Хей, Ния! Ще подготвиш ли конете? Скоро тръгваме към горният град...
Останах на място, все така загледана, обмисляща чутото, самият жест. Проклетия Франсоа, защо трябваше да ми наговаря такива неща? Защо трябваше да се опитва да ми влезе в главата? Не исках да призная пред него, но най-вече пред себе си, че, по дяволите, беше прав. Беше прав, осъзнавах го, знаех го, но така или иначе, едва ли щях да променя нещо в себе си.
През това време, той се запъти към конете и протегна ръка към този на Блъд. Тъкмо да го докосне, хванах лакътя му и го спрях. Рязко се обърна към мен и въпреки тъмнината, ясно можех да различа изненадата, която се бе изписала по лицето му.
-Остави на мен.
Очите му все още не слизаха от моите, преценявайки ги. Беше му трудно да повярва, че реално станах и дойдох. Сигурно мислеше, че ще остана там като някое сърдито дете и ще стоя докато не се срасна с почвата или докато не ме вдигнат на сила. Познавайки се, сигурно щях да постъпя точно така, но въпреки всичко се повдигнах. Някакъв вътрешен глас ме накара да размърдам крака, да отида при него и да изпълня молбата му. Най-накрая се усмихна бегло, но искрено и чак тогава пуснах ръката му. Той се отмести и ми направи път, нямаше нужда да казва каквото и да е, а аз се заех да напоя животното. Дадох му от запасената вода, после го нахраних с няколко от зеленчуците, които бяхме взели с Арманд, а когато беше готов, същото последва и с останалите. Запретнах ги, нахраних ги, напоих ги, като не пропуснах дори малко да ги помилвам. Това ме успокояваше и ме караше да запазя самообладание.
Преди да тръгнем си дадох малко време, за да изпуша една цигара, през което другите се подготвяха за път. Учудващо или не, към мен се приближи О, който все още бе с онова самовлюбено изражение, но някак погледа му бе омекнал поне с малко.
-За одеве....
-Не е нужно. Как ти е гърлото?
-Добре е. - и за да провери, прокара отново длан по него. -Само драскотина, но ако Миньон не се бе намесил можех и да не се размина само с такава.
-Знам.
-Значи наистина беше готова да ме убиеш?
-Напълно!
-Поне си честна.
-В това отношение.
-Все пак хрумването ти с кръвта беше добро. Трябва да тръгваме. Ще се запътим...
-Нагоре!
Мъжът се сепна за момент, сякаш изплашен от чутото.
-Ти от къде.... - знаеше, че не съм доловила разговора им от преди и това малко го стресна.
-Просто знам.
-Но как?
Миг на затишие. Как наистина? Никаква идея.
-Усетих го. Това достатъчно ли е? - погледнах го право в очите, сурово, твърдо и непоколебимо.
-Достатъчно е! - кимна чернокосия и се качи на коня си.
Хвърлих фаса на земята, последвах примера му и за няколко минути, всички бяхме по седлата. Луната ни приветстваше с отворени обятия. Дадохме команди на жребците, дръпнахме юздите и в миг, всички се юрнаха в желаната посока, като артилерия от среднощни войни, които ще те изненадат, а после ще те нападнат в съня ти. Като сенки, от които няма да остане ни следа....

Вече минавайки обяд, не исках да се занимавам да ходя на уроци. Не, не ме мързеше. Истината е, че не исках да виждам лицата на преподавателите. Не и днес. Предишната история ме възпираше, не ми се занимаваше с тях, не исках да чувам хоканията им, за това, че не съм послушала заповедите им или в най-добрия случай мрънканията от сорта: "Трябва да си по-внимателна". А и след случката в църквата исках да остана сама, поне още няколко часа. Затова напълно сигурна в действията си се върнах в подземния град и почнах просто да вървя. Не бях взела никой от конете си, което бе глупаво от моя страна, но за малкия период прекаран тук, успях да изуча всички пътища и отклони, по които да поема без да се изгубя и без да се налага да скитам с часове.
Както казах, исках да остана сама, а какво по-подходящо място за тази цел от могилата? Само тя не гъмжи от народ, защото е извисена и привлича слънцето още повече, а и да сме честни - какво може да прави човек там посред бял ден? Мен жегата също ме мореше, но го приемах като предизвикателство. От време на време надигах поглед и го забивах злобно и заканително към слънцето, все едно той е най-големият ми враг, а аз го оповестявах, че колкото и да се опитва няма да ме победи. Крачките ми не бяха бодри, но пък изпълнени с желание и решителност, които набъбваха над стичащата се по гушата ми пот, задушевното дишане и парещото чувство в подметките. Надигах манерката с вода през пет минути, несъобразявайки се, че ще ми е нужна и за по-късно. Дори си позволих да запаля цигара, заради пустия си инат, за да докажа, че проклетия небесен слънчоглед не може да ме сломи.
Истината е, че след почти двадесет и четири часовия маратон по спане, бях възвърнала всичките си сили, а от раните нямаше и помен благодарение на Арманд, хвала на способностите му. И въпреки, че не исках да прекарам следващите часове в тренировъчната зала, това не означаваше, че не кипях от енергия. Само че мислех да я изразходвам по един малко по-различен начин, който ту да ме напрегне, ту да ми е от полза. Не исках да лентяйствам, имах цялото време на света пред себе си и щях да го използвам подобаващо, а именно - да се поизпотим още малко.
Стигайки до билото на хълма, пуснах манерката на сухата почва, както и всичките си принадлежности, които само щяха да ми пречат и да дрънкат дразнещо в джобовете ми. Така и не се научих да нося чанти. Може би трябваше да почна. Както и да е, да не изпадаме в женски подробности.
Поради жарката светлина, свалих потника си и го превързах като кърпа на главата си, оголвайки торса си до ниво - сутиен. Така или иначе наоколо нямаше никого, а и дори да имаше, го предпочитах пред това мозъкът ми да се свари и да заприлича на бълбукаща супа. Оказа се, че предвидливо се бях облекла с къси бели панталони и маратонки в същия тон, така че идеята ми щеше да се осъществи без пречещи обстоятелства от този сорт. Какво мислех да правя ли? Много просто - да бягам! Да бягам, докато и последната капка енергия се изпари от организма ми, докато тялото ми се залее с вода, докато дъх не ми остане, докато ходилата ме заболеят, докато мускулите изтръпнат, докато не мога да си седя на краката и се срина в прахта. Да, до тогава щях да бягам.
Първоначално се заех с загрявка на цялото тяло. Трябва да призная, на бърза ръка преминах през ставите на горната част - врат, рамена, лакти, китки, кръст. Но стигна ли се до таза почнах да ставам прецизна, защото именно тази част щеше да ми е най-нужна. Дупе, бедра, прасци, колена, глезени, ходила. Отделих на всяко едно от тях по десет завъртания около орбитата си, за да се разтегнат и подготвят за предстоящото.
Да остана или да си тръгна. Имах два избора и вече бях направила своя. Разбира се, че щях да остана. Думата ми на две не става, независимо ситуацията. И така, вече готова тръгнах в лек тръст, така да го наречем. Бях свила лактите си, дланите стегнати в юмрук, с полуотворена уста, през която дишах на всеки три секунди. Реших, че един такъв интервал ще е уместен, както при плуването (само където не можех да плувам). Равномерно, като изпълвах дробовете си до край, а после ги освобождавах напълно от товара. Първа обиколка премината по този начин, втора също, трета пак. Така направих около десет обикаляния на цялата могила, която не беше кой знае колко голяма. Започвайки единадесетата без да спирам засилих инерцията си. От бегом се превърна в спринт, като с всеки следващ старт насилвах все повече и повече. Бях бърза, това си личеше, но исках да стана още по-бърза и по-издръжлива. На няколко пъти псувах и се заричах, че трябва да откажа цигарите, но кого заблуждавах, знаех, че няма да го направя. Интересното в случая бе, че усетих лимита си. Осъзнах кога не мога да подам повече от вече получилото се и тъкмо се бях примирила с идеята, че само толкова мога, когато ми хрумна най-гениалната идея. Попитах се: А какво ако използвам магията си в целия процес?
Нищо не ми пречеше да опитам, нямаше да загубя нищо, дори май щях да си помогна. Така, освободих енергията около себе си, така че да се разлее като тъмен облак около трупа ми. Насочвайки я, тя равномерно почна да залепва по кожата ми, а след това да се изпарява вътре в нея, като попитаща гъба. Обливах всеки един нужен ми мускул. Усетих как тъканите на краката ми сякаш се разширяват, сякаш си поемаха живителна глътка въздух, сякаш костите ми се хранеха с калции, закрепващи се допълнително. Преди да се усетя крайниците ми започнаха да се движат по-бързо от преди. Сцеплението с въздуха се увеличи, почти можех да кажа, че шибаше по бедрата ми. Усещах всяка една част по здрава, по-стабилна, по-еластична. Не знам колко обиколки бях изминала ей така, тичаща си по сутиен, но панорамата около ми се сменяше доста по-бързо от преди, от което тялото ми плувна в пот. На моменти дишах на пресекулки, в други успявах да възвърна баланса си, равновесието бе на място, а умората мало по малко изчезваше, заредена от нова доза адреналин. Смятах, че ако влея още повече ефекта ще е троен, но не исках да прибързвам, не исках да рискувам, преди да съм усвоила това темпо. Затова поддържах едно определено ниво на използване на магия, което щях да срасна със себе си в следващите седмици, а след месец, може би дори повече, щях да чакам колкото е нужно, щях да премина на следващата стъпка, сигурна, че няма да се върна една назад. За момента се чувствах добре, като изключим, че все едно бях затворена в пещ, а порите ми се разшириха, отделяйки секрет.
По едно време спрях и буквално се стоварих по гръб, вдигайки прах до толкова, че дори по клепачите имах пясък. Утолих жаждата си само с няколко глътки, защото знаех, че при физическо напрягане не трябва да се наливах, отдъхнах си за около десет минути и пак станах. Разтъпках краката си, избърсах чело и деколте, пак привързах потника на главата си и тръгнах наново. Исках да направя поне още два такива дълги тура, за да свикна с напрежението и реално, въпреки набъбващата умора, сега тялото ми се чувстваше някак си по-освободено. Все едно са ми прикачили крила за петите, а крилата бяха собствената ми магия. Все така нямаше да използвам пълния й потенциал. Не бях глупава, нито нетърпелива. Знаех, че ако го направя ще се срина. Съвършенството изисква постоянство и повторение, а не вироглаво хвърляне в дивото. Важен беше контролът - както над плътта ти, така и над душата и ума. А моя бе ясно отворен и възприемаше всяка нова информация, първо изучавайки я, после усвоявайки, а накрая преодолявайки я. Не знам колко време беше минало, може би час, може би повече или по-малко, но все още не спирах, а обедните температури се бореха коя по-напред да ме разяде отвътре. Дали щях да получа топлинен удар? Съмнявах се или поне се надявах да не стане така....

Топлинните удари не бяха на почит, точно в този ден. Може би други неща, като разлагащата се плът и летящите лешояди в небето, които наблюдаваха бягането на Ния. Тя продължаваше и продължаваше своят безспирен бяг, като се стремеше само към едно - усъвършенстване.
А то, не беше далеч. Може би и трябваха няколко часа тренировки и всичко щеше да бъде...толкова лесно. Особено, пък за нея, като се имаше в предвид малката и тайна, за която дори тя самата не предполагаше.
В този момент, света около нея вече не съществуваше. Беше само целта, която тя преследваше и магията под нозете и. Ния бе насочила цялото си внимание към това, да развие колкото се може по-бързо бягането си, за да може някой ден да го използва при по-добра ситуация.
И наистина, там имаше един малък помощник. Някой, който наставляваше всеки един неин мускул, по какъв начин точно да се сработи с останалите. Може би, всички знаете, че тичането в пясък е много по-трудно, от това да хукнеш из улиците на града. А когато използваш магията си, дори тази малка хитрост, не би ти помогнала срещу силата на природата.
Но, човешката воля е безгранична. Ако си наумиш достатъчно силно нещо и желанието ти е толкова силно, че нищо не би те спряло да го направиш - тогава ще успееш.
И много скоро, Ния почувства нещо. Нещо, което не бе изпитвала до сега. След всяка една потъваща крачка в пясъка, следваше втора...трета...четвърта, но с напредването им, трудността отмаляваше. Много скоро, дори без да се усети, Ния вече тичаше по мекият пясък така, както го правеше и по прашните улици на Сахрид. Подпомогнати от магията, нозете и едва докосваха песъчинките, след което се отделяха от тях и продължаваха напред. Бягът и беше безспирен, като дори на летящите птици се струваше безинтересен. Те прелитаха покрай нея, оглеждайки крехкото и тяло и се отделяха бързо в страни. За тях, не бе интересна. Имаше твърде много борбеност и живот в това тяло, което скоро нямаше да бъде сред мъртвите...


Полие, получаваш : Опит - 8, Сила - 4, Ловкост - 5, Интелект -3, Воля - 9

Мина един месец от потъването на съзнанието ми. Един месец след трагичния инцидент, последиците за който ми останаха неизвестни. Дълго след това се връщах към този спомен и винаги болеше с еднаква сила. Защо? Не знам, но болката беше там, като неизменима от душата ми част. Все още мога да усетя тръпчивите й пронизвания, като с тънка игла. Спомените избледняха, но усещането остана, като обица на ухото. Един месец преминал в какви ли не занимания. През този период наблегнах най-вече на физическото си развитие, оставяйки магията си на заден план. Сметнах, че не мога винаги да разчитам само на нея, затова всяка сутрин след като се събуждах отделях по един час в силови тренировки, увеличаване на скоростта, едва се задържах в базата. Арманд ме учеше да използвам оръжия, както и на много други трикове на бойните изкуства, за което му бях благодарна. Всеки ден прекарвахме време на хълма, където пробвахме какви ли не техники и с всеки изминал ден чувствах тялото си по-здраво, по-издръжливо и по-силно. От онази нощ с Дъст, нито един от двама ни не посмя да докосне другия по същия начин, а темата за интимна близост, така и не се повдигна. Колкото повече страняхме един от друг, толкова повече Франсоа се навърташе около мен и с голямо изумление установих, че всъщност компанията му ми е приятна.  Никога не стигахме твърде далеч, но усещах, че иска нещо повече и единствено инатът ми секваше опитите му. От онази история с Чи си казах, че скоро няма да докосна мъж и дори когато отидох в Илион за няколко дена, прекарани с Евенстийл Елрон, не прекрачих наложената си забрана. Оказа се, че той нямаше нищо против и просто прекарах едни неангажиращи, хубави, разтоварващи няколко дена с приятел. Вече официално можех да твърда, че се превърна в такъв. 
Все още работех в кръчмата, изкарвах добри пари, които кътах, а Марк ставаше все по-весел и по-весел. Животът и бизнесът му вървяха доста добре и ако имаше конкурс за най-доволен човек на света, той със сигурност щеше да го спечели. Като цяло, месецът мина изненадващо добре, без проблеми, без истерични моменти и дори онази енергия, която все още не разбирах, си бе взела отпуск и не ме тормозеше. Едва скоро щях да разбера, че това беше едно огромно затишие преди буря и най-лошото тепърва предстоеше....

-Готова ли си?
-Напълно!
-Давай!
Завъртях пръчката около себе си, избягвайки горящият й край и с парабола я отправих към главата на Арманд. Той я наведе назад и успешно избегна удара, който щеше да запали лицето му, а в следващият момент замахна към мен със своята, идентична, запалена, право към краката ми. Подскочих доста високо, преди да бъда подкосена, а когато се приземих насочих "факела" към корема му. Правехме това упражнение вече от половин час и никой не беше ранен. Изчислявахме скоростта и насоката на ударите така, че те не ни докосваха. Усещахме сцеплението на въздуха, вълните, докосващи кожата ни, топлината от прииждащия огън. Пресмятахме всичко, подтикнати от физическите закони на природата и ако щете вярвайте, но ставахме все по-добри. Ако в началото си нанасяхме удари, натъртвахме се или пърлехме косите си то поне от седмица, всичко минаваше успешно и взаимно все повече се усъвършенствахме в прекия близък бой, без изобщо да използваме магията си. Пътят до тук бе дълъг, изморителен, на моменти отчайващ, но никога не се отказахме и накрая го покорихме. 
Движихме се напълно целенасочено, без нито едно излишно или хаотично движение. Стъпка назад, стъпка напред, замах от страни, замах от долу. Един след друг се нападахме и защитавахме. Чувствахме се недосегаеми! Заслужаваше си мъченията и ако преди разчитах повече на късмета при фронтална атака, то сега....сега достигнатото ниво говореше за съвършенство. 
-Измори ли се? - попитах приятеля си с усмивка на уста, в един от моментите, в който за малко да му отнеса главата.
-Ти бъзикаш ли се?
-Почваш да сдаваш багажа ми се струва!
Никога не пропускахме възможността да се заядем и да се надъхаме допълнително по този начин.

Докато русокосият земен маг и младата асасинка развиваха уменията си и си тренираха заедно, нейде в далечината се бе появила една малка точка. С всяка изминала минута, тя ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая от нея не долетя и тих конски тропот, който привлече вниманието на двамата младежи. Все още не приключили своята борба, Арманд и Ния извърнаха погледите си в страни. Само на стотина метра от тях вече ясно се виждаше и конника, който ги приближаваше. Червената качулка, захлупила русите му коси ярко отразяваше слънцето от себе си. 
Ния и Арманд спряха своят двубой и всеки застана до рамото на другия, в очакване на новопристигащия.
Докато конника приближаваше, русокоското закачливо се обърна към асасинката :

- Това не е ли съквартирантчето ти?
Ния свъси вежди и докато все още държеше дървената си факла в ръцете си я запрати право в стомаха на мъжа. Един удар бе достатъчен за да му изкара въздуха и той да се привие на кълбо на земята.

- Ааа-у! - изви се вой от устните му.
Ния се захили самодоволно, но не за дълго. Още преди да задоволи собственият си превъзход, иззад нея пясъците се раздвижиха. Една стена от фини прашинки започна да се издига на височина от два метра и засенчи слънцето, което падаше пряко върху сините и коси. Ния забеляза малката сянка, която се появи между краката и и много бързо обхвана по-голямата част от пясъка, който се намираше пред нея и се обърна назад ококорвайки очите си.

- Какво... 
Погледа и инстинктивно се извърна към русокосият, който в момента се излежаваше на земята по гръб и с ехидна усмивка контролираше пясъка под нозете и. Дори не и остави и миг за защита. С малко помощ от силите си, дадени му от самите богове, Арманд пресъздаде пясъка във формата на истински ковчег. Около Ния се образува висока около шестдесет сантиметра стена от всичките и страни, а стената, която се издигаше зад нея щеше да послужи за капака, който щеше да се захлупи върху и. 
Не моеше да отречем, че асасинката не се опита да се измъкне. Тя направи една крачка назад към най-близката стена, която се намираше до нея, ала щом още пристъпи към нея, стената се издигна още четиридесет сантиметра по-високо препречвайки и пътя за бягство. Последва още една стъпка в другата посока, ала и следващата стена се издигна на същата височина, както предишната. 
- Ще ме буташ, а? - изрече русокосият, след което сведе надолу двете си ръце. 
В този момент високата стена се спусна право към тялото на синекосата красавица. Тя вдигна инстинктивно ръце нагоре за да се предпази от удара, ала тежкият пясък се стовари толкова силно върху и, че тя потъна с лекота под тежестта му. Капака на смъртта хлопна от всичките страни на ковчега и Ния остана затисната под него. Единствено тихите и писъци продължиха да се чуват, докато земният маг не използва друго умение. Докато се изправяше на крака, той накара пясъчният ковчег да потъне в земята и да остане скрит под върха на могилата.
Последва кратко задоволство от страна на русокосия. Той изтупа ръцете си, сякаш бе свършил поредната мръсна задача на господарите си, взе изгасналата огнена факла от земята и я скри зад гърба си.
Две-три минути по-късно, пристигащият конник наближи подножието на могилата, спря хода на коня си и скочи от него. Арманд го изчака спокойно да се качи горе, а щом другият русокоско се появи на върха, земният маг се усмихна широко, като все още държеше дървеният прът зад гърба си.
Чи се спря за миг и вдигна ръката си в приятелски поздрав. После приведе тялото си леко напред и постави ръце на коленете си, като започна да да диша учестено.
- Как си братко? Май идваш от далеч...
- Чакай...чакай... - прекъсна го асасина, който все още дишаше тежко. - Ох, изморих се! 
- Нима ездата те изморява толкова? 
Дъст подскочи като попарен, сякаш до сега не бе тичал изобщо по високият връх.
- Аз да се изморя? Няма такова нещо! Просто идвам от базата...
- Ахам - обади се магът.
- Ти...не беше ли до сега с някого? 
- Кой, аз? Не-е...
Чи направи лека недоверчива гримаса, като същевременно с това погледна магът в очите. Опита се да забележи дори най-малктоо трепване в очите му, за да го хване в евентуална лъжа. Уви, магът бе непреклонен. Дори лукавата усмивка, която все още стоеше на лицето му изглеждаше просто като приятелски поздрав.
- Странно...- отвърна му асасина - ...стори ми се, че се биеш с някого. 
Арманд все още стоеше неподвижно, като се надяваше да не бъде хванат в малката му игра. Очите му започнаха да шарят във всички посоки на върха, като се опитваше да забележи да не би случайно да бе забравил нещо, което да го издаде. За негов късмет, върхът си изглеждаше така, както е бил и през последните години - непокътнат до последната прашинка.
- Няма такова нещо! Сигурно ти се е сторило. Нали знаеш, пустините тук са пълни с миражи. 
Дъст въздъхна уморено за пореден път, опитвайки се да си опресни мислите. Явно наистина ума му си играеше с него в този момент. 
- Както и да е. Не съм дошъл чак до тук за това. 
- Ами, какво те води насам?
- Блъд...
- Не мисля, че ще я намериш тук - прекъсна го магът. 
- Не, не! Помоли ме да събера учениците и, за тренировка. 
Арманд се засмя гръмогласно.
- Че, ти да не го играеш нещо, като вестоносец? 
Може би тук, чашата бе на ръба да прелее. Асасина стисна здраво зъбите си едни в други, толкова силно, че те издадоха леко скърцащ звук. Знаеше, че шансовете му срещу мага не бяха големи, но нищо не му пречеше да му счупи носа, ако още малко продължеше да му се подиграва.
- Не мисля, че те засяга. - отвърна Дъст, опитвайки се да се държи на ниво. 
Някак си, между двамата се усещаше леко прехвърчане на искри. Дали заради общото им приятелство със синекосата или нещо друго - може би само те двамата знаеха. 
Но, нещо тук привлече вниманието на асасина. На около два метра в страни, Дъст забеляза пясъка, който леко започна да се размърдва, сякаш имаше нещо под него. Той свъси учудено вежди и инстинктивно посегна към меча си. Арманд също погледна към движещият се пясък, като стисна здраво дървеният прът, който стоеше зад гърба му, готов всеки момент да халоса нехранимайкото, който се появи ненадейно. 
Изведнъж, асасина изруга ядно и измъкна меча от ножницата си :
- Гнусни змии! - извика той силно, след което замахна във въздуха.
Меча му изви върха си първо нагоре, а след това с едно плавно движение той обърна върха му така, че да се насочи право към пясъка. 
- Не-е! - извика Арманд, ала вече бе късно. 
Острието на оръжието проникна на около двадесетина метра в пясъка. Дъст подскочи подплашен от вика на русокосия и се обърна изненадан към него с думите :
- Какво си се разпищял бе?! Като няк'ва женка си...
- А-аа...нищо. Обичам змии.
Асасина се засмя иронично. 
- Е, сори...късно е ! - отвърна му той, като посочи мястото, където вече стоеше забито оръжието му.
И наистина, на мястото, където стоеше забитият връх на острието започна бавно да се обагря в червено. Малките песъчинки бяха пропуснали около себе си няколко струйки кръв, които ги бяха обагрили в кафяво-червеникав цвят. 
Сърцето на Арманд се присви. Какво бе направил в този момент?! Може би, една от най-големите грешки в живота си?!? Хиляди мисли преминаха през главата му в този момент. Как, ако някой разбере за това, което бе направил, ще бъде изхвърлен от земите на Сахрид. Да бъде заточен, затворен и заключен в най-тъмните кътчета отвъд. Но, той не можеше да допусне това. Нали? Разбира се, че не. Кой би пренебрегнал собствената си свобода? Дори убийците опитваха да прикрият следите си, за да не бъдат разкрити. В този случай, той нямаше вина. Никаква! Но инстинкта му за самосъхранение се обади дълбоко в него и отключи в мислите му действия, които по принцип не бе извършил.Можеше да се направи само едно - да се премахне грешката, която така случайно се бе появила преди няколко минути. Да изчезне от лицето на земята така, че никой да не я намери повече.
Докато Арманд стискаше здраво факлата в едната си ръка, той преплъзна и другата си към долната и част, хващайки я здраво. 
"-Само един удар и всичко ще приключи. Стой мирен..." - бяха мислите, които се въртяха в главата му.
Магът си пое за последен път дъх и го задържа в стомаха си. Опита се да овладее силно биещото си сърце и се приготви за атака. 
Но в мига, в който той щеше да замахне право към лицето на Чи, се разнесе писък, който огласи околията. Арманд се стресна за миг. Преди да нанесе смъртоносният удар, на който се надяваше. асасина наддаде вой като подплашено момиченце, вдигна ръце над главата си и хукна да бяга в обратна посока.
Арманд повдигна въпросително веждите си, неразбиращ внезапно променилата се ситуация. Но, много скоро всичко му стана ясно. Погледът му се прикова право в оръжието, чийто връх все още стоеше дълбоко забит в земята. Но в този момент, точно между кървавите прашинки се бе появила и ръката на Ния. Незнайно с какъв късмет, момичето се бе добрало почти до върха, едва измъкнала лявата си ръка извън пясъка. Пръстите и бавно обхождаха пясъка, опитвайки се да докосне нещо, с което да си помогне. Точно на горната част на ръката и си личеше и дълбоката прорезна рана, която тя бе получила от удара на Чи. Кръвта продължаваше да се лее на талази от отворилата се дупка в нея, а песъчинките, които бяха полепнали по прясно разрязаното месо, сигурно и причиняваха невероятна болка. Но, дори и това не можеше да я спре. Със всяка една секунда асасинката продължаваше да се измъква от пясъка...

Ния, слънчице...оставам хода на събитията в твоите ръце.

Затишието е за безхарактерните, скучни персони, търсещи под слънцето нищо друго освен спокойствие и личен комфорт, от когото надебеляват, занемаряват мозъка и запрашат интелекта, като складиран стар мебел, негоден вече за употреба. Кому е нужно в този широк свят, изпълнен с всевъзможни, ежедневни приключения затишие, когато можеш да го прекараш алтернативно предизвикателно? Кому е нужно мекото легло, когато земния пясък те обгръща като рохък гроб, разположил твоите останки равномерно между червеите и всички онези подпочвени гадинки, ръфащи без зъби плътта ти?
Апокалипсис.... Той не е нещо, което придобиваш в последствие. Не е като знанието. Или го имаш или го нямаш. Той се ражда в теб, заедно с теб. При първата глътка въздух от твоята уста, напояваш и неговата нужда. Той расте с теб, става част от теб, като допълнителен крайник или орган. Расте, развива се, съжителства с организма и се появява в деня ти. Апокалипсиса не върви ръка за ръка със затишието. Разберете тогава, пълната липса на изненада в мен, когато всичко това пое в такава объркана посока с още по-объркано продължение. Представете си ме, ако можете, зарита в тази почва, толкова по-хладка от пясъка над повърхността. Трябва да призная, че макар да бях бясна и вече да кроях в ума си планове за отмъщение, кой от кой по-жестоки, тази прохлада по-скоро ми се отрази добре и ако не бе ограничения достъп на кислород, който трябваше да кътам като последни капки вода в някоя безкрайна дюна, то щях да обмисля вероятността да прекарам доста повече време в този природен "ковчег", играещ ролята на уж приятелска закачка. Нямаше да има нищо приятелско в моето завръщане и никой не можеше да ме обвини в пацифизъм, тиранизъм или подобни определителни доказващи психичните разстройства на отделния индивид. 
Защо споменах апокалипсиса? Ако до тук всичко вървеше що годе поносимо за характера ми, чашата преля когато острото и доста тежко острие се заби в ръката ми и цялата потънах в кръв. Цяло чудо е, че оръжието, пръкнало се мога да предположа от къде, но не и по каква причина, се заби точно в нея, а не в някоя жизненоважна част, като глава, сърце или торс като цяло. Беше достатъчно трудно да изровя рохката почва, но когато металическия аромат нахлу в ноздрите ми, а болката проряза мозъка ми, загубих самообладание, типично за човек, в беда. Пясъка почна да се пробива под напора на острите ми нокти и най-накрая усетих жарките, слънчеви лъчи върху кожата ми, които пареха раната и засилваха моментната ми омраза. Смея да си представя как съм изглеждала погледната от другата страна. Най-вероятно като излизащ труп, в което скорошните писъци, добре познати ми, ме убедиха. Ако има нещо в този свят, което никога не мога да сбъркам, то това е крясъкът на съквартиранта ми, наподобяващ изтънено кречетало по време на ежегоден празник. Дланта ми, бяла, обагрена с червени пръски, търсеше нещо, за което да се залови. Опипвайки златистата постеля, се добра до нещо, което можех да определя на дръжка на оръжие, най-вероятно и без никакво съмнение на това, което ме прободи. Хващайки я здраво, почнах да я клатя, като в същото време разширявах сама раната си, но изобщо не мислех за това. Когато най-накрая успях да го изтръгна и извадя, го захвърлих на страни и почнах да се повдигам, досущ като някакво митично създание, излизащо от дебрите на подземния свят. Напрегнах мускулите, както и енергията си и не след дълго, пясъка се разпръсна като избухващ барут, на всички посоки. Намерило пролука, тялото ми се надигаше като появяваща се вещица, окървавено, прашно и мръсно от почвата. Чух още един писък, а после заглъхване. Песъчинките падаха, ронещи се от косата ми, като бежов водопад, докато очите обхващаха "враговете ми" от нозете, нагоре, чак до челата. Погледа ми говореше за желание за мъст и към двамата, а устата ми, изкривена в гротескова форма, полуотворена поемаше навлизащия в дробовете въздух, от който имаха нужда. 
-Ни...Ния.....
Изненадата се четеше в гласът на единия, а очите ми видяха как дървения прът на другия, до скоро запален, тупва на почвата като скършен клон. Очните ми ябълки се блъскаха около орбитите си, ако можеха да убиват, сега да бяха изпепелили мъжете. Пръстите ми се свиваха и отпускаха, което допълнително изпомпваше кръвта ми. 
-Свети Дантес....добре ли си?....
Дъст понечи да пристъпи към мен, но в този момент протегнах алената ръка към него и той се вкамени. Енергийните вълни бяха достигнали до тялото му и го вцепениха. 
-О, майко.... - измънка Арманд, което привлече вниманието ми. 
Другата ръка се изпъна към него, фиксирала тоягата. Тя се надигна и го удари централно в главата, събаряйки го на земята. Чи последва примера му, изтласкан от енергийната вълна и сега и двамата лежаха по гръб в очакване и с лошото предчувствие, че не ги чака нищо добро. Направих една крачка, после втора и трета, заставайки точно над тях. Погледа ми бе кръвожаден, лицето пребледняло, пръстите ми трептяха като свободни електрони, през които минават опустошителни флуиди. Черни влакна се появяваха от тях, които увеличаваха размерите си и насищаха цвета си. И двамата познаваха тази чернилка, и двамата я бяха виждали преди, и двамата си бяха патили от нея. Тя, като гранитна стена се издигаше все по-нагоре и по-нагоре зад гърба ми, докато достигна близо десет метра височина.
-Ни....какво...си намислила.....
Без да отговарям ги изгледах, принизявайки ги в представите си до нивото на безгръбначно насекомо. Вдигнах високо ръце, захлупвайки силуетите им с черната пелерина, която закри слънцето, все едно бе дошъл края на света или....Апокалипсис....
В следващата секунда, цялата тази тъмна, безплътна стена се изля върху им като лавина и затри труповете им нейде из пясъците на Захрид. 
Последното, което можеше да се види от ситуацията, е как вървя надолу по могилата, с вееща се синя коса, доволна, почти усмихната, зад мен се вдига върволица от прах, примесен с тъмна сянка, а капки кръв оставят диря, като следа водеща към някое несметно съкровище......