Фитнесът

Всеки знае какво представляват тези зали. Пълни са с уреди за тренировки, но тук освен класическите гири, лежанки и уреди за разтягане, има и няколко лоста, боксови круши и чували, две станки по продължението на стените, успоредки, а по средата един боксов ринг за индивидуални спаринги.

Светлина! И вратите на рая бавно се отварят, а пред Рен в цялата си прелест се разкрива чистичка, претнатка и напълно празна фитнес зала. В таквиа моменти направо й идваше да се прехапе от прекомерна драматизация, но си е чист късмет от толкава много стаи и зали да нахълташ уж случайно в точно тази. Или това или някоя библиотека с лавици книги до тавана и особено такива издавани години преди да се роди и пълни с неща, които само се доближават до основите, които знае за нещо. Драматизация, размечтаване... Направо можеше да иде и да се трясне по главата с онази гиричка и да се отърве от сегашното си състояние.
За сега й стигаше да се настани на омекотените настилки и да разтяга докато тялото я заболи и сухужилията й запарят от дискомфорт.
Пот, разтежения, изкълчвания, болка, дискомфорт, сецвания, усуквания... Всичко си струваше и си беше еднопосочен билет към успеха. Стига да го правиш както трябва.

След около десетина минути, приятната разгрявка на Рен бе прекъсната от нахълтването на русокос красавец в спортно облекло. Червеното му разкопчано горнище разкриваше коремната му мускулатура, която бе доста поддържана. Явно момчето обичаше да посещава това място редовно.
Когато видя момичето, седнало на земята в доста странна поза, той се ухили широко и се приближи до нея.
- Добро утро.
- Мхм...
Рен не отговори на поздрава му, въпреки че и се искаше. Просто позата, която бе заела, не и позволяваше много своеволия и разговори в момента.
- Добре, добре. Ще те оставя. Между другото, аз съм новият треньор тук - зави гордо момчето - ако ти трябва нещо, може да се обърнеш към мен. Ако ти потрябва нещо, извикай само "Ей, Дъст" и ще дойда. Така ми викат - Дъст. Като пустинята, която ни заобикаля.
Но като видя че никой не го отразява в този момент, младежа реши да се оттегли. Отиде в другия край на залата, където бяха по-сериозните и мъжки фитнес уреди. Намери си удобно място пред стойката с гирите и дъмбелите и започна да се оглежда в огледалото. После намери някакво въже за скачане и започна с лека загрявка от десет минутно скачане на въже.
Понякога от любопитство извръщаше погледа си през ринга, наблюдавайки новото момиче в залата. Беше му интересно коя е и от къде се е появила тук. Имаше интересна външност, която разпалваше интереса му.

Spoiler:

Обичайно за Рен мънкащия поздрав, отговор или недоволство отново влезе в действие. Как по жизнерадостно да каже "Добър ден" от едно изсумтяване, докато крата ти е зачекнат на сигурно зад врата, а ръката ти целенасочено покачва и близнака му там? Първо впечатление на какавида гърчеща се по земата. Направо приказка.
Райден се развърза от подобието на разтягащо упражнение и хвърли изпитатлен поглед към, ъмх. Дъст? О, всъщност: "Ей, Дъст". За разлика от него нямаше да си играе с погледчета през рамо, сякаш проверява дали водата не е кипнала в котлето, а съвсем целенасочено си го оглеждаше. Почти се прехапа през езика, за да не се разсмее с достатъчно звучния си кикот и да оглеси цялото пространство. Все пка не всеки ден виждаш мъж да ти скача на въже и да се извръща уж през рамо. Малко смях нямаше да й дойде в излишък. Беше си почти като алкохола: замъгляваше сетивата, мислите и логиката, но те оставяше еуфорично щастлив и то без махмурлук.
-Ей, Дъст! - Ей, сега ако успееше да се оплете във въжето и да се плесне по лице и направо сякаш Рен е спечелила злато на покер с някой новобранец.
Момичето помаха с видно преиграване, оставаше само да заскача и това щеше да допълни идиотската усмивка на лицето й. О, я стига.
-Някакво предложение как и от къде да започна, но да съм в кондиция утре сутрин? - Е, нямаше да кеже "моля", но си беше напредък да потърси съвет. Плюс, че вече норманото й изражение бе замстило кретеските гримаси. Щяха да я болят бузите цяла седмица.

Чи само това и чакаше. Веднъж чул молбата на момичето, той веднага откликна на нея. Набързо забрави за скачането на въже, задължителната загрявка и нужната подготовка преди започване на тренировката.
Когато се приближи до Рен, усмивката все още висеше на лицето му. Беше доволен от малкият факт, че момичето търси някаква помощ от него.
- Ама разбира се. Нали за това съм тук? - захили се той. - Хайде, ела. Ще ти покажа.
Русолявият младеж и подаде ръка и я издърпа до себе си. След това я поведе към мястото където скачаше той - а именно пред голямото огледало. Там имаше достатъчно място за загрявка, тренировка, че и за тичане дори. Но, нещо друго се въртеше в главата му.
Когато отидоха до огледалото, Дъст застана от десния край на момичето и я погледна през рамо.
- Така. Първо, загряваме китките, като ги превъртаме. После минаваме на лактите, а накрая раменете. После, правим същото и с краката. Глезени, колена, дупе. Хайде, следвай ме.
Дъст се опита да и покаже всяко едно движение, което Рен трябваше да направи. Тя се опитваше да го следва, докато очите на момчето шареха не само по ръцете и краката на момичето...
Когато преминаха към треировката за частите на таз-а, Дъст премина към друго упражнение, което искаше да и покаже.
- Да, добре. Ти продължавай, а аз ще ти покажа какво трябва да направиш после, за да загрееш мускулите на ръцете. Става ли?
- Добре.
- Ок. Обърни се към мен и продължи с разгрявката.
Рен послуша малкия му съвет, въпреки че усещаше какво има предвид той.
В този момент Чи се облегна на ръба на боксовия ринг, с гръб към него. Опря ръцете си, изпъна крака напред по земята и започна с упражнението. Бавно спускаше тялото си надолу, след което го издигаше обратно нагоре. А през останалото време, погледа му бе старателно вперен в отсрещното огледало. Колкото повече Райден се стараеше със загряващото упражнение, толкова по-мазно се усмихваше и хлапето.
- Да, точно...такааа....хубаво трябва да загрееш...
Неусетно в стаята се бе появил и друг човек, а именно самата учителка на асасините - Блъд. Тя се приближи тихо до двамата трениращи и ги наблюдаваше няколко минути.
- Тренирате, а? - извика тя, като накара момчето да се стресне и да подскочи от мястото си.
- Ааа...здравейте г-це Блъд.
Младата красавица се приближи до тях и огледа ситуацията.
- Какво става тук?
Дъст замълча.
- Е, някой няма ли да ми отговори? Ами ти, госпожице? Защо не си на обучение днес и какво правиш с този нехранимайко тук?
Изражението и беше сериозно а и явно намеренията също.

Усмивката й можеше да печели театрални награди за най-невинно изражение, но предвид факта, че този път тя наистина нямаше вина за нищо, това смекчаваше актьорската й проява. Повдигането на рамене накара събеседницата й да отговори със свой вариант на усмивка и определено чакаше поне донякъде завоволителен отговор. Предвид факта как Дъст бе подскочил, като ощипано двойче, не беше в кондиция да отговори без да надроби попара. И направо да си я изсипи сам в гърба.
- Аз?! Аз тренирам. Или поне правя това, което този нехранимайко реши да ми покаже. Онзи задник Франсоа щял да бъде на басейн и явно моа може да си позволи малко почивка от високопоставената му особа. Сега като се замисля трябваше да вдигна парти.
О, Рен можеше да си заложи главата на дръвника, че учителката не таи някакви възвишени чувства към решилия да отиде на басейн. Ако някога искаше да се побъзика на негов гръб определено можеше да пробва да потърси съмишленик в нейно лице. Току виж й излезнал късмета.
Сега обаче попарата вече си я бяха надробили и трябваше да си я сърбат. Намеше да си криви душата, че наистина се попрестара със загрявчицата, за да дразни новия си инструктор. От друга страна той не беше никак раздразнен от този развой на събитията и кашата ставаше още по-гъста до момента, когато Блъд изскочи от нищото. Още един или спираше играта или овръзваше нишките около шията ти и всичко ставаше мнохо по... по-интересно.
-Госпожице, да не искате да тренирате с нас? – Е тук не беше нужно да я гледа така сякаш й предлага да си продаде душата или да си застрахова имуществото на най-изгодната цена.

При последните думи от страна на младото момиче, Рен се изсмя гръмогласно. Смеха дойде от дъното на душата и, а гласът и стана висок и писклив.
- Хахах.... моля? С кого? Не се обиждай, мила, но от тук присъстващите, бих тренирала само с теб. А този келеш, който стои тук си го тренирам всекидневно в "Димна завеса". Вече повече от две години ми е пред очите и малко или много ми е писнало да го гледам!
В думите си, учителката не вложи много чувства. Всъщност, не мислеше точно това, което каза. Но, да. Беше и писнало от малките номерца на г-н Дъст.
- Сега като се замисля, сигурно ще ми кажеш, че този лигльо тук ти е инструктор и ти показва как да тренираш.
- Ами всъщност...
Блъд се наведе напред и се хвана с една ръка през корема, а другата опря в рамото на момичето.
-Чакай...чакай...ти си сериозна. Така ли? Не ми казвай че те е....ох, не мога...
жената пак прихна да се смее. Женският кикот се разнесе из цялата зала и отекваше в дебелите стени.
- Чи, инструктор. Хаха... спомням си...само...колко време ми отне...да го науча да прави задно салто...а сега, инструктор. Ще ме побъркате деца, сериозно!
Татуираната красавица се отмести няколко метра в страни, за да продължи със забавлението си сама. Облегна се на ринга предназначен за боксиране и тупна с глава върху него, като продължи да се смее. Това продължи няколко минути безспирно. Накрая, когато малко се поуспокои, Блъд отново се обърна към момичето.
- За това ли те оглеждаше така, когато се бе навела одеве?
Тук момчето малко се смути. Пусна една срамежлива усмивка, погледна в страни към Рен и бързо смени точката в която гледаше, от срам. Бузите му леко поруменяха, издавайки неловката ситуация в която бе изпаднал.
- Обаче, аз като по-невежа в тренировките, отивам в другия край на залата. Да не ви преча. Нали...инструкторе?
Учителката хвърли един бегъл поглед към момчето и му смига шеговито. После се извърна и се запъти право към мястото, на което бяха закачени въжета за катерене. По пътя, продължаваше да се подсмива, досещайки се за детинското държание на нейният ученик.
В този момент, Чи се обърна към момичето. Погледна я отново и се захили.
- Ами аз...май ще трябва да изчезвам...нали разбираш, трябва да уча...
Чи започна да се отдръпва бавно назад, запътвайки се към изхода на фитнеса, опитвайки се да се измъкне безнаказано...

Налудничаво широката усмивка на момичето контрастираше рязко със спокойния й равен тон, който излезе между едва отворените й устни:
-Да изчезнеш? О, аз ще ти помогна да изчезнеш и хубаво ще те науча. Не се притеснявай за това.
Щеше да го направи. Определено нямаше да остави нещата просто така. Тя обичаше да си играе и липсата на правила не плашеше егото й, но това някой да се пробва да си суче нишки с нея. Е, това беше друга работа.
Крачките й към него бяха бавни, ритмични и отмерени и в резултат им отговаряха неговите. Приличаше на странен и много старомоден танц с дистанция минумум пет крачки. Крайно примерно и сдържано. Стъпка и спиране. Поглед. Стъпка. Беше почти забавно, ако изключихме факта, че чернокоската искаше да забие нокти в шията му и да стисне докато пръстите й се срещнат. Красиво. Пепеляво русо с червени пръски и дълки алени следи по загоряла кожа. При други обстоятелство нямаше да иска да му направи точно това, но сега...
Петте крачки се изпариха неусетно като сутрешна мъгла с изгрева на слънцето. Мислиш, че си видял кога бялата пелена се е разсеяла, но улавяш едва момента, когато вече я няма. И тя стоеше там. Няколко стъпки по-близо. Точно от лявата му страна. Изглеждаше толкова мъничка и крехка на фона на момчето, почти губеща се до него, както юмрука й се забиваше в хълбока му. Добре трнираните му мускили стояха здраво срещу фините кокълчето на дланта й, но инерцията даваше една малка точка в нейна полза.
-Какво по дя... –Дъст тръгна да изругае, извъртайки се светкавично от удара й, точно в мига, когато Рен натисна с ръце, прилагайки цялата си тежест към рамената му. С нейните петдесетина килограма с мокра коса, можеше безпроблемоно да получи приз за „Най-голяма издънка“, ако нарушения баланс не беше изиграл отново в нейна полза. Мразеше моментния късмет, но който бе разчитала и още повече това, че избощо се осланяше на него. И все пак...
Дланите й притискаха раменете му прилепени към салонната настилка, а коленете й стискаха сравнително здраво разположени от двете страни на бедрата му. Дългата й, катранено черна, коса се спускаше и разстилаше от едната им старана и внимателно се нагъна на купчинка, когато девойката се наведе и рпошепна в ухото на момчето:
-Просто не си играй с мен, а?
Топлия й дъх погъделичка кожата му и Рен ясно осъзнаваше, че ги делят напълно незначителни сантиметри и само един бог знае как ще завърши развилото се фиаско. Защо го направи? Ако някой можеше да отговори на този въпрос би бил същински феномен психлог. Райден просто си беше такава. Какъв по-добър начин да доминираш от това да бъдеш отгоре? Буквално.

Дъст започна да се смее. Малкото хлапе започна някаква игра с него, която нямаше да завърши на добре. Но детинските и закачки по-скоро приличаха на някаква небивала свалка, отколкото на заплаха от нейна страна. Но, хлапето му харесваше. Определено още когато я видя във фитнеса за първи път, тя грабна вниманието му. Точно за това реши и да се пошегува с нея, като се направи на инструктор. Но, тя това не го знаеше. Залата бе предназначена за всички и никой нямаше да дойде да ти помага на свободна воля или пък срещу хонорар.
Веднъж съборен на земята, Чи нямаше голям избор от действия. Да, момичето бе дребничко на ръст и той почти не я усещаше върху себе си. Нито му тежеше, нито му пречеше на дишането. По-скоро се чувстваше приятно, усещайки топлата и гръд, притисната до неговата. А нежният шепот от нейна страна, допринесе още повече за малкият му момент на удоволствие.
- Искаш да се борим, така ли? - прошепна в отговор момчето.
В следващият момент, Дъст протегна ръцете си покрай нежното тяло на момичето и я обгърна с тях, за да не може да се измъкне. Притисна я силно към себе си с дясната си ръка, а с помощта на лакътя на лявата си ръка, се оттласка от земята. Тялото на момчето се превъртя на една страна и след по-малко от секунда, Рен се оказа просната по гръб.
Удобен момент, в който той можеше да покаже характера си. Дъст отдръпна леко глава назад и погледна момичето право в очите. Замисли се какво да направи. Дали да се пошегува с нея? Или да прекрачи малко повече границата помежду им? Искаше го, но не мислеше да бърза. Виждаше в лицето на младата девица улов, с който искаше да си поиграе. Както котката, когато си играе с малката мишка, преди да я изяде.
Топлия дъх на Райден се блъскаше в лицето му, докато Чи се усмихваше загадъчно. Лицето му бавно и заплашително започна да се спуска надолу. Устните му се приближаваха все повече към тези, които искаше да вкуси. Дали Рен се чувстваше заплашена в момента? Може би. Но, Дъст определено искаше да си поиграе с нея...
Преди устните им да се докоснат, момчето се отдръпна рязко назад и се изправи. А после хвана ръката на момичето и я притегли към себе си. Когато застанаха редом един до друг, телата им отново се сблъскаха леко.
- Не още...
Момчето се обърна и изчезна през изхода на фитнеса. Рен инстинктивно го последва, може би да го спре или да го нападне отново, но него вече го нямаше. Коридорите бяха пусти. Това което и остана, бе да се върне отново в залата.
А Чи, изигра първият си ход напълно умело. Без да се усети, докато все още лежеше върху тялото на момичето, той бавно бе приплъзнал свободната си ръка покрай нея. Приближавайки с устни към нейните, се надяваше да я разсея от това, което всъщност искаше да направи. И, успя. С едно леко движение, той успя да свали една от висящите и обеци, която скри в ръкава си. После бързо се изниза от стаята, преди да се е усетила и се прикри в ъгъла на коридорите, използвайки умението си за прикриване, чрез сянката си. Така остана незабелязан за момичето, докато тя не се върна в стаята.
А когато го направи, Блъд я очакваше. Тя бе наблюдавала цялата им закачка, докато правеше тренировката си. Когато Рен се обърна към нея, учителката деликатно посочи към ухото си, с една ръка. Рен явно не разбра за какво става дума, докато жената не я заговори.
- Май...ти липсва нещо...
Оставаше и само да се погледне в огледалото, преди да е изкрещяла панически. Дали щеше да се усети веднага или малката пакост от страна на момчето, щеше да остане незабелязана още малко? Време беше да разберем...

Ядът плавно и на талази се вля в нея, като океански прилив, но по-скоро с цунамиподобна сила помитаща всичко след себе си. Зъбите й звънличо затракаха удряйки се едни в други и последвалото стискане на челюст почти поряза езикът й. Трепетите по тялото й едва забавиха импулс и наподобиха леката реакция, когато тялото ти не може да превъзмогне студа. Може би точно от това идваше втрисането по време на гняв, ярост или яд. Всичко в момичето така кипеше, че имаше вероятност и телесната й температура да не е останала много по-назад от бушуващите в нея емоции.
О, Рен чуваше гласа на онзи задник Франсоа в мислите си, който казваше нещо от сорта на това, че трябва да овладява емоциите си или нещо от този род.
Как пък не.
- Май на някой друг ще му залипсва нещо: я крак, я ръка.
Райден се завъртя рязко около петите си и с почти маршова стъпка целенасочено се отправи извън залата. Оставаше само да скръсти ръце и да намуси устни и с този поглед щеше направо да крещи: Мръдни се, минавам! С тази целеустременост като нищо да реши да пропусне вратата и да излезе диратко през някоя от стените, заедно с мазилката и арматурата. Нямаше да е зле да има някое парче метал в ръка, с което хубаво да запознае господин Дъст.
"Здрасти, Дъст! Запознай се с Лостчо!"
Тънката едва загатната усмивка на плътните й устни почти заглушаваше лекия гърлен смях, който напълно съответстваше на състоянието й сега и обобщаваше психическата каша в главата й. От дни търсеше на кой да си го изкара за... за всичко. Кофти е да изтеглиш късата клечка и още по-гадничко е тя да е кибритена. Непременно ще бъдеш опарен.

Всичко беше адски объркващо. Тази глуха болка в тила, все едно са те ударили с бухалка, странните видения и неотминаващото усещане, че пропускам нещо. Изпускам нещо важно, изпускам някой важен. И кой нормален изобщо има видения? Обяснете ми това, защото аз определено не мога да си го обясня. А вече не е за първи път. Откакто се събудих на това забравено от бога място, ме преследват картини на неразгадаеми моменти, същества или хора. Но те все така изчезват преди да успея да ги видя. Все така се крият зад плаща на отрезняването. А аз все повече почвам да губя разсъдъка си и имам чувството, че скоро чашата ще прелее, а тогава.....какво ще стане тогава? Какво не ми е наред? Не са спомени, нали? Не, все едно се случват сега или в бъдеще. Но не и в миналото.
Стисках косата си и бях готова да я отскубна от скалпела си, когато се блъснах в една врата. Изправих глава и я отворих.
-Фитнес?
Без изобщо да се замислям, оставих вратата широко отворена и се запътих направо към боксовата круша. Докато вървях, толкова разярена и в същото време изгубена, енергията ми се наслагваше в дланта ми. От черна, тя почна да избледнява и да придобива лек син нюанс. Вдигнах ръка и още ходейки, забих юмрук в крушата. Ударната сила се оказа толкова мощна и неочаквана, че чувалът изхвърча, скъсвайки синджира, забивайки се в стената. Очите ми се разшириха и се дръпнах изплашено. Погледнах ръката си, а по нея преминаваха онези малки електрически искри. Точно като онази нощ. Точно като тогава когато...спрях бурята.
Как, по дяволите, го направи? , попита ме тогава Чи. Нямам никаква представа.....
Поклатих глава и заотстъпвах назад.
-Не, не...това не е истина...не....не може да е....нали....
Но отговорът дойде по много различен начин от желаното. Мозъкът ме прищипа. Щеше да избухне от острата болка. Паднах на колене със сподавен вик. Онази руса коса....ето я, отново. Вее се пред мен, усмихва ми се. Протягам ръка да я уловя, но тя изчезва във въздуха, оставяща след себе си аромат на трева.
-Аааа... какво става с мен?
Надигнах главата си, а очите ми бяха подпухнали. Съзрях рингът и се помъчих да се изправя. Стигнах до него бавно, безтегловно и се промуших между въжетата. Седнах в единият му ъгъл и се загледах напред. Дишах тежко в опити да успокоя ритъма на сърцето си. Докато то само не замря и заглъхна в туптенето си. Очните ми ябълки бяха насълзени, но нищо не излизаше от тях. Нищо...бездънни ями. Черни дупки.
Отпуснах тялото си и разлях магията си по пода. Тя пропи в помещението и в него се разнесе музика, която сама сътворих. Изух маратонките си и ги захвърлих извън ринга. Хванах две от въжетата и ги навих около дланите си. Изправих се и погледнах през големия прозорец. Нощта предизвикателно ми се подиграваше. Пристъпих напред изнурена. После още веднъж и неусетно почнах да танцувам. Танц на мъката, танц на нищетата. Танц, с който щях да изкарам всичко от себе си. Всички гнусни привички, които ме измъчваха непрестанно, постепенно, борещи се за прелом над душата и умът ми. Танц на началото и края....

/Танцът: https://www.youtube.com/watch?v=W1DPRPHL9sg /

Когато човек е на ръба на отчаянието, когато мъката е стигнала своя предел на човек не му остава нищо друго освен да се помоли.Да, но така постъпва масовката, хората, които искат да потърсят помощ свише, а не от себе си, тези които не се зачитат, тези които таят чувствата и емоциите си.
Но това момиче, по средата на този ринг също се помоли, но не като повечето хора.Нейният танц бе като молитва, молитва към самата себе си, молитва към онези образи и онези въпроси да дадат своите отговори.Движенията и бяха плавни, на моменти по-резки, като на самотен лебед блъскащ с крилете си по кристалната повърхност на водата.Така и ръцете на Ния блъскаха по призмата на реалността, с надеждата някой да и отвори или пък най-добре да се счупи на хиляди малки парченца...да, как и се искаше да счупи реалността и този кристален сняг да завали още на момента по ринга.Щеше да скача отгоре му, да танцува още по бясно от сега, докато нозете и не се разкървавят...парченца окървавена реалност.Тогава щеше да си тръгне и на следващия ден някой щеше да дойде и да ги помете , да ги погледне безразлично, незнаещ за емоцията и трагедията пропити на този ринг.
Но един човек щеше да знае, щеше да се връща към тази картина безброй пъти , защото му напомняше, напомняше му за фрагмент от него самия.
Да, очите на Арманд следяха всяко едно движение на девойката, но той не гледаше тялото и, той разкодираше всяко едно малко действие и в момента четеше от съкровените страници на душата и.Да, виждаше я като красива, черна птица, затворена и сега блъскаща се по стените на душевния си затвор за да пробие с малкото си телце път към свободата.И тя като другите търсеше своята свобода, била тя лична, на словото или на съзнанието, не го интересуваше, искаше само да я гледа.
Но като всяко красиво нещо на този свят и нейния танц приключи.Момичето се свлече на ринга по колене, дишайки тежко.Това бе перфектния момент за аплаузи и те не закъсняха.Русокосия красавец излезе от сянката си ръкопляскайки, не спираше да пляска дори когато се качи при нея, но когато клекна и погледа в очите и спря.Макар, че именно за тях трябваше да са тези аплодисменти, за тяхната дълбочина, за всички онези покъртителни гледки на които са ставали свидетел и въпреки всичко , носеха проблясъка на надеждата.Мъжът се усмихна и сложи един мокър кичур зад ухото и, проклет да е Дантес толкова и приличаше на някого:
–Знаеш ли...-започна той.-повечето момичета като са подтиснати ходят на шопинг, на фризьор или на маникюр...ами ти?-засмя се добродушно.-Ти си едно хлапе, което има нужда от прегръдка.
Без да чака покана или ответен отговор, той протегна силните си ръце и я придърпа към себе си, направи го мило, по приятелски.Тя положи без да иска глава на гърдите му, а той я милваше , все едно се познаваха от десетки години:
-Не знам какво се казва в тези ситуации...знам само как да слушам и разбирам.Решението е твое дали ще ми споделиш или ще си помълчим още малко...-той я подържа още малко към себе си..след което погледа му се спусна върху два чифта боксови ръкавици закачени небрежно на ринга.Лека усмивка премина през лицето му, след което допълни:
-Но докато ти ми говориш...нека загреем.-Арманд стана, взе единия чифт и го хвърли в краката и.

Капките пот се стичаха по челото ми. Преминаваха по деколтето и попиваха в черния потник, който нямаше как да стане още по-черен от сега. Защото отразяваше същността ми. Черна? Черна душа? Това не е ли лошо? Не е ли грешно? Хората не биха ли странили от такива като мен? Да, биха, разбира се, че биха, но защо....
Защо....Този...този...който преди няколко дена ме сбърка с мъж, с който се обиждахме и плюехме сега седеше клекнал пред мен и ме прегръщаше? Защо? Защо не бягаше? Изчезни, тръгни си докато можеш. Не стой тук. Не стой при мен. Аз не съм стока, аз съм...аз съм черна....
–Знаеш ли...повечето момичета като са подтиснати ходят на шопинг, на фризьор или на маникюр...ами ти? Ти си едно хлапе, което има нужда от прегръдка. Не знам какво се казва в тези ситуации...знам само как да слушам и разбирам.Решението е твое дали ще ми споделиш или ще си помълчим още малко...Но докато ти ми говориш...нека загреем.
Хвърли един чифт ръкавици в краката ми, а аз ги погледнах с пуст, изгубен поглед. Даже не ги виждах ясно. Просто някакви червени очертания, които лежаха безтегловно на тепиха. Подритнах ги леко. Не говорех, не казвах абсолютно нищо.
-Хайде, Ния. Така беше нали? Хайде. Давай. Излей си го.
В следващият момент надигнах глава към него и вперих набъбналите си, влажни очи в кремавият му загар. Стиснах зъби, стържейки ги едни в други. Свих юмруци и затворих силно клепачи. Сълзите потекоха. Боже потекоха. Без изобщо да се замислям, се затичах и с грозен, тъжен вик се стоварих върху му, като го съборих на земята. Държах ръцете му приковани за пода, странично от главата му, а моята бе клюмнала надолу. Кичурите синя коса закриваха страните ми, а сълзите се стичаха по гърдите му. Заридах тихо, вдигнах юмрук и го забих в чистото му лице. Не знам защо го направих. Исках да го нараня. Не, повече от това исках той да ме нарани. Исках да ме удари. Исках да се сбия, да кървя, да посинея. Исках раните ми да не заздравеят на следващият ден. Исках болката да продължи дълго, както при другите. Исках белезите да останат, да зараснат бавно и продължително. Да щипят когато се мия и да парят когато ги дезинфекцирам. Но нямаше, нали? Защо? Защо не ми беше позволено да страдам физически, а само душевно? Какво не бих дала за външната болка. Исках да я заменя за сметка на вътрешната.
Напълно забравила за ръкавиците го ударих още веднъж и още веднъж, докато не се отскубнах и се изправих клатушкайки се назад. Той последва примера ми. Поех си дълбоко въздух и пак го нападнах. Толкова обезумяло и несвързано, че вместо да го поваля се впих в обятията му и почнах да го бутам. Избутах го чак до въжетата, където секнах ходът му и просто продължавах да натискам. Плачеща, се опитвах да разчупя този затвор. Но не можех. Не можех....

Ето още една изповед, на едно празно и объркано сърце, приело агресията като начин отново да почувства пулса си, отново да се почувства жива.Какво ставаше по дяволите?Някъде там измежду пръстите и се изпускаше една нишка и тя не можеше да направи нищо за да я задържи, имаше чувството, че нещо важно някъде там отвъд хоризонта се случваше, но Ния единствено можеше да чуе екото в главата си.И ето след танца на разрухата последва агресията за която говорихме.
А Арманд безрезервно прие ролята на боксова круша, понеже толкова силно искаше да помогне на това момиче.Не я познаваше, не беше длъжен, но нещо в нея му напомняше, един фрагмент от дейната душа го трогваше до болка и я чувстваше близка и топла.
Юмруците се стоварваха върху силното му тяло един след друг, а той мълчаливо попиваше болката им.Не, него болеше от тях, болеше го, че в едно толкова младо и на пръв поглед крехко създание са се стоварили толкова големи житейски неблагополучия.Само да знаеше как да облекчи болката и, незнайно защо бе готов дори да убие, не да убие по любов, а с верността на другар и съмишленик, който той искаше тя да види в негово лице.Тънка струйка кръв си проправи път през красивите му черти, сега бе облегнат на въжетата ограждащи ринга, а момичето просто го буташе, все едно искаше да го изкара от живота си.
С всеки един удар все едно казваше "Стой далеч, аз съм развалена, аз съм заразна и лек няма", но той нямаше да си тръгне.Нямаше, защото така постъпваха приятелите, а той знаеше още в първия ден на запознанството им, че тази жена ще му стане приятел, а вътрешния му глас почти никога не го лъжеше.Беше му писнало от онези жени , чиито мироглед бе толкова ограничен, че речника им се свеждаше единствено до няколко думи и команди от сорта на "Магазин", "Дай", "Пари" и "Веднага". Не, не беше разговарял с Ния, но усещаше мъдростта в движенията и, чуваше как му говори без думи, попиваше през порите на кожата си нейната изповед и щеше да я пази като най-съкровената тайна.

Не искаше да я гледа повече как се наранява, защото от всички тези удари освен да разрани кокалчетата си, нищо друго нямаше да постигне, но това бе напълно достатъчно за нея, нали.Именно тази болка търсеше тя, но Арманд имаше друга идея как да я накара да се чувства отново жива, но и някак си специална.Избута я нежно до средата на ринга, като не спираше да се взира в очите и, тя вече беше спряла да блъска и сега просто дишаше тежко като животно.За част от секундата стояха просто така и се взираха един в друг, все едно опознаваха света на другия.След което той повдигна бавно ръката си и щракна с пръсти, из помещението се разнесе музика.Мелодия, която можеше да те докосне, да те накара да я почустваш.
Щеше да сподели нещо съкровено...пресегна се и я хвана ръката и като я вдигна на нивото на раменете им, а с другата обви нежно и респективно талията и.
Тя разбра какво иска от нея и просто се отпусна, като остави той да води.Но идеята му съвсем не беше такава, искаше тя да му покаже всичко онова, което гризе душата и в този танц, да го разкрие на него, да го направи съпричастен.Защото на онова, което стана свидетел в началото, бе просто прашинка от цялото:
-Не искам да ме следваш...Искам просто да освободиш всичките си демони и ангели от себе си, тук на този ринг и без агресия.Приеми го като експеримент.-той я завъртя, като не спираше да се взира в тези дълбоки очи...

/Песента, но мисля, че и тя става за подобен танц, нещо в текста и ми подсказваше, че е подходяща, не знам... https://www.youtube.com/watch?v=lMSkC2PGyTs /

Кои петна могат да бъдат заличени? Времето бавно се процежда от сънищата на връзките ни, бремето, което носим и разбирането ни. С кой цвят ще изрисуваш този свят? Кой цвят ще избереш?
Синьото. Цветът на опасността. Това е...цветът на твоята душа, в която не искаш да потънеш. Цветът на необятното небе. Това, което сега ни се струва безцветно, можеше да се види преди в много цветове.
Светът има много цветове. И нови цветове се появяват, когато старите петна избледняват. Някои цветове се смесват и разтварят. Други потъват надълбоко. Раздразнението и нетърпението са мъчение за слабите. А в същото време, те се стремят към правото да променят себе си, да търсят силата и да надвият своята слабост. Но така или иначе, те остават боядисани в цвета на лъжата.
Тъмнината е материя, която в крайна сметка поглъща всичко. Когато светлината изчезне изведнъж, всички цветове биват погълнати от въгленото черно. Тази новосъздадена тъмнина унищожава всички останали цветове.
А когато тези два цвята се съчетаят, какво става тогава? Опасността поглъща всичко. Просмуква реалността, обхваща я с назъбените си пипала, а тя зверчески се опитва да се измъкне, дращейки с нокти по напукания под на измерението.
Това са моите цветове - синьото и черното. Без да съм ги избрала, с тях съм се родила. С тях съм благословена или прокълната. Тези два цвята се движеха в пълен унисон между четирите ъгъла, изтъкани от разкъсани въжета. Танцът на дявола. Танцът на нощта. Все танци. Танци и кръв. Нямаше друго пред погледа ми. Представях си русата му коса, оплискана в това червено. Колко красиво щеше да изглежда. Колко привличащо красиво. Въртяхме се в този кръговрат. Исках да вдигна ръка. Да я изостря и да я забия болезнено в сърцето му. Исках да видя различни изражения на лицето му. Притеснено, плачещо....агонизиращо в предсмъртни вопли. Усещах как пръстите ми се приплъзват по гръдта му, Вкопчвайки се в блузата бяха само на милиметър от това да я раздирят, да я пробият, а после....после да я разкъсат. Прилива на сила се процеждаше изпод възглавниците. Само един натиск. Толкова трябваше. Само толкова е достатъчно. Един натиск и всичко щеше да се опръска с червено. Ринга, дрехите, тялото. Пръски червени нишки. Той сам ми се предлагаше. Заставаше на жертвеника по собствена воля. Исках да изсмуча жизнените му сокове. Всеки един от тях. До последния.
Но тогава срещнах очите му. Те бяха изпълнени с такава благост. Помощта свистеше от ирисите и се забиваше в трупа ми, обливайки го. И това ме спря. Ръката се отпусна, енергията се успокои. И изведнъж желанието за смърт изчезна. Защо? Защо искаше да ми помогне? Защо се подлагаше на възможно страдание? За да ме върне в сегашното ли? За да ме пробуди от кошмарния сън?
Пуснах го и се отдалечих, облягайки се на отсрещния край. Не смеех да го погледна в очите. Страхувах се, че ако го направя ще го допусна в себе си. Ще се предам пред тази протегната длан и ще й позволя да ми помогне. Но тогава черното нямаше да го погълне. А можех ли да си позволя състрадание?
-Защо?
Арманд не отговори, неразбиращ отклончевия ми въпрос.
-Защо....дойде...?

Какво виждаш когато си затвориш очите?Харесва ли ти това, което виждаш?Усещаш ли тънката четка на страха, която багри душата ти или зрънцето на съмнението, което се разлиства в стомаха ти, съмнение, че нещо с теб е сбъркано, че не си като останалите.Сега си представи да живееш с тази мисъл цяла вечност, представи си как труповете са единствените хора, които те изслушват и които не те гледат с отвращение.Остави въображението ти да пресъздаде миризмата на кръв, наситеното желязо да милва сетивата ти и да ти се иска да го усетиш върху небцето ти.А ако сега ти кажа, че такъв човек съществува и да още е с всичкия си до колкото е възможно.Момиче, чиито сини коси предвещават спускането на нощта, а с нея и онези стихии в онази болна душа, жадна за кръв.
Арманд не я изпускаше от поглед, затъваше все повече и повече в черните и зеници, две малки кълба пълни с история и стенанията на мъртъвци.О, той знаеше...той го виждаше, подушваше го, усещаше за какво копнее още когато го сграбчи за ризата с тънките си пръсти, които тогава се бяха изострили като бръснач, готови да се окъпят в нова плът.Усещаше как следи пулса му , копнееща за нов трофей в извратеното си съзнание.Но трябва да подчертаем, че става въпрос само за едно от лицата от многоликата и душа.Останалите не бяха толкова плашещи, дори си бяха човечни.Но на мъжа му бе пределно ясно с какво си има работа, познаваше такива като нея, познаваше студената и кожа и мрачното съзнание...но щеше да го запази в тайна.
Ния определено въздействаше на хората и Арманд в момента бе опиянен, любопитен до къде може да стигне, искаше да я изпробва, искаше да направи нещо забранено.
Тя се отдалечи в другия край на ринга, като се стараеше да избягва зрителен контакт - късно.Видяното бе видяно...:
-Защо....дойде...?-попита тя със сподавен глас.
Той се усмихна, някак съучастнически:
-Първо бях привлечен от шума, но след това от теб, Ния...Беше ми интересно, както ти казах не си като повечето момичета, дори като повечето хора.Може ли един въпрос?
Тогава тя го погледна:
-Зависи какъв...
-Какво искаш?
-От теб ли?
-О, моля те не играй игрички, ако не ми отговориш ще ти покажа, понеже мисля, че знам.
-Как би могъл?
-Ти сама се издаде...-отвърна Арманд докато крачеше в кръг с ръце зад кръста.
Не знам дали съм ви споменала, но този човек имаше способност, да го наречем шесто чувство и то много добре развито , стигаше му поглед за да разбере основните неща за един човек.Но за Ния, той разбра доста повече и не не се уплаши, напротив, мислеше да и помогне.
И тогава точно по поръчка се чуха стъпки, а след тях последва и техния притежател, чистача на фитнеса."Перфектно", помисли си блондина:
-Франки, здравей!-поздрави го усмихнат той.
Мъжът на средна възраст се сепна, не очакваше да има никого по това време:
-Г-н Картие“ Съжалявам, не мислех че ще има хора..аз..аз ще мина по-късно.-отвърна свития човечец и понечи да обърне гръб.
-Не, напротив, приятелю...имаме нужда точно от теб.Идваш точно на време.-Арманд хвърли поглед към Ния, която следеше ситуацията с неразбиране:
-Хайде, качи се при нас!-заповяда с благ тон Картие.
Чистача нямаше друг избор освен да изпълни казаното от него и плахо се насочи към тях, докато вървеше се препъна няколко пъти в притеснението си, имаше нещо в момичето, което го гледаше като привидение:
-Хайде, хайде..по-смело.-протегна ръце Арманд и го хвана през раменете като се обърна с усмивка към Ния.-Това е Франки.
-И?-отвърна девойката.
-Мисля, че трябва да му се зарадваш, понеже той ще ти направи доста голяма услуга.
-К-каква услуга?-заекна служителя.
Арманд стегна захвата си и го придърпа пред него, като изви ръцете му зад гърба и го държеше здраво:
-Хайде, Ния време е да разпуснеш наистина.Нима си мислеше, че онази чувал където лежи на земята ще те задоволи...не, от него не може да протече онази алена кръв, която ти толкова желаеш.Хайде, видях го в очите ти...нека не се лъжем и заблуждаваме.Никой няма да разбере, това ще е нашата малка тайна.
Наистина ли го правеше?Поднасяше и жертва, като на древен Бог или Богиня и сега решението дали ще задоволи апетита си бе единствено нейно.Дали щеше да покаже чудовището отвъд меката кожа, ще разберем само след минути.А през това време Франки се гърчеше като издаваше звци наподобяващи скимтенето на куче, понеже вече бе и със запушена уста.

Както цветовете така и мирисът може да каже много. Много повече отколкото някой предполага. В природата съществуват най-различни аромати, кой от кой по-апатични или привличащи. Този на плодовете, този на цветята, този на метал и желязо. Дори въздухът има свой аромат, който се променя спрямо обстановката.
А тук, в тази зала, в този тъмен фитнес се разнасяше един и само един мирис. Мирисът на страха! Той пропиваше в ноздрите ми, карайки ги да се разширяват и да попият всеки един скрит или открит нюанс. Карайки мозъкът да бушува като центрофуга желаеща само едно - кръв. И щях да я получа. О, да. Щях да я получа. Някои казват, че силата не е в това да отнемеш живот, а да го пощадиш. Не съм съгласна. За мен има хора, които са създадени именно, за да бъдат покрусени от другите. Верижна реакция, кръговрат, пирамидата на силата. Слабите са създадени, за да задоволяват апетита на хищниците. Аз съм хищник. Смятам, че хората често продължават да вярват или се опитват да вярват, дори когато краят не само е написан на стената пред очите им, но и е написан с букви достатъчно големи да бъдат прочетени от сто метра без бинокъл. Какви глупаци.
Мислите, че съм луда? Че трябва да ме затворят? Напротив. Лудниците са пълни с такива като мен. Ние сме подвластни на мечтите си, а не те на нас. Яхват ни, подкарват ни с камшици — о, не можеш да си представиш как обичаме тези камшици! — и ние тичаме ли, тичаме, но тъпчем на едно място, защото корабът никога не опъва платна… и никога не вдига котва.
Този човечец пред мен. Толкова незначителен. Миролюбив, живял цели петдесет, може би шейсет години мирно и кротко и все пак ориста му го застигна. Узнала съм от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление открива, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идва мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтича третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения е ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка.
А сега същото това тяло, което той така се стараеше да запази с безименните си вопли, трепереше като лист срещу грозящата го опасност. Не му помагаше с абсолютно нищо. Нищичко. Как тогава един индивид като него може да оцелее? Отговорът е ясен и лесен - Не може. Какво ми остава тогава? Да му помогна да приключи този брод, който смята за съществуване. В крайна сметка то е имало своята цел - да нагости моят глад.
Ирисите ми потъмняха. Не, не станаха по-тъмни. Сякаш цялата бяла част замръкна в себе си, ставайки сива. Черните вълни се пропиваха през нея и галеха кожата му. Гъделичкаха я или я караха да настръхва. А очните му ябълки отдавна бяха изцъклени, циркулиращи между набъбването и сълзите. Те само ми подсказваха допълнително за този неописуем страх, който някои изпитват когато до кокала е опряло нагорещено желязо. А аз се хранех с него. Пропиваше като наркотик във вените ми. Караше сърцето ми да тупти и да желае неговото - спряло и замряло.
Отворих уста, а през нея преминаха като снопове змии още от черните нишки. Те достигнаха до отворените устни и навлязоха през тях, загнездвайки се в гърлото. После продължаваха надолу, докато не се свият на топка в стомаха му. Малко по малко тази топка почваше да засмуква всичко - жизнеността му, кръвта, съсирваща я, въздуха, всичко. Почна да излиза през дупките на лицето му като дим. През ушите, през носа, през очите. Старчето се гърчеше в агония, тресейки трупът си, но здравите ръце на Арманд го държаха вечно изправен. Да, той трябваше да види гибелта си. Трябваше да я види толкова грозна и ужасна, колкото всъщност е. Трябваше да я усети. Да усети болката, страданието и да се подготви. Да подготви молитвите си, да се прости с белия свят и да се приготви за следващият. Защото, мили ми читателю, смъртта е само началото.
Енергията ми все повече изплуваше на талази, студенината в душата ми все повече поемаше контрол и напълно здраво мислеща, за изумление може би на някои. Защото аз знаех какво върша. Осъзнавах го напълно и го исках. Харесваше ми. Желаех го и щях да го получа.
В един момент, в който времето спря, хванах черепът му с ръка. Пръстите ми бяха положени точно от страни на челото, обхващайки цялата горна част, чак до тила, така крехката фонтанела и слепоочието. Стиснах по-силно, подплатявайки крайника си с магия и продължих този болезнен натиск, играещ ролята на постепенно затварящо се стоманено менгеме. Колкото повече стисках, толкова повече мъжът почваше да вика. Очите му да се изцъклят, а от устата да излиза пяна. От ушните канали рухна кръв, стичаща се на мръсно белият ринг. А моят поглед? О, той бе като на най-жестокият, безскрупулен дявол, който може да съществува. Може би самият Себастиан Дантес ме е създал, за да нося покруса и гибел на земята. Ако е така, добре се е справил. Усмивката ми се изкриви като на лунатик, оголвайки сякаш заострените ми сега зъби. Очите ми блестяха от усещането, че всеки момент той ще падне мъртъв в краката ми, а нозете ми ще се напоят с неговата неопетнена кръв.
Старецът все повече се сподавяше в собствената си слюнка, аз все повече се усмихвах и изведнъж изстрелях цялата си адска енергия към ръката. Горната част на главата му не издържа и се сплеска между натиска. Кръв се разхвърча на всички посоки, плискаща като вода от счупена тръба. Толкова литра кръв. Навсякъде. По мен, по русокосия, по пода, по въжетата. Навсякъде.
Отпуснах захвата си, а трупът падна окървавен, безформен, със смачкан череп. Колко лесно е само да отнемеш живот. Колко лесно и колко просто. Наблюдавах го докато локвата под него продължаваше да се увеличава - гъста, тъмна. От пръстите ми течаха капки кръв. Доближих го до устните си, изкарах език и облизах върховете на два от тях. Затворих клепачи и се насладих на вкуса. Той не бе на желязо. А на цяла една душа. Ето в това се криеше смисъла на всичко. Не просто убивах. Отнемах души. А после ги заключвах някъде дълбоко в себе си. Моя лична колекция от души. За това си заслужаваше жертвите.
Извърнах глава и погледнах към окачения на стената часовник. Показваше три след полунощ. В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт.

Кой си ти?Кой искаш да бъдеш?Нима ти не си онзи човек на площада оглеждащ се за нещо или някой?Или може би си жената от близката бакалия, която подарява усмивки, а вечер луната сбира сълзите и в шепите си...А може да си просто дете, а всичко около теб да е поредната площадка с възможности.Звучи приятно, красиво и примамливо, но представи си, за миг отпусни фантазията си и помисли ако беше един стар човек в есента на своя живот, който радушно гледа с гаснещ поглед как кръвта му се стича по мръсния под...Как една лунатична усмивка изпива живеца му, как едни очи го осъждат на агонизираща смърт.
Миг на последно дихание, бърза молитва и...край...тъмнина.И онзи тиктакащ часовник, отмерващ минутите на толкова други животи.Кой си ти?Да не си онова момиче, със синя коса, пълни шепи с кръв ала празна душа?Какво не ти е дадено, че да отнемаш, какво търсиш в чуждите трупове, кое житейско богатство не задоволява жаждата ти за смърт?!
Не, замълчи, знам какво...В онези последни минути на нечии живот, ти си себе си, без да се страхуваш можеш да освободиш чудовището, което запълва трупа ти, без да бъдеш осъдена.А страха в очите им да ти покаже, че проблемите ти са мимолетни...Та ти си още жива, по дяволите, а този тук, с половин глава...той е просто кръв.
А кръвта може да говори, разказва истории, разкрива най-мръсните тайни...кара те да откриваш тези различни нюанси на червеното.
Арманд гледаше със задоволство момичето пред себе си, с възхищение.Че тази мощ си бе за преклонение, силата да решиш кой ще живее и кой ще умре..боговете са отживелица.Той приклекна и потопи показалеца си в алената течност, която все още бе топла, надигна се и прокара ръка през лицето на Ния, като погали с палеца си устните и и продължи нагоре към страните и, като нарисува една злокобна кървава усмивка.Колко божествено изглеждаше...:
-Знаеш ли...червеното ти отива.-каза той и се усмихна, а тя му отвърна.-Ти си първата, с която споделям тази си черта, никой не ме е виждал така, никой не познава тази част от мен, дори собствената ми сестра.
-Благодаря ти.-прекъсна го Ния.
-Радвам се, че бях от полза..но мисля, че имам едно доста апетитно предложение за теб..
-Какво имаш предвид?-наклони въпросително глава девойката.
-Да кажем, че Франк бе просто случайност, своеволие на една лудост и реално не го заслужаваше, но има много други, които го заслужават и бродят по този свят, по тази територия дори, безнаказано.А аз имам имена, имам толкова имена...
-На къде биеш, по дяволите, давай направо.-пришпори го тя.
-Идеята ми е, че двамата можем да имаме изгода един от друг.Аз ти давам кръвта и телата за които жадуваш плюс символично заплащане, а ти отърваваш света от неговите боклуци.Превърни манията си в нещо полезно, давам ти идеи.Какво мислиш?

Боже всичко това бе толкова освобождаващо. Заслужил го или не, имах нужда точно от това. Точно от това разкриване. Може би тук и сега намериш част от отговорите, а именно за това, какво съм аз. Аз съм един съдник, един наказател. По-добре да го приема. Че то изобщо не беше трудно. Този прилив на адреналин, този копнеж. Нямаше какво да му мисля. Бях такава и нямах нищо против.
Но тогава унисонът ми бе прекъснат от неговото предложение.
-Идеята ми е, че двамата можем да имаме изгода един от друг. Аз ти давам кръвта и телата за които жадуваш плюс символично заплащане, а ти отърваваш света от неговите боклуци. Превърни манията си в нещо полезно, давам ти идеи. Какво мислиш?
Повдигнах поглед и го забих в него. Недоверчив, изгарящ, заплашителен. Не бях глупава, не можеше да ме залъже толкова лесно. Все още не му имах пълно доверие. Добре, и той е леко чалнат, но това не ни прави първи приятели.
Преди да се усети се стрелнах напред и го избутах. Точно като предишния път, но сега не плачех, бях сигурна в себе си. Притисках гръкляна му с лакът и спирах потока на въздух.
-Каква е твоята изгода от всичко това? - съсках като влечуго -Не ми казвай, че е само, за да отървеш света от боклуците и да го направиш по-добро място. Самите ние заслужаваме смърт колкото и те. Единствената разлика е в силата, в нищо друго....
Беше му трудно да каже каквото и да е било, заради прекъснатия въздух, но щеше да му се наложи. Нямах намерение да го пускам, не и докато не чуя каквото искам.
-Отговаряй.... - натиснах още малко.
Той събра умът си и отвори устни. Трябваше да му го призная, не се отказваше лесно. Това почти може да се каже, че ми се понрави. Да речем, че си заслужи един плюс в личната ми книга за възприятия на хората.
-Изгодата, драга ми е, че някой ще извърши това, за което самия аз нямам смелост. Пък и да го приемем като вдъхновение...Усещам, че някъде там, дълбкоко има един глас, силен колкото желание, но нещо не ми достига да го направя, да посегна....Пък и...виждам, че те прави щастлива.
Не отлепях очите си от него още известно време. Разсъждавах над думите му. В тях имаше известен резон. Пуснах го и той рязко си пое дъх, възвръщайки нормалният си ритъм.
-Щастлива? Нима е нормално нещо,което се счита за грах да ме прави щастлива? - говорех отстъпвайки назад.
-Не съм казал, че е нормално. Но може да бъде ефективно. Ние сме такива каквито сме. Не можем да се променим.
-Прав си...не можем....
Миг на затишие. Вече бях взела своето решение.
-Приемам!
Погледнах отново към трупа, който все повече се разтичаше. Избърсах бузата си и се взрях в кървавата си ръка. Червеното наистина ми отиваше.
-Какво ще правим с него?

Ние сме такива каквито сме, колко правилно.Това някакво правило ли беше, някаква закономерност от която простите човеци не могат да избягат, шаблон, който се впива в кожата ти чак до кръв и всеки път когато се опиташ да избягаш от него, те ранява.Не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш, понеже някой там зад стената на замъглената ти преценка те наблюдава.
Сега тя се бе съгласила, бе потвърдила това което всъщност е, нямаше връщане назад, разкри се.Но бе за добро, за нейно и за много други, беше душевен отдушник.Колко съблазнителна беше мисълта...да дебнеш, да преследваш, да вкусиш.Тази последователност, този кръговрат опияняват мислите ти и вече усещаш кръвта върху езика си.Колко ненаситни бяха човешките същества, още не беше изстинала и последната капка кръв в гръкляна и и тя жадуваше за още, все едно с това бе закърмена..знае ли се:
-Какво ще правим с него?-попита Ния с право.
Все пак не можеха да го оставят да си лежи там, премазан от съдбата си без да привлече внимание и въпроси.Арманд подпря главата си замислено докато се взираше в трупа му, сякаш изучаваше физиката му:
-Сещам се за едно местенце.В началото на града е, има един кладенец, можем да го пуснем там .Има подводни течения които ще го отнесат, но за тази цел има един малък фрагмент, който трябва да оправим.
-Какъв?-попита момичето.
-Не трябва да е цял, потокът от подводни води ще го отнесе много по лесно ако е на парчета.Не си ли съгласна?
-Има известна логика..-двамата се взираха в мъртвеца замислено, все едно гледаха пуйка, която се чудеха как да сготвят.
-Ами тогава да се залавяме.-плесна с ръце Ния.-Да ти се намират някакви инструменти?
-В себе си имам само джобен нож...но тук в склада на фитнеса, мисля че има .Скоро режеха нещо и ако не се лъжа има резачка...идеално, нали?
-Направо перфектно.Отивам да я взема.
-Чакай.
-Какво?
-Не искаш ли трофей?-погледна я с блестящ поглед той и без да я чака да отговори бръкна в джоба на панталона си.
От там извади две правоъгълни стъкълца и ги подържа известно време между пръстите си със сантиментален поглед:
-Бяха ми подарък...но както ти казах нямах смелостта да ги използвам, а те не заслужават да стоят така.-клекна до мъртвия Франки и потопи пръста си в кръвта му и капна върху едно от стъкълцата и ги положи едно върху друго като се запечатаха и направиха червеното петно още по-голямо.Бе някак си красиво, блондина го огледа за момент, надигна се и го подаде на новата си другарка:
-Ето, за теб е..заслужи го.Ако ти харесва идеята за подобни трофей мога да ти намеря още.Ще стоят прекрасно в красива дървена кутия, като истински колекционер.

Взех стъклото и го пъхнах в джоба на анцуга си. Добра идея наистина. Това значеше, че трябва да си взема подобаваща кутия и да я скрия там, където нахалната чихуахуа няма да я намери. Знаем, че обича да тършува във вещите ми или да спи на леглото ми. Натрапник!
Но да се върнем към трупа. Арманд извади от килера въпросната резачка и един голям, черен чувал, в който да поставим частите. Беше си чист късмет, че е толкова късно и в същото време цялата база е помръкнала като в гроб. Така никой нямаше да забележи окървавените ни дрехи. Не, че бях длъжна да давам обяснения. Нали затова съм убийца. И все пак на никой нямаше да му се понрави, че коля наред поддържащият персонал на комплекса.
Грабнах срязващият инструмент и клекнах до тялото. Първо краката. Положих назъбеното острие точно на свивката между бедрото и торса и натиснах. Почнах да стържа, точно върху сухожилието, за да не се затрудня с кокалите. След няколко минути първият крайник бе отрязан. Русокосия го пъхна в чувала, а същата участ последва и неговият събрат. Ръцете бяха по-лесни. Торсът прерязахме на половина, точно в коремната част. Гръбначният стълб малко ни се опъна, но вложих енергията си в острието, което премина право в тялото и прекърши стълба на две. улучих пукнатата част и след известно време го разфасовахме. Остана главата. Резачката почна да реше гръкляна и след още няколко минути тя се отдели от тялото. Поех я в ръце и се загледах в лицето. Беше грозно, страдалческо. Пукнатите кръвоносни съдове, изцъклените очни ябълки, които едвам се държаха на свръзките си, разширената устна кухина. Тежка смърт. Тежка, но може би наложителна.
Когато прибрахме и нея, се заехме да измием ринга. Това удоволствие предоставих на новият си съмишленик, а аз обух маратонките си. После той реши, че ще е умно и уместно да окачим боксовата круша на мястото си. Използва силата си и завърза въжето й за висящата кука. Веднъж заличили всички следи на агресия, пое чувала и двамата се отправихме към края на града. Знаех много добре за кой кладенец говори. Самата аз се събудих до него преди няколко седмици, незнаеща къде съм и защо съм тук. Сега за втори път щях да се върна там, но по много по-различен повод. И това ако не е съдба....

Студените солени капки пот избиваха и се стичаха по загрятото тяло, просмуквайки се в тъканите, оставяйки бегло подобие на разхлаждащ ефект по пулсиращите от топлина тъкани. Мускулите на момичето продължаваха да се свиват и съкращават в ритъм, който само намекваше интензивността на тренировката, на която продължаваше безмилостно да подлага тялото си без жал и мярка. Нейният начин определено не бе от онези, с които надграждаш постепенно основи и бавно и славно, тухла по тухла, градиш великолепен дворец, който да устои на поривите на времето. Райден бе изпитала на гърба си милиони пъти безкрайно продуктивния метод на пълното изнемогване и адсолютния кошмар. При нея нямаше дворец - имаше удавник. Клетата жертва е хвърлена сред бурното море, което потапя всеки отчаян опит да изплува за жалка глътка въздух, а борбата надмогва всякаква надежда и воля. Ако не оцелеш, значи в този случай просто не си си струвал труда, ако пък по някакво чудо си успял то следва, че вече плуваш и следобателно е ред да се запълнят още твои отсъствия от възможности. разбира се, по същия изпитан стар нехуманен и изпълнен с безразличие начин. Прелест! Обаче работи: калява характер, създава бунтари или безупречни професионалисти, които никога не правят грешки. Понякога само едното, друг път другото, двете заедно или постоянна борба между изкривеното ти до полуда светоусещане.
Коленете на чернокоската се откъснаха от твърдата земя и едва олюлявайки се започна отново да нанася серии от премерени и иделано премислени удари по висящите и позициониране около нея боксови круши. Бялата кожа по цялото протецение на краката й бе добила белезникаво розов цвят, който едва доближаваше багрилото от нюански, които носеха лактите и всичко под тях до самия връх на пръстите й. Хриптящият звук на дишането й се сливаше и образуваше мелодия от редуващи се звуци с всеки удар, пристъпване и завъртане. Болката се размиваше в неясно усещане след границата, в която е толкова всепоглъщаща, че дори гърлото ти стои безгласно при срещата на плътта с повърхността. Сега бе настъпил озни момент, когато дори това изглеждаше отдалечено и нереално. Моментът, когато си открил точната позиция на нещата в теб и в главата ти, които превръщаха болката и неудобството в далечен спомен, а умората сякаш черпеше енргия дори от самия върхух, сливаше се с него и изчезваше. Момент, когато пълната мобилизация настройва сетивата и възможностите до крайна линия, зад която сякаш на една ръка разстояние се намираше лудостта.
Гърбът й намери опора в близката стена и под тежестта на тялото й коленете се подвиха и момичето се свлече напълно отпуснато на земята.
-О, хайде Рен. Излагаш се!
Самонастройването нямаше резултата, когато преставата за време се теглеше като дъвка и понятието за изминалите часове нямаше никакво значение. Единствен доказателство баха вече стоящите, като емблеми на безотговорността и глупостта или като марки за граброст и упоритост, протрити почти до кръв колене и лакти. Може би доказваше единствено магарешния си инат, който растеше главоломнно, почти сякаш до безкрай. Собствена тренировка плюс инкривена и изопачена престава за самотерапия. Може би само няколко крачки през помещението? Само, за да не се отпусне и да разтовари до отровно горящата болка, която иначе щеше да се загнезди под кожата й. Щеше да идва тук все проглед божи или не ден. Да стане по-добра от това, от което бягаше и повече себе си въпрехи страха, който криеше това.
-Добре, само няколко обиколки. Няколко...
Щяха да бъдат доста повече - значително повече от "няколко". Замозаблудата понякога е лекарство, а не отрова. Като много прекрасни цветя и билки, които е добре да познаваш и нагодиш по целите си. Само да не направиш грешка. Има тънка разлика между отровата и лека. Само един живот. Нищо повече.

Вечерта наближаваше като прииждаща тъмна кралица, разтворила черната пелерина, под която щеше да скрие хиляди тела, хиляди сърца, преминаващи от една реалност в друга. От деня в нощта. Като някакъв окултен ритуал, в който тълпата преминава невидимата граница, сянката, полагаща последната точка на светлината и началото на мрака. Като две сестри близначки, но толкова различни, никога не можеха да се слеят в едно. Докосваха се, но този допир бе просто бегла представа какво би могло да стане. Когато едната идваше, другата си тръгваше, а когато първата се завръщаше, втората не я посрещаше. Едва зърнали се и трябваше да се разделят. Припокриването никога не е било опция и може би затова толкова видимо двете си отмъщаваха една на друга, стараейки се да покажат коя превъзхожда. Едната искаше да докаже, че под нейна протекция всичко е по-хубаво, по-безопасно, макар понякога да се проваляше, а другата искаше да втълпи, че е по-страшна, по-жестока и по този начин да я нарани, макар че понякога точно по нейно време се случваха най-големите красоти и най-скъпоценните моменти.
Сега същата дойде с онази алена усмивка върху бялото лице, уморения поглед и ръка милваща въздуха, вдъхваща му сладострастие, типично само за късните часове, далеч от чужди очи.
Но в тези привидно късни часове, в които масата бяха забравили и занимания и тренировки и работа, отдали се единствено на заслужена почивка, едно момиче не спеше, нито разпускаше под ритмите на примамлива музика или в компанията на пивко питие, с което да успокои нервите и отпусне мускулите си. Може би не бе единствената в цялата територия, но единствената, която в момента бе от значение. Нейната неуморност, нейната неумолимост към самата себе си, наподобяваше много на някои други такива, съдържание на герои добре познати ни, но сега те оставаха на заден план, за да предадат щафетата, да отстъпят сцената именно на Рен, която блестеше от насъбралата се по кожата й пот. Момичето тичаше ли тичаше. Изневерила, излъгала себе си и идеята си за няколко обиколки, тя не се спираше дори когато бедрата я заболяха, а ходилата започнаха да парят. Поменът за чисти и сухи дрехи отдавна бе изтекъл в канализацията на усъвършенстването, а неспирния инат взимаше вероломен преврат, надминаващ дори благоразумието.
Има два начина за достигане на съвършенство. Единият е бавно и търпеливо да изградиш една основа, а после да надграждаш върху нея. Тухла по тухла да прибавяш умения, мускули, бързина, ловкост. Да чакаш, да не се предаваш и славно да се издигаш нагоре. Другия е по бързата процедура - да се изцедиш до край, да не можеш да дишаш, вървиш или мислиш от изтощение. Това е начина на хората, които вярват, че нямат време за губене, а странно, но Райден смяташе, че няма време. Може би беше изчаквала твърде много и сега искаше да навакса пропуснатото. Сама не осъзнаваше, че бе едва на седемнадесет, но що се отнася до нея, тя считаше, че живота отдавна е започнал и не трябва да го изпуска. И въпреки че достигаше края на възможностите си, твърдоглавието й не се сломяваше нито за миг. И сигурно би продължила още много, изнемогваща, ако един случаен или не толкова минувач не се бе намесил и развалил този идиличен "рахат".
Зелените очи на мъжът се взряха в движещото се вече леко криволичейки тяло, а тънките устни се извиха надолу леко разочаровано. Облягайки се на страничната каса на вратата, той скръсти ръце и я остави още малко в нейния апатичен свят. Чак когато се спря, хвана се за едно от въжетата на ринга и започна да диша тежко и далеч от умереното, проговори:
-Така значи! Връщаш се, а не посещаваш приятелите си да им кажеш, че си тук. А те, глупаците се притесняват какво ли се случва с теб. Крайно невъзпитано, Рен....
Девойката се обърна и видя фигурата на бармана, който се подвизаваше като най-довереният й другар в тази област. Единствено умората не й позволи да скалъпи нещо като усмивка. Това и леката язвителност заради забележката му. И двамата много добре знаеха, че не са сериозни в тези си намерения, но защо да не се помъчат малко, ей така за отминалото време. Без това им се отдаваше.
-Да не си помисли, че съм пукнала?
-Мина ми през акъла.
-И какво? Разтревожи ли се?
-За теб? Моля те. Просто се притесних, че няма да има с кой да си клюкаря.
-Хах, какво топло посрещане. Няма друго място като дома, а?
-Именно! Затова сега ти казвам да зарежеш тези работи и да излезеш с мен.
-Да изляза?
-Точно така. Никога не съм те водил на вечеря, нали? Мисля, че е време. Приеми го като за добре дошла.
Красавицата се опита да откаже, заради тренировката си, но господин художника изобщо не й остави подобна възможност. Без това достатъчно се бе изпотила. Изиска от нея да се изкъпе, да се наконти и след час да е готова. Уговорката бе да я чака на пясъчника готова за нощен поход. Обеща й, че няма да е нищо грандиозно и ще избягват пошлите кръчми, където могат да се натъкнат на някой досаден индивид. Така, сделката бе решена, а времето течеше ли течеше....

/Дили пиши направо на пясъчника, че си готова, няма смисъл да пишеш в стаята си. От тренировката си получаваш статистики: Сила - 5, Ловкост - 5, Воля - 5./