Изоставената сграда

Този строеж е бил предвиден за голяма лечебница, но средствата в последствие са били замразени и всичко си е било оставено ей така.Тя е почти завършена на външен вид, трябва и само едно хубаво измазване, общо взето работата по нея си е козметична.Но с времето вътре са се настанили клошари и бездомни животни, чието изпъждане би затруднило новите собственици.

Когато влязоха не очакваха да заварят клошари и животни. Решиха за запазят животните, защото повечето бяха със белези от битки за оцеляване. Но се зачудиха какво да правят със клошарите.
-Оставете го на мен.- Подсмихна се Азии и взе ножа на Раян. Извади и нейния и си сложи качулката. Тръгна с тежки стъпки към първата група и ги подплаши. Говореше зловещи работи, представяше се за местни бандитки и след няколко минути, цялата сграда бе изчистена.
Направиха план на сградата.
Първия етаж щеше да бъде от едното крило за осиновяване на животни. Другото крило щеше да бъде рецепция и чакалня. Може би и лечебница.
Втория етаж щеше да бъде изцяло лечебница, а третия склад и сигурно още нещо.
Настаниха Саймън във една от стайте на втория етаж и Ли му постла одеялата, остави му храна и вода, които мъкнеше от Грей-Филт. Лия и Раян се заеха с разчистването. Лия бе достатъчно умна да донесе и метли. Азии се зачуди какво ли още е натъпкала в раницата си.
-Вие си гукайте а аз имам да свърша малко работа.- Тросна се тя и слезе на долния етаж. Но Раян я догони и я хвана за ръката. -Почакай! Какво ти става?-
-Спокойно... разбрах отговора ти.- Каза тя тихо и се изтръгна от него. След което излезе.

-Спокойно... разбрах отговора ти.- Каза тя тихо и се изтръгна от него. След което излезе.
Тези женски цупни и номера не допадаха на Раян, но той сам се бе поставил в тази ситуация и трябваше да действа непоколебимо напред.Ако искаше всичко да се развие по план не биваше да обръща внимание на тези своеволия.Той се качи на покрива и започна да кове дъските, след което щеше да положи керемиди върху им.Трудно си бе да се оправяш с две жени, особено като намеренията им бяха толкова полюсни.След това дойде въпроса и за бюджета, едва ли джобните на всички щяха да стигнат да приведат една изоставена сграда в спретната лечебница.
Работата на Лия бе да разчисти всички помещения от отломки и боклуци.Когато всеки бе довел задачата си почти до края, дойде време за обяд.Като по часовник всички се срещнаха на първия етаж:
-Аз предлагам да хапнем и да обсъдим няколко въпроса, момичета.-започна Раян.
-И какви са те?-продължи със сопнатия тон Азии.
Той обаче не й обърна внимание и продължи по същество:
-Така, първо не мисля, че средствата ще ни стигнат да поправим напълно сградата.Една техника за лечебница няма да е по джоба ни, така че единствената идея, която ми идва наум е всеки да започне някаква работа.А под всеки имам предвид вас , понеже аз си имам такава.
-Работа?-попита учудено Лия.-Аз не съм работила никога!
-Ами за всичко си има първи път, слънчице.-контрира я той и и намигна.-Азии, ти какво можеш да вършиш?

-Амииии мога да лекувам...- Замисли се тя.
-Може да си потърся работа в сладкарницата или нещо такова. Кажи определен бюджет в който да се целим.- Каза тя вече с мекото си гласче.
-Лия ти какво можеш да правиш?- Обърна се тя към приятелката си.
-Амиии... Бива ме само в чистенето... Може и аз да погледна сладкарницата или в ковачницата....-
-Страхотно!-
[b]-Ами предлагам тогава да тръгваме да си търсим работа...-

Раян ги изгледа преценящо и двете.Определено работата в сладкарницата бе напълно подходяща за тях.Едната щеше да чисти, а другата да сервира.Предполагаше, че Азии ще е тази, която ще сервира понеже да си признае честно бе по сръчна:
-А ти какво работиш?Не спомена нищо за търсене на работа за себе си.-запърха с мигли Лия.
-Аз разнасям пощата на Кралицата и други височайши личности.Но да ви кажа заплащането е толкова добро, че не мога да се оплача.
-Щом си доволен.Та колко пари ще ни трябват за това местенце?-попита Азии.
-Ами близо около петнадесет хиляди.-каза твърдо той.
-Но това са много пари!-възкликна Лия.
-Колко си мислиш, че ще струва направата на една клиника?
-Честно казано по-малко.
-Ами тогава живееш в заблуда , скъпа.Трябват материали, техника и още куп неща.Предлагам да хапнем първо някъде след което ще отидем в Сладкарницата, познавам собствениците, така че ще уредим работата.
Той ги подкани да станат и се запътиха към изхода.

Пиши в ресторант Кума-Кума.Ако искаш си измисли случка, ако ли не остави на мен.

След всичкото това вървене исках просто да легна да не правя нищо. Нямах следа, която да последвам за да открия баща ми. Скитах се безцелно докато не се озовах в тази сграда. Може да се каже, че ми изглеждаше като най-удобното място на света - мръсно, не беше боядисано, имаше какво ли не по пода, но не се налагаше да спя незащитена на открито. Освен двата ножа в себе си имах още малко храна, вода, всичките ми пари и трети нож закачен ниско на левия ми крак. Той ми беше любимият, но го използвах само в крайни случаи. Веднъж един вълк щеше буквално да ме разкъса ако не беше този нож. Тази вечер щях да пренощувам тук, а утре може да разпитам до колкото е възможно из града и отново да поема на път. Знаех, че хората не обичат много да ги разпитват и щях да убия ако бях сигурна, че някой може да има информацията, която ми е нужна, но не исках да се набивам на очи. Не бях тъпа. Можеше да ми се наложи да пречукам някой, а ако се разчуе как ''едно нисичко слабо момиче пребива трима гиганти с голи ръце'' Знаех, че няма да стигна крайната си цел. Някой щеше да ме забележи и да си направи други планове за мен. Аз не мислех да губя време.
  В сградата имаше и други хора и животни. Трима мъже пиеха в дъното на един от коридорите, една жена спеше в малката стая от дясно, две мъшави кучета ме гледаха злобно на входа, но не помръднаха. дългокос старец пушеше до един от прозорците. За щастие всички си седяха по местата и чакаха най-лошото. Разбирах ги. Аз нямаше да спя спокойно с толкова хора около мен, защото някой можеше да ме ограби или дори убие, но те се притесняваха от същото, което ми подсказа, че просто ще се опитат да пренощуват тук като мен. Ако искаха да ме нападат щяха да го сторят още на входа.
  Свих се в един празен ъгъл на вторият етаж и хапнах мъничко хляб. Прибрах всичко в чантата си и легнах върху нея. Наместих се да ми е по-удобно, сложих ръка върху ножа и затворих очи.
   Въпреки, че не бях напълно заспала ми се присъни мъж на средна възраст с възхитително атлетично тяло, дълга червена коса и лека иронична усмивка.
- Татко? - протегнах ръка опитвайки се да го докосна и се събудих от отвратително пронизващ ушите ми шум.

Епохата на Илион! Знатната епоха, чистата епоха, неопетнена от време, войни. Незасегната от сплетни, политически или природни промени. Илион! Територията, която се слави с най-голяма красота и природни ресурси на света. Страната, покровителствена от богинята Елисандра и богът Кха'ал, дал зародиша на огъня. Земя на елфи, войни и дракони. Държава на мир, столетна история и ненадмината архипелагова структура. Дом на величествена планина със собствен отенък, примамливи температури и атмосферни състояния. Територия на крале, кралици и гладиатори, чийто слава и военни умения се разширяват из цялото земно кълбо и за тях се говори с години, превръщайки се в легенди за чест, доблест и рицарска романтика. Едно общо жилище на два народа, блестящи с качества, за които някои само могат да мечтаят. Страна на две крачки от небесата, които им се усмихват отгоре и им махат за "добро утро" или "лека нощ".
Това са само малка част от скъпоценностите на това място, а още много остават скрити, за да бъдат намерени или опознати от новодошлите. Тези, които са родени тук знаят богатствата на тази страна, а за другите остава само да бъдат пленени от тях, до толкова, че никога да не поискат да я напуснат.
И макар че тази конкретна сграда не отговаряше много на горе изброените богатства, това не означаваше, че те са лъжа. Напротив, подобни изключения се срещаха твърде рядко, поради което може би изпъкваха на фона на този нескрит идеализъм, който може да разтопи дори и най-коравото сърце. Не случайно Памуковите планини бяха най-желана дестинация за завоюване и също толкова недостижима цел за същото. И въпреки всичко се намираше някое друго местенце в държавата, което го правеше някак си негостоприемно и лишено от вътрешна или външна прецизност. За добро или лошо, Саша си избра точно такова място, но сякаш не съжаляваше за избора си. В нейните представи той бе правилен поради ред причини. Нямаше кой да я закача, бездомниците бяха прекалено плашливи за подобна смела стъпка. Страхуваха се от собствената си сянка, какво остава за момиче, изглеждащо що годе прилично и при това въоръжено! Та кой глупак би посегнал на подобно създание ако няма куражът да понесе последствията? Дори и примамлива стръв за набитото око, непознатата излъчваше нетърпеливост и завидна ярост, която лесно можеше да бъде разпалена, изпепеляваща ако не всичко по пътя си, поне достатъчно, че после да съжаляваш. Не, от подобни жени се странеше. Само с една гримаса те крещяха "Опасност, язвителна кучка на хоризонта", а един мъж, ако няма нужните топки, никога не доближаваше подобни пламенни, уверени в себе си индивиди, колкото и привлекателни да са.
Остротата на ненадейно появилият се шум накара тъпанчетата й да болят, а мозъка да се пръсне от напрежение. Всичко това е метафорично казано, разбира се, но не отхвърляше факта, че бе крайно неприятно и стряскащо. Рязкото навдигане на момичето бе последвано от това и на останалите й "съквартиранти". Суматохата в малката стая не можа да се развихри навреме, защото още преди паниката да е обзела кръвта им, вратата бе тежко тресната навътре. Откъсвайки се от пантите, тя се стовари на пода вдигайки завиден облак прах. Ако трябва да обясня какво се случи точно то четете внимателно. Всички в града знаеха, че сградата е стара, неизползваема болница, полусрутена, пълна развалина, пречеща не само на красотата на Илион, но и на здравето на жителите. Не веднъж се е случвало да пада някоя подпора или къс цимент в близост до отминаващи пешеходци. В плана на града отдавна беше сложена задача постройката да се срути. При смяната на управляващия този план бе оставен на заден фон, но сега решила да изпълни всичките си обещания, от най-бляскавите привидно, до най-пъклените, достояние единствено на самата нея, кралицата бе пратила отряд стражари. Стражари, защото преди срутването трябваше да се погрижат за всичките бездомници, бежанци и клошари вътре. Останалите по една или друга причина без дом, нямаше да отстъпят мястото си просто така, а това бе пречка, която Гориоен нямаше намерение да търпи. И макар по-скоро безпомощни страхливци, дрипльовци, че и сакати, кучетата на кралицата нахлуха като за обиск на картел мафиоти. Върху спаружените и слаби тела на хората се стовариха кожени палки, един по един биваха изнасяни навън, затваряни в различни затворнически каляски, псувни и ругатни се разнасяха из всяка страна, викове за милост разрязваха сетивата, а кучешки лайове биваха заглушени с жестокост. Тираничната монархия, която Елестар си бе поставила за цел, почна да се отразява на реда в държавата, водеща към все по-лошо. Ако крал бе все още Арманд Кхан нещата щяха да стоят по много различен начин. Елфът щеше да намери решение, да открие дом, дори работа на клетниците, но не и русокосата жена. Управляваща с желязна десница, тя не познаваше що ще рече милосърдие и загриженост.
Колкото и бездушна да бе Д'Арк не бе чак толкова студена. Тази гледка предизвика в нея по-скоро гняв и омраза към непоканените. Още повече, че тя бе една от тях и съвсем скоро един от стражите я улови за ръката, в близост до китката. Девойката успя да се отскубне от захвата му, но още неизминала и половин метър се блъсна в торса на негов колега. Същия вдигна палката високо над главата й и замахна с желание да я удари толкова силно, че да загуби съзнание....

/Дидо, реши какво ще правиш. Позволявам ти да опишеш успешна защита, после реши дали ще се опиташ да избягаш или да ги нападнеш, но остави резултата за мен./

''В един момент тишината цареше, а в следващтия беше настъпила суматоха която ме разконцентрира до такава степен, че да направя безброй грешки...Това ГОВЕДО ме удари здраво!'' - Помисли си Саша.
Събудих се от побутване и чувствах отвратителна болка в главата. Познах жената завързана пред мен. Беше спящата по-рано. Събраха ни в колона и  ни завързаха наподобяващо роби. Знаех, че няма да ми се размине и напрегнах мозъка си въпреки туптенето, което нарастваше с всяка секунда. Добре! Те са около десетина. Добре въоръжени. Обучени са въпреки липсата на маниери. Нямаше начин да се справя с толкова народ завързана. Жената пред мен нямаше намерение да направи никакво движение, което да ми помогне да се отскубна, а заради въжетата не можех да се обърна и да видя, кой е зад мен.
- Слушайте, момичета - обърна се главният към всички нас, въпреки че мъжете бяха повече. - Идвате с нас, по заповед на кралицата!
- ''По заповед на кралицата'' - изимитира една жена и се разхили, което доведе до удар по лицето и и кръв от носа.
''Ех как мразя кралете, кралиците и всичките им там прищявки'' - помислих си и разбрах, че наистина е така. До сега не се бях сблъсквала със ''силите на реда''. В моето селце всички си правеха каквото си искаха и единственото, което спираше хората да се избият е здравият разум. Замислих се за селото, за църквата и за къщичката на дървото, и се усмихнах. Може би беше тъжна усмивка, но аз не се бях предала. Щях да избягам ако искат и боговете да стоварят върху мен! Нямаше да им се дам...
Единият от стражите изръмжа злобно да тръгваме, но никой не помръдна. Скитниците нямаха дом, но защитаваха най-близкото до тази дума и аз точно на това се надявах.
- Мърдайте казах или ще ви смачкам, мързеливи нещастници такива!
- Като искаш да съм другаде, защо не ме занесеш? - обади се някой зад мен от колоната с ироничен глас, което накара похитителите да почервенеят от злоба.
Един от тях, момче с дълга черна коса се засили несигурно към нас извадил палка. Толкова беше ядосан, че не видя протегнатият ми крак. Спъна се и палката  излетя напред, аз впрегнах всички сили и ловко подскочих опитвайки се да я хвана задърпвайки цялата колона със себе си. Уви не успях, но въжето отпред се скъса, защото цялата колона падна освен един дебелак, на който въжето явно не му пречеше. Двама мъже започнаха битка със стражите, но отново бяха повалени поради численото превъзходство. Младежът с дългата коса се изправи по-разярен от всякога. Вдигна палката от земята, доближи се до мен и опита да ме зашлеви. Аз от своя страна си бях научила урока и нямах намерение да припадам повторно. Наведох се светкавично, а липсата на мишена накара противника ми да се залюлее и след залитането си се озова на земята за втори път в рамките на минута. Аз измъкнах ножът о левият ми крак, който беше извън обсега на зрението на гадините.Изправих се и го прикрих между тялото и лявата ми ръка.
Планът беше готов. Когато завържат отново двамата мъже, които бяха на земята в момента щяха да ни замъкнат кой знае къде. В правилния момент и място ще прекъсна въжето от себе си и ще побягна към някое затънтено място. Колоната ще бъде разделена на две и ще настъпи суматоха така че докато овладеят обстановката аз ще намеря място от което да не ме виждат. После много бих искала да помогна и на останалите, но там щеше да настъпи малка импровизация. Моят нож срещу десетина смешника. Стори ми се красиво в главата ми. Знам, че нямаше да е лесно, но ако беше нямаше да ми е интересна идеята. Изглеждаше ми като тест за моето обучение и веселба за мен самата.
 - Момче, не си играй с мен за да не паднеш без главата си слещият път! Няма да се съпротивлявам, стига да не ме тормозите! - казах в отговор на злобния поглед на дългокоското. Отстъпих назад и обявих временно примирие, а той явно не искаше да се злепоставя повече пред колегите си за това го прие.
Слънцето изгряваше, а ние скоро щеше да потеглим. Исках да се изкъпя. Дано някъде да има нормално местенце, нямаше да отсядам в изоставени сгради повече и нямах намерение да гостувам на горилите около нас.

Миналото винаги ни преследва, независимо колко далеч избягаме от него. То винаги е там, чака, притаява се в някой ъгъл, слухти, дебне, приготвя се за най-подходящият момент, а после....после ни атакува вероломно, сурово. Преобръща съзнанието ни, светът ни, почвата под нозете ни, възприятията и сетивата ни. Блъска се в нас като невидима сянка, изкарва вътрешностите ни на повърхността, а после подигравателно ни се присмива. Дали сме потърпевшия или причината за страданията, няма огромно значение. Всъщност, няма никакво. Жестокото минало си е жестоко, независимо от коя страна на барикадата стоиш. Дали ти ще си този, в чийто ръце ще пъхнат щик или ще си този, в чието тяло се забива, на кого му пука? Единствено на теб, заобикалящият те свят това не го интересува. Има си прекалено много други неотложни задачи, че да се занимава със съвестта, мъката или удовлетворението ти.
Планът на Д'Арк изглеждаше съвършен в представите й и най-вероятно така щеше да протече ако не бе забравила за една малка подробност. Всъщност забравила не е точната дума. Тя просто не знаеше за нея. Точно когато смяташе, че е успяла да надхитри стражите, през счупената вече врата пристъпи една фигура. Фигура, която стопи вероломно всяка язвителна и смела нападка на вързаните. Мъжът пред тях бе по-висок от всеки един в стаята. Дългата му руса коса блестеше дори на тази притъпена нощна светлина, а жълтите очи те пронизваха като нажежени метални остриета. Колкото и ербап да бяха присъстващите всички заглъхнаха при появата му, даже продажните кучета. Осанката му притъпяваше емоциите им и отваряше страхът им. До един знаеха кой е той, а тези, които не го бяха виждали, бяха чували за него - Гилгамеш, съветник и най-близък приближен до кралицата. Нейния меч, мъжът, който споделяше идеите, плановете и постелите й. Мъртвия войн, върнал се от небитието незнайно как, незнайно кога. Когато пред теб се издигне жива легенда, за която си сигурен, че е паднала още преди стотици години, тръпките по гръбнака ти преобладават, кожата ти се изстудява, а мозъка блокира. Още повече когато знаеш що за чудесии и ужасии е вършел в миналото. Да, това несгодно минало, за което споменах. Винаги се връща, когато най-малко го очакваш. А веднъж завърнало се, то отнема всичко, което сметне, че му принадлежи - мечти, копнежи, надежди, до последна капка кръв.
Мъжът, извисен като колос, напомнящ бог слязъл от небесата на земята, мина покрай завързаните, а самите му подчинени изпънаха гърди наредени в права колона, като рота, чакаща пряка заповед. Погледът му минаваше върху лицето на всеки един затворник и сякаш виждаше през него. В неговите очи бяха прозрачни, толкова прозрачни, че чак да ти стане жал за тях. От друга страна, неговото изражение оставаше каменно като гранитна колона. Нито една трапчинка, нито един тик не се появи на него, като издялкано с длето.
Когато стигна до Саша, войнът се спря и се загледа в чертите й. Тя не го гледаше толкова уплашено като останалите. Не трепереше през особата му. Да, имаше го притеснението, но бе затъпено колкото може повече. В нея имаше живец, какъвто липсваше на скитниците, и я открояваше от тях. Като нешлифован диамант между купчина късове варовик. Пламъкът в зениците й, здраво стиснатите в юмрук длани, изпънатата гордо глава. Реално тя нямаше никакво право да се чувства горда. Нито беше кралска особа, нито дори аристократична. Поредната крадла, но въпреки това не отстъпваше от тези норми, а това му направи впечатление. Но може би не такова, каквото очаквате. Мъжът приближи глава до нейната, вдигна ръка и я спусна по продължението на ръката й. Стражарите си помислиха, че може би девойчето е събудила в него някакъв поход и тайно почнаха да се подхилват. Явно и на великия Гилгамеш не са му чужди някои елементарни човешки нужди. Но тъкмо когато въображението им достигна до нецензурирани предели, русокосия стисна китката й и я вдигна високо във въздуха.
-Тази тук има нож!
Грабна оръжието от шепата й и я бутна грубо на земята, след което се обърна към стражите.
-А вие дори не сте забелязали.
Строгият му той накара колената им да се разтреперят като листа, повеяни от вятъра. Респектът, който този човек вкарваше в сърцата на хората и най-вече страхът да не изгубят главите си бе прекалено вероломен. До толкова бяха застинали, че дори не можеха да проговорят, камо ли да скалъпят някакво жалко подобие на оправдание.
-Глупаци! Нищо не можете да свършите сами. Хайде, водете ги.
Генералът се обърна към нашата героиня, хвана я за врата и я издърпа нагоре.
-Не ме дърпай ей, да не съм ти робиня?
-Вече си!
Д'Арк бе обезоръжена и последната надежда за бягство се изпари нейде в настъпващата сутрин. Влачена като предател на държавата, заедно с останалите бездомници, под зоркия надзор на най-великия боец за всички времена се оказа на главната улица на Илион, а спасението дебнеше от всеки ъгъл, но така и не идваше....

/Дидо, пиши в двореца, как те тикват в Тъмницата на греха. Гилгамеш можеш да видиш пак в двореца./