Тъмницата на греха

Всеки замък трябва да си има тъмница, в нея се затварят прегрешилите спрямо властта и доверието на Гориоен, както и невинни като се има предвид нейния нрав. Мястото не е особено приятно, влажно, тъмно и студено. От тавана капе вода и единствената компания, която можеш да намериш вътре е тази на хлебарките и стоножките.

Пътешествието ни докара до двореца. Без да има причина на входа ни разделиха с мойте непознати, но поради обща заплаха почти близки съпътсвеници, замъкнаха ме към както осъзнах по-късно тъмницата. Отвратително помещение, което щях да направя всичко за да забравя, когато изляза от тук. Не разбрах какво се случи с останалите, но не се бях отказала от тях. Те не бяха виновни и страдаха също като мен, защото бяха избрали грешно място за вечеруване. Гилгамеш отиде да докладва или да тормози някой друг, а младичкият чернокоско пое задачата да изпрати някакви известия, но не разбрах на кого и къде. Останалите ни замъкнаха към определените за нас места, като неясно защо, аз бях първата отделила се от групата и единствена в побиващата тръпки килия.
Лежах на пода и се мразех. Мразех е меко казано. Как може АЗ да бъда захвърлена ТУК! Това подтискащо помещение ме караше да крещя, да плача, да се самосъжалявам, да се предам. Не направих нито едно от изброените. Трябваше да са минали около два часа от както ме навряха тук, а аз все още бездействах. Нямаше да се получи нищо по този начин. Впрегнах всичките си мозъчни клетки и започнах да пренареждам цялата ситуация от начало: Заключена съм. Не мога да избягам. Няма кой да ми помогне. Никой не го интересува за мен. Няма с какво да откупя свободата си... Ако бях навън можех да имам всичко, но тук бях никоя. Никоя? Аз съм Саша Д'арк и това име не принадлежи на една никаквица! Хванах една хлебарка и я оставих да лази по дланта ми. Беше умна, Нямаше как да слезе, н о сякаш знаеше на къде да тръгне за да премине по дрехите до краката ми и да се върне обратно на пода. И аз щях да съм хлебарка, щом се налагаше. Станах и се развиках:
- Охранаааааааааааа, охранаааааааа.... - отговор нямаше.
Тогава всичко си дойде на мястото.  Гласът на Гилгамеш се чу някъде в далечината и аз знаех, че разговорът се отнася до мен. Не можех да чуя всичко, но не беше и това целта.
- Ей, коравия, имам информация за теб! - извиках за да ме чуе.
Една, две, три, четири стъпки и Гилгамеш се озова пред заключената врата.
- Лъжеш. - каза простичко - Не ми губи времето!
- А ако ти кажа, че кралицата е в опасност и само аз мога да я спася, защото хората, които искат смъртта и са професионалисти  и няма да се спрат дори пред теб?
- Говори, робиньо! - нареди строго.
- Ще ме наричаш по име. Ще ме изкараш от тук и ще се държиш с мен като равна или ще си почакаме така до утре, а след това няма да има кралица и всичко ще бъде наред!
- Ако това е истина нямаше да ми кажеш, щеше да изчакаш до утре и да бъдеш освободена. Както казах - лъжеш!
- Да предположим, че имам важна работа днес и щом не те интересува... Ще си отменя плановете. Всъщност би било забавно утре да си разменим местата не мислиш ли?
- Не се прави на много знаеща, глупачке! Какво знаеш?
- Ще говоря само и единствено с кралицата. Ситуацията е прекалено сложна за да бъде нормализирана от теб.
- Говори си с кралицата на хлебарките, ей там до теб на пода е!
След тези думи Гелгамеш се обърна и отиде отново при охранителя ми.  Знаех, че щеше да се върне. Не можеше да пренебрегне просто така думите ми. Аз бях сигурна в тях и той нямаше да рискува живота на прекрасната си кралица.
Отново и отново си повтарях, че това не е краят. Опитах да изкъртя вратата, да викам до безобразие, да блъскам по стените и дори да съблазня охранителя.
В един такъв момент на отчаяние се чу отварянето на вратата и Гилгамеш стоеше в цял ръст между мен и изхода. Изглеждаше изнервен и притеснен.
- Казвай всичко. сега!
-Вие ли сте кралицата? Казах, че ще говоря само с нея. Вие имате доста големи мускули за кралица.
Мъжът пристъпи напред и с дясната рака се опитва да ми хване рамото. Аз наклоних, претърколих се назад и се изправих за части от секундата.
- Няма да ви позволя да си играете с мен! Не ще бъда спряна дори и да ме заключите тук, това няма да помогне. Вие сам решавате колко е скъп животът на вашата кралица. Не отправям заплахи, предлагам ви помощ, от която се нуждаете.
- Много говориш, малката. Ще се молиш да те върнем тук ако Гориоен реши, че има смисъл да си губи времето с теб. Когато свърши с теб ще си един парцал, който единствено може да моли за милост.
- Оставете ме да говоря. Кой кого и за какво ще моли, тепърва предстой да разберем.

Неписана мъдрост е, че от всеки пъдар може да стане стратег ако му пъхнеш вила в ръката и му дадеш армия. Пълни глупости. Стратезите не са случайно хванати от улицата хора, намерили по чист късмет оръжие. То дава сила, но ако не можеш да го използваш сам ще се порежеш. Та и с тактиките е така. Има много и различни, от най-майсторски и завоилирани, до най-просто и ефективни, но едно нещо ги обединява - трябва да са плод на силен ум. Не на силно тяло, а на силен ум. Пъргав, подвижен, адаптиращ се към ситуацията, креативен и изобретателен ум. Такъв, който мисли бързо и още по-бързо вкарва тези мисли в действия.
Стратегията на Саша....може би от една страна бе доста хитра, но имаше един проблем, напълно неотчетен от девойката. Тя не знаеше срещу кого се изправя. Мислеше, че мъжката привързаност на война към господарката си ще го разколебае, но точно тук грешеше. Този човек, колкото и тясно свързан с кралицата не бе кой да е. Той бе мъртъв от векове, възкръснал наново. Той бе интелигентен, проницателен и най-вече разбираше кога го лъжат. Малката й игра нямаше да сработи пред него и единствено любопитството до къде би стигнала го подтикваха да продължава да води този безсмислен иначе фарс. Той бе Богът на Войната! Определение напълно заслужено. Определение, което никой - смъртен или безсмъртен, не трябваше да подминава с лека ръка. Д'Арк го направи, а това бе най-голямата й грешка.
-Оставете ме да говоря. Кой, кого и за какво ще моли, тепърва предстой да разберем.
-Тя е права! Остави я да говори!
Женският глас тънък като режеща струна и ироничен като циничен пияница облада мазето и обви всяка една килия, попадаща пред взора й. Макар отделени в отделни клетки можеше да се усети как пленниците настръхнаха при появата й. Свити като пашкули в одърпаните си дрехи, те трепереха от страх пред фигурата на тази жена.
Гориоен Елестар, по-красива от звездите в нощното небе, с дълга мека коса като златно руно, с умни, дълбоки очи и плътни устни като набъбнали пъпки на разцъфващо цвете. С талия тънка и гъвкава като на самодива и ръце дълги и бели като слонова кост. Тази амфора, това сътворение на боговете, тази смъртна величава кралица, сега стоеше по средата на коридора с ехидна усмивка и свити лукаво клепачи и се забавляваше на всичко чуто и видяно. Тези окаяни, мърляви и мръсни несретници не предизвикваха нито капка жал в нея. Единствено присмех!
Кракът й се вдигна и Кралицата направи една стъпка. После още една и още една, докато стигна пред килията, в която бе заключена Саша. Устните й се извиха още повече като на съскаща змия или сврака, тракаща с човката си. Девойката можеше да се закълне, че вижда подаващият се тънък език, който сякаш предвкусваше сладкият сок на вътрешностите й. Елестар постави длан на рамото на война и с престорен милосърден тон поде:
-Не бива да се държиш с хората като роби, скъпи.
Погледите им се срещнаха и той веднага долови хиперболата и подигравката в думите й.
-Разбира се!
Отстъпи крачка назад и й освободи мястото. Красавицата, прелестна и омайна, като най-измамната ябълка - блестяща и гладка отвън, но изгнила отвътре се приближи и прокара ръката си през решетките на килията. Пръстите й бяха разтворени, показващи защита и добронамереност.
-Ела, момиче. Не се страхувай от мен. Няма да те нараня...
Нашата героиня не беше глупава, но толкова потънала в идеята за бягство, смяташе, че планът й е сполучил затова с бавни, но сигурни крачки се приближи до изпънатата ръка. Гориоен от своя страна постави пръстите си под брадичката й и я обхвана нежно. Кожата й имаше допир на памук и аромат на мляко от кошута. Познаваше този аромат добре защото през годините не веднъж бе пила такова.
-Сега...говори....
-Вие сте...в беда....
-Лъжеш!
Остротата и студенината на тонът й бе толкова покъртителен, че въздействаше повече дори и от на Гилгамеш. Ако неговия бе разярен затова, че се опитват да го разиграват, то нейния бе уверен, леден като цяла площадка от наредени айсберзи - непробиваеми, нечупливи. В този момент Саша Д'Арк осъзна едно - не можеше да измами тази жена. Бе прекалено умна, прекалено хитра, най-вероятно пълна с подобни козове в джоба си. Имаха нещо общо, а няма как да измамиш някой, който е минал по същия път и се е усъвършенствал в изкуството на шантажа и манипулацията.
-Аз...не....лъ....
-Спести си приказките.
Ноктите на кралицата се забиха болезнено в меката плът и няколко капки кръв потекоха по маникюра й. Рязко я дръпна към себе си, блъскайки тялото й в стоманените решетки. На един дъх разстояние, толкова близки и в същото време толкова далечни. Алените устни на Кралицата Майка се доближиха до нейните и едва едва ги докоснаха. После се отдръпна рязко и я изблъска назад. Брюнетката залитна, препъна се и падна на задните си части.
-Ще бъде добър кадър в колекцията не мислиш ли, скъпи?
-Идеален!
Владетелката се обърна и тръгна с бърз ход към стълбището. Преминавайки през една от килиите изпъна ръка, сочейки старецът вътре и заяви:
-Вземете него пръв!
Един стражар отключи голямата ключалка и издърпа на сила бездомника, който не спираше да крещи за милост ид а драпа по пода в опит да се вкопчи в нещо, каквото и да е. Такова обаче нямаше и той бързо се озова в ръцете на Гилгамеш под чието влияние почти не припадна.
-Не, моля ви. Не! Неее......
Боецът го затлачи нагоре напълно глух за молитвите му. Нямаше място за разкаяние, нямаше място за емоции. Единствено за оцеляване! Тази гледка накара нашата героиня за първи път да изпита уплах за собствения си живот. Не знаеше какво ще правят с тях, но определено не искаше да разбере. И макар че първоначалният й план се провали, тя нямаше намерение да се откаже. Още докато Елестар поставяше ходилото си на първото стъпало, тя се хвърли напред и извика:
-Чакайте!
Тази ненадейна намеса накара господарката да се спре в крачката си и да се обърне.
-Ако ме освободите ще ви се отплатя.
Ето това вече беше друга приказка, заслужаваща да й се обърне поне минимално внимание. Блондинката се засмя и разпери ръце.
-Какво можеш да ми предложиш ти? Нямаш нищо. Бедна си като църковна мишка и също толкова безполезна.
-Аз...все мога да предложа нещо.
-Ще ти кажа какво! Давам ти един час. Един час да измислиш с какво можеш да откупиш жалкото си съществуване. Ако ме заинтригуваш свободна си. Ако ли не...ти ще си следващата.
Кралицата продължи своето изкачване нагоре под акордите на крещящия човек, който създаваше някаква странна представа за апокалиптична песен, пееща се за мъчения, изтезания и кръв. Звучеше толкова красиво....

/Дидо, за сега пиши каквото искаш, без да избягаш естествено :), скоро похитителите ти ще се върнат./

''Умението да дишаш е единственото, което имаш и не трябва да губиш, Саша!'' - помислих си докато седях облегната на едната стена на мръсния затвор. Трябваше да играя по правилата. Нямаше място за блъфиране, нямаше място за лъжи, нямаше място и за импровизирани бягства в този дворец. Не случайно тази жена беше кралица и още по-малко случайно това същество - Гилгамеш, нейната дясна ръка. От цялото това анализиране главата започваше да ме боли, а напредък липсваше. Не можех да запазя гърлото си цяло и на правилното място (под главата и над тялото си) ако не мислят, че имат полза от мен. Лошото е, че бях добра във всичко, което не ми помагаше в момента. Може би не бях достатъчно добра? Може би това беше краят? НЕ! Няма полза от хленчене. Ще им докажа, че съм полезна и ще си купя свободата. С новороден пламък в очите се изправих и започнах събличам дрехите си.
...
Часовете минаваха бавно. Намирах се от ляво до вратата на тъмницата, извън обсега на видимост и бях готова на всичко да докажа уменията си. Дрехите ми бяха отсреща и плаща ги покриваше вдъхвайки илюзията, че съм се свила на земята и спя. Умът ми беше пречистен. Не мърдах. Дишането приглушено, а зрението ми вперено в една точка. Дебнех ги, като тигър готов да разкъса жертвата си. Бях готова да полетя напред и да дам всичко от себе си. Нямаше място за колебание, а движенията трябваше да бъдат точни и бързи. Това състояние винаги ми напомняше на първата ми жертва. Следях го два дни. Можех да го убия около стотина пъти, но исках да пирувам. Исках да е по моя начин. По мойте правила, без място за грешки.
След секунди а може би минути или часове се чуха стъпки. Гилгамеш се разпознаваше по походката, много по сигурна от останалите. Не можех да чуя дали Кралицата е с него, а тя беше моята цел. Планът ми не беше сигурен отново имаше дупка, но чух гласа и: ''Ако не измисли нищо ,което да ме впечатли я убий още тук.'' Стъпките утихнаха и те спряха пред вратата.
- Робиньо, какво ще предложиш на кралицата в замяна на твоя живот?
- Събуди идиотката дръзнала да безпокой най-великата от всички владетелки! - нареди Гилгамеш на един от стражите.
Вратата се отключи, а аз спрях да дишам. Дори мигането ми можеше да бъде усетено от това създание. Вратата се отвори и един мъж тръгна целеустремено към купчината дрехи. Аз излетях напред хванах се за пантите на вратата и блъснах мъжа с всичка сила към Гилгамеш. Това все пак го стовари неподготвен макар и да не успях да го съборя видях изненадата му в очите. Засилих се към тях без капчица срам стъпих върху стражата и отскочих нагоре стигайки с десния си крак върху рамото на мъжът, който имаше нещастието да отвори вратата. Тази изненада по-късно най-вероятно щеше да му коства живота. Гилгамеш се осъзна по-бързо и вдигна ръка към мен. Аз се хвърлих напред опитвайки се да го прескоча и да се докопам до кралицата, но той достигна глезенът ми и ме приземи на земята. Шибаната гравитация ми изкара въздуха, а тялото ми изтръпна, но знаех , че или си свършвам работата или оставам без глава за това не се отказах. С другия свободен крак успях да ритна Гилгамеш право в слабините, а той отхлаби хватка точно за секунда която ми беше нужна, претъркулих се напред и се озовах лице в лице с кралицата. Тя понечи да отстъпи назад, но беше късно. Наведох се и я дръпнах за рамото така че да си разменим местата. Сега кралицата беше между мен и Гилгамеш, който все още не вярваше на случилото се. Ръцете ми бяха около главата на отвратителната кучка и можех да прекратя всичко, а след това да си отида от този свят с чест, но не исках. Вместо това заговорих много спокойно и ясно, всяка моя дума да бъде чута и разбрана въпреки суматохата, която бях сътворила.
-Както вече казах, не съм робиня и няма да бъда! Аз съм убиец и мога да отстраня всеки, когото пожелая. Когато казах, че сте в опасност не блъфирах и сега ви го доказвам. Искам да ви дам живота в замяна на моя, освен това ще ви подаря едно убийство. Посочете ми мишена, която се страхувате да нападнете и аз ще се справя с проблема. Не искам да ви заплашвам, искам ясно да поясня, че това беше просто демонстрация на способностите, които ще загубите ако ме убиете. Вие имате на разположение мен, ако ме искате за чистачка или аз или вие ще завършим много скоро с прерязани гърла, защото АЗ - Саша Д'Арк няма да робувам никому! Сега ще ви пусна и ще отида да се облека. Помислете си кой е врагът ви аз или някой друг. - След тези думи пуснах кралицата минах покрай Гилгамеш с когото си разменихме най-злобните погледи, на които сме способни, влязох в тъмницата и започнах да се обличам.

Това момиче жестоко се бъркаше. Напълно не осъзнаваше ситуацията, в която се намира. Още по-лошо - не осъзнаваше срещу кого се изправя. Да я убие? Този малък цирк, това подскачане като маймуна наоколо, всичко бе чист късмет. Вярно късметът не работеше често срещу войн като Гилгамеш, но все пак не трябваше да бърка уменията с разконцентрирането правейки се на клоун. Да, не голото й тяло му повлия. За него тя бе просто парче месо, грозно при това. Кльощаво, безформено и доста кокалесто. Бяха глупавите акробатични номера, с които успя да се измъкне и да направи за смях стражата. И тъкмо когато мислеше да сложи край на жалкото й съществуване, извадил до някъде мечът си, Гориоен го спря. Препречвайки пътя му с ръка, тя го погледна и се усмихна съзаклятнически. Нещо, което Саша не видя и по-добре. Когато бе готова и се обърна, тя демонстративно застана пред тях сигурна и уверена в себе си. Истината е, че точно това я спаси. Този характер - буен и животински. Високото самочувствие! То бе разковничето за оцеляването й, нищо друго. Но девойката така и не осъзна това. Колкото и тези качества да се нравеха на кралицата обаче, брюнетката си позволи да я докосне, дори отправи ултиматум, а това своеволие не можеше да остави безнаказано.
-Е, какво решавате?
Елестар тръгна към нея със спокойна крачка. Изравнявайки се, ясно се открояваше разликата във височината. Докато Д'Арк бе стегната, но ниска, красавицата бе висока, стройна с изтънчена чупка в ханша, но изобщо не приличаше на типичните жени-кукли. Тя бе зашеметяващо хубава, но съдържаше онази хубост, която говори за сила.
Кралицата протегна ръка толкова бързо, че пленницата не можа да я проследи и сграбчи гърлото й като огромни клещи. Стисна толкова силно, че няколко слюнки изскочиха от устата й.
-Предлагаш ми моя живот за сметка на твоя? Предлагаш ми да елиминираш някого, от когото се страхуваме? Нека ти покажа нещо, малка глупачке.
Русокосата я пусна и привика "дясната си ръка". Той пристъпи, а на свой ред жената се обърна към него и извади от ризницата един къс сребърен, изографисан кинжал за пряк бой. Постави го на сърцето на пълководеца и бавно го заби навътре без да бърза, наслаждавайки се на всяка секунда, като да забиваше нож в бучка масло. Гладиаторът не потръпна. Дори не изстена. Сякаш нищо не се случваше, сякаш не усещаше. Колкото и закоравяла да беше Саша подобна гледка й дойде в повече и тя запуши устата си, за да не изхлипа. Не затова, че привидно го убиваше, а затова, че той просто не умираше. За по-голям ефект Гориоен дори завъртя кинжала в раната преди да го извади също толкова бавно. Едва две струйки кръв потекоха от мястото, нищо повече. Мъжът бе жив и здрав и в отлично състояние. Настъпи гробна тишина и тогава селянката осъзна нещо. Вслушвайки се, тя не можеше да чуе ритъма на сърцето му. Такъв просто не съществуваше и тогава, нашата героиня за първи път изпита ужас. Що за чудовище беше той? Реален ли бе изобщо?
Ледената кралица, както я наричаха някои, се обърна към нея и с каменно изражение запита:
-Мислиш ли, че се страхуваме от някого?
-Той.... - понечи да каже Д'Арк, но грубо бе прекъсната.
-Отведете я!
Богът на войната я хвана болезнено за косата и я повлече нагоре по стълбите. Девойката си помисли, че това е края. И ако до преди малко бе готова да даде всичко от себе си, за да се измъкне, то след видяното в последните минути бе изгубила всякаква връзка с действителността. Не за първи път чуваше за свръхестествени създания, но никога не бе виждала, още по-малко такова, което не изпитва болка, което не може да бъде наранено, което не може да умре. Всеки си имаше слабо място, пролука. Но той....дори и сърцето....това липсващо сърце....
Мислите й препускаха като диви коне. Вече си представяше кончината си, последните си мигове и колко отвратително и недостойно ще ги прекара. Твърде млада, беше твърде млада за да умре. Но противно на очакванията, боецът я поведе към главния вход на двореца, от където бяха влезнали вместо в някоя друга тъмница или подобно място за екзекуции. Не знаеше къде я водят, но нямаше друг избор освен да чака.
Обратно в мазето Елестар все още държеше ножът на любимия си. Гледаше залепналата кръв, която на приглушената светлина изглеждаше кафеникава. Доближи оръжието до устните си и ги накваси в кръвта. Беше студена. Никога не е била топла, не и от векове наред. И въпреки, че той отдавна нямаше сърце, а органите му бяха полуфункционални, не съжаляваше за сключената сделка. Това бе най-умното решение, което някога бе взимала. Моргана сигурно щеше да е горда с нея. Първата, която Гилгамеш обичаше....Гориоен толкова приличаше на предшественицата си, че привързаността му някак си се подразбираше.
-Господарко, съжалявам за грешката си....
Стражът приближил се до нея, свалил каската, с наведена глава, се извиняваше за това, че е позволил на момичето да го измами.
-Обещавам, че няма да се пов....
Красавицата замахна рязко с кинжала и преряза гърлото му. Засегна сънната артерия, от която шурна кръв като фонтан и оплиска чистото й лице. Алената течност стоеше като индиански символи върху кожата й. Беше ароматна и топла....

/Дидо, изчакай следващият ми пост, чак тогава ще пишеш ти. От цялата работа получаваш първата си статистика: Ловкост - 4./