Залата за аудиенция

Личният кабинет на Гориоен Елестар или както обича да я нарича - Стаята за аудиенция. Там тя приема важни личности, заемащи височайши постове, за да изслушва препоръките им, молби или бизнес предложения. Въпреки че рядко слуша когото и да е, показността трябва да се изпълнява.
Кабинета е обзаведен от масивно дърво, а мебелите са тапицирани с червен велур. Всички скринове се заключват ръчно от кралицата, защото тази жена няма вяра на никого, освен себе си. Всички важни политически и исторически записки, тя държи тук.

Понеделник - началото на новата седмица, зората на следващите часове. Денят, в който си казваме, че ще започнем наново, на чисто, без да поглеждаме назад. Като че ли, всички важни решения се взимат в понеделник. Решават се съдби, измислят се планове, изготвят се графици. Сигурно това си има своят скрит замисъл или просто човешкото подсъзнание е устроено така, че да си мисли, че това е денят, който им дава нова надежда.
В кабинетът както винаги нямаше никой освен неговата собственица и кралица на най-древната държава - Гориоен. Нейно Височество стоеше зад бюрото си от махагон и прелистваше някакви листи, видимо заинтересувана от тях. Но всичко това бе само привидно. Документите оставаха на заден план в сравнение с това, което наистина се криеше в мозъка й и погледът й минаваше през тях машинално. Вътрешно кръвта й кипеше за мечти, които съвсем скоро щяха да се осъществят, а сърцето й бушуваше от нетърпение и вълнение. Слънцето озаряваше златните й коси и ги караше да блестят, правейки я толкова красива. Но най-красивите създания са и най-опасни. Крият в себе си отрова, каквато не искаш организмът ти да погълне. Досущ като една кралска кобра и Елистар кроеше и дооформяше света, такъв какъвто искаше да бъде - в нейните нозе. Можеше да го има, но не на веднъж. Всичко изискваше прецизност, хитрост и изключително актьорско майсторство. Как само желаеше да възвърне славата на едновремешните владетели. Бе готова на всичко, стига да получи това, което иска. А тя щеше да го получи, а цената - кръв. Кръвта на народа си, както и тази на много други. Дали чувстваше съвест? Тази жена нямаше идея какво е това. Бе продала дори собствената си душа и нито за миг не съжали. Много щяха да умрат, но този факт не я трогваше. Бе готова да поеме това бреме, заради бъдещето, което бе начертала в ума си.
На вратата се почука и кралицата повдигна погледа си по посока на шума. Знаеше много добре кой е. Намести короната върху главата си, начерви устните и прочисти гърлото си.
-Влез!
Портата на залата се отвори и през прага й премина висок, красив, здрав мъж с подобна на нейната коса и жълти, проницателни очи. Дори в двореца, не сваляше доспехите си, които блестяха под слънчевите лъчи, а вечният меч, с който едно време си извоюва прякора - Богът на войната, отразяваше лицето му. Въпреки, че му бе господарка, не само по религия, той не й се поклони. Никога не го правеше. Тяхната връзка бе по-специална, на едно по-високо ниво и нямаше нужда от излишни клишета. Свързваше ги не само история, но и кръвосмешителство. Мъжът застана до прозореца и се загледа в далечината. Гледката водеше право към планината, която изглеждаше толкова спокойна и красива, привличаше те с омайността си и те подтикваше да прекараш живота си в нея.
-Свърши ли това, което ти заръчах?
-Направено е!
Дали Гилгамеш обичаше Гориоен е спорно. Но тя бе неговият билет към безсмъртието. Втора възможност за величие, поради което не можеше да я елиминира. Тя щеше да го отведе до престола и да го направи господар на всичко живо. А когато всички бяха отстранени от пътя им, те щяха да властват над тази земя.
-Кого си хареса?
-Лорд Хемиш. Втори съветник на Ди Клиф, един от най-приближените му.
-Значи загубата му би донесла на страната много мъка?
-Именно.
-Достатъчно, че да обявят война?
Войнът се обърна към нея и погледите им се срещнаха. Бяха някак си формални, но вътрешно горяха със силата на току що разпалена жар, която дори най-поройния дъжд не може да потуши.
-Точно така!
Жената се усмихна с тънките си устни, доволна от чутото.
-Чудесно!
-Изборът е лесен. Изпълнението е трудно.
-Ти си по военните стратегии скъпи, но не се съмнявам в теб.
-Трябва да изберем кой ще го направи.
-Глупаво е да пращаме някой от нашите. Никой илионец няма да нападне член на друг народ без причина. А такава не можем да предоставим.
-Какво предлагаш тогава?
Красавицата отвори един от рафтовете на бюрото си и извади от него бял лист, перо и мастилница с червено мастило.
-Ще платим на наемник.
-Наемник?
-Да. Ще се представи за един от нас. Няма нищо, което един убиец не би направил за пари. Няма да задава въпроси, ще свърши задачата точно, чисто, а после ще забрави, че някога сме го наели.
-Имаш ли някой предвид?
-Всеки от пустинята върши работа.
Елестар потопи перото в мастилото и почна да пише. Отне й около пет минути. Когато най-накрая бе готова, сгъна пергамента, сложи го в бял плик и го запечата с кралския печат. После го повдигна към боецът, който го взе и го огледа.
-Ще отидеш сам. Не смея да го пратя по пощальон или по гълъб. Само на теб имам вяра. Мястото е Сахрид. Търси Франсоа Миньон. Дай му го, а после се прибирай.
Гилгамеш кимна и прибра плика под доспехите си, там, където щеше да е на сигурно място. После се отправи към изхода, за да се подготви. Чакаше го път. Преди да излезе, кралицата го спря с кристално чистият си глас.
-И не забравяй да му платиш добре. Повярвай ми - заслужава си разходът.
-Разбрано!
Войнът напусна кабинета, оставяйки владетелката сама. Тя прокара длан по разтворената на махагона карта на света и се усмихна.
-Съвсем скоро, ерата на Моргана ще се възвърне. Но този път всичко ще е само мое. Бабче, май ще те надмина!

Личността на човек зависи от характера му. Какво ставаше, когато някой загуби своята личност? Какво се случва, когато те пречупят и мислите ти останат някъде в пространството индиректно преминаващи през съзнанието ти без да им се отдава нужното значение? Какво се случваше след като се предадеш? Имаше ли изход от тази ситуация? Имаше ли сила и воля да се съвземе? Имаше ли я искрата в очите...

Бях застанала пред една полица със стари книги и се опитвах да ги отърва от прахта посочваща хилядолетните им години. Лъсках книга по книга кориците и го правех все едно книгата в ръцете ми е единственият истински предмет на света, а всичко друго е просто илюзия, сън... лош кошмар. След ''величествените'' ми премеждия преди няколко месеца, кралицата реши да ме задържи до себе си. Оставиха ме да гладувам, докато те се хранеха пред мен, втълпиха ми, че ако не изпълнявам заповедите им ще ме уморят по много бавен и безмилостен начин.  Ръката ме болеше все още, въпреки че раните започнаха да застават, но белегът от свирепият звяр щеше да остане там. В редките случай, когато заспивах, се събуждах с крясъци притиснала лявата си ръка плътно към тялото, все едно е малко бебе, което се нуждае от закрила.  Спомените вече не ме разплакваха, но още чувствах болката от провала си.
Всичките ми поражения на физическо, морално и психологическо ниво доведоха до редица последствия. Вече не бях малката Саша, която няма да спре да се бори дори и да има цяла армия пред себе си. Бях изключила всичко в себе си и се чувствах като една празна черупка. Вършех работата в замъка, бършех прах, миех пода и ''придавах свеж вид'' на всичките статуи и реликви притежавани от кралицата. Изпълнявах всичко почти без да говоря. Не влагах емоция в нищо. Приемах обкръжението ми като даденост и нищо повече. Те бяха там. ТЯ ме притежаваше. Нямаше какво да направя. И колкото по-малко мислех за това толкова по-възможно беше да продължа да съществувам.

Спях в една малка стаичка за персонал забутана точно до тъмниците. В единия край имаше полу-счупено легло, а в другия тоалетна. Съществуваха още пет такива стаи и обитателите им не изглеждаха много по-различно от мен. Сломени, отказали се от борбата. Веднъж видях едно малко момче  с доста дълга руса коса, което влезе в съседната стая. За момент ме погледна и дори мисля че се усмихна, но това не траеше повече от стотна от секундата. След това се прибра, а аз стоях с безизразно лице през цялото време.

- Не забравяй книгите на най-горния ред! - каза спокойно кралицата без да ме поглежда. Знаеше, че ме е победила и не чувстваше нищо към мен. Аз бях поредната робиня, която трябва да задоволява нуждите й.

Оставих книгата с надпис ''Теория на магията'' на мястото й и се надигнах да взема огромната книга на първия рафт. В ръцете ми се озоваха ''Великите владетели'' и започнах да лъскам големите В-та на туловището с минимум три хиляди страници.  Тогава от книгата изпадна един лист и аз се наведох да го вдигна, но още преди да го докосна прочетох изречението върху него: '' Има причина да не си в тази книга, Гориоен, някой ден собственият ми меч ще ти я покаже. С обич  С. М.'' Гледах листчето неразбираща, доста дълго. След това в съзнанието ми изникна евентуална случка. Този човек е подарил книгата на кралицата, но тя никога не я е отворила. Съобщението му е останало непрочетено, защото иначе тя нямаше да го пази. Пъхнах го бързо в книгата и продължих да чистя. За първи път съзнанието ми се събуди и аз сформирах реален въпрос над който размишлявах; Кой е С.М.? Не познавах такъв, но си представих рицар, които идва и ме спасява. Колко красива гледка. Давах всичко в замяна на това да се запозная с този С. М. Но той може би вече беше отказал от нападение на кралицата, може би беше разбрал колко е силна, а може би беше мъртъв. Всичко беше възможно надявах се да разбера, защото това беше първото вълнение в мен от месец насам. Първата... искра в очите ми.

Никога не давай богу дух, когато той не го е искал от теб! Това не е цитат от някоя трагична книга, нито мисъл на някой архаичен философ. Не ти трябва много ум или логика, за да разбереш значението й. Не търси отговора и в смъртта, тя няма да ти го предостави. Търси го само и единствено в себе си. В онова малко каше, скрито под ребрените кости, далака или жлъчката, под ключицата или прилепнало плътно зад сърцето. Търси го в ума си! Не давай богу дух. Не, не говоря да не умираш когато опасността е пред нозете ти. Говоря да не се предаваш. Никога, до сетния си дъх, до сетния си миг помни, че щом те има, щом още съществуваш, то има причина и ти ще изиграеш своята роля в този неспирен кръговрат на съдбата. Тя може да те е забравила за момент, но е нужно само да прелисти прашната страница и да прочете заглавието, в което е включено твоето име. Боговете не искат духът ти когато той не е готов да се отдели от черупката си. Идеалите не са за мечтателите, надеждите не са лукс за тези, които могат да си ги позволят, принципите не са за богопомазаните. Тях всеки може да ги притежава, а цената - безплатна. Или се раждат в теб или цял живот се чудиш защо не си ги изградил, къде по пътя си изпуснал нишката, къде броеницата се е скъсала и няколко диаманти-ценности са изпадали. 
В този дворец всичко бе една голяма игра. Игра на власт, игра на корони, игра на преимущество и подчинение. Игра, в която обаче, за да участваш трябва да си голям играч и пак не е гарантирано, че ще я спечелиш. Победителят е само един, а за сега Гориоен водеше челната класация и нямаше изглед някой да я задмине. До сега....

-Мислила ли си какво ще се случи с теб ако не те бях взела под крилото си?
Саша секна бърсането си, но само за секунда, знаеше, че ако престане ще я накажат. Кралицата дори не я поглеждаше докато задаваше въпросът си, ей така между другото, докато разпечатваше поредния пощенски плик. Малкото ножче за рязане на хартия преминаваше през белия лист като през масло, правейки перфектен прорез.
-Взели сте ме под крилото си? 
Беше се научила да говори на Вие, колкото и да не й харесваше.
-Разбира се! Ако моите стражи не те бяха намерили сега сигурно щеше да живееш на улицата или дори да си мъртва. Трябва да си благодарна! 
-Не мисля, че щях да свърша така. 
-Не се надценявай! 
На вратата се почука и през нея премина глашатая, нает наскоро, още млад юноша, който не разбираше що за господар има и почтително се поклони.
-Имате посетители, Ваше Височество!
-Кой?
-Полковник Валънтайн и пощальонът.
-Покани ги!
В кабинета, който бе толкова просторен, че преспокойно можеше да се превърне и в бална зала, влезе Неш Валънтайн учител в гилдията, подготвящ войсковата рота на страната, следван от един непознат за Саша субект, елф, в своите младини, с нищо особено открояващ се и все пак със свити, прецизни и хитри зелени очи.
-Раян, изчакай моля те. Нека свърша първо с г-н Валънтайн.
Бе изминал малко повече от месец, когато го съзря за първи път, тогава, когато буквално й спаси живота, изправени един срещу друг на арената, но споменът за него не бе избледнял нито за миг, както и спомена за нанесената от разяреният лъв, рана. Силният и опитен пълководец й подаде няколко документа без да я поздравява и веднага след това се отдръпна. Не харесваше компанията й, адреналинът му се покачваше дори само при мириса на парфюма й.
-Ето тазмесечните данни. Имената, възрастта и уменията на всеки новопостъпил във Фрей-Филт са записани. 
-Благодаря ви, командире! Много сте любезен!
-За нищо!
Откакто Елестар бе стъпила на власт, караше управниците на гилдията да й носят отчет за всеки новоприет. Нещо, което само по себе си беше странно, но заповедите си бяха заповеди. 
-Сега свободен ли съм?
-Разбира се! Но нека ви се отплатя за разкарването. Саша.... - провикна се красавицата. - Заведи командира в трапезарията и му налей чай или каквото иска.
-Няма нужда...
-О, не, настоявам!
От последната неприятна случка, в която самата Д'Арк бе замесена, Гориоен се стремеше да запази добри отношения с тамошната управа. Не искаше да им дава повод да разберат цялата замислена схема, както и плановете й. Така ту ги държеше под око, ту гарантираше, че няма в какво да я обвинят. Видяла, че девойката се двоуми, тя сбърчи тънките си вежди и повиши тон. 
-Не чу ли какво казах, момиче?
-Да...разбира се.
Хубавицата остави поредната книга на рафта, сгъна парцала и тръгна към изхода, като леко се поклони на спасителя си.
-Моля, последвайте ме! 
Мъжът тръгна след нея и чак когато портата се затвори и закри телата им, брюнетката се отпусна и почна да върви по-уверено. Очите на Неш се забиха в лявата й ръка, по която все още имаше белези от нокти и зъби и неволно се върна към онзи незабравим ден.
-Виждам, че ръката ти се подобрява.
-Да! Честно казано, не мислех, че ще мога да я използвам повече.
-Радвам се, че можеш.
-Благодаря ви!
-Не ти отива да говориш така, нали знаеш?
-Как?
-Така! "Ви" и прочее. Личи си, че не ти е в природата.
-Нямам голям избор.

-Казвай, какво ми носиш!
-Намерих ги! 
Останали сами, Раян седна срещу господарката си, тази на която се обрече, зашеметен, запленен, като омагьосан от красотата й. Престъпил границите на морала, предател в душата си, преди добър познат в гилдията и верен приближен на Сард, сега той работеше за Гориоен и снасяше вътрешна информация. 
-Къде?
-Живеели са дълги години в чужбина. Но скоро се връщат. Ще поискат да се съберат с дъщеря си.
-Малката Азии....Кажи ми Раян, обичаш ли я още?
-Обичам само една жена, кралице моя и това не е тя.
Самодоволна усмивка се изписа по лицето на красавицата. Притежаваше го, него, както и всеки, когото си поиска. Можеше да го използва както пожелае и знаеше, че той ще изпълни всяка заръка с надеждата, че ще получи дори частица от нея. 
-Искам да ги убиеш! Мръсникът Разир не бива да оцелее. 
-Както заповядате! А Азии?
-Прави с нея каквото пожелаеш! Не е важна!
Младият мъж се изправи, наведе глава и напусна кабинета. Елестар стана от мястото си и отиде до рафтовете с книги. Взе точно тази, от която изпада листа и я отвори. Взе бележката в ръце и за пореден път се усмихна.
-Моринър....стари приятелю....твоето време свърши!

/Дидо, пиши в трапезарията с Неш, имаш свободно РП/