Улиците

First topic message reminder :

Пусти и тихи, освен когато не стане сбиване. А в този град това не е рядкост. Улиците са пълни с пияници и просяци. От канализациите се носи миризма на сяра, а сградите за стари и нестабилни. Обикновените хора трябва да са много внимателни и предпазливи

- Да, Дрейки.Какво става със страстната пушачка? - попита иронично Геш, като кискайки се прикри с ръкав усмивката си.
Дрейк се почувства леко сконфузно от ситуацията но се опита да се овладее и измънка под носа си:
- Заеби, нищо интересно.Видяхме се и това е...
Тук Геш прекъсна думите му като започна да подскача пред тях като малко дете и да имитира гласа на ковача
- Видяхме се, видяхме се.И какво стана като се видяхте? Хайде, Хайде - подканваше го той - разкажи ни интересното.
Очите на момичето и на Геш се бяха вперили в него, очаквайки да чуят развитието на разаза му.

-...а, нищо особено.Една хубава вечер, нищо повече.
При тези думи Геш подскочи ахвайки от изненада.
- Как така нищо!Нямаше ли разходка из гората?А? Гъбки не брахте ли?
- Геш, стига! знаеш че не съм такъв!
Зайо не остана очарован от отговора и обърна гръб на ковача.Запъти се към Меропа, прегърна я през рамо с големият си ръкав и и прошепна.
- Остави го тоя женчо! Ела да видиш сега на какво място ще те заведем.

Котето със шарените очи все още вървеше покрай тях.То бързо настигна групичката и започна да тича между краката на Меропа.Един конец висеше от дрехите и, а малкото животинче бе решило че ще се позабавлява като се опитва да го хване с лапичките си.То скачаше по нея, понякога се закачаше за дрехите и, а друг път тя неволно го ритваше когато то самото се навираше между краката ѝ.

Дориан продължаваше да крещи в обятията на русокосият учител, който я държеше здраво.

- Еей! Ако не млъкнеш ще те пусна!

Дориан явно не възприемаше думите му на сериозно и продължаваше със своята ужасяваща серенада от нечленоразделни писъци.Скай реши да се издигне по-нависоко от града за да не вижда ясно разстоянието от тях до земята.Той се издигна нагоре, преминавайки през облаците докато не се извиси над тях.Единствено слънцето в момента огряваше телата им с нежната си светлина, а облаците под тях бяха като райските пътеки.

- Можеш да погледнеш надолу. - извика Скай към нея, уверявайки я че всичко е под контрол.
- Не...не...не... - повтаряше едно след друго тя, като не желаеше да се откопчи от тялото му.Тя трепереше тихо в обятията му и чакаше само момента в който ще слезе на твърдата земя.
Известно време те се рееха из облаците, като Скай се забавляваше и се блъскаше с мъгливите красоти.Когато дойде време да се приземяват, учителя подходи много внимателно към ситуацията, като с плавен полет се снижиха надолу.Кацането им на земята беше меко и дори Дориан не разбра че вече не са във въздуха.

- Ето, това беше.Видя ли че не е страшно? - засмя се Скай. - Май имаш страх от високото, а?

Стъпих стабилно на крака и се огледах. Я! Вече бяхме в Найтмер. Че то било много близко, ако летиш де хъъ...хъъъ.
-Май имаш страх от високото, а?
Изкопчих се от него като попарена и го погледнах ядосано:
-Аз??? Аз, да се страхувам от нещо???
Гледах го заплашително и се перчех като разгонен петел, но и двамата знаехме, че нямаше да му посегна. Затова и погледа му беше усмихнат и сигурен. Това ме секна и се свих като в черупка.
-Може би...мал...ко.... - измънках под носа си като малко дете. Повдигнах очите си към него и след като се засмя чаровно възвърнах предишното си, до болка ми познато състояние.
-Ще ми липсва усмивката ти, знаеш ли?
Това му дойде изневиделица и той прие сериозен вид. Гледахме се право в очите на другия.
-Наистина ми беше приятно. Даже и частта, в която трябваше да спасявам мизерния ти задник. - засмях се леко носталгично спомняйки си случката. Приближих се до него и леко го целунах по устните. -Благодаря за хубавите моменти...

Скай се засмя и сконфузено прокара пръсти през косата си, чудейки се как да отвърне.
- Е...на мен също ще ми липсва...някой да ми спасява задника.Но нали обичаш да бягаш? - в думите му се разнесе леко доловима ирония.
Той прегърна Дориан силно, като се задържа няколко секунди.Погледна надолу към нея, като също я целуна нежно по устните.След това бавно се отдалечи от нея, като и помаха с ръка.

- И да се пазиш, дребен - чаровната му усмивка отново се появи на лицето и той се понесе отново към облаците.

Проследих го как се губи в небето. Веднъж изпарил се от полезрението ми, Феникс ми се стори толкова далечен с всичките си прелести, прекалено жаркото слънце и многото цветове. Все едно беше в един минал живот. Тръгнах по улиците, които много се различаваха от онези там, обладана от мислите си. Тези дни бяха наистина хубави, не излъгах Скай като му го казах. До някъде не можех да повярвам, че и аз може да си прекарам добре. С тези хора минахме през какво ли не - от танци и песни до нападения и чупене на крайници. От преобразяване в мъже до отдаването им с целите им физически страсти. Моментите се редяха в главата им от първия спомен на събуждането ми с тениска на сърца, до последния на прегръдки и сбогувания, като откъсчлени кадри от филм, спойлери, които обаче се загнездват в мозъчните гънки и са безценни като скъпоценни камъни. По пътя си купих един йогурт с овесени ядки. Не бях яла цял ден и стомаха ми почна да се бонтува за хранителни вещества. Седнах на една пейка е близост до парка. Нахраних се и останах така. Не знам колко време съм стояла, но ми се сториха часове. Точно от това имах нужда. Да остана известно време сама, чужда за света в собствената си нищета и самота. Тук никой не ме закачаше, никой не ми обръщаше внимание. Бяхме само аз и вятъра за компания. Стисках торбата си, знаех къде исках да отида, но нещо ме караше да не бързам. Невидими въжета ме дърпаха назад в опит да отложат колкото се може повече следващите събития. Дали беше страх? Най-вероятно да. Безстрашната Дориан се плашеше от нещо толкова обикновено като срещата с един мъж. Колко жалка картина, нали? Бях изпушила повече от половината си кутия с цигари, а времето летеше ли летеше. Забързваше своя ход без да пита никой, без да чака никой. Неусетно отнемаше секундите ни живот като най-жестокия палач. Слънцето почваше да залязва и тогава разбрах, че е време да ставам. Изправих се от мястото си и тръгнах в посока на дома му. Щеше да е сега или никога. А никога не беше опция.

След като се отдалечиха от бара, всичко вече се бе успокоило.Меропа и Дориан вървяха напред като си разказваха някакви случки, а Геш стоеше плътно зад тях размахвайки ръкавите си като вятърна мелница.

- Хора... аз ще трябва да тръгвам.
Когато Дрейк каза това, всички се стреснаха.Та току що бе дошла Дориан, а той искаше да бяга.

-А...защо не дойдеш с нас? - извика Геш към другаря си, който стоеше до него.Той нарочно повиши тон, за да може Дориан да го чуе.А когато момичетата дочуха разговора им, замряха в очакване на отговора.

- Не мога, наистина.Трябва да довърша едни оръжия.

- Хайде де, обещай поне че някой ден ще дойдеш!

- Добре, Добре.Обещавам! - кааза Дрейк, вдигайки ръка до сърцето си.Когато приключиха с обещанията и заканите за луд купон, Дрейк се сбогува със всички поотделно като обърна специално внимание на Дориан.Когато се сбогуваше с нея, той я стисна силно в прегръдката си и я завъртя няколко пъти.Момичето естествено нямаше нищо против, но не го показа.
Когато приключиха със снимките и поздравите, Дрейк се отдалечи от компанията като им помаха с ръка...

Елизабет изпълняваше своя красив танц, докато солените капки галеха затворените й клепачи. Прилична на някоя самодива тя се преплиташе с омайния дъжд, който излъчваше аромат на есен.
Толкова сама и в същото време някак си щастлива, че може да се почувства свободна в собствената си вселена, в която съществуваше броеница от всевъзможни красиви, страшни, чувствени и раними низове. Водата се отичаше в шахтите, а заедно с нея и сдържаността на младото момиче. Мислите бяха отправени някъде далеч към небосвода или някъде назад в не толкова далечното минало, което я топлеше през самотните нощи.
И макар без музика, ако я наблюдаваш от страни, като че ли можеш да доловиш ритъма на мелодията в главата й, само и единствено от стъпките, които прави.
Още недовършила силен звук я накара да се върне в реално време, на реално място и да се спре стреснато. Ръкопляскания се чуваха на не повече от четири метра от нея и нуксата инстинктивно обърна вниманието си натам. А там, в тъмнината, се открояваше явно и силно, женска фигура, толкова пленителна, толкова интересна и някак си неземна, че беше немислимо да не я забележи човек.

Непознатата спря с аплодисментите си и се усмихна.
-Хубаво танцуваш! Имаш тънка снага. Често ли го правиш?

Имаше чувството, че дъжда ще продължи вечно и стъпките да отекват в бетонния лабиринт, времето спряло само заради нея. Сякаш бе забравила, че всичко хубаво свършва бързо.

Аплодисменти... Накараха Ли да излезе от транса си и да застане нащрек. Отметна леко късата си рокля, за да има по-добър достъп до ножа, закрепен за бедрото й с ножница. Присви очи и леко приклекна. Приличаше на пантера готова да скочи и да захапе жертвата си. Но изправяйки се лице в лице с... всъщност Ел не можеше да определи точно какво виждаше, но приличаше на жена, толкова величествена, че ако беше някой по-обикновен човечец би се почувствал малък и прекалено уязвим. Но не и Елизабет. Тя бе прекалено горда, за да прилича на уплашен заек и да гледа жената със страхопочитание. Всъщност просто отпусна готовата за бой ръка и се изпъна, вдигайки глава. Очите й обаче я издаваха, хвърляйки ледени искри и подозрителни погледи.

Обърна се с цялото си тяло към съществото, което вървеше с грациозна крачка към нея. Беше красива... по един неземен начин. Но като се замисли... и нейната красота не можеше да се срещне често и определено не между хората. Една от най-показателните разлики между хората и... онези, които далеч не спадаха към тях беше перфектността на вторите. Може би и за това много от човешкия свят се бе увлякъл така, позволявайки много повече на съществата, отколкото би трябвало.

Непозната я похвали и сякаш неволно я попита дали често танцува. Елизабет се усмихна.

- Благодаря ти. И да, винаги, когато ми се отдаде възможност. Ти танцуваш ли?

П.П. Съжалявам, че смених лицето, но при първия пост не бях в настроение и сега осъзнах, че изобщо не ми е удобно да пиша от Аз-формата.

-Аз!? - възкликна със сладкото си гласче непознатата. -Нее. Крилата ми пречат, хихихихи. Аз правя други неща.
Тя хвръкна във въздуха и кацна на две крачки разстояние от Уинтер. Изпъна малката си ръчичка към нея.
-Аз съм Миша. Некромансър четвърто ниво. Живея и уча в Роузкилл. Ти си нукса, нали? Да, веднага те усетих. Излъчваш аромат на пухени възглавници. Много си красива, искаш ли да ми станеш приятелка?
Момичето гледаше странното същество пред себе си с леко недоумение. Определено говореше доста, но явно не беше настроена враждебно. И все пак говореше доста.
-Дааа....реших го. Ти ще си ми приятелка.
И просто така Миша се нахвърли върху нея като я прегърна през врата.
-Толкова ще се забавляваме. Ще живеем заедно, ще тренираме заедно, ще те гледам как танцуваш. Искаш ли, а, искаш ли? - обля я с въпроси белокосата мъртвородна.

Елизабет беше слисана. С такова нещо не се бе срещала преди. И определено не се бе прегръщала с непозната. За бога, тя не се прегръщаше и с познати освен с... Да, нямаше да мисли сега за това, първо трябваше да оправи тази каша тук. А беше ли за оправяне? Ли се почуди, но обви ръце около съществото и прошепна едно малко и невинно:

- Добре.

Имаше добро предчувствие. Пък и бе видяла толкова много от хората, че вече нищо не можеше да я учуди или нарани толкова много. Сякаш си бе изградила местенце, където слагаше онези, които мразеше, с надпис: "Де да ми пукаше."

- Ще живеем заедно? Къде? И трябва да те предупредя, че няма да се задържам прекалено много.

Тогава го мислеше и вярваше в това, знаейки, че някъде там я чака нейният ключ към щастието. Но дали щеше да си тръгне наистина?

- И може да те науча да танцуваш, ако искаш. Ще изглеждаш великолепно. - добави тя с усмивка. Щеше да се държи така както подобава. - О, забравих. Аз съм Елизабет.

-Как къде? - възкликна Миша - В Роузкилл естествено. Всичко там е безплатно, а и може да тренираш уменията си. О, а когато сънувам нещо интересно ти може да ми разгадаваш сънищата. Ще е хубаво, никой няма да ни притеснява. А ако някой посмее ще се разправим с него, хахаха - засмя се ниската некромансърка.
Тя не дочака отговор, а хвана Лу за ръката и я повлече след себе си.
-Хайде, хайде, губим време. Друг път ще разглеждаш града.
Те тръгнаха по улиците, а дъжда все така мокреше телата им, но явно двете момичета не възразяваха. А и нямаше какво да направят. Не можеха да се борят с природата, а явно и никоя от тях не си бе взела чадър.

/Елизабет пиши как вървите по Пътя на Смъртта/

Двата мага се материализираха в Найтмер, в самото му начало. Огледаха се и веднага съзряха за каква грозна и мръсна дупка става въпрос. Бяха идвали тук и преди, но така и не можаха да свикнат с миризмата на развалени канализации, излюпени сгради, постоянна мъгла и прокълнати на всяка крачка.
-Намираш ли я?
-Долавям нещо. Бегъл аромат.
-Постарай се повече.
Ерик се намръщи:
-Не ме пришпорвай.
-Ако не побързаме може и да няма какво да спасяваме.
Матюс разгърна целия параметър на магията си и го обля из града. След известно време засече аурата й и тръгна в посоката.
-Натам. Не е сама.

През това време инцидента в Моргата беше към края си и сега момичетата седяха в разгара на деня, тъкмо след обед, а Арадел съобщаваше ужасната новина на Дориан, че не я познава. Некромансърката се захили. Предположи, че това е поредния майтап.
-Да бе, добра си признавам.
-Не се шегувам.
Очите на синекосата се разшириха. Тя не можеше да повярва на думите й.
-Това някаква шега ли е, защото ако да хич не е смешно и ще ти нашаря задника за нея.
Арадел инстинктивно се отдръпна. Тогава мъртвородната разбра, че не бъзик.
-Как така не ме помниш?
Докато двете се обясняваха в далечината се виждаха бягащите фигури на мъжете, които все повече се приближаваха към тях. Веднъж стигнали ги се спряха.
-Арадел, слава богу.
-Лезандър, Ерик, какво правите тук?
-Спасяваме те, естествено. Но май вече си спасена. Какво стана, коя е тя?
Ето, че се появиха още двама. Некромансърката не издържа и се развика като луда.
-Аз съм Дориан. Дориан! Най-добрата й приятелка. Какво по дяволите?
-Лезо, това е онази, за която й разказвахме.
-Онази???? Ще ви...
До тръгна към тях със свит юмрук, но се спря.
-Това е писна ми. Всички идвате с мен.
-Да бе как пък не. - отвърна Д'Арвил.
-Казах, че идвате с мен. Веднагаааа. - изкрещя се момичето с проблемната психика, хвана Арадел и почна да я влачи, а след нея искат или не тръгнаха и маговете.

Двамата вървяха по улиците с ръце в джобовете.
-Повече за Найтмер?
Истории. Не го биваше много в историите, като изключим онези, които разказваше на Дориан и пак не бе майстор оратор. Но все пак щеше да задоволи любопитството на Аш. Все пак бе чужденец, нормално да му е интересно. Ковачът извади от джоба си цигарената кутия, потупа от здравият й край и от нея изскочи една. лапна я с устни и приближи пакета до магът.
-Искаш ли?
Младокър веднага се сети за вчерашното си желание относно цигарата. Сега съжали, че не го беше помолил още тогава. Но пък за сметка на това щеше да се възползва сега.
-Благодаря! - и издърпа една.
Туул извади стара, изтъркана, но ценна запалка Зипо и запали първо своята, после тази на Аш. След това продължиха пътя си към ковачницата.
-Найтмер е пристанищен град. Говори се, че едно време е бил много богат на риба, но покрай цялата тази агресивна енергия робата намаляла, а и територията не е създадена с цел да е тучна поляна или слънчев плаж. Търговията все повече намалявала, а страната се превръщала все повече във втори дом на създателя си.
Дрейк погледна изпод вежди другарят си:
-Това е Себастиан Дантес ако не се сещаш.
-А, да, да...знаех това.
-Ъхъ....Както и да е. Това е държава на тъмнината. Тук най-топлото лято е като сега, а зимата може да се бори по лютивост с тази в Корнор, макар че няма кой знае колко сняг, въздухът е смразяващ. Обитателите са наистина жестоки в повечето случай, макар че има изключения, но също така и невероятни магьосници. Покрай бизнесът си имах възможността да се запозная с много от тях. Повярвай ми непреклонни са. Способни са на изключителни крайности за личното си благо. Прекрачват границите на човешкото, излизайки извън небитието, достигайки смъртта в най-чистата й форма. Но това е нормално, все пак им е в кръвта. Едва ли би разбрал, освен ако не познаваш някой прокълнат.

Махнах с ръка пред лицето си, знаех, че няма да мине много време докато не се разбере истината. А вече беше по-хладно от обикновено, бе се свечерило и започнах да бленея за леглото в общежитията, та аз дори не го пробвах. Утре ме чакаше дълъг ден определено исках да видя отново погледа на Клаудия, доволна от това което правя. Но можех ли да оставя чужденецът тук, той определено е е пригоден за това място, къде щеше да спи?! Ако онази некромансърка го бе видяла пак със сигурност нямаше да се размине само с обиди. Стигнахме до каруцата му.

-Къде ще спиш? Имам стая в общежитията на Роузкилл, ако искаш остани с мен тази вечер, а утре ще потеглиш?

Предложението ми бе отправено целенасочено, от една страна щях да си осигуря превоза до Роузкилл, за около половин час, при доброто желание на събдата, а а утра исках да помогна на чуждестранеца.

-Не искам да те оставям в града, през нощта, може да ти се случи нещо...

Погледнах към Шифтъра. Бе дръзнал да се превъплати в самият Дрейк. Ама че наглост! Това момче можеше да си докара сериозни последствия.
Ама как ме изхвърлиха само от бара. Искаше ми се да се развихря в този момент, но не успях. Тъкмо ми бе кипнало от цялото разкарване до тук и можех да си го изкарам на малката. Ама пък, ако имаха поне един свестен човек зад бара, който да ни обслужи...може би щях да бъда по-доволен. Както и да е. Пренебрегнах случката от преди малко и се обърнах към момчето. Вече беше себе си. Отново онази оплешивяваща глава ми се хилеше насреща. Предложи ми да спя при него. Да бе! Как пък не!

- Благодаря ти за гостоприемството, но ще откажа. Трябва да се върна рано сутринта, за да предам оръжията. Нямам много време което да губя. А и ме чакат.
Въпреки че бе учтив с мен, нямах му доверие. Както на него, така и на всяко проклето некро в този град. Единствено Дрейк ми вдъхна малко доверие и само заради него, някой ден бих се върнал тук. Но, не и да пия бира.
Обърнах се и потърсих каруцата си с поглед. Коня си стоеше спокойно пред бара и пасеше отново трева. Ама че животно...нямаше наяждане! Запътих се право към него и оправих юздите му, след което се обърнах към Шифтъра.

- Ако искаш, мога да те хвърля до сградата. Но от там, поемам към гилдията.

Усмихнах се на Мага, отказа покана ми, но все пак бе така любезен да ми даде това което искам от него. Или поне едно от тези неща. Това което научих е че има време за всичко, бях сигурен, че съдбата пак ще ни срещне.Е дано този път ме познае. Или пък не!
-Ще се радвам да ме закараш до Роузкилл.
Още преди да направи жест да се кача, аз вече бях в каруцата. Все пак го заслужавах, аз му платих бирата с която поля онази некромансърка.
-Е, хайде, какво чакаме?

Ах, дом сладък дом. Къде другаде ще се чувства на мястото си, ако не в собствената си територия. Там от където започва твоя живот и евентуално завършва. Разбира се може и да беше дома на Мортем, но това го правеше дори по мрачен, страховит и опасен. В другите територии беше на нокти през цялото време, а сега като е тук искаше да се отпусне, но не трябваше. И все пак надали щеше да стане жертвоприношение на Себастиян или нещо. Защото може и такива да ги има. Да поднасят момичета на Сатаната с цел той да им даде сила, това винаги го е намирала за нелепо.
И ето я по улиците на Найтмер. Пак се виждала пияници и просяци. Но и нещо ново.
-Върни се веднага.
Викаше някакъв мъжки глас.
-Ела и ме хвани, женска ...
И в следващия момент се чу силен удар от юмрук. Момичето погледна в тази посоки и видя някакви си мъже да се бият. Преди досега не беше виждала сбиване. В Роузкил не се позволяват, а долу никой не смее да се сбие сякаш ги беше страх. И сега и беше интересно. Даже много. Гледаше как хвърчи кръв от устните на мъжете. Как се подмятат юмруци. Беше толкова забавно, но и малко варварско.
И ето че се появи и нова фигура. Красива жена с къса, оранжева коса и доста малко дрешки се намеси между тях и започна да го успокоява. А явно заради нея било всичко. Е вече не и беше интересно. Затова продължи пътя си. Сега трябваше да намери господин Дрейк и да му предаде думите на Амброзия.
А и нещо в нея започна да се надига. Беше ентусиазъм, че щеше да види някой, който беше споменаван от момичета в Роузкил. Ако е такъв какъвто те го изкарват, значи ще има червене и притесняване.

Остатъка от денонощието преминахме в път. От време на време се сменяхме за наблюдение. В тези моменти си позволявах да заспя поне за малко, а Оар стоеше буден. После обратното. Имахме нужда. Не бяхме спали повече от тридесет часа и телата ни отказваха да слушат гравитацията. Така че, тези съкровени минути на отдих ни дойдоха доста ободрително, поне малко...Не спирахме никъде, освен по запустели пътища, за да си починат конете и в града на маговете за храна и вода. Не ми хареса това място. Беше твърде слънчево. Не изгарящо като пустините, но все пак блясъкът дразнеше очите ми. Толкова цветни хора, събрани на едно място, не бях срещала никога преди. Като излезли от цирка. С руси, розови, зелени и какви ли не коси, очи и дрехи. Пълен парад. Но и това отмина.
Малко по малко приближавахме желаната дестинация, и до сега да се бях отказала хиляди пъти, да бях обърнала животното и да се бях върнала обратно, ако нещо в името Найтмер не ме викаше толкова ожесточено. Нашепваше ми своята тиха, безмълвна песен и караше сърцето ми да бие лудо след всеки изминал километър. Сякаш нещо ме очакваше там и не ми даваше мира. Не и преди да го видя, а аз все така не разбирах какво.
Няма как да не забележиш, че веднъж минеш ли границата между териториите, пейзажът се видоизменя значимо. Слънцето все така високо в небето, сякаш бе захлупено с невидим похлупак и лъчите му не достигаха до кожата. Дори не се усещаше. От друга страна пък не беше студено. Не и като в Корнор. Имаше някакъв граничен баланс, който разделяше едното от другото. Приближавайки далечните фасади на града, въздухът стана по-скоро влажен, отколкото остър. Светлината бегла, а мракът цареше. Не, не беше тъмно, но някак мрачно. Мъгла извираше от земята, достигайки чак до прасеца, а наоколо се чуваха писъците на гарвани, чакали и лешояди. Пустотата заобикаляше пътищата. Суха, жълта трева, разголени клони на дървета, създадени като че ли за бесилка. Дупки и начупена почва, изсъхнала, неподхранвана. Гъсти сиви облаци те гледат с големите си очи и предвещават скорошния дъжд, който ще залее територията и ще я направи още по-меланхолична. А над всичко това, един огромен череп в небето. Не можех да отлепя поглед от него. От бездънните му ями, от извитата в зловеща усмивка уста. От тези тъмни кълба, вместо очи, които ти се присмиваха и те караха да се чувстваш нищожен. Много нищожен...
-Това е Територията на прокълнатите. Плашеща е, нали?
-Красива е! - изрекох зашеметена от гледката.
Имаше нещо толкова опияняващо в атмосферата, в парата и тайната на това място. Сякаш се сливаше с душата ми, изрисувана, за да се вкопчи в нея и да я накара да остане. Чувствах се някак си на място. Някак си...у дома....
Сградите и архитектурата на града не се отличаваха от общата представа. Те загатваха за своята тъмна мощ и нощният неземен живот на живи трупове, персони от незнаен произход и същества на мрака. Ако го погледнеш от високо, ще видиш, че е построен под формата на пентаграма и кой знае, може би от всеки ъгъл блика изкуството на Ада, което ми се струваше толкова подмолно, жестоко, но и невероятно, че караше кожата ми да настръхва от удоволствие и скрит пацифизъм, до желанието за бунт, хаос и анархия. Раждаше в мен копнеж за ален цвят, за страдалчески поглед и избликваща чернилка от дебрите на съзнанието и изпъстряше околията с монотонността на черните очи, които правеха лицето ми презрително, перфектно вписващо се в заобикалящият ме свят на пъклена сила и умопомрачаващи терзания.
-Стигнахме.
Гласът му пречупи фантазията, в която бях потънала и ме върна в сегашното. Слезнахме от конете и ги завързахме за едно дърво. На улица разстояние се намираше въпросната ковачница, заради която си навлякохме толкова неприятности. Очите ми се забиха в нея и сякаш електричество премина през целият ми гръбначен стълб. Гледах я с полуотворена уста, а нещо в нея ми се струваше толкова натрапчиво близко и познато, сякаш милиони пъти съм пресичала прага й. Какво е това състояние на ума, което те подтиква така напред и ти шепне за дежа ву? Не знаех, не можех да го определя. Нещо в цялото това място ме дърпаше на всички посоки, каращи се коя да ме вземе за себе си.
-Ще влезеш ли с мен?
-Не. - поклатих хаотично глава, едва възприемаща въпросите му. -Искам да огледам.
-Добре. Само внимавай да не се изгубиш.
Нещо в мен ми подсказваше, че няма такава опасност. Все едно знаех пътя предварително. Все едно всеки ъгъл беше като един от десетте пръста на ръцете ми.
-Няма....
Обърнах се и тръгнах в незнайна посока. Зад гърба си чух звън на малка камбана и затваряне на една врата, която се заби като острие под капачката ми.

Елизабет явно смяташе, че зад поканата му стои някакъв скрит смисъл или план, който само чака да бъде разбулен. Всъщност реалността бе доста по-различна. Въпреки, че последната им среща бе....така да кажем неординерна, Зийк нямаше намерение да обсъжда този въпрос точно сега. Времето бе сравнително хубаво и искаше да се възползва от него. Покани Уинтър да го придружи защото я намираше интересна, доста жива и пъргава, нещо, с което техните хора не се славеха. За разлика от братята си некромансъри и шифтъри, бяха доста тромави, бавни и унесени. А тя бе жизнена и кипяща с енергия и мъжът имаше нужда да прекара малко време именно с такъв човек.
-Тук сме за разходка, както ти казах. Не се притеснявай, не крия задни помисли. Просто ми се излизаше извън имението, а ти си приятна компания.
Мислите си, че той я ухажваше? Нищо подобно. Действително тя бе една изключително красива млада жена, но Пиърс не изпитваше подобни влечения към нея. Интересът му бе по-скоро подкладен от магията, която съдържаше в себе си, която блестеше с доста признаци за голямо разрастване и стигане до професионално ниво, с което не всеки можеше да се похвали.
-Последният път ти обещах че ще се разровя малко повече за спецификата на енергията ти.
-Помня.
-Съжалявам, че ще те разочаровам, но покрай всички тези бунтове и изчезването на Боунс не ми остана време. Бяхме заети с търсенето му под дърво и камък.
Чак сега Ели си спомни за завързания на изтезателния стол мъж, с препаска на едното око. И чак сега се сети, че точно той спомена името на онази Дориан, която и учителката й спомена снощи. Спомни си как в началото почти го съжаляваше, но после се отврати от него заради предателството му и лицето й се навъси.
-Намерихте ли го?
Зеленокосия поклати отрицателно глава.
-Разбирам. Ако мога да помогна с нещо...
-Няма с какво. Спокойно, рано или късно ще ни падне в ръцете. Хора като него винаги се връщат там, от където са почнали. Но да не говорим за това. Хайде, искаш ли да отидем в градината? Доста е приятно, там въздухът е свеж. Тъкмо ще ми разкажеш как преминават уроците ти. Ай държи ли се добре с теб?

/Ел, може направо да пишеш в градската градина и да си създадеш ако искаш някаква ситуацийка./

Нощта криеше своите загадки, както всяка предишна и всяка следваща, на това място, изпълнено с тайнства и неразгадани мистики, оставени за поколения напред. Луната игриво хвърчеше около си и даваше предпоставки за пълнолуние, което щеше да навлезе в атмосферата точно утре вечер, след залез слънце. Блещуканията й хвърляха върху града размазани сенки. Пресечките на улиците изглеждаха привидно безлюдни, но в тъмнината им можеш да съзреш как няколко чифта очи проблясват плахо или заплашително. От сградите се разнасяха всевъзможни звуци на отчаяние, страст или яд.
И в цялата тази прелюдия на отвъдното, едно момиче крачеше само, без да се замисли, че това вероятно е най-голямата й грешка. Най-силната пролука в защитата й и може да й коства всичко. Брулещият вятър разнасяше русите й кичури като плачеща върба, а кожата й потръпваше от студа на прииждащата есен. Вървеше привидно смело, но вътрешно усещаше, че може би това не е толкова добра идея. Може би трябваше да помоли Кристофър да я изпрати или пък да остане при него. Но тръгна, защото въпреки всичко искаше да се прибере. Но в момента положението не изглеждаше никак розово за нея и това бъдеще бе напълно неясно.
-Мен ли търсиш?
Гласът му се разнесе из шахтните изпарения като зимен бриз. Очите се впиваха в нейните като ледени късове, а излъчването те покосяваше като лавина. Студ...всичко в този мъж бе студ. Студ и мрак. И много, много кръв - засъхнала, стара, нова, прясна, рядка, сладка, гъста, безвкусна....всякаква. Кръв!
Девойката застана на място като статуя, като ледена фигура, която той сам е издялкал от огромното парче замръзнала вода. Стоеше и гледаше право към него, с полуотворени устни, с разширени, но безтегловни очи. Гледаше като хипнотизирана, все едно бе загубила разсъдъка си, осезанието си, усещането, всички сетива. Все едно бе изгубена. Изгубена в него! О каква неспособност да се контролираш, да се превърнеш в кукла, подвластна не на собствените си, а на чуждите желания.
Непознатия, с цялата си приказност, повдигна длан и замахна с показалец, показвайки й, че иска да се приближи. Нещо вътре в главата на Уинтър, най-вероятно здравия разум, крещеше да не го прави, да стои на страна, да се обърне и да хукне, колкото я държат крайниците, но краката й тръгнаха машинално, като придърпани с невидими конци, а инстинктите й я подтикваха да се покори. Душата й копнееше да изпълни заръките му, все едно я бе омагьосал. Нямаше друго обяснение. Беше я омагьосал!
Тя се приближи до него и мъжът я хвана за тила - грубо, но сдържано. Така или иначе, тя не изпитваше болка. Тялото й отказваше и кожата не усещаше нищо освен студенината му. Мъжът повдигна същият този показалец и нокътят му се издължи с няколко милиметра. Бе твърд и остър като стрела.
-А сега, скъпа....само не издавай звук, нали?
Ели поклати покорно глава и вампирът се усмихна.
-Добро момиче.
Прокара върха на нокътя си по продължението на шията й, точно от ляво, оставяйки дълбока резка, от която потече алена течност. Той наведе глава към нея и я облиза.
-Ммм....сладка си. С удоволствие ще те източа когато му дойде времето. Но шшшштттт....това ще си остане наша малка тайна, нали?
-Да... - промълви глухо и затъпено хубавицата.
-Чудесно. А сега, забрави, че някога си ме виждала. Обърни се и се прибери там, от където си дошла. Изкъпи се, намажи тялото си с балсам. Изпий чаша вино, легни си, а преди да затвориш очи поздрави съквартирантката си от непознат таен обожател. Ясен ли съм!
-Да!
-Върви!
Чернокосия я пусна и нуксата пое по пътя си, все така безметежна, все едно света около нея бе нереален. Ефекта на влиянието му щеше да изчезне чак когато се прибере в стаята си. А до тогава никой нямаше да я притеснява, никой нямаше да я спре или тормози. В следващият миг, човекът с нетуптящо от години сърце се изпари в небитието така, както се бе появил.

/Ели, прибирай се в гилдията. В стаята са само Миша и Даймънд. Алек няма да е с вас тази вечер./