Бърлогата на децата Индиго

Така се наричаше една каменна къща в края на града, която не представляваше поредния семеен дом. Бърлогата се обитаваше от шест невръстни сополанковци, две от които момичета. Защо им казват така? Кореняците смятат, че те са докоснати от самия Один, който слезнал на земята и погалил всяко едно от тях по челото. От тогава те изгубили зрението си, но виждали с третото си, вътрешно око. Считат се за гадатели на варварския народ. Тукашните вярват, че ако отидат при тях, те биха им разгадали някой знак от небесата. Най-често гледат на кости, животински органи или метала, който берсерките толкова много почитат.

Стоейки насред порутената постройка, която в никакъв случай не би определила като годна за живеене, въпреки че очевидно беше обитавана, Кейлин започна сериозно да се чуди защо изобщо бе последвала хлапака. Фактът, че знаеше името и я бе накарал да тръгне, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-странно и се струваше това и толкова по-лоша и изглеждаше тази идея. Нима наистина беше последвала дрипаво сляпо момче, до сграда в покрайнините на напълно непознат град, която изглеждаше сякаш всеки момент може да се стовари отгоре ти?! Това определено не беше разумно поведение. Въпреки това нещо и подсказваше, че именно това е правилното нещо в случая. Може би е била тук и преди - в Корнор, обикаляйки улиците, или в тази къща. Може би познава това хлапе. Това щеше чудесно да обясни факта, че той знаеше името и. Все пак не можеше да си спомни почти нищо, така че имаше вероятност да е така. Това щеше да е напълно разумно и логично обяснение. За съжаление самата тя не вярваше особено на тази своя теория. Нищо в този град, нито пък в тази къща и обитателите и, не и изглеждаха дори смътно познати, не и навяваха каквито и да е спомени, както например когато хората и бяха разказвали за териториите на прокълнатите. Само от разказите им, Кейлин беше усетила някакво неопределено чувство, че е била там и че именно натам се е запътила и сега. Различните разкази и описания на хората бяха отключили някакви фрагменти от спомените и. Както когато човек има някакъв спомен от детството си, но не е сигурен дали това всъщност и истински спомен, който просто се е запечатал в мозъка му, разказ на някоя баба, която допълнително го е поукрасила, или може би просто сън, който незнайно защо му напомня толкова за собственото му детство.

Но сега нямаше нищо такова. Кейлин бе сигурна, че вижда това дете за пръв път в живота си.  Единственото друго обяснение, което можеше да измисли, бе че Морт има някаква свръх естествена способност да вижда истината, както самият той се беше изразил. Не знаеше защо и бе толкова трудно да приеме това. Все пак тя можеше за секунди да се преобрази в напълно различен човек. Следователно магия със сигурност съществуваше. Нейната способност обаче бе да заблуждава хората, тя можеше да промени това което виждат, но нищо повече. Следователно не можеше да заблуди детето. По какъвто и начин то да бе разбрало коя е и как се казва, той нямаше нищо общо със зрението му, а вероятно и с другите му сетива. Това я караше да се чуди дали би усетил, ако се преобразеше. Вероятно щеше, както бе усетил всичко останало. И по-важно, щом знаеше името и без тя да го казва, дали знаеше нещо за миналото и. Отговорът, по всяка вероятност, бе да. А Кейлин не бе сигурна все още, дали иска да знае. Естествено всеки би искал да знае кой е, от къде идва, каква е историята му, че дори и кога е рождения му ден. Но Кейлин имаше усещането, че в миналото и има неща, които предпочита да не знае. От една страна искаше да знае кой са хората от който бяга и защо точно бяга от тях, дали е имала приятели и семейство, може би някого, когото обича, но същевременно се страхуваше да го научи.

Така или иначе обаче, съществуваше вероятността Морт да не знае. А ако знаеше, то да не и каже, или изобщо да не отвори темата. С това предвид, Кейлин реши, че засега няма да го пита нищо и ще види колко точно знае той за нея. Затова реши да започне някакъв неангажиращ разговор.

-Та какво стана с тази храна, която ми обеща? - Кейлин повдигна въпросително вежда и погледна към хлапака.

Още незавършила изречението си и част от таванската мазилка се отлепи от цимента и се стовари в близост до краката й. Кейлин направо отскочи като подплашена мишка, доста наподобяваща тези, които цвърчаха наоколо. Почувства се некомфортно, дори глупаво. Що за място бе това? Как изобщо деца живееха тук и то слепи? Спокойно нещо можеше да им падне на главата и те дори да не разберат. Но нещо я караше да вярва, че не е възможно подобен нещастен случай да стане с тези деца. Те бяха различни, специални. Виждаше го, усещаше го. Дори миришеха различно и не говоря за мръсотията. Всъщност, въпреки опърпани бяха доста чисти за беднотията, в която живееха. 
От падането никой не потръпна, дечурлигата приеха случката съвсем спокойно, сякаш я очакваха предварително. 
-Добър ден! - навлезе в стаята една старица, на близо седемдесет годишна възраст, изморена, с подпухнали глезени, уголемени от многото години работа, тумбесто лице, посипано с бръчките на старостта, кафяви петна по продължението на ръцете и доста спукани вени, оформящи синкаво-виолетови кръгове по прасците. 
-Ъ...добър ден...
-Морт ли ви доведе?
-Да!
-Той често води странници тук.
-Защо?
-Предполагам, му харесва в къщата да има някого, с когото да си поговори. Как се казваш, чедо?
-Кейлин Елбер.
-Какво красиво име. Аз съм Сара. Грижа се за малките колкото мога. 
Шифтърката се приближи до жената, така че никой да не ги чуе.
-Какво им е?
-Здрави и живи са. Просто виждат неща, които ние не виждаме.
-Нещо като...гадатели?
-Може и така да го наречеш. Гладна ли си? Сигурно, иначе защо да си тук. Сега ще ти донеса нещо за хапване.
Старицата се върна в кухнята или поне такава роля играеше с няколкото си изпочупени скрина и затаршува за останки. 
-Настанявай се! - почти заповяда Морт.
-Къде?
-Ей там има маса и столове. - и посочи старата мебел, върху която обаче нямаше и прашинка прах. 
Прокълнатата седна и огледа децата едно по едно. Всяко с големи очи, лишени от зеници и ириси. Хубави личица, светли и чисти, почти невинни. 
-Това са братята и сестрите ми. - задоволи любопитството й, гаврошчето. -Не ни свързва кръв, но сме по-близки от семейство.
-Как изобщо се справяте?
-Имаме си начини, ти за нас не бери грижа. 
-Тази какичка е хубава. - обади се едно русо момиченце, толкова красиво, че сигурно като пораснеше щеше да стане първа дама на този град, ако не бе недъга й, разбира се. 
-Аз... - продължи да се изумява девойката -благодаря.
В отговор, момиченцето само се усмихна широко и тази усмивка разтопи сърцето на блондинката. 
Само след няколко мигновения, старицата се върна с паница, пълна с крайщник пресен хляб и парче сирене. В другата си ръка носеше кана с вода. Остави всичко на масата и се отдалечи на разстояние, така че момичето да утоли нуждите си. Тя почна да се храни, като от време на време хвърляше по някой друг поглед на компаньоните си. Но те не мърдаха от местата си. 
-Морт, защо не кажеш, защо наистина доведе госпожицата тук? Какво виждаш за нея?
-Виждам всичко! Виждам кой я търси, защо. Както и защо не си спомня нищо. 
Това накара Елбер да спре да се храни. Сърцето й заби лудо, направо щеше да се пръсне от вълнение.
-Кажи ми!
Момчето се ухили насреща й и категорично отвърна:
-Няма!
-Ако искаш пари, имам!
-Не!
-Какво искаш тогава?
-Нищо!
-И няма да ми кажеш?
-Не!
-Защо?
-Защото не заслужаваш. Защото си лоша!
-Моля...
Кейлин е чувстваше като попаднала в Ада. Бе на крачка от истината, а в същото време толкова далеч. Можеше да се протегне и да я улови, но тъкмо достигнала я, огромна пропаст я разделяше и тя пак се губеше в небитието. 
-Но ще ти кажа едно. Как да стигнеш до желаното място. 
Искрица надежда проблесна в душата на прокълнатата. Може би не всичко бе загубено. Само може би...
-Прокълнатите територии са гадно и коварно място. Не са хубави. Ама хич! - намеси се отново красивото момиченце и Кейлин се убеди, че те наистина виждат. 
-Купи си кон, не е безопасно да пътуваш пеш. От тук само на север. След четири, най-много пет дена, с почивките ще ги видиш. Ще ги познаеш лесно. Наближиш ли, ще усетиш мириса на смърт и кръв. Препускай само по главния път, не се отдалечавай от него, за да не попаднеш на крадци и мародери. Такива ги има много. 
-Вие били ли сте някога там?
-Не! Корнорци не ходят във владенията на Дантес, освен ако не им се наложи. Не обичаме неверниците.
Разбира се, за целият останал свят точно те бяха неверниците, с техните езически богове, но не беше работа на шейпшифтърката да се меси в религиозната им представа. За нея всеки бе в правото си да вярва в каквото си иска, стига да не го налага на останалите. 

/Сладък, развий от тук нататък както искаш. Ако тръгваш, ако искаш ги послушай за коня, макар че ти можеш да се превърнеш в животно и сама. Ако тръгваш реши дали ще спреш някъде по пътя. Ако да, трябва да е някъде във Феникс, тя е следващата държава преди Прокълнатите територии./