Бар Артфол

Мисля, че няма нужда да обяснявам надълго и нашироко за баровете.Място за забавление, разпускане, среща с приятели, танци и веселие.Там алкохола е в изобилие, а бутилките блещукат примамливо на меката светлина, обещавайки забрава.Заведението принадлежи на Майкъл Майърс, красив бохем със свободолюбив характер и като всеки барман със слабост към нежния пол.По стените има окачени различни музикални инструменти и плочи от албуми на разнообразни изпълнители.Дървото преобладава, масите, бара, колоните...всичко.Денем, всеки местен знае, че е затворено , а настъпи ли нощта, всеки знае мястото и бърза да се отдаде на порока си.

-Готова ли си, малка Ари? - усмихна й се предизвикателно Лора.
-Родена съм готова! - кучко, искаше да допълни, но се сдържа.
-Хах. Ще видим.
Момичетата положиха длани на двете прилепени една до друга врати и ги открехнаха със сила, изящество и тръгнаха с бавни крачки навътре в бара, като онези появявания, в които кадансът се забавя, а в сградата нахлува най-големият пич или най-готината мацка в града. В случая те бяха две, съпровождани от ескорта си от красиви мачовци, стоящи зад тях като охрана. Те изобщо не обръщаха внимание на тези женски глупости. Просто искаха да се забавляват.
И както казахме, погледите се прилепиха за тях като слуз за тяло. Различни чифтове очи ги проследяваха и точеха лиги по тях. Просто разкошно. Усмивките им придобиха онези горди нюанси и от време на време си хвърляха по някой кокетен поглед, показващ кой е шефа. А за сега такъв нямаше.
Момичетата се отправиха централно към бара и се настаниха на него. Защото няма да се лъжем, най-сладко е когато си на бара. Да гърбът ти не се обляга на удобен стол и нямаш цяла маса за себе си, но така си в центъра на събитията, а двете ни красавици, точно това и искаха. От двете им страни седнаха мъжете. Ерик до Лора, а Лезандър от другата страна на Арадел, така че двете бяха в средата.
Музиката беше достатъчно висока, че да накара краката ти да танцуват, но не толкова, че да не можеш да се чуваш. Идеалната граница. Имаше доста хора, а нови продължаваха да прииждат, зажаднели за алкохол, поредната забавна вечер и може би малко любов, ангажираща или не. Някои танцуваха под ритъма на звуците, други пиеха, трети се смееха, а четвърти всичко на куп. Това заведение наистина се отличаваше със стил, нотка на разкрепостеност и все пак без никакъв признак на агресията, с която сме свикнали в някой други градски кръчми. няма смисъл да споменавам кой са. Всички ги знаем.
От килера излезе един мъж с дълга черна коса, матова кожа, разкопчана напълно черна риза, показваща оформените му мускули и скулесто лице. Под гърлото си имаше татуировка, изобразяваща смесица между кръст и пентаграм, а от врата му висеше дълъг синджир със сребърен кръст на края си. Не беше най-големият красавец, когото сте виждали. Или поне не явно изявен такъв. Но във външният му вид, походката, погледа и идеалните пропорции на черепа му, имаше нещо пленяващо, каращо повечето представителки на нежният пол да се изпотят. Излъчваше някаква привидна сдържаност, класа и замаскирана перверзия, която буди интереса. А името му бе достатъчно известно в тази държава-град. Майкъл Майърс! Бохемът, почитателя на изкуството, на добрата стока и женската красота.
В ръцете си държеше две бутилки марково уиски и ги постави на щанда зад себе си, замествайки ги с вече празни. Обърна се и видя новодошлите. Не ги беше виждал преди тук. Явно бяха нови или поредните туристи, както често се случва. Погледът му премина по изящните тела на двете госпожици, като повече се спря върху това на русокосата. Усмивка се разля по лицето му. Истински бижута. Щеше да му е приятно в компанията им. Особено ако може да се добере до една от тях. За предпочитане блондинката. Хареса перфектно изваяните й крака и тези сиви диаманти намиращи се в очните й ябълки. Естествено и другата не беше за изпускане, но въпрос на предпочитания. А ако можеше да ги спечели и двете, все едно е ударил шестица от тотото.
Майърс се наведе небрежно към клиентите си и поде разговор.
-Добър вечер, красиви дами. Господа.
Лезандър и Ерик му кимнаха, а момичетата вътрешно се кискаха, че играта на надмощие вече е почнала. Ясно виждаха желанието му, отправено към тях.
-Какво мога да ви предложа тази вечер?

Дали не съм родена в бар?Имах тясна връзка с тези места, чувствах се като у дома и свободна да изразя себе си.Прекрачих ли прага им, все едно стъпвах на огромна сцена , поле за действие и другата в мен проговаряше.Сега като се замисля, досега не съм ходила на бар с Лезандър, сега щеше да стане свидетел на това как аз се забавлявам, а него щях да го пратя евентуално да търси някъде задръжките ми по белите улици, ако това не му се нравеше.
Артфол беше поредното поле за изява, хорския смях и силната музика ме караха да се чувствам жива и комфортно в кожата си.Настанихме се на бара, по принцип на него сядаха отбрани хора, не случайните пияници.Тези на бара по-късно вечерта усмиваха кретените заспали по масите и тържествуваха за малката си победа, че са издържали и този запой.
Бармана се появи , а в осанката му виждах доблестен жребец, който не сияеше с красота, а с излъчване.Не беше грозен, бе красив по свой си начин, дотолкова , че двете с Лора да спуснем влажен поглед по тялото му:
-Какво мога да ви предложа тази вечер?-попита той чаровно, а аз му се усмихнах.
-Пълни чаши и веселие.-изчуруликах аз, а той ме погледна право в очите.
-По принцип това го няма в ценоразписа, но за вас ще направя изключение.-намигна ни той.
Лора си поръча водка, мъжете нещо което не знаех какво е и останах само аз:
-Голямо уиски, чисто.-казах бавно, след което се надигнах леко и погледнах към чашата му, която бе празна.-Нека да са две.-добавих и той разбра какво имам предвид като пусна дяволитата си усмивка.
Сервира питиетата ни и всички си казахме наздраве и ето, че вичко започна.Барманът се зае да обслужва новодошлите, а ние убихме малко време в разговори и по-точно разказване на вицове.След първото питие, купона бе стартирал и аз смятах да се включа и още как.
Сладурчето зад бара се качи на един стол намали музиката и извика на всеослушание:
-Хора, време е за до болка познатата ни игра с шотове.Както всички стари кучета тук знаят те не се пият по традиционния начин, а от горещото тяло на..моя милост.Няма значение за пола, но горещо се моля да е някоя знойна девойка...Е, хайде смелчаги, да започваме, който успее да изпие всичко до последната капка, не плаща сметката на него и дружинката, с която е дошъл.
Той слезе от импровизираната си трибуна и започна да приготвя сладките отвари.Каква по-добра възможност от тази.Изправих се, но първо се обърнах към Лезо:
-Преди всичко, помни, че това е само игра.-и му пратих една въздушна целувка.
Отидох пред Майкъл (чух от някой, че така се казва) и казах :
-Сервирай се набара и да приключваме, сладурче.
-Охоо, дами и господа, имаме и играч. -той ме хвана за ръката и ме качи на бара.-Сега г-ца...как ти е името, красавице?
-Арадел.-отвърнах спокойно.
-Сега г-ца Арадел ще ви покаже как се прави.
Музиката стана още по-силна, мъжът превика един от своите приятели да му асистира и да нареди шотовете по тялото му.Стоях на колене до краката му и чаках търпеливо, след като всичко беше готово Майкъл ме подкани:
-Хайде, скъпа.И нали запомни, до последната капка!
Това очаквах и да чуя.Звуците на песента ме омайваха и аз застанах в позата на котка като извих леко гърба си, започнах да се движа бавно, като използлвах единствено устата си за да повдигам малките чашки и да изливам съдържанието им в гърлото си.Имаха сладко-горчив вкус и затопляха стомаха ми и ето че стигнах и до последната, на дигнах я, но една мака капка се стече от него по врата на Майкъл:
-Казахме до последната капка.-повтори той със светнали очи.
-Така да бъде!-отвърнах тихо и плъзнах език по врата му , като внимавах да няма кой знае какъв физически контакт.
Всичко бе само за минутка, колкото са събера последната капка.Като бях готова се изправих победоносно, а той хвана ръката ми:
-Е, тя май ви показа как се прави, последвайте примера и.-извика той и вдигна чашата си за обща наздравица.

-Какво по дяволите?
Лезандър се изправи и тъкмо да отиде и да я върне обратно на земята, ръката на Лора го спря. Стисна го силно за лакътя и не му позволи да направи дори една крачка.
-Остави я!
-Да я оставя?
-Това е само игра.
-Каква игра бе? Тя му лиже гърдите.
-Хаха, г-н граф, нима ревнувате?
-Нищо ли няма да направиш? - попита Ерик, на когото също не му бе никак приятно да гледа Арадел как се унижава на четири крака, само и само да си го направи забавно. А и това, че ръцете на онзи шареха по гърба й, хич не му се понрави.
Брюнетката му хвърли един поглед и пак се обърна към Д'Арвил.
-Не искаш да я изложиш пред всички, нали?
Магът се замисли и с неохота седна обратно на стола си, ядосано отпивайки голяма глътка от питието си. Бихте казали, че това е постъпка на една истинска приятелка, която те защитава. Може би, но не и в този случай. Лора си умираше от кеф, да гледа белокосият красавец под пара и напрежение от ревност. Постъпката на Ари беше точка за нея, но хубавицата не се беше предала все още.
-Е, тя май ви показа как се прави, последвайте примера й.
Но примера по-късно. На етапи, за да не доскучае. Майкъл завъртя Арадел в пирует и посочи към мястото й. тя кокетно и припкаво се намести, а той си позволи своеволието да отдели няколко секунди от времето си, за да продължи разговора.
-Вие наистина сте страшна работа, г-жице, Арадел. Следващото уиски е от мен.
Той наля още една чаша и й я подаде.
-Какво беше това? - контрира я Д'Арвил, когато собственикът се отдели за малко от тях, за да обслужи поредният пияч.
-Кое?
-Арадел ти буквално го осмука.
-Нали ти казах предварително, че е игра.
-Така ли? Ако сега съборя Лора на земята и почна да я хапя по врата, защото някой ми е казал, че ще спечеля награда, след това, ще ти е приятно ли?
-Не. - леко виновно отвърна Картие.
-Така си и мислех.
Майърс се върна и взе чашата си с отлежал алкохол. Даде наздравица на момичетата, като наблегна на нашата героиня. Това накара очите на белокосият красавец да пламнат. Идеше му да хване главата на тоя подлезурко и да я забие в плота. Но се сдържа. До кога не се знае.
Сега бе ред на Лора да изпъкне обаче и тя щеше да го направи с фанфари. Скочи пъргаво от мястото си, завъртя се и се залепи за лицето на бармана. Прошушна му нещо на ухото, а той почна да се усмихва.
-Нямаш проблем, красавице.
Бръкна в един от долните отделения на бара си и изкара от него един безжичен микрофон. Подаде й го, а тя го целуна по бузата за благодарност.
-Какво ще правиш? - попита я блондинката.
Тя само намигна.
-Казах ти, че ще се забавлявам.
Девойката се наклони към Ерик и се спя на дъх разстояние от устните му.
-Следващото изпълнение е специално за теб, хубавецо. - измърка като наблюдаваше внимателно реакцията на Картие зад гърба му.
отдели се от него, обърна се и почна да бута господарски хората, които й пречеха да се предвижва. Спря се в центъра на заведението, вдигна микрофона до устните си и се провикна.
-Така, дами и господа. Мястото е страхотно, но май му липсва малко стимул. Да запалим тавана.
Тя посочи Майкъл, което бе и неговият знак. Хвана копчето на един миниатюрен джубокс и увеличи музика, без лирики. Това остави на малката сладурана. Тя почна да се кърши под темпоритъма и от устните й се процеди сладникавият й глас. Не беше най-перфектният, тя не е професионалистка. Но не беше и толкова лош. като за импровизирано караоке напълно достатъчен. не блестеше с орнаменти и извивки, нито особени височини, но пък песента не беше никак сложна, така че нямаше да се затрудни да я изпълни.
С всяка дума тя гледаше към Матюс като явно му отправяше намеци. Въртеливите движения на тазът и гърдите й, се опитваха да го прелъстят и до някъде имаше ефект. Мъжът не спираше да я гледа, но не смяташе, че ще се случи нещо повече от това. Просто не го искаше.
Всички около нея танцуваха, но тя изпъкваше на фона им. Играеше си умело с косата си, разливаше я във въздуха или по рамената си. Докосваше плоският си корем, крачеше напред и назад и от време на време подскачаше, така че гръдта й да се тресе и да привлича зажаднели погледи.
В един момент се отскубна от кръга и отиде право пред земния маг. Въртеше се като котка около него. Галеше гърбът му, косите и раменете. Пееше му на ухо и се отдалечаваше отново достатъчно, че да я оглежда цялата.
Когато песента под наслова "Нещо по-добро", а явно по-доброто бе тя, приключи, се чу силно аплодиране и неспиращи аплодисменти. Лора се поклони игриво и върна микрофона на бармана, като даде няколко въздушни целувки на тълпата. Върна се обратно при компанията си и въздъхна леко изморена.
-Ухуууу.....тук топличко ли е или на мен ми се струва? Ей жребецо - обърна се тя към червеноокия - Няма ли да ме почерпиш?
Ерик се усмихна и се провикна.
-Още една водка.
-Веднага.
Дългокосият собственик наля в една ниска чаша, сложи няколко бучки лед и един резен лимон и я подаде на Лора.
-Браво, красавице. Направо уби рибата.
-Хехе, мерси, мерси.
Отпи от спиртната напитка, остави я и направи предизвикателна чупка към Арадел. Та кой бил шефа?

/Мило ти си, описваш реакции, мисли от поста и след това каквото прецениш. Песента знаеш коя беше https://www.youtube.com/watch?v=NwGQx1n3SB0/

-Какво беше това?-впи погледа си в мен Лезандър след малкото ми представление.
Опитах се да му обесня, но стигнахме само до там, че на мен няма да ми е приятно да започне да хапе Лора.
И като заговорихме за Лора, предчувствах , че сега ще отвърне на удара, нямаше начин да остане някъде зад мен.Отиде до Майкъл, грабна един микрофон и застана по средата на заведението, като започна да пее някаква ритмична песен.
Засега всичко беше наред, нищо не ми пречеше, че подскачаше насам-натам като сърна в опит да впечатли някого.Спомних си за нощите в Братска любов, когато аз работех там.И точно затова си позволявах да я гледам критично, никакъв контакт с публиката, ясно бе че целта бе да каже нещо на Ерик.Въртеше се около него, долнопробно като не предлагаше нищо друго освен плътта си, колко типично за нея, за жалост нямаше какво друго да му даде.Стоях и слушах като се насилвах да се усмихвам, хората харесват такива парчета, които не ги карат да мислят и тя им го даде.
Песента свърши и тя си изпроси едно питие, буквално си го изпроси понеже помоли за него..но както и да е.Сега когато на фон звучеше нормална музика можех да разясня нещо на Лезо:
-Виж сега, не искам да се дразниш.Нормално е, не си ме виждал как се забавлявам, но не смятам да си седя на задника цяла вечер.Работила съм в нощно заведение, обичам такъв тип заведения и искам да ме разбереш.Просто ми дай свобода и аз няма да злоупотреба с нея.Пък другите са свободни да мислят каквото искат, не те ли ласкае мисълта, че приятелката ти е толкова желана.-усмихнах му се нежно и го целунах по челото.
Изглежда това смекчи малко изражението му, но не напълно.
Сега, сега бе мой ред, но това което щях да направя не бе по-скоро с цел да блесна.Когато пееш, ти не само се забавляваш и издаваш звуци, а казваш важни неща на някой там.Сега и аз щях да пея , но нямаше да го направя сама.
Погледнах към Ерик, който сега бе окупиран от приятелката ми, станах от мястото си и плъзнах ръка по гърба му:
-Ще ни извиниш ли за момент.-каза и без да чакам отговор и го накарах да се завърти към мен.
-Ерик, слънце.-усмихнах му се аз.
-Кажи, Ари.-каза той с тон който подсказваше, че знае, че ще искам нещо от него.
-Нали знаеш, че много те обичам и си ми най-добрия приятел?
-Какво е този път?Казахме без повече животни в къщата...
-Не, не е животно, по-простичко е...искам една песен.
-Каква песен?Ми отиди при твоя приятел бармана и го помоли да ти я пусне.
-Не, такава песен.Искам да пееш с мен!
-Забрави!
-Моля те де!Никога не съм искала нещо толкова простичко от теб, угоди ми.
-Няма шанс да се изправя пред толкова хора.Не мога да пея!
-Чувала съм те в банята, можеш!Умолявам те, никога повече няма да те моля за нещо!
-Запомни си думите много добре.
-Ерик, ако държиш на мен ще го направиш.Досега само се влачиш след задника на Лора, поне направи нещо малко за мен.Аз ще бъда с теб, ще пеем заедно и ще си представиш, че няма никой друг, че сме само двамата.Така ще ти е по-лесно.
Той направи замислена физиономия , почти беше мой:
-След това ще изпълня едно твое желание, ще бъда послушна само го направи за мен, моляяя!
Той въздъхна и се усмихна съвсем леко.Приех това за "да", преди да се е усетил го хванах за китката, повиках Майкъл и също си поръчах песен, дуетна песен.
Поведох го към средата на заведението и му връчих микрофон, моя го стисках в китката.Като започна музиката му казах така че само той да ме чуе:
-Помни, само ти и аз!

Само той и тя....Ха.....колко подмолна може да е съдбата към едно горящо сърце, което е на ръба да се пропука. Застанали един срещу друг, държащи един единствен микрофон, разделящ ги като пропаст. А тя бе толкова нежна и красива с тези сиви очи. Като Април. Да, той знаеше тази песен. Беше я чувал и запаметил. И в мига когато музиката започна забрави за всичко. Забрави хората около него, срама. Отпусна се и се отдаде изцяло на нея. На този малък момент. Микроскопичен миг от вечността, който щеше да бъде само техен. Единственият техен. След него, тя щеше да се усмихне, да го прегърне, може би да го целуне по бузата, а после да се обърне и да изтича при Лезандър, където й бе мястото, оставяйки го сам, сред тълпата от безмълвни, размазани лица. Сам със себе си. Какво по-лошо от това.
Гласът му се извиси мек, топъл, плътен и всички впериха погледи в красивото му, меланхолично изражение. Тъгата се четеше в ирисите му, пъплеща като кървава река, но какво можеше да направи, освен да се поддаде. Гласовете им се сляха в перфектна хармония на възприятия, съвършенство и чувства. Сърцата им трепереха. Даже това на Арадел. Забрулена в очите му й се струваше, че потъва в тях. В дълбочината им, в топлината им, която никога не беше виждала в онези лилавите. Този мъж пред нея бе всичко, което някога е търсила, но не смееше да го докосне вътрешно, както може би подсъзнателно й се искаше. Защо? Защото принадлежеше на друг. Също добър и силен, но не и топъл. Не, не топъл....
Думите на песента се забиваха не само в душите на тези, които я слушаха, но и на самите тях. Те бяха като тези два месеца, толкова раздалечени един от друг, обречени никога да не се докоснат, никога да не се срещнат, никога да не споделят мъка или радост от взаимно сливане. Не мърдаха от местата си. Не правеха нито една излишна крачка или чупка. Вперени един в друг, неоткъсващи се. Само пръстите им, държащи дръжката на микрофона бяха достояние за размяна на телесен контакт. Нищо повече. Но това, което се криеше под външността, бе много по-изпепеляващо. Мъчително, но и изпепеляващо. Колко много можеше да каже една песен. Като се замислите, може би имаше причина Арадел да избере именно него за свой партньор, а не Д'Арвил. Да, имаше причина, колкото и неразгадаема да бе тя в момента.

На бара Лора и Лезо слушаха тяхното излятие. Мъжът се усмихваше гордо от двамата, нищо неподозиращ. Не виждаше, че сърцето на приятелят му се къса на парчета. Но това не остана загадка за дамата. О, тя го виждаше и стискаше ядно чашата си. Можеше да я пръсне всеки един момент на късове стъкло, но се държеше.
-Приятелката ти, наистина е прекрасна. - намеси се бармана.
Белокосия му хвърли един суров поглед.
-Прав си. Прекрасна е и е само моя. Така че може да задържиш мнението за себе си.
-Ей, спокойно. Просто отбелязвам.
-А аз просто отбелязвам, че ще ти строша зъбите ако я доближиш отново.
Майкъл се намръщи и си замълча. Не искаше да навлича проблеми на заведението си.
-Както кажеш.
Обърна се и се скри в тълпата. Това бе идеалният момент за Лора да се намеси и да вкара допълнителен смут към ситуацията.
-Какво се палиш толкова? Тя е хубава. Ако не е той ще е някой друг.
Лезандър не отговори.
-Но можеш да бъдеш спокоен. Личи си, че даже и да те няма наоколо, Ерик ще я пази. Може би прекалено много дори....
Лилавите му очи я стрелнаха.
-Какво имаш предвид с това?
-Нищо. Просто, че имаш много верен приятел.
Тя се обърна и отпи от водката, за да потуши гневът си. Графът продължи да я гледа известно време в гърба, после отмести поглед и пак го впери в пеещите. Не я харесваше. Беше подмолна интригантка. И се месеше прекалено много.

Песента бе към своя край, а с нея и краят на този къс от Рая. Ерик не искаше да свършва. Искаше му се плочата да засече и да се върти отново и отново, а гласът му никога да не се умори. Така щяха да останат вечно тук, само двамата, гледащи се. Но като всяка приказка и тази завърши. Мелодията замлъкна, оставяйки след себе си онзи звук на изтъркана плоча. А те, те бяха долепили челата си едно в друго. Клепачите на Арадел бяха затворени. Но не и тези на мъжа. Той искаше да продължава да я гледа, колкото се може по-дълго. Когато тя отвори своите се усмихна. Прегърна го силно и усети бясно туптящото му сърце.
-Благодаря ти за това.
-Аз също, Ари. Аз също....
Не смееше да захлупи ръцете си зад гърба й защото знаеше, че приятелят му ги наблюдава. Затова само се измъкна леко и отстъпи крачка назад.
-Ерик.....какво ти е?
-Нищо. Имам нужда от малко въздух. Излизам вън да пуша.
-Но ти не пушиш.
-Сега наистина имам нужда от една цигара.
Извърна се и си поправи път през хората. Отвори вратата и се озова отвън, оставяйки я да се върне при останалите.
-Браво бе. Голяма певица се оказа. - поздрави я брюнетката с леко нежелание, но нали трябваше да се държи на ниво.
-Мерси.
-Ама и Ерик си го бива. Страхотен е, нали Ари.
-Да....такъв е.....
Лора се ухили и стана от мястото си.
-Аз ще отида да го видя. Вие си останете малко сами.
Тя се врътна, разпервайки кафявата си коса и се изниза като змия.

/Песента https://www.youtube.com/watch?v=fygBE8dNawU/

Ето пак се случи, пак света ми се обърна с надолу главата, а след тази песен бях почти убедена, че ще си остане така.Думите ми бяха злощастно предсказание "Само аз и Той", попаднах в клопката на собствените си мисли.А той подсили всичко още повече с очите си, с погледа си от който не можех да избягам, дори когато затварях очи.Знаех, че ще го види, знаех , че ще зърне зрънцето на съмнението в мен, щеше да разбере всичко което тая и което така ревностно пазех от всеки, най-вече от себе си.
Хората изчезнаха, а по средата на заведението останаха единствено две сърца, две сърца разделени от хора, мисли и предразсъдъци .Две сърца, които дори в мълчанието съзираха всички онези неизречени слова...а аз пеех със сърцето си и Ерик го беше чул.Вече знаеше.Бях в паника и имах чувството, че ще припадна, но нямаше да си го позволя.
Песента свърши, а с нея и сърцето ми замлъкна, но вече нямаше смисъл...то каза прекалено много.Прегърнах го за да се уверя, че този миг е реален, че съм изпитала всички тези неща, а той бе пред мен, съвсем истински като тази песен.
Вече нямаше да можем да се държим като преди, да се отдаваме на онази невинна нежност, не, сега преградата бе рухнала и всеки един допир или докосване щеше да ранява, да кара плътта да моли за още.
Той изчезна навън, знаех защо и не го последвах, беше опасно.Искаше ми се и аз да потъна някъде, но Лезандър ме чакаше.Как да го погледна отново с онзи поглед като в началото?Не, пак започвах да мисля...трябваше да се напия, но мъката е добър плувец.Седнах на стола си и обърнах уискито си на екс, поръчах още едно и с още една глътка го оставих на по-малко от половината:
-Ако си жадна си вземи вода.-заговори Лезо като положи ръка на гърба ми.Побиха ме тръпки.Имах чувството, че ако го погледна ще прочете всичко в очите ми.
Трябваше да се успокоя, алкохола щеше да помогне и ето, че след малко усетих действието му.Не бях пияна, просто отпусната:
-Не, скъпи, добре съм си така.Тук в Скайфол, правят хубав алкохол.
-Пяхте доста добре с Ерик, избрахте подходяща песен.Гласовете ви си пасват.
Изтръпнах:
-Да, добър дует сме.Ти няма ли да изпееш нещо с Лора?
-Не съм по песните, пък и да ти кажа не я харесвам особено.Знам, че ти е приятелка, но това е мое мнение.
-Разбирам те прекрасно...-продължавах да говоря все така загледана в чашата си.-Благодаря за прекрасната почивка отново, прекарвам си чудесно.
-Това беше целта, да се забавляваш.-хвана брадичката ми той и ме целуна като ме придърпа към себе си.
Омалях в обятията му, не биваше да се издавам, какво би казала миналата Ари:
-Какво ще правим като се приберем?-казах с прикрита мъка, но трябваше да звучи похотливо.
-Все хубави, работи...както винаги.
-Нямам търпение!
-Да тръгваме , ако желаеш?
-Не, още е прекалено рано!Вечерта едва сега започва....
Глътнах и последната глътка уиски...новото така и не закъсня.

Ерик седеше облегнат на каменната стена, извън заведението и пушеше цигара, която взе от един случаен минувач. Стойката му не беше изправена и сигурна както по принцип. Беше извил леко гърбът си, кичурите падаха пред очите, а те се рееха безцелно напред, съзерцавайки едно дърво. Тютюнът не го успокояваше както се надяваше. Не беше достатъчно, за да избистри умът му и да сплоти сърцето му, да го залепи наново.
Вратата се открехна и през нея премина Лора. Тя се приближи до мъжът с леко притеснено лице.
-Добре ли си?
-Да. Защо да не съм?
-Изглеждаш някак тъжен.
-Не, благодаря за загрижеността. Добре съм.
-Знаеш ли, жените умеят да различават неща, които някои други не могат.
-Хаха, не съм много сигурен в това.
-Така е.
Тя замлъкна за момент и после продължи, просто, за да се застрахова.
-Наистина ли си наред?
-Да, вече ти казах.
Тя се усмихна и застана пред него. Положи длан на бузата му и се приближи, като впи устните си в неговите. Този момент чакаше откакто го видя. Да останат сами. Матюс пое за миг целувката й, но после хвана китката й и я дръпна от себе си.
-Спри.
-Защо?
-Виж, ти си.....много красива жена, но....не мисля, че ще се получи.
-Защо не?
-Просто така го чувствам. Сигурен съм, че си страхотна, но не си за мен. Разбери ме.
-Заради Арадел ли е?
Погледът му се помрачи.
-Разбира се, че не.
-Я стига! Видях как я гледаше докато пеехте.
-Песента ме завладя. Тя ми е приятелка.
-Това не ти пречи да я харесваш. Много благородно, че се опитваш да го прикриеш, но не си чак толкова умел актьор.
-Виж, Лора. Мисля, че се месиш там където не ти е работа. Между мен и Арадел няма нищо. Абсолютно нищо. Просто приеми факта, че не изпитвам привличане към теб.

На бара Картие и Лезандър се опитваха да се лигавят един с друг. Момичето се стараеше зверски да не се изпусне или да не направи някой гаф, но в главата й все изникваха спомените от преди няколко минути. А толкова искаше да не мисли за това, но беше трудно. Много трудно.
По едно време Майкъл премина през тях. Забравил за предупреждението на белокосият маг, той си позволи да хване кръста на девойката, като прокара ръката си и по-надолу. Това не остана незабелязано за Д'Арвил обаче и тук чашата преля. Преди да е успял да достигне дупето й, той скочи, бързо като светкавица го хвана за лакътя и изви ръката му.
-Много си нагъл знаеш ли? Сега вече няма прошка.
-Лезандър, недей. - извика Ари, но твърде късно.
Той стовари деницата си върху хубавото лице на бармана и той залитна няколко метра назад, блъскащ се в един мъж, който събори масата пред него. Колкото и да не искаше да си навлича неприятности, Майърс не издържа. Все пак имаше достойнство. Той се засили и събори илюзиониста на земята. Двамата почнаха да се боричкат, като разбира се, нашият герой доминираше. Но тогава в боя се включиха и стари познайници на бара, които нямаше да оставят, някакъв турист да налага любимият им собственик. Няколко от тях ги разделиха, а двама държаха Д'Арвил за ръцете, здраво, като поне за сега не му позволяваха да мърда. Бохемът се изправи, изтри една кървава диря от долната си устна и стисна юмрук.
-Изпроси си го, чужденецо.
Той заби кокалчетата си в стомаха на Лезо, който се преви за секунда, но веднага след това се изправи гордо. Вдигна толкова високо краката си, че заби пръстите им под брадичката на бармана и по този начин се освободи от хватката на онези, които го държаха. Арадел беше много уплашена, но от алкохола, който погълна и от адреналина не можеше да реагира. Дори не се сети да изкара магията си наяве и да помогне на приятеля си. А сега той бе заобиколен от пет здрави мъжаги, които скочиха върху му. Ако използваше енергията си щеше да ги убие на място, затова предпочете да не я пуска на свобода.
-Пуснете го.... - изкрещя блондинката.

Виковете й стигнаха до улицата и Ерик наостри уши.
-Това не беше ли....
-Арадел. - отсече той, хвърли бързо фаса и връхлетя вътре, следван от Лора.
Когато влезе видя, че една масивна група от хора налагат приятеля му, а той отвръща на когото свари. И въпреки много силен и мощен, числената разлика и отказа да използва магия се отразяваше. Защото тъкмо ударил един, нов поваляше него. Земният маг не се замисли и за миг и се втурна да му помага. Налагаше наред, поправяйки си път до белокосия, пазейки му гърба.
-Какво стана?
-Няма време за обяснения.
-Виждам. Залегни!
Лезо се наведе, а чернокосият заби юмрука си в носа на един, който се опитваше да го удари със стол. Двамата почнаха да се бият със всеки изправил се на пътя му, защитавайки се взаимно. Лора изтича до приятелката си и я хвана за ръката.
-Какво направи този път? - скастри я тя.
-Нищо не съм направила.
-Да бе.
Единият от тукашните хвана Арадел за косата и я издърпа към себе си. Ядът й се отпуши или пък инстинкта за самосъхранение и тя го настъпи с острият си ток по ходилото. Мъжът я пусна като извика, което бе идеалният момент тя да го удари в лицето.
-Кучка! - изпсува непознатия, съвзе се и замахна право към главата й.
Тъкмо щеше да я удари, когато между тях неочаквано се появи Ерик. Той пое удара вместо нея и главата му клюмна настрани. Обърна се с кръвожаден поглед, хвана мъжа за китката и само с един по-силен натиск я счупи. Човекът извика от агония и падна на колене. Това даде достатъчно време на Матюс да се обърне към двете и да бутне Картие към приятелката й.
-Изведи я от тук.
-Но....
-Изведи я казах.... - извика заповеднически той.
-Чу го. Да вървим.
Лора почна да я дърпа към изхода, а русокосата фурия се опитваше да се изтръгне от ръката й, за да им помогне. Уви, не успя. Последното, което видя е как двамата другари раздават удари наляво надясно, поваляйки един след друг нападателите си. Много от тях вече бяха в безсъзнание. Може да се каже, че силите бяха изравнени. Те бяха опитни магьосници и бе въпрос само на време преди всичко да свърши, в тяхна полза.

/Гери пиши или на улиците или пак в тази тема, но все едно сте вън/

Тя ме завлече на улицата пред бара.В един момент всички се налагаха, единствено съм чела за такива боеве по книгите и за първи път някой се биеше за мен.Аз ли реално бях причината за тези размирици?Дори не казах лоша приказка на някой и не флиртувах, просто Лезандър си изпусна нервите и реши в най-неподходящия момент да се прави на мъж.
Лора ме изведе навън като ме стискаше ядно за лакътя, аз веднага се залепих за прозореца за да имам видимост как се справят моите момчета, а положението беше мазало:
–Ти си виновна за всичко това, нали?Не можеш да си стоиш на задника без да направиш някоя интрига!-викаше Лора.
Аз напълно я бях изолирала, прекалено много бях притеснена за приятелите си:
-Слушаш ли ме изобщо?-каза през зъби тя като се приближи и ме стисна за лакътя, като ме обърна към себе си.
Изражението ми по лицето от тревога премина към гняв:
-Ще спреш ли да ми даваш тон във всичко, което правя?
-А ти ще спреш ли да се перчиш, държиш се като уличница!
-Аз ли?Не аз мога да привличам хорските погледи единствено като си раздрусам циците!
-Да, теб хората те гледат, защото те мислят за анорексичка.Не ти ли е жал за тези мъже вътре, виж до какво ги докара!
-Ако искаш да знаеш, правят го защото държат на мен, а ти освен питие и секс за една нощ не можеш да си изпросиш!-крещях вече аз.
И тогава всичко започна....Лицето и почервеня и тя ми заби шамар от който главата ми се изви настрани.Дори не помислих и се нахвърлих върху нея, акто започнах да налагам с юмруци лицето и:
-Ако още веднъж..те..видя...да...търкаш...покварената..си плът в някой от тях...-говорех докато я блъсках.-Ще съжаляваш!
Тя обаче не остана длъжна и ме отдалечи с един ритник в корема, след което заби коляното си в лицето ми.Олюлях се и като докоснах носа си от него се стичаше кръв:
-Тук вече прекали, кучко!
Скочих върху нея и се претърколихме на земята, като отново започнах да я налагам.От мен избиваше чиста проба агресия, все едно чрез ударите си исках да освободя всичко, което таях в себе ся.Лора се опитваше да се отърве от хватката като раздираше тялото ми, но не усещах болка, това още повече засилваше натиска ми.
Накрая успя да се измъкне като ме изхвърли от себе си и залитнах назад към земята.Сменихме ролите си.Останах безпомощна за един момент, но нямаше да оставям вечно тази фуста да доминира.Измъкнах се, изправих се ловко и я хванах за косата като започнах да я влача към стената. Започнах ядно да я блъскам в нея, бях като побесняло животно.И от двете ни се стичаше кръв, но това не ни спираше.

Интересно съчетание. Бой от вътре, бой вън. Двете мелета бяха разделени само от стените на заведението. И докато вътре се чуваха звуците на счупени стъкла, хвърлящи се столове и съборени маси, то отпред две момичета се налагаха като за световно, забравили и приятелство и всичко. От личен опит знаем, че Арадел има навика да се бие с приятелките си. Но докато боя преди време с Дориан бе по-скоро с образователна цел, то този тук си бе изпълнен с истинска, стопроцентова женска злоба. Колко прекрасно само. Явно писнало й винаги да е на второ място от Лора, сега я налагаше умело, както я бяха учили, а брюнетката не отстъпваше. Иначе красивите им физиономии, сега бяха загрозени от множеството рани, подутини и стичаща се кръв. Милата Картие, изобщо не мислеше, че за бала ще е подута като тиква. Но желанието в нея надделяваше здравия разум и честно да си признаем - наслаждаваше се на тупането на вече бившата си приятелка. Бивша, защото след всичко случило се нямаше как да гледа на нея по предишния начин.
-Кучка.... - крещеше брюнетката като дърпаше косите й -Ще те смажаааа.....
Макар и неопитна имаше точни попадения, които падаха на правилните места. Е, да, но нашата Ари си е нашата Ари. Нямаше как неоформен маг да я победи. Тя ловко се измъкна от хватката й, като се прости с един-два кичура от златната си коса и на свой ред я яхна върху гърба. Хвана главата й и я заби в земята, като почна да търка лицето й в мрамора, ожулвайки го.

В заведението Лезандър и Ерик седяха един до друг, опрели гърбове, а срещу им стояха последните трима оцелели, образно казано. Майкъл отдавна беше аут и останалите скочиха наведнъж към тях. Д'Арвил се завъртя и стовари подметката си е ключицата на един от тях, изблъсквайки го на няколко метра. Мъжът се строполи върху една маса, счупвайки я и застина на място. Ерик парира с лакът един юмрук и на свой ред заби силно своя в брадата на нападателя. После клекна и му направи подсечка. Мъжът падна по гръб, а земният маг стовари кракът си в корема му.
-По-добре не се изправяй.
Остана само един, който в момента притеснен и несигурен в себе си, трепереше пред тях. Приятелите се спогледаха с усмивка, свиха юмруци и задружно ги забиха в лицето му. Двойният удар му дойде в повече и непознатия изпадна в несвяст.
Победителите се огледаха около себе си. Имаха доста наранявания по телата си, но всички повърхностни. Няколко счупени ребра може би, една-две спукани скули и многобройни синини. Нищо фатално.
-Боклуци. - изруга белокосия. - Да се махаме от тук.
-Съгласен.

Излизайки от бара те станаха свидетели на женския бой. Сега момичетата се бяха хванали за гушата и се душаха взаимно.
-Какво по.....
Втурнаха се към тях и ги разделиха. Малко трудно, защото девойките не искаха да се отскубнат една от друга, но накрая и това стана. Сега ги държаха под мишниците, а момичетата продължаваха да си сипят куп псувни и обиди.
-Какво правите бе?
-Пусни ме, ще я убияяяя... - крещеше Арадел, готова да разкъса Лора.
-Ела ми де. Ела ми, пачавро.
-Достатъчно! - извика Матюс и пусна брюнетката, като я избута леко напред.
-Кажете какво стана. Защо се налагате, нали уж сте приятелки? - искаше обяснение Лезандър и нямаше да ги остави докато не му го дадат.
Уви, брюнетката мълчеше. Затова Картие трябваше да обясни причината на тази създала се агресия.

Не знам ако мъжете не бяха дошли на време какво щеше да стане.Вероятно щяхме да се довършим и това щеше да е перфектното нещо за мен, да лежа полумъртва на този тротоар.Кръвта ми да се стича по белия мрамор, а една едва доловима усмивка да пълзи по лицето ми, щях да съм доволна, че съм се отървала и че заедно с мен са си отишли всички отклонения в главата и сърцето ми.Може би една от първоначалните причини да започна този бой бе такава, но разбира се нямаше да го спомена на никого.Но след като започнах да я налагам, установих, че тази разрушителна сила в мен е много по-сладка и освобождаваща от една смърт.
Лезандър и Ерик излязоха от бара, като веднага без да питат ни разтърваха една от друга, което бе малко трудно.Тогава дойдоха и въпросите, въпроси на които не исках да отговарям сега понеже бях прекалено ядосана, афектирана и объркана, но уви, налагаше се:
-Кажете какво стана. Защо се налагате, нали уж сте приятелки?-пръв зададе въпроса си белокосия.
Отскубнах се от ръцете му и започнах да ровя в чантата си за кърпички с които започнах да си бърша лицето и да попивам кръвта стичаща се по него, надявайки се да не попита отново, но той го направи:
-Няма ли да отговориш?-зададе въпроса си още по-настоятелно.
Все още мълчах, седнах на тротоара и запалих цигара, като оставих тежкия дим да удари гърдите ми, и без да обмислям думите си, започнах:
-Защо?-изсмях се.-Ти сам каза, че тя не е стока, никога не е била, от малка е такава.Не я ли виждате цял ден как се опитва да сплете поредната си интрига?Винаги е искала да има това което имам аз и днес отново направи опит да посегне на него...Винаги е искала да бъде над мен, да ме мачка и това да гали егото и, това не е приятелство!Не е !-изговарях думите ядно, а те просто излизаха от устата ми.-Защото се върти покрай вас, опитва се отново да ми отнеме всичко онова, което обичам.Не мога да я гледам как плъзга мръсните си ръце и целува....-в този момент замълчах, усетих накъде ще се насочат размислите ми.
Станах от мястото си и хвърлих продължителен поглед върху Ерик:
-Това ме съсипва....-казах по-скоро на него но правейки го да звучи все едно е по темата.
-Това трябваше да е почивка, а не изтезание...за всеки един от нас...

Лора стоеше със скръстени ръце пред гърдите си и гледаше "лошо". Събитията не се развиха според очакванията й. Не само, че не можа да докопа Ерик, ами и лицето й приличаше на пълен леш. Единственото, което я успокояваше бе факта, че това на Арадел не се различава особено от нейното.
-Защо? Ти сам каза, че тя не е стока, никога не е била, от малка е такава. Не я ли виждате цял ден как се опитва да сплете поредната си интрига? Винаги е искала да има това което имам аз и днес отново направи опит да посегне на него...Винаги е искала да бъде над мен, да ме мачка и това да гали егото и, това не е приятелство! Не е!
Брюнетката се усмихна злобно.
-Може би нямаше да го правя, ако не беше такава лигла.
-Ах ти проклета....
Картие понечи да се изправи да почне да я налага отново, но чернокосият се изпречи на пътя й.
-Стига, Ари. Не си заслужава...
Той много добре разбра намекът й, но не можеше да му отдели нужното внимание и време точно сега. Момента не беше подходящ.
Вместо това той се отдалечи, заставайки в средата и пусна зеленикавата си енергия на свобода. Тя се зарея във въздуха и навлезе в телата им. Само брюнетката бе достатъчно далеч, че да не я достигне. Лезандър и Арадел усетиха тръпчиво загряване, щипане и лек некомфорт, от който обаче раните им почнаха да заздравяват и след минута нямаше и следа от тях. После се обърна и тръгна към другата жена. Застана право през нея и хвана брадичката й.
-Махни се. - дръпна се тя.
-Не бъди бебе.
Хвана я отново и се зае да лекува и нея. Когато всички бяха в нормален вид, белокосия се обади.
-Мисля, че е време да се прибираме. Стигат ни проблемите за една вечер.
-Знаеш, че с приятелството ни е свършено, нали? - попита ядно Лора.
-Напълно съм съгласна с идеята. Ако не те видя повече, ще е твърде рано.
Момичетата си размениха няколко искрящи погледа, изпълнени с омраза, които слагаха край на познанството и миналото им.
Д'Арвил би обви с магията си и тримата се телепортираха, търсещи между измеренията своят дом. Лора остана сама на улицата.
-Мамка му. - изруга тя и удари ядосано с крак ствола на едно близко дърво.

/Ари пиши как се прибирате в къщата/

Артфол.... около самото място витаеше някаква аура... ако щете вярвайте, но още като завиеш към него, от ъгъла ти става ясно, че това не е бар като останалите заведения, от които лъхат изпаренията на евтин алкохол и леки коктейли. Не, тук не беше такова усещането. Можех да го сравня с дъха на отлежало уиски, пропито навред- не само в дъските на бъчвите, а и по камъните в избата... правя подобно сравнение, защото познавах това усещане. Но не от ходене по барове, а от тичане в избата на Илирас- имаше си отделно кътче за алкохол за "гости" и такъв за "лична употреба"... а Илирас не се славеше с щедрост към гостите.
Имаше някаква тежкарска атмосфера, напластена от стъпките на всеки един посетител, дошъл с енергия и заменил я с незабравими изживявания.... които, по ирония на съдбата, я помни, я не...
Впрочем, по пътя Джили завърза разговор с мен. Да, държа да подчертая, че тя ме заговори, защото ако зависеше от мен, любопитството, което безспорно таях, и въпросите, напиращи на езика ми, щяха да си останат неизказани... не знам защо, не мислех, че е уместно да си бъбрим, пък и когато разговарях с някого, се чувствах така все едно се качвам на колело след години прекъсване- отвикнал и несигурен.
Щом напуснахме библиотеката в мълчание, тя може би реши, че се стеснявам и разчупи тишината, подхващайки дружелюбно:
- Идеята е много хубава, Майкъл по принцип е отворен за всякакви предложения.
Не исках да я оставя да си води монолог, затова измъмрих нещо от сорта на:
- Ти често ли ходиш там?
- Ооо, не! Казвали са ми, че там е като руска рулетка- не знаеш какво ще се случи и дали няма да "изгърмиш"- енергичният гласец на момичето не беше като на славей, а по- скоро като на врабче- птичка, която не претендира да е виртуоз, а всъщност е толкова жизнена и хубава сама по себе си, че в своята простота и искреност кара хората винаги да се усмихват... и това не беше само по отношение на гласа на Джили. Погледнах я. Тя вървеше до мен, беше с жизнен дух, но не въртеше очи- гледаше право пред себе си и докато лицето й изписваше усмивка, то очите й бяха сериозни. - Веднъж съм ходила там... едвам ме накараха да влезна, а после едвам не накараха да си тръгна...
Денят беше свеж и топъл, но някъде там в хоризонта ми се стори, че виждам тъмните сиво- сини очертания на някоя планина.... осъзнах, че това всъщност бяха облаци... явно дъртия се оказа прав за бурята.
- ... всички тук знаят Артфол и собственика му- продължи момичето.- Майкъл Майърс е доста интересна личност. Има нещо, което го извисява над останалите, но и нещо, което му пречи да го наречем аристократ...
- .... и така са се пръкнали бохемите...- допълних механичо аз, палейки една цигара.
- Хах, явно. Ти от къде идваш?
- От Феникс... и по- конкретно- Маждестик. Няколко дни вече живея в Скайфол.
- Маг ли си? - очите й се впиха в мен любопитно, а очилата й сякаш като лупа, която концентрира слънчевите лъчи, подсилваха това усещане.
- Ами... сега съм в ролята на библиотекар. Но, да, маг съм.
- Нека позная! Тера маг?
- Моля?? Защо реши така?- почти не изплюх цигарата.
- Ами.. те са такива спокойни... съсредоточени...
Напуши ме такъв смях, че изведнъж избухнах посред улицата. Хората наоколо ли? Майната им, ние и без това си говорехме високо. Но след миг, когато можех да си отворя очите като попремина истеричния смях, ми просветна, че може би съм я обидил с това левашко изпълнение и погледнах  към лицето й.
Тя ме наблюдаваше с изражение от типа "алиби", което е едно такова невинно, като на малко дете, че те застрахова каквото и да кажеш- дори да е най- голямата глупост или обида.
- Прощавай, но.... не. Имах учител тера маг, ама аз определено не съм такъв. И хич не съм спокоен- това, че не показваш емоции, не означава, че ги нямаш.
- Да... така е... а тогава к...
- Ааа, няма да ти кажа! Сама ще отгатнеш. Аз съм от ония, които не се прикриват и лесно ще ме опознаеш.
- Но нали уж не показваш емоции? - иронична усмивка се изписа по лицето й. Умна беше.
- В някои отношения ги показвам повече, отколкото трябва.
И двамата млъкнахме. Бяхме увеличили не само скоростта на говорене, а и крачката. Тя ме водеше, а аз несъзнателно я следвах.
Ах, колко неща ми идваха на ума да я питам или да й кажа сега... Като да си припомниш как се кара колело и сега караш бясно, уверен в себе си... и искаш да ускориш още и още.... имаш енергия, искаш сякаш да полетиш... чувстваш се спокоен и "можещ". Но замълчах... не исках Джили да съжали, че ме е поощрила да се отпусна пред нея.
Тя също знаеше къде да спре с въпросите, защото не разбираше колко приятно би ми било да продължим разговора... а уж не съм прикривал емоции... Чушки! Но да приемем, че причината беше факта, че "за всичко си има време", а сега сме на работа.
****
- Ето го! - отбеляза тя, когато стигнахме до Артфол. Но, както споменах, аз го усетих още от ъгъла.... пък и честно казано... прочетох табелата.
- Изглежда затворен.
- Да, това е нощно заведение, но през деня Майърс трябва да го подготви... така да се каже.
- Майкъл Майърс...- повторих аз. - Ти ще говориш с него, надявам се.
- Защо се "надяваш"? - бяхме се спрели пред тапицирана с кожа врата.
- Ти си старши в службата, пък и бохемите лесно склоняват пред хубави момичета. - жегна ме мисълта, че май изтърсих нещо адски неподходящо, ама... връщане назад нямаше. Но тя май не се засегна на повърхностните ми, хлапешки глупости. Усмихна се и влязохме вътре.
Беше тъмно, много тъмно. Сякаш нощта беше белязала завинаги териториите, които й принадлежат и й служат вярно.
Над бара мъждукаше само една лампа, а столовете бяха качени на масите. Между тях метеше някакъв мъж.
- Добър ден. Идваме от градската библиотека по една работа. Майърс тук ли е? - Джили заговори и мъжът ни разгледа обстойно.
- Да, да. Ей сега ще го повикам. Изчакайте го на бара - служителят се запъти към една странична врата. Не беше много млад, но беше едър и метлата хич не му подхождаше. Нямаше да се учудя, ако нощем обличаше нещо с надпис "охрана".
Наистина интериорът беше изпипан, барът- зареден, а плочите по стените намекваха, че тук се слуша качествена музика. Да... освен келеш, си падах и меломан в някои определени стилове.
- Не е лошо! - вметнах докато с Джили чакахме, седнали на два щъркела.- Не мисля, че нощния живот ще ми хареса, но това заведение съм склонен да го пробвам.
- Чудя се дали ще се получи добре, даже и да се съгласи- без да отрази изповедта ми, колежката ми показа, че начинанието я  терзаеше отвътре... както и мен... даже мен още повече, защото идеята беше повече моя...
- Шт! Жребият е хвърлен! Не показвай колебание в битка! - поставих пръст на устните си и свих вежди наставнически... и все пак не сдържах усмивката си като си се представих как заговорнически и нелепо изглеждам отстрани.
Момичето също се усмихна и знаех, че когато успееш да погледнеш с доза хумор на проблема, неминуемо възвръщаш спокойствието си.
В помещението влезе собственика, който от моя гледна точка беше красив представител на пола ни- добре оформени мускули, лице, което беше наистина мъжествено, но без да е грубо, хубави пропорции на тялото. И той го осъзнаваше- ризата му беше разкопчана до долу... сигурен бях, че това е негова запазена марка и елиците на копчетата дори бяха недокоснати...девствени- явно други, по- важни неща, разширяваше този господин... погледът му беше с онази острота на граблива птица, винаги готова да фокусира поредната плячка... да... разпознавах този поглед... сетих се за "чичо Каскар" и разпасаната му компания хойкаджии, от което ме сви жлъчката.

Но деловото държание, кротките маниери и сериозното изражение, което имаше Майърс докато се здрависваше с нас, ме спечели и, така да се каже, опростих греховете му... Дълбокият му тембър също вероятно печелеше точки сред дамите.
- Ще желаете ли нещо за пиене? - попита съдържателят, като отстрани от бара купчина бележки и сметки.
- Не, благодаря- отвърна Джили.
- Нека минем направо на въпроса- потвърдих и аз.

Барът бе прекъснал своя живот за дневните часове, давайки възможност на редовните си клиенти, да отпочинат, изтрезнеят и съберат сили, а и пари, за следващата необуздана безпаметна нощ. Вратите на заведението ще се отворят повторно, а бутилките текила, бърбън, бренди, ликьор и техните побратими, ще ги прегърнат усмихнати, съчувствени или утешителни.
Капачки и тапи ще завалят по пода като градушка, а музика ще гали слуха.
Но до тогава имаше много време. Сега само фасовете в пепелниците, намаляващите алкохолни изпарения и маслиновия отенък на картините, подсказваха за една отминала незабравима вечер.
На фона на преобладаващото дърво, двамата младежи стояха някак неестествени. Като пилци на сред ято соколи. Майкъл забеляза това, заради което като добър домакин поведе разговора в лежерна насока.
- Ще желаете ли нещо за пиене?
Алкохолът винаги отпускаше стиснатите мускули и развързваше езиците.
- Не, благодаря.
- Нека минем право на въпроса.
Уви, опитите на собственика не бяха увенчани с успех. е, щом искаха да бъдат сериозни, нека.
- Така да бъде. И какъв точно е въпроса?
Тук бе момента Джили да изпъкне с ораторските си способности. Тя се изпъчи като притеснена ученичка, нагласи очилата си, прочисти гърло и скръсти пръсти, като така си мислеше, че си придава професионален вид.
- Ами виждате ли, искаме да резервираме барът ви за следващата сряда...
- Кои Вие?!
- Библиотеката! Става въпрос за провеждането на една литературна беседа на затворени врати.
Майърс слушаше внимателно предложението, като въртеше показалец по повърхността на дървения барплот. Не сваляше очи от нея, а ушите му бяха широко разтворени. Не можеше да не се замисли, че девойката, въпреки усилията си бе малко...скована. Опитваше се да изглежда делова, но леките брънки в интонацията и начина, по който бърчеше нос, показваше, че е несигурна. 
Сигурно много забавна на моменти, но и плаха. Трябваше и едно силно питие или още по-добре - едно силно чукане. А най-добре и двете. След тях ще хвърчи като разюздана кобилка, която ще цвили и пърха за още. Дали пък този до нея не пъхаше чушката в прелестите и? Не, по-скоро не. И той изглеждаше зелен. Майърс умееше да познава жените. В леглото му са влизали аристократки, продавачки, кметици или селянки. А още куп туристки са го мятали направо в/у бара му. Тази тук, не бе пипана интимно ако не никога, то от доста дълго време.
- Слушате ли ме?
Гласът и го откъсна от тези полови разсъждения и очите му отново живнаха.
- Да! Като цяло идеята не е лоша, но има един проблем.
Младежите повдигнаха въпросително вежди, а Джили вече предвкусваше загубата.
- Искате да затворя бара за всеки, който няма да вземе участие в сбирката. Така ще загубя много клиенти.
- Но гостите също ще поръчват.
- Госпожице, смятате ли, че интелектуалците ще пият нещо друго освен сокчета и вода, докато четат цели глави от книги? Не биха искали да фъфлят, нали?
Удар под кръста.
- Вие примерно ще пиете ли?
Девойката явно почваше да посърва и да кърши пръсти, същите, които до преди малко бяха толкова стабилни.
- Ами...не.
Тарен виждаше, че колежката му е на ръба да изгуби битката. Нещо, което не можеха да си позволят, иначе идеята му отиваше по дяволите. Трябваше да се намеси по някакъв начин, преди къдрокосата тотално да е сдала фронта.

Виждали ли сте на някоя сергия или щанд попаднала стока, която не е за там? Случайно търкулнал се домат до лука или ябълка при портокалите? Или фъстък в пакетчето ви със слънчоглед? Няма как да го пропуснете- твърде много се набива на очи. Така и двама, на които още подхождаше названието "пубери" или "хлапета", се намираха в бар Артфол. Те бяха делови, с "консервативно" облекло, а барът, макар и безлюден, си беше с всичките му детайли на нощно заведение за бясно пиене, танци, флиртуване и още бог знае какво.... а, май пропуснах сбиване. Да, сбиване.
И един от тези новаци бях аз.
Но бях спокоен- колежката ми се зае с "преговорите", а аз, скръстил ръце, наблюдавах отстрани.
Местех очи ту на Джили, ту на Майърс.
Момичето изглеждаше малко нервно. Знам ли.... може би беше така, защото този бохем й харесваше. Не знаех "що за стока" е девойката и какви са й вкусовете. Наблюдавах я скришом, за да не я притеснявам още повече, но виждах как подръпваше роклята си, стоеше скована и предложението имаше дъх на молба.
А Майърс го гледах открито, пресилено втренчено. Кимаше с глава, но погледът му беше отнесен. За какво ли си мислеше? Нямах си идея. Да четеш хорските мисли би било полезно, но и също толкова ужасно, колкото и да разбереш бъдещето си до детайли.
Гледах мъжа насреща, потънал в сенките, които собственото му тяло очертаваше от падащата косо светлина на лампата.
И той в тези оранжево-тъмни краски приличаше на някой от алкохолите, наредени на рафта зад него.
Имаше си и татуировка...
Но аз лесно разпознавах безполезните разсъждения по два признака:
първо: нямат полза- приличат повече на есе, чието заключение до никъде не те води
второ- до каквото и заключение да стигнеш, няма как да си сигурен, че е правилно, защото цялото умуване е почнало от нямане какво да правиш в инерцията на някакви моментни емоции и, следователно, не е обективно.
Така че е нормално да се чудя какво си мисли съдържателят на Артфол и що за индивид е, но щом не ме засягаше пряко и се държеше сполучливо, не ми влизаше в работата да гадая.
-.... Така ще загубя много клиенти.
- Но гостите също ще поръчват...
Джили беше умно девойче. И все пак... се огъваше. Издигнатото предложение щеше да стане на пух и прах- като сламената къщичка под напора на вълка от приказката.
- Госпожице, смятате ли, че интелектуалците ще пият нещо друго освен сокчета и вода... Вие примерно ще пиете ли?
Колежката ми знаеше добре какво трябва да се постигне, започна гладко, по учебник- като дете, научило си идеално думичките за тържеството. И също като такова дете, щом го прекъснаха, всичко научено в миг се изпари. Една дума се спъна на езика й, заседна там и запуши пътя на цялото изречение.
- Ами... не.
Ето... вместо да задаваме ние въпросите, взехме да отговаряме на такива. Не можех да оставя нещата така.
- Майърс! - викнах и се подпрях с лакти на плота така, че да се приближа повечко до него и да изглеждам небрежен. И на обръщението ми два чифта очи се приковаха в мен- едните леко отегчени, а другите- малко нервни.- Групата интелектуалци, които ще привлечем в бара ти, са хора, които надали идват често... даже изобщо. А те не са малко на брой- погледнах към Джили за потвърждение. Тя кимна- беше привидно спокойна, но стискаше пръстчетата си и ме гледаше така, както играч на табла наблюдава нервно- с надежда, търкалящите се зарчета, от които зависи победата му. Аз продължих:
- Току- виж, ако им хареса обстановката и обслужването, вземат да идват по- често. Освен това!- вдигнах пръст, за да прекъсна съдържателя, който тъкмо искаше да каже нещо.- Не обърна внимание, че става дума за събиране, което е в доста ранен час. Говорим за сряда в 7 часа, а заведението, предполагам, отваря към.... 11?
- Отваря в 10- поправи ме Майърс.
- Добре, в 10 да е, ние няма да сме ВМЕСТО редовните ти посетители, а ДОПЪЛНИТЕЛНО към тях. До 10 ще сме приключили, а който иска, после ще остане за по- силните питиета.

Говорех спокойно и натъртено, но всъщност бях много нервен- ръцете ми изстиваха, а под плота нервно тръсках крак. Но просто има моменти, когато това да стане на твоето, независимо дали си прав или не, зависи единствено от това как отстояваш позицията си. Можеш да получиш каквото искаш, само ако си достатъчно убедителен, мъъничко самоуверен, дипломатично-нахален и не отстъпваш... дълга история е как се научих да го правя.

И все пак... не знаех дали спонтанният ми напън на "прима виста" щеше да свърши работа.

"Ха, малкия проговори! Значи не е само за украса към декорацията, а може и да разсъждава." Такива мисли се въртяха в главата на Майърс, който току попиваше дългата верижка водеща докръст, която падаше по продължението на разголения му торс и някак допълваше тъмната татуировка като завършваща щриха. Собственикът извади кутия бяло "Марлборо", завъртя една цигара няколко пъти около пръстите си, после я потупа на барплота, като че всички тези действия бяха някакъв изпипан ритуал и я захапа с устни.
Може би, използваше този момент, за да обмисли всичко обстойно, без никой да го тормози или пришпорва. Майкъл затвори клепач от първата дръпка, за да не влезе дим в окото му, прибра Зипо-то си и чак тогава заговори, без да сваля цигарата, а тя се поклащаше между устните му, следваща някакъв собствен ритъм.
- Трябва да призная, че имаш дар слово, хлапе. Как каза, че се казваш?
- Тарен Марсил.
Барманът протегна ръка към него с отворената кутия. вярно е, че огнения маг имаше свои, но все пак взе една, за да не го обиди или да не го накара да помисли, че се смята за повече от него. "Вижте ме, аз съм Тарен от Маджестик и съм толкова изтупан и префърцунен, че е унизително да взимам цигари от някакъв си барман". Но нашия Елисандрец бе по-умен и тактичен от това, затова даже поблагодари на дългокосия мъж. Ръката на същият се присегна към Джили, но тя съвсем леко се отдръпна, като залепи гръб у облегалката.
- Не пуша.
Красавецът я гледаше няколко мигновения преценяващо, после дръпна ръка и прибра кутията.
- Идеята ви наистина ми допада. Какво се изисква от мен?
Зениците на момичето се разшириха и замалко щеше да хвръкне от мястото си.
- Това означава ли, че приемате?
- Е...аз правя всичко за изкуството. Но исках да бъда сигурен, че инвестицията ми ще е добра. Можеш да благодариш на хлапето - ухили се брюнета, като цигарата все още се люлееше нагоре-надолу, а пепелта бе стигнала почти до средата.
- Та, какво трябва да направя?
- Нищо особено. - поде бързо и ентусиазирано девойката, стремяща се да не показва лекото си раздразнение от факта, че битката бе спечелена не от нея, а от колегата и. - Само да осигурите заведението и да ни позволите да залепим един плакат на вратата, тези дни.
- Дадено! Значи е решено. Утре или други ден ще ви очаквам.
- Благодаря ви много. - поклони глава Джили, толкова ниско, че къдриците и се забиха в дървения плот.
Двамата с Тарен се изправиха , сбогуваха се със собственика и тръгнаха към изхода, а той ги проследи с поглед чак докато вратата закри телата им.
- Деца! - подсмихна се Майкъл и загаси фаса в пепелника - Ей, Джими няма да повярваш! - провикна се към чистача, който веднага подаде глава от склада. - Изглежда ще си имаме сбирка на девствени библиотекари.

( Теди, можеш да пишеш как се връщате в Библиотеката и съобщавате на останалите новината.

Парата в главата ми беше придобила такова налягане, че чак чувах как свисти нещо от сорта на: "Ай, да й .... номерата на тая".
Чак когато праснах вратата на влизане и още веднъж на излизане, ми мина малко.
Праскането на врати е много успокояващо нещо, явно затова всички го практикуват.
Черно ми беше пред очите и просто тръгнах към бара без да обръщам внимание на никого.
Набивах крак, стисках зъби, свивах юмруци с плакат под мишница, а друга кутийка кабърчета подрънкваха в джоба ми. Не се харесвах такъв, определено не се харесвах- лесно се палех, но винаги бих предпочел да избегна караницата, само че... еластичността на нервите ми се изгуби и сега се скъсаха много лесно. За пръв път усетих борба в себе си- поведението ми влизаше в противоречие с разума ми- това никога не се беше случвало- сега първичните ми инстинкти бяха поели контрол- думите и мускулите ми изпреварваха мисълта ми, а тя се задушаваше в мрак и пушек и викаше отчаяно, че това поведение не ми е присъщо, че не е редно. Вярно- нищо кой знае какво лошо не бях казал на Джили, нито й посегнах, но... но бях готов да го направя. Може би това нямаше общо със снощи- все пак нищо ми нямаше, като се замисля... просто след като четох, съм бил под влияние на внушението от книгата, но сега си бях съвсем добре...явно... май... надявам се...

Тъкмо започнах самодиагностика, обаче като си вървях, усетих, че съм хванал грешна посока... Свих къде по спомен, къде на късмет в една пресечка, докато надрасканата от честата употреба днес плоча с надпис "Мрачни мисли" продължаваше да се върти под игличката на мозъка ми.
"Какво ми стана... заради снощи приличам на малко пале, което са го пуснали да си играе свободно из парка и то си тичка дружелюбно и се закача с всички, докато изведнъж някакво страшно куче му изскача насреща. Палето си изкарва акъла, изпарява се доверчивостта му, свива се на кълбо от страх, а като му минава уплахата, то също започва да се зъби в отговор на всичко живо като предпазна мярка... Е, когато вече фактът е налице, причините не са важни. Може да съм агресивен, но поне не ми доставяше удоволствие. Значи няма страшно- няма опасност да се превърна в арогантен задник. За следващата глава ще бъда по- подготвен. "
Сградите, покрай които сега минавах ми бяха познати- със сигурност наближавах "Артфол".
"Как ми се пуши, пък пари няма да ми останат.... "- киселеех си аз пътьом по повод друг належащ проблем, когато изведнъж.... МИ ПРОСВЕТНА! Днес беше четвъртък.... А какво каза вчера Степфан???? Че библиотеката работи до четвъртък и затова ще ми бъде платено за двата дни работа. Аууу! Взех да махам въображаема опашка от въодушевление, че хем ще мога да си купя цигари, хем и ще имам и някоя монета след работа. Пък и да не станеше така... никотинът си струва риска.
Барът беше точно пред мен, но аз завих към магазинчето до него.
Излязох пре- пре доволен с малка кутия (за толкова ми стигнаха парите) и най- спокойно си изпуших цигарата преди да пристъпя към същината на моето разкарване до тук.
Стъпках си фасчето и тъкмо ми се струваше вече, че денят се пооправя и... видях скъпата тапицерия по вратата... а аз носех кабърчета. Ах, а после се чудим как са създадени псувните- ами ей така! При такива ситуации какво друго да измисли човек?
Примляснах два пъти и понеже нямах пукната пара за тиксо (ако евентуално намерех книжарница), нито ми се връщаше обратно, затова влезнах най- учтиво в бара... всъщност само се опитах и ... всъщност не успях- беше заключено. Да, това се очакваше предвид ранния час... сигурно едвам минаваше девет.
Седнах на една от сенчестите пейки, ограждащи овална цветна градинка на десетина метра от бара и запалих втора цигара. Щях да си дишам на спокойствие тук без никакви дразнители, докато някой се появи. Останалите пейки също имаха посетители- предимно възрастни хора, дошли да хранят птиците и да си обсъждат болежките. Съвестно ли ми беше, че си губя и аз времето тук? Никак.
Стоях и гледах как щъкаха разни бели пилета - презадоволени от вниманието на гостите. Всичко се движеше, освен мен.
За щастие след петнадесетина минути (ако приемам, че изпуших цигарата за десет), едрият чистач от вчера се появи, подмина главния вход на бара и тръгна към задната врата. Моята безметежност свърши, грабнах плаката и хукнах натам.
Голямогабаритният мъж доста се учуди като му изскочих пред лицето преди да успее да отвори вратата.
- Извинявай, аз съм от библиотеката и идвам да закача плаката, вчера говорих с господин Майърс.
- Ами... добре- повдигна вежди служителят и понечи да влезе вътре.
- То е добре, но намира ли ви се тиксо? Лепило? Или нямате нищо против да ви надупча тапицираната врата с кабърчета?
- Ааа! Никакви такива!- изглежда господин чистачът изпита желание да ме измете, както и предвидих.
- Не съобразих, така че... дано имате нещо, иначе аз кабърчета си нося...- захилих се олигофренски и сигурно щеше с основание да ми каже да се спасявам сам, но може пък и да имаха нещо... все пак нали лепят постоянно плакати с промоции... знам ли...

Мъжът го огледа от главата до петите, искайки да разбере каква му е хавата точно, но тъй като не можа да намери такава, само се извърна.
-Момче, чакай първо да отворя заведението, пък после ще мислим за тиксо и такива неща.
-А, да...разбира се.
Чистачът врътна ключа и бравата изщрака под механизма му. Открехна, а слънчевата светлина нахлу в помещението като копие на нападател в противниково тяло. По лъчите се отличаваха прашинки от застоял въздух, които се движеха хаотично около себе си, удряха се една в друга и се отблъскваха, като някаква надпревара или игра на крикет...да речем.
Възрастният помощник влезе в бара и веднага отвори прозорците да се проветрява. Свежият въздух почна да дърпа стария такъв, а прашинките се изсмукваха навън, крещейки в своето отчаяние, че ги пъдят от това така хубаво място. Мъжът се насочи към бара, като по пътя си подреди един два катурнати стола, но вместо да спре до него, продължи и влезе в килера, от който извади една метла, лопата, кофа, която щеше да напълни с вода и парцал за под. След това се разтършува, а през цялото време Тарен стоеше послушно по средата и чакаше. След няколко минути, чистачът излезе от килера и му подхвърли едно прозрачно тиксо и малка ножовка.
-Това ще ти свърши ли работа?
-Идеално е.
-Вратата е изцяло твоя! - поклони се престорено галантно мъжа, действие, което накара нашият герой да се разсмее и отиде да се заема с работата си.
Затвори я, за да не се клати и първо се зае да настройва плаката в точност с найлона. Когато привърши, обхвана краищата с тиксо, което внимателно режеше с ножовката, както и преди държеше кабърчетата, а после почна и самото залепяне. Не му отне много време, нито му бе трудно, визирайки факта, че нямаше кой да му кънти на главата като фурнаджийска лопата, нито да му се вайка "Наляво, надясно, не по-нагоре". Така да се каже, сам си се справяше просто чудесно, с лекота и без излишни нерви.
Когато привърши, мъжът излезе от бара и огледа афиша.
-Брей! Много е готин. Един такъв - тузарски! Браво. хайде, влизай сега.
Младежът го последва и се настани на бара, и той не знаеше защо. Очакваше, че ще дойде, ще си свърши работата и ще си ходи, но май човечецът нямаше това намерение. Прибра тиксото и ножа на място, а след тях и всички почиствателни принадлежности, които бе изкарал. Сега, заведението светеше и все едно никога не е било в неразбория.
След още няколко минути, вратата се отвори за пореден път, но през нея мина самият собственик. Майърс имаше вид на смачкан. Току що събудил се, с подпухнали очи и все още леко разрошена коса. Държеше се за челото и го търкаше непрестанно.
-Майк, изглеждаш ужасно.
-Ох, Джими...главата адски ме цепи. Имам такъв махмурлук, че чак е подсъдимо. Налей ми един скоч. Чист.
Мъжът запристъпва към бара, а подчинения му, вече бе приготвил чашата и за всеки случай бе оставил бутилката до нея. Веднъж съзрял Мареил, красавецът се напъна да си предаде поне малко по-годен вид.
-А....Тарен беше...нали?
-Точно така.
-Да, видях плаката отпред. Не е лош.
Дългокосия се настани зад бара, взе стъклената чаша и отпи една голяма глътка.
-Нали имате махмурлук?
-Да!
-Тогава защо пиете?
-Тарен, нека ти кажа, че най-доброто лекарство против махмурлука е алкохола. Искаш ли и ти?
-Не, благодаря. Не мисля, че е уместно.
-Че нима трябва да е? Намираш се в бар все пак.
-Да, но се води, че съм на работа. Скоро трябва да се връщам.
-Ще почакат малко. Ако мрънкат, кажи, че аз съм те задържал.
И без да чака разрешение, Майкъл взе една нова чаша, преди малко полирана, тросна я пред брюнета и му наля едно малко.
-Заведението черпи.
Магът огледа обстойно напитката. Не беше пияч, но този кехлибарен цвят, направо галеше сетивата му, а и не искаше да обиди бармана, затова надигна чашата и отпи една малка глътка. Първоначално усети острота, и сякаш гърлото му гореше, но бързо свикна.
-Кажи сега, какъв и е проблема на онази твоя приятелка? Да не би да й липсва секс или нещо такова, че е толкова сопната?
Явно ставаше въпрос за Джили и нашият герой си даде сметка, че явно не е единствения, който забелязва вдървеността и капризите й.

Казват, че човек си показва истинското лице когато се напие.
Това е вярно, но изисква пари и време. Най- бързият начин да се докоснеш до стритото лице на човек, без да похарчиш и една стотинка, е разговорът. Но не кой да е, а този на тема секс...
Да... откровенията по тази тема могат да ти разбият представата за някого на пух и прах. Това е една специфична тема, която е загнездена в съзнанието ни като нещо много особено. И тя си е такава- говорейки за секс, виждаме как самоуверени хора започват да се изчервяват и да свеждат притеснено поглед, как някой бърза да изпъкне с хвалби, как на уж кротки и стеснителни личности започват да им святкат очите и вадят неподозиран перверзен арсенал. Сигурно опитът дава отражение на отношението ни по тази интимна тема, но аз мисля, че перверзникът си е перверзник по рождение.
Е... аз... аз отново взех да приличам на себе си- захилих се с глас, обаче целия се изчервих- вътрешно с готовност откликнах на мисълта за тази тема, но... си бях дечко. Пък и това не е ли нещо, за което не е почтено да се говори? Особено за момиче? Особено в нейно отсъствие?... А така забавно ми стана, че наистина заядливото поведение на колежката ми може да е от незадоволен нагон, за който не иска да си признае или хормонален заряд, търсещ  начин да избие навън... Завърших смехът си с едно покашляне, но май наистина не биваше да говоря за Джили с този мъж... Извадих една цигара от джоба си и Майърс, който вече пушеше, бутна пепелника към мен. Човек би казал, че си живеят райски собствениците на барове... не знам, сигурно, когато хобито ти се превърне в професия, или ще си много щастлив, или понеже се пренасищаш, ще ти омръзне. Като гледах симптомите на поредната бурна нощ, сигурно Майърс се раздаваше от душа и сърце за своите клиенти.
Скоч с цигара... за пръв път в живота ми пиех и пушех едновременно... това си струва да се отбележи и ме накара да се чувствам в особено добро разположение на духа.
- Липсва й човек, който да я оправи, но не само в този смисъл. Пък знам ли... работим заедно от съвсем скоро. Може да имате възможност да я попитате... и като я познавам, ще се развика и ще Ви забие един.
- Хаха, от личен опит ли говориш?- Майърс се разхили на свой ред и онзи Джими, който също даваше едно ухо, го последва. Гледаха ме както в казармата старшите гледат снизходително-насмешливо някой новак.
Пак се изчервих, но в тъмното за мой късмет не си личеше... но комай тия стари кучета, като им гледах хищните погледи, надушваха отдалече. "Тарикат мъж не писка", както са казали, т.е не се оплаква... респективно и не си признава току- така, ако в нещо е гола вода.
- Не съм се и пробвал. Ако се бях опитал, може би нямаше да съм тук днес... а може би нямаше да е сопната повече.
Отпих многозначително от скоча и пак само след секунда хладната на допир течност се възпламени в гърлото ми. Главата си залагам, че беше внос от Летящия град- там го правят по стандарт с цели десет градуса по- силно от другите територии! Илирас имаха личен доставчик производител от там... и ми се отдаваше от време на време възможност да пробвам разни мостри от колекцията му...

-Не съм се и пробвал. Ако се бях опитал, може би нямаше да съм тук днес... а може би нямаше да е сопната повече.
Двамата мъже прихнаха в пореден смях, този на Джими доста по-гръмък, със селски отенък, а този на собственика по- елегантен, присмехулен, като на човек, който много добре разбира от нещата и му е нужна само една семпла усмивка и един особен заряд в очите, за да каже или да разбере това, което иска.
-И това май те дразни. Че е сопната.
-Много ли си личи?
-Доста. Може да решим този проблем.
Тарен вдигна очи към бармана и го изгледа почти уплашено.
-Хей спокойно, гледаш ме все едно ще я убивам. Просто може да направим нещо по въпроса с раздразнението й. Не би ли се пробвал.
Хлапака врътна отрицателно глава.
-Не ми е по вкуса.
-Нима? Тогава може аз да се намеся, ако стане много дразнеща.
-Хаха, извини ме, нали може на ти, между другото?
Майкъл само го посочи с цигарата, което бе знак, че няма нищо против, дори го предпочита и пак отпи от жарката, но така мека, поне за него, напитка.
-Но не мисля, че ще успееш. Просто тя е доста безкомпромисна на моменти.
Красавецът лепна още една "подмолна" усмивка и дръпна от цигарата си.
-Вие само елате на кръжока, пък ще видим какво ще стане. Сухарките привидно, винаги са най-податливи. Не е ли така, Джими.
-Точно така е шефе.
-Но ако искаш все пак мога да ти я предостъпя. Въпреки всичко е жена.

"Моля?! Именно защото въпреки всичко е жена, на мен ми е под нивото да гледам на нея като на плячка, която не мисли. Това е присъщо за хора, на които така им отърва, защото ако жената мисли, никога не би отишла при тях доброволно"... това щях да кажа, ако Джили не ми се репчеше без причина, ако ми пукаше за съдбините й и ако в мен се обадеше центъра за рицарски добродетели и чест (а той сега беше станал доста разумен, биеше на практицизъм и си мълчеше кротко). И все пак огънят ми припламна, но без излишни емоции, без избухливост- беше достатъчно студен в синия си пламък, че да отговоря спокойно, в духа на шегаджийския разговор. Майърс просто беше мъж от такъв тип- имал е твърде много жени в ръцете си, че да гледа на тях като дами с всичките му церемонии, би било твърде изтощително... пък повечето не са търсили никакво кой знае какво отношение- на това мога да се обзаложа. Освен това човекът реално погледнато нищо лошо не каза, беше ме почерпил, за да си почина от работа, и си бъбрехме тъпотии. Дори ми предлагаше услуга (по неговите разбирания) и то съвсем любезно въпреки махмурлука, така че щеше да е смотаняшко да реагирам като ощипана мома, все едно мен е тръгнал да натиска, или да се правя на възвишен. Само щях да изглеждам като префърцунен пикльо. И все пак за едните принципи до вчера сигурно щях да го направя... но вече- не....
- Хм, май разбирам какво имаш предвид- усмихнах аз се на свой ред. Майърс ме гледаше все така ехидно и аз продължих.- Тя така или иначе не пие, така че няма да се получат нещата...
- Ооо, момче, може умишлено да не пие, защото сигурно от малко да става буйна- Джими не се сдържа да не изкаже мнение, но след това видя, че е прекъснал шефа си, който тъкмо тръгна да
казва нещо, затова служителят си млъкна почтително.
- Въздържателството е голяма грешка и от това сигурно й идват нервите- и като личен пример, че не иска да има проблеми, собственикът гаврътна остатъка от "лекарството" си.
- Като дойдем в сряда... ще видим какво ще стане. Това място е хубаво и... предразполага човек да се отпусне- като потвърждение на думите ми огледах с усмивка наоколо и казах:
- Нямам й зъб на момичето, че да искам да й въртя номер, нито съм си я харесал, за да си я заплюя за себе си... така че ще съм пас от заверата.

Мъжките компании винаги са за предпочитане. Мъжете не спорят, не обвиняват, говорят си глупост след глупост, без да се обиждат. Веселят се, смеят се, бият се, пият и пак са приятели. Дори да не са, не пазят омраза или ненавист в себе си. Предпоставките за разговорите им винаги водят до един и същ край - приятни емоции, весели компании и неангажиращи лафове, които остават в историята на най-култовите бисери.
Обстановката сега бе нещо подобно, макар и не съвсем, но въпреки всичко, на тримата мъже им бе приятно и забавно. И не защото се гавреха на нечии чужд гръб, а защото чувстваха освободеност, лишена от каквито и да е норми и граници на етикета. Е, почти....
-Нямам й зъб на момичето, че да искам да й въртя номер, нито съм си я харесал, за да си я заплюя за себе си... така че ще съм пас от заверата.
Майкъл се подсмихна за пореден път, дръпвайки от цигарата си, чийто тютюн огласяше цялото помещение, а леко тръпчивия аромат дразнеше сетивата. Беше приятно, да. Беше разпускащо, лежерно. Времето минаваше по-неусетно отколкото може да се очаква, а уж язвителните подхвърляния по-скоро смешни отколкото обидни.
-Радвам се, че си наясно със себе си. Младежта по-често е объркана, но явно това не важи за теб.
Тарен вдигна рамена и допи последната глътка от питието си.
-Още едно?
-А, не! Мисля това да е лимита ми.
-Така да бъде.
Собственика се изправи и прибра бутилката на място. Все пак не смяташе да изпива всичко, днес не искаше да зарежда, затова скатаваше последните си налични количества алкохол, като се надяваше да му стигнат да изкара вечерта. Но така или иначе четвъртък не бе един от най-силните дни, така че щеше да се справи.
-Всъщност май е време да тръгвам. Минава единадесет.
Двамата мъже, отговарящи за заведението отправиха погледи към стенния часовник над бара и се взряха в него, опитвайки се да различат коя стрелка на къде сочи.
-Верно бе. Как си тече времето.
-Така е, Джими, като само се размотаваш.
-Аз? Размотавам? Еее...шефееее...не си честен.
Майърс се засмя на подчинения си, с който се държеше, все едно му е стар другар от детството и го потупа по гърба.
-Няма проблем старче. Годинките понякога се обаждат.
Смехът се разпръсна из цялата постройка, като дори нашият герой не можа да се сдържи. Но колкото и да му бе хубаво, работа го чакаше, а не можеше да измисли чак такова извинение пред работодателите си затова на бързо се сбогува с присъстващите, ръкувайки се достолепно и с двамата и пое обратно към библиотеката.
-Не е лош младеж, а?
-Да, хич не е лош. Е, хайде Джими, да се залавяме за работа.

Настъпил беше "часът на синята мъгла"- есенната нощ постла своето мастилено-синьото кадифе - мека постеля за благоприличните хора, уханен воал от фантазии и романтика за влюбените, черно корабно платно за авантюристите, което може да ги отведе навсякъде, и тъмна пелерина за онези, използващи прикритието й за не добри дела.
А за нас с дядо ми беше като завеса, която да ни отдели от ненужното в момента- ненужни бяха тревогите, ненужни бяха плановете и мислите за утрешния ден.
Да отида на бар с дядо ми? Защо не! Той беше сто пъти по- голям пич от мнозина от хората, които можеха да ми се паднат за компания. Огледах го с искрена усмивка и задоволство от глава до пети, когато облече черния си балтон с доста елегантна кройка- беше хубав мъж. Той беше от типа, които остаряват по красив начин- лицето им не е изморено, а достолепно. Единственото, което показваще, че се е натрупало върху плещите му бе сила, опит и мъдрост. Телосложението му също беше добро. Вярно, понаедрял, но не и отпуснат- изправен гръб, предизвикателен поглед, дяволито излъчване на пробудило се, макар и улегнало "лошо момче".
Какъв ли дивак е бил на младини? Още по- буен, безпардонен и жарък... и аз покрай него се почувствах като мъж с тежест- до мен крачеше един човек, който будеше респект у мен, а това ми доставяше огромно удоволствие- малцина са онези, които уважавах до такава степен.
Кукумявката доста се учуди, когато ни видя да щурмуваме заедно нощта, но пък тя също имаше кого да щурмува цяла нощ, така че в сезона на умиращите листа, всичко кипеше от живот по онзи зрял и елегантен начин.
Двамата крачехме през града почти равностойни- аз, увлечен от твърдите, самоуверени стъпки на дядо ми, а той- заразен от моята енергия и приповдигнатото ми настроение. Аз имах стил, но Старши имаше класа- разликата между двете, а и между нас беше като тази между младо, буйно вино и отлежало, силно уиски. Бях истински окрилен и никак не исках да изоставам от дядо ми по мъжественост, исках да му покажа най- доброто от себе си, когато съм в такава обстановка. А какво по- подходящо място за това от "Артфол"?
Чувствах се освободен и се държах напълно непринудено- смешно ми се струваше момчешката ми стеснителност от присъствието му- та той не падаше от небето! Беше минал по същите пътища като мен, имал е същите вълнения, разбираше ги, така че да се стеснявам от него беше повече от глупаво. За пръв път не бяхме учител и ученик, дядо и внук, наставник и повереник. Бяхме просто двама мъже. У дядо ми грееше събуден един пламък, който опияняваше стареца и го правеше доста приятен спътник- вярно, някои хора биха се стреснали от силата и дяволитото му, буйно излъчване, но мен точно това ме накара да го чувствам по-близък- вибрациите на енергиите ни сякаш бяха ако не на еднаква, то поне на сходна честота. Отпуснах се и, за да навлезем в едно непринудено настроение, и да сме готови да се насладим на нощта, аз нарушавах тишината, разказвайки някои общи неща за Паркър Хуч и годеницата му.

В тъмната есенна нощ- звездите правеха небосвода още по- студен и дълбок, посребряваха безмълвната земя и предшестваха идващата зима... даваше усещане за безграничен простор, сякаш всичко се отдръпва и свива- не само слънцето, а цялата вселената се отдалечава от земята. Но аз никак не чувствах студа така остро, както предишни години- незнайно как, вътрешно поддържах телесната си температура и дори не си взех връхна дреха.
Наистина, в неделя вечер нямаше много хора по грейналите от разноцветните фенери улици- движеха се на групички, а в този час файтоните обикновено отвеждаха скъпо облечени компании по домовете им след ресторант или посещение в операта.
- Пристигнахме!- обявих тържествено.
"Артфол" изглеждаше почти неузнаваемо- заспал и сливащ се с останалите сгради през деня, сега осветеният му вход изпъкваше сред тъмните сгради наоколо. Встрани на тапицираната врата, до моят плакат стоеше бодигард. Не можах да позная дали беше същия, който чистеше денем, но бяха от един калибър.
Пазачът ни огледа старателно и отвори вратата.
Сега видях истинското лице на Артфол- кехлибарена светлина, играеща по кожените диванчета в сепаретата, примигващи лампички, отразяващи се в лакираните маси, в бара, в бутилките и чашите. Тази светлина повече прикриваше, отколкото показваше- слагаше полупрозрачен воал на всяко лице пред очите ти, гъделичкайки фантазиите- показваше контури, които можеш да запълниш според вкуса и настроението си.
Имаше доста посетители, а на една маса стояха група баровци или стари бизнесмени, чиято възраст варираше близо на годините на дядо ми.
Дадох ухо на музиката, чиито децибели в този час все още бяха по- тихи и позволяващи разговори. А и стилът беше, както очаквах, от тежкарските класики. После плъзгах очи по масите, за да избера място, достатъчно добро за наши сиятелства, но дядо ми се оказа достатъчно отракан. Като в свои води бързо хареса една маса съвсем близо до бара и невъзмутимо тръгна натам. А и прав беше- щъркелите по самия бар бяха за онези, които по този начин заявяват желанието си или да си бъбрят с бармана, или да си предизвикат късмета с произволен събеседник и по- закачливи изживявания.
Настанихме се като "у нас си" и заразглеждахме обстановката наоколо. По изражението на дядо ми виждах, че му допада. Замислих се, че всъщност двамата се допълваме идеално. Дори повече от идеално! Надали можех да намеря човек, който да мисли толкова сходно с мен- на пръв поглед бяхме коренно различни, но сега осъзнавах, че имаме твърде близки вкусове и разбирания..... кръвта вода не става.
Тогава, в другия край на бара, видях гарванът на страстта- Майкъл Майърс. Защо така го определих? Ами с черната си риза, дългата коса и острия, хищен поглед приличаше именно на тази птица, а излъчването му... всички го знаят.
Той фокусира новопристигналите в наше лице и се приближи с цигара в уста.
- О?? Гледай ти! Момчето от библиотеката!- викна той, щом ме позна по физиономия. След това кимна като добър домакин и на втория клиент.- На какво дължим честта?
- Трябва да те видя поне веднъж в действие, когато не се водя на работа.
- Хаха, няма лошо, Тарен... Какво да бъде, господа?
Не се трогнах, че помни името ми- и без това като цяло в този момент се чувствах нова личност.
- За мен уиски- от червения Джони.- каза дядо ми с финеса на старо куче. А аз си поръчах наливна бира
- Големи да са, предполагам?- попита Майърс
- Нищо по-малко от максимума- отвърнах усмихнато, след като за миг погледнах въпросително към дядо ми.
Когато Майърс се отдалечи, Старши се засмя насреща ми:
- Не ми казвай, че ще ги мешиш! Или цяла вечер, посред есен, ще караш на бира?!
- Ще видим... както тръгне.

Пиянски вечери! Какво по-добро начало или край на нощта? Не, не говорим за онези безпаметни ситуации, в които алкохолът замъглява до толкова главата ти, че на сутринта не можеш да се сетиш дали си пикал до боклукчийски контейнер или си спал на градска пейка, макар че и те не са за подценяване. Говорим за онези вечери, в които се чувстваш като истински мъж, защото сам поставяш границите си. Ако кажеш - достатъчно, значи е достатъчно. Ако кажеш - още, значи нека кехлибарът да вали. Тези са вечерите, в които елементарното става висше, в които детското става елегантно, а заобикалящото не необходимо, а фон за собствената ти душа. Не се нуждаеш от шумни компании, за да се чувстваш на място, не ти трябва чист спирт, за да се открехнеш. Авантюризмът не се определя от това, дали ще си достатъчно смел да целунеш непознат или ще се хвърлиш чисто гол в студеното море. Авантюризмът се води от това, да направиш впечатление точно толкова колкото е нужно, после да станеш и да си тръгнеш, събуждайки любопитството на останалите за персоната ти, без да го задоволиш. Да ги накараш да зърнат, а после да се чудят и маят кой си, от къде си и какво правиш тук. Истинският пияч не е този, който може да гаврътне на екс цяла бутилка без да повърне, а този, който пие със стил, който поема вкуса, а не количеството и му отдава нужното му уважение. И ако Кайл можеше да накара Тарен да се чувства като свободна птица, отлетяла от клетката си, то Старши го караше да се приема за тигър, дори лъв, който се излежава достолепно в постелята си и раздава команди. Ако с единият се трудеха за веселието си, то с втория веселието само идваше при тях, защото го привличаха като магнит. И двете усещания бяха сами по себе си важни и значими, оставащи следа след себе си, но в момента, зеленоокия красавец нямаше нужда от похотливи детски игри, а от отлежали, сдържани, дори и аристократични ноти. Ето това бяха истинските Мареил - избухливи, жарки, но и каймакът на обществото. Не бяха простаци, не блестяха с невъзпитаност и хайманлък. А този нюх не се губеше, независимо в кой край на света си, независимо след колко години. Тарен изпита гордост, че носи това име, гордост, която сега не бе увенчана с разочарованието от определени липси.
Когато питиетата пристигнаха на масата им от същият онзи чичко, който преди няколко дена младежът завари да чисти, те си дадоха наздравица и отпиха по една отмерена глътка. Майърс бе прекалено зает да се отличава на бара, пускайки различна музика, нареждайки нови плочи и дрънкащ с празни и пълни бутилки, все едно са личните му музикални инструменти, създавайки допълнителна тоналност, която учудващо се сливаше с вече съществуващата.
-Значи тук ще се състои литературното ви четене?
-Как разбра?
-Стар съм, но не и сляп. Видях плаката на вратата. Все още не мога да сбъркам почеркът ти! Знаеш ли, че си насладил талантът си за рисуване от майка си?
Тинейджърът се изчерви, но не искаше да показва подобни слабости, затова просто се ухили хлапашки.
-Няма да е кой знае какво.
-Хахаха, ама че нескопосан лъжец си! Личи си, че си ентусиазиран! Защо се опитваш да го прикриеш?
-Не мисля, че подобно нещо е важно за теб.
-Няма маловажни неща, Тарен! Има неща, които не грабват нечие око, но това не ги прави незначителни за останалите. Щом теб те влече, няма лошо.
-Значи ще дойдеш?
-Хе-хе...не! Не съм по тези работи. Но ти пожелавам успех!
Е, и това беше нещо. Разбира се, не очакваше дядо му да дойде. Не го виждаше в подобна компания, камо ли пък сам да вземе да чете нещо на всеослушание. Но пък факта, че не се оказа толкова дребнав му бе напълно достатъчен, че да засили доброто му настроение.
-И все пак не сбърках като те заведох при Валънтайн. Знаех си, че ще ти избере нещо, което ще ти се хареса. Този мъж има набито око.
-Така е! Временно е, но ми е приятно там. Мога да науча много, а и работата е лесна.
-Ти пък от кога почна да си падаш по лесната работа? Откакто си тук, лесно е последното, което виждам от теб. Знаеш ли, че си голяма досада. Умееш да си навличаш неприятности.
-И това ли съм наследил от майка си?
Старши изпъна вратът си към него и очите му се свиха интригантски и дори леко злобно.
-Не....това си наследил от нас!
Дяволитата усмивка накара лицето му да изглежда пъклено и доносничейки, но пък успя да го разсмее.
-Да не ми казваш, че и с баща ми си ходил да пиеш?
-Него по-скоро го прибирах от управата.
-Моля?
-Хахаха, учудваш ли се? Да не мислиш, че е бил покорно, послушно дете? Още доста ти трябва, за да го биеш. Този човек бе като нестихващ пожар. Веднъж си беше събрал цяла дружина, с която нашариха стените на кметството със спрей. Ей така, за кеф, само защото в онази година политиците бяха решили, че трябва да има вечерен час за непълнолетните. След тази вечер аз го измъкнах от затвора, а те свалиха забраната.
-Стига бе!
-Не бе, истината ти казвам! Баба ти беше побесняла, естествено, а Калеб в знак на протест взе, че й обяви гладна стачка. Не си говореха цял месец. Беше адски забавно.
И наистина докато разказваше, Старши не спря да се смее на спомените на твърдоглавият си, млад син. А Тарен, той разбираше нови неща за баща си и сърцето му се изпълваше с нескрито възхищение. Бил е луда глава, без спорно, но пък някак ти се иска да го познаваш още по-добре. Да прекараш колкото се може повече време с него, защото не се знае какво може да направи. Дори за миг не го дожаля, просто искаше да слуша още и още.

/Свободно РП./

Когато дойдох в Скайфол бях въоръжен с нахалство и твърдоглавост и исках на всяка цена да разпитвам дядо си за всичко! Чувствах, че ако узная всяка малка подробност от миналото си, ще успея да запълня всички празнини в съзнанието си- ще преживея моментите, които не ми е било отредено да имам, ще изпитвам близостта на онези, които животът ми е отнел, ще потъна в чуждите спомени за семейството ми, защото аз нямах собствени. Но понякога миналото носи повече тъга, отколкото покой и радост... И все пак бях готов да разровя белезите, за да се потопя в раните. Но сега си дадох сметка, че живот, който се крепи на спомени отнема на човека настоящето, като наркотик той ражда красиви илюзии, замъгляващи погледа, заради които не можем да се вгледаме в реалността. Живот от спомени е присъщ за слабите хора- онези, които се вкопчват в хубавото, което вече е отминало, защото нямат вяра, че бъдещето ще им донесе нещо добро, нямат смелост сами да се потопят в настоящето, за да потърсят щастието, защото рискуват да бъдат разочаровани и наранени по време на това търсене. Боят се да живеят, да се отделят от земята и да поемат собствения си път.
Да, миналото е важно- личността е краен резултат от предишни събития, но... ако един човек ни харесва като личност... какво значение има плод на какво минало е тя? Може би ще го разберем по- добре, може би ще го чувстваме по- близък, но това трябва да се случи не чрез кръстосан разпит. Сега, когато не насилвах нещата, те ставаха от само себе си- дядо ми сам се потопи в спомени. И в момента, в който аз приех всяка частичка от миналото, вместо да отричам и да роптая срещу съдбата си, аз я прегърнах като неделима част от себе си. И все пак- каква по- подходяща тема за разговор има от цветното, приятно минало?? Именно в този момент аз бях готов да разбера и поема всяка информация, за която преди това копнеех, без да съм достатъчно зрял да понеса както трябва- а именно спокойно и вглеждайки се в добрата страна на всичко.
И ето... дядо ми заговори... за онези, хубавите спомени- без въздишки, без тъга, без те да подсилват контраста между безвъзвратно отнетото и останалата празнота, защото и аз, и той бяхме благодарни, че все пак ги е имало. Те носеха топлина, усмивки, емоции... капката носталгия беше толкова незначителна, че не помрачаваше приятните чувства.
- ... и все пак, колкото и да не цепеше басма на законите, имаше своите принципи и не се е свързвал с някакви келеши от организации и пишман бунтари.- завърши дядо ми с доволна, горда усмивка, отпивайки от кехлибареното питие.
Стоях и слушах захласнато.... значи такъв е бил баща ми??? Моралът винаги е бил и ще бъде субективно понятие- диапазонът на "правилно", "допустимо" и "непростимо" за всеки от нас е различен, но аз се възхищавах от баща си- пред очите ми се изправяше той- млад, буен, див, непреклонен и воден от железните си принципи, а не от глупаво, нелогично бунтарство.
Никак не се учудвах! Няма друг вариант просто! Винаги като малък съм вярвал, че баща ми е велик, див, силен, смел.... и изобщо всичко онова, с което един син иска да се похвали пред приятелчетата си: "Моят татко може да набие твоят татко!". Сладко, нали? Да, наистина е такова... само че.... разказите на дядо ми надали бяха особено добър пример за подрастващите. Възрастните често се впускат в монолози от типа "На времето си... на твоите години..." и прочие, които имат поучителна цел с елементи на конско. В момента надали баба ми или майка ми щяха да са във възторг, че Старши ми разказва тези неща. Но аз зяпах с уста и в мен напираше едно огромно възхищение към баща ми. И още повече- към проявите му на непокорство! Защото именно непокорството е нещото, което тласка света към промяна, да разкъсаш стереотипите, да имаш смелост да изразиш мнението си, да се изправиш срещу грешките и да покажеш недоволството си. Да отстоиш позицията си е лесно на думи, но да излезеш лице в лице с многобройната маса, да вървиш срещу движението и да си проправяш път там, където всичко е опасано с телените мрежи на едно лошо управление в която и да е област, е нещо, достойно за уважение. Може и да грешиш, може твоите виждания да не са правилни, но ако са изразени чрез достойни методи, смелостта ти заслужава похвала. Виждах Маджестик- град, в който Мареил са били фактор... Ах, как исках всичко това да се възстанови- не, не да се върне, а да се възстанови- още по- бляскаво! Като мъждукащ огън, който избухва след притока на свеж въздух.. на свежа кръв..
Толкова ми беше хубаво да слушам- в мен се раждаше единствено амбиция и почит. Виждах, че и дядо ми говори с лекота и няма неловко или тягостно чувство. Тогава се осмелих и аз да споделя някои мои преживявания като по- малък. Може би е изглеждало, че се опитвам да не изостана от случките с баща ми, но не беше така- аз не се състезавах с никого... сигурно вече се чувствах достатъчно пълноценен и силен, че да искам да се докажа... Както и да е, аз разказах на дядо няколко дивотии у Каскар, без да вкарвам лични емоции, без патос, без засягане на нападките и нетърпимостта ни- не исках да развалям и своето, и неговото настроение- всичко протече под вид на забавни истории. Разправих му как готвачът много обичаше да клюкари и му строших лопатата за печене в гърба (прескочих факта, че е било по наш адрес); как за пръв път скитах из Маджестик, когато избягах през прозореца по голямото дърво, растящо под стаята ми и прочие детски дивотии... прескачах след това наказанията и караниците, защото не исках да се отклоняваме от забавния, непринуден тон на вечерта- засягането на такива подробности щеше да подразни и двама ни и да събуди гняв и желание за неопределена мъст. На мен вече ми беше почти безразлично, но дядо ми със сигурност щеше да се разлюти, а аз много му се радвах в момента- такъв дяволит, достолепен и същевременно жизнен...
Алкохолът ни отпускаше, сумракът понасяше сетивата ни в обятията на безметежност и мечтателство, музиката от фон несъзнателно се превръщаше в суфльор, който диктува емоции и настроения. А сега музиката беше лека, закачлива. Хората, които в този час бяха в Артфол, получаваха най- чистата есенция на забавление и отмора- идеална предпоставка след час -два играта "да загрубее". Ние надали щяхме да сме от присъстващите, когато се развихрят емоциите. Но в момента получавахме най- доброто- разпускахме с приятен, лек разговор. Е, разбира се, това беше и шанс да се опознаем, да покажем един на друг онези страни от личността си, които нямахме време и възможност да извадим на показ през останалото време, но, както казах, това не беше целта- оставаше на втори план и именно по тази причина се случваше така лесно и непринудено.
Дядо ми ми разказа къде са били магазините им в Маджестик, но така и не повдигна тема за познатите им- нито едно име. Явно и това беше тема, която рискуваше да извади на показ ненужни размисли и стари емоции- не помня някой семеен приятел да ни е посещавал, когато татко изчезна, затова мисля, че явно връзките им не са издържали на изпита на времето и проблемите. После ми разказа за някои диви моменти на баща ми в Академията в Сто слънца. Попивах всичко и топлина преливаше в сърцето ми. Майка ми никога не ми е разказвала такива подробности, защото и аз бях съгласен с твърдението, че тези истории не са за малки деца, а са по- скоро в графа "ще разбереш, като пораснеш".
Бях облегнат в удобния стол, а дядо ми насреща ту виждаше през мен, когато се връщаше към спомените, ту се взираше право в лицето ми, за да разчете емоциите ми от разказа си. Отначало бавно и внимателно опипвахме почвата в разговорите, предпазливо докосвахме темите, като бавно стъпваш по дъските на стар въжен мост, защото не се знае коя може да поддаде и да те понесе в неприятна посока- към пропадане в бездната на негативни чувства, които бяха крайно нежелани в тази хубава вечер. Но нямаше такава опасност- и двамата мислехме в унисон и накрая просто започнахме да говорим свободно за каквото си пожелаем.
Явно ми е липсвал точно такъв човек с опит- близък, ментор, наставник, опонент за спорове и приятел едновременно, с когото да говорим на един език. Беше толкова непринудено и приятно... единствено яд изпитвах, че настоящият ми събеседник и обектът на разговора ни не бяха до мен през годините...
Как ли, всъщност, татко се е намерил с майка ми....
- Как татко и мама са се запознали?- попитах след като втората ми бира пристигна и поредният фас беше смачкан в пепелника.
- Не знаеш ли?- попита Старши учуден.
- Ами... знам, че са работили заедно... и че вие сте я харесали за снаха, когато сте я видели как се кара с него.- захилих се леко, а дядо ми направо прихна да се смее.
- Даааа, вярно, че нещо такова беше... Тогава видях, че тази жена е достойна за нашата фамилия! Тя работеше в нашия магазин за дрехи- в ония, хубавите години, когато нещата вървяха добре. Този магазин беше поверен на Калеб. Майка ти никак не си поплюваше- правеше другите работници на две стотинки, когато я задяваха. Баба ти мислеше, че прекалено си вири носа и е твърде непокорна, но татко ти си я хареса. Аз усетих накъде върви работата... нали разбираш, но наистина само бегло я познавах- Калеб си я нае, той се разправяше с нея и така... Един ден пристигам аз в склада след ревизия и ги гледам двамата- ама направо ще си издерат очите- тя вика, той вика и в един момент Елерия ме вижда- веднага млъкна, стана покорна и нямаше и капка злоба в очите й. Нито утайка от злоба! Усмихна се все едно нищо не е било. А такъв грандиозен скандал беше... това ми показа, че е дива, но проявява уважение. Горда, не се оставя да я командорят, но и знае кога да се смири. Може да премълчава, може и да те изпепели.
Дядо ми се усмихна- това направи вечният блясък в смръщените му очи да се смекчи. Зелената светлина в зениците му за миг от плашеща ставаше магнетична- както може да те прониже и отблъсне, така и умее и да те спечели с енергията си, когато пожелае. А аз издишах бавно дим през усмихнатите си устни, вгледах се в извивките и лекият танц на прозрачния му воал, пречупващ светлините в бара и си представих каква невероятна двойка са били мама и татко...