Първите искри на пламъка- Тарен Мареил

Туп!
Дървеният стол се строполи на земята, последван от един обемен пашкул завивки. Беше хладна сутрин, чаршафите на широкото легло бяха така намачкани, все едно някой се е опитвал да прави оригами с тях. Пашкулът на пода заприлича на бяла гъсеница, която шава неориентирано. Скоро пак стана подходяща асоциацията с пашкула, защото от вързопа се излюпи малка рошава главица, която недоволно гледаше ту леглото, ту стола, който някой грижовен възрастен бе поставил предвидливо, за да предотврати- уви, безуспешно- подобно падане.
Момченцето седна сред завивките на пода, гледаше наоколо и, макар вече разсънено от падането, то продължаваше да стои на едно място така много време- нещо необичайно за дете на около 7-8 годинки... но е твърде голям удар да бъдеш шафер на сватбата на собствената си майка и да си в къща, която никога няма да приемеш за своя, сред хора, които никога няма да приемат теб.

Тежките завеси оставяха само мъничък процеп за изгряващото слънце, но такова нямаше, защото прозорецът гледаше на север.
Не можеше да познаем, че това е детска стая- беше подредена като за възрастен: на пръв поглед нямаше играчки; нямаше рисунки, олепени по стените и мебелите; цветовете навсякъде бяха тъмни, строги; книгите от секциите бяха събрани и преместени другаде; единствената украса по стените бяха географски карти и някакъв портрет на самодоволен чичко с монокъл и прилежни мустаци /всъщност това беше корекция на художника- в действителност мустаците бяха пожълтели от тютюн, но видът им беше болна тема на притежателя им./
Момченцето все още стоеше на пода и сякаш нямаше намерение да стане от там. Плъзгаше жълто-зеленикавите си, бляскави ириси от край до край по стаята и изражението му беше... тъжно, незаинтересовано.... уморено, а когато тези епитети се отнасят за едно детенце, те предизвикват твърде лепкаво и скръбно чувство у страничния наблюдател.
Момченцето се стресна и вдигна очи, понеже някой почука тихичко на вратата колкото да покаже, че така се прави преди да влезеш, и веднага след това натисна бавно дръжката.
В стаята надникна млада жена с дълга до кръста плитка от бляскава кестенява коса и с вързопче дрешки в ръцете. Топлата усмивка на лицето й замести липсващото слънце, но устните й я изписаха малко преди да влезе- като евтина гримаса от някой водевилен спектакъл.
Но усмивката на момченцето, последвана от едно звънко "Мамо!", беше повече от искрена - истинско пламъче, което разкраси по- добре стаята от всички играчки, които можеше да помести. Вещите нямаха стойност, къщата нямаше топлина, нито денят имаше светлина, ако човекът не ги озари с енергията си. Децата не разбираха това, но го умееха по рождение.
- Добро утро, зайче! Защо се въргаляш там? - жената се засмя и приседна на леглото като разгъна дрешките- ризка, тънко пуловерче и панталонче.
- Бих се с дракон! Вдигни ме! - извика момченцето и протегна ръце с пресилено глезен жест, а дупчицата на един липсващ зъб беше единственото тъмничко нещо по светлото му, чисто лице.
Изражението на майката показа, че синът й вече е голям за тия работи и той сам се изправи лениво.
- Учителят ти ще дойде след час. Ела да те облечем...
- Аз мога сам! - момчето дръпна панталона и несръчно взе да го върти между пръстчетата си. Беше доста високо, но слабичко дете.
- Знам, че можеш, но сега бързаме.
***
Жената влезе с гордо изправена глава и строг поглед в трапезарията. Тази трапезария беше като кръстоска между зимна тераса- заради огромните прозорци и цветята, баня- заради плочките по пода, и бална зала- заради бляскавите завеси, полилеи, портрети и скулптури. Уви, всяко едно от тези.... нестандартни решения за трапезария трябваше да се коригира после, защото беше нефункционално и излишно- теракота беше скрит с дебели килими, защото, разбира се, излъчваше некомфортен хлад, скулптурите не си подхождаха със саксиите, а картините- с тапетите... цялата къща приличаше на антикварен магазин - всякакви вещи, трупани с цел.....да се трупат.
 
Но... обратно в трапезарията- на огромна маса седеше рус мъж  около тридесетте, притежаващ осезаема прилика със самодоволния чичко от портрета- изражението и мустаците, а киселото му, агресивно излъчване на сдъвкана и изплюта змия опропастяваше красивите му иначе черти.
Пушеше, пиеше кафе с коняк и си играеше с един пискюл от копринения си халат.
След жената се тътреше едва- едва момченцето. То не гледаше никого и нищо. Мъжът също не ги удостои с повече от един поглед.
- Сядай, миличко- майката дръпна кичозен стол в срещуположния край на масата и чак тогава русокосият се обади провлачено.
- Закъсня за закуската. Вече отсервираха.
- Ще сервират пак- жената побутна заковалото се като вкаменено дете, но то се колебаеше.
- Орноá ще дойде, докато да се наяде- провлаченият глас отново се чу измежду кълбенцата дим.
- Тогава Орноá ще чака! Сядай, Тарен!- жената накълца въздуха с интонацията и погледа си и Каскар Илирас не посмя да възрази. Това спречкване беше спечелено от нея... за сега.
Момченцето седна като на тръни- вече беше загубило апетит и се чудеше какво става тук и защо е толкова важно да се спори за подобни неща. То ли беше виновно?
Щеше да разбере... един ден щеше да осъзнае, че тези малки сблъсъци бяха битки в една война за надмощие. Отстрани погледнати изглеждаха грозни, дребнави и глупави, но въщност бяха изключително важни. Детето не ги осмисляше съзнателно, но те се загнездваха в ума му и без да се усети щяха да се окажат основите на неговите праволинейни разбирания и строго поведение - така колебливо и смирено сега.
***
Орноá беше млад тера маг с дълга черна коса, закривен нос и топли очи- жълти като пчелен мед.
Преподаваше на Тарен вече няколко дни най- елементарни неща, но те бяха така лесни, че и педантичния учен, и умното дете бързо се отегчаваха и по негласна договорка между двамата учителят започна всеки ден да наслагва някакви понятия по естествознание, история, география, които детето запаметяваше мигновено помежду ученето на буквички и цифрички.
След няколко месеца взеха да си разнообразяват тренировките по ръкопашен бой и със знания в областта на акупунктурата и биофизиката за по- пълноценно усвояване на техниките.
 
Войната в имението Илирас се водеше на няколко фронта - младата Елерия имаше за противници прислугата, съпругът й Каскар, родителите му и по- далечните му роднини, които след сватбата решиха, че ще е забавно да упражняват авторитета си пред овдовялото сираче и синчето му, но съвсем скоро нямаше да помислят  повече да стъпят в имението, макар да имаха дял от него. И тези нейни войни бяха житейските уроци на малкия Тарен.
Извън стените на къщата, град Маджестик също впиваше поглед в остатъците от семейство Мареил, но те не бяха зложелателни, а по- скоро снизходително-съчувствени, защото всеки познат на Елерия и Калеб сякаш чувстваше своята малка вина, че такова хубаво семейство бе споходено от нещастие и остана без подкрепа от никъде.
***
Тъничко тяло стоеше върху перваза на един северен прозорец на третия етаж, който гледаше към оградата и пустата почти през целия ден улица край имението. Едно седемгодишно момче не разбираше света, не го познаваше, а полагаше огромни усилия да го изучи, колкото и да се объркваше кое е правилно и кое- не. Децата търсят лесни начини за всичко и същевременно виждат, че добрите постъпки се постигат трудно. Ако нямаше родители, които да служат за пример и да насочат непредубеденото съзнание в правилна посока до седмата година, то след това наставаше пълен хаос. Но сега в малката главица под меките кестеняви коси не се въртяха въпроси, нямаше разсъждения. Зелените, болезнено искрени очички просто гледаха как се случва животът наоколо, без да питат "защо". Рано му беше още да осмисля този нов за него свят в къщата на "чичо Каскар".
Тарен стоеше и хвърляше камъчета към пътя, събрани от саксиите в стаята му, пълни с растения от домашните му по ботаника.
Висока круша извисяваше клони като мост между прозореца и оградата, но това разстояние беше такова, че дори и физическите закони да позволяваха успешно прехвърляне от перваза или оградата към дървото, то подсъзнанието и страха удряха една голяма спирачка на тази идея в ума на Тарен заради височината.
 
Момчето на перваза тепърва изграждаше личното си мнение и се учеше да го отстоява- трябваше да преодолее възпитанието си, за да се наложи в дадена ситуация. А това не беше трудно, защото имаше доста избухлив характер... впрочем, въпреки топлия следобед Тарен се намираше в стаята си, именно защото беше наказан.
На гости в имението в следващите два дни щеше да вършееше всичко на общо основание един младеж, който се подготвяше през лятото с частен учител за прием в академията за пиромагове в Сто слънца. Явяваше се племенник на Каскар и обожаваше да тормози Тарен, който едва от няколко месеца живееше тук.
През деня дванадесетгодишния гостенин изпробвал уменията си с огъня, запалвайки домашното на Тарен по краснопис, върху което беше работил два дни и трябваше да предаде утре. Майката на нашия герой изслуша жалбата на хълцащия през невинните си сълзички малък сополанко и отвърна така:
- Ако това мислиш, че е проблем и не можеш да се справиш, никакъв мъж няма да стане от тебе!
Тарен гледаше невярващо топлите й, но строги очи, обхождаше лицето й със замрежени от плач очи и сърчицето го заболя, че тя няма да му помогне. Елерия го целуна по челцето и, бършейки капките тъга от бузките му, допълни:
- Трябва да се оправяш сам с този лигльо. Ти си достатъчно умен и смел....
Да... това беше като да кажеш на магарето "Чош!" и неминуемо последва ответна реакция:

Тарен разхлабил седлото на коня, който въпросният племенник на Каскар яздеше, само че след като 13-годишния господинчо от Илирас си натърти задника, единствено разхлабването на седлото получи наказание и сега малкото момченце седеше на перваза и си изливаше яда по съсипаното домашно и несправедливото затворничество в камъчетата, които мяташе по пътя... и все пак беше много, много доволен, че не се е дал на "лигльото"

"Зависи от гледната точка!"
Колко пъти сте го чували? А колко пъти сте го казвали? Добър аргумент, който да ви спечели реми в спора. Просто начин котката да не падне по гръб... или самата истина?
Преценете сами.

Каскар Илирас


Калеб Мареил


Падна нощ. От онези есенни нощи, в които, ако стоиш със затворени очи, можеш да си помислиш, че е началото на пролетта- влагата е някак благоуханна, свежа, падналите листа не са започнали да гният и имат дъх на трева- млада трева, поникнала на кръпки сред меката кал.
Вятърът те докосва леко, ласкаво. Прилича на неопитен, стеснителен влюбен, който се бои да се отдаде на топлите, непознати страсти, но също и така- на двама любовници, които стоят на прага на раздялата- до вчера слети в едно, а от утре далеч един от друг- носталгия и отново стаената страст, напираща да се излее като горещ минерален извор за пореден път. Такъв е вятърът- не можеш да познаеш дали носи в себе си топлината на предстоящо лято или на отиващото си такова.
Такива нощи обичаше Тарен, те бяха отражение на вътрешните му преживявания- двусмислени, пропити както от есенните мъгли на една носталгия по нещо непознато, забравено, неизвестно, така и от младежката надежда за нещо прекрасно и предстоящо. И двете чувства са стаени, затворени, неизречени, неосмислени напълно.
Идната зима щеше да навърши 17.
По неумолимата повеля на природата сезоните се сменяха, а с тях се променяше и характерът на младото момче.
Вече седем години беше в новото си жилище, с новия съпруг на майка си. От начало нищо не осъзнаваше, а после го осмисляше напълно погрешно- първо беше объркан, но нямаше опитът да разсъждава какво точно се случва. Изчезването на баща му беше... факт, за който майка му не говореше- не искаше да му дава надежди, че ще се върне, не искаше и да изкорени тази вяра. Тя сама не знаеше какво да мисли, по- точно не искаше да мисли- "Правя го за Тарен"  с това слагаше точка на вътрешния спор- тя, като човек, от когото зависи живота на малкия маг, трябваше на бъде решителна, не биваше да се колебае, не биваше да се отказва- дали бяха правилни постъпките й, това нямаше значение, защото те бяха "заради Тарен", а това беше колкото причина, толкова и оправдание. Кои сме ние да я съдим? Че и за какво да я съдим? Вдовица, омъжила се повторно и то за заможен съпруг, който да обезпечи финансово дните им в замяна на нейната утроба, от която да се родят децата му- няма по- логично и често срещано явление. Разумен договор. Но... зависи от гледната точка, нали? Тарен търсеше друго обяснение, започна да се лута в черупката на новия си дом, в границите на настоящото си положение, да ги изучава, да ги осмисля и не откри отговори, които да му дадат покой- напротив.
Дойде втора фаза от сезоните на неговото съзряване- буреносната пролет със студени нощи и неотстъпващ скреж, гръмотевици, порои, все още празни небеса- без птици, с голи клони, кална земя и умора от отминалата наскоро зима. Покрай приказките на слугите и отношението на Илирас към него, Тарен реши, че всъщност майка му е забравила баща му, че вече и самият той е излишен - братчето му растеше някъде там- в южното крило на имението, вече нямаше учител, сякаш беше захвърлен. А беше уплашен- не искаше да е сам, не смееше да се отдели от майка си, макар да не й позволяваше вече да говори с него- чувстваше се забравен, а копнееше за присъствието й, не искаше да я изгуби.
И не намираше покой, не намираше решение какво да направи, за да спре този хаос, нямаше сили да промени нещо, а същевременно не можеше да продължи така. Повечето младежи веднага се хвърлят към онова прословуто "Аз се махам, изнасям се, искам да съм самостоятелен, не ми трябвате!". Тарен вече веднъж беше напуснал дома си, изчезна един от родителите му и изпадаше в ужас от мисълта това да се повтори. Такъв беше той- несигурен, раним, уплашен и отново не можем да го виним, защото се бореше с тези черти у себе си.

Та, ето какво се случи в тази есенна нощ:

Сред хаосът в който се блъскаше ума на младежа, изведнъж кълбото от нерви, което отскачаше от стена в стена, изведнъж сред голите зидове на пространството откри пукнатина- там, в пази пробойна, попадна и заседна съзнанието му. Слепешком бе напипал в тъмнината рамката на една врата, която се чудеше как по- рано не бе открил в своето търсене. Просто явно не бе готов до тогава.
Каскар му беше вдигнал кръвното за пореден път- момчето от години правеше "сондажи" и "опити" да се сдобие с някакво животинче- човек подсъзнателно търси нещо, което да му бъде спътник, другар, нещо, за което да се грижи и да чувства в замяна близостта му. Е, не се получаваше- Каскар имаше котки- четири на брой и не можеше да се завърти никакво друго животно в къщата /конете никак не харесваха Тарен, защото не бяха свикнали с присъствието му/. Оставаха котките. Каскар чувстваше тези създания за много подобни на него, което автоматично ги правеше неприятни за малкия Мареил- бяха подбрани някак флегматични, надути, безразлични за другите същества, освен ако не им е скучно и не искат да ги обгрижват по- старателно. Умееха да се умилкват пред когото трябва и да си вирят задницата пред онези, от които нямаха интерес в момента- всичко опираше до момента- настроението и интересът бяха единствени принципи. Много си се погаждаха котараците на Каскар с господаря си- в симбиозата им имаше някакво взаимно безразличие и използвачество, които напълно устройваха и двете страни. И това не е лошо, нито рядко срещано, така че си бяха намерили щастието и никой не можеше да ги вини. Освен Тарен.
Той в началото намрази егоизма, приемайки го за безчестно оръжие, а след това по- силно намрази хората и откри, че всъщност егоизмът е доста сполучлив и като щит срещу чуждия такъв.
Тук нямаше с кого да бъде лоялен- не можеш да излизаш на бой с тояга, когато отсреща имат под ръка копие. Не му даваха животно? Добре.
- И без това в свинарник като твоя нищо читаво не може да вирее! - беше кряснал Тарен на Каскар и отиде да си излива яда по чучелото в тренировъчната зала. Мразеше фактът, че само той като че ли се дразни, само той мислеше и се противопоставяше- майка му беше омекнала след раждането на малкото Илирасче и според Тарен "здаде фронта".

След това искаше да отмие цялото това лепкаво чувство с горещ душ.
Изпод пяната взе да се показва чистата му кожа, по която вече нямаше досадни младежки пъпчици, а само недокоснати от бръснач /освен на лицето/ косъмчета- никога Тарен не бе стоял пред някого гол та да се кахъри за тези неща, а ако случайно се замислеше, щеше да стигне до извода, че тази дейност не е подобаваща за мъжете.
Тялото му трепереше от изтощение и злоба.
- До кога!? Нарочно ли го прави... как го мразя само.... - съскането му потъваше в шума на течащата вода. Чудеше се дали е тъжен или ядосан, не разбирайки, че и двете вървят ръка за ръка- няма "несъвместими" чувства - можеш да забъркваш коктейли от всякакви емоции- кои от кои по- опияняващи и силни, та чак до махморлукоподобно главоболие да те докарат.
Тялото сега вършеше всичко механично и изпълняваше ритуала по пречистването. Младежът не блестеше с някакви мускули и мъжественост, имаше приятен тен, защото обожаваше да стои на слънце и някак настъпването на зимата също му беше приятно, защото тогава имаше в камините буен огън- в неговите пламъци захвърляше сякаш всичко- дори и самият себе си- и танцуваше с тях, опияняваше се и забравяше всичко.

Поуспокои се, не мислеше за нищо, до момента, в който спря водата и загърнат с кърпа през кръста се отправи обратно към стаята. Тогава видя запотеното огледало над мивката...
Спря пред него и знаеше, че до болка помни чертите на лицето си и може точно да нарисува с пръст всеки контур... но не искаше. Не искаше да вижда образът в огледалото, защото той не беше негов- той беше на баща му. Само косата беше белег, наследен от майка му. Младият Мареил изведнъж усети как нещо го хвана за гърлото. Чувството да носиш лика на човек, когото реално не помниш, е нещо непоносимо- всеки път, поглеждайки в огледалото, пред теб застава някой непознат, който вероятно е в отвъдното, а лицето му е отпечатано върху теб... и се чудиш дали това не е знак, че скоро трябва да го последваш... или е извратен каприз боговете.
Младежът се чувстваше едновременно горд, че прилича на татко си, но и виновен, че навява тъжни мисли някому- смяташе, че споменът за Калеб в негово лице е болезнен за майка му и наистина наставаше гъста, тягостна тишина, щом Елерия се взираше в лицето на Тарен, милваше го, а понякога казваше "Колко приличаш на татко си!" Тогава виждаше как сълзи напираха в очите й и сякаш в тази тишина погребваха баща му отново и отново. Но пак погрешно младото момче мислеше, че спомените й са изпълнени с болка и слагаше на плещите си несъществуваща вина за несъществуващи прегрешения. Тя се радваше, че има сина си. Той беше смисълът на живота и. Единствено обърканото момче беше потънало в мрак и скръб. А по- тъжно от дете, което търси топлина в прокъсаното одеяло на спомените, е дете, което се загръща с въображаеми парцали, защото няма дори спомени- за него те, макар и овехтели, избледнели, изтъркани от влачене по каменистия път, биха били истинско съкровище, безценен лукс, който би пазил най- ревниво. Да, така го беше яд, че не помни баща си- гласа му, как са си играли, как му се е карал, как са вечеряли заедно - онези малки парченца, които създават картината на истинския живот. Цялото същество на Тарен търсеше някакъв образ, някой, който да запълни празнотата. Идеализираше баща си- за него той бе символ на всичко доблестно, всичко, което не притежаваха другите, момчето считаше, че неминуемо баща му го е имал...
"Татко, искам да те видя...! Не знам, обаче, с какви очи да те погледна...  Дали не изглеждам като страхливец, който не смее да си го признае... твърде слаб ли съм, че да осъзная дори слабостите си!? Удари ми шамар, не ми говори, презирай ме, задето търпя живота при Илирас, задето не съм от помощ на мама, но нека просто те има... ти ще можеш да оправиш нещата!"

Тарен заплака. Запотеното огледало стоеше пред него, а хладната баня превръщаше парата също в сълзи, които отмиваха стъклото и откриваха ОНОВА лице. Но чие бе то? На силният Калеб или на тъжния му син? Още щом първите сълзи се сляха с капките вода по кожата му, Тарен ги намрази- поредното разочарование за баща му, поредната слабост, поредната мекушава постъпка. Младежът вдигна поглед. Очакваше укор, съвет от лицето насреща, строго изражение, но видя само тъга и зачервени от плач очи... това означава, че... мъжът отсреща не е Калеб, а единствено и само Тарен. Тарен Мареил беше сам. Изражението в огледалото зависеше само и единствено от него. Безхарактерен поглед или гордо изражение- момчето трябваше да избере какъв да бъде неговият образ в огледалото- безмилостно отражение на собствените му постъпки. Как ще защити името си, ако чака спасение от другиго?!
Лицето там беше само едно завещание- неписано и неразрушимо, извечно и неотклонимо- завещанието на кръвта във вените му. От него не може да се избяга, то е генът, от който не можеш да се скриеш, колкото и имена да смениш. То е сянката, която винаги е до теб, независимо в колко страни по света те е огрявало слънцето. То е въздухът, който искаш или не, рано или късно трябва да поемеш, който изпълва съществото ти против волята ти- по повелята на природата, и който не можеш да замениш с нищо друго.
Да се изправиш и да последваш повелята, мечтите или проклятието, както искате го наречете- на рода си не е ярем! Не, това е личен избор. И Тарен го направи. В тази хладна нощ, пред това огледало.
Мареил. Да, това беше име. Също като Тарен, Калеб, Елерия.
Първото обединяваше всички следващи- като вековно дърво, от чиито корени се хранят малките филизи. Но имаше и друг Тарен- неговото име носеше малкото момче. Да! От него само може да намери подкрепа, единствено той би имал интерес да му помогне... Всичко опираше до интерес, защото след като проклетия дъртак ги бе зарязал, надали някакви сантиментални чувства можеха да се открият в егоистичното му същество...
Така започна всичко.

Говорехме за спомени.... да, има някои моменти, които Тарен не помнеше. Тях ще ви ги разкажа също, но ето този- пред огледалото- той никога нямаше да забрави. И двата вида събития - мимолетните, отминали незабележимо, забравените или онези, които винаги ще бъдат в съзнанието ни, еднакво силно дават отражение на живота ни. И това вече не зависи от гледната точка.