- Лельо Мерион, виж какво намерих, виж какво намерих! - разнесе се детски писък, който стресна две-три дъвчещи рибата си чайки; птиците на свой ред изкряскаха и отлетяха подплашени със силен пляскащ звук от крила - Виж, това е скорец! Най-сетне успях да го хвана!
Последва смях. Отчетлив, топъл и добродушен, като на някоя стара благородница, която варди малкото си внуче. И сравнението никак не бе далеч от истината, защото принадлежеше на Мерион Падифийлд, възрастната гледачка на семейство Морт, която от незапомнени времена предлагаше услугите си на фамилията, толкова отдавна, че самата прабаба на мъничката Меропа не знаеше как е попаднала в Сербин. Но ето че десетилетията, а може би столетията, които жената бе прекарала с цветистия некромансърски род бавно я бяха приобщили към него и макар да не бе от същата плът и кръв, отдавна всички я считаха за такава. Може би някога Морт й бяха плащали, но вече си живееше съвсем нормално в двореца, споделяше същата маса, същите кресла и си имаше своето собствено легло, а и достъп до хазната им. Никога не бе злоупотребявала със семейните пари и на никого през ум не му минаваше, че би го сторила. Така че нямаше нищо чудно и в гледката, която можеше да се наблюдава в момента; старата Мерион бе поседнала на едно люлеещо се столче, чиято дървесина отдавна бе измъчвана от един твърдоглав дървояд, а пред нея щъкаше наляво-надясно четиригодишната Меропа, която бе доста будна и пъргава за възрастта си; понякога връстниците й имаха трудности дори да изговарят думите, а тя вече бе способна свободно да разсъждава, въображението й работеше трескаво като в работилницата на джуджетата на дядо Коледа, и постоянно се научаваше на възможно най-разнообразни умения. Родителите й бяха доста горди с бързото й развитие и възлагаха доста надежди на нея - малката й тиквичка схващаше безпогрешно всичко, което й се покажеше, независимо от какво естество; ръчичките й, при все че още бяха неукрепнали като на пухкаво бебе, бяха ловки и сръчни, и тя вече дори бе успяла да усвои първите си няколко елементарни магии, които нормално се изучаваха едва на шестгодишна възраст. И нищо не можеше да я уплаши, нито засрами - будалкаха ли я братовчедите, че се е скрил призрак в избата, право хукваше натам; опитаха ли се да я подиграят, им отвръщаше толкова интелигентно и самоуверено, че те се засрамваха, задето такова малко детенце ги е поставило на място. И всичко това комбинирано с безкрайната й доброта - и на мравката път щеше да стори. Тя бе направо изтъкана от любов. Във всички се гушкаше и постоянно припкаше наляво-надясно с поредната рисунка на плюшено мече, предназначена ту за майка й, ту за Мерион, ту за онази непозната леля, която бе дошла на гости за няколко дни. Нямаше човек, който да не се удивява от великодушието и вродената й добрина, която изригваше от нея непрекъснато. Нещо твърде удивително за некромансър, било то пък още в най-ранната му възраст: трудно можеше да се види толкова милостив прокълнат, който не мисли зло никому, който по някакъв начин не проявява мрачната си природа. Вярно, тя бе още малка, имаше време да се сблъска с живота, да бъде охладена от жестоката действителност и брутализма, както на непознатите, така и в обичаите на самите Морт, които въпреки всичко си оставаха известен некромансърски клан, който немалко пъти бе видял сметката на всякакви индивиди, без да проявява абсолютно никаква милост. И все пак, даже малките деца по тези места проявяваха известна студенина, егоизъм и лукавост; просто това си бе в кръвта на тукашните обитатели. И родителите на Меропа не бяха съвсем сигурни дали нетипичната й особеност ги радва, или по-скоро плаши, не знаеха дали да го считат за хубаво, или лошо. Те бяха интелигентни хора и макар много често на самите тях да им липсваше добросърдечност, разбираха и оценяваха силата на такова достойно за възхищение качество; но също разбираха и че тук някой като нея трудно би оцелял, трудно би се вписал сред некромансърското общество, и нищо чудно да свърши или мъртъв, или подигран... А на всичкото отгоре беше и скромна - въпреки бързите й постижения, никога не се хвалеше пред другите деца, никога не се изкарваше за повече от тях. Да се чудиш дали бе будала, или съкровище... Такъв човек трябваше да принадлежи към Феникс и те често се питаха дали душата й не бе объркала пътя, когато си бе избирала в кое тяло да се всели.
Старицата остави плетката на скута си и погледна над очилата си, които коригираха дългогледството й, но й пречеха да вижда на далечни разстояния.
- О, браво мила моя, - отсъди тя, наблюдавайки горкото животнче, което подплашено шаваше в ръцете на Меропа, но не можеше да се отскубне - Но сега какво възнамеряваш да правиш с него?
- Амии... - започна да се клати наляво-надясно момиченцето, все едно това действие по някакъв начин й стимулираше мисленето - Искам да си го вземем вкъщи и да го науча да говоря!
- О, така ли? - отвърна Мерион, вече върнала се към плетката си - Но не мислиш ли, че Ула ще ревнува?
Меропа тропна инато с краче по земята и една от кукленските й къдрици се разклати небрежно.
- Няма!!! Те ще се сприятелят!
- Не мисля, че гаргите си падат по компании на други птици. Те са самовлюбени създания. Обичат господарите да им отделят цялото си внимание. Най-много да я нарани.
Очите на малката бяха като кранчета, развъртяни до онзи предел, в който на водата й липсва съвсем мъничко преди да зашурти.
- Моята Ула е различна...
Гадателката въздъхна и обърна глава към Меропа. Момиченцето отдавна бе научило какво означаваше настоящата й гримаса, състояща се от навъсени вежди и строг учителски поглед - предстояха някакви поучителни приказки, които много често звучаха по толкова сложен и загадъчен начин, че детенцето бая трябваше да поразмисли, преди да ги разбере, ако изобщо ги разбереше. В случай, че така или иначе не съумяваше да ги схване, продължаваше да гледа гадателката притихнало и неразбиращо, така че жената в крайна сметка се принуждаваше да й го обясни простичко, като за четиригодишни.
Но явно този път на старицата плетката й бе по-наложителна от философстването, затова женицата си обясни директно:
- Птичето няма да бъде щастливо, ако го затвориш, малката ми. То иска да се весели, да лети, да бъде сред приятели. Да може да се разхожда наоколо и да има възможността сам`o да избира какво да прави, а не друг да му нарежда. Сложиш ли го в клетката, то ще почне да линее, ще бъде унило и животът му ще се превърне в мъчение. Нито едно същество не може да бъде щастливо без свободата си, разбираш ли ме? Докато Ула сама си избра да живее в двореца. Тя пристигна по собствено желание, пак по своя воля се навърташе покрай теб и никой не я принуди да остане, тя го стори, защото така искаше. Разбираш ли ме?
Детенцето попремига няколко пъти виновно, после погледна към ръцете си, където хайванчето още се гърчеше. В очите на скореца се четеше някакво съкрушително безсилие, беззащитна агония, и тогава Меропа наистина заплака, но този път защото милостивото й сърце не бе могло да издържи пред подобна покрусителна картина. Тогава момиченцето разтвори ръце и птичето незабавно литна, с бързината на опарен, дърпащ ръката си от огъня.
- О, лельо Мерион, толкова много се радвам, че пиленцето отново може да бъде свободно. Толкова е хубаво, че и ние също не сме затворници, нали?
Физиономията на гадателката се изкриви в многозначителна усмивка. Меропа бе твърде малка и изобщо не забеляза лукавината, спотайваща се в тези старчески устни, лукавина, на която би завидила и лисица.
- Точно така, детето ми. Ти си голяма късметлийка, защото имаш щастието да бъдеш свободна...
Заглавие: "Изгоряла плът" - Меропа Морт 
Нед Юни 23, 2013 11:10 am
