"Горда кръв" - Виктор Тенар

Въвеждаща прелюдия. :Д Мисля, че трябва да почна малко по-отрано, ама днес така ми се получи, затова ще е като някаква примерна сценка, преди да почне същинското, защото ще е добре да го представя и в най-ранните години.

****

- О, май някой пак е ядосан днес, а? - дочу се подигравателен момчешки глас някъде оторе, от подиума на стълбището.
Малкият Виктор, разбира се, за толкова години бе научил, че принадлежи именно на братовчед му Габриел. Не погледна нагоре, а само извика:
- Затваряй си плювалника и се разкарай, нещастник!
След което продължи да си излива гнева върху горкия стар гаргойл, който най-малко от всички в този дворец някога му бе правил нещо лошо, но, уви, бедничкият не притежаваше дар слово, за да се защити, и може би именно това бе причината Вики да си го изкара тъй успешно и невъзпрепиятсвано на някой оттук въобще... Виктор бе едва на десет години и половина, но явно и толкова бяха достатъчни, за да успее да намрази всичко дишащо в пределите на Ургал. Дори животните тук го дразнеха, от тъпите птици, на които как не им се бяха протъркали гърлата от това безкрааайно чуруликане всяка сутрин, (то не е чириииик, чирик, чирик, а не искате ли един ритник, мамка ви!) до кучетата, които постоянно се нахвърляха срещу всичко мърдащо, което им се изпречеше на пътя.
Вики бе висок, слабичък, и всъщност направо малко измършавял. И каква бе причината за това? Просто долкова му се гадеше от това място, че често дори храната му се струваше противна, хвърляше я през прозореца на стаята си, или изобщо не правеше опит да я опита. За щастие майка му и баща му бяха толкова заети, че рядко се хранеха заедно с тях  въобще. Така че момчето не оставаше в столовата с останалите деца, а замъкваше чинията си в своята малка крепост, където можеше да прави каквото си поиска със съдържанието й, от това да го зареже непокътнато, докато не стане мухлясала вкаменелост, до това да го изгори ритуално с налудничав смях... Но понякога родителите му изненадващо се връщаха от там, където по дяволите ходеха, и това бяха едни най-отвратителните моменти в живота му тук. Мразеше да чува потропване по вратата на стаята си непосредствено преди обед, защото обикновено в такива случаи бе някоя прислужница, пратена, за да му съобщи траурната вест. Звукът му преобръщаше червата в стомаха и направо му се искаше да си пререже гърлото, абе, каквото и да е, но само не и да излезе от стаята си. Но не, той бе длъжен да отиде, защото заповедта на дъртаците не търпеше възражение, те бяха неприкосновените богове, които можеха да ти кажат да си изядеш лайното и отново да не можеш да възнегодуваш срещу несправедливостта им. Едни гадни авторитарни копелета, ето какви бяха. Да вървят по дяволите... И когато проклетият обяд започнеше, той обикновено седеше като вцепенен, опитващ да забрани на ръцете си да издават това издайническо трептене, и се стараеше всячески да не предизвика неодобрението им, което си беше като ходене по тънък лед, защото нещата, които можеха да ги ядосат, бяха разностранни, често противоречащи си и винаги непредсказуеми; просто какъвто и да бе, човек никога нямаше да съумее да бъде достатъчно добър дипломат, че да улучва винаги точното поведение, което щеше да им се хареса. Пробваше ли се да мълчи и да се втренчи в чинията, имаше шанс да му пернат шамар през главата, задето е такава мишка и се крие като разлигавено момиченце. Гледаше ли ги твърде открито обаче, сигурно щяха да го накажат с бой с показалката, задето ги зяпаше толкова безочливо и арогантно, задето едно такова пишлеме, което не се вижда от земята, се осмелява да се държи неуважително с висшите, с шефовете, с божествата - казано другояче, с родителите... А най бе страшно, когато го караха да говори. Ту ще му намерят говорен дефект, ту няма да одобрят казаното... И отстрани другият звяр,  който изключително много се радваше да злорадства над сеира, когато не ставаше въпрос за самия него. А именно Габриел. Той се подхилкваше открито, но разбира се, само когато големите не гледаха към него, за да не си изпроси сам боя, правеше самодоволни и подигравателни гримаси, плезеше му се, показваше неприлични жестове. А Едмунд... за него изобщо струва ли си да говорим? Блед и безприсъствен като привидение, едва забележим, чак създаващ впечатлението, че е почти прозрачен... Никога непродумващ, никога изразяващ емоция, абе Вики понякога направо се питаше той да не бе призрак бродник от имението? Изобщо нямаше значение дали сяда на масата или не, никой не го забелязваше, никой никога не споменаваше нищо за него, нито го заговаряше, той просто се рееше из пространството, по-нисък и незабележим от... мравките в тревата! Виктор имаше чувството, че Калеб и Джемайма дори са забравили за съществуването му. Дори Тод, самият му баща, нямаше кой знае какво взимане-даване с него, но той така или иначе рядко се вясваше на масата, дори когато самите майка и баща на Вики бяха там. А дойдеше ли, все беше замислен, все за нещо угрижен, все си блееше някъде, само от време навреме да размени някоя друга приказка с брат си и жена му и бегло да подпита как са децата днес, без дори да слуша отговора, по време на който дъвчеше нещо и гледаше разсеяно в пространството... А съпругата му Виктор никога не я бе виждал, защото бе умряла по времето, когато още не е осъзнавал света край себе си.. Кой знае дали е било за добро. Но така или иначе друг представител на Тенарови не му трябваше.
 За щастие там бе Натали, едничката му утеха в това откачено място. Винаги мила, винаги загрижена, винаги го изслушваше и му даваше съвети, окуражаваше го, топлеше му сърцето тук, където винаги му бе студено отвътре, където нищо не му вдъхваше любов и сигурност. Дори да се намираше до най-горещата камина, пак му бе някак самотно, някак тъжно, и слава на богу, че бе Натали, за да му разсейва вътрешните демони, защото без нея не знаеше как ще се оправи. Както можеше да предположите, той стоеше точно до нея в столовата, защото така дори и да му се скараха, дори да го погледнеха с ледено неодобрение, щеше да усети енергийната подкрепа, излъчваща се от уверената й, горда, запазваща самообладание, но същевременно винаги утешаваща го натура, и така щеше да се почувства малко по-добре. Натали бе толкова перфектна, Виктор винаги си би мечтал да бъде като нея. Винаги бе безпогрешна, винаги знаеше как да им отговори точно, на място, самата й осанка излъчваше някакво хладнокръвно съвършенство, в което не можеше да се намери кусур. Направо човек да се почувства неудобно, ако й отправи някаква забележка.. защото щеше да го погледне така, че да го накара да се засрами от себе си. Умна, интелигентна, способна, винаги добра, във всяко едно отношение... Единственото дете в семейството, което никога не търпеше упреци, гордостта на фамилията, която се носеше из пространството недостъпна, самоуверена, като някоя богиня. А на всичкото отгоре и бе по-човечна от тях, интересуваше се от него, караше го да й разкаже за деня си и той го правеше, винаги леко ошашавен от възхищение, изпъчващ надуто гърди, ако случайно успееше да я разсмее, усмихне и най-вече предизвика одобрението й.
Но да се върнем към описанието на момчето. Високо, измършавяло, с коса, неподстригвана почти откакто бе родено, която си щъкаше наляво-надясно както й скимне, макар и все още да не бе къдрава, а просто неукротима.  Около очите му се ширеха възголемички сенки, които понякога лилавееха, чернееха, и дори червенееха в случаите, когато бе най стресиран, най на зор. Погледът му като по рефлекс гледаше отбранително, леко свъсено, малко горделиво, и когато останеше сам - някак покрусено, тъжно, меланхолно. И винаги ходеше изпъчено, като че искаше да се показва на ниво пред очите на останалите, сякаш искаше да им даде да разберат, че няма да се остави да го смажат...
И до него братовчед му Габриел, доста по-красив от него; ала хубостта му бе някак си момичешка, лигава, префърцунена, като на малък изпедерастен принц. Особено когато направеше физиономия а ла "аз съм един високопарен пикльо, на който много му знае устата". С Вики винаги се джафкаха, винаги се дърлеха, просто защото средата, в която израснали, ги бе направила такива - темерути, чукундури, които вместо да се сприятелят, да станат дружки, взаимна опора, се изолираха, ставаха усойни единаци, робинзончета, които все подозираха другите, все си мислеха, че някой иска да ги нарани и да им стори злото, затова и винаги се държаха леко язвително, отбранително, като два вида хищници, които искат да си дадат да разберат, че няма да оставят другия да го пребори. Нещо съвсем безпричинно, едно двустранно злобеене, което не бе нищо друго освен продукт на дивашките условия за живот.
- Защо не се пробваш с някой равен противник, а, пъзльо? - продължи да се заяжда Габриел, надсмивайки се самодоволно над ронещите се каменни парчета... - Но ти си си такъв, можеш да се отваряш само на по-слабите. Но ти просто ме изумяваш. Никога не съм подозирал, че може да паднеш тооолкова ниско, хахахаха!
- А искаш ли да видиш теб как ще те пребия, а!! Ще те изравня със земята, да знаеш!
Лицето на Габриел полилавя от яд. А пък може би и от таен страх, който никога нямаше да покаже пред Вики.. но всъщност дълбоко в себе си действително се боеше от една евентуална схватка помежду им.
Преди обаче да съумее да отговори, може би някаква висша сила се бе смилила над него, се появи Тод, търсещ не кого да е, а именно малкото си уплашено синче. Мъжът, разбира се, отново гледаше отвеяно, и когато се обърна към детето си, по-скоро почна да рецитира, отколкото да започва диалог:
- Ела за малко... трябваш ми...
Бе толкова разсеян, че дори не забеляза натрошения гаргойл. Пък и да го видеше, едва ли щеше да обърне кой знае колко внимание. За разлика от Калеб, който най-вероятно щеше да пресътвори пукнатините от статуята по главата на Вики.
При тези обстоятелства самочувствието на Габриел отново се възвърна с пълна сила - затова когато тръгна да следва баща си, той все пак се обърна, за да отпрати последна подигравателна усмивка към братовчед си.
"Само да ми паднеш другия път..." помисли си ядосано Вики, следвайки го с кръвнишки поглед...



Вики. Д: