Подземията

Описват го с много думи - мотел, домът на вампирите, закусвалня.....и всяко едно е вярно. Но ако трябва да сме честни една единствена дума отразява реалността на това място - Бардак. Бардакът на вампирите, където могат да се порадват на женски или на мъжки ласки, както и на кръвта им за висока цена. За другите заблудени посетители, нямащи къде да спят цените са двойни, ако изобщо успеят да си тръгнат. В тази компания никога не можеш да си сигурен. Притежателка е Мадам Мира Чу и тя е единствената, която не е за продан.

Тичах като обезумяла, заслепена от сълзите в очите си.Този град ми вървеше по петите със своите злокобни марионетки, а конците му се опитваха да влязат и в моя мозък.Спънах се в един по издаден камък и полетях напред и се приземих болезнено върху чакъла, който като коприва опари лактите и коленете ми и като се изпраеих едва, от тях шурна кръв.
Видях, че се намирам пред заведение, не бях сигурна дали работи понеже вътре беше сумрачно.Но гласовете на хората издаваха, че барът е все още на разположение.Исках да вляза и да помоля бармана или собственика да ми услужи с някакви превързочни материали, които бих заплатила, разбира се.
Бутнах с усилие вратата, в заведението бе почти толкова тъмно колкото и на вън, единствената светлина идваше от малки червени лампи сложени по дупките в стената.Хората вътре приличаха на сенки, адски бледи при това сенки.Всички бяха извърнали поглед към мен, но не гледаха мен, а раните ми.Познавах това изражение, така гледаше Шейн когато му приготвях храната.Очите ми започнаха нервно да шарят из пространството и когато забелязах грамадните огледала, красящи две от стените, разбрах, че съм направила груба грешка.В тях се отразяваше всичко друго, но не и хората в заведението.
Направих крачка назад, но гърбът ми опря до грамаден, чернокож мъж, който ме гледаше от високо с кърваво-червените си очи.Устата му се изви в хищтна усмивка и ме хвана за раменете като лешояд.

Арадел осъзна, че е направила огромна греша. Дупката, която беше помислила наивно за заведение всъщност беше свърталище на най-кръвожадните, които си набавяха прехрана и плътски удоволствия като плащаха за този лукс. Чернокожият мъж стисна Арадел за раменете толкова силно, че впи ноктите си в тях. А те бяха дълги, дълги и остри. Кървавочервените му очи светеха, усещаше кръвта, която тече във вените на младото момиче.
-Мммм...прясна храна. - изръмжа той и показа острите си вампирски зъби. -Няма да се съпротивляваш много нали, агънце?
Носът му долови аромата й. Държеше я прекалено здраво и крехкото момиче не можеше да мръдне. Той почна да се приближава към врата й предизвикателно. Блондинката усещаше смъртоносния му леден дъх по кожата си. Беше като хипнотизирана от погледа му. И да искаше не можеше да се отскубне - едно от уменията на вампиризма. Затова и жертвите винаги бяха толкова сладки.
Тъкмо да впие зъбите си в гърлото й се спря. На гушата му беше опряна кама.
-Нападаш в гръб, а? - подигравателно каза мъжа.
-Кейт, изведи я от тук. - гласа на Тес отекна в пространството и Арадел едвам успя да го улови. Все още беше под влиянието на вампира. Жената я хвана и тръгна към изхода. Веднъж излезнали я остави в ръцете на учителя й. Той погледна в очите й - бяха мътни.
-Кръвопийци - изруга той с ненавист, направи някакво движение с ръка и момичето почна да възвръща разсъдъка си. Беше като току що събудила се от сън.
От подземията се появи и Тес, бършещ окървавената си кама в една кърпичка. Той я хвърли в един кош и отиде при нея. Хвана я за лицето и я обърна към себе си.
-Никога, никога повече не прави така. Не знаеш колко опасно е тук. Онзи страдалец на улицата - за него беше твърде късно, но ако нещо се случи на теб ще вдигнем цялата проклета земя във въздуха.

Нощта напредваше своя брод неусетно и неумолимо. Минутите отброяваха оставащото оскъдно време на жителите под надзора на луната. Един по един се изнизваха от улиците като плъхове, търсещи подслон до следващият ден, защото знаеха, че часовете след полунощ са опасни. Много опасни. Малцина бяха тези, които свободно осъмваха до ранни зори. За останалите, свободната зона свършваше веднъж щом слънцето залезе. Но на едно място, в едно подземие животът не бе затихнал. Той кипеше с всичката сила на вечните, никога неостаряващи, вечно гладни за предизвикателства и алено вино, нощни създания, на които не им оставаше нищо друго, освен да се крият денем, а вечер да разпънат своето царство на страха, анархията и хаоса.
Той крачеше тежко по стълбите за надолу и всяка следваща, отразяваше все повече и повече неприязнеността му, че се намира тук. Не обичаше особено това място. Отвращаваше го целият този мирис на засъхнали бълвочи, стара съсирена кръв, сперма, алкохолни изпарения, мръсотия и урина по пода и ъглите на стените. Обувката му смачка нещо и примитивния звук на сплескана черупка достигна до ушните му канали, толкова високо, все едно е дрънчаща камбана. Повдигна крак и видя под него размазана хлебарка. Зеленикавата слуз излизаше от стените на твърдото й тяло, а една от антените все още се движеше в последни конвулсии. Мъжът се намръщи, но продължи. Оглеждаше присъстващите, които приличаха повече на наркомани, надрусани със свръхдоза - влачещи се по пода, хилещи се в неистови, нелогични гримаси. На места жени с многобройни дупки от резци танцуваха развлачено, по нищо привлекателно. На други мъже ругаеха, наливаха се с поредното питие. Малките джакузита бяха пълни с по петима, може би повече, които се чукаха под звуците на заглушената музика. А най-отвисоко, на едно царско кресло седеше собственичката на този бардак и се радваше на клиентите си. Те й пълнеха джоба, тя им даваше това, от което имаха нужда. А техните нужди бяха първични.
Имаше време, в което той мислеше, че вампирите са достойни екземпляри. Богопомазани, избрани от самият Себастиан Дантес, заслужили безсмъртието си, дори способни да се превърнат в нация с еднакви права като на останалите прокълнати. Но с годините разбра, че реалността е много по-различна. Те не знаеха какво искат и как да използват вечността си. Имаха този дар, а вместо да го използват за умни цели го пропиляваха в безсмислено съществуване. Отдадени единствено на жаждата и копнежа за власт, смятаха, че могат да вземат всичко, което пожелаят, без да се замислят, че не са първите обитатели на тази страна и едва ли щяха да бъдат и последните. За това ли бе превърнат? За този живот? Понякога си мислеше, че не си заслужава усилията.
Крачките му отекваха в пространството, докато накрая на спряха. По средата на всичката тази сбирщина боклуци, на едно затъмнено сепаре се беше излегнал мъж, ярко отличаващ се от останалите. Силата и многолетието му се разграничаваше от това на останалите и показваше мощ и интелект много по-висок от останалите. От двете му страни се бяха наредили жени и мъже, които в момента пиеха от ръцете му.
-Моля ви...само още малко. Малко... - молеше се като плужек, една девойка, която отдавна бе загубила блясъка в очите си. Поредната смъртна, която бе приела вампирската кръв за опият, вярваща, че тя ще укрепи имунната й система. Непознатия хвана брадичката й и я приближи до себе си. Усмивката му беше подмолна, ехидна. Виждаше желанието й. Щеше да й даде да вкуси от него, а после да я източи цялата. Той захапа собствената си китка и няколко червени струи потекоха от нея. Момичето жадно я сграбчи и почна да се налива с нея, издаваща хрипове на удоволствие. След няколко секунди, той я дръпна от устните й.
-Достатъчно.
-Но аз искам още...
-Казах достатъчно. Всичко с времето си, скъпа. Всичко с времето си.
Мъжът се обърна към новопристигналият и лицето му стана привидно гостоприемно, но все пак лицемерието крещеше от всяка една гънка.
-Алек! Добре дошъл!
Русокосия кръвопиец заби погледа си в седналия. Дългата му черна коса падаше загладена до съвършенство. Белите му ириси светеха на приглушената светлина. Сивата му кожа, изгубила представа и досег на слънцето се открояваше като скреж във въздуха.

Мартин МакКой - един от първите създадени вампири. На повече от сто години. Пионер в техния род, човек, който всеки вечен слушаше, защото можеше да те убие за секунда, и да те съсухри още по-бързо.
-Не стой като статуя. Седни.
-Не благодаря. - отвърна сухо и студено русокосия красавец. -Нямам намерение да се застоявам.
-Защо? Остани, почини си. Искаш ли вечеря?
При тези си думи МакКой хвана грубо девойчето, което до преди малко пи от него и я бутна в краката на младият красавец. Тя повдигна глава и се усмихна опиянено. Изви врата си и го оголи.
-Пий от мен. - подкани го тя.
-Видя ли? Сама ти се предлага. Не е културно да откажеш на една дама.
Алек остави погледа си върху немощното женско създание, а после го извърна.
-Не съм гладен. А и обичам да подбирам храната си. Тази тук е развалена. Долавям аромата на туберкулозата от километри.
-Хаха, взискателен както винаги. Е, както желаеш...
Чернокосия щракна с пръсти и болната допълзя отново до него, сгушвайки се покорно в скута му. Почна да гали достойнството му и да го стимулира. Това ни най-малко не попречи на концентрацията му. Напротив, сякаш изобщо не я забелязваше.
-Би ли ми казал защо ме повика? Бързам.
-И за къде бързаш толкова? Ще се виждаш пак със сладката си сестричка ли? Как й беше името отново? А, да. Миша.....Харесва ми как звучи. Трябва да призная, че винаги съм се чудел какъв ли е вкусът на онези така привлекателни демонски крилца.
Когато чу заканата му, нещо в Алек изщрака и със светкавична бързина той се озова върху мъжът, притискайки гърлото му.
-Повярвай ми, никога няма да разбереш... - изсъска заплашително той.
Знаеше, че няма никакъв шанс срещу старейшина като него, но в момента мислеше само как да опази семейството си. За негово учудване, Мартин не го нападна, нито отблъсна. Дяволска усмивка се разля по лицето му, която бе много по-предизвикателна и смачкваща от която и да е атака.
-Смел си момче. Но и безразсъден. Спокойно. Малката ти, белокоса мъртвородна е в безопасност. Обещал съм ти, че няма да я докосна. А аз изпълнявам обещанията си.
Въпреки, че думите му изобщо не го успокояваха, Алек го пусна и се отдръпна на известна дистанция.
-Тогава за какво ме повика?
-Исках да проверя дали случайно не си забравил за мисията ни.
-Не съм.
-Надявам се. Това е важно. Не само за мен, но и за всички от нашия вид. Нощта ще бъде наша и само наша и няма да позволя на никой да попречи на тази цел.
-Пречки винаги ще има. Гората все още не поддава.
-Разбира се. Онзи глупав пазител ни създава доста проблеми. Но дори той няма да издържи. Той е сам, а ние сме много. Малко по малко силите му ще рухнат и тогава дори некромансър от неговия калибър няма да успее да опази Шеридан. А когато Шеридан падне, градът и гилдията са следващите.
-Напълно наясно съм.
-Дали?
-Някога давал ли съм ти повод за съмнение?
-Не си. Но напоследък ми се струваш разсеян. Не си тук, не се появяваш с дни. Все си зает.
-Имам си работа.
-Нима? Тази работа включва ли хубавата нукса от Роузкилл?
Очите на русият вампир кръвясаха. За втори път откакто бе тук, адреналинът и желанието му за убийство се покачиха.
-А? Хах...да не ме нападнеш отново? Не забравяй, че съм много по-стар от теб. Мога да те смачкам като буболечка. Разкажи ми за съновницата.
-Няма нищо за разказване. Тя е никоя.
-Не мисля така. Тази вечер са те забелязали покрай нея. Помогнал си й в близост до кръчмата на онзи проклетник. Да спасиш девойка в беда е благородно, но не и когато тя е просто някаква си смъртна.
-Ние също сме смъртни. Сам знаеш, колко много от нас са бивали убити.
-Даа....така е. Но това не отговаря на въпроса ми.
-Тя....е приятелка на сестра ми.
-О?! Не си ли една голяма бавачка?
-Виж, Мартин, какво правя в свободното си време не те засяга.
-Напротив. Засяга ме и то много. Не толерирам сприятеляването с хора, знаеш го. Те не са нищо повече от месо с кръв. Съвсем скоро ще се наложи да я убиеш. Знаеш това.
-Знам.
-А дали ще можеш?
Въпросът му бе напълно на място и прониза не туптящото сърце на вампира като дървен кол. Беше му трудно да отговори. Старейшината виждаше колебанието в очите му. А Алекс осъдителността в неговите.
-Ще мога! - отвърна сигурно, но само привидно. Кого се опитваше да заблуди - него или себе си? Може би и двамата.
-Ще видим. Ще видим....
-Сега свободен ли съм?
МакКой само вдигна ръка и махна небрежно в знак, че може да си върви. Блондинът не чака второ позволение. Искаше да се махне колкото се може по-бързо от тук. Извърна се и без да се сбогува с никой напусна подземието.

Когато се озова на улиците забеляза как малка групичка от млади мъже и жени подминават в далечината. Инстинктите му на животно се обадиха, чуваше пулсиращите им вени, молещи се да бъдат източени. Зъбите му се показаха, горещи, желаещи кръвта им с мирис на желязо. Но вместо да ги повали, той се извърна и погледна към луната. Затвори клепачи и полетя, губейки се в нощната пелерина, която щеше да му бъде скривалище.

Мартин МакКой го проследи с поглед, когато не изкачи и последната стълба. Чак когато не можеше да усети присъствието му, се надигна и премина през лазещите отрепки. Стигна до царското кресло и застана от едната му страна.
-Какво каза?
-Нищо особено.
-Мислиш ли, че е изгубен за каузата?
-Не мисля, че му стиска да се откаже или да ни се опълчи.
-Но е разколебан.
-Да!
-Човешкото в него все още е живо. Чувствам го. Не го е напуснало напълно. То му пречи.
-Тогава нека го изкореним от него.
-Как?
-Има няколко важни за Алек неща. Ако му ги отнемем, той ще се отчая, а така ще ни се отдаде напълно.
-Ти ли изпрати змията при момичето?
-Да.
-За да го пробваш?
-Точно така. Както и очаквах, притече й се на помощ.
-Тя...красива ли е?
Вампирът се обърна към себеподобната си и впи устните си в нейните, захапвайки долната.
-Не колкото теб, мила ми Мира. Не колкото теб.
-Посети я. Накарай я да страда.
-Скоро. Съвсем скоро....