Рая или Дориан Смит - Единичното тяло на множество самоличности

Вчера на стълбите
видях човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Искам, искам, той да си отиде.

Когато снощи се прибрах в три
човекът ме чакаше.
Но когато погледнах в коридора
не можех да го видя там изобщо.
Отиди си, отиди си, не се връщай повече.
Отиди си, отиди си и моля те не удряй вратата!

Снощи на стълбите видях
малък човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
О, как искам да си отиде.

В тъмнината видях
човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Отиди си, отиди си, не се връщай повече.

Рико Смит - баща на Рая

Рая или Дориан Смит - Единичното тяло на множество самоличности Ecd

Гуапола Смит - майка на Рая

Рая или Дориан Смит - Единичното тяло на множество самоличности 5bus

Епохата е безмозъчна, демоничното в нас е един дълговечен отечествен зандан, в който елементите на глупостта и безцеремонността са се превърнали във всекидневна нужда. Държавата е конструкция, която трайно е осъдена на провал, народът, пък е нещо, което непрекъснато е осъдено на мерзост и умствена слабост. Животът - безнадежност, с която се занимават философите, в която в крайна сметка всичко е принудено да полудее.
Четиридесетте години от новият век на Прокълнатите, можеше да бъде описан най-точно с горните думи. Тъкмо в разцвета си и все пак, изтъкан от пълна анархия на своеволията. Хипарски период на едно сеизмично общество, където границите бяха невидими, заблудите болимични, а хаосът космополитен. Закон и ред вървяха ръка за ръка, само, за да хвърлят пясък в очите на вярващите, а когато те се обръщаха, им се изсмиваха в гърбовете, показваха им среден пръст и пак си правеха каквото си искат. А най-големият абсурд от всички? Прокълнати и магове живееха заедно, споделяйки земя и гора и като, че на никой не му пречеше. Всичко бе толкова привидно, толкова илюзорно и окаяно, че фалшът се пропукваше от стъкленицата, в която бе натикан, за да те удари по чатала и да те накара да се свиеш на топка. Истината бе една - всички играеха ролите на парвеню. А когато парвенюто се насити, до толкова, че копчетата на ризата му се късат изпод огромното шкембе, грозната истина излиза наяве и независимо колко сляп си бил, си принуден да я видиш. Но до тогава имаше още време. В първите години на четиридесетте, хипарите бяха свободни и щастливи и смятаха, че живота е песен. Страната бе в разцвета си, младостта кипеше от всеки камък, всеки ствол или сграда, а хоризонта изчистен и нашепващ слава и мощ. Безгранична сила, това искаха да постигнат лидерите и мамицата им, успяваха.
Но младежта не се интересуваше от политика, нито от съжителството им с елементалистите. Бяха прекалено заети да се занимават със себе си, със своите напращели емоции и отворени умове и скучните и битови проблеми, оставаха някъде твърде далеч, че да им направят каквото и да е впечатление.
В Роузкилл се водеше поредния час по тъмно изкуство и тумба момчета и момичета, не по-големи от двадесет годишни, защото по онова време имаше лимит за възрастова граница, се бяха изсипали в широката зала, с ентусиазма и желанието да покажат възможностите си, като новоизлюпен врабец, който се учи да лети.
-Рико, мръснико, ще те пречукам, чуваш ли ме?
Едрогабаритен, с доста големи за некромансър мускули, млад мъж, седеше стиснал двата си юмрука, с лице помръкнало и набръчкано от недоволство, като одрана и неколосана животинска кожа. Гневът от току що изопачена подигравка се четеше в погледа му, а устните се бяха извили надолу, при което придобиваха разплут и безформен вид.
-Хе-хе-хе, не се впрягай толкова, мой човек. Вземи си поседни малко, че май доста се измори. Като те гледам такъв припотен, чак сърцето ме заболява. Ще вземеш да получиш някой инфаркт.
Срещу му, гордо се бе изправил доста симпатичен, осемнадесет годишен мъртвороден, с остри, живи сини очи и съвсем леко синееща, дълга коса. Такъв цвят до сега никой не бе виждал в гилдията, че и в града и придаваше на младежа забележителен вид, който често ставаше повод да получава любовни писма или подмятания от нежния пол, които му бяха омръзнали, но винаги намираше начин да се изгаври с тях, поне, за да е забавно.
Сега, същия, бе придобил подобна непукистка физиономия, положил юмруци от страни на хълбоците си и току се подсмиваше, някак си хлапашки, на яростта на съученика си.
-Ще ти кажа аз един енфаркт. Най-много аз да ти докарам такъв.
-Казва се инфаркт, братле. - засмя се за пореден път хубавеца, а приятелите, които се бяха насъбрали около тях, последваха примера му.
-Все тая! Заради теб се изложих и не само, но провалих опита си.
Смит заби показалец на челото си, като въздъхна тежко и го затърка уж съжалително. Захлупил клепачите си, той реално доближаваше представата за приятелска загриженост.
-Сам, друже. Не знам как да ти го кажа, но с моя или без моя помощ, ти най-вероятно пак щеше да се изложиш.
Юношата отвори рязко очи и лепна на лицето си една двадесет и четири каратова усмивка, от която или ще ти се подкосят колената или ще те избият лудите.
-Така че, какво ще кажеш да забравим всичко и да продължим напред, а?
-Ще ти се копеле! Кръв за кръв, зъб за око.
-Не се ли казва "Зъб за зъб, око за око"? - доста замислено попита младия некромансър. -Сам, видя ли, че не се нуждаеш от мен, за да станеш за смях?
Бурен кикот се разнесе из залата, който стигна чак до коридорите, предизвикан ту от закачките на един от най-добрите ученици тук, ту от факта, че преподавателите липсваха, за да развалят кефа на тинейджърите. Това само подклади допълнително ненавистта на глуповатия магьосник и го накара да действа импулсивно и несъобразително. А именно, той изруга като хамалин, стисна още повече юмрукът си и се хвърли право към дългокосия си побратим, в опит да му строши челюстта. Беше доста едър, но също така тромав, което му изигра лоша шега. Рико Смит, с нестихваща усмивка, само се отмести няколко крачки странично, избягвайки здравата му десница. Застана доминиращо, с тази дъга описана на устните му и намигна игриво.
-Сам, Сам, не с лошо де!
-Мамицата ти мръснаа...
-А?! Искам да ти кажа, че майка ми се къпе всеки ден. Или поне през ден.
-Аааа...писнаха ми твоите смотани шеги.
Въпросният Сам, чиято коса бе толкова рижава, че често можеше да се слее със слънчевите лъчи, се нахвърли повторно върху синеокия, който на свой ред, постави ръце на рамената му и буквално го прескочи като играта на прескочи кобила. Озова се зад него, а преди първия да се обърне и пак да се опита да нанесе някой удар, Смит изпъна дланта си и я заби високо в тила му, там където окосмението свършва. Момчето замръзна на място, като парализиран, а в следващият момент се стовари на каменния под като торба с картофи и замря в блажен сън. Даже леко похъркваше, докато останалите му се хилеха.
-Хе-хе-хе, милия Сам, май има нужда от почивка.
Всички бурно викаха и пляскаха, доволни, че другарят им пак ги е дарил с един от многобройните си интересни и забавни спектакли. Скандираха името му, вдигаха победоносно ръката му, а една девойка, руса и свежа като утринна роса, се хвърли в обятията му, като притисна набъбналите си пищни гърди в страни от торса му, търкайки ги напълно целенасочено.
-Рикиии, проклетнико....показа му да разбере.
-Хахах, Кенди, скъпа, това не е надпревара. Сами ми е много добър приятел.
Момичето го изгледа нацупено и недоверчиво със свъсени веждички и изкривени на една страна устни.
-Да, да, а аз съм феята на Памуковата планина.
-Може и да си, слънце, може и да си.
-Както и да е. - насочи темата в друга посока, девойката, защото Смит понякога говореше по начин, който не можеше да разбере. Мислеше, че е прекалено умен за нея, затова предпочиташе да го баламосва с природните си качества, вместо с интелекта. -Ще дойдеш ли с нас в града? Ще пием по бира или нещо такова.
Младежът се извърна към нея, приближи лицето си на срамно скъсено разстояние от нейното, взирайки се в бледите лунички около носът й и го перна, така че той отскочи от мястото си и се върна чак след няколко подскока.
-Може би по-късно, фейчке.
Кенди се дръпна леко сърдито, потърка нослето си и се начумери като малко дете.
-Ти все така казваш и никога не идваш.
-Хе-хе-хе. - почеса се по косата красавецът. Винаги правеше така, когато се опитваше да лъже или да прикрие нещо, което не е кой знае колко важно. - Задължения, какво да ги правиш. Обещавам, че ще се постарая да дойда. Честна некромансърска!
-Ммм добре. Но ако пак ме измамиш много ще ти се сърдя.
-А ние не искаме това, нали? - засмя се иронично мъртвородния, нотка, която русокосата не долови.
Вместо това се усмихна лъчезарно, прати му една въздушна целувка и изтича при приятелите си, които вече напускаха помещението, за да се насладят на студена бира и може би някоя друга провокираща случка. В залата останаха само двамата младежи, които до преди малко бяха в схватка. Единия все така лежащ на земята, а другия вече изгубил усмивката си, със задълбочен поглед, който нямаше нищо общо с това, което показваше до преди малко.
-Пффф....Сами, добре ти е на теб, друже. - обърна се към спящия, Смит. - На теб поне не ти се налага да се преструваш, че винаги си весел и в добро настроение. А аз? Все трябва да се държа на ниво, според изискванията. Понякога е толкова непоносимо....
Уви, нямаше кой да чуе малката му изповед, а и той нямаше намерение да я споделя с никого. Всички тук му бяха по някакъв начин близки и се разбираха. Все още смяташе, че годините в Роузкилл бяха едни от най-хубавите му, но въпреки всичко, никой не успя да влезе под кожата му до толкова, че да покаже и другата страна на същността си, която не винаги е весела и усмихната. Беше хубаво да си един вид лидер на класа и всички да те почитат, но и малко скучно и самотно.
Младежът въздъхна, пъхна длани в джобовете си и с вяла, бавна крачка се отправи към широко отворената врата. Премина през нея незаинтересовано, както го правеше всеки ден от четири сезона до сега и се запъти към едно от малкото места, на което се чувстваше истински и пълноценен. Далеч от хорски очи и приказки. Далеч от псевдо приятели и очаквания. Далеч от този свят, който го притискаше, защото искаше от него да е най-добрият, най-правилният, най-опитният, а той искаше само поне веднъж да се засмее, но от душа, а не от преструвка.

Цигареният дим се разнасяше из стаята като гъста мъгла, която заслепява погледа, но гали езика с малките тръпчиви пъпчици на непозволеното удоволствие. Слънчевите лъчи пробиваха през кристално чистото стъкло и се опитваха да си прекарат път през многохилядните димящи вълни, но те ги поглъщаха безкомпромисно и безмилостно. Не им позволяваха пълно властване и се подиграваха с тях, с цялата си остарялост и смрад на никотин. Аромата се бе пропил в мебелите, в чаршафите, дори в най-новите дрехи. На кого му е нужен парфюм, когато носи мирис на тютюн? Денят бе скучен, както винаги, без изблици за веселие, както винаги. Будиш се, ставаш, учиш се на маниери, на обноски. Учиш се как да кръстосваш крака, когато стоиш в зала със знатни личности, как да кашляш без никой да забележи, как да кимаш, до колко можеш да клюмнеш глава, как да говориш, дори какви думи да подбираш. Учиш се на етикет! Знаеш, че един ден ще наследиш семейния бизнес и трябва да си на ниво. Трябва да си сдържана, но чаровна. Елегантна, но уравновесена. Нежна, но недостъпна. Трябва да се харесаш, но и да не показваш повече емоции от допустимото. А после, когато всичкият този фарс свърши, да се прибереш в стаята си, и единствено там свободна да скъсаш балната рокля, да седнеш право на земята и да запалиш една цигара, далеч от слуги, които ще ти напомнят с поглед правилата и родители, които зорко ще следят всяко твое движение.
Имението на семейство Санчес се намираше в началото на гората, там където бе най-безопасната й част и се открояваше със своята белота, напълно несъразмерна за обичаите на територията. Погледната от страни, ти се струва, че голямата бяла къща прилича на усмихнато лице, приветстващо те в своя малък свят. От градина нямаше нужда, та тя разполагаше с цялата гора зад гърба си. Конюшнята бе пълна с расови добичета, до едно използвани за търговията на фамилията. Да, семейство Санчес бяха едни от най-добрите търговци в околността и бързо си извоюваха име, слава и богатство, което ги нареждаше в челните редици на страната. Търговия със зеленчуци и плодове. Като се вземе предвид бедната реколта в територията, това си бе златна мина. Започнал като прост земеделец, само с една нива, Емануел Санчес успя да развие бизнесът. С първият си купен кон замина за Феникс, натовари лозе и ето така започна неговата знатна кариера. С годините се разрастваше все повече и повече, взе за съпруга скромна, но интелигентна гражданка, а с нейна помощ, търговията тръгна като по вода. След още десет години, те имаха собствено имение с поддържащ персонал и достатъчно пари в хазната, че да си уредят живота и да се смятат за едни от най-видните богаташи в околията. Макар и не аристократи, те бяха приети с отворени обятия във висшето общество и станаха най-желаните партньори за общ бизнес. Мечтата на всеки човек....На почти всеки....
-Пола....Пола!
Вече седемнадесет годишното момиче, в разцвета на своята красота, с черни като нощта коси и още по-черни очи, седеше на прозореца, взираше се нейде през стъклото, рисувайки кой знае какви картини в ума си и пушеше третата цигара за последните петнадесет минути. Тюлът на светлосинята й рокля бе разпокъсан, като бесни кучета да са го гризали, а косата пусната небрежно, разчорлена и несресана. Но очите....те светеха от тази свобода.
-Пола....Чуваш ли ме? Отвори тази врата незабавно! Пола!
Девойката хвърли един бърз поглед към гласа, който все още не виждаше и се подсмихна подигравателно.
-Пола! Това е крайно неприемливо. Отвори ти казвам!
-Отключено е!
Бравата изщрака и на прага се появи високата фигура на господарката на този дом - все още хубава, къдрокоса жена в началото на своите старини, с бяло изписано лице, коса прибрана стриктно на кок, непозволяващ на нито един кичур да излезе и строго изражение. Влизайки в стаята й се наложи да маха като обезумяла с ръка, за да изгони цигареният дим от пътя си, но той така и не се отместваше.
-Пак си пушила. Казах ти, че една дама не прави така.
-Каза ми!
-И какво си направила с роклята си? Знаеш ли колко струва?
-Нямам никаква идея, майко.
Младата красавица сякаш изобщо не се интересуваше от тези дребни подробности и ги приемаше като напълно ненужни. Мразеше тези тесни облекла, от които не можеше да диша, мразеше показността. Бе млада и копнееше за свобода.
Жената приседна до нея, източила гръб като статуя, а ръцете й бяха захлупени една върху друга като на кралица.
-Виж дете....не знам какво се върти в главата ти, но всичко това трябва да спре. Баща ти работи усърдно, за да ни предостави това, което той е нямал на твоите години. Защо си толкова неблагодарна?
-Права си, наистина не знаеш какво се върти в главата ми.
-Тогава ми кажи.
-Казвала съм ти го и преди.
-Опитай пак.
Момичето извърна глава към родилката си с най-голямата сериозност, на която бе способна. По принцип при тези техни разговори крещеше, буйстваше и чупеше, за което я наказваха, но сега реши да пробва по техния начин. По този "правилния".
-Искам да изляза.
-Излизаш всеки ден...
-Не за уроци! Искам да изляза наистина. Да обиколя територията. Да отида сама в града или до края на гората. Искам да не нося тесни, помпозни дрехи, искам да пия когато ми се пие, да псувам ако ми се псува, да имам свобода на словото. Сама да решавам кой ми е приятен и да не търпя всички тези мазници, които идват на вечеря вкъщи.
-Пола, това е абсурдно! Ти си дъщеря на виден член на обществото. Не е подобаващо....
Чернокосата стана рязко от мястото си и се засмя гръмко и иронично.
-Подобаващо? Че какво е подобаващо? Ние не сме със синя кръв майко и никога няма да бъдем, набий си го в главата. Ние сме прокълнати. Така не се държат едни прокълнати. Защо искаш да избягаш от същността си? Ако искаш добре, но не карай и мен.
-Искаме най-доброто...
-Не знаете кое е най-доброто за мен. Не ми трябват пари.
-Говориш така защото никога не си била лишавана. А ако останеш без нищо? Как ще живееш?
-Все ще се оправя. Не ми трябват скъпи парцали. Това... - хвана края на роклята си. -Не значи нищо за мен.
И за да докаже правотата на думите си, заби цигарата право в полупрозрачната коприна, която мигновено се запали и една голяма дупка зейна на нейно място.
-Какво правиш, за бога? Да не си луда?
-Да, луда съм! Луда съм, толкова луда! Искам да лудея докато мога.
И напук на всичко, девойката почна да се върти в кръг около себе си, като волна птичка пусната от клетката на своя затвор.
-Искам да вървя нощем по прашния път. Да не се омъжвам за някой, който вие сте избрали. Искам да пея, да скачам в дъжда, да се окалям. Искам всичко това.
-Престани! Чуваш ли, престани веднага!
Жената се изправи и грубо улови дъщеря си за раменете, разтърсвайки я като плюшена играчка.
-Престани ти казвам! Желанията ти са детински, глупави и без покритие. Може да се изживяваш като бунтарка колкото си искаш, но докато живееш под моя покрив ще спазваш моите правила. Точка по въпроса!
Господарката я бутна към леглото, на което тинейджърката се стовари и без да казва нищо повече напусна покоите й. Оставяйки сама, тя се загледа към масивното дърво, а падналият фас прогаряше скъпият червен килим докаран чак от пустините.
Мислите си, че повечето на нейно място биха заридали. Биха се затворили в своето отчаяние, чакащи спасение свише. Повечето може би! Но не и нашата героиня. Тя съдържаше повече смелост и характер, повече борбеност от по-голямата част от нейните връстници и нямаше намерение да остави нещата така. Беше й писнало да живее по нечии други приумици и щеше да сложи край на това робство веднъж и завинаги. Гуапола Санчес се изправи, твърдостта в ирисите й бе покъртителна, хвана края на роклята си и с един замах я разкъса на две. Свлече парцалите от себе си и се отправи към гардероба. Наметна първите дрипи, които й попаднаха. Един груб неколосан тъмно кафяв панталон, блуза от същия плат с дълги ръкави, и накрая финалната щриха - тъмно кепе, под което мушна косите си, така че да не си личат. Пъхна в джоба си кесия с пари, които беше кътала за случаи като този, препаса един малък нож в колана си и изхлузи чаршафите от леглото. Навърза ги със здрави възли и ги провеси през прозореца. Стаята й се намираше на последния етаж, затова те не стигаха чак до земята, но това не я плашеше. Толкова време бе чакала този момент, нищо нямаше да я откаже. Стъпи от другата страна на парапета и се сурна по "стълбата си". Стигайки до края й осъзна, че я деляха два метра от почвата. Пое си дъх, сигурна в себе си и пусна захвата си. Полетя право надолу, падна на прашната земя, превъртайки се няколко пъти, а когато се повдигна, дрехите й бяха мръсни, но нямаше нищо счупено или натъртено. Щастлива усмивка се появи на лицето й, а сърцето се изпълни с преливаща на талази радост. Никога преди не се бе чувствала толкова близко до щастието. Богаташката стана, изтупа се от прахта и погледна за последно към дома си. Искаше й се да вземе някой от конете, но не посмя, защото така по-лесно можеха да я открият. Затова без да се обръща повече назад, незабелязано, под закрилата на тъмнината напусна участъка на царството си и се изгуби по главния път, взираща се непрестанно в огромния череп, който сякаш я поздравяваше за куражът и смелата постъпка.

Найтмер не изглеждаше точно така, както си го представяше. Не и нощем. От къщите светеха зловонни огньове, шахтите бяха отворени, даващи ход на канализационните изпарения. По улиците се разнасяше грозен смях на проститутки и бездомници, които ти се зъбеха с прогнилите си челюсти. Смрад на алкохол, мръсотия и проказа властваха над тъмнината. От кръчмите се разнасяше неприветстваща глъч. Място негостоприемно за такова крехко създание. И въпреки, че Гуапола се бе присвила на две и едва пристъпваше от крак на крак, не съжаляваше за решението си. По-добре да открие смъртта си тук, отколкото да прекара цял живот там, между четири стени.
Вървейки на посоки, тялото й се блъсна в това на един странник, който веднъж обърнал се, предизвика в нея погнуса и страх. Брадата му бе набола спластено, грубата кожа се цепеше на места, а ноктите бяха почернели от някакъв сигурно тежък труд.
-Внимавай къде вървиш, момче. Не искаш да ти клъцна вратлето, нали?
-Извинете...извинете... - запелтечи девойката, отстъпвайки назад, само и само да се блъсне в следващият скитник.
Всичко тук бе като панаир на ужасите, а всички участници се надпреварваха кой първи да й се изсмее заканително в лицето, след което да го заплюе.
-Я, какво си имаме тук? - поде втория, който стоеше зад гърба й. -Гаврошче. Имаш ли пари, хлапе?
Мъжът понечи да докосне кесията й, но хубавицата стигна до своя нож първа. Изтегли го от пазвата си, замахна хаотично, проряза пръстите му и преди той да успее да я улови и накаже за своеволието, тя хукна в една от пресечките и се скри в ъглите й. Опряла се на една рохка стена, дишаше тежко и се чудеше какво да предприеме. В близката далечина съзря заведение, което за разлика от повечето места, изглеждаше поне малко по-безопасно, затова без да му мисли много тръгна натам, открехна масивната врата и се шмугна вътре. Топлина и аромат на тютюн лъхна трупа й и тя се отправи право към бара, на който се бе подпряла една грозна жена, с редки коси и кухи очи.
-Какво ще бъде, сладурче?
-Нещо силно....и топло.
-Силно казваш?
Барманката се завъртя около оста си, грабна поредната бутилка и изсипа голямо количество от нея в една чаша. Подаде го на непознатата и зачака. Героинята ни отпи една глътка, при което се закашля бурно и шумно. Вкусът изостри гърлото и като да я прорязваха с кинжал, а очните й ябълки се навлажниха.
-Хахаха, май не те бива за пияч.
-Не! Ще го взема.
Бръкна в джоба си и трясна на бара няколко монети, напълно достатъчни, за да покрият поръчката. После грабна чашата и се настани на възможно най-закътаната свободна маса, точно до камината, чийто огън отразяваше игриво страната й. Момичето въздъхна, запали поредния фас и заогледа пространството, като се стараеше да не привлича повече внимание към себе си. Тази нощ се превърна от чудесна в кошмарна и съмнението почна да я оборва. Но не можеше да се върне. Каквото и да ставаше, не можеше да се върне.
Уви, в разрез с желанията си, особата й не остана скрита за всички. На една от съседните маси, се бяха събрали група младежи, които надигаха наздравица след наздравица, а разказите им оглушаваха ушите. Личеше си, че са ученици от гилдията от километри и явно добри познайници на бара, защото никой не ги закачаше. Смехът им звънтеше, като удрящият се кристал. За миг Санчес им завидя. Ето така искаше да прекара годините си - с приятели, с веселие, и дори да се изпречи пред трудност, сама да се заеме с нея. Не искаше да чака на готово.
-Ах...Рики, Рики. Толкова се радвам, че най-накрая реши да дойдеш с нас. Видя ли, че ще е яко?
-Добре, признавам. - засмя се едно от момчетата, открояващо се с неземна хубост и предпоставка за велика сила.
Докато отпиваше и се стараеше да махне девойката от врата си, погледът му се вряза като стрела през тълпата и съзря непознатата в края. Замръзна на място, очите му се разшириха, а долната му устна леко клюмна надолу. Шапката и мръсните дрехи, с които се бе предрешила, изобщо не скриваха красотата под тях. Лицето й бе чисто и светло, ирисите проницателни и светещи, устните плътни и пухкави, а движенията съвършени и плавни. Веднага разбра, че под тази фасада се крие нещо много повече. Съчетано с това, Смит изпита и нещо друго. Още като я видя. Някакъв непознат до сега прилив на енергия, зашеметяване, привличащ го магнетизъм. Това ли беше любовта от пръв поглед? Не смяташе, че е способен на нещо подобно, но по дяволите Дантес, това момиче връхлетя в ума му, без дори да го осъзнава.
-Изчакайте ме за момент. - промълви той на другарите си и стана от мястото си, като избута русокосата от скута си.
-Рикии? Ама къде...
-Ей сега се връщам.
Младежът премина през клиентите, все едно никой от тях не съществуваше и стигна до крайната маса. Надвеси се над нея, а сянката му закри тялото на седналата.
-Извинете....
Санчес повдигна глава и погледите им се срещнаха. И тук идва моментът за втори път да спомена любовта от пръв поглед. Който смята, че тя не съществува, то значи е пълен глупак. Богаташката усети как душата й се свива и разтваря отново и отново, болезнено и изпълнена с надежда в същото време.
-Не мислите ли, че е опасно една млада дама да стои сама на място като това?
-А? Но вие как....
-Как разбрах, че сте жена? Не е трудно. Тези парцали не могат да скрият същността ви. Защо сте се дегизирали така?
-Аз....не е твоя работа. - сопна му се момичето, забравяйки захласът си.
-Хей...спокойно. Не ти мисля злото. Виж, това там са приятелите ми. Защо не се присъединиш към нас?
Чернокосата погледна към буйната компания, но поклати отрицателно глава.
-Не...по-добре не.
-Добре! Тогава може ли аз да седна при теб?
-Те те чакат.
-Рикииии... - провикна се за доказателство блондинката, но Смит не й обърна внимание.
-Могат да изкарат и без мен.
Без да чака покана, младият мъж се настани на един от свободните столове и подаде ръката си.
-Рико Смит!
Девойката гледаше тази изпъната ръка. Нещо в нея я караше ту да страни, ту да я улови и никога да не я пусне. Накрая се престраши и я стисна силно, без грам нежност, така както се здрависва един мъж.
Електричеството, което премина по кожата на двамата бе равноправно на силна светкавица, паднала на сантиметър от теб. Сякаш самата съдба ги бе накарала да са на едно и също място, по едно и също време. Да, беше съдба, а тя често умееше да си играе с човешките души както й е изгодно. Сега се намеси отново по най-плашещият начин за нашата героиня в лицето на двама стражари, които буквално обискираха кръчмата. Тряскайки вратата, накараха собственицата да спре музиката. Застанали в самия център те привлякоха вниманието на всички присъстващи, а шпагите, които носеха допълнително вкарваха смут.
-Спокойно хора. Всичко е наред! Няма да ви закачаме! Искаме само няколко отговора. Търсим едно момиче. Името й е Гуапола Санчес. Със среден ръст, бледа кожа и черни коси. Баща й дава добра награда за този, който я открие. Ако сте я виждали кажете сега и ще си спестите много неприятности.
Въпросната извърна главата си странично и нахлупи още по-надолу периферията на шапката си, за да закрие още повече ликът си. Тези движения обаче не останаха незабелязани за Рико и той веднага разбра какво се случва. Но вместо да я предаде, той даде знак на един от другарите си да се намеси и да отвлече вниманието им. Вторият кимна в разбиране и се изправи.
-Аз знам къде е! Ето я! - придърпа към себе си Синди и я бутна в обятията на стражарите.
-Еййй....
Настана суматоха, смях от страна на учениците и пълен хаос. Всички скочиха в спорове, а съвсем скоро и боеве. Напълно достатъчно прикритие, че героите на тази история да могат да се измъкнат. Младежът хвана красавицата за ръката и я повлече към задния вход. Тя тичаше след него, възпротивяваща се, но не можеше да се измъкне от дланта му, колкото и да се опитваше.
-Спри...спри.... - викаше момичето, но синекосия не я отразяваше.
Чак когато се озоваха на задната улица, той пусна ръката си, а тя я придърпа към себе си и извади с нея малката си кама. Насочи я право към гърдите му, запъхтяна, опитвайки се да се озлоби. Той много добре знаеше, че няма да го нарани, дори да се опита щеше да се увенчае с провал, но не искаше да я плаши, затова просто вдигна ръце нагоре.
-Спокойно! Теб търсят, нали? Ти си Гуапола Санчес.
Младата жена дишаше като диво животно, тежко, на пресекулки и все така държеше ножа към него.
-Пола! Само Пола!
-Добре, Пола....остави оръжието. Може да се нараниш.
Той посегна към него, но тя замахна доста бързо за ръста и телосложението си и одраска горната част на дланта му, почти до китката.
-Не ме доближавай! Какво искаш? Да ме дадеш собственоръчно? Да вземеш цялата награда за себе си? По-скоро ще те убия!
-Парите не ме интересуват. Няма да те предам. Имаш думата ми.
-Думата ти не значи много.
-Така е! Но те моля да ми повярваш.
-Не мога. Не мога да рискувам.
Без да казва нищо повече, прокълнатата го нападна. Опита се да забие камата право в сърцето му, затичвайки се стремглаво напред, но Рико спря ходът й, изви китката и се озова зад нея, държащ я плътно до себе си. От атаката шапката й падна на земята и разкри гарвановите пластове копринена коса. Боже, бе толкова красива!
-Пусни ме! Пусни ме ти казвам!
-Съжалявам, не мога да направя това. Обещ...
Но преди да продължи, Пола го изрита в чатала и мъжът се приви на две, отпускайки ръцете си. Веднъж открила пролука, тя хукна напред, където й сварят очите. Препъваше се, прескачаше камъни, но не спираше. Съвзел се след подмолният и болезнен удар, мъжът тръгна след нея. Не му трябваше много да я достигне. Само на няколко санта зад нея, той се хвърли напред, стовари тялото й и двамата се претърколиха по прашния калдъръм. Когато се блъснаха в една стена и спряха, той бе над нея и здраво притискаше китките й в паветата. Истината е, че всичко това го накара да се усмихне. Вече не само харесваше визията й, но и жарът в душата й. Беше като хищен звяр, готов да го скалпи и той се влюби във всичко това. В характера, в очите, в цялата Нея!
-Голямо диване си, а? Разбирам защо си избягала от вкъщи.
-Нищо не разбираш! - изкряска се девойката в лицето му.
-Стига! Казах ти, няма да те нараня, нито да те дам на онези бабаити. С мен ще си в безопасност.
-Защо?
-Защото не мисля, че лебед заслужава да бъде затворен в клетка. Не те познавам, но знам как се чувстваш. А сега...
Той се изправи и протегна ръка към нея.
-Ще престанеш ли да бягаш и ще ми се довериш ли, Пола?
Красавицата се изправи на лакти и се загледа в отражението му. Изглеждаше магнетично под лунната светлина и въпреки, че не искаше, тя му вярваше. Повярва му още когато се озова на масата й, но бе предпазлива. Налагаше й се. Хвана дланта му и стъпи стабилно на крака.
-Добре. А сега нека те почерпя нещо за ядене. Сигурно умираш от глад.
Двамата тръгнаха из града, като Смит й разкриваше тайнствата му едно по едно. Показа й го такъв, какъвто никога не го бе виждала до сега. Всичките му красоти, всичките му грозни нишки, всичко, с което разполагаше. А тя бе пленена, както от Найтмер, така и от него.

Заситени, седяха на ледената пързалка и гледаха към звездите. Момичето хвърли извън загражденията поредната цигара, когато долови недоволния му поглед.
-Какво?
-Не мислиш ли, че ти вредят?
-Заради такива приказки напуснах дома. Не дойдох тук, за да може някой друг да ми проповядва морал.
-Хахаха, добре, добре. Няма повече. Какво смяташ да правиш сега?
-Не знам....
-Има ли къде да прекараш нощта?
-Не.
-Ако искаш ела в нас. Все ще измисля нещо за пред родителите си.
-Не! Не мога...
Виждаше, че е непреклонна, затова нямаше да я кара насила.
-Добре, тогава ще остана с теб. Знам едно място наблизо.
Мъжът се изправи и я поведе след себе си. Минаха през цялата пързалка, чак до краят й, където зад плетеница от плачещи върби се откриваше беседа от бял мрамор, чиста, здрава, като излязла от приказките. Зениците на момичето просветнаха като искри от гледката.
-Толкова е красиво.
-Така е.
Двамата приседнаха на една от пейките и се умълчаха. Мълчаха така с минути, нямаха нужда от думи. Рико не отделяше очи от нея, а тя гледаше право напред с лека, меланхолична усмивка.
-Значи.... - подхвана разговор той -Положението е толкова лошо, а?
-Толкова! Чувствах се като в тъмница. Вечно да правиш това, което се изисква от теб. Да се готвиш за сватба с човек, който дори не познаваш. Да бъдеш една марионетка в чужди ръце. Ужасно е!
-Разбирам какво ти е.
-Наистина ли?
-Напълно. Не трябва да позволяваме някой друг да диктува живота ни. Той си е наш, имаме правото да правим собствените си грешки.
-Това тук....не е ли грешка?
Смит се усмихна.
-За първи път усещам, не...знам, че върша нещо правилно. Знам в какво се забърках и все пак ми се струва най-правилното нещо.
Той протегна ръка и я постави зад тила й, придърпвайки я леко, нежно и плавно към себе си. Без да бъде груб, или настъпателен. Допир, който показваше толкова много, който бе изпълнен с толкова много. Носовете им се докоснаха един до друг и за миг се спряха. Момент на затишие, на премисляне, а после....после се отдадоха на това, което властваше в сърцата им. Устните им се сляха в пълен синхрон, а енергията им избълва като фойерверк. Целувка, която сложи начало на нещо ново, нещо, за което си заслужаваше да се бориш, дори със сетните си сили. Началото на една любов, която никога нямаше да стихне. Същата нощ, под тази луна, скрити в тази безлюдна беседа Рико Смит и Гуапола Санчес си дадоха обет, с думи и ласки. Телата им се вляха едно в друго, отнемащи девствеността на единия и разчупващи границите на другия. Звездите обливаха кожата им, а тишината замъгляваше стенанията, които излизаха от женската уста и се вливаха в мъжката, която ги поемаше жадно и страстно от сега, та чак до края на вечността.
-Хайде да се оженим.
Девойката вдигна торс загледана с невярващи очи в лицето на новият си любим.
-Какво?
-Да се оженим!
-Ти си побъркан!
-Може би. Но ти си виновна за това.
-Това е безумие.
Синекосият обхвана голият й кръст и я придърпа към себе си.
-Знам, че се боиш. Аз също. Познаваме се едва от няколко часа, но никога не съм бил по-сигурен в желанието си. Желая теб. Цялата! Желая да прекарам остатъка от съществуването си с теб.
-Но аз...след днес вече дори няма да имам пари. Как ще се изхранваме?
-Това не е важно. Ще се справим. Аз съм добър. Наистина съм добър, Пола. Съвсем скоро ще мина стъпалото на обикновен ученик. Вече ми предложиха място за заместник. Още година-две и ще заема учителски пост. Не е нужно да работиш. Имам спестявания. Ще си купим малка къща, някъде в покрайнините. Ще си бъдем само двамата.
-Аз....мога да обработвам...
-Какво?
-Научих това-онова от баща ми. Знам как се върти бизнес. Не много, но достатъчно, колкото да припечелвам скромно.
-Сигурна ли си, че си готова на подобни лишения? Само това ме интересува.
-Сигурна съм.
-Добре. И най-важното - искаш ли ме?
Чернокосата прискляпа няколко пъти с дългите си мигли. Сълзите напираха да пробият ципата, но тя успя да ги спре навреме.
-Искам те!

-Събрали сме се тук тази нощ, за да сключим в свещен брак тези две млади, неопетнени от времето души. Ти, Рико Смит, взимаш ли Гуапола Санчес в болест и здраве, в богатство и бедност, да я пазиш, закриляш и обичаш, никога да не я предаваш, да изневериш или нараниш, докато смъртта ви раздели?
-Да!
-Ти, Гуапола, взимаш ли Рико за твой законен съпруг, обещаваш ли да си му вярна, предана и любяща съпруга, в добро и лошо, във война и мир, докато смъртта ви раздели?
-Да!
-Можете да споделите обетите си.
-Аз, Рико Смит обещавам, че винаги ще бъда до теб, дори когато нямаш нужда от мен. Ще те уважавам и почитам. Ще те подкрепям и ще ти прощавам. Ще бъда твоя врана, твой кей, на който да си отдъхнеш. В моите ръце ще отморяваш изнурените си нозе. Сега и завинаги!
-Аз, Пола Санчес обещавам от този ден нататък, сърцето ми да бъде твой подслон, а обятията ми твой дом. Днес ти се отдавам. Обещавам да те окуражавам, обещавам да те вдъхновявам. Да се смея редом с теб. Както сега ти давам ръката си, така ти давам и душата си. Сега и завинаги!
-Чрез силата, дадена ми от град Найтмер, ви обявявам за съпруг и съпруга, под общото име Смит. Можете да целунете булката!
Сватба тиха, незнайна никому. Без свидетели, без приятели, без роднини, които да те заведат до олтара. Без халки, но по-истинска от която и да е друга. Не им трябваше нищо освен тази нощ. Тя щеше да бъде тяхна съдница и тяхна орисница.

-Майко, казвам ти, това е което искам. Защо не ме разбереш?
-Но ти си толкова млад.... - проплака възрастната жена, бършеща сълзите си в зелена кърпичка.
-Знам това, но ще се оправя.
-Ако баща ти беше тук, никога нямаше да позволи подобно нещо да се случи. Сега ли намери да заминава за чужбина? Ох, божкееее.....Себастиан да ни е на помощ.
-Стига си богохулствала. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Когато я опознаеш ще си на моето мнение.
-Не! Не искам да виждам тази жена. Да не е престъпила прагът ми. Проклетница, отне ми момчето.
-Майко, престани. Ако ти не я искаш в дома си, аз никога няма да се върна в него. Това ти обещавам.
Старицата изхлипа няколко пъти, сърцето й се късаше. Имаше прекалено големи планове за синът си и не вярваше, че той ще ги изпълни ако трябва да се грижи за някаква хваната от улицата.
-За последно те питам - ще я приемеш ли?
Жената не отговори. Извърнала глава, дори не смееше да погледна към вратата, зад която седеше като изхвърлено коте снаха й.
-Разбирам. Тогава пътищата ни се разделят тук.
Младият мъж събра малкото си наличен багаж, взе спестяванията си, които бяха достатъчни за цяла къща, сбогува се с майка си, без омраза, просто разочарование и напусна домът си. Така и повече не се завърна в него. Озовал се на двора, той хвана жена си за ръка и я повлече след себе си. Тя вървеше тихо до него. Беше й болно, чувстваше се виновна, че заради нея той се разделя с родителите си, но нямаше какво да направи. Или имаше! Спря се в крачката си и пусна ръката му.
-Не искам така! Не искам заради мен....
Смит я прегърна силно и зарови пръсти в косите й.
-Замълчи! Знам какво ще кажеш. Не искам да го чуя. Помниш ли какво ми каза вчера? Че се чувстваш като в затвор? Същото е и при мен. Ти ми отвори очите. Ти ми даде свободата, за която мечтаех. Ти си всичко, което имам и всичко, от което имам нужда. Те ще съзрат. Рано или късно ще осъзнаят грешката си. Искам да почна животът си с теб на чисто. Така че усмихни красивото си лице и не мисли повече за такива неща. Нали?
Девойката кимна, напъна се да се усмихне, погали го по челото, там където се открояваше тъмното мастило и го дари с една лека, блага целувка.
Същият ден, те изхарчиха почти всичките си запаси от злато, за да си купят къща. Извън града, между него и гората, затънтена така, че никой да не ги открие. Нарекоха я "Нощна надежда" и в нейните дебри прекараха най-магическите моменти от живота си.....

Изминаха две години, откакто Пола и Рико се нанесоха в своята "Нощна надежда" и животът нямаше как да стане по-бляскав и светъл. Въпреки бързо пламналата им любов, тя не изгасна като падаща звезда, както очакваха всичките им познати и нямаше ден, в който да съжаляваха за избора си. Времето течеше както винаги, спокойно в тези години, съзаклятнически със съдбата бяха сключели невидим пакт, в който обявяваха, че няма да се бъркат в работата на другия и ще оставят потока на природата да свърши своят дълг. До тогава нека народът се радва, пирува и смее. Все някога всичко щеше да се обърне. А причината за този обрат в момента растеше в корема на чернокосата красавица. Тя щеше да даде живот на човекът, който ще промени всичко. Който щеше да стане вестител на унищожението, разрухата и хаосът, който щеше да продължи вечно. За жалост жената дори не осъзнаваше тази опасност, поради което продължаваше все така наивно да се залъгва, потънала в идилията си.
-Не смяташ ли, че трябва да измислим имена? Да сме подготвени!
Мъжът бе поставил глава на гърдите на съпругата си и нежно галеше вече леко набъбналия корем, замечтан в представите си за едно перфектно семейство.
-Не е ли рано? Още си само в третия месец.
-И все пак....
По очите й личеше, че гори от нетърпение.
-Добре тогава. Ако е момче....
-Ще се казва Рико младши. - изпревари го прокълнатата и любимият й вдигна поглед към нея.
-Сериозно ли?
-Да! Какво по-хубаво име за сина ни, от това на другият ми любим мъж?
-А ако е момиче....ще го кръстим....
Синекосия хубавец се замисли за момент, когато го връхлетя най-гениалната идея.
-Рая....
-Рая?
-Да.
-Защо Рая?
-Защото всеки ден с теб е един истински рай. А когато детето ни се появи на бял свят, ще ви обичам още повече.
-Рая.... - повториха женските устни на себе си. -Харесва ми....
Смит я хвана за брадичката и я целуна жарко и страстно, както едно време. Животът за тях вървеше доста добре. Оказаха се прави, че ще се справят и сами. Некромансърът се издигна все повече и повече в гилдията и само преди четири месеца го бяха назначили като най-младият учител в историята на Роузкилл. Радваше се на успех сред учениците си, а те му вярваха и го почитаха. Заплатата стигаше, за да гледа семейството си подобаващо, но въпреки това Пола не стоеше безучастна, а почна да дава частни уроци по пиано на няколко девойки в града и така припечелваше допълнително. Не можеше да се каже, че бяха богаташи, но достатъчно стабилни, че да не се притесняват и да не се лишават от нищо нужно. А това бе само началото. Мъртвородния имаше светло бъдеще пред себе си, очаквайки го професионално и всички в гилдията вярваха, че един ден не само ще преподава, но може би и ще е пряк съветник на управляващия.

Но дори в тази епоха на хипарска свобода, от време на време избухваха някои други проблеми с близките територии и държавата трябваше да вземе нужните мерки, ако не искаше те да се разраснат и да сложат началото на пагубна война.
-Не! Не ми го казвай!
-Пола...моля те!
-Не заминавай! Не си длъжен.
-Разбира се, че съм длъжен. Пращат ме от политическата управа. Мислиш ли, че реално мога да откажа?
-Защо да не? Не е като да са те заставили. Само те помолиха.
-И все пак не мога да оставя другите сами.
-Ами ако не се върнеш? Ти си женен, Рико. Очакваш дете. Ако нещо ти се случи. Как ще се справя без теб.
Мъжът я хвана за косата и я придърпа към себе си. Челата им се опряха едно в друго, а красавицата неволно затвори клепачи.
-Не говори глупости. Нищо няма да ми се случи. Не отиваме на битка. Това е само поход.
-Не знаеш какво ще стане.
-Ще се върна жив и здрав. Това ти обещавам. Няма да оставя нито теб, нито малкото. Бъди спокойна.
-Няма да съм. Не и докато не видя как прекрачваш прага на тази къща.
Знаеше, че е безсмислено да спорят. Пола никога не отстъпваше. Винаги намираше как да го контрира или да се инати, докато не го подлуди. А това се случваше доста често. Понякога го изкарваше толкова извън нерви, че му идеше да я разпори собственоръчно, но само един поглед към нея, му бе достатъчен да си спомни, че именно това й качество, бе едно от основните, които го плениха толкова силно. Затова вместо да продължи, я целуна по челото, извърна се и я остави сама. Трябваше да се приготви и нямаше време за губене. Чакаше го дълъг път до пустините. Чернокосата остана със забит поглед в земята и стиснати ядно юмруци. Ирисите й изгаряха, а устните й се бяха извили показвайки заканително зъбите й.
-Дантес ми е свидетел.... - проговори в празната стая -Ако не се завърнеш, Рико Смит, ще открия душата ти, където и да се скита и ще те удуша собственоръчно.
Тази нощ си легнаха без да си продумат. Всеки бе замислен за предстоящото, а то дойде толкова скоро, едва на следващата сутрин, че никой не бе психически подготвен. Когато на разсъмване, мъжът отвори портата готов да тръгне, натоварен с малко провизии и единствено една рапира, съпругата му го спря и изтича до него. Свали верижката от врата си, на чийто край висеше преплетен като змия кръст и го окачи на неговия.
-Това е да те закриля. Бъди внимателен.
-Вече не се сърдиш?
-Сърдя се! Но помня какво ти обещах когато се венчахме - че ще бъда до теб и винаги ще те подкрепям, независимо дали съм съгласна с решенията ти. Пази се!
Хубавецът я прегърна и замина. Едва на двадесет и една, вече му възлагаха важна задача, с която да запази мира в страната и той щеше а я свърши, независимо какво му коства.

Минаха четири месеца от заминаването на Рико, а коремът на съпругата му стремително избуяваше все по-напред, като пъпка на роза, която се подготвя да разцъфти. Спазмите ниско в стомаха преобладаваха, сутрешното гадене зачестяваше, беше й все по-трудно да върши къщната работа сама, а от месец бе спряла да преподава, защото застояването на едно място за по-дълго време и докарваше главоболия. Не беше лесен период. Сама жена, при това бременна, без близки или приятели да й помагат. От време на време колеги на мъжът й идваха да й носят по някой друг свеж плод, да й разказват истории за новите попълнения и да я утешават, че некромансъра, както и всички, които тръгнаха с него, ще се завърнат, но Пола бе все така самотна, плачеше нощем, не заспиваше с часове, дори почна да пуши, макар че бе вредно за бебето. Мразеше се за това, но не можеше да спре. Притеснението и лошото чувство я обземаха. Не можеше без него. Той я спаси от предишния й живот и ако сега го загуби, не знаеше как ще издържи. Под очите й почнаха да се открояват синини от недоспиване и умора, а ръцете й отслабнаха. Хубостта й се запази, но се състари с няколко години и крехката възраст от деветнадесет й се стори не като младост, а като бреме, в което чакаш точно тази твоя младост да се завърне. Но дните минаваха, а тя така и не се появяваше. Уж невинния поход се превърна в предпоставка за най-големия ужас в живота й.
Една сутрин реши да излезе извън къщата, за да подиша малко свеж въздух. Смяташе да се разходи из гората, колкото краката и кръста й позволяваха, а после да приседне някъде под сянка и да дремне необезпокоявана под звуците на различни животни. Но когато открехна вратата, видя пред верандата фигура на човек, мъж надхвърлящ петдесетте, който не бе виждала до сега. Беше й напълно непознат, въпреки че, в същото време чертите му й бяха някак близки, като че ги бе виждала преди.
-Кой сте вие?
Старецът не отговори, трансово загледан в корема й. Пола усети някакво напрежение и притеснение от този мъж и обхвана плода си с ръце, като да го закрие и защити.
-Момиче или момче? - поде изведнъж старикът.
-Не знам.
-Измислили ли сте име?
-Да! Но вас какво ви засяга?
Мъжът вдигна сухите си, някак далечни очи към нея и се вряза изпитателно в нейните, чиято чернота го поразяваха.
-Много си красива. Той е късметлия.
После, без да казва нищо, се обърна и тръгна напред по алеята. И тогава истината я озари. Зениците й се разшириха, а тя припна колкото може по-бързо след него.
-Чакай.....
Девойката се спря на три-четири метра разстояние, а ръката й увисна протегната към гърба му.
-Ти си....баща му...нали? Дядото на моето дете.....
Мъжът се поколеба за момент, вътрешно силно развълнуван, после извърна главата си странично, колкото погледа му да обхване периферията й и носталгично запита:
-Той...говори ли за нас?
Гуапола дръпна ръката си и пак я постави под бюста, върху другата. Вятърът духна силно и развя гарвановите й коси.
-Не....никога....
-Направи ми услуга. Не му казвай, че съм идвал.
С това, старецът си отиде и това бе първия и последен път, в който младата жена го зърваше. Дори не знаеше името му.

След още два месеца, тя бе още по-отчаяна. Терминът й наближаваше все повече и повече с всеки изминат ден, а от Рико Смит нямаше все още ни вест, ни кост. Бе на ръба на отчаянието, готова всеки момент да се предаде, да рухне психически. Единствено идеята, че носи плода на тяхната любов вътре в себе си, я спираше, но дори този факт не бе способен да я накара да се грижи за себе си пълноценно. Колегите все така идваха, а жените й се караха, че ще навреди на бебето ако не се храни, ако не спре цигарите. Но за кога? Време не остана. Кога ли щеше да се свърши този ад? Заслужаваше ли да я измъкват в очакване, нямаше ли да е по-добре просто да получи едно писмо, да се срине и всичко да свърши? Не, съдбата я измъчваше. Измъчваше я жестоко, непосилно за толкова младо момиче, почти дете. Та тя нямаше двадесет! Докато в един мрачен ден, в който мъглата стигаше почти до колене, в който въздухът бе разреден, небето сиво и негостоприемно, портата на "Нощна надежда" се отвори и на прага й застана мъртвородния, мръсен, с множество драскотини и почти зараснали рани, превързан на места, с изпокъсани дрехи и хлътнали страни.
-Рико.... - изстена хубавицата и замръзна на място.
Усещаше как целият й свят се преобръща за секунди. Щеше да се строполи на земята от радост, вълнение, възбуда и страх. Но вместо това, намери сили в себе си и се втурна към любимия си, който разтвори обятията си за нея и я улови в тях, като да прегръща най-несметното съкровище. Прокълнатата зарида горчиво, големи сълзи се ронеха от очите й и мокреха дрехите му.
-Проклет да си.... - хлипаше тя заровила глава в гърдите му. -Проклет да си.
След което повдигна лице и му зашлеви един силен шамар. Последваха го купища удари в областта на торса, а чернооката не спираше да нарежда и да сипе обиди и ругатни по негов адрес.
-Мерзавец, копеле, изтезател на женски сърца. Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли на какво ме подложи? Бях готова да се предам, да умра. Мръсно, жестоко животно.
Мъжът поемаше всеки удар и дума с радост и усмивка. Беше хубаво да се завърнеш у дома. Вместо да й отвърне, я сграбчи и я целуна поглъщайки цялата й ненавист. Бе мечтал за тази целувка цели шест месеца.
-Казах ти, че ще се върна.
Прекараха нощта любувайки се един на друг и въпреки завидната бременност, Пола му се струваше толкова красива, колкото и първия път, в който я видя. За няколко седмици телата им възвърнаха ликът си, кожата поруменя, девойката отново отказа цигарите, а травмите на Смит заздравяха напълно. Бе изпълнил своя дълг към държавата и в гилдията го посрещнаха с почести и благодарност. Изкачи още едно стъпало към успеха и заслужи доверието на всеки член на политическото общество.

Всичко тръгна по старо му, когато в една съдбоносна вечер, по време на люта буря, писъкът на Гуапола Смит не раздра ушите, до които бе достигнал.
-Аааааааааааа.................
Крясъците й бяха изпълнени с агония, лежеше на леглото, с разтворени крака, на чаршафите под нея се открояваха няколко големи кървави петна, пот се стичаше по челото, лицето и деколтето й, устните трепереха като да са вкочанени, а дъждът все така плющеше по прозорците и вратата, като тропането на неканен гост. Разяряващият се вихър вън, доста наподобяваше този вътре и двата си пригласяха в пълна тоналност. Рико държеше ръката й и шептеше успокоителни думи, докато акушерката бе навряла ръце в утробата й и внимателно напътстваше движенията й.
-Дишай! Дишай! Сега напъвай!
Родилката си пое дъх и стисна клепачи, изпълняваща нарежданията. Имаше чувството, че матката й ще се разкъса безмилостно и за момент дори намрази това бебе. Но това бе само за момент.
-Отново! Напъвай!
-Ъъъъъъ......аааааааааааа.......Не могааааа.....ще ме убиеее....то иска....да ме убие.....
-Хайде, скъпа! - окуражаваше я синекосия. -Никой не иска да те убие. Още малко! Издръж още малко.
-Не мога повече.....
-Можеш! Ти си силна. Ще се справиш.
-Мразя го! Мразя го....Мразя и теб.....
Некромансърът не й се сърдеше. Знаеше, че подобни приказки са нормални при такива изживявания. Само можеше да си представя каква болка изпитва, а за това я обичаше още повече.
-Още малко! - продължаваше да нарежда израждащата, докато кръв и стомашни сокове се стичаха по дланите й.
В един заветен миг се подаде една малка главица, после телце, а след това звучно проплакване като на малко ранено пале.
-Момиче е!
Жената отряза пъпната връв, внимателно уви пеленачето в памучна, мека кърпа и го подаде на почти припадналата майка, която сега, в разрез с преди малко се смееше инфантилно, почти истерично от освобождение и радост.
-Момиче....момиче....
-Виж колко е красива. Има твоите очи.
И наистина, веднъж усетило майчиния допир, детето се успокои, укроти и отвори все още слепите си, огромни черни като пещера очи и ги отпрати инстинктивно към родителите си. Малките пръстчета уловиха този на татко си и го стиснаха колкото можеха. Влюбените се спогледаха и се усмихнаха един на друг.
-Добре дошла на бял свят...Рая Смит....
Това бе нощта, в която по-известна ни като Дориан Смит се роди, преди цели петдесет години. Появи се като обикновено дете, а се превърна в протектор на мрака, в убиец и страдалец, в наказващ и понасящ наказания, в унищожител на цели градове и колекционер на души. Превърна се в самата Вселена, а Вселената.... се всели в нея....Това бе нощта, в която се роди един от най-опасните хора, който историята щеше да помни до вечни времена, защото времето не можеше да я докосне.....

-Татенце, татенце....
Малкото момиченце тичаше след баща си припкаво, като се опитваше да го достигне. За нея той бе най-хубавият и силен човек на света. Докато малките й крачка се подмятаха неравномерно на всички посоки, едното от тях се спъна в камък и детето тупна право върху прашната земя, по лице. Сините й къдрици покриха главата й като похлупак, от който не можеше да се види бледото й лице. Рико се спря от шума, извърна се и когато видя строполената си дъщеря, се втурна към нея. Падна на колена и я повдигна. Очакваше всеки момент да се разплаче, но вместо това големите й очи се огледаха наоколо, сякаш изучавайки ситуацията.
Едно зъбче липсваше, а на негово място имаше малка зейнала дупка, без кръв. Беше му време. Момичето се ококори, напипа с език липсващото място, проследи падналият си зъб и го хвана в тумбестите си пръсти. Вдигна го гордо и победоносно нагоре и се захили:
-Падна ми зъбчето...падна ми зъбчетооо....ще получа паричка, ще получа паричка....
Мъжът се разсмя и разроши косите на дъщеря си. Дори нещо подобно не я сломяваше. Не се вглъбяваше в болката, а извличаше ползата от всяка ситуация. Минаха пет години от раждането й и бе в разцвета на силите си. Растеше здрава, енергична, малко мрачна и мистериозна. Понякога по цял ден скитореше без надзор и се връщаше с ожулени колена, друг път с окаляни дрехи, но родителите й не се притесняваха. Все пак бе некромансър и бе в реда на нещата. Любопитството й не знаеше граници, а желанието да изучи и опознае всичко, което я заобикаля беше ненадминато. Пола не я спираше, не искаше да води ограничен живот като нейния, затова й даваше пълна свобода, а Рая, тя се възползваше от всеки момент, все едно бе последния, с който разполагаше.
Този ден бе изключително специален за нея. Татко й щеше да я заведе на панаира на маговете за първи път и нямаше търпение да се нагледа и наслуша на всички чудатости и потайности, които криеше. Представяше си какво ли не. От гълтачи на запалени саби, през врачки и клоуни, беззъби пирати и танцьорки със змийски тела. Това бяха само част от фантазиите й, а с всяка следваща крачка се увеличаваха, като надуващ се балон. Вървеше до баща си и не се отделяше от крачола му, докато трескаво оглеждаше шатри и сергии изпънати направо на тревата. Шеридан отдавна не бе онова злопаметно, гнило убежище на чудовища и на кореняците им липсваше старият му лик. Обичаха си я такава - страшна и тъмна, но маговете се бяха заселили тук и отнеха тази така загадъчна мистика. Самите те не подозираха, че желанието им за връщане назад в миналото щеше да се осъществи едва след няколко години.
-Какво искаш да посетим първо, звездичке?
-Ами...не знам....всичко е толкова шарено. Заболяха ме очите.
Рико се спря, подхвана я с ръце и я вдигна до гърдите си. Обичаше да я носи, бе толкова лека, като перце. Тя от друга страна обожаваше да се гуши в него и дори често го караше да спи в нейното легло.
-Какво ще кажеш да започнем с жонгльорите?
Но тъкмо да отговори, устните на детето се разтвориха, а с тях се разшириха и черните й очи, чийто зеници едва се открояваха.
-Пусни ме....Пусни ме, татко...бързо....
Мъртвородния я послуша и я постави обратно на земята. Веднъж усетила стабилната почва под нозете си, Рая се отскубна от Смит и хукна нетърпеливо и вироглаво напред, сякаш гонеше някого. Премина няколко сергии и палатки, докато се спря пред една дървена постройка, на която бяха наредени различни музикални инструменти. Флейти, хармоники, кречетала, китари и тромбони. Но не те грабнаха вниманието й. Погледът й ги премина като ненужни развалини без особена стойност. В малката група проблясваше една черна, лъскава цигулка, която отразяваше ирисите й и ги караше да проблясват дори посред бял ден. Ръката й се протегна нагоре, в опит да я улови, но не можа да я достигне дори след като се повдигна на пръсти. Беше нисичка за годините си и едва ли щеше да израсне много, но това не интересуваше един детски мозък, занимаващ се с много по-важни неща.
-Какво си хареса, дете? - обади се продавачът, който изглеждаше като истински исполин в сравнение с нея.
-Цигулката, цигулката.
Мъжът се усмихна, изтегли инструмента от мястото му и й я подаде. Дланите й я обгърнаха и тогава Рая усети някаква несравнима до сега връзка с неодушевен предмет. Влюби се от пръв поглед в струните, в дръжката, в лъка. Бе малко голяма за нея, но тя щеше да порасне. Щеше да я усвои, така както усвояваше и пианото от майка си.
-Допада ли ти?
-Много!
-Можеш ли да свириш?
Момичето тръсна глава отрицателно, но после повдигна лице към продавачът и сякаш, за да се защити почти не му се скара.
-Но ще се науча! Ще се науча съвсем скоро!
-Хаха, не се съмнявам. Но цигулката не е безплатна. Трябва да платиш за нея.
-Колко ще струва?
Иззад тялото на синекосата се извиси фигурата на баща й, който вече бъркаше в джоба си за жълтици.
-Това вашето момиче ли е, господине?
-Да, малката бегълка е моя! - засмя се Рико.
-Цената е две хиляди и двеста. Не е малко, но инструментът е изключително здрав и в добри ръце ще издържи столетия.
-Ще я вземем! - без колебание отвърна прокълнатия и почна да отброява нужната сума.
-Наистина ли? - възкликна невярващо детето.
-Наистина!
-Благодаря ти! Обещавам, че няма да искам нищо за рождения си ден, дори за следващия и за по следващия, и за по по-следващия. И за....
-Добре, добре, разбрах! Ама, че си понякога.... - въздъхна мъжът с престорено отчаяние.
После смигна на търговецът и му връчи дължимото.
-Със здраве да си я ползва.
-За здравето не съм много сигурен, но че ще я ползва, да. Рядко иска нещо толкова силно. Не е от глезените.
-Така и трябва. Децата трябва да се контролират.
-Ние не я контролираме. Пускаме я на свобода, а тя сама се връща. Какви бели прави, не искам да знам, стига да не се отнасят до нея.
Семейството се раздели с продавача и се отправи към една пейка, за да си почине.
-И какво, наистина ли ще се научиш?
-Не ми ли вярваш? - намуси се малката мъртвородна. -Още сега почвам.
И за да докаже сериозността си, как само звучи - пет годишно и сериозност, почна да прокарва лъка по струните, от което се разнесе пронизителен, дразнещ звук, способен да ти пръсне тъпанчетата. Самият Смит запуши ушите си заради скрибуцащите мелодии, имаше чувството, че всеки момент ще почнат да кървят.
-Добре, не е нужно да е веднага. Може да вземеш някой друг урок от майка си. Сега да видим този карнавал.
-Ммм...не искам. Искам да свиря. Да си ходим у дома.
-Ама карнавалът....
-Мога да дойда и друг път, нали? Мога и сама, нали?
-Ако ти забраня ще ме послушаш ли?
-Не!
-Май нямам друг избор тогава. Хайде, да се прибираме.
Същата вечер Рая не пусна от ръцете си цигулката. Остави я само, за да се нахрани и пак продължи, а Пола я учеше на ноти, тоналност и ключове. Само след два месеца свиреше като професионалист. Дори сега, в наши дни, същата тази цигулка стоеше покорно в калъфа си и чакаше в готовност, господарката й да я извади и да я съживи.

Истината беше, че Рико Смит изпълни заръката си. Мобилизиран и амбициозен, той се издигна по стълбата на йерархията и вече заемаше поста на най-младият учител по тъмна магия в историята на Роузкилл. Получаваше добри пари, печелеше доверието на управата и до съветите и мнението му често се стигаше. Семейство Смит живееха добре, нямаха нужда от чужда помощ, а родителите им, те останаха някъде далеч в миналото, за тях не се говореше, те бяха болезнен спомен, който никой не искаше да повдига, а когато малката Рая попиташе за баба и дядо темата винаги се отклоняваше в друга посока, докато накрая не престана да се интересува. Макар и мрачна и понякога плашеща, тя бе доволна с това, което разполага. Ухолието не бе дефицит, но никой не злоупотребяваше с него. Преживяваха с толкова, колкото им е достатъчно, а останалото заделяха за черни дни. Такива винаги е имало и винаги ще има в териториите и те много добре го осъзнаваха. Подготовката бе нужна част от оцеляването им.

Две години след като момичето се сдоби с музикалният си инструмент, в една дъждовна вечер, когато виелицата вън блъскаше прозорците, а призрачните гласове се извисяваха по-осезаемо, синекосата бе прилепила нос у стъклото, в опит да долови шепота им.
-Рая, какво толкова си се загледала навън?
-Слушам разговорът на мъртвите.
Този отговор накара майка й да потръпне. Сякаш електрически вълни минаха по цялото й тяло, почвайки от врата, по продължението на гръбначния стълб, удряйки я чак в петите. Знаеше, че детето й е странно. Често оставаше сама, не дружеше с другите малчугани, обичаше тъмнината и някак винаги бе замислена и това я плашеше. В такива моменти се сещаше за една гадателка, която й бе предсказала, че ще даде живот на един от най-опасните хора на света. Тогава мина тези думи с лека ръка, шарлатански приказки, но сама виждаше признаци на тайнственост, по-големи от нормалните за расата им. Черните очи на момичето често бяха пусти, сякаш не приемаха какво й се говори, имаше моменти, в които гледаше в една точка с часове, после се усмихваше и сякаш махаше на някой, който не е там. Понякога говореше странни, несвързани неща. Това я плашеше още повече. Имаше нещо лошо, нещо пъклено в отрочето й и това я изгаряше отвътре. Страдаше от тези предчувствия, стараеше се да не им обръща внимание, но бе прекалено трудно.
-Нима разбираш какво си говорят?
-Разбира се! Ти не разбираш ли?
Въпросът бе поднесен толкова наивно и искрено, че чак да се чудиш с теб ли нещо не е в ред или с нея. Гуапола се доближи до телцето й и постави длан върху къдриците й. Приклекна и се загледа право напред към бурята.
-Кажи ми какво си казват!
Това разбира се, беше поредната проверка. Все още се надяваше, че всичко е въпрос на детското въображение.
-Единият се жалва, че е бил обесен несправедливо. Палачът му е точно до него и сега го проклина. "Гори в огньовете адови, гори изчадие недно, ти, който осъждаш без да се интересуваш от истината. Дано пъклени песове глозгат месата ти, а кокалите изпепелели се разнасят из царството Дантесово до дето свят светува."
-Стига! - извика жената и стисна косата на дъщеря си болезнено. Охкането я върна в реалността и тя побърза да се отскубне от нея, укорявайки се за своеволието си.
-Съжалявам, Рая. Заболя ли те?
-Не! - малката главица се поклати отрицателно, но това бе лъжа.
Заболя е, но не си призна. Тя знаеше, че нейната майчица се страхува от нея понякога, но не можеше да разбере защо. Затова гледаше винаги да прекарва повече време с баща си, за да не я притеснява.
Точно в този момент, желанието й се изпълни и входната врата се отвори с гръм и трясък заради виелицата. На прагът й се показа фигурата на главата на семейството, закачулен с тъмна препаска, заради дъждът. Той махна качулката, изтърси обувки от водата и влезе напред.
-Рико!
-Здравей, мила моя.
Винаги я посрещаше с целувка когато се прибираше от работа и това дори сега не се бе променило. Чак сега, красавицата забеляза, че зад него се откроява още една осанка. Непозната, на същата височина и някак си замаскирана.
-Надявам се нямаш нищо против. Това е Боунс. Мой колега. В гилдията е едва от две седмици и още не се е сприятелил с много хора. Живее твърде далеч и му казах, че може да пренощува тук, за да не се разболее от бурята.
-Нямам против. Заповядайте, г-н Боунс.
-Само, Боунс, г-жо. Само Боунс.
Мъжът влезе в уютната къща и свали мантото си. Под него се открои голият му торс, дълга гарваново черна коса и живи, хитри очи, винаги усмихнати, но сякаш и винаги замислящи нещо.
-Не ви ли е студено така?
-Не, г-жо, студът не ме плаши. Но гледам да не си намокря косата, ха-ха.
-Къде е малката? Рая, ела тук, дечко.
Момиченцето се отлепи от прозореца и дотича за тях, като се хвана за полите на майка си. Погледът й се сблъска с този на непознатия и сякаш те потънаха един в друг.
-А това е дъщеря ми - Рая Смит!
Мъжът се наведе с широка усмивка и изпъна ръка напред за здрависване.
-Много ми е приятно, хубавице. Каква интересна коса имаш само.
Детето дълго време го наблюдаваше, изучавайки го, преценявайки го, докато накрая не подаде ръка и тя омекна в неговата. Беше топла, за разлика от нейната и някак си мека и еластична. Опияняваща, вдъхваща ти доверие, още преди да го познаваш.
Не беше като тази на татко й. Този човек макар и някак подмолен, с искри подскачащи около зениците, сякаш можеше да те хипнотизира. Да те накара да му вярваш, да те спечели без дори да се опитва, да му се довериш, без да го е заслужил, да го следваш, без да ти заповяда. Имаше нещо изключително магнетично в иначе обикновения му вид и този магнит те привличаше като олово. Детето дори не усети кога четиримата се озоваха на масата, вечеряйки, а тя не спираше да приказва с госта им, да му обяснява за себе си, къде обича да ходи, че е влюбена в панаира, че има цигулка, на която свири на враните, да се смее и кикоти, като навлизаща в любовна прелюдия девойка, която иска да покаже най-доброто от себе си. А Боунс, той не отделяше поглед от нея. Устните му потръпваха при всеки нов и нов разказ, а усмивката не слизаше от лицето му, с тен като на южен челяк.
Когато всички си легнаха, Рая се изниза от леглото си, престъпвайки тихо във всекидневната, само за да го свари сам. Той стоеше на същия онзи прозорец, през когото по-рано тя съзерцаваше, а очите му бяха също толкова целеустремени.
-И ти ги чуваш, нали? Гласовете! Историите им са толкова пленителни.
Въпреки, че момичето се стараеше да остане незабелязано, планът й се бе провалил и сега с бавни стъпки се приближи до него, покатери се на оставеното й столче и също се загледа.
-Значи не съм единствена.
-Естествено, че не. Има хора като мен и теб, със силно развит усет и аура, които могат да долавят това, което другите не могат. Не са много, но ги има. И това не бива да те притеснява. Не се чувствай сбъркана заради това, което умееш. Гордей се с него.
-Мама смята, че не е нормално. Тя се страхува от мен.
-А ти страхуваш ли се от себе си?
-Понякога....
-Недей. Това е дарба, Рая. Тези черни, дълбоки очи са създадени, за да виждат над материята. Създадени са за велики дела. Затова и не мисля, че са те кръстили правилно. Името ти е твърде небесно.
-Името ми....?
-Да, името ти. Не ти подхожда.
-А кое ми подхожда?
Тук чернокосия се замисли. Мисли дълго, докато накрая не лепна отново баснословната си усмивка.
-Дориан...Да, Дориан. Чудесно е. Носи сила и почитание.
-Дориан..... - повториха детските устни и името заглъхна в нощта, заедно и с този разговор, който никога не стана достояние за другите.

Слънцето печеше крайно немилостиво за прокълнатите територии. Понякога лятото бе повече от неумолимо и жестоко хвърляше огнените си лъчи, като яростни светкавици от разгневени богове. В такива дни, мъглата отстъпваше място на пустошта и задухата, която мореше прокълнатите и задушаваше свикналите им на влажен климат дробове. По улиците нямаше жив човек, всеки укрил се в собствената си спасителна крепост, търсещ подслон от непоносимата жега, сякаш в нея можеха да се измъкнат от мъките и да спасят душата си. Същата, която чувстваха като стафида, като съсухрена гъба, изсмукана като със спринцовка.
Рико стоеше на верандата пред къщата си, облегнат на продълговат стол, в компанията на новият си колега и приятел Боунс. Постъпил в Роузкилл едва от няколко месеца, младият учител бе спечелил уважението на останалите. Показал голям талант и капацитет, вече разполагаше с десетина ученици, а бройката всекидневно се увеличаваше.
Двамата мъже пиеха студена бира, разговаряха и наблюдаваха Рая, която ръчкане един мъртъв гарван с дървена пръчка. Детето се бе скрило под сянката, която близкият дъб хвърляше и изучаваше безжизненото вече тяло
-Как смяташ, кой ще стане новият гилдмайстор?
-Бих заложил парите си на Корнелиус!
-На Корни? Мислиш ли?
-Убеден съм! Той е най-подходящ!
-Може би си прав. А Пахт?
-Какво за него?
-Нали е велик?! Цял ангел! Мислиш ли, че няма да се пробва?
-Май долавям завист в тона ти!
-Нищо подобно! Просто ме дразни факта, че прави каквото си иска.
-Лу може да е всичко, но не ламти за власт. Тя не го интересува.
-И в това ли си сигурен?
-Напълно!
Мъртвородният не продължи темата, отпи от бирата и се загледа в синекосото момиче. То привлече вниманието им когато мъртвата птица потръпна изпод ръцете й и политна.
-Забележително!
-Не знам, много й е рано. Едва на седем е, твърде малка е, магията й да се появява.
-Не съм съгласен! Мисля, че е чудесно!
-Тя е дете!
-Тя е гений!
-Говориш така, защото не ти е дъщеря!
-Ако й бях баща, щях да съм горд с нея.
-Аз съм горд! Просто не искам да пораства предварително.
-Като че ли е късно за това.
-Тате, видя ли какво направих? - провикна се радостна към тях малката Рая.
-Видях, мила! Видях! - напъна се да се усмихне Смит.
Не искаше да показва притеснението си, за да не я разстрои. Но въпреки невръстна, тя забеляза разликата между погледите на двамата. Докато очите на Боунс блестяха одобряващо, дори поощряващо, то тези на баща й бяха мътни и пусти. Той се изправи от мястото си, заяви, че ще донесе по още една бира и се изгуби зад стените на къщата.
Веднъж видяла гърба му, момиченцето стана, изтупа роклята си, точно на коленете, където се открояваха две прашасали петна и хукна към гостенина им.
-Чичо Бунс, тате да не се разсърди?
-Защо мислиш така, Рая?
-Прибра се като ме видя.
Една семпла, мила усмивка се прокрадна по устните на мъжа и той подхвана детето, качвайки го на краката си.
-Май си доста умна! Нищо не ти отбягва!
-Значи се сърди!
-Баща ти не ти се сърди, малката. Просто не приема факта, че растеш. Това, което имаш в себе си е изумително. Някой ден ще го разбереш.
-Като порасна ще дойда в Роузкилл и вие двамата ще ме научите на много неща, нали? Нали?
-Обезателно, малката. Чакай...
Учителят извади от джоба си един медальон и го подаде на детето. Среброто му блестеше под слънчевата светлина, карайки го да блещука като несъразмерно съкровище, изкопано от най-дълбоката пустинна мина или издърпано от най-дълбоките части на океана. Змиевидната му форма, която описваше подобие на пречупен кръст, допадна изключително много на синекосата и още преди да го докосне, той навлезе в сърцето й, по-силно от гръмотевична буря.
-Взех го за теб от панаира!
-Наистина ли?
-Лъгал ли съм те някога?
Мъртвородната поклати глава, с вкопчен поглед в бижуто.
-Хайде, сложи го!
Детето пое висулката и го окачи на вратлето си. Тя сякаш пасна перфектно по гушата й и прилегна на мястото си, все едно бе изработена и създадена единствено за нея. Не само я красеше, вдъхваше й мощ и протекция, сигурност, че може да постигне всичко, което си пожелае.
-Благодаря! Много благодаря! Винаги ще го нося, никога няма да го сваля.
-Вярвам ти! Няма ли да отидеш в града да си поиграеш с някого?
-Знаеш, че нямам приятели!
-А не искаш ли да имаш?
-Защо са ми? Нали си имам теб!
Детските думи, детската усмивка бяха толкова искрени, че мъжът изощо не се съмняваше в правотата им. За последните няколко месеца се бяха сближили до толкова, че Рая понякога караше баща й да я взима на работа с нея и с желание и любопитство наблюдаваше методите на Боунс. Запечатваше всяко негово наставление към учениците и го складираше в мозъчето си за по-нататъшна употреба.
В този момент, Гуапола излезе на верандата, за да завари тази гледка. Нямаше нищо против некромансъра, дори се разбираха, но знаеше, че той има прекалено големи планове за дъщеря й, които надминаваха дори нейните амбиции.
-Рая, прибирай се! Обядът е сервиран.
-Може ли още малко?
-Не! Отивай дете, няма да гладуваш!
Момичето послуша майка си, скочи от скута на добрият си приятел и влезе в къщата, махайки му за довиждане. Веднъж скрила се от погледа й, тя отиде да прибере празните бутилки. Първоначално мълчеше, отбягвайки очите на чернокосия, но събра смелост и твърдост, типична за нея и заговори:
-Не ми харесва, че я подкокоросваш!
-Моля! Не мисля, че правя подобно нещо.
-Правиш го! Вграждаш й непосилни мисли в главата, а тя ти вярва, защото е дете.
-Пола... - пое си дъх мъртвородният -Нима ти не искаш да се развива?
-Искам, разбира се!
-Тогава какъв е проблемът?
-Проблемът е, че си прекалено вглъбен в идеята да я направиш повече отколкото е.
-Мисля, че сама не виждаш потенциала на дъщеря си.
-Казваш ми, че я подценявам?
-Именно!
-А ти я надценяваш!
Жената се обърна и го изостави, прекъсвайки темата, която я плашеше от много време насам. Знаеше, чувстваше, че е прав, но не й се искаше да си го признае. Цял живот бе мечтала за свобода, но сега, когато самата тя бе майка, усещаше какво е да се притесняваш за отрочето си, какво е да искаш да го пазиш, да го закриляш, дори и това да значи да го дърпаш назад.
-Надценявам я? - каза сам на себе си Боунс -Дори не подозирате колко голям реалист съм! Но ще разберете! Всички ще разберат...
-Нося бири! - провикна се Рико, появил се с широка усмивка.
-Да си жив и здрав!
-Ще останеш ли за обяд после?
-Не! Мисля да се връщам!
-Днес почиваме! Голям си работохолик!
-Трябва да се видя с Лушиъс! Кой знае какво е намислил. Той все ще измъдри някоя.
Мъжете прекараха следващия час в сладки приказки, когато Боунс си тръгна, сбогува се със стопаните и пое обратно към гилдията, където щеше да се сблъска с най-върлият си враг, дори самият враг да не го разбираше.

Тъмнината бе обхванала околността като лапа на огромно митично чудовище, протягащо нокти, за да те хване в своята клопка и да изкорени всеки един орган от трупа ти. Всяко едно черво, всяка гласна струна, стомаха, всяка карантия и да ги захвърли на бунището, където ще се разложат и напоят земята със своята зловонна миризма на развалено. Мракът се ширеше като земна посока, плъзгайки своята отрова посред растителност и челяд, облъчвайки съзнанието, принизявайки го до първично ниво, внушавайки му страх и укор за самото му съществуване. Нощта като че сама предвещаваше настъпването на нещо ново, голямо и непосилно за отминаване. Самият въздух нашепваше за смърт от непосилна величина, пагубна и обща, застигаща всяка една граница, всеки един организъм. Приказките за лека нощ не бяха успокояващи и вдъхващи надежда, а кошмари изцеждащи всяка добра умисъл, вдъхващи най-неописуемият страх, който може да съществува, каращи те да трепериш в леглото си, да тракаш със зъби, да не смееш да затвориш очи. Всеки можеше да изпита това предчувствие, загнездило се здраво под капачките в тази историческа нощ. Всеки освен едно дете, самият причинител за всичко зло и грозно. То спокойно приемаше промените, защото не предполагаше, че именно то ще ги създаде.
В тази нощ семейство Смит бяха запалили всички налични свещи в дома си, нервни и разтревожени от неразгадана енигма. Нещо се случваше навън! Гората бе неспокойна, излъчваше някаква застрашителна аура, като че им говореше, казваше им да напуснат това място, да избягат и да се скрият в дън земя. Атмосферата бе наелектризирана повече от нормалното и съпрузите се чудеха дали не си въобразяват или наистина нещо е на път да се случи, нещо, което не могат да прекратят още в зародиш. Което няма точни контури и очертания и затова остава необяснимо и недостъпно. Пола вареше чай озъртайки се на всички посоки. Имаше чувството, че нечии нечестолюбиви очи я наблюдават нейде от сенките, следят всяко нейно движение и се подготвят за финалния удар. Гърдите я стягаха от задух, едва си поемаше въздух от напрежение и лошо предчувствие. На няколко метра от нея, Рико подклаждаше камината, която пукаше неравномерно. Ръженът потъваше във въглените, разбутвайки ги, но огънят така и не желаеше да се възпламени достатъчно, като че нахално се подиграваше на опитите му. На канапето Рая четеше книжка за пораснали, детските отдавна не й доставяха удоволствие. За разлика от родителите си, тя приемаше шумовете на гората за привлекателни и дори ги оприличаваше като вид мелодия. Усещаше тяхното неспокойствие, но не можеше да разбере от къде се възражда то. За нея сенките не бяха враг, а добри приятели, които искаха да си играят, но не намираха съмишленик. Майка й изрично й бе забранила да излиза навън и само можеше да слуша и наблюдава от разстояние. А толкова я примамваха! Толкова я дърпаха към себе си, молеха се да отиде при тях!
-Успя ли?
-Не напълно! Все гасне! Не знам защо.
-Това не ми харесва.
-Спокойно, мила! Кой знае какви природни свади се разиграват навън.
-Прекалено е! Шеридан никога не е била чак толкова раздразнена.
-Може би Боговете са ядосани.
-Или е нещо друго. Не мога да се отърва от предположението, че не е заради Дантес.
Мъжът се изправи и я прегърна прилепвайки я за себе си. Искаше да й вдъхне кураж, но знаеше, че няма кой знае колко да предложи. Запасите му от сигурност се бяха изчерпали преди няколко часа, а резервите не стигаха да стоплят дори врабче.
В този момент чуха стъпки пред прага на къщата. Прииждаха бавни, равномерни и изпълнени със студенина и проклятие. Рико постави пръст пред устните си, давайки знак на жена си да не издава и стон и се докопа до ръжена, облегнат от страни на камината. Вратата се отвори с трясък и се заби в стената, а под касата се отрази силует завит с дълъг плащ, изправен, изпънат, с уверена стойка. Не им трябваше много да познаят своя приятел.
-Боунс! - възкликна учителят и бързо остави импровизираното оръжие. -Влез! Влез, по дяволите. Изкара ми акъла! Луд си да тръгнеш навън в това време.
Мъжът навлезе в трапезарията все така безмълвен, затихнал като ням. Лицето му бе бяло като на мъртвец, а очите пусти и сурови, като запечатани на фотолента. Цялото му присъствие показваше, че все едно не е тук, все едно пред тях не е човек от плът и кръв, а истински призрак излязъл на разходка от преизподнята.
Когато чу името му, момиченцето остави книгата и скочи от канапето, хуквайки право към него. Но още недостигнала го, се спря, забелязвайки промяната в настроението, както в неговото, така и в това на родителите си. Тримата възрастни се гледаха, без да си продумат и като че между тях прехвърчаха черни искри. Главата на чернокосия се извърна и погледът му се заби право в нея. През ирисите му премина еднократна мълния на задоволство, но чертите му оставаха все така сковани.
-Кажи приятелю, какво има? Какво е станало? Не изглеждаш добре! - подхвана отново Смит, притеснен за колегата си, или може би за самият себе си.
-Тя... - поде най-накрая некромансърът, сочейки детето -Идва с мен!
-Моля?
-Не мисля, че те разбирам!
-Разбира се, че не! Глупак, какво ли си разбирал изобщо. Прекалено си заслепен от собственото си ежедневие.
-Боунс... - понечи да тръгне към него Рико, но мъртвородният изпрати лъч енергия към гърдите му и го събори на земята.
-Рико! - изкрещя стопанката, хвана дъщеря си за ръката, придърпа я към себе си и я обхвана със собственото си тяло за защита.
Една зловеща усмивка се разля по лицето на учителя и красавицата можеше да се закълне, че вижда дявола в човешки облик.
-Дай ми я, Пола! Бъди добра!
-Какво искаш?
-Нея!
-Защо?
-Това не те засяга! Уверявам те, че ще се грижа добре за нея. Все пак я обичам повече дори от вас.
През цялото време Рая мълчеше. Не знаеше какво да каже, как да реагира. Душата й се бунтуваше между страхът и привързаността, разкъсваше се от емоции, непосилни за нейната възраст.
-Не можеш да я имаш!
-Не ставай глупава, жено! Дай я с добро!
-Не!
Мъжът се усмихна за пореден път и светкавично обви гръкляна й с магията си. Гуапола почна да се задушава, крайниците й се отпуснаха и скоро се стовари до съпруга си. Силата, която ги притискаше бе толкова голяма, че не можеха да мърдат. Смит не можеше да си обясни кога колегата му се бе развил толкова. Или може би винаги е бил такъв, но не го е показвал, заблуждавайки всички.
-Хайде, дете! Ела насам!
-Рая не отивай... - изстена майка й ужасена от потрес.
-Не я слушай, Рая! Ела при чичо Боунс! Той ти е приятел, не помниш ли?
Момиченцето въртеше глава ту към родителите си, ту към него. Той виждаше колебанието в очите й, а такова не биваше да има. Натисна още повече влиянието си върху тях и стомашни сокове почнаха да излизат от устите им.
-Не ме карай да ги убия! Не искам, но ще го направя, ако това е нужно!
Синекосата направи една крачка към него, после още една и още една.
-Рая, не!
-Не ги слушай, Рая! При мен ще бъдеш щастлива! Искаш да не те ограничават, нали? Искаш да си свободна, да можеш да скиташ, да изучаваш, да опознаеш мрака, себе си, силите си. Аз ще ти помогна да го направиш! С мен ще стигнеш далеч, с мен ще стигнеш до дебрите на земята и до небето. Ще станеш мощна, недосегаема, ненадмината. Никой няма да може да те нарани, ти ще определяш, ти ще се разпореждаш. Само ела с мен!
-Аз...мама и тате...не искам да се отделям от тях...
Веждите на Боунс се сбърчиха. Знаеше, че ще е трудно, макар и малка тя си бе ненадминат инат. Магията му се засили, притискайки прешлените им и двамата съпрузи извикаха от пронизваща болка.
-Престани! - изкрещя детето с напиращи сълзи.
-Ако не дойдеш ще ги убия, заклевам се! Това ли искаш, а Рая? Да умрат?
-Не...
-Тогава ела веднага! Чака ни работа. Ако дойдеш обещавам да не ги докосна.
Детето тръгна отново бавно и несигурно. С всяка следваща крачка усещаше как се отдалечава от семейството си не само физически, но и психически. Знаеше, че ако отиде никога повече няма да ги види. Ръката на Боунс се протегна напред и я улови. Той я дръпна и я залепи за бедрото си, поставяйки длан върху косата й.
-Какво...искаш...от нея...
-Всичко! Тя е моят шанс за по-добър живот. Тя е моето спасение.
-Проклет...да си...
Мъжът не обърна внимание на проклятието. То премина през ушите му като ненужна информация.
-От тази вечер, ти не си повече учител в Роузкилл. Напусна заради лични проблеми, погрижил съм се за всичко. Никой няма да те потърси, нито да ти иска обяснение. Забравете всичко. Ако ме потърсите тя ще умре, ако се опитате да я намерите, тя ще умре, ако поемете каквато и да е инициатива тя ще умре. Знаеш, че ще го направя. Вече нямате дъщеря! Живейте мирно и кротко или гледайте как я унищожавам.
Учителят тръгна към вратата, дърпайки след себе си детето.
-Сбогом, семейство Смит!
Двамата изчезнаха в тъмнината, погълнати от мъгла и мрак. Едва половин час по-късно, магията престана да действа и съпрузите се обляха в собствената си кръв, която толкова време напираше. Смесваше се със сълзите, с немощните истерични викове на Гуапола и с псувните и ругатните на Рико. Въпреки болката, жената се мяташе на мястото си готова да разкъса собствените си коси. Вярваха му, вярваха на всяка изречена дума. Винаги са усещали, че има нещо гнило в него и сега се сблъскаха с лудостта му както никога до сега. Бяха убедени, че ако дори ги доближат не само те, но и дъщеря им ще умре. Душевната агония преминаваше всеки предел, органите им се раздираха от психическа болка, но не можеха да направят нищо. Проклинаха се за това, че не успяха да я защитят, че я изгубиха, че я предадоха, но нямаше връщане назад. Тя им бе отнета и никога повече нямаше да я видят или чуят нещо за нея.
Гората шумолеше под стъпките му, които смачкваха съчки и листа. Клоните се протягаха да уловят пелерината му, но все не го достигаха, сякаш се бе обгърнал не с плат, а с невидима енергийна стена, защитаваща го от всеки недоброжелател. Животните се бяха изпокрили в своите хралупи и убежища, предвкусвайки началото на края. По-умните от тях се бяха насочили по пътеките водещи извън Шеридан. Небето бе толкова тъмно, че нито луната, нито звездите, нито едно облаче не се прокрадваше в това черно петно, нарисувано като че ли от личния художник на Себастиан Дантес. В този непрогледен мрак единствено неговите очи различаваха нюансите и се прокрадваше през препятствията без да го застигнат. Детето се бе сгушило в обятията му, облегнало брадичка на рамото. Гледаше само назад! Назад към миналото си, към семейството си, към домът си, който все повече избледняваше в представите му. С всяка изминала секунда го губеше все повече, но сълзите не потичаха. Гласът не стържеше, не викаше, дори не се молеше да я пусне. Бе приела съдбата си, проклинаше я, но тихо и покорно приемаше този кръст. Знаеше, че възмездие ще има, знаеше и че именно тя ще го донесе над цялата тази земя. Бе въпрос на време, само трябваше да чака.
Когато Боунс пристигна в храма на град Грейвс я пусна на крака. За първи път стъпваше тук. Колонните зидове достигащи чак до тавана се отличаваха от всичко познато. Те носеха със себе си стила и аромата на архитектурата на Феникс. Светли, благоприятни и уютни. Можеше да долови стотиците отправени молитви към Елисандра, можеше да докосне безбройните надежди и мечти споделени между тези широки стени.
-Не се страхувай!
-Не се страхувам! - спокойно му отговори момиченцето с широки и черни очи, в които се бе събрала цялата вселена.
Точно затова бе избрал нея. Никога не прекланяше глава, дори когато острието бе здраво забито във врата й. Олтарът, изграден по средата представляваше пентаграм от мраморни подпори, създаден от маговете за своите посвещения, но сега щеше да послужи за напълно различна цел. Чернокосият я сложи в средата му и премахна няколко кичура, които скриваха чистото й, бяло лице.
-Много си хубава, знаеш ли?
Тя не отговори. Детският ум не се интересуваше от подобни подробности.
-Това, което правиш е светотатство.
-Хахаха, умна както винаги. Възхищавам се на интелекта ти.
От страничната порта влезе непознат за Рая човек, мъж на средна възраст. Качулката пречеше да види ликът му ясно, но усещаше енергията му. Не беше тукашна. Лъхаше на слънчевите страни и веднага разбра, че носи в себе си въздушния елемент.
-Това ли е избраницата?
-Да!
Магьосникът се приближи и я огледа от главата до петите.
-Това дете е прокълнато!
-Точно така! А нейното проклятие ще ми помогне да изпълня плана си. Развалена е още с раждането си.
-Това не я ли прави опасна?
-Прави я идеална!
-Боунс не съм сигурен че...
-Не ти плащам, за да си сигурен! Действай!
Мъжът застана пред детето и положи пръсти от двете страни на челото му. Тя усети топлината на кръвта му, забързаното й циркулиране, което коренно се различаваше от нейното собствено.
-Няма да буйстваш, нали малката?
За пореден път не отговори. Гледаше го с огромните си, дълбоки очи, които сякаш го поглъщаха. Магът изпита страх от тези очи, но продължи.
-В името на всичко свято и могъщо, небеса отворете портите си за нас. Благословен да е този момент, в който твоята сила ще се прероди, ще се издигне от пепелта и ще се всели в това дете, правейки го безсмъртно. О, ти Скитнико, най-великият от най-великите, чуй моята молба! Дай й своята енергия, дари я с този неземен подарък. Сега, в бъдеще и завинаги, всели се в нея...
Бледи вълни се процедиха от пръстите на непознатия. Плъзгаха се като отровни змии и навлизаха в черепа на мъртвородната. Загнездваха се в тъканите й, разрастваха се като туморни разсейки из целия й организъм. Тялото й почна да изпитва напрежение, което се разрастваше все повече и повече. Изведнъж, куполът над тях сякаш се разтвори и от небето се процеди наелектризиран лъч, забиващ се право в нея. Трупът й почна да се тресе, писъкът, който бе сдържала толкова време оглуши пространството. Чувстваше как сърцето й ще се пръсне от налягането. Крайниците й изтръпнаха, мускулите се сковаха. Кръв изби от ушите, устата, ноздрите и очите. Светлината я заслепяваше и разкашкваше мозъка й.
-Няма да издържи! - извика магьосникът.
-Продължавай! Не спирай! - заповяда му Боунс, който се държеше за една от колоните, защото цялата сграда се люлееше от магията.
Рая падна на колене, но мъжът не я пускаше. Беше се вкопчил в нея като пиявица и продължаваше да влива енергията на Богът, чиято история бе мистерия, а силата му още по-мистериозна. През главата й като картини преминаха създаването на планетата, пустошта, първоизточника на всичко. Морета, планини и градове изникваха в ума й, точно каквито са били преди, променяйки се до това, което познаваха сега. Всички епохи до ден днешен се изредиха оставяйки своя отпечатък. Усети трупът си по-силен, по-издръжлив. Енергията й се сливаше с чуждата, едва издържаща на адреналина. Викът й все повече раздираше слуха на присъстващите немощен, пронизващ, агонизиращ. Сякаш събираше в себе си писъците на всички измъчени по земята, можеше да чуеш техните стенания чрез нейния глас.
Изведнъж лъчът изчезна, стопи се в пространството и всичко заглъхна. Рая се строполи на пода и изпадна в безсъзнание. Боунс веднага дотича и напипа пулсът й. Макар слаб, такъв имаше. Цялото й лице бе оцветено в червено, но кръвта спря да тече и почна да засъхва. Неоновата светлина попиваше в кожата й, намирайки си удобно място, докато се изпари напълно, загнездила се в клетките и вените.
-Удивително! Не вярвах, че ще издържи. Цяло чудо е, че оцеля.
-Казах ти! Тя е специална!
-Какво ще правиш с нея?
Некромансърът я повдигна на ръце и я изкара от олтара.
-Първо ще изчакам да се възстанови. После...ще създам ново подобие на света.
Обърна се с гръб към елисандринецът и излезе от храма, оставяйки го сам с мислите си, чудейки се дали не направи огромна грешка като се съгласи да му помогне. Не го напускаше чувството, че подписа смъртния договор на една цяла нация.
Измина един месец, откакто Рая получи магията на Скитника. Тялото й все така отказваше да се събуди, въпреки нормалните функции, които извършваше. Наетата от Боунс дойка всеки ден я миеше, вкарваше в организма й вода, но детето все така непробудно спеше, като че отказваше да се върне в материалния свят. Почти всеки ден след работа учителят идваше на проверка, за да свари едно и също. Момичето бе отслабнало, изгубило своя живец, но сърцето му все така не отказваше да бие, а дъхът му все така равномерно да се носи из въздуха. Както и предполагаше, родителите й не я потърсиха, а въпросите относно напускането на Рико скоро секнаха, приемайки факта, че е решил да се пенсионира предварително и да се отдаде на семейството си. Никой не се осъмни, дори Лушиъс. Гилдията бе прекалено заета с приготовленията за избирането на нов гилдмайстор и нямаха време да тъжат за това, че един от най-ценните им кадри ги бе напуснал. Корнелиус, заслужил си прякора Гробаря подготвяше отчети, речи и се разкъсваше между задълженията и притесненията по скорошната му нова служба. Бе обещал да не прави промени и да запази всеки на поста си, като дори не предполагаше, че държи змия в пазвата си. Родословното дърво бе променено от самият Боунс и имената Гуапола, Рико и Рая Смит се превърнаха от значими в такива на обикновени търговци.
Всичко вървеше по старо му, когато в един слънчев ден, детето отвори клепачи. Старицата тъкмо приготвяше легенът с топла вода, за да измие нозете и снагата й, когато забеляза изцъклените, уголемени до пръсване очи, втренчени в тавана.
-О! - възкликна от изненада жената, но гласът й секна в следващия момент, когато тялото на малката некромансърка започна да се друса в епилептични конвулсии. Насъбралата се в нея изкуствено магия изби от всяка пора, разраствайки се като ударна вълна и преди да успее да реагира, вълната я заля изпепелявайки плътта й. Дори костите не останаха. Грозните викове, причинени от болката, с които детето раздираше обстановката скоро се разраснаха и обляха не само къщата, но и всичко след нея. Синеещата вълна удари целият Грейвс оставяйки след себе си единствено разруха. Един след друг хората падаха покосени, мъртви и нецели. Магове от Феникс, прокълнати, животни и растителност, всичко се изпепеляваше. Сградите се рушиха, дърветата изгаряха, потоци пресъхваха. Истинска картина на смъртта се разяри в гората, помитайки всичко по пътя си. А в центъра му, детето неистово се мяташе борейки се за собствения си живот. Само за няколко минути от града не остана нищо друго освен руини. Мълвата плъзна бързо, но никой не можеше да си обясни причината. Какви ли не спекулации се приемаха. От далечно нападение, през държавен бунт. С течение на годините, народът повярва в мита, че вампирите и нощните създания са изклали всеки до крак, но в този ден само един човек знаеше истината.
Същата вечер пристигна в същността на Шеридан, за да я намери. Гледката на паднали тела, разхвърлени крайници и късове от някога блестяща архитектура не го гнусяха. Той виждаше в тях мощта на избраницата си, вътрешно беше горд, че за толкова малко време, без никакво старание е създала толкова огромни, невъзвратими щети. Намери я в същата къща или по-скоро това, което бе останало от нея, свита на кравай, притиснала глава в коленете си. Кървави сълзи се стичаха по бузите й, телцето й светеше като светулка в неоново синьо и току загасяше. Главата я цепеше неописуемо много.
Мъжът се приближи и клекна до нея. Опита да я докосне, но енергията, която излъчваше го опари и той се дръпна.
-Добра работа, миличка!
-Мразя те... - изстена момиченцето, потресено от това, което бе извършило.
-Мразиш ме сега! Но всичко ще свърши скоро.
Боунс изкара от джоба на панталона си една стъкленица и я отвори. В нея блестеше бистра вода, незамърсена и незасегната от реката в Найтмер. Въпреки магията, той я хвана силно за бузите и повдигна главата й, така че да я погледне в очите.
-Виждаш ли? Едното ми вече го няма. Изгубих го в същата нощ, в която те създадох. Нямам против! И едно ми е достатъчно, за да наблюдавам прогреса ти. И само едно е достатъчно, за да видя мечтата си изпълнена.
Мъжът повдигна брадичката й и изсипа течността в устната й кухина. Тя навлезе в мозъка и го накара да забрави всичко. Не изпитваше болка, единствено завладяваща я пустош. Всички познати й лица изгубиха своето влияние. Това на родителите й, на старицата, на всеки, който бе срещала някога. Дори неговото. Черните ириси спряха да блестят, клепачите ги похлупиха, а когато отново се отвориха не знаеше дори как се казва. Учителят се усмихна и я погали по лицето.
-Здравей, Дориан!
-Кой...кой си ти?...
-Аз съм Боунс! Твоят баща!
В следващите тридесет и няколко години, Боунс така и не можа да я култивира. Колкото повече растеше, а той остаряваше, толкова повече откриваше немирният й дух, който не зачиташе ограничения, заповеди или чужда намеса в мисленето й. Наложи се отново да изтрие съзнанието й, с надеждата, че следващият път ще е различно. Но този път я остави сама. Не я закачаше, наблюдаваше я от разстояние. Беше на четиридесет, а изглеждаше на петнадесет. Силата на Скитника я подхранваше млада, регенерираше органите й и отваряше умът й до толкова, че да вижда дори в бъдещето. Даваше й властелинови сили, които тя не разбираше. Смяташе, че е изоставена отдавна, живееше сама в малко село, с бедно население, до момента, в който природата й я тласна извън неговите предели и тя тръгна към Роузкилл, тласната от първичната нужда да го намери. В тези години Дориан Смит се оформи така, както я познаваме сега, за да нанесе на света най-мащабните наказания, за да лее огън и жупел, за да убива и за да намери един човек, който промени живота й. Дари я с безсмъртие, но й отне всичко скъпо за пореден път. Тази връзка, опетнена от годините и историята никога нямаше да се пречупи, никога нямаше да се скъса. Не и докато един от двамата не умре. През четиридесетте години на новия век се роди Рая Смит, за да се превърне половин век по-късно в Дориан, жената с божествените способности, разрушителката на Забранения град, повелителката на хаоса, смъртната превърнала се приживе в Бог!