Always and Forever in Solitude

Величието на този замък, на тази земя. Никога не сте виждали такова нещо. Върховете на кулите, комините, историите за това място там горе, където хората треперят само като чуят за него. За моя дом. За мястото, което познавах като дланта си. Дивите цветя. Чудесата, водите и реките, мирисът на захарен памук и сяра. Залезите и изгревите. И най-вече луната. Онази огромна Луна, която тук не просто можеш да я достигнеш, но и ще се окъпеш в нея. Ще се загубиш, ще забравиш за всичко и всеки само щом я зърнеш. Това беше моя дом. Изпълнен с всякакви чудеса, с всякакви странни неща. Слугите, животните, демоните. Всичко на това място не беше каквото го казваха.
А кое е това място? Ще ви подскажа. Тук се събират всички грешници и не толкова грешници, но това е главната цел. За да стигнеш до тук трябва да си мъртъв или да си .. е не човек, това е сигурно. С една дума, това е Ада. Самия ад. Какво по-хубаво. И ако си мислите, че е ужасно място грешите. Тук е много по-забавно от където и да е другаде. Не че съм излизала много, но е забавно. Много при това. Сякаш имаш лунапарк, аквапарк, цирк и още какво ли не в задния двор.
А някъде из всичките тези чудесии съм и аз. Съвсем новичък и неопетнен демон, който още търси своята цел в живота. Или ще тръгна да я търси, но в момента търся нещо съвсем различно. И то се състои в това, че е висока фигура, но по-голям и възрастен демон, който ми е откраднал панделката за косата.
-Батееееееееееее.
Тичах и крещях все едно бесните ме бяха хванали след може би най-умопомрачителния демон, който някога бях виждала, но това не ми пречеше особено. Той си ми беше като брат. Така ме бяха научили.
-Хайде Мо, ако си я искаш ме хвани.
Провокираше ме. Хах. Какъв беше само.
-Господарке Мортем спрете се.
Ето и още няколко наши приятели. Три от слугите в този дворец бяха след нас, или по-точно след мен и искаха да ме хванат. Но нямаше да стане туко така. Исках си панделката.
-Батееееее, сприиии – и в следващия момент паднах на земята. Ето защо ми беше панделката, защото с тази коса нищо не виждах и не бях усетила кога си настъпих роклята. Е сега седях на земята и циврих, защото хем си бях наранила коляното, хем си бях скъсала дрехата. Стоях си така, а слугите се насъбраха около мен и се опитваха всеячески да ме излъжат да спря да цивря. Най-накрая дойде и Грег до мен. Проправи си път и ми подаде панделката.
-Не искам да си тук.
Изплаках и го погледнах.
-Недей така. – той понечи да ме докосне по главата, но аз се дръпнах рязко – Нали знаеш, че не исках да стане така, но ти си толкова необуздано дете.
-Ти си виновен. Уж си ми брат, а ми крадеш нещата.
-Хайде, не се дръж като седем годишно дете.
-Господарю Грегъри, малката принцеса е на седем.
За момент имаше кратка неловка пауза и накрая Грег само се засмя.
-Вярно. Забравих. Всички тук са толкова стари, че новите неща трудно ги забелязвам.
И скоро просто те се заговориха, а аз продължих да си цивря и да мрънкам, че ме боли коляното. Ама аз не бях ли важна? Май не. Е скоро се появи и нова фигура. Всъщност тази нова фигура не е точно нова. Той властваше над това място и по случайност се оказа, че той е мой татко. И на Грегъри. Май и на него. Не знам. Все едно.
Той застана пред слугите и ги погледна много сурово, но вместо на тях да се скара ме погледна изкъсо и хвана яката на дрехата ми. Вдигна ме на крака и се наведе, така че да сме лице в лице.
-Ще спреш ли да мрънкаш. Не мога да спя от теб. Знаеш ли кога съм си легнал?
-Но … аз … аз …
-Не ме интересува. Докато си в този дворец си намери нещо, в което да те бива и го усъвършенствай.  – после ме пусна на земята и погледна слугите. – А колкото до вас …
Той се приближи до тях и започна една по една да им откъсва главите. Нищо ново, но все пак ги харесвах. Те бяха от малкото, които наистина можеха да измислят интересно занимание за някой като мен, но вече и тях ги нямаше. Всъщност те бяха хора. Не демони като всички останали тук, затова може би държах на тях. Защото не бяха като мен.
Когато Бога свърши със забавлението си ми хвърли един бегъл поглед и тръгна по коридорите, а Грегъри, който до преди малко си говореше с тях сега само въздъхна.
-Грегъри .. ела с мен.
Е очаквах го. Просто стоях на едно място и гледах труповете на жените, а когато Грег мина покрай мен ми подаде панделката и се отдалечи. Всъщност нямах проблем да съм сама. Свикнала съм, но по някаква причина всичко, което обичам умира.
Накрая не издържах и се изправих тръгнах към стаята си, но по средата на пътя нещо ми привлече вниманието Беше дете. На моите години. Беше интересно. Приближих се до него. Оказа се някакво момче, което носеше много забавни дрехи. Широки панталони, зелено елече, червена шапка.
-Ти джудже ли си?
Попитах го без да се замислям. Приличаше ми на джудже, какво да направя.
-Не … а ти коя си?
-Наричай ме Мо.
-Мо? Що за име е това? Сякаш викам кучето си.
-Имаш куче?
Вече взе да ми става много интересно. Дори се приближих повече до него.
-Да … то е с три глави и големи зъби. Много е пухкаво и обича да си играе.
-Куче с три глави? Но това не е ли Цербер?
-Точно … значи кучето ми ще е малко и ще има опашка на змия. Даже не .. ще има криле на орел и клюн на петел.
Започнахме да се смеем и кога да се усетиш бяхме вече при готвачката за уж лека закуска. Така де, аз исках само нещо за пиене. След това, което видях сутринта не бях изобщо гладна.
-А ти от къде си? – попита ме момчето докато ръфаше някакъв залък хляб.
-От тук.
-Наистина ли? И аз.
-Значи ще се засичаме.
-Надявам се.
Приказките продължиха и времето минаваше. Той ми показа какво представлява оригами и как се свири на пиано, също така готвачката ни научи на няколко танцови стъпки с надеждата да се сприятелим повече. На края на дена вече си отидох в стаята и цяла вечер просто си играех с различните играчки в стаята ми. Всъщност бях презадоволена. Имах всичко, което поисках. Стаята ми приличаше на магазин за играчки. Имаше ту мечета, ту кукли, дори колички. Ползвах ги за военните си планове срещу територията. Наречете го бъдещето ми призвание.
Късно вечерта вратата се отвори и като видях кой е веднага скочих.
-Защо още не си легнала?
-Ами Махараджата има нужда от нова армия и реших да му я дам. Виж.
И посочих на Грегъри новия ми боен план. Този път на картата на територията, която не знаех къде е имаше малки играчки от сорта на слонове, войници и един шишко на кон. Той се настани до мен и започна да гледа.
-Ето тук – и посочих едно малко кралство. – Тук Раджа Надир не иска да даде красивата си дъщеря на име Ксения. Тя пък обича Махараджата на име Синбад. Той е красив, но много самовлюбен и не обича Ксения, а иска само да я има.
Погледнах към Грегъри, който ме гледаше втрещено.
-Какво има?
Той за момент беше изгубил представа за света около него, но когато се върна само се усмихна и ме потупа по главата.
-Значи открихме нещо, в което те бива. Скрит писател си.
-Не искам.
-Как така не искаш.
-Не искам да съм писател.
-А какво искаш да си?
-Искам да съм като Махараджа Синбад, но да съм добра. Не искам да се гавря така с хората, но да съм добър владетел. Да слушам народа си. Да водя битките си мирно.
Той легна на земята и започна да гледа фигурките на картата.
-Значи такава ще станеш. А сега какъв е плана на Синбад? Нали ще завзема държавата на Раджа Надир.
-Ами гледай сега. Понеже войската на Раджата е слаба, но все пак Синбад не иска да убива напразно и най-вече да излага Ксения на опасност решава да прати малката си сестра и нейните слуги, за да напият и изкушат разузнавателния легион. Така ще могат да завземат малка част от там нататък ще е лесно. Защото ще вали и така ще се затруднят конете на Раджата, а когато и столицата е обградена Раджата ще се предаде, защото ще види, че или ще умре или ще даде всичко, което има на Синбад.
Погледнах Грег след всичко това и се усмихнах. Май можеше да се окаже, че ще водим битки тази вечер.
-Интересно, но ако някой се притече на помощ на Раджата?
-Това е лесно. Пълководеца и стратега на Синбад е измислил начин как да не се появи никой, който да пречи.
-И как?
-Около желаната територия има огромно езеро. Виждаш ли го – и посочих на картата едно синьо петно. Чисто си езеро – там е построена стена, която само като се бутне и ще наводни всичко. Отделно е изровен трап и заради самото разположение има много камъни и мъгла. Така това се превръща в капан и лабиринт.
-Значи си помисли над всичките варианти. Добра работа. Сега да видим дали така ще стане както казваш.
Отидох при него и го хванах за ръката, а след секунда той използваше магията си и се пренесохме в моя желан свят на битки. Там наистина имаш огромна войска и всичко стана точно, както си го представях. Е имаше и някой кръвопролития, но това беше цената на победата.
Когато се върнахме погледнах Грегъри и се усмихнах.
-Видя ли? Стана както казах.
-Правилно. А сега трябва да лягаш.
-Добре, добре.
Отидох до леглото си и се настаних в него. Завих се и погледнах Грей, който сега търсеше някаква книга. Когато я намери се настани до мен на леглото и отвори страниците. Започна да ми чете поредната приказка. Само че този път по средата го спрях.
-Искам да ми обещаеш нещо.
-Какво е то? – погледна ме той и се усмихна благо.
-Като порасна ще ми помогнеш да стана силна и ще ме пратиш в Пандемониум.
-Пандемониум? Какво е това.
-Място на което има много демони и можеш да излезеш ако ги победиш всичките.
-Добре .. но защо?
-Ами искам да има 100 демона. И са разпределени по трудност за побеждаване. Един от най-силните, който имаме. 9 от по-нисш вид. 15 от тези със стихиите. 25 от онези, който имат силна физика, но лабилна психика. 50 от най-нисшите и лесни за побеждаване
-Честно въображението ти просто ме изумява. А чета всяка твоя мисъл. И пак ми е странно да те слушам как говориш. Добре. Някой ден ще го направим. Само че заедно.
-Лека нощ тогава.
-Лека нощ и да спиш спокойно.

Снощи когато си легнах ненадейно в главата ми изникна стар спомен. Отговора на това, защо бях такава. Защо не смеех да се опълча на Императора и защо гледах да го ядосвам понякога. Защо исках да изпитва нещо различно от чисто самодоволство. Причината да стигна до сърцето му и дъното на душата. Но далеч от това нека се върна на спомена...


Денят беше както обикновено лишен от всякаква радост тук долу. Представата ти за време и пространство се изгубваше, но все пак аз знаех кой ден сме. Знаех, че след точно 4 часа вече щях да върша цели три години от моето идване тук. Точно така, аз дойдох в ранна възраст и свикнах с условията, но ми предстоеше вече седем годишната възраст, което за нормалните хора не е нищо особено, освен че децата отиват вече на училище и прочие. Но за мен чисто и просто първото ми чувство на магия. Разбира те .. аз съм първия сто процентов демон, който расте и се развива, а не е създаден напълно готов за своята роля. Затова и този ден беше важен за мен, защото в този ден щях да усетя чувството, за което чета, а и бях чувала преди години, че демоните от двореца са били заключили магията ми докато не навърша тази възраст, защото когато съм спяла целия дворец се е тресял при някой кошмар.

За жалост нямаше никой в двореца. Бях напълно сама. С мислите си. Разбира се със ставането отидох до кухнята, за да си направя нещо за закуска, но пък имаше един проблем. Не можех да стигна до плота, затова започнах да мисля начини как да се кача, за да взема хляб и някакво сладко. Когато измислих пъклен план как да се кача на целия два стола, за да стигна до там открих, че конструкцията не е толкова здрава и реших просто да се замъкна до захаросаната градина на онази лелка. Всъщност изключително много харесвах сладкото, но рядко стъпвах там. А сега ми се отдаде тази възможност. Заприпках към градината и без никой да ме види отмъкнах една близалка и някакво шоколадо зайче. Харесвах тези неща. Бяха забавни. Можех да си играеш със зайчетата от шоколад и накрая да ги изядеш. Отидох в главната зала, където се шмугнах под огромната маса и се скрих там с помощта на една покривка.
Скоро някой дойде. Чувах тежки стъпки на един единствен човек. Дали не беше .. Легнах на пода и леко надигнах покривката, колкото да видя набързо и да. Това беше самия Император. От този ъгъл изглеждаше изключително висок и малко страшен. А след него безшумно вървеше неговия съветник, който явно ме забеляза. Погледа му беше неодобрителен и сякаш ме съдеше така. Гледаше сякаш иска да ме хване за косата и да ме изхвърли. Шмугнах се обратно и се скрих в единия ъгъл.
-Боже колко досаден ден.
Започна с чиста досада в гласа бога.
-Но трябваше да отидете и да видите положението в Роузкил. - побърза да каже съветника.
-Добре, добре .. вече е свършено. Сега нещо по-забавно.
За минутка беше настъпила тишина, но после бога продължи.
-Къде е онова шумно изчадие?
-Кое от всичките?
-Как кое. Онова с гадния характер, сякаш се .. какво име и дадохме ... - защо ли усещах, че говореше за мен. Наричаше ме така. Не знаеше името ми. Точно така .. той никога не беше обръщал към мен с името ми. Аз бях изчадието, боклука. Грешката. Всеки ден ми се натякваше какво съм и накрая сама повярвах, че съм това. Дори по-лошо. Вече дори сама се обиждах и ако не беше гривна с името ми нямаше дори да го помня.
-Както и да е .. - каза тихо бога - ... днес ще станат вече три години.
-Точно така.
-Тогава ще я научим на това, защо не трябва да има чувства при демоните. Искам от теб ..
Но преди да продължи Грегъри го прекъсна и за секунда ме хвана за яката и ме издърпа. Сега стоях точно като мокро коте вдигната във въздуха преди бога. Гледах го леко уплашено, но повече решително. Стисках силно мечето си и не смеех да издам и гъг.
-Оо виж ти .. не знаех, че умееш да се промъкваш така.
-Не съм се промъкнала.
-Сега ще кажеш, че ние сме се натресли.
-Общо взето беше така. Бяхме първи с Мечо.
-Мечо? - включи се Грегъри.
-Да Мечо. Той е единствения ми приятел. И върви по-дяволите Всевиждащи. Пусни ме преди да съм те ритнала. – започнах да се бунтувам и да се опитам да го ритам. Най-накрая се реши и ме пусна на земята. Не исках да му говоря. Предател. Изменник. Да ме разкрие така. Дано стотици хора днес минат през него и го измамят, дано.
-Боже, боже. Имало дух в теб, само че знай си мястото. Грегъри е мой слуга, а ти си само едно дете. Нищо повече. Никога .. запомни НИКОГА няма да му заповядваш вече. Не ме интересува, че сега ми се водиш дъщеря. Ти си само едно разочарование. И все пак ми харесва да си наоколо … правиш нещата интересни.
Той си поех дълбоко дъх, след като ми се накара и продължи.
-Значи това е твоя приятел? Я кажи какво стана с предишния?
-Ти го уби.
-А по-предишния.
-И него, и така докато не остана само Мечо.
-Тогава днес е ред на Мечо нали така? Дай играчката.
Себастиян издърпа плюша от ръцете ми и огледа играчката. Тя всъщност беше скъпа за мен. Показваше, че дори тези двамата не бяха толкова лоши. Тя беше по-поръчка от Себастиян, а Грегъри ми я донесе. Затова и беше ценна за мен. Тя ми беше първия подарък от тях двамата. И я обичах.
-Върни ми я.
Казах сурово и понечих да си я взема, но бога се дръпна и ме остави да падна на стълбите.
-Няма.
-Дай си ми я.
-Отказвам.
Започна една война на погледи и думи. Нито единия отстъпваше, нито другия. Сякаш се гледаш в огледалото и очакваш отражението ти да се махне, но нямаше да стане.
-Искам да ми я върнеш.
-А ако не го направя? Ще ме набиеш ли? Или чакай … ще ме ритнеш?
И двамата започнаха да се смеят на моята наивност. Но бях дете. Още не разбирах много неща. Въпреки това осъзнавах къде съм, срещу кой се изправям и съдбата си ако ги ядосвам истински. Още когато един от демоните тук реши да ми стане приятел щом се мина месец от идването ми ме накараха да гледам как умира в опит да ме защити от плесника на пастрока ми. Бях толкова съкрушена онзи ден, но с всеки изминал път приятелите ми ставаха по-малко, по на рядко. И накрая вече не бяха живи, а само играчки.
-Еее .. какво би ми направила ако направя така …?
Видях как отива до една от факлите и слага играчката върху нея. Не точно върху огъня и нямаше опасност да изгори, но с всяка минута спускаше все повече моя приятел. Искаше да я заличи. Да я няма. Само като го гледах и всичко в мен започна да кипи. Усетих как зъбите ми започнаха да ме болят. Венците да вибрират. Ръцете, самите кости и стави също ме боляха, сякаш нещо се надигаше вътре в мен. И докато гледах как вече едното краче на играчката започва да гори без да се усетя просто изпищях. Не исках да унищожават спомена ми. Само той ми беше останал хубав тук.
Без да се усетя хванах първото нещо, което ми попадна под ръцете и го метнах по Бога, но вместо да оцеля нещо успях да ударя факлата и тя да падне на земята. Изтъркули се на земята и докосна крачула на Себастиян, а той взе че се запали. Макар и не осъзнал какво става той само се усмихна и ме погледна.
-Само толкова ли има моето малко детенце? Не трябваше ли да ме спреш. Ами ако направя така?
И започна да къса играчката, от което вътре в мен пак се надигна вълна на адреналин и скоро целия дворец започна да се тресе. Но аз просто се приближих бавно до него и хванах силно китката му. Беше безполезно, дори и демон нямах никаква сила да го спра, но все пак щях да опитвам. Та мечето беше мой приятел. Не се отказвах от приятелите си заради желанието на родителите си. И ако си истински, непреклонен пред себе си, то никога абсолютно никога няма да се спреш в името на собственото си приятелство.
-Спри веднага.
Заповядах без да обръщам внимание на това, че всъщност говоря на господаря на къщата. Нямаше да скланям глава, нямаше да бъда мила и покорна пред това чудовище. Нямаше да му мълча.
-Ооо тя можела и да заповядва. Колко е страшна. – чух пак смехът му, но след секунди той просто беше прекъснат. Ако имаше слабо място на мъжете то това беше между краката, а тъкмо там сега ударих бога. И той се дръпна оставяйки играчката. Грабнах я и хукнах да бягам. Нямаше да му дам Мечо. Той беше мой и само мой.

Бягах колкото ме държат краката преди да осъзная, че има нещо ново при мен. Докоснах бавно кучешките си зъби и открих, че са наострени като на вампир. После изтичах до най-близката река, понеже вече се намирах извън двореца. И там видях, че приличам точно на него. Бялата коса, бледата кожа и плътно черните очи. Мразех се. Мразех се заради това в което се превърнах. Намразих демонската си форма още когато я видях за пръв път. А още повече намразих и двете крилца, които се показваха на гърба ми. Бяха толкова различни. Обагрени с бели, черни, лилави, червени и тъмно сини пера. Само докато ги гледах исках да ги махна. Но не можех.
Усетих стъпки зад себе си и се обърнах. Той идваше и нямаше да се спре туко така. Погледнах и видях бесния Себастиян, който крачеше с големи крачки право към мен. Застоях се малко преди да се усетя, че трябва да бягам. Но не го направих. Оставих играчката в чантата на кръста си и го погледнах.
-Знаеш ли, досадно дете си. – започна бавно и не звучеше ядосано. – Но си моето дете и затова ще правя каквото си искам.
Щом се приближи ме хвана за врата и ме вдигна във въздуха.
-Сега нека започнем с обноските. – получих силен ритник в корема. Мисля, че чух дори счупване на кости, но едно беше сигурно, болката беше ужасна. След това последваха още няколко ритника докато накрая не лежах на земята, а от устата ми течеше кръв.
-След като разбрахме, че си зле с обноските ще продължим с етикета. Една жена никога не трябва да се държи надменно пред обществото.
-Какво общество …. След като самия му господар не струва?
Може и да съм груба, но вярвах в това. Не мислех, че Себастиян е най-добрия. За жалост той е създал ада и затова няма какво да направя. Но последва нещо може би дори по-болезнено от преди. Сбогувах се с пръстите си, а после и с ръцете и краката. А от всичко това дори изгубих съзнание.

Когато се събудих видях моя настойник да стои на едно голямо кресло до мен и да дреме така. С наведена глава подпряна на ръката си, която беше свита на юмрук. Гледах го известно време, после се огледах за нещо друго. Моя приятел. Започнах да въртя глава, защото само това можех де. Но не го виждах. Да не би той да го е разкъсал. Погледнах отново към Бога и за да го събудя просто започнах да пищя. Да викам и да крещя. Може би стана нещо странно, но писъка този път беше дори по-силен от преди в тронна зала, защото дори прозорците потрепнаха, а Себастиян се събуди веднага. Той ме погледна и сложи ръката си на устата ми, за да ме накара да замълча.
-Добре, добре, стига вече. Успокой се. Боже не знаех, че ще имам побъркано дете. Ако някой ми беше казал нямаше да реша да си имам такова.
Щом спрях да крещя той ме пусна и ми подаде играчката, а аз само се усмихнах да видя Мечо добре.
-Толкова ли много държиш на това нещо?
Кимнах в отговор и се опитах да си вдигна ръцете, за да я хвана но бяха просто ужасно тежки. Той само се усмихна и остави играчката така, че да мога само с пръсти да я докосна.
Въпреки, че беше хубав този момент беше кратък, защото Грегъри влезе в стаята малко притеснен. Изглеждаше доста различно от преди.
-Човека с шарените очи какво прави тук?
Да … май трябва да спомена, че по-това време не можехме много да се понасяме с Грег. Аз го дразнех, той мен ме третираше като престъпник и така.
-Какво има Грег? Защо си тук?
-Чух я да вика и си помислих, че може пак да е изгубила контрол.
-Чул си я да крещи? – Себастиян изгледа малко странно, но после се промени изражението му в учудено и накрая спокойно. – Ясно. Значи нашата Мо е малка аларма, така ли да го приема.
-Както желаете. – после се обърна към мен и се усмихна. – между другото след последният ти бой съм назначен да те пазя. Не искаме пак да губиш контрол, затова си пази тази играчка щом е толкова ценна.
-Назначен да ме пазиш? Не искам. – заявих пак високомерно и погледнах на другата страна. Но Всевиждащия го не прие добре и просто тресна с ръка по рамката на леглото.
-Не те питам дали искаш. Това е което баща ти ми каза. Ти знаеш ли, че можеше да си мъртва след това, което той ти направи. Цяло чудо, е че говориш сега. А ако губиш контрол така пред всички ще застрашиш сериозно живота си.
-Поне няма да съм скучна като теб.
Казах му и се оплезих сърдито, а бога започна да се смее.
-Оле какви сте ми сладки. Но тя има право Грег. Понякога е по-интересна от теб.
-Аз съм съветник, а не клоун. – каза малко обидено Грегъри.
-Може и да не клоун, но се дръж малко по-отпуснато. Не винаги е нужно да си сърдит.
Казах му и бавно, и болезнено надигнах ръце и докоснах с пръсти устните му. После ги изкривих в усмивка и аз също се усмихнах вежливо.
-Ето виждаш ли? Можеш и ти да си в добро настроение.

След още има няма час разговори сключих сделка с господин винаги трябва да сме в гадно настроение. Той щеше да ме пази уж да не губи контрол, а аз нямаше да се заяждам много с него. Но най-много изкяри от цялата работа Себастиян. Всяка седмица щяхме да му показваме колко много се обичаме ние двамата, като ни слага на една маса и не се избиваме там. Отделно аз щях да съм мирна и покорна и добричка. Нямаше да отговарям, да се бия, да съм побойник и бунтар, за да не изгори Мечо.
Когато напуснаха стаята ми отново се отдадох на сладките сънища, но вече заедно с Мечо, а демона и бога отидоха в тронната зала. Там единия се настани на трона си, а другия до него.
-Но едно и го признавам може да те изненада.
-Правилно. Все пак вие я създадохте.
-Въпреки това е още малка и крехка, но се погрижи този дух да не угасва. Не трябва да правим грешката от преди. Този път искам някой, който има собствено мнение и не се отказва толкова бързо.
-С една дума искате да си намерите майстора.
-И така може да се каже. Знаеш ли какво ми каза когато и предложих да приеме фамилията ми?
-Знаете, че не се ровя във вашата глава.
-Каза, че иска имена, който да не значат нищо. Че ще си извоюва и спечели моето име. И когато сметна, че е успяла, ако и тя мисли така ще го направи.
-Доста мъдра постъпка от едно седем годишно дете.
-Тогава беше тъкмо създадена.
Грегъри леко се ококори, но после само разтърка слепоочието си и се усмихна.
-Тогава сте създали прекрасно и умно създание, което някой ден със сигурност ще спечели на своя страна доста от вашите прислуги.
Двамата спряха за момент и после се усмихнаха.
-Даже вече има няколко на своя страна. Поне двореца не е толкова тих с нея. – тихо каза бога.
-Прави нещата по-интересни за вас нали? Тя е нещо като светлината тук.
Себастиян кимна, а аз така и не разбрах за този разговор.

Някога питали ли сте се какво да е да живееш само един миг? Да се радвате на живота по различен начин? Може би самия факт, че ще живеете само едно мигване ви кара да се чувствате нищожни, да не кажа и просто незначителни. Но скъпи мои, вие точно така живеете. Разликата между вас и моя свят, е че щом ние кажем „завинаги” наистина го мислим. Животът ви, той за нас е само едно мигване, един миг и нищо повече. Докато вие ще останете един надпис над надгробната плоча аз ще се разхождам и ще събирам болката от сърцата на ближните ви, ще поднасям цветя на гроба ви, и може би един ден ще бъда погребана в същия този гроб.
Това не е историята на някой, който познавате от историите на героите. Е може би не и пряко. Все пак зад всяка историята се крие тайна, а тази беше една от най-зорко пазените от едно единствено същество. Но нека сега ви разкажа всичко от самото начало.
Много преди да бъда създадена се водеше спор между Елисандра и Себастиян – все едно това е нещо ново. Тя не искаше неговите … паразити да мърсят земите и с нечестивата си магия, а той не я слушаше. Не искаше да чуе. Беше оставил своя народ да прави каквото сметне за добре, разбира се хвърляше им по едно око чрез Всевиждащия, който по онова време беше още млад. Нов в занаята, но не и невеж. Изпълняваше своята роля като верен слуга и никога не разочароваше бога.
В цялата тази суматоха се родиха нови демони. Пренебрежението на Императора към Елисандра донесе не познатите ни демони, с крилца и рога на главите, а такива в сърцата на хората. Войните бяха първия признак. Хора бяха убивани, заради едно спречкване между брат и сестра.
Дойде и момента когато Елисандра направи нещо, с което да разяри Себастиян. Нещо, което до тогава той не мислеше, че ще смее да направи. Самия Саша, нейното вярно куче отиде в Роузкил. Това изкара бога извън релси, че така или иначе умът му бил замъглен от похотта в ада, та и някой да го провокира. Когато се срещнал със Саша, ангелът му заявил, че по заповед на Елисандра ще вземе това, което тачел най-много. А това тогава била самата Таня Демоноподобна.
На Императора му прещракнало и наредил да я вземат в Ада, за нейна безопасност, но решил нещо налудничаво. Решил да направи неин заместник. Създание, което да заобича повече от нея. Поредния демон, но не и напълно.
Така докато Таня била затворена в една от многото стаи в двореца той се отправил към самия пъп на Ада. Там където всяка точка била отдалечена на едно и също разстояние. Наредил преди това обаче никой да не го следва. Всеки да си върши работата както трябва или ще ги убие. Дори на Грегъри не позволил да тръгне след него.
Когато стигнал се огледал и видял, че това място било почти пусто. Само една пещера деляла това място да не бъде новата Пустош. Императора бавно влезнал в пещерата и докато стигнал самия епицентър се спрял. Огледал се, защото мястото може би не било подходящо за първа гледка, но поне нищо и никой нямало да намери това място.
Чрез земята под краката му той направил малко телце на нещо неопределено. Слагал малко, но с мярка. Откъснал свой косъм от главата и го сложил на главичката на малкото същество. Взел два скъпоценни камъка, които били шарени и ги сложил вместо очи. Заиграл се и така създал малко подобие на кукла от магазините, но без дрехи, без изразени черти. Искал просто да остане изненадан от това, което ще се получи. Да се почувства поне веднъж в неведение.
Останало само душата. Но никъде нямало какво да замени тази важна част. Затова решил да направи нещо малко налудничаво. Да даде част от своята душа. Малък къс, който да вдъхне живот на създанието. Затова малко болезнено, но не колкото да се оплаква след това той откъснал съвсем малко от своята душа, макар и да не знаел, коя част от нея дава и я сложил в създанието.
След като завършил и това оставил кукличката на една скала, където магията на ада се събирала и отново се разпространявала. Не знаел дали това ще се получи, но бил сигурен, че резултата ще е интересен, не само за него, но и за всички останали. Сега трябвало само време, затова си отишъл.
През тази нощ цялото подземно царство било меко казано под някакво неспокойство. Съществата, които приличали на птици започнало да кръжат около пещерата. Небето, което било изкуствено създадено треперело. Мълнии и светкавици разцепвали неговия небосвод. Самото зрение на Всевиждащия било замъглено, което го разтревожило и веднага посетил Бога.
-Е Грегъри защо си дошъл при мен, толкова късно. Да не си решил, че ти трябват малко ласки.
-Нещо става в ада, но не мога да открия какво е.
Това не учудило много Себастиян. Той си знаел какво става, така че защо да се тревожи.
-И искаш да знаеш какво е?
-Ако смея да кажа .. бих искал да разбера.
-Кажи ми преди това … защо не можеш да разбереш какво е?
Тук Всевиждащия малко се зачудил дали да каже, но все пак само си поел въздух и започнал да говори.
-Зрението ми над света е замъглено. Нещо нередно се случва с целия Ад.
-Значи казваш, че става нещо, което ти убягва. Не е ли същото с моите мисли и чувства?
-Прав сте.
На тази новинка Бога само се усмихнах. Значи все пак може и да се получи нещо от днешните му мъки със земята, камъните и душата. Това някак си го накара да се зарадва искрено на тази новина.
-Щом си толкова любопитен утре ще те взема със себе си.

На другия ден двамата се отправили пеш до желаната дестинация. По пътя забелязаха, че всякакви твари от различните кръгове бяха като препарирани, което леко озадачи двамата, но не ги спря да продължат, а колкото по-близко бяха толкова повече се изостряше апетита им да разберат какво може да причини това. Щом стигнаха забелязаха, че мястото беше напълно празно. Или не напълно. Малката твар ги гледаше високо скрита зад скалите. Не искаше да ги напада, просто я беше страх.
-Господарю тук няма нищо.
-Не. Тук е. – странно беше как само богът можеше да усети малкото зверче. – Хайде, покажи се. Той няма да ти направи нищо.
Малка тишина настъпи когато се чу някак си странен женски глас. Не беше нито детски, нито пък напълно женски. Не можеше да се определи дали беше тийнейджър, но пък едно беше сигурно. Гласът галеше слуха и на двамата. Някак си беше успокояващ.
-Не съм сигурна.
-И защо? – попита Грегъри.
-Имате лоши очи.
Това изказване накара и двамата да се укорят. До сега никой не беше посмял да говори така на Бога, да не говорим, че това изказване разсмя и двамата.
-Че ние лоши хора ли сме?
-От най-лошите.
Още един смях се разнесе и вече Грегъри се приближи малко до скалата зад, която се беше скрила новата придобивка. Той погледна нагоре и се усмихна с неговата разтапяща сърца усмивка.
-Това не върши работа при мен. Ще ти трябва нещо повече. Плейбой!
Сигурно досега никой не беше казвал нещо такова на Грегъри Грей, но пък за сметка на това … бога в момента изтриваше сълзи от очите си. Надали беше чувал по-колоритна личност като тази.
-Ще се покажеш ли най-накрая? - Малко обидено попита Всевиждащия.
-Какво ще получа в замяна? – дойдохме си на думата, не мислите ли?
-Да Грег, какво ще получи в замяна?
Демона се зачуди и само замахна с ръка. В нея се появи красива рокля. Все пак как да спечелиш едно момиче. Хубави дрешки и глезотийки. Роклята бавно се приближи до скалата и падна в ръцете на творението. Изчакаха няколко минути и след това се чу плясък на криле.
Чак сега и двамата видяха какво представлява новото творение. Беше красиво момиче, очите и светеха като скъпоценни камъни. Косата и падаше, но вместо бяла беше розова, а на гърба си имаше криле, но не типично демонски, а като тези на някоя птичка. С тази разлика, че тия бяха напълно шарени, но някак си красиви. Грегъри стоеше и гледаше с ококорени очи, Себастиян пък не смееше да каже и дума. Чудеше се дали наистина той е създал това творение. Тя стоеше и ги гледаше. Чудеше се какво да направи, за да проговорят, но нищо не и хрумваше.
-Ам .. проблем ли има? - Попита тя и се усмихна, при което разкри два реда бели зъбки и алено червени устни.
Двамата кимнаха в различни посоки, което още повече я озадачи. Накрая Грегъри се приближи до бога и леко му подшушна.
-Този път сте се престарали.
-Поне за принцеса е идеална не мислиш ли?
-Че защо ви е? Не може да умрете.
-Нещо различно на никой няма да навреди. Пък и виж я. Ще се впише идеално. Само за двореца е.
-Не мисля. Трябва някой да я пази.
-Ами то ще го направиш. – бога се приближи до момичето и сложи ръката си на главата и, а тя се стресна и веднага се дръпна. – хайде, хайде. Не бъди такава. Сега дай право на онзи чичко да чете мислите ти.
-Защо да го правя?
-Защото аз казвам така. Или искаш да те оставя сама тук. Навярно, за дете е трудно да е само.
Тук той имаше право. Момичето се приближи до Грегъри и сложи ръката му на главата си, с което напрегна малко мозъчето си и го изключи за него.
-Готово. Друго искаш ли?
-Не това ще свърши работа. А сега … Грегъри ще ни оставиш ли сами за момент. И не подслушвай.
Момичето се засмя, а Грегъри напусна за малък период от време мястото. Богът клекна пред нея и хвана ръката и, но я стисна, за да не избяга.
-Сега ми кажи какво беше първото, което помниш след като се събуди.
Тя леко се зачуди дали да говори или не, но реши, че ще е по-добре ако сподели. Все пак така и така явно щеше да живее с тях.
-Ами беше тъмно, влажно, гадно, миришеше на сяра и някак си навсякъде се чуваха писъци. Но не можеха да ме стигнат защото всичко беше тъмно и някак си отдалечено от това …
С всяка приказка той променяше спомените и. Не искаше тя да помни това, че е създадена в ада. Вкара и лъжливи спомени за изгорено село, за убити хора. Нещо, което да я преследва цял живот с надеждата да се прекърши или да израсне. Това щеше да покаже само времето.
-А как се казваш?
Тук тя не знаеше как да отговори. Не беше сигурна, че иска име.
-Не знам.
-Какво ще кажеш за нещо кратко като …
-Не … искам да заслуша името си. До тогава ще се казвам Мортем.
-Защо това име?
-Не знам. Забавно е.
-Щом това е желанието ти. И да. Аз съм Себастиян Дантес. Считай ме като свой баща, а другия мъж е Грегъри Грей.
-Приятно ми е да се запознаем.
Двамата излязоха при Грегъри и момичето погледна за прът път Всевиждащия в очите.
-Те са шарени. Защо?
-Така съм се родил. Ти пък имаш криле, но не казвам нищо.
Момичето се сви на място и погледна израстъците на гърба си. Притесняваха я и то доста. Бяха големи, открояваха се от километри и не знаеше как да ги скрие.
-Така съм се родила. – накрая каза тя и погледна този път бога.
-А вие защо имате бяла коса? Толкова ли сте стар?
Това сепна и двамата.
-Колко ми даваш? – попита Себастиян.
-Сигурно сте стар като света. – каза на шега момичето, но не знаеше колко е право в момента. Все пак отново ги кара да се засмеят. Ако не друго това явно и се отдаваше. А и първите наченки на някакво стопляне в сърцето се появиха. Още повече когато тя видя Ада и всичките души и беше очарована от това.
-Докато свикне с този свят ще живееш с Грегъри. Той ще те научи да пишеш и четеш. Да говориш като един истински демон и когато си готова ще дойдеш да живееш в замъка. Можеш да ме посещаваш когато поискаш, стига наистина да искаш. Само кажи на Грегъри и той ще те доведе. О и Мо. Ако не успееш да се приобщиш ще те заведа на горния свят. А там е много по-лошо. Защото се крие едно голямо зло наречено Елисандра.