Конюшнята

Всеки себеуважаващ се кореняк, който има достатъчно средства, че да си позволи удобство има по една такава в дома си. Представляваше каменна постройка, прилепена към дясната фасада на замъка, а броят на жребците, които я обитаваха бе дванадесет. Великолепната дузина, ги наричаше покойния Зигмунд, а сега всеки от тях, бе оставен за лична употреба от Тинрод. За тях, както за всичко останало се грижеше един от слугите, който винаги следеше дали расовите животни са добре подстригани, напоени и нахранени. Подковите им се сменяха на всеки три месеца, а гривите се решеха със специална за случая четка. Интересен факт бе, че в цялото стадо нямаше нито една женска.

Тинрод решеше гривата на един от любимите си жребци, неговият бял мъжки екземпляр, за когото на времето бе дал торби злато, само и само да го притежава. Това животно бе по-лоялно от куче, по-хитро от леопард и по-смело от мечка. Слънчевите лъчи влизаха през малката врата и озаряваха цветовете на добичетата, смесващи се в петнисти нюанси. Изражението му бе в покой, погледа изглеждаше спокоен, но Талън добре познаваше мимиките на лицето му и усещаше, че нещо не е наред, че под тази фасада от професионално фарсово изпълнение се крие нещо, което най-вероятно няма да му се хареса. Умерените движения, с които вършеше процедурата му подсказваха, че господарят обмисля добре следващите си думи, как да ги подбере, така че да го разберат. 
-Викал си ме!
-Да! Трябва да поговорим!
"Трябва да поговорим"! Подобно изявление никога не предвещаваше нещо добро. Самото то съдържаше в себе си последствия, отразяващи се най-вече на отсрещния, които включваха бъдещето или миналото му. В случая убиецът не разчиташе много на второто, което го накара сдържано да свие юмруци в очакване на кой знае какво.
-Слушам те!
Естен се извърна от жребецът и остави гребена на сложената за тази цел поставка. Чак тогава се обърна пряко към ученика си със същия този спокоен поглед.
-Положението в държавата е лошо, вероятно знаеш това!
-Какво толкова? Че ковачката на подземния град е изчезнала? Ако е за това....
-Не само! Подобно изчезване не е случайно. Лука винаги е била част от страната и неговата структура, но не за това съм те извикал. Търговията залязва, връзките между народите се пропукват и всички от висшето общество усещаме това. Ти си член на стар клан, забелязал си.
-Не намирам връзката....
-Не си мислиш, че винаги ще си един прост телоохранител, нали? Всички сме зависими, както аз, така и ти, дори Ясмин. 
-И какво очакваш да направя?
-Нищо! За сега управата си трае. Ако нещата се развият ще очаквам твоето съдействие.
-Ще го имаш!
-Но искам нещо друго от теб.
-Какво?
-Слез долу, отиди при Ерик Чосър! Ще вземеш нещо за мен, което ми е обещал от много време.
-В базата?
-В базата! Ще му дадеш това!
Мъжът извади от джоба си една кесия, пълна до горе с жълтици. Пукаше се по шевовете и Талън само можеше да предположи стойността й. 
-Ще му кажеш, че аз те изпращам и ще му напомниш за сключената помежду ни сделка. Каквото ти даде, не го отваряй. Прибери го и веднага ми го донеси. Не ти трябва да знаеш какво е! Нали така правят истинските убийци? Изпълняват без да задават въпроси.
-Ще си изпатя ли?
-Не мисля!
-Кога тръгвам?
-Още сега! Сутрин е в крепостта, после може да го изпуснеш. Аз ще изпратя Фокс, не се притеснявай за нея.
-Не се притеснявам, тя може да се грижи за себе си.
-Прав си! Е, договорихме ли се?
Белокосият изпъна напред ръка в здрависване и ученикът му я стисна силно, с което показваше, че е съгласен и ще изпълни заръката.
-Вземи който кон искаш. Ще те чакам по залез слънце. 
С това, господарят на имението напусна конюшнята оставайки изборът на Талън. Той не трябваше да греши, дори най-малката грешка можеше да му коства много, макар че още не го разбираше. 

/Златине, знаеш къде трябва да отидеш, ако нещо не ти е ясно питай./