Аш Сайръс - Детето на Дъгата

Дом, сладък дом. Чист, неопетнен и изпълнен със спомени. Така обикновено хората описваха къщите си, когато си спомнеха за тях. Моите мисли, също не се различаваха с много. Мястото, което наричах свой дом, се намираше близо до самият Маджестик. Малка схлупена къщурка, но без две липи отпред. Вместо тях имаше неколцина вековни дървета, които не знаеха годините си. Стеблата им се бяха превили около себе си толкова много пъти, че можеше да ти отнеме няколко дни, само за да преброиш пръстените им. Роден съм тук, израснал съм тук и тук ще си умра.
Когато прекарах детството си по тези земи, бях едно от най-щастливите момчета. Мечтаех, лудувах...но всичко си има своят край. Едва ненавършил осемнадесет години, трябваше да започна да работя. Твърде бързо изкласих преди другите си съученици и завърших няколко години преди тях. От недоимък или по-скоро от хитрост, реших да използвам уменията си в живота, а не само в битки и момчешки съревнования.
Като казах работа, се сетих за своята собствена. Дори само за миг да зърна ръцете си, по тях виждах изписани годините труд зад гърба ми. Ден, нощ, после пак ден. И така, до сетният ми час. Но, харесваше ми това, което правех. Отглеждах лавандули! Грижех се за тях така, както бих се грижил и за собствените си деца.
Ех...това е една от най-големите ми мечти. Когато за първи път срещнах Илейн - жена ми, още от първият миг знаех, че тя ще бъде майката на моите деца. За жалост, съдбата имаше други планове за нас. От няколко месеца усърдно се стараем, за да се сдобием с наследник, но безуспешно. Въпреки, че имах славата на добър любовник, май силата ми беше само в любовта.
Като заговорихме за любов, ето я и нея. Идва право към мен...

- Здравей, мили! - изчурулика красивото и гласче. Тя се наведе и нежно ме целуна по челото - Добро утро!
- Добро да е, красавице! - отвърнах, след което затворих книгата, опитвайки се да прикрия това, което правя.
Присегнах се с една ръка към лицето и, погалвайки я нежно по лицето. Усетих как кожата ми настръхна от допира и. Илейн се усмихна.
- Не се срамувай, от това което правиш. Знаеш, че те подкрепям.
- Не се срамувам, ангел мой. Знаеш, че искам да я прочетеш, когато вече е готова.
- Много ли има още?
Колко беше сладка! Накара ме да се разсмея, още рано сутрин.
- Ха-ха-ха. Бога ми, аз сега я започвам.
Илейн се усмихна чаровно и хвана ръката ми в дланите си. Приклекна нежно до люлеещият се стол, в който се бях отпуснал и доближи ръката ми до устните си. Целуна я нежно, премигна няколко пъти и ме дари с най-нежната си усмивка.
- Значи, може да почака. Хайде, ела с мен! Искам да ти покажа нещо!
Погледнах я с недоумение. Пътите, в които съм чувал това изречение от устните и, винаги са завършвали умопомрачаващо красиво! За това реших и да не чакам повече. Скочих от стола и я последвах, като единствено държах леко ръката и. Илейн тичаше напред като игриво дете и ме дърпаше след себе си.
Докато се промушвахме пред шубраци и дървета, чувах единствено щастливият и смях.
Няколко минути по-късно, усетих леки капки дъждец, които се прокрадваха през големите клони на листата. Те падаха плавно към земята, а някой от тях се удряха право телата ни. Сигурно щеше скоро да завали...
Уви, не стана така, както очаквах. Но, когато стигнахме до мястото, на което Илейн искаше да ме заведе, не останах разочарован. Беше малко езерце, в покрайнините на града. Може би, на около тридесет минути пеша. Тя ме отведе бързо до брегът, който бе посипан с дребни и едри камъчета. Извъртя се към мен и ми се усмихна.
- Не е ли красиво ?
Отвърнах и по същият начин.
- Красиво е...но, какво правим тук?
- О, мили...
Илейн направи няколко крачки към мен и се сгуши в обятията ми. Положи глава върху гърдите ми и се обърна назад, посочвайки ми към една част от езерото, което се намираше на едва десетина метра от нас.
- Погледни натам...
Не беше нужно да ми казва повече. С очите си виждах това, което тя обичаше най-много на света - дъгата. Единият и край започваше точно от тук - от големите камъни, до които стояхме. А другият, той преминаваше през цялото езеро, като падаше от другият му край. Виждах всичките и цветове.
Гласът на Илейн отново ме събуди, от малката приказка, в която се намирах.
- Мили, ела с мен!
Последвах я. Бих я последвал, дори на край света ако трябваше. Поведе ме право към камъните, от където се появяваше дъгата. Тя пристъпи първо върху един от по-малките, а после с леки подскоци стигна до там, където дъгата се виждаше най-ярко. Накрая се обърна към мен и подаде двете си ръце напред, привиквайки ме. Не се стърпях и заподскачах като истинско дете по камъните, докато накрая не се оказахме прегърнати един в друг. Илейн отново бе положила глава върху гърдите ми така, както обичаше винаги да прави, щом се сгушеше в мен.
Постояхме така около минута, докато милата ми, не вдигна поглед към мен. Наведох се и леко я целунах. А когато отделих устни от нейните, чух думите, за които винаги съм мечтал.
- Бременна съм!
И тогава, сякаш времето за мен спря. Усетих, как един силен импулс премина през цялото ми тяло и накара кръвта в сърцето ми да започне да блика като фонтан. Още не бях отворил очите си, когато инстинктивно насочих отново устните си към нейните. Целунах я така, както не я бях целувал никога. Опияняващо, изпиващо, но не до болка. Прокарах ръцете си по целият и гръб, впивайки леко ноктите си в него, сякаш искам да се слеем в едно цяло и никога да не се разделим. А когато ръцете ми стигнаха до корема и, започнах леко да треперя от вълнение. Държах ръцете си отгоре му, сякаш исках да усетя топлината на малкото създание, което се криеше там отдолу. Не мислех за нищо друго, освен за Нас.
Накрая си поех дълбоко въздух и издишах. Отворих очи, а срещу мен стоеше моят ангел, огрят от многоцветната дъга. Слънчевите лъчи така ни бяха наобиколили, че върху телата ни се преплитаха всичките цветове на това небесно чудо. Целунах я отново.
Прекарахме вечерта на това място, прегърнати един в друг. Далече от града, далече от проблемите и скучното ежедневие. Бяхме само аз, Илейн и...дори не мога да го изрека от щастие. Нашето дете.
На сутринта се върнахме отново към родният си дом, изпълнени със щастие. Когато отворихме портата на къщата ни, сякаш нещо в нас се промени. От тогава, та и следващите няколко месеца, прекарахме в подготовката на една малка детска стая. Лутахме се между смяната на цветовете и - първо беше син, после розов, червен, зелен...докато накрая не решихме да я направим в цветовете на дъгата - типично по детски.