Затворът

Една от тайнствените стаи, за които малко хора знаят. За да се достигне до нея, трябва да преминеш през коридор от препятствия, а в края му има дебела стена, която скрива помещението от хорските погледи.
Ако успееш да разбиеш ключа - вътре си. Ала сгрешиш ли... по-добре бягай!

Капките падаха една след друга по влажния каменен под и озвучаваха иначе притихналото пространство. Равномерно, с еднакъв интервал помежду им, пръскаха сивия гранит. Тук където нямаше часовник и времето бе константа, единствено те играеха ролята на придвижващи се стрелки, по които поне малко можеш да се ориентираш, ако преди това не полудееш от монотонността на шума. Кап...кап...кап...като течаща кръв на някоя заклещена гадинка, пробита през малкото си сърце. Пустотата и липсата на слънчева светлина се отразяваше дори на демонът заключен между тези четири стени и кожата й бе почнала да повяхва, да избледнява и да губи своите реални нюанси. Очите й отдавна бяха привикнали с тъмнината, но сърцето все още не бе сломено, отказващо да приеме, че е паднало в клопка на обикновени хора, с нищо превъзхождащи я. Ако не бяха мръсните номера и трикове, с които си служеха, можеше да ги изтрепе до крак, но съдбата бе решила да я превърне в пленник, предаден на нищета и изтезания, непристойни за потеклото й. Мразеше ги до един. Мразеше тези окови, впиващи се в плътта й, тези водни стенания и многобройните мишки лазещи нахално по тялото й. Мразеше цялото това място, желаеше да го срине до основи, но не можеше. Вбесяваше се от безпомощността си.
Стъпките отекоха по коридора глухи, но достатъчно отчетливи, че да ги разпознае. Бе ги изучила до толкова, че не можеше да ги сбърка. Би ги различила и сред цяла армия, толкова омразни и непоносими. Изкуствената светлина, излъчваща се от запаления факел освети пространството и замъгли погледа. Червените ириси проблеснаха на тъпото осветление, а крилата запърхаха от нетърпение, погъделичкани от дразнещите импулси на ненавистта. Вратата на килията се открехна и вътре навлезе мъжът, който бе поръчал залавянето й, който я пороби и принизи до сами земята. Стоеше гордо изправен пред нея, самозабравил се, незнаещ мястото си, като някой господар, който те притежава. Голият му торс, жилав и оформен за възрастта му, се забиваше в очите и ги подтикваше да го пронижат. 
-Добро утро! - изрече спокойно и равномерно, все едно посреща добър познайник или глезен гост. 
Значи беше утро. Загубата на представа се отразяваше на умът й, който все повече почваше да губи своя смисъл с всеки изминал ден. 
-Едва ли е добро.
-Не и за теб, но за мен е чудесно. Как се чувстваш?
-Как може да се чувства един затворник?
-Нима се приемаш като такава? О, скъпа! Не искам да е така! Защо просто не приемеш предложението ми? Тогава всичко ще е по-лесно, по-уредено. 
-Това не е предложение, а заповед.
-И ти можеш да я изпълниш, вместо да се инатиш. Направи нещо добро за себе си. Създай оръжията и ще си свободна. Не разбирам защо сама се измъчваш.
Лука гледаше мъжът право в очите със свити вежди и извита грозно уста. Ама че надменен, самоуверен човек. Толкова сигурен ли бе в себе си, че си позволяваше подобно държание? 
-Какво искаш да постигнеш? Каква е целта ти?
Боунс се усмихна и демонът можеше да се закълне, че тази усмивка напомняше на тази на самият Дантес. Също толкова лукава и злорада. Единствено прокълнатите бяха способни на такива лице изрази, но този мъж надминаваше дори и тях. Капките все така падаха неумолимо, никога изтощаващи се и жената се зачуди от къде точно идват. Приличаха на церемониални знаци, известяващи смъртна присъда. Нейната може би или тази на цялата територия. А тази усмивка, нестихваща, невъздържана, толкова първична, отразяваща точните му чувства. Плашеше я. Дори нея - безсмъртната, вечната. Дори тя попадна в този капан и усещаше, че всеки миг ще преклони глава и ще се предаде пред влиянието му.
-Нима целта ми е толкова важна за теб? Нима те засяга?
-А ако откажа?...

Некромансърът стисна ядно юмрук. Почти бе готов да го забие в лицето на красивото създание, но нещо го спря. Нейде в далечината, само на около стотина метра по-надолу отекнаха нечии други стъпки. Некромансърът изви глава и зачака да види пред себе си кой се задаваше.
А измежду мрачните стени се прокрадваше стройна, тъмна сянка. Тук-таме от проблясването на газовите лампи в килиите се стрелкаше лъч светлина, който описваше тялото на идващата. Стройно, стегнато, с прибрани рамене. Широк гръден кош, издаден солидно в предната си част. Препасан с кожени одежди и гривни, които покриваха китките. Приближавайки се до некромансъра, от едната му страна застана видимо привлекателна девойка. Годините и не бяха повече от половината негови. Нямаше ни бръчки, ни бели косъмчета в косите си.
Демонът вдигна поглед и я изгледа изпитателно.
- Какво ще я правим? - проговори новодошлата.
Боунс мълчеше. Самият той не можеше да реши какво да прави с непокорното същество. Но не можеше да я убие. Самият той знаеше, че ако го направи, ще си навлече само главоболия и неприятности. 
- Ако искаш...
Проблясвайки в ръцете и, се появи дълъг около стотина сантиментра меч. Поглеждайки към него, Демонът забеляза изящната му изработка. Ръчно заостреното острие от закалена стомана притежаваше своя чар. Малките извивки по острието, от удряният чук отгоре и, придаваха такава окраска на оръжието, че човек не можеше да откъсне очите си от него. 
- Не си го и помисляй! - отвърна некромансърът. - Къде е Грим? 
- Скоро трябва да се върне. Води няколко новодошли от Найтмер, за да помагат. Почти сме готови с първите двадесет къщи, а сградата за обучение ще отвори врати съвсем скоро.
- Какво значи... "съвсем скоро"?!? - тросна се Боунс.
- До няколко дни. Единственото нещо, което ни затруднява в момента са оръжията.
- Само?
- Е...- Белинда се замисли за момент дали трябваше да го каже, но никога не и е пречело да бъде искрена...дори до болка - ...липсата на привърженици също е проблем.
Настана мълчание. Няколко минути единственият шум, който се издаваше в катакомбите бе от стичащата се кръв по лицето на демона.
- Свободна си. Когато се качиш горе, изпрати някой да и донесе храна и да погледне раните и.
Асасинката кимна с глава и се оттегли от килията. Боунс продължи да стои безмълвен, с вперен поглед в пода. В главата му блуждаеше идея, която много скоро искаше да осъществи. Но, за да се случи това - малкият демон трябваше да му помогне...