Кабинетът на Ив Севентийл

First topic message reminder :

Най-влиятелната жена във Феникс. Магьосницата е на този пост защото владее всички елементи и знае кога и как да ги използва. Тя е непредсказуема и ексцентрична. Когато встъпила в битка за първи път, противниците й се изсмели в лицето й. Още преди да се усетят били разполовени на части. Тя винаги използва визията си за заблуда на противника преди да отнеме живота му по най-бруталният начин. Надменна е с подчинените си, но веднъж докажете ли й се, ще ви уважава до край.

Признавам си, че ми стана малко гадно, когато Ив не ме отрази в началото. Обаче, от друга страна не можех да я виня за това. Бе права за Роза, но хич не бях помислил за това. Нея си я имах като малко...коте...с което да си играя, разхождам и галя. Знам, че можеше да ме набие когато си поиска, ала...да. Роза в моите очи си е същото онова дете, с което се запознах в началото!
Все още прегърнал гилдмайсторката си, прокарах ръцете си от гърба, към кръста и. Пръстите ми започнаха да шарят нагоре-надолу, провирайки се под дрехата и.

- Какво правиш, Аш? - попита ме тя, почти делово.
Отвърнах и с една широка усмивка и чифт устни, които се допряха в нейните. Прокарах ги леко и впуснах езика си в действие, като проникнах съвсем леко между нейните устни. Облизах нежно вътрешната им страна и после се отдръпнах леко. Преди да и отвърна, пъхнах лявата си ръка под ризата и, повдигайки я леко нагоре. Пръстите ми "пробягаха" по гръбначния и стълб, достигайки почти до най-връхната им точка. Когато усетих, че не мога да продължа нагоре, впих ноктите си в кожата и, като бавно започнах да спускам ръката си надолу, драскайки я.
- Ти ми липсваше много повече...
Дори най-леката и целувка, провокираше нещо в мен. Подлудяваше ме, караше ме да изпадам в състояние, в което не съм имал шанса да бъда до сега. Да копнея за още и още, докато и се наситя. Хубавото бе, че се чувствах като изгладняло животно, което няма насита. Една целувка не би ми била достатъчна, а дузина от тях, можеха да ме накарат да искам да впивам устните си в нейните с часове...
- Искам те... - прошепнаха леко устните ми,докато все още бяха опрени в нейните.
Не само исках да бъда с нея в този момент. Желаех я. Да се свлечем заедно на земята, като падащи листа. Да сплетем телата си едно в друго и да усетя топлата и гръд, опираща се в тялото ми. Да прокарам ръце по кожата и. От коленете, нагоре...галейки корема, торса, лицето и. Да я милвам като цвете, да целувам устните и, сякаш отпивам капчиците утринна роса от тях. Да усетя силата и, както и да изпълня желанията и. После да се облегна, където намеря и да я приема в обятията си. Да положи глава на гърдите ми и да заспи. А аз, да продължавам да милвам красивото и лице, през цялата нощ.
Мечтите и желанията плуваха в ума ми, докато продължавах да докосвам устните на Ив със своите. Играех си с тях, както и с малкият и език. Ръцете ми продължаваха да шарят нагоре-надолу, акто се стараех да не прекрачвам границата, докато не разбера, че вратите са отворени пред мен. Дори да не се случеше, щях да продължа да я обсипвам с целувките си, докато се наситя...

Ситуацията бе доста пикантна и напечена, защото все пак не се намираха в някоя от стаите им, закрити от чужди очи, а в самия кабинет, където много лесно някой можеше да ги види. Но това явно изобщо не притесняваше нашият герой, защото той все по-настъпателно, пламенно и страстно напредваше към забранените части на тялото й. Забранени, но не и за него. За него, те бяха като разтворена карта, която само чака да прокараш пръсти по нея. А Аш ги прокарваше по кожата й, която настръхваше, въпреки притеснението, че могат да ги хванат на тясно.
-Аш, спри.... - шепнеше жената, но самата тя не можеше да контролира емоциите си.
Ако го беше отблъснала, младият мъж щеше да я послуша, но вместо това, тя въпреки думите си, извиваше врат и се наслаждаваше на всеки негов допир. Това изобщо не й бе в стила, не правеше такива неща, докато е на работа, но този зеленокос индивид събуждаше в нея желания, които рядко си позволяваше.
Не след дълго в стаята се разнесоха женски стонове, които дразнеха ушните миди на магьосника и го докарваха до полуда. Хапеше устните й, целуваше шията, а тя дращеше гърдите му, оставяйки леки резки. Пъшканията й бяха толкова отчетливи и оглушителни, че някои от минаващите по коридора отвън ги долавяха, ослушваха се, а после се кискаха и подминаваха развеселени. Неволно станаха свидетели на една друга страна на гилдмайсторката си, която разби илюзиите им, че е коравосърдечна, злобна жена, на пух и прах.
А нашите влюбени, те се гънеха един върху друг, телата им се протъркваха в студения под, обливайки го с капки пот, стичащи се като есенна роса. Бяха нежни, еуфорични и задъхани от екстаза, на който се отдаваха. Комбинацията им бе в пълен синхрон, достоен за опис, а дъховете, удрящи се един в друг, замъгляваха преценката им.
По едно време, вратата се отрови съвсем неочаквано и през нея мина един от учителите, който Аш познаваше бегло. Самият огнен маг Хайен Флейм. Веднъж нахлул в кабинета на предводителката си, той се сепна при гледката. На земята, шефката му се излежаваше съвсем гола, притисната от младия магьосник, който бе проникнал в нея. Изненадата им бе толкова голяма, че те се спряха, замръзнаха на място и погледнаха към него втрещено. Очите на Ив бяха разширени, устата полуотворена, но въпреки това не можеше да издаде нито дума от срам. Това бе пълна катастрофа. Мъжът ги гледаше така известно време, с ръка на дръжката, след което само се ухили, тъй като не знаеше как да реагира и проговори:
-Амиии....аз....исках да обсъдим някои неща, но....виждам, че си заета, затова ще дойда по-късно. Става ли?
Никакъв отговор. Двамата все още бяха безмълвни, потънали в дън земя.
-Ъ...да. Добре....
Пироманът се обърна и затвори вратата след себе си. Веднъж озовал се вън, той въздъхна, изсвирука по онзи начин, който правим, когато станем свидетели на нещо странно и тръгна към дъното на коридора. А любовниците, те все така стояха като статуи и гледаха към затворената врата, очаквайки всеки момент още някой да влезе и да види тази излагация.
-Пълен резил. - промълви най-накрая блондинката, незнаеща как да реагира.

Пълен? О, резила направо преливаше от чашата! Стоях все още върху тялото на Ив и не знаех как да реагирам. Всъщност знаех, но не можех да помръдна. въпреки, че не познавах мага, който се появи, срама си бе голям. Най-вече, заради това, че по някакъв начин ще ороня престижа на гилдмайсторката си, с това мое малко своеволие.
Отдръпнах се назад, като се изхлузих от тялото на Ив. Двамата се гледахме все още сконфузно и разбирахме ситуацията, в която бяхме изпаднали.
Изправих се и и подадох ръка за да се изправи. Ив ме последва, а щом голото и тяло застана редом до моето, усетих пак онази лека възбуда, която все още не бе утихнала в тялото ми. Опитах се да не и обръщам внимание, въпреки че погледа ми все още играеше по гърдите и.

- Извинявай, че те изложих...
Ив не ми отговори, а аз приех решението и. Помогнах и да се облече, а след това и аз направих същото със себе си. Дрехите ми бяха разхвърляни навсякъде из стаята и ми бе малко трудно да ги намеря всичките. Щом се облякох, погледа ми отново се върна върху гилдмайсторката, която стоеше облегната на бюрото си. Приближих се до нея, а тя протегна ръка към лицето ми. Последва нежна целувка, от която ми стана доста по-добре.
- Не се притеснявай...
- Добре, но просто...не искам да оронвам престижа ти...
Този път, аз замълчах. Заставайки от едната и страна и показах какво искам. Именно, облягайки се по същият начин, като нея, я обгърнах с ръце и я придърпах пред себе си. Така нежният и гръб и дупето се опряха в мен. Все още виждах разголеният и врат и част от гърба, по който си личаха пресните белези от ноктите ми. Отново започнах да обсипвам кожата и с целувки, наслаждавайки се на приятният и аромат. Нямаше да пристъпя към по-настъпателни действия. Просто исках да и се насладя...поне мъничко...

-Престижът си е мой за ронене.
Не знам дали думите й успяха да го успокоят, но привидно разтревоженият Аш малко по малко почна да се отпуска и успокоява. Станалото станало, не е като да й зависеше работата от това. Никой нямаше да я махне от този пост, а още по-малко да смее да й се подиграва. Знаеха на какво е способна и не искаха да се простят със здравето или още повече с живота си.
-Сигурна ли си?
-Да. Стига си мислил за това.
-Но ти все още го правиш.
Ив извърна глава назад, така че да го вижда ясно и съвсем леко се усмихна.
-От къде знаеш?
-Познавам те.
-Нима? - вдигна заканително едната си вежда красавицата.
-Така...мисля.... - леко несигурно поде нашия герой.
-Нека проверим.
Преди да се усети, гилдмайсторката го хвана за ръката и го постави да седне на столът с лице към нея. Приличаше на един от онези полицаи, които водят разпит на невинни жертви или закоравели престъпници.
-Ама...какво....
-Нали каза, че ме познаваш? Искам да видя до колко. Първи въпрос - на колко съм години?
Още с първия, Аш бе хвърлен в тъча. Знаеше, че е по-възрастна от него, но с колко, заколи го не знаеше.
-Амии....двадесет и шест....?
-Хахах, ласкател. На двадесет и девет съм.
-Изглеждаш толкова по-млада.
-Да...следващ въпрос - кое е любимото ми цвете?
-Ами...роза?
-Не. Любим парфюм.
-Ти използваш ли такъв?
-А ти как мислиш?
-Мислех, че кожата ти ухае толкова хубаво.
Севентийл обърна очи, въздъхна, но все пак продължи.
-Кой е родния ми град?
-Маджестик!
-Грешка! Как може да казваш, че ме познаваш? Изобщо какво знаеш за мен?
Жената скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Реално не беше ядосана, знаеше, че двамата не са имали време да се опознават като хората, но все пак й бе любопитно какво ще измъдри пъргавият му мозък.

Стоях буквално като пън. Приклещен и незнаещ как да отреагира. Дали наистина познавах Ив или просто знаех името и, длъжността която заемаше и няколкото малки бенки на гърба и?
Тук бе мястото да се изложа като пълен идиот, без да мога да отреагирам подобаващо.

- Ами...амии... - започнах да пелтеча, дори в самият си страх. Надявах се да не объркам нещо...ама чайте. Какво можех да объркам, като всичко си бе с главата надолу? Ужас...

Повдигнах глава нагоре, поглеждайки гилдмайсторката право в очите. Реших да бъда праволинеен, а пък каквото щеше да става. Исках да бъда поне малко честен, а не да налучквам, както направих преди малко. За това, притаих дъх, преглътнах на сухо и заявих.

- Всъщност, колкото и да ми се иска, не знам много за теб. Дори, почти нищо. Знам, че можеш да танцуваш повече от прекрасно, защото бях свидетел на това. Знам също, че не си човека, за който те имат повечето хора. Изглеждаш властна и себична кучка...извинявай...но това е само заради професията ти.

Продължавах да гледам русокоската, която се бе надвесила над мен. Наистина, не я познавах добре. Дори, изобщо. В малкото ни излизания се бяхме забавлявали до полуда, имахме няколко интересни пиянски изяви, но нищо повече. Не наех нито кой е любимият и цвят, нито любимата храна. Това ме караше да се замисля, дали всъщност, не се държах твърде незаинтересовано с нея. Трябваше да се реванширам по някакъв начин. Но първо, да видим дали щях да мина "между капките"...

Ив го слушаше внимателно и с всяка изминала дума и ставаше явно, че младежът имаше право. Какво знаеха един за друг? Почти нищо. Нима може да съществува любов между тях тогава? Да, защо да не? Човек не се влюбва във фактите за другия, а в същността му. И все пак малко предистория не беше зле, нали? Миналото е важна част от живота на един човек и не е за пренебрегване.
Жената седна на стола, облягайки гръб в облегалката и погледна право към него.
-А искаш ли да разбереш повече?
-Разбира се! - побърза да отговори Аш, за да не изглежда незаинтересован.
Красавицата си пое въздух и почна своя малък разказ. Не помнеше кога за последно бе говорила за себе си, но усещаше, че може да му се довери.
-Всъщност не знам дали историята ми е толкова интересна. Израснах в едно село близо до Маджестик. Все още си е там. Сладко, китно градче, с едни от онези къщи, които имат веранди отпред и градини в задния двор. Провинциален стил, нали се сещаш?
-Да, мога да си представя.
-И аз живеех в подобна. Семейството ми бе от пролетариата. Силно набожни и морални хора. Още от малка, майка ми искаше някой ден да постъпя в манастир и да стана монахиня. Смяташе, че това е най-правилният начин да се доближиш до богинята.
-Ти монахиня? Не мога да си го представя.
Блондинката се засмя с нотка на носталгия.
-Да...аз също не можех. Обичах родителите си, но възгледите ни не съвпадаха. До четиринадесет годишна възраст изпълнявах всичко, което ми кажеха. Ходех всяка неделя в градската църква, баща ми беше пастор там. Свирех на роял, четях библията, покланях се на гостите ни. Смирен живот. Приятен, сигурен, но еднообразен. Но колкото повече растях, толкова повече осъзнавах, че не е за мен. И един ден...
-И един ден избяга.
-Не! Не посмях да им го причиня. Но тропнах с крак и поех нещата в свои ръце. Вече бях открила огъня в себе си и просто знаех, че трябва да се развия в тази насока. Обожавах го. Смятах, че ме допълва, че ме прави завършена. Само, че с всяка следваща година по нов елемент се раждаше в организма ми. Звучи прекрасно, но за едно младо селско момиче е доста плашещо. Родителите ми никога не са смятали, че ще искам да се занимавам с политика или управление, но в крайна сметка приеха решението ми. Обаче бяха доста объркани от тези нови сили, които се надпреварваха коя да избие първа на повърхността. Отне ми доста време докато ги озаптя и се науча да ги контролирам. Вече бях пълнолетна и тогава си събрах багажа и напуснах. Раздялата бе трудна, но необходима. Нямаше да се справя сама и напълно го осъзнавах. Дойдох в големия град и бързо си спечелих славата на Момичето с петте елемента. Никой не беше виждал подобно нещо и докато някои се страхуваха от мен, други, от гилдията ми подадоха ръка и ме приеха под опеката си. Научиха ме на всичко, което знам. Нормалните магове ходеха само при един учител, наблягаха само на една стихия, а аз търчах от зала в зала, опитвайки се да наваксам. Нямах почти никакво свободно време, всяка вечер се чувствах като труп. Исках само да легна и да заспя, за да имам сили на следващият ден. Затова и не развих широк социален кръг, но не съжалявах. Дори сега не съжалявам. Когато бившия предводител се спомина, учудващо за всички остави управлението на мен. В началото беше много трудно. Чувствах се неуверена, страхувах се, че мога да предам доверието му, както и на останалите. Но с времето се сраснах с това място. Запазването му е най-важното за мен и винаги ще се стремя за благоденствието на живеещите тук. И така до този ден, в който вече държа доста голяма част от властта на държавата в ръцете си, а бремето ми се увеличава все повече и повече.
Ив замлъкна. Изглеждаше облекчена от този разговор. Бе разкрила важна част от себе си и се радваше, че я сподели именно с този, който до скоро смяташе за глупав плебей.
-Казах ти, не е от най-интересните. - усмихна се накрая тя, в очакване на някаква реакция.

Стоях и слушах историята на русата красавица. Някак си, думите и започнаха малко или много да ме разчустват. Слушайки нейната история, се сещах за своята собствена. Дори, понякога загубвах някой от изреченията и, като в главата ми се появяваха мой...собствени.

- Май не ти е интересно, а? - прекъснаха ме думите и.
Отърсих глава и погледнах към нея. Ив все още ме гледаше с красивите си очи и сякаш се чудеше какво имам в главата си.

- Не, не...извинявай. Просто се сетих за нещо...
- Какво има?
- Спомних си за миналото си...
Поех си дълбоко въздух и поех право към бюрото на гилдмайсторката. По пътя до там, се чудех дали да и разкажа и аз нещо за себе си. Мисля, че бе редно да го направя. Все пак, тя разкри доста голяма част от себе си. Трябваше да върна жеста...
Щом стигнах до бюрото, скочих отгоре му и се настаних удобно. Пуснах краката си от единият му край и обърнах глава към Ив.
- Навярно, тази история не съм я разказвал още от детството си, но мисля, че ти трябва да я чуеш. Може би, няма да е по-интересна от твоята, но пък това си е моят живот.
Живях в малко градче, недалеч от Летящият град. Живях или може би...съществувах. Бях дете без цел, посока и желания. Тичах по улиците, играех си, бях нехаен хлапак. Ден след ден се нижеха, а косите ми растяха със скоростта на дърветата. Не се интересувах от нищо и никого. Имах скромно и добро семейство. Двама мили родители, а когато навърших седмата си година, се сдобих и със сестричка...не за дълго. Семейството ни бе много сплотено, а майка ми бе най-грижовният и любвеобилен човек, който съм срещал някога. Целуваше челото ми всяка сутрин щом се събудех и вечер, преди да ме приспи. Дори след петнайстата ми годишнина, продължаваше да го прави. Винаги бях нейното "малко цвете", както ме наричаше тя.
Както казах, живеех безгрижно. Под майчиното крило се научих да обичам и уважавам както хората, така и природата. За нея, ми помогна татко - Крейг Сайръс. Той работеше почти денонощно, като повечето време прекарваше на полето. Дори спеше там. Ако исках да го видя, ми се налагаше да тичам няколко часа извън града, докато стигна до поляната където отглеждаше растенията си. Обичах да ходя при него. Още преди да изкача малкият хълм, на който се намираше той, виждах лилавото поле от цветя, което самият той създаваше с магията си, а после грижливо отглеждаше, а накрая продаваше за да може да ни отгледа. Там за първи път се докоснах до магията, която притежавах. Той ми показа как да я използвам, но не и как да я овладея. Просто се случи нещо, което преобърна целият ми свят наопаки...
Прибирайки се от полето, изморен и изгладнял, все още влачех малките си крачета по прашната улица. Колкото повече наближавах къщата ни, толкова по-широка бе усмивката на лицето ми. Знаех, че когато се прибера, майка ще ме посрещне с топлите си обятия и вкусните гозби, които бе приготвила. Щом стигнах града ни, забързах още повече. А виждайки оградата на малката ни къщурка, сърцето ми затуптя лудо. Забързах се, отворих вратата рязко и там видях за последен път сестричката си. Телцето и стоеше обездвижено и побеляло в ръцете на майка ми. Тя я беше притиснала силно до себе си и крещеше от болка или яд. Виждайки тази гледка, се спуснах бързо към тях. Дори не смеех да говоря. Просто ги наблюдавах. По вратлето на сестричката ми имаше увито въже, а краят му бе прерязан от нож. Мама изплакваше очите си в този момент, а сълзите и капеха върху собственото и дете.
Няколко часа по-късно, се прибра и татко. Не бе го правил от няколко седмици, но научил от съседи злополучната вест, той бе зарязал всичко и бе тръгнал към дома ни. Завари ни в хола, където все още прегръщах майка си, която не спираше да плаче. Попита ни единствено "къде е тя?". По-късно го видях как заравя тялото и под едно дърво, в собствената ни градина.
От този ден, родителите ми се промениха. Татко забрави за градините, които гледаше, а мама...тя просто спря да живее. Стоеше на любимият си стол и по цял ден гледаше през прозореца, сякаш чакаше някой. Някой, който никога нямаше да се върне. Тя забрави за любовта, която всекидневно раздаваше на хората около себе си. Очите и станаха тъжни, ръцете сухи, а устните сиви. Скоро и техните тела легнаха до това на сестричката ми. Поболяха се от мъка и Елисандра ги прибра при себе си.
Тогава останах наистина сам. Събрах багажа си, като взех най-личните си вещи и поех по пътя си. Заключих вратата на къщата, хлопнах малката дървена порта и хвърлих ключа по пътя, докато пътувах за малката нива на татко. Там живях няколко месеца, като продължих да отглеждам неговите цветя. Така събрах достатъчно пари, за да стигна до Сто слънца и да започна да се обучавам...

Внезапно прекъснах историята си, като сведох глава надолу. Прикрих лицето си с ръце, а по дланите ми се стекоха първите сълзи. Спомняйки си за собственото си минало, се разплаках. Не бях разказвал на абсолютно никого за тази история...до сега. Сълзите ми продължиха да се стичат по дланите ми, ала не можех да ги спра. Плачех като малко дете, каквото съм бил винаги...

Какво да кажеш в подобен момент? Какво да направиш, как да подходиш? Как да успокоиш едно сърце, което кърви, а ти в същото време го обичаш? Една прегръдка би ли свършила работа? Би ли заличила лошите спомени, би ли променила миналото? Има ли силата да се върне назад във времето и да преобърне хода на историята? Не, никой няма тази сила, но това не значи, че тя ще ти се свиди. Напълно ненужна и все пак вдъхваща ти силата да продължиш. Болката няма да спре, няма да изчезне, но поне ще знае, че има на кого да се подпре.
Така и Ив трогната и натъжена от историята на Аш не знаеше какво друго да направи освен да го прегърне. Никога не го беше виждала такъв до сега. Никога не е предполагала, че е възможно да го види в подобно състояние. Него, който винаги е усмихнат и лъчезарен. Него, който понякога дори е изнежен или пък се прави на шут. Него, който винаги изглежда щастлив, без никаква тревога на света. Сега, рухнал, ридаеше като малко дете, закрил очи, за да не го гледа, но без да може да спре. Не, тя нямаше да го остави сам. Минавайки пред него, обви ръце около врата му, стигайки чак до гърба и го притисна силно, меко и плътно до себе си. Челото му се опря на рамото й, а сълзите напояваха ръкава на дрехата й. Милвайки косите се опитваше да го успокои, а той като че ли, малко по малко се съвземаше.
-Спокойно, всичко е наред. Тук съм! Тук съм!
След още няколко минути, младият мъж я хвана за китките и я изтласка съвсем леко от себе си, след което се зае да бърши сълзите си.
-Съжалявам...не знам какво ми стана.
-Няма проблем. Човешко е да плачеш. Никой не е застрахован от подобно нещо. Съжалявам за семейството ти Аш, наистина. Само мога да си представя какво е.
-Не съм предполагал, че някой ще ме види по този начин.
-По-добре ли си сега?
-Да, може да се каже.
-Добре. Тогава искаш ли да отидем да ги видим?
-Моля?
-да отидем в къщата ти. Късно е, но ще дойда с теб.
-Но защо....
-За да се сбогуваш. Виждам, че не си ги пуснал все още. Трябва да ги оставиш да почиват в мир. Хайде, няма значение къде е. Имаш нужда от това. Нали...?
Зеленокосия се замисли за момент, но колкото повече дълбаеше в душата и ума си, толкова повече стигаше до същото мнение.
-Да....имам.
-Тогава води пътя.
Севентийл го хвана за ръката и го поведе извън кабинета си, а веднъж озовали се пред главния вход, бе негов ред.

/Тед, прецени къде ще е удобно да ти се намира къщата. В гората ли, на някой от пътищата ли и пиши там./

Измъкнахме се доста бързо от тренировъчната зала, която се намираше в мазето.
Честно казано, имаше нещо доста извратено в цялата тази идея, да си обучаваш учениците под земята. Но, отиди ги разбери тези магове, какво всъщност им е в главите. Въздушните - под земята, ние пък се учим в някакъв затънтен кабинет, вместо всеки ден да провеждаме тренировките си в горите, които се намират в покрайнините на града. Абе, бюрокрация!

Но, от тук нататък си нямах и на идея какво да правим. Нито къде да ходим, нито с какво да се занимаваме. В главата ми бе само едно - новата ми визия, която забелязвах на всяка една крачка пред себе си. Все още усещах онази леко-приятна болка на долната си устна, която ми напомняше за двете обеци, които се намираха там. Дори, дръзвах да си поиграя с езика си, като го тиках между зъбите и устната си, бавно прокарвайки го от едната, към другата обеца. а докоснех ли току що разраненото място с език, ме парваше лека болка, която ме караше бързо да го отместя от мястото.
Въпреки това, се чувствах приятно. А щом видях и отражението си в едно от стъклата, така се захласнах по новият си външен вид, че без малко щях да се пребия в няколко ученици. Добре, че беше Роза да ме дръпне настрана, че сигурно щеше да има някой друг счупен нос или крак в повече.
- Ей, реших какво да правим! - възкликнах самодоволен и се обърнах право към Роза, която ме гледаше с учудено изражение. - Ти нямаш ли уроци днес?
- Не мисля.
- Аз пък мисля, че един път трябва да те видя и теб в действие. Хайде...
В следващият миг, хванах Роза за ръката и я повлякох право към онази зала, в която се обучаваха огнените магове. По пътя за натам, се сетих за нещо, което щеше да ни пречи. В момента, до колкото си спомням, там беше онзи малък подлизурко, който не исках да виждам поне няколко дни. Точно за това и всичките планове в главата ми се промениха. Обаче, преминавайки през коридорите, стигнахме до кабинета на Ив, който бързо привлече вниманието ми. С Роза си хвърлихме по един "бърз поглед" и двамата разбрахме какво искаме. Запътих се към вратата, ала тъкмо преди да я отворя, дочух отвътре някакви гласове. Единият, можех да се закълна, че бе нейният. Обаче, другият глас не ми бе познат. За това се отдръпнах назад и хванах Роза преди да е отворила вратата.
- Нека да я изчакаме отвън, явно е заета.
Двамата се отдръпнахме на около два метра назад, облягайки се на един от прозорците.
Дори самият аз реших да седна на парапета, което ми се стори доста по-добра идея от това, да стърча като маркуч пред кабинета.
Минутите започнаха бавно да се нижат една след друга. Знам, че нямах часовник да отброявам времето, но си отчитах минутите, като наблюдавах един от лунните лъчи, които падаше право върху крака ми. Светлината отразяваща се върху него се местеше с всяка минута, а вече бе изчезнала, когато ние все още стояхме и чакахме нетърпеливо.
Реших да се разнообразя, докато Ив излезе. Погледнах ръцете си и ми хрумна идея, която можех да направя. Обърнах длани към лицето си и освободих част от магията си, насочвайки я право натам. Пускайки няколко снопа светли лъчи, ги оставих да се концентрират в дланите ми, докато не се образува малка енергийна топка. После, с помощта на едно от най-странните умения, които бях научил до сега, успях да пресъздам петдесетина сантиметрова кремава панделка, която щях да използвам след минути.
Стиснах я здраво в едната си длан, а в другата оставих отново малко енергия, използвайки някои от другите си умения. Щом енергията се изпари, на нейното място се появиха три малки зрънца, с големината на кърфица. Трябваха им само няколко секунди за да се разпукат и от тях да започнат да се подават малки зелени стъбълца. Освободих малко енергия за да ги подхраня и ги накарах да започнат да растат стремглаво. Стръковете им започнаха да се увиват нагоре в ръката ми, достигайки почти двадесетина сантиметра, когато най-накрая по тях се появиха листенца. След тях ги последваха и три зелени пъпчици, които се разпукаха веднага, щом се оформиха докрай.
Скоро в ръцете си държах три красиви рози, които внимателно завързах една за друга с бежовата панделка. Но, вратата пред нас така и не се отваряше, докато най-накрая не чух онова изщтракване, което бе характерно за старите дървени врати...

-Неизбежно е! Трябва да го разбереш преди да е станало твърде късно.
-Не приемам думите ти за правдоподобни.
-Предлагам ти сделка, Ив. Нима си толкова самоуверена и егоистична, че ще обречеш подчинените си на смъртна опасност?
Жената стоеше на креслото си, както винаги когато приемаше посетител в кабинета си. Лицето й бе изпънато, показалецът тропаше по повърхността на бюрото като нервно потръпваше. Очите й бяха присвити, студени и дори леко злобни.
-Не мисля, че ги подлагам на каквото и да е. Малкият ви...бунт....няма да има успех.
-Сигурна ли си в това? Напълно ли си убедена? Не ми изглеждаш спокойна.
Мъжът пред нея се бе облегнал на стола за посетители и всячески се опитваше да я убеди в правотата на думите си. Дългата му до раменете черна коса падаше свободно, погледа му бе пронизващ, но някак смирен. Тембърът на гласа му показваше, че иска да избегне фронтален сблъсък. Не искаше излишни жертви, а ръцете му все така бяха покрити с белите ръкавици, с които не се разделяше.
-Приеми го! Или се съгласи на промяна в реформите или ще се срещнем на бойното поле.
Гилдмайсторката се ядоса и се изправи рязко и заплашително.
-Или мога да те убия още сега и всичко да се реши.
-Може да опиташ. Но даже да успееш няма да промениш нищо. Дори аз да умра другарите ми няма да се откажат.
-Не ме плашиш с това, Клайд.
-Може би! Но не ми се вярва. Давам ти последен шанс.
Жената някак смекчи състоянието си. Мускулите на лицето й се отпуснаха и тя се облегна на бюрото. Отчаянието се прокрадваше в организма й и мъжът го виждаше, ясно като бял ден.
-Не мога....Знаеш, че нямам тази власт дори да искам.
-Това не е вярно. Можеш да промениш нещата. Кмета те слуша.
-Кмета дори не е в града. Заместникът му ме ненавижда, никога няма да се съгласи на промяна в управлението.
-Много жалко....
Тъмнокосият се изправи, извърна се и тръгна към вратата. Спря се в крачката си и се обърна отново към лидерката.
-Явно няма да избегнем жертвите. Разкарвах се напразно. Бъди готова Ив Севентийл. Бъди готова защото когато най-малко очакваш ние ще нападнем. А тогава...дано Елисандра ви е на помощ.
Вратата се отвори и непознатия за Аш и Роза, които седяха на прага й мина покрай тях като за малко не се блъсна в рамото на младия маг. Предводителката го последва, за да се обеди, че напуска сградата и там видя възлюбеният си с рози в ръка. Когато го съзря се стресна. Разговорът, който току що проведе бе изключително важен, съдбоносен, предвещаващ буреносния облак, от който всички се страхуваха. Най-накрая мистерията бе разбулена. Най-накрая разбра кой бе причината за толкова много случки, като се почне от изчезването на книгата, през смъртта на Лаура, та чак до тук. Дълбоко в себе си винаги е вярвала, че именно братството на ренегатите ще нанесат удара, но никога не е намирала доказателства. До сега. По някаква необятна причина, един от тях дойде тук, разкри плановете си и я предупреди. Защо....
Аш забеляза замисленият й, притеснен вид и веднага понечи да я докосне. Чак сега тя забеляза разликата във външния му вид и въпреки, че й допадна, не го показа, защото сърцето и мозъка й бяха пълни с много други, по-важни мисли. Та съвсем скоро можеше да го загуби. Него, както и много други.
-Ив, какво има? Добре ли си? Кой беше този?
Красавицата се обърна към него, после към Роза и....замълча. Не, не можеше да им каже истината. Така само щеше да ги притесни. Не можеше да сподели на никого, дори на най-приближените си. Щеше да настане паника. Преди война винаги има елемента на страх, а когато човек се уплаши той не уплътнява защитата си, той става още по-уязвим. Не искаше това за учениците си, затова щеше да пази тази тайна, ако трябва и до гроб, а той изглеждаше толкова близък и скорошен.
-Да...добре съм...това беше...един стар познат. Просто ме изненада, това е. Рози? Много са хубави.
Блондинката ги хвана машинално, все едно изобщо не беше тук. Не изглеждаше на себе си.
-Аз...извинете ме, но имам работа. Съжалявам....
И без да дава повече обяснения ги подмина, оставяйки ги да се чудят и маят какво се случва и се изгуби надолу по коридора. Всъщност имаше един човек, само един, на когото можеше да разясни ситуацията и сега щеше да отиде точно при него.

Да те влачат за косата със сигурност не беше едно от най-приятните изживявания, които могат да ти се случат. Аш на няколко пъти мислеше, че скалпът му се се откъсне от черепа и ще остане в ръката на учителя, но това така й не ставаше, което само увеличаваше и протакаше агонията му. Тялото му се суркаше по пода, а той нито можеше да възрази, нито да се отбранява. По всякакъв начин, блондинът го бе обезоръжил, обезвредил и принизил до нивото на гнида. Не, че искаше да го унижава, е добре, може би малко, но не това бе основното. Време беше необузданият млад мъж да си намери майстора и иронията е, че не очакваше някога той да се открие в лицето на перкавия ментор.
В кабинетът си, Ив четеше книга, но думите по-скоро преминаваха през главата й, отколкото да се набиват в нея. Буквите се мрежеха пред очите й, подпухнали и изморени, а ръката подпираше клюмналата й на стани глава, която току да падне от плещите й. Иначе красивата жена изглеждаше така сякаш не е спала от дни и нищо чудно ако това бе самата истина. Фактът, че и да искаше не можеше да се унесе допълнително тровеше съзнанието й, правеше я изнервена и дребнава. Все на нокти, все озъртаща се, а в същото време нуждаеща се от голяма доза почивка.
Видът й ни най-малко не учуди Скай, реално той знаеше защо изглежда така, но бе отместил този въпрос на заден план, защото веднъж отворил вратата, строполяса земния маг на пода пред бюрото й, като чувал с картофи и невъзмутимо заяви:
-Това мисля е твое!
Блондинката остави четивото и огледа и двамата. Преподавателят изглеждаше прекалено сериозен и дори ядосан за характера си, а Сайръс, едно тъмно лилаво петно зееше като бездна върху окото му, а погледът му бе покорен и забит в земята.
-Не съм сигурна! Прилича на Аш, но не съвсем. Ти ли го трансформира така?
-Ти се радвай, че само това му направих. Косата и обицата са от мен, синината е бонус.
Хубавецът се извърна и тресна вратата след себе си, запътвайки се към стаята си, където смяташе най-накрая да си поспи. Сините му обеци все така блещукаха и тракаха на ушите му и никой повече нямаше да ги докосне.
От друга страна, веднъж останали сами, Севентийл се надигна, заобиколи бюрото и се облегна на него, подпирайки дланите си на ръба му.
-Какво направи да го ядосаш толкова?
Младият мъж помълча известно време, но знаеше, че няма как да крие каквото и да е от нея, затова не му оставаше нищо освен да си признае.
-Добре де. Скучно ми беше. Ти не ми обръщаше внимание, с Тес искахме да направим нещо щуро и му откраднахме обеците.
-Откраднахте му...обеците???
Очите на жената се ококориха, много добре знаеше колко скъпи са бижутата за Скай и някой да посмее дори да ги доближи....нищо чудно, че го беше нашарил така хубаво. Но вместо да му се скара или развика, лицето й се смекчи, една блага и покровителска усмивка се появи на него, като майка, която гледа детето си, направило поредната беля и промълви:
-Аш....съжалявам, че последните дни съм дръпната. Разбери, че имам задължения, които идват на преден план. Не само пред теб, но и пред самата мен. Колкото до Скай....не е болка за умиране. Познавам го, сигурна съм, че утре дори няма да помни за това.
-Аз ще помня. Ще помня още дълго.
Чак сега зеленоокия се изправи и изтупа дрехите си от събралата се прах от килимите на имението. Отиде до нея и я прегърна силно и плътно, а тя положи къде от изтощение, къде от нужда за близост, глава на рамото му.
-Сега имаш ли време за мен?
-Имам, глупаво момче.....

/Тед, свободно РП/

Стана ми хубаво от думите и. Усмихнах се широко и се наведох надолу, като положих устни върху нейните. Целунах я леко, като и позволих тя да поеме инициативата. Просто не исках да пресилвам нещата и да се държа грубо. Ала, щом усетих езика и, който се плъзна в гърлото ми, всичко си дойде на мястото.Притиснах я силно към себе си и прокарах пръсти в косите и.
Целувката ни не продължи прекалено дълго. Може би, колкото да ми спре дъха и да изпитам огромна нужда да си поема отново глътка въздух. А когато се отдръпнах, реших да и разкажа случилото се и как достигнах до посиняването на окото ми. Разказах и всичко. От ситуацията, в която бяхме в тайните помещения, за които и не предполагах, до хрумването ми да откраднем обеците на учителя. После и споменах за преследването, малкото ни обикаляне и най-вече за частта с нападението, като не пропуснах всяка една подробност от използването на магията.
Ив през цялото време ме слушаше и ту се смееше, ту ставаше сериозна, опитвайки се да разбере, какво всъщност имам в предвид с думите си.
Щом приключих разказа си, тя ме перна през бедрото с ръка и прихна да се смее.

- Сериозно, Аш...понякога си много глупав.
Не и отвърнах, а и нямаше нужда. Прегърнах я силно към себе си и я целунах отново. Тогава, ми хрумна един въпрос, който малко или много се въртеше в главата ми през последните няколко дни:
- Бих искал да зная, какво се случва. Имам в предвид, че всички сте толкова...объркани. След като те видях онзи ден с мъжа, който излезе от кабинета ти, сякаш в гилдията е паднала някаква бомба...или ще падне. Нищо не разбирам...
Наистина се чувствах объркано. Не се бях замислил, но след като видях, как Скай се побърка за собствените си обеци, сякаш във въздуха витаеше един необясним страх във всички, които знаеха всъщност за какво става дума...