Голямата Бална Зала

First topic message reminder :

По време на празник или в края на годината всички членове на гилдията се събират и организират балове в различни стилове и тематики. Самата зала е огромна, в бели и кремави цветове. В краят й има бял роял от слонова кост. От тавана се спуска кристален полилей, а по белите стени са гравирани сребърни нишки. Балната зала показва величието на това общество в сравнение с другите.

Стиснах големия лист в ръце и се запътих към импровизирания бар, зад който Тес ми обясни, че стоят нещата. Мушнах се зад него и възкликнах.
- Уауу...
Пред мен имаше поне десетина кашона и двойно повече каси с алкохол. Приближих се до тях и ...прихнах да се смея. Някой умник, не знам кой, бе сложил алкохола в каси. Каси!? До сега никога не бях виждал такова нещо! Вярно, нещата се слагаха в кашони или по-скоро аз си мислех, че така се прави, но все пак несъразмерните дупки на касите издаваха грешката, която бяха допуснали. Даже, някой от по-тумбестите бутилки бяха обърнати с гърлото надолу, за да могат да ги промушат някак си.
Примирих се с това и се захванах за работа. Оставих листа на плота и започнах да размествам кашоните. С пръст скъсвах тиксото с което бяха залепени и после поглеждах вътре. Разпределих ги първо на твърд алкохол и по-лек ( в случая отделих вината от уискито ). Заех с с проверката на вината, като вадех бутилките от всяка каса и ги преброих внимателно. Във всяка каса имаше по дванадесет бутилки висококачествен пенлив алкохол. Когато ги преброих погледнах в списъка - пишеше, че трябва да има точно дванадесет. Зачертах ги и се заех с останалите. Червеното вино си бе тук, бялото вино, уискито, коняка и онова кафявото лигаво питие, което жените обожаваха.
Сгънах списъка на две и се заех с храната. За нея, трябваше да отида до трите големи маси, върху която бе наредена храната. На първата бяха салатите, сирената и по-леките храни, предназначени за началото на бара. Там, всичко бе идеално. На втората - мръвки и глезотии! Лигите ми текоха през цялото време докато броях, но не смеех да си взема нищо. Е, добре де! Имаше едни много вкусни хапки от топено сирене, които бяха наредени доста несиметрично. Престорих се че ще ги броя и нареждам, а докато го правех, скрих няколко хапки в ръкава си. Огледах се около себе си и налапах няколко бързи в устата. Сдъвках ги и ги преглътнах с най-голямо удоволствие.
Проблема бе, когато стигнах до сладкото и десертите. Вкусотии много, но не само ние бяхме съществата, които обичат да услаждат живота си. В единия ъгъл на масата имаше прясно направени палачинки, пълни с мед и поръсени отгоре с орехи.Точно те бяха най-големия проблем, който съзрях. Не, не липсваха, нито бях ял от тях. Но една върволичка мравки се бяха докопали до големите чинии и лакомо крадяха от меда. Приближих се до чиниите и се надвесих над тях, наблюдавайки групичката бързоходи мравки, които топяха муцуните си в меда и правеха малки балончета в тях. Тази която свършеше първа с работата си, се обръщаше и най-нагло си тръгваше от чинията, като пълзеше по покривката надолу, следвайки задната част на групата. Можех да сравня тези мравки с доста добре организирана престъпна група, ако бяха с размерите на човек. Малките им мозъчета, които можеха да мислят само за храна, така добре контролираха инстинкта им, че животинките се бяха наредили в идеално права колона, изчаквайки се две по две в редица. Първите две мравки стигаха до меда, взимаха си от него и се връщаха към задната част на колоната, запътвайки се към тайната си щаб квартира.
Харесах си една мравка, която тъкмо бе омацала муцуната си в меда. По щипките и имаше една малка капчица, която тя с доста голям труд повдигна и се обърна назад.

- Ах ти, малка гадинке! - възкликнах, като духнах с уста към нея. Антенките и се разклатиха смешно и тя погледна нагоре.
Едно от крачетата и се повдигна към мен, потрепервайки. Дребосъка явно видял голямата ми глава се изплаши и с бърза крачка се насочи по обратния път, от който бе дошла. Реших да я проследя. Тя мина покрай цялата колона, която се бе наредила върху покривката, спусна се надолу по нея, стигайки до крака на масата. От там внимателно се прехвърли върху дървеният и крак, като внимаваше да не падне и после централно на пода, като дори и капчица мед не изпусна. Признавам си, доста добър войник беше. А малкия войник, неотлъчно следваше колоната от свои събратя, наредили се в очакване на своята порция храна. Колоната преминаваше през почти цялата зала, въртейки се по улеите на плочките. Тук наляво, там надясно, докато най-накрая, мравките не се скриваха в една дупка в стената. А малкият войник, с щастливо навирени щипци, точно там се скри. Така и не го видях повече. Изправих се, изтупах дрехите си и се огледах. Видях някакво разрошено момче да преминава покрай мен. Хванах го за рамото и го попитах каква е работата му тук. То ме погледна с доста глупава физиономия и ми отвърна :

- Ъъ...мияч съм тук, господине. От обслужващият персонал.
- Имаш ли работа сега?
- Ами, да. Нося чинии по масите, за празненството.
Помолих го учтиво да се заеме с малките дребосъци, дръзнещи да изнасят храна. Не че аз не можех...всъщност, помолих го защото не можех да го направя. Жал ми беше да ги гледам, камо ли а ги изтрепя. Момчето ми кимна в съгласие и изтича някъде из залата. След около две минути се върна с препарат и парцал, запътвайки се към масата. С парцала избута мравките от масата и внимателно напръска всичките и крака, за да може да не се качат повече нагоре. После направи същото и с цялата колона стигайки до дупката и я напълни сигурно цялата с течност. После се върна при мен и ми каза че е готов.
- Добре, благодаря ти. Сега си свободен.
- Благодаря, господине.
Хлапето изчезна, оставяйки ме със задоволство в сърцето, че съм накарал някой да свърши нещо добро.
В следващите десет минути приключих с проверката на храната. Взех си списъка и отидох при Тес, който обясняваше нещо на едни момчета.
- Ей, Тес...
- Кажи, братле. Готов ли си ?
- Да. Всичко е на лице. Нещо друго?
- Не. Почивай си.
- Може ли да ида да се преоблека? Ще дойда, може би към осем, когато всичко започне.
- Както прецениш, Аш. Както прецениш. Хайде бягай, че аз имам още работа.
- Добре друже! - праснах го приятелски по гърба и изчезнах по коридорите. Време беше да вкарам плана си в действие и да се преоблека подобаващо за празненството. После се надявах никой да не ме види по коридорите или как излизам от стаята си, за да не ме разпознае.

Веднъж влезли в балната зала, очите на Азии щяха да паднат от орбитите си, въпреки, че маската й ги прикрепяше. Беше божествено. Огромна бяло-кремава зала. Сребърните нишки в стените ги караха леко да блещукат. Голямата тераса сега бе отворена и от вън навлизаше мекият и прохладен ветрец. Масите бяха покрити със снежни покривки, а върху тях прилежно подредени прибори и кристални чаши, които отразяваха кристалните висулки от огромния спускащ се полилей. По продължението на ъглите - саксии с всевъзможни красиви растения, а единия край божествен бял роял. Цялата сграда, цялата общност толкова си приличаше с тази в Илион, че момичето разбираше защо двете територии са в толкова приятелски отношения. Голяма част от елфите, които се раждаха с елемент от природната стихия в кръвта си, идваха именно тук, за да се обучават. А гладиаторите, те не отстъпваха по дружество. Феникс и Илион винаги щяха да бъдат съюзници. Съюзници по произход, съюзници по религия и вяра, и нищо нямаше да промени това.
Още не стигнали и до половината помещение, към тях пристъпи една висока, красива руса жена, с разперени в страни ръце. Роклята й бе от черно кадифе с голямо деколте, показващо част от пищната й гръд. Около кръста имаше закачен красив сребърен колан, инкрустиран с диаманти, а на главата си бе поставила малка черна шапчица, от която се спускаше съвсем късо дантелено було, колкото да закрие едната половина от лицето й и то до някъде, защото под черният прозрачен плат, все пак блестеше едно от очите й.
-Евенстийл! - провикна се жената и привлече вниманието им.
Гилдмайсторът изкласи над останалите си подчинени и също се запъти към нея.
-Ив!
Двамата се прегърнаха, след което той я целуна по ръката.
-Изглеждаш чудесно.
-Аз. Виж се ти. Не съм те виждала от година, а не си мръднал дори с бръчица.
-Същото може да се каже за теб. Как си, фурио? Как са елементите ти?
-Хах, както винаги. Покорни.
Раян се надвеси над Разир и прошепна в ухото й.
-Това е Ив Севентийл - предводителката на маговете. Като нашия Елрон. Тя е най-силният маг в света. Притежава всички пет природни елемента.
-Лау...
-Да, всеки това би казал. Отгоре на всичкото е откачена.
-Не изглежда на луда.
-Не, не луда, но ядоса ли се, става наистина опасна.
Двамата гилдмайстори се приближиха до тях.
-Ив, познаваш най-добрите ми учители.
-Добър вечер, г-жо Севентийл - поклони й се Неш. - За мен е чест да ви видя отново.
-Честа е моя, г-н Валантайн.
После се обърна към Тайлър и си размениха същите любезности.
По това време гостите от града почнаха да прииждат и залата малко по малко да се изпълва с хора.
-Тези младежи от друга страна виждам за първи път.
-Да, така е. Ив това са Раян. - поклони се леко той - и Азии Разир, наша току що новопостъпила ученичка.
Момичето също се поклони, повдигайки леко роклята си, както е по етикет, а после просто се усмихна както си обичаше тя. Блондинката й отвърна също с усмивка. Макар и обикновено сприхава, днес беше в настроение.
-Раян е братовчед на Роза.
-Така ли? - попита с любопитство жената.
-Да, милейди.
-Не знаех. Малката пак е скрила от мен. Сигурна съм, че скоро и тя ще довтаса и ще почне да скача наляво надясно. Щом си й братовчед, знаеш каква е.
-Хаха, да знам. Макар и кралска особа така и не можа да се научи на възпитание.
-Че за какво й е? - контрира го Ив. -Прекалено добрите обноски не водят до нищо хубаво, от мен да го знаеш.
-Чакай, чакай. Какво? - намеси се Азии, обръщайки се към приятеля си. -Как така кралска особа?
-Хах, май и той като Роза обича да скатава някои подробности. - пошегува се Сард.
-Да.... - почна да се чеше по тила младият елф -Май забравих да ти кажа. Братовчедка ми е една от принцесите на Илион.
-Моляяяя?
-Ами....да.... бяха две. Тя и...Лаура, по-голямата ми братовчедка, но тя....загина.
При споменаването на името й всички от малката групичка наведоха глава или помръкнаха. Всички я познаваха много добре, тя самата беше повече от ученичка тук и престолонаследник на Илион, преди да я убият, а баща й, чичото на Раян да се оттегли от престола и на власт да дойде новата кралица.
-О...съжалявам... - измънка червенокосата.
-Всички съжаляваме. - обади се Неш. -Ако не се беше случило това нещастие, сега нещата можеше да са много по-различни.
Значи съдбата на цялата елфска и хорска държава се е държала на тънък конец и се е решила от смъртта на една принцеса. Да, наистина всички съжаляваха. Но най-много съжаляваше един млад мъж, който все още стоеше в стаята си и се приготвяше за предстоящият бал.
-Но нека не говорим за такива неща точно тази вечер.
-Добре...А това прави ли те и теб принц?
-Хаха не. Не ме прави.
-Жалко.
-Не е толкова бляскаво, колкото си мислиш.
Разговорът им бе прекъснат от двама индивида от мъжки пол, които се открояваха като цветя между присъстващите. Ще попитате кои са те? Нека не ви държа в неведение. През голямата порта преминаха не кой да е, а Хейз Бишъп - единият от преподавателите на земните магове и колегата му Скай - този на въздушните елементалисти. Русата коса на по-младият мъж се вееше като коприна, а красотата му озаряваше мястото, напълно вписваща се в атмосферата. Лъчезарната му, непукистка усмивка не слизаше от лицето му и двамата приятели, изглежда пак се дразнеха един друг.
-Казвам ти, че не е пелерина.
-Скай. Чиста пелерина си е. И тези обеци. Стига бе, пак ли си с тях.
-Ей, фешън са.
-Да бе.
-О, я да мълчиш. Та ти си с женска роба.
-Моля? Ако искаш да знаеш едновремешните владетели на Памуковата планина са носели точно такива роби.
-Хейз, ти не си от Илион.
-Но прадядо ми е.
-Явно и роклята му си взел.
-А... - тъкмо понечи да каже нещо зеленокосия, когато поредният им малък спор бе прекъснат предвидливо от предводителката им.
-Бишъп, Скай, елате тук. Вижте кой пристигна.
Когато двамата учители видяха гостите, напълно забравиха за язвителните си забележки. Земният маг се усмихна приветливо, а русият красавец направо подскочи. Изтича до тях и чукна юмрука си в този на Валантайн, който изглеждаше също толкова радостен, че ги вижда.
-Неш, дружеее....
-Скай, разпоретино такава. Много време мина.
-Твърде много, приятелю. Как я караш?
-Виждаш, занимавам се с идиоти.
-Хаха, на мен ли го казваш? Виждаш ли я тази госпожичка тук? - посочи той към Хейз -Всеки ден се опитва да ми дава модни съвети.
-Абе ейй....
Всички прихнаха в бурен смях. Даже Азии, която не ги познаваше, но вече ги харесваше. Бишъп поздрави Елрон и останалите, като не пропусна да се запознае и с младото момиче.
-Много ми е приятно, Хейз Бишъп.
-Азии Разир. - отвърна с усмивка тя.
-А това е Раян. Знаеш ли, че той бил братовчед на Роза.
-Сериозно? - възкликнаха едновременно маговете.
-Да, да не повярваш.
-Това старо куче Арманд. Не знаех, че има племенник.
-Май доста хора тук не знаят.
Групата продължи да разговаря като наваксваха за изпуснатото време, кой от кого по-ентусиазирано. За сега всичко вървеше добре, настроението бе приятно, а още много много гости щяха да пристигнат.

/Азии, описваш първи впечатления от присъстващите и ситуацията, мисли, реакции и т.н. Ако искаш се включи в разговор с някой, или няколко човека, позволявам ти и да говориш от тяхно име, стига да се съобразяваш с характерите им. За тази цел прочети обясненията им, с определените теми. Ако нещо те затруднява или не разбираш питай на ЛС/

-Това е Ив Севентийл - предводителката на маговете. Като нашия Елрон. Тя е най-силният маг в света. Притежава всички пет природни елемента. -
-Лау...-
-Да, всеки това би казал. Отгоре на всичкото е откачена.-
-Не изглежда на луда.-
На Азии ченето й щеше да падне. Жената бе красива. Бе гилдмайсторка. Бе най-силният маг, а отгоре на всичко притежаваше всичките пет природни елемента?!? Нищо чудно че е най-силният маг в света. Азии бе изумена от Сто Слънца. Не очакваше това. Определено. Бе чувала че даже имат учителка която може да лети по рождение, без да използва магията си. Това също си бе удивително както и единствено по рода си. Азии много искаше да се запознае с нея. Също така бе чувала и че е много красива и симпатична. Знаеше че лесно се привързва към учениците си. Точно такъв учител искаше Азии. Тя скришом погледна към Тайлър и се усмихна.
Като се замисля... и той не е лош... Даже е страхотен. каза си тя. Леле... защо не се родих с някаква супер яка водна дарба? Тук е върховно! Не че се оплаквам от Фрей-Филт... за МНОГО краткия ми престой чувствам че сърцето ми ще остане там, но все пак. Погледни това място! Колко ли много древни книги има? Колко ли много можеш да научиш от учителите? Охх, стига съм си фантазирала. Но все пак... ех... хмм Раян има роднина която е кралска особа? Сладко. Момичето ми звучи симпатично. Сигурно днес ще я видим. Чакай... кой е този?
Азии прикова погледа си към рус младеж, който вървеше много уверено и разговаряше с другаря си. Мъж с дълга зелена коса и красива усмивка.
Мъжете явно се драчеха те се приближиха и Азии ги огледа по-добре.
Научи името на единия. Скай. Тя го огледа отгоре до долу. Странни обеци. Помисли си тя.
-Много ми е приятно, Хейз Бишъп.
-Азии Разир. - отвърна с усмивка тя.
Тя насочи поглед към другаря му. Да не би тези двамата да бяха учители? Изглеждаха много симпатични.
Те се заговориха нещо за така наречената Роза. Явно бяха стари приятели. Азии се усмихна. Сърцето й се затопли от сладката картинка. А и хората тук не изглеждаха като берсерки готови да разсекът някое плюшено мече. Сега като се замислеше, Азии никога не бе харесвала плюшени мечета.
Тя забеляза, че Скай с е отделил от глупата и просто ги слушаше, но си личеше че мисли за нещо друго. Азии се замисли. господин Бишъп се бе представил, но този мъж просто си стоеше. Реши тя да се запознае с него.
-Азии Разир, приятно ми е... господин...-
-Скай, наричай ме просто Скай.- Усмихна се той чаровно и пое ръката й, след което я целуна. Момичето се усмихна и го изпи с поглед. Наистина бе много красив, но тя бе тук с... ъм... съученика си Раян. Подбра тя точно думите в главата си.
-Е, госпожице Разир, от кога сте в Фрей-Филт?-
-Всъщност от много скоро. А Вие учител ли сте тук Скай?-
-Да точно така.- усмихна се той.-Преподавам елемента въздух.-
В това време Азии зърна нещо в тълпата. Висока фигура с тъмна коса. Лицето бе красиво и Азии остана загледана така в него. Фигурата премина бързо през тълпата и изчезна.
Азии насочи отново погледа си към Скай и му се усмихна чаровно.
-О, елемента въздух? Намирам го за доста интересен.-[b]

-О, елемента въздух? Намирам го за доста интересен.
Очите на Скай светнаха.
-Интересен? Очарователен е. Ако искаш да знаеш истината, много от тези глупаци тук ще ти разправят друго. Ще ти казват, че техните елементи са най-добрите. О, вижте ме, мога да накарам цветенце да поникне. О, аз пък мога да правя водопад, бля, бля, бля... - подиграваше се на приятелите си русокосия, но той си беше такъв и никой никога не му се сърдеше.
-Но истината Азии е, че въздуха се контролира най-трудно.
-Скай, какво надуваш главата на госпожицата с тъпотиите си? - намеси се Бишъп, който се изяви като спасителя в ръжта за червенокосата елфа.
-Ми с какво да я занимавам бе? Със зелената ти грива, която прилича на тиня ли?
Момичето не можа да се сдържи и се изсмя високо и шумно. Всички тук бяха толкова забавни и уникални сами по себе си.
Изведнъж говорът от всички страни секна ненадейно. Каква е причината ще попитате. Много проста. Вратата се отвори с трясък и през нея профуча едно малко оранжево драконче, което почна да лети наляво надясно, над главите на хората. Движеше се толкова хаотично, прелитайки ниско, после изкачвайки се почти до тавана и обратно, че създаде пълен хаос. Налагаше се гостите често да навеждат главите си и да ги прикриват с ръце, за да не им кацне на главите.
Ив се изправи след поредният му лупинг, намръщи се, лицето й придоби сериозно изражение, изду гърдите си, с колкото се може повече въздух и се провикна толкова силно, че огласи цялото помещение, та и извън сградата.
-Розааааааа........Розаааа, ела тук веднагаааа....
Един чифт очи се показаха иззад касата на вратата и проследиха с поглед хвърчащият дракон. Фиксираха го като хищник дебнещ жертвата си. В следващият момент реши да действа. Изхвърча като фурия през вратата и се затича из залата, като минаваше безразсъдно през хората, някои от които дори настъпваше.
-Добиии...глупчо. - крещеше малкото тичащо момиченце, а русата й коса, която сега бе накъдрила се вееше като пелерина след нея. В един от моментите, който прецени, че е най-подходящ, тя запали пръста си. Огънят се преобразува в малка горяща топка, готова да бъде захвърлена по определената цел. Детето се спря рязко и я изстреля по посока на пернатото. Огънят се заби право в него и то се строполяса по средата на балната зала. Миг на зашеметяване, след което се изправи и разтърси муцунка. Напълно достатъчен интервал за момичето да го достигне и да го грабне в ръце.
-Ах ти, непослушен дракон. Колко пъти ти казах да стоиш в стаята? Колко пъти? Лош, лош, лош Доби.
Детето тресеше животното, когато изведнъж се спря и замръзна. Огледа се на всички посоки и разбра, че всички я наблюдават стреснато, учудено или ядно. А лицето на Севентийл - о, тя беше бясна. С бавни, заплашителни крачки тръгна към детето, хвана го за ухото и го издърпа нагоре.
-Роза Кхан, пакостница такава. Може ли да се появиш поне веднъж без да направиш някоя беля?
Русото момиче стискаше клепачи от болка и охкаше.
-Мога, мога. Не съм виновна, не съм, наистина. Той не ме послуша.
В следващият момент Роза се отскубна от захвата на гилдмайсторката и разтърка зачервеното си ухо. Намуси се на домашният си любимец, но тогава погледа й попадна върху един от присъстващите. Очите й се разшириха, а устата се отвори като бездънна яма.
-Ааааа........... - наддаде щастлив писък детето и направо захвърли дракона, който за пореден път се заби в земята. - Раяяяяннннннннннн.........
Русото момиченце се стрелна към елфът със разтворени ръце. Когато го достигна се хвърли в обятията му, а той на свой ред я завъртя във въздуха с неспираща усмивка.
-Роза, слънчице.
След няколко завъртания я пусна да стъпи, а тя почна да го залива с въпроси.
-Кога дойде? Защо не ми се обади предварително? До кога ще останеш? Няма да те пусна. Ще останеш тук. Ще живееш при мен. Ти не си маг. Нищо, ще те уредя като чистач.
-Ъ...Роза...
-Не искаш? Добре, тогава иконом.
-Розаааа....
-Градинар?
Младежът само поклати глава и въздъхна. Хвана я за устата и я накара да млъкне.
-Достатъчно, дребосък.
-Добре де.
Но тогава малкия фъстък фокусира и останалите от компанията. Същата радост изригна взривоопасно от малкото й телце.
-Тайлъррр...
-Принцесо. - поклони се почтително и напълно искрено учителя. Беше изключително щастлив, че вижда истинската, поне за него, наследница на Илион. Той никога нямаше да признае Гороиен за кралица, независимо какво казваше закона.
-Евеееенннн ..... - извика отново детето и се хвърли и на него. Прегръщаше го, целуваше го по страните и му се радваше. -Толкова се радвам да те видя. Да ви видя всичките. Къде е дядо? Дойде ли?
-Хахаха, съжалявам Ваше Височество. Баща ви и дядо ви не можаха да дойдат. Помолиха да ги извините.
-Их значиии....хич не умеят да се забавляват.
Раян реши, че е крайно време да се намеси и да укроти еуфорията на роднината си. Той я хвана за ръката и я извърна към себе си.
-Искам да те запозная с някого. Азии Разир, това е братовчедка ми Роза - принцесата на Илион и Памуковата планина.
Русокоската повдигна глава нагоре, за да огледа хубаво другата елфа, защото все още имаше неузряло и детско тяло и съответно беше по-ниска.
-Уауууу..... - измънка възторжено тя. -Много е красива, Раян.
После го пусна и се приближи до червенокосата.
-Много си красива. Ах тиии хитрецо, знаеш как да ги подбираш. - ухили се лъчезарно тя.
От едната им страна Скай, Бишъп и Ив седяха наредени като бутилки в стъкларска витрина.
-Това хлапе е непоправимо.
-О, да. - усмихна се въздушният маг. -Точно затова я харесвам.
Драконът, който до сега се съвземаше от евентуалното сътресение се промъкна до тях и заръфа роклята на собственицата си. Роза го взе на ръце и го гушна.
-А това е Доби - моят слънчев дракон. Доби, запознай се с красивото момиче.

/Азии ти си./

Азии определено бе доста притеснена за малкото драконче. Доста рани пое тази вечер и колко ли още му предстояха.
Тя изтръпна гледайки гилдмайсторката на Сто Слънца как се караше на малкото момиченце. Коя ли бе тя? Защо всички замлъкнаха?
Момичето имаше дълга руса коса и носеше черен костюм. Бе много красива и сладка.
То се отърва от гилдмайсторката и в следващия момент се озова в ръцете на Раян. Той искрено се радваше да я види както и всички други. да не би това да бе прословутата Роза?
Тя започна да поздравява всички по собствения си начин. Бе толкова лъчезарна и сладка, че на Азии й идеше да я схруска.
Раян я хвана и я извъртя към Азии.
-Искам да те запозная с някого. Азии Разир, това е братовчедка ми Роза - принцесата на Илион и Памуковата планина.
-Уауууу..... - измънка възторжено тя. -Много е красива, Раян.
Азии се изчерви. Чувстваше се неудобно под погледа й. Може би защото беше принцеса? Лъчезарноста й бе навсякъде. Азии имаше чувството, че тя е източникът на цялата тази красота на Сто Слънца както и настроението на гилдията.
-Много си красива. Ах тиии хитрецо, знаеш как да ги подбираш. - ухили се лъчезарно тя.
Ето пак. Азии не сдържа усмивката си. Това момиче бе толкооооова мило. Усещаше че щяха да се сприятелят.
Така нареченият Диби се надигна и започна да ''лигави'' както определи Азии роклята на Роза.
Тя го взе на ръце и го гушна. След което се обърна отново към Азии:
-А това е Доби - моят слънчев дракон. Доби, запознай се с красивото момиче.-
-В това време две познати фигури изскочиха от нищото и се засилиха с бясна скорост към малкия Доби.
Те се блъснаха в него, след което в пода, отскочиха и после пак се озоваха на пода.
Всички изригнаха в бурен смях на малките сладури. Бяха толкова смешна картинка. И тримата изглеждаха много объркано. Явно Пан и Найтфол не бяха пресметнали ъгъла на сблъсъка.
Азии и Роза също се засмяха. Чак се хванаха за коремите.
Когато всичко се поукроти Азии и Роза се спогледаха. Азии бързо се премести до нея и я прегърна леко. Не искаше да я повреди. Изглеждаше толкова малка и крехка, но като се замислеше и самата тя изглеждаше на пръв поглед така за пред хората.
-Толкова се радвам да се запознаем Роза!-
Каза тя в косите й и се усмихна. Момичето ухаеше на нещо хубаво.
Роза първо се учуди на реакцията на младата елфа, но после отвърна със силна прегръдка и много голяма усмивка.
-Аз също Азии Разир!- малката се отдели от нея и я хвана за ръцете.
-Искам да ми разкажеш всичко! Как пътувахте? Раян подобаващо ли те покани? От кога ходите? От кога се познавате? Влюбени ли сте?-
започна момичето ентусиазирано и едва ли не подскочи един-два пъти.
Азии се изчерви много силно, но бе доста стресната от въпросите? Как щеше да отговори? В това време Раян се намеси, обгръщайки леко ръката си около талията на Азии.

Дружно се движихме по коридорите, като музиката тук се чуваше много по-силно, а гласовете на Тес и Матюс отекваха, да не би да се бяха сприятелили.Един господ знаеше...Ето го онзи мрамор, онези картини и онзи мирис на отминали векове.Гледах захласнато всяка една малка подробност, всеки един маловажен ъгъл.Коридорите отново започнаха да разказват своята история, неканени.Припомниха ми за онзи ден , когато взех умението си за скорост, как препусках по тях, за всички онези пъти през които съм се спирала на прозорците им и съм изливала мисли и чувства върху стъклата...да, това определено бе вкуса на носталгията.И това не беше всичко, тя щеше да се засилва все повече и повече с всеки изминал час докато не ескалира и не направя някоя глупост.
Застанахме пред прага на балната зала и поех дълбоко въздух, всичко започваше точно от тук.Влязохме и шумовете веднага ме обгърнаха, смях , музика, весели викове и разговори.Огледах се и пристъпих плахо вътре.
Беше малко по-различно от миналия път, пак ги имаше онези сребристи нишки, но бяха сложили и друга украса.По краищата и бяха разпънати дълги маси със снежно бели покривки и отрупани с какви ли не ястия.
Все още никой не танцуваше, но за настроението на хората се грижеше елегантен оркестър, за първи път виждах такъв на живо.Музикантите носеха черни смокинги и като плачещи върби извиваха телата си докато докосваха инструментите си, а от тях излизаше тиха, лирична музика.Имаше доста хора и погледа ми започна да шари по тях..
Някой бяха с маски, други не, имаше интересни костюми, направи ми впечатление една девойка с красива бялка рокля о червена коса, която разговаряше с едно сладко русокосо момиченце.И като заговорихме за русокоси точно около тях се навърташе, Скай, все така ослепителен и лъчезарен, а компания му правеше Хейз.Кръвта ми замръзна като го видях и той изобщо не се беше променил.Същата благородна физиономия и наставнически поглед.Както често съм казвала той ми беше повече от баща, не можех да остана безразлична.
Ив и тя беше там вече, с великолепна рокля и кокетна черна шапчица с дантела за аксесоар, изглеждаше величествено.Покрай тях се навъртаха няколко мъже също без маски, които също не познавах.Единия бе доста красив и достолепен, за миг не можех да отместя погледа си от него...знаете как влияят красивите мъже на жените и не смятам да се извинявам:
-Искаш ли нещо за пиене?-попита ме Лезандър.
-Не, благодаря ти, ще си взема сама.-казах мило, наистина ми се искаше да остана малко "без надзор".
-И без глупости, нали знаеш.-напомни ми той.
-Знам, нали все пак годеникът ми ме наблюдава...-отвърнах му докато се насочвах към масата.
Всички се бяхме разпръснали и дори не знаех къде са Тес и Ерик, нито Крис и Ейвъл...както и да е.Бях леко гладна и наистина смятах да се възползвам от обилната шведска маса.Огледах се да проверя дали няма да съм единствената хранеща се, но след като забелязах че почти половината тълпа около нея консумира се успокоих.
Взех една порцеланова чиния и вилица, и започнах да се движа бавно като избирах какво да сложа в нея.С щипките си избрах малко хапки с корнфлейкс и чеснов сос, както и ризото.Бяха превъзходни на вкус, направо неземни.
След като се нахраних, спрях един от изисканите келнери и си избрах от подноса му чаша бяло вино.Застанах до пияното, да на онова пияно, на което Тес ми пя и се облегнах на него докато наблюдавах останалитеи се наслаждавах макар и отдалеч на близките си.

Най-много мразех едно - безкрайните моменти на празнота в главата ми. Бяха като промеждутъци, в които чаках някой или някого, заспал в собственият си живот да направи някакво си невинно действие. Това чакане ме убиваше. Не че разбирах, точно какво се случваше в момента, но се чувствах изгубен. През цялото време, докато си бях в стаята, всичко ми се струваше твърде бавно и протяжно. Целият момент от прибирането ми, хвърлянето на един душ и бързото хапване, ми се сториха като ден, може би два. Но, най-накрая облякох костюма с триста зора и се погледнах в огледалото. Държах маската в ръце и се оглеждах. Бях толкова цветен!
За последно видях усмивката си отсреща, преди да затворя очи и да нахлузя новото си лице отгоре.
На излизане, се огледах внимателно в коридорите за случайни хора. За мой късмет, нямаше никой. Бях сам. Докато вървях, подрънквах с всичките накити по себе си и...не спирах да се оглеждам. Приличах на някой...барон.
Най-често зяпах ръцете си, окичени с всичките тези пръстени. Знам, че не бяха златни...но пък толкова готино блестяха.
Десетина минути изпълнени в криене и оглеждане из коридорите, стигнах до Балната Зала. Мястото, на което прислугвах няколко дни. Но днес, щях да съм неин гост. Щях да и се наслаждавам отвътре така, както правеха всички. Да си представям, че не аз съм правил поканите, а някоя приказна фея-елфка, с красивите си и нежни ръце.
Посегнах към дръжката на вратата и я отворих. През нея премина сноп лъчи, огрявайки право в очите ми. Отново онова игриво слънце, което вчера ненадейно ме събуди. Явно, обичаше да си играе с хората. Примижах за около десетина секунди, след което отворих очи и всичко ми се проясни. Все още залата не бе препълнена и не виждах никое познато лице или костюм, но имаше доста народ. Ето ги там, масите с храната. Красивите пердета спускащи се покрай прозорците и поканите, които хората държаха в ръцете си. Пристъпих плахо вътре. Срещу мен се появи онова момче, което помолих да убие мравките с препарата и ми се усмихна приветливо.

- Добър вечер, господине!
Първоначално се стреснах от думите му, като отскочих назад. Но, след това осъзнах, че той не може да ме познае, заради маскировката ми. Големият лилав костюм прикриваше цялата ми личност, а високите обувки които бях нахлузил на краката си, ме правеха малко по-висок отколкото съм. Реших да вляза в роля и да задействам магията в себе си. Прокашлях се два пъти и леко си преправих гласа, като заговорих по-нежно от обикновено.

- Добра да е, младежо.
Раздвижих рязко ръката в която държах ветрилото и запърхах с него право към лицето си. Образувалият се полъх развя яката на дрехата ми и малките перца по нея се раздвижиха.
Със свободната си ръка бръкнах в джоба на панталона си, където бях пуснал няколко петака ( всъщност, всеки от тях бе с цена около двадесет злато, но така бях свикнал да наричам големите монети в кесията си ), взех един и го пуснах в ръката на момчето. То се изненада от реакцията ми, но след като стиснах ръката му, разбра че не искам дори да ми благодари за това. След труда си преди няколко часа, заслужаваше поне това.

Притаих дъх и реших да огледам хората в залата. Търсех познати лица, които да удостоя с вниманието си. Все пак, изискана персона като мен, не можеше да бъде незабелязана и няколко любопитни погледа веднага се забиха върху мен. Първият, който забелязах да ме зяпа с отворена уста, бе Тес. Единствено той знаеше за моят костюм и как ще съм облечен. Но като го гледам и него, не се различавахме много. Бяхме нещо като новоизлюпени пиленца, търсещи си място в новото гнездо. Помахах му закачливо с ветрилото си и се отправих към масата с храна. Въпреки че исках да хапна нещо в момента, не отделях поглед от останалите. Отидох направо при сладките неща - там, където видях мравките днес. Огледах се около чиниите - нямаше нито една. Взех си една пастичка в чиния и набързо я излапах. Хапка по хапка и...взех че щях да се задавя. На няколко метра от мен, стоеше приказно създание с ефирна рокля. Ако трябва да бъда честен, виждах само задницата и. От тук, ми се струваше толкова привлекателна, че ми се прииска да отида до нея, да я бодна с вилицата и тя да подскочи от уплах. Но си забраних. "- Не Аш! Ти не си такъв!" Не съм ли? Понякога ми се искаше да поспоря с ума си и да се хвърля в боя, за да му докажа кой крив - кой прав.
Въпреки че исках да си набия в главата, колко голям шегаджия мога да бъда, не го сторих. Виличката си остана в чинията, а аз кротко преминах покрай девойчето, като не свалих поглед от дупето и. На около метър от нея си поех дълбоко въздух, опитвайки се да усетя парфюма и. Не разбрах само, това което усетих парфюм ли бе или просто хората занимаващи се с кетъринга тази вечер, бяха сготвили нещо много вкусно.
Случайно дочут разговор отне вниманието ми. Думите идваха от към лявата ми страна, където се бяха събрали знатните личности на Сто Слънца и околията. Учители, гилдмайстори...все каймака на обществото. Какво чух ли? Медения глас на Скай, който пак пускаше хвалебствени писма по свой адрес. Той стоеше пред някакво дългоухо дете и и обясняваше ожесточено, колко било яко, да бъдеш въздушен маг...
Приближих се бавно към тях, като ги слушах внимателно:
- И какво могат да правят въздушните магове? - продума дългоухото хлапе.
- О! Не можеш и да си представиш. Ние можем да контролираме по такъв начин въздуха, че да променим времето дори. Примерно ако навън вали, но аз искам да отида на плаж, такъв силен вятър мога да създам, че ще издуха всичките облаци. Пет минути по-късно, вече над целите околия ще грее слънце, което ще те накара да се почувстваш като в пустиня.
Застанах редом до момичето, поставил едната си ръка точно под брадичката. А с другата, леко подухвах с ветрилото зад врата на дългоухата. Тя се стресна леко и се обърна, поглеждайки ме с ококорени очи. Надявах се ефирното ми облекло да не е стресирало детето и да не съм му оставил трайни увреждания в малката главица.
- Усети ли го? Така е. Въздушните магове са толкова добри в духането, че не знаеш от къде ще ти дойде...
Хапливата ми закачка явно подразни Скай. Това бе и целта ми. Да, ние си играехме преди няколко часа в парка и някак си ми бе станал по-приятен за цели десет минути, но това не означаваше че ще станем първи приятели.
Видях го в очите му. Раздразнението. Примижавайки с очи, той се опита да ме прецени и да се сети кой съм и защо дръзна да му говоря по този начин. Дори гнева му предизвика в тялото му леко потрепване, което накара обеците му да се разклатят, все едно някой го бе шибнал с мокър парцал в този момент. О, да! Тези...мъжки обеци, които толкова усмивах преди време.
- Така ли? Добри сме в духането, значи? - отвърна той на хапливата ми закачка - А вие, към кои спадате? Берачите на гъбки или тези, които използват уменията си за да си светят в тъмното, тъй като умират от страх?!
Засмях се. Наистина бе добър в отвръщането на удара. Накара ме да замълча и да се замисля фактически дали искам да се вкарам в някоя беля или не. Е, реших да замълча, но не и да запазя името си в тайна. Колкото и да исках да бъда инкогнито тази вечер, реших да сваля маската си за да може многоуважавания въздушен маг, да разбере кой дръзне да се закача с него. Както бях поставил ръката си на брадичката, внимателно хванах маската и я избутах нагоре. Тя се плъзна по лицето ми, като започна да го открива бавно. Първо брадичката, устните и обецата ми, очите и накрая косата. Веднъж свалил маската, разтърсих косата си, разрошвайки я леко във въздуха. Оставих маската от едната страна на тялото си и погледнах Скай право в очите. Двамата се вгледахме един в друг и не смеехме да продумаме. Или по-скоро аз. Исках да видя първо неговата реакция, преди да кажа каквото и да е било. Дори бях готов, да изпробвам неговият вятър, срещу моите растения. Не сега, не тук, но може би някой ден насаме.

Може да се каже, че балът бе положил своето начало. Всички гости бяха пръснати на различни посоки, запознавайки се един с друг, пийващи, хапващи и забавляващи се.
В целият този пищен интериор само едно момиче се отлъчваше от общата маса и седеше уединена до големият, така обичан й роял. Връщаше й толкова спомени, толкова трепери и емоции. Само като младостта й се докоснеше до него и всичко забушуваше като ураган от огън. Чувстваше радост и носталгия в същото време. Толкова близка и толкова далечна на това място, което едно време смееше да нарича свой дом. Домът се смени, но спомените останаха. Те не избледняха въпреки изпуснатото време. В момента, в който ги бе изгубила и зверчески се бореше да ги намери отново, се появи спасител в образа на едно бледолико изчанчено създание. То, чието лице я плашеше й върна дома чрез също толкова подобен бял роял. Колко й липсваше. Как искаше да е до нея, да я хване за ръка и двете да се впуснат в див танц или пък просто да си поплачат на верандата както едно време. Бе минало толкова малко, а й се струваше толкова много. Но вместо Дориан, към нея се запъти друга фигура. Отново женска, още по-красива и сексапилна, но нямаше онези сини плътни коси. Не, само няколко кичура, бегли отражения на онези тъмните, морските. Те се шареха в унисон на бялата й коса, но не бяха същите и никога нямаше да ги заменят.
Силвия, преоблечена като палаво зайче се приближи до колежката си и се облегна на красивото пияно.
-Да не си поела ролята на отшелник?
Арадел извърна главата си към нея.
-Какво имаш предвид?
-Ами стоиш си тук съвсем сама. Вярно, че не е най-голямото парти, но все пак е някак си приятно. А и когато всички се впуснат в забавление ние двете с теб тръгваме на разузнаване.
-До тогава има време, нали?
Картие гледаше напред към Ерик и Тес, които говореха разпалено и за нейно най-голямо учудване, любовта на живота й изглежда се разбираше много добре с миналата й. Защо и Лезандър не можеше да се държи така. Наясно бе, че двамата земни магове няма да станат първи приятели, но поне Матюс не създаваше проблеми, а се опитваше да е положително настроен. Нещо, на което графът не бе способен.
-Има. Но да не смяташ да прекараш цялата вечер сама?


В друга част на залата Аш и Скай се гледаха на кръв. О, не се притеснявайте. Това е напълно нормално за тях. Не за първи път се джавкат, а след пет минути, максимум десет забравяха разприте си и пак се хилеха задружно.
Азии отдавна се изниза от малкият им спор и сега се намираше до възлюбеният си. А ученика и учителя, те все още си прехвърляха електрически искри. Русокосия застана централно пред младежа и се ухили с широка усмивка.
-Голям си шегобиец, а?
-Е, някои са шегобийци, други въздухари.
-Хахаха, момче предизвикваш ли ме?
-Напротив. Но....

Точно в този момент се разигра цялото фиаско около появяването на Доби и Роза и вдигнатата олелия. Аш бързо сложи маската на лицето си и се отдели да гледа от разстояние.
-Роза Кхан, пакостница такава. Може ли да се появиш поне веднъж без да направиш някоя беля?
Ив викаше неумолимо на детето и толкова се беше отдала на яростта си, че изобщо не забеляза младият земен маг, който сега я наблюдаваше облегнат на един от столовете. Въпреки, че му беше адски смешно и забавно, заради пакостта на малката си приятелка, не можеше да отлепи очи от Севентийл. Беше толкова красива, елегантна и изтънчена, че за миг всички останали хубавици избледняха и се изпариха като разреден от въздуха дим. Ту се смееше на Роза, ту точеше лиги по....как да я наречем? Любовница? Силно казано. Възлюбена? Също. Но в тази жена имаше нещо, което го караше едновременно да страда и да я желае. Искаше да прекара още време с нея. Искаше да не се впуска в излишни драми и любовни терзания. Споменът за Лаура все още го преследваше, но в същото време Ив зараждаше у него нещо неопределимо. Момчето не искаше да си го признае, но ако имаше човек, който може да измести принцесата от главата и сърцето му, то това бе именно гилдмайсторката. Но го беше страх, нали? Беше го страх да приеме истината. Кой знае, може би с времето.... Но не посмя да я закачи, да я заговори или да разкрие самоличността си пред нея. Може би щеше да го отблъсне, както последния път. А може би трябваше да бъде смел.
Вече уталожилите се страсти му вдъхнаха увереност и той направи немислимото. Тръгна право към нея и застана изпънат пред жената, Скай и Хейз. Въздушният маг реши да си замълчи и да не провали прикритието му, защото ако трябва да сме честни, беше му доста интересно какво ще измисли този път.
-Извинете, милейди. Дали ще е много нахално ако ви поканя на танц?
-Мен?
-Вие сте единствената жена тук, която блести като слънцето.
Страните на Ив леко се зачервиха от комплимента, а гласът зад маската бе толкова претъпен, че така и не можа да разбере кой е. Още преди да отговори, русокосия "въздухар" положи длани на гърба й и я избута напред.
-Хайде, шефке. Позабавлявай се малко. Няма да си надзорник цяла нощ.
Красавецът смигна на дружката си за кавги и се ухили. Колкото до блондинката. Тя приглади роклята си и се обърна към непознатия.
-Добре.
Аш я хвана галантно за ръцете и я поведе към средата на залата. Музиката, която звучеше от оркестъра бе приятна, леко ритмична, леко бавна, идеална за един интимен танц. Той положи едната си ръка зад гърба й, а с другата държеше нейната леко вдигната. Почна да престъпва много по-сигурно от по принцип. Нещо, което може би се дължеше на ролята, в която се бе въплътил. Двамата се впуснаха в красив валс, като зеленокосия от време на време я въртеше в кръг и следваше напълно точно стъпките. Да не би скришом да е ходил на частни уроци?

В един друг край, две момичета, едното по-малко и сладко, а другото по-възрастно и много красиво разговаряха ентусиазирано за една нова любов.
-Искам да ми разкажеш всичко! Как пътувахте? Раян подобаващо ли те покани? От кога ходите? От кога се познавате? Влюбени ли сте?
Въпросите на Роза валяха един след друг, без изобщо да се замисля, дали са на място, дали няма да засрами Разир. А то така си и стана. Червенокосата се изчерви при всички тези въпросителни и тъкмо да отговори на един, принцесата я захлупваше с пореден и пореден. Любопитството й растеше с всяка изминала секунда и докарваше сънародницата й до засрамен конфуз. И въпреки всичко Азии хареса Роза. Хареса я толкова много, че искаше да живее в една къща с нея. Усещаше, че винаги ще е забавно и весело в нейната компания. Но, това са си децата - нямат умора, каквото и да става. А Роза, въпреки много по-голяма, отколкото изглежда, все още носеше невинната душа на несъзряването.
Точно в най-подходящият момент Раян се намеси и прегърна Азии през кръста.
-Знаеш ли, братовчедке. Изобщо не си се променила. Все същата дърдорка.
-Хихиииии.....а ти се измъкваш от неудобни въпроси. Какво има да криеш? Тя е прекрасна.
-Да, прекрасна е. Точно затова мисля да ти я отнема поне за малко.
-Еее....
-Обещавам, че ще ти я върна цяла.
Младежът се усмихна и хвана чаровната елфа за ръката.
-Хайде, последвай ме.
-Къде отиваме?
-Да танцуваме, разбира се.
Той я подхвана и двамата почнаха да се въртят в красиви, игриви кръгове. Целият свят на Разир се преобърна. Чувстваше се толкова на място, толкова щастлива и от когато бе дошла тук, никой не се заяждаше с нея, никой не я обиждаше. Напротив, всички й обръщаха внимание и се радваха на присъствието й.
-Извинявай, ако ти е надула главата. Понякога може да бъде доста нетактична. - каза Раян, като продължаваше да я движи умело в такт с музиката.

Всичко изглеждаше перфектно, нали? Мисля, че и героите ни се чувстваха добре, изпълнени със заряд и искри на истинско щастие. Но нека оставим сами да споделят.

/Музиката, която звучи и на която танцуват двете двойки: https://www.youtube.com/watch?v=2Sb8WCPjPDs . Всеки е свободен да пише каквото си прецени. Няма значение кой ще е първи./

И ето, че балът започна, хората започнаха да идват прикрити със засмени маски, други пък бяха тъжни, а трети дори плашещи.Стоях облегната на рояла, а мелодията, която свиреха музикантите възкресяваше различни фигури от миналото ми, предимно весели и танцуващи, дори леко си тактувах.Но определено бях в унисон с атмосферата, различни дами минаваха демонстративно по средата на залата, образувайки едно импровизирано ревю на най-различни изящни рокли.Едни се бяха накичели с перли, други бяха заложили на консервативното и семплото , а една пък съвсем спокойно можеше да си дойде и гола, понеже деколтето и прикриваше много малка част от гърдите и.Чудех се на такива жени, излагащи всичко на показ, не оставяйки нищо скрито за окото и фантазията, оприличавах ги на сергии.Да, точно пазарски сергии с изложена стока по тях, единствено чакащи някой да дойде и да си вземе.Но различни хора, различни нрави.

Мисля, че ми се стори, но май видях и префърцунената клиентка от днес, кокетно се смееше заедно с един мъж и още две нейни приятелки.Познах е по роклята, все пак нямаше такава вероятност на това пиршество да се явят две девойки с еднакви рокли, това означаваше война и шоу за мъжката част от тук присъстващите.Но определено работодателката ми се беше погрижела да не стават подобни грешки.
И ето, че и се появиха и първите смелчаци на дансинга, мога да кажа, че даже те откриха вечерта.Познах единствено Ив, която блестеше тази вечер, кавалера и бе в пищен костюм и се движеше ловко, като не обърка нито една от стъпките, красота.Последваха ги една по-млада двойка, онова червенокосо момиче, което споменах в началото.Бяха толкова сладки, знаете имам слабост към други влюбени и сега ги наблюдавах с усмивка.Но ако трябваше да сравнявам двете двойки, годинките определено си казваха думата, не че Ив и кавалера и бяха стари.Просто се виждаше, разликата в отношенията в танца на гилд майсторката имаше повече страст и темперамент, а докато при на младите, онзи плам в очите и действията, сякаш им се искаше да се нахвърлят един на друг точно тук и сега на този дансинг.Сладури.

Докато си седях и им се любувах Силвия се присъдени към мен, не можех да отрека че дори да не беше облечена с рокля изглеждаше доста апетитно и в този заешки костюм.Заговорихме се затова, че като алкохола и танците разсеят гостите започва частта от плана ни и главно моята част, в която трябваше да ги разведа из сградата и да им покажа ключовите места:
-До тогава има време, нали?-попитах.
-Има. Но да не смяташ да прекараш цялата вечер сама?
-Разбира се, че не...просто си позволих кратък момент на носталгия.
-Не си дошла тук да се връщаш в спомените си, а да се забавляваш и да вършиш работа, все пак.
-Така е, и смятам да го направя тъй като явно ще отсъствам по време на голямото парти..-погледа ми се плъзна отново по гостите и се спя на Скай.-И смятам да започна от...сега.Ти няма ли да боднеш нещо?
-М, какво да ти кажа, твърде префърцунени са за мен, но не ми пречи да си направя моето шоу.
-Така е, така е...ти това го можеш най-добре.-разменихме си формални любезности, които не бяха типични за нас, но като се замисля, това е втория път през който си го позволявахме.
Да не би...да имаше шанс да станем близки?Не!

Отдръпнах се от пияното и се запътих по посока Скай, който беше с Хейз, леко настръхнах леко при мисълта, че сега ще се изправя пред него лице в лице, но все пак носех маска, нали така?Можех да бъда която си искам, но русокоското имаше вероятност да ме познае, но поне вярвах, че ще зачете анонимността ми, както направи и миналия път. Мъжете разговаряха разгорещено по някаква тема, а аз приближих до тях с галантна усмивка на лицето, по-скоро приятелска, радвах се да ги видя.Когато вече бях до тях те ме погледнаха любопитно, а аз леко се поклоних:
-Господа, съжалявам ако прекъсвам малкия ви спор, но просто кавалерите ми ме изоставиха и се питах, дали желаете да ми правите компания.-дарих ги с най-чаровната си усмивка, а очите ми ги изпивах изпод маската.
Цялата треперих, но нямаше как да ги гледам отдалече, толкова ми липсваха.

Времето и късмета бяха на моя страна. Ив се съгласи на малкото ми предложение и веднага откликна.
Поели двамата към дансинга, усещахме момента в който ще се обгърнем и ще затанцуваме. Докосвайки гърба и с дланта на едната си ръка, тялото ми потръпна. Но, спрях да мисля за нея като за човека, до който исках да се докосна най-много в момента. За мен, тя трябваше да бъде просто...поредната. Най-вече заради това, че не трябваше да разбере кой съм.
Стъпките ми по пода, осанката ми и леко изнежените движения, продължаваха да подклаждат моята малка тайна и да ме прикриват.
- Много добре танцувате.
Чух гласа и от едната си страна. Ив бе наклонила леко главата си към мен, като прошепваше така, че само аз да я разбирам в този момент.
- Не по-добре от вас, мадам.
Държах се дръпнато и въпреки това галантно. Погледа ми гледаше в страни, сякаш тя ми бе безинтересна. Но всъщност, не свалях очи от тялото и, както и от красивото и лице с русите и букли. Правех го, като използвах периферното си зрение - един малък коз, който ми позволяваше да я наблюдавам без тя да разбира това.
- Тукашен ли сте? Мисля, че сте ми познат.
Леко потрепнах отново при думите и. Надявах се наистина да не ме е познала в този момент. Но, запазих самообладание. Извърнах леко погледа си, поглеждайки я право в очите. Но, лицето ми все така гледаше в страни, насочено някъде из залата.
- Нима? Аз пък не съм ви виждал до сега.
- Странно. Но все пак, на бала не може да дойде кой да е. От къде казахте че сте?
- Маджестик, мадам...Маджестик - опитах се да се прикрия, колкото се може по-бързо.
- Значи, маг? Така ли?
- Може да се каже...
- Какъв по-точно?
Тук бях хванат като в лек капан. Докато все още песента звучеше и набираше скорост към своят край, аз трескаво се оглеждах около себе си за спасително въже за което да се хвана. Скоро го видях. Тес и някакво момиче танцуваха на няколко метра от мен. Не виждах лицето и, тъй като носеше маска, но него определено не можех да сбъркам. Докато се въртяхме по дансинга, се приближихме на около метър от тях. Водена от движенията ми, Ив ме следваше неотлъчно. А аз се нагаждах все повече и повече.
- Не ми отговорихте на въпроса...
Погледнах я право в очите, като този път извърнах и лицето си към нея. Усмихнах се под маската си, като очите ми леко издадоха това движение, присвивайки се палаво.
- Истински, мадам...истински...
Ив освободи ръката си, стояща на тялото ми. Плъзна я нагоре и прокара пръсти по шията ми. Усетих как леко докосна кожата ми под маската, опитвайки се да ги промуши под нея. В следващият миг отпуснах едната си ръка и с помощта на тази, която стоеше на гърба и, я завъртях пред мен. Ив направи няколко кръга около себе си, а аз в този момент ловко се промъкнах между цветния момък и придружаващата го в обятията му дама. Вкопчих ръцете си в него и го отнех от дамата.
- К-какво?! - опита се да извика той.
- Не мърдай! Трябва ми помощта ти.
- Какво става?!
- Ив...може да ме разкрие...Танцувай с мен!
Така де...завъртяхме се дружно. Набързо се опитах да обясня на Тес, че трябва да се прикрием в по-далечен край от танцуващите, за да може Ив да не ме забележи. Трябваха ни повече хора около нас. Все пак, на бал никой не може да ти свали маската, ако ти не желаеш. Завъртях няколко пъти главата си, оглеждайки всички посоки. Не я виждах около нас, нито пък някъде наблизко. Скоро, песента свърши, а хората отговорни за това, вече подготвяха нова. По-бърза и ритмична. Хората около нас се пуснаха и всеки започна да върви хаотично нанякъде. С Тес стояхме един до друг, като в човешки капан. Огледах се отново и извиках към него.
- Виждаш ли я?
- Не! Ти?!
- Няма я. Хайде към масата с храна. Може би, там няма да ме докопа.

Двамата земни магове се оттеглиха към масата и почнаха да се хранят. Двамата бяха в пълен унисон един с друг. Костюмите им толкова се докосваха и допълваха, че човек би си помислил, че са ги избрали толкова идентични нарочно. Само цветовете им бяха различни.
-Добре, сега би ли ми казал защо се криеш от нея?
-Искаше да ми махне маската.
-Но ти сам отиде да танцуваш с нея.
-Да, но не искам да се разкривам.
-В това няма никаква логика.
-Напротив, нали затова е маскен бал.
-Ами Роза и от нея ли ще се криеш цяла нощ?
Зеленокосия се обърна към приятеля си.
-Виж, искам да се позабавлявам. Да криеш самоличността си, има своите преимущества.
-Ти си знаеш.

-Господа, съжалявам ако прекъсвам малкия ви спор, но просто кавалерите ми ме изоставиха и се питах, дали желаете да ми правите компания.
Двамата учители се обърнаха към новодошлата дама. Очите на русият светнаха. Какво несполучливо прикритие само. Да не си мислеше, че може да залъже останалите по този начин?
-Разбира се, г-це. - отвърна веднага Хейз и се представи изискано.
Скай го изгледа тъпо. Явно можеше. Ама, че идиоти. Е, добре. Щом всички щяха да играят игрички тази вечер и той щеше да го прави. Галантно подаде ръката си към Арадел. Тя положи своята длан в неговата и той я целуна.
-А вие сте?
-Консуела Санчес. Приятно ми е, г-н...
-Скай, красавице. Само Скай, без господин. Прекалено съм млад, за разлика от моя приятел тук, когото спокойно можете да наричате и дядо, ако желаете.
Картие се засмя. Изобщо не се бяха променили. Бишъп от друга страна се намуси.
-Дядо ти е доста по-мъдър от теб, младок разпасан.
-Хахаха, виждате ли? Уж казва, че е мъдър пък с засяга като дете. Но всъщност старите хора се вдетиняват.
Земният маг реши да не се заяжда с него пред гостената им, затова само се усмихна.
-А вие от тук ли сте, г-це Санчес?
-О, не. Аз идвам от друга държава. Тук съм за малко, но Феникс много ми харесва.
-И как иначе. - контрира я русият хубавец. -Ей, дядка. Защо не донесеш на младата дама едно питие?
-Разбира се. Какво ще желаете?
-Бяло вино, моля.
Хейз се поклони почтително и тръгна да настигне един от келнерите.
-Консуела Санчес? Сериозно? Нещо по-подходящо не можа ли да измислиш? - попита я въздушният елементалист, когато останаха сами.
Девойката потрепна от уплах, но се опита да сдържи самообладанието си.
-Не ви разбирам...
-О, я стига. Мен не можеш да ме залъжеш. Не знаеш ли, че въздушните магове имат най-изостреното обоняние? Още когато дойде при нас, разбрах, че си ти. Въпросът е защо криеш името си.
Явно тук преструвките нямаше да помогнат. Това от една страна я облекчи. Искаше й се поне пред някой да не играе роля. А и вярваше на Скай, знаеше, че няма да я издаде.
-Добре, виж...налага ми се.
-Заради онези неприятности, за които ми спомена ли?
Тя кимна.
-Ох, момиче....в какво си се забъркала?
-Не е кой знае какво, но все пак.
-Окей, окей, няма да те разпитвам. Но това не гарантира, че ще успееш да се прикриваш цяла вечер. Все някой ще те познае.
-Моля те, не им казвай.
-Аз съм гроб.
Красивият мъж се огледа. Погледа му падна точно върху Аш, който в момента приказваше с Тес.
-И все пак сигурно искаш да видиш приятелите си.
Той посочи към лилавия кичозен костюм и Ари проследи тази посока. Изгледа го неразбиращо.
-Какво? Вярно, че е доста добре дегизиран, но нима не разпозна съквартиранта си?
Очите й се уголемиха.
-Аш.... - прошепнаха устните й, а сърцето заблъска от едната стена в другата.
-Голям перко е, нали? Поне по това си приличате. И двамата криете самоличността си. Какво смяташ да правиш? Ще отидеш ли при него?
В този момент Бишъп се върна с две чаши. Едната пълна с вино, а другата с шампанско. Едната подаде на момичето, а другата запази за себе си.
-За мен няма ли?
-Аз да не съм и прислужник? Вземи си сам.
-Глупак... - измънка само Скай, но не мръдна от мястото си. Искаше да види какво ще направи блондинката.

Докато Аш и Тес водеха разговорът си, напълно необезпокоявано, покрай тях преминаха трима господа. Двама от тях бяха скрили лицата си зад маски и приличаха на крачун и малко. Единият висок и снажен, другия нисък и дребен. Третият обаче направи силно впечатление на Аш. Въпреки илюзионисткия му костюм, цилиндъра и бастуна му, лицето бе открито и нашият герой заби поглед в бялата му до раменете коса. Но най-вече в пурпурно виолетовите му очи. Имаше нещо в тях, което караше тялото му да се наелектризира. Колкото и да напрягаше умът си не можеше да се сети да го е виждал преди, но като че ли са били на едно и също място някъде. И преживяването не е било едно от най-приятните. Тези виолетови очи.....Защо го караха да настръхва и в същото време душата му да крещи за наближаваща агресия?
-Аш.... - върна го от мислите му Тес.
-А?
-Добре ли си?
-Да. Просто този...
Чернокосия проследи въпросния господин. И на него му се стори познат, но не можеше да си спомни от къде.
-Какво? Познаваш ли го?
-Не. Но има нещо в него. Сякаш очите му са ме наблюдавали и преди, скрити....

/Сладки поставям ви в ситуации, вие си ги развийте или ги изменете. Изненадайте ме приятно./

Той знаеше!Това трябваше да е някакъв вид облекчение, нали?Да, поне намали желанието ми да застана по средата на залата, да махна маската и да изкрещя, като луда "Това съм аз". Но, злочестата съдба не би позволила подобно своеволие или за да съм по-точна, злочестия ми избор, понеже това избрах аз, аз направих така нещата, че да се крия пред най-близките си зад нещо, което не съм.Въздъхнах и погледнах блондина, който сега ме упрекваше почти подигравателно, но това бе защото е загрижен и го разбирах.А Хейз, той просто се хвана в плитката клопка на повърхностната ми лъжа, като наивно дете.Точно той не заслужаваше да го лъжа, този, от който бях научила най-много, но уви...избор.
Тогава Скай ми посочи един мъж с пищен костюм, до него беше Тес и двамата разговаряха:
-Аш.... -прошепнах едва, като ми каза кой всъщност е, сърцето ми се сви, може би от радост.
-Голям перко е, нали? Поне по това си приличате. И двамата криете самоличността си. Какво смяташ да правиш? Ще отидеш ли при него?-отвърна Скай.
Отворих уста да кажа нещо, но в този момент се появи бившия ми учител и галантно ми подаде чашата с бяло вино, която пожелах:
-Благодаря ви!-приклекнах леко и отново погледнах към Аш.
Определено нямаше да се колебая в избора си, едва ли щеше да ми се предостави такава възможност, че да ги видя всички на куп.По това, което имах като наблюдение, вече бях почти сигурна, че никой няма да ме познае.Толкова ли се бях променила?Но като оставим размислите настрана, трябваше да послушам Силвия, тя каза да се забавлявам, а с кого бих се забавлявала най-добре, ако не с щурия ми бивш съквартирант.
Кимнах уважително към събеседниците си:
-Господа, мисля, че видях стар познат, ще ме извините нали?
-Но как разбра, че ти е познат, нали всички са с маски?-попита Хейз.
Усмихнах се леко:
-Когато говорим за приятели, една маска не може да те заблуди.-погледнах към Скай съучастнически.
-Права сте...
Отново се поклоних и се запътих към двамата младежи, по пътя мисля че мернах Лезандър, но си беше чист късмет, че той не ме видя.Предполагах няма да е много доволен, че разговарям открито с всички, но дори да ме беше спрял не мисля, че щях да го послушам, живота и решенията ми в него си бяха мой.Музиката отново беше приятна, мисля че свиреха нещо , което знам и тихо си тананиках.Танцуващите на дансинга бяха станали повечко и сега двойките се въртяха в изящни пируети, дам, събитие като това съм срещала единствено в приказките, а сега бях част от него.
И въпреки всичко една част от мен, част която принадлежеше на едно синекосо момиче ми нашепваше, че с малко повечко алкохол, този бал щеше да си чист изискан купон.Вече го виждах, ние двете с нея върху масата наливахме водка в гърлата на красиви младоци и танцувахме като луди.Щеше да е хубаво.В най-смелите ми фантазии, тайно копнеех зад някоя от маските да се крие тя, да ме дръпне изведнъж за ръката и да ме завлече навън където с бутилка уиски ще се смеем и ще плачем чак до сутринта.
Вече бях наближила старите ми познайници и това ме измъкна от мечтите ми, сега наистина беше време за едно малко шоу.Щях да си поиграя с палавия Аш и да проверя дали се е променил или си е същия женкар.Изправих се до тях двамата и Тес ме изгледа с онзи поглед, който показваше, че ме познава от някъде.Аз на свой ред се усмихнах и изчуруликах:
-Здравей, Аш!-нямах намерение да казвам коя съм, просто исках да го пека на бавен огън като се чудеше от къде го познавам и коя съм.

Всичко бе приятно, до този момент. Оглеждах се във всички посоки, за да видя случайно дали Ив няма да се появи от някъде, когато пред мен се появиха някакви странни люде. Единия от тях, с лилави очи и ...старешка коса. Стори ми се странен. Да, но въпреки това много познат. Двамата се изгледахме за момент, но само това. Нито ме поздрави, нито аз него. Но, го изгледах докато преминава покрай мен.
Усетих как кожата ми настръхна, след като видях гърба му. А след това настръхване - БАМ. Нова изненада. Някакво малко създание се появи пред мен с красива ефирна рокля. Заставайки пред мен, тя изчурулика весело :

- Здравей, Аш!
И...тук дойде изненадата. Огледах я хубаво - но не можах да я позная. Обаче, тя явно ме знаеше кой съм, въпреки добрата ми маскировка.
- А...кой? - опитах се да отбия по някакъв начин темата, но девойката не се отказа лесно.
- Стига се прави, глупчо. Знам кой си.
"Да бе! Знаеш, ти!"
Стиснах здраво ветрилото си в ръка и с едно ловко движение го разперих пред лицето си. Запърхах леко с него, духвайки в маската която ме прикриваше. Обърнах се към Тес и го заговорих.
- Фернандо, хайде да се разходим. Тази госпожица, май се е объркала.
Честно казано, добре че бе маската на лицето ми, за да прикрие широката ми усмивка. Фернандо?! От къде ли пък ми дойде това име. Но като се замисля, отиваше му. Или поне на костюма който бе сложил. Натруфен като банан със захар!
Обърнах гръб на непознатата девойка и се опитах да се измъкна като хванах Тес под ръката. Надявах се да се отдалечим безпроблемно, без тя да ми нахалства повече.
Въпреки това, продължих да си мисля за нея. От къде ли това създание името ми? Тогава, в главата ми изникна мисълта за онзи девойка, с която се бях забърсал последно. Сякаш в ноздрите ми поби неприятния аромат на алкохол, който тялото и излъчваше онази вечер. Дано, само Дантес да не ми я е пратил тук, за да ни срещне отново. Защото, кълна се, ако е тя...ще проклинам името му, както и всичките му създания докато съм жив!

Добре, той явно се шегуваше!Каква бе тази реакция от негова страна, явно доста на сериозно взимаше ролята си...определено е поработил върху актьорските си умения, признавам.Ако съм успяла да го озадача, то и той не остана по-назад с реакцията си и ме остави със зяпнала уста зад себе си.И когато нарече Тес, Фернандо?Всичко просто приличаше на една гротеска, чак ми се искаше да се разсмея с цяло гърло, да махна маската, да я стъпча и да престанем с тези фасони.Но признавам, беше интересно.
Не мислех просто ей така да го оставя да се измъкне, най-малкото дори да не ме позна, трябваше да се отнесе с нужното уважение към една дама, усещах как започва да ми кипва.Ако бях на негово място само с първата дума щях да го разкрия, защото ми беше приятел, а той бе твърде увлечен да се фука с новата си самоличност.Добре, така да бъде, стиснах ядно юмруци, направих две крачки и го хванах за рамото като го обърнах към себе си.Щях много внимателно да подбера думите си, за да не се издам пред Тес:
-Простак!-изписках дотолкова тихо, че да не привличам внимание, все пак всичко бе поза.-Как смееш да не ме познаеш!А онази вечер толкова пъти стенеше името ми, а сега се правиш на кретен, палячо!Това сте вие мъжете, въздух под налягане....
-Съжалявам, но...-опита се да каже нещо Аш, но аз не му позволих.
Тес седеше мълчаливо и гледаше втрещено:
-Ако си мислиш, че просто така ще се измъкнеш, жестоко се лъжеш господинчо.-хвърлих поглед към чернокосия-Ами ти...стоиш за да ни светиш ли?Не виждаш ли, че приятелчето ти е сгафило, по-добре се оттегли за малко и го остави да покаже, че може да бъде мъж....Фернандо.-натъртих на фалшивото му име.
Не ми беше приятно, че му говорих така, но все пак не биваше да се издавам...може би някой друг път.Той се отдръпна тактично като смотолеви нещо под носа си и изчезна измежду останалите хора.Отново застопорих погледа си върху Аш, като ръцете ми бяха на кръста:
-Виж, извинявам се ако не те помня, но съм сигурен, че ни е било хубаво...
-О, да, беше ни много хубаво!Засрами се, Аш, да обръщаш гръб на приятелите си, какви са тези игрички.Не че очаквах да ме познаеш, все пак си малко тъпичък и бавно загряваш, но къде е онова елементарно уважение към една дама?!Все пак си ме виждал гола, не забравяй това, разгонен леприкон такъв!-да, ако не се сещаше, то сега щеше да сети, понеже само аз го наричах така.
Прикритието ми се пропука, но наистина бях смутена от отношението му.Огледах отново костюма му:
-И ако си мислиш, че нямаше да те позная в този вид, само еднорога ти липсва...-говорих малко по-меко.

Всичко си дойде на мястото, още щом момичето ме нарече със странното название. Само един човек можеше да ме нарича така и тя обожаваше да го прави - Арадел. Веднъж ококорил очите си, тя разбра че знам коя е. Но, ми даде знак че не иска да я издавам пред Тес. Е, добре....щом ще е така, така да е.
- А ти, как ме позна?
- Много лесно, глупчо. Личиш си от километри!
Е, надявах се да не е така. Ив се затрудни в този момент и не успя да разбере кой съм, но явно интуицията на Ари бе по-добре.
Приближих се до нея, почти опирайки тялото си в нейното. Исках да разговаряме така, че никой да не ни чува.
- Къде изчезна, мамка му?
- Няма значение. Някой ден ще разбереш.
- Аха. Добре. Гледам, че добре се грижиш за Шейн. Взела си го отново с теб....или си го забравила някъде пак?
В този момент, нещо отвлече вниманието ми. Онези непознати лилави очи, които срещнах преди малко. Видях мъжа който ги притежаваше в другия край на залата. Беше се облегнал на една колона, а погледа му бе вперен в посоката, в която се намирахме в момента. Наблюдаваше ни и най-вече наблюдаваше мен. Извърнах се, още щом очите ни се срещнаха. Не исках да прекалявам с очния контакт. Но, ако той продължеше да ме зяпа по този начин, сериозно щях да се поинтересувам кой е и какъв му е проблема.
Върнах се отново към Ари, която стоеше срещу мен. Този път, я гледах право в очите. Ама съм и аз...как можах да не я позная? Вярно, бях я виждал по-често гола, отколкото облечена и то без особена причина, но човек не можеше да сбърка интересната окраска на очите и. Не обърнах внимание на това, какво отговори за Шейн и дали изобщо нещо каза, защото вниманието ми бе приковано към другия край на залата. Но, когато се върнах отново тук, се усмихнах широко и заговорих все така близко до лицето и :
- Та, какво разправяше?

Какво да ви кажа, позна ме.Имах си, аз след като му изнесох такова конско и да не ме припознае, този смотан Аш.В добрия смисъл, разбира се все пак си ми беше малка тръпка, не от онези, а приятелска.Нали ги знаете онези приятелства, в които рядко достигате до консенсус, постоянно се дразните, но когато единия е далеч, другия усеща липсата му и страда.Нямах представа до колко страда той, това си беше в моята глава.Взирах се в красивите му очи и направо го изпивах, толкова му се радвах, не знаех дали го усеща:
- Аха. Добре. Гледам, че добре се грижиш за Шейн. Взела си го отново с теб....или си го забравила някъде пак? -и нека заяждането започне...сега.
Пак ли тази тема за Шейн, от къде бе останал с такова впечатление, никое животно няма да стои някъде където не се грижат добре за него, а така като гледам котката ми все още си е на мястото:
-Виж какво...-понечих да отговора, но той се загледа в някаква точка, остана неконтактен известно време и се обърнах да видя какво толкова гледа.
Беше Лизандър, странно, те не се познаваха, нали?Какво има пък да се гледат толкова...:
-Ехоо, земята до Аш...къде изчезна, тук съм.
Той отново премести вниманието си върху мен:
- Та, какво разправяше?
Завъртях очи:
-Ти изобщо слушаш ли ме, бе?Тигъра си е мой, ако му беше зле досега да е избягал, не мислиш ли?А пък и ти си този, който го беше зарязал при Скай.Не че аз не постъпих по сходен начин, но си имам причини и то доста основателни.
Докато се обяснявах, някакъв мъж преоблечен може би като принц, с кестенява коса и маска, разбира се се доближи до нас и ни прекъсна:
-Извинявам се, може ли да открадна дамата ви за един танц.
-Нея ли?-изсмя се Аш.-Взимай я ,тя не ми е дама.
Хвърлих му яден поглед и поех ръката на галантния младеж, като се обърнах към леприкона за последен път:
-Трябва да си поговорим по-късно...ти реши кога ще е, но намери време.-след което дарих с усмивка непознатия и се оттеглихме на дансинга.
-Какъв кавалер, само.-направих комплимент аз.
-Дама като вас го заслужава...
-О, моля ви, карате ме да се изчервявам...
-Комплиментите никога не бива да се пестят за една красива жена...винаги са малко.
-Определено, знаете как да ги използвате.
Въртяхме се сред другите двойки и си сипехме комплименти един на друг, дали защото си чешехме егото или наистина ги заслужавахме не се знаеше, но беше приятно.Музиката, красив мъж за компания, всичко беше идеално...докато.Да, обувките ми и старанието да не сбъркам някоя стъпка ми изиграха лоша шега.Травмата на крака ми се обади и извих глезена си болезнено и се свлякох към пода като завлякох със себе си и един келнер.Да, всички ме гледаха и да беше унизително.Чак ми се доплака, по най-бързия начин се изправих, извиних се на кавалера си и се насочих към един кът с много цветя за прикритие, куцукайки , разбира се.Но не защото пак си бях изкълчила нещо, просто ме наболя, след минути щеше да мине...Чух зад себе си няколко жени които се изсмяха злобно, пък и всички ме видяха...Това накара очите ми да се насълзят, добре че бях с маска...

Някои хора умеят да правят впечатление където и да отидат, а? Може би не най-доброто, но все пак впечатление. И докато Арадел се беше сгушила зад растителната преграда и се "наслаждаваше" на хапливите подигравки и забележки на по-голямата част от женското съсловие, тя усети топла ръка на рамото си. Когато се извърна видя, че до нея стои Ив и й се усмихва.
-Не се притеснявай. Жените са си жени. Това не бива да те тревожи.
Момичето бе на ръба да си удари шамар. Нима гилдмайсторката, онази същата, която винаги буйстваше, крещеше и смилаше всеки на пътя си, сега се опитваше да я успокой. Тази вечер ставаше все по-неочаквана. Може би се дължеше на доброто й настроение или се беше променила поне малко. Но пък от друга страна, Картие не я познаваше добре, че да я съди. Сигурно както всеки човек и тя криеше части от характера си вътре в себе си, които разкриваше в редки случаи. Случаи като този.

На терасата седяха Евенстийл и Скай. Не може да се каже, че са първи приятели, но въздушният маг уважаваше Елрон и го считаше за ненадминат пълководец. Самият илионец бе зареел погледа си в далечината и се наслаждаваше на панорамата.
-Защо сте се изолирал така?
Да, Скай му говореше на Вие. Можеше ли да си позволи друго?
-Не съм се изолирал. Просто тук е по-спокойно.
-Но това е бал. Би трябвало да се отдадете на танци и забавления.
-Не ми се танцува в момента.
Русокосия красавец се усмихна леко осъдително.
-Да не би нашите жени да не ви допадат?
-Хах, не, не е това. Всички са очарователни. Но напоследък като че ли, вкусът ми малко се промени.
-Как така?
Знаете си го Скай. Винаги говори за жени. Те са му слабост, обожава ги, даже да не се обвързва сериозно, ги боготвори.
-Може би не е правилно. До сега винаги съм се придържал към представители на нашата религия, но в последно време измених на принципите си.
-Да не сте забърсали някоя корнорка?
-Опази боже не. По-лошо.
-Какво по-лошо от неверница?
-Последовател на Себастиан Дантес.
Веждите на учителя се повдигнаха учудено. Трудно му беше да повярва, че този така принципен мъж е имал смешение с представител на подземното царство. Но пък самият той е имал подобно преживяване.
-Спокойно, не е толкова страшно. И аз съм спал с прокълната.
-Нима? И съжаляваше ли после за това?
Блондинът се замисли за момент.
-Може би малко. Но не за това, което направих.
-А за какво?
-За това, че тя си тръгна ненадейно.
По лицето на Евен се прокрадна една меланхолична усмивка.
-Познато ми е. Дали всички са такива?
-За първи път срещам жена, която да си тръгне от мен. Хахаха, да не се окаже, че е една и съща.
-Съмнявам се. За първи път виждам човек със синя коса.
При тези думи Скай се препарира. Лицето му се видоизмени, вкамени и пребледня.
-Синя коса?
-Представяш ли си? Чак стои естествено и някак си привличащо.
-Не може да бъде...
Гладиаторът се обърна към него.
-Казвам ти, че е синя. Значи е възможно.
Но не това имаше предвид магът. Какъв е случая на съвпадението? Минимален. Дориан Смит! Но как, кога?
-Как се казва? - нетърпеливо попита мъжа.
-Ния.
-Ния?
Не....не можеше да си го обясни. Беше...беше си цяла загадка. Учителя замлъкна.
-Какво ти е? Да не ти прилоша?
-Не...да. Малко ми изсъхна гърлото. Ще отида да пийна нещо.
Русокосия се изниза от терасата и се върна в залата, забивайки погледа си върху Арадел, която в момента говореше с Ив. Дали да отиде и да я разпита? Не! Не му беше нито времето, нито мястото. Но мисълта, че Дориан е спала с гилдмайстора на Фрей-Филт не му даваше мира. Усети нотка на ревност, която го жигоса отвътре, но нямаше да го покаже. Тази жена. Само неприятности си навлича. Където и да отиде нещо се случва. Мъжът свъси вежди и се отправи към бара, където си поръча голямо уиски и го изпи почти цялото на един дъх.

-Благодаря ви за подкрепата. -бе единственото, което хрумна на блондинката.
Наистина не го очакваше, точно от нея, нищо, че не я позна.
-За нищо. Балът е за всички. Не бива някой да се чувства нещастен, нали?
Всъщност самата Севентийл сякаш бе леко тъжна. Може би защото не го виждаше никъде. Нямаше да дойде ли? Не очакваше да й се хвърли на врата, да я прегърне и да я целуне, но все пак някак си вътрешно се надяваше. Сама осъзнаваше, че го беше отблъснала от себе си, но....женското сърце е прекалено необятен океан, за да бъде преплуван и изучен напълно. Самите жени понякога не го разбираха.
-Как казахте, че се казвате?
-Консуела Санчес.
-Консуела? Аз съм Ив, гилдмайстор на Сто слънца. Мога да се закълна, че ми изглеждате позната от някъде.
-Ами аз....
Но преди да може да отговори ръката й бе хваната от пристъпилия Лезандър, който наблюдаваше сценката от далеч. Съзрял промяната в лицеизраза на приятелката си, реши, че е време да се намеси.
-Извинете ме дами. Скъпа, би ли желала да танцуваме?
-О, извинявайте. Не исках да ви я отнемам.
-Ни най-малко мадам. Но не мога да остана безпристрастен.
-Разбирам! Тогава ви пожелавам приятно прекарване.
-Благодаря ви. Позволете да отбележа, че сте свършили прекрасна работа.
Предводителката кимна.
-За всичко са виновни учениците ни.
-Значи те имат един достоен лидер, който да следват.
Глупости. Достоен или не, това си беше чисто лицемерие. Все пак скоро щяха да се изправят срещу нея и да тестват така популярните й елементи, които бяха известни из цял свят.
Графът придърпа внимателно изгората си в средата на залата и я прегърна. Мелодията, която звучеше бе благозвучна и предразполагаща и двамата се впуснаха в умел танц, натривайки носовете на всички онези, които само до преди минути й се подиграваха.
-Добре се справяш.
-Мислиш ли?
-Да. На ниво, като изключим малкия гаф с падането, но не е болка за умиране.
Двамата се въртяха и обсъждаха различни теми, които преливаха от тоналност на тоналност. Ту по работа, ту не толкова ангажиращи, но всички за Арадел бяха някак си сухи. Някак далечни.
По едно време до тях застана Ерик и им се усмихна приятелски.
-Може ли да поема от тук?
-Разбира се. - съгласи се Д'Арвил и се отдръпна, така че другарят му да поеме ръцете на девойката. -Потанцувайте, аз ще отида да намеря Клайд. Скоро трябва да почнем обиколката.
-Ще го имам предвид. - успокои го Матюс и белокосия се отдалечи, като се изгуби сред гости и кореняци.
Музиката заглъхна само за миг, докато на импровизираната сцена застана една жена на средна възраст, с елегантна рокля. Бяха наели професионална певица. Това си беше наистина впечатляващо. Тя пое микрофона и оркестъра засвири наново, този път в друг жанр. Лириките се забиваха в ушите на младите влюбени, сякаш създадени са самите тях и ги караха да се чувстват топло, не искащи да се откъснат един от друг. Ерик я държеше близко, без да пристъпва границите на разумното и все пак интимно.
-Забравих да ти кажа нещо.
-Какво?
-Красива си!
Магьосницата се усмихна. Вътрешно сърцето й туптеше от нарастващият адреналин и от удоволствието, че е в обятията на любимия си. Нямаше грам преструвка в погледите и думите им. Само тъгата, че не може да я прегърне напълно, както би искал. Но това си остана тяхната малка тайна, запечатана, затворена между стените на тези два чифта очи.

/Песента: https://www.youtube.com/watch?v=DeumyOzKqgI Ари, ти сама си знаеш. От Аш искам да си създаде някаква ситуация, каквато и да е, но да я развие и да не се осланя само на словесен разговор./

Останах си сам. Напълно. Всеки духна нанякъде, а онзи непознатия, ми отне Арадел, преди да съм и натрил носа. Бил съм, моля ви се, оставил Шейн при учителя. Ами ако него бях? Какво щеше да стане? А? Кажете ми... Щяха да го изядат! Онези...прокълнатите. Тъй че, тя трябва да ми е благодарна за това че го оставих, а не да ми мрънка за щяло и нещяло.
Огледах се около себе си и се зачудих накъде да се впусна. Чувствах се като свободен електрон. Исках да се забавлявам, но не ми се танцуваше. Нещо, танците ми отбягваха тази вечер от вниманието. А и като се има на предвид, че преди малко имах честта да танцувам с Ив, надали някоя друга щеше да я замести толкова лесно.
По едно време видях отново тичащата Роза, която гонеше малкия си дракон. Защо го гонеше ли? Много просто...пак бе свършил поредната беля.
Дребосъка бе грабнал едно по-голямо парче месо в устата си, право от масата с храна и в момента тичаше между хората които танцуваха. За негово нещастие, костюма на Роза не и пречеше толкова и тя бе достатъчно бърза че да го догони. Реших да погледам малко фиаско, преди пак да са я хванали за ушите и да я накажат.
Дракончето преминаваше през всичко що види. Мъжки крака, женски поли, маси, столове...не подбираше. Тук, реших да се включа и аз. Наблюдавах го внимателно в гонката му с Роза. Когато се намираше на около десетина метра тичайки право към мен, аз застанах на едно място с разтворени крака, които да го привлекат насам и зачаках. За мой късмет - това подейства. Изгладнялото драконче се насочи точно към тази част от тялото ми, която щеше да му позволи да напредне още малко в гонката. Когато почти бе стигнал до мен, се подготвих. Разперих пръстите на едната си ръка и насочих вниманието си към пода - точно там, от където щеше да мине дребосъка. Приготвих се за последно и в мига в който видях нещо златисто да минава пред погледа ми изстрелях ръката си рязко.

- Ха! Хванах те, малка гадино! - извиках доволен, след което дръпнах Доби за каишката, повдигайки го във въздуха.
Интересно. Това драконче, тежеше доста...
Когато погледнах какво държа в ръката си, едва не си глътнах граматиката от изненада. Бях сграбчил не малкият златист дракон, ами самата Роза, която в момента се мяташе като червей във всички посоки, опитвайки се да се освободи. Ефирното и костюмче и малките крила подаващи се от гърба и я караха да изглежда като безпомощна пеперуда.
- Пусни ме беееееее! - викаше детето, като мяташе ръце във всички посоки.
За жалост, не я послушах навреме. Още преди да се усетя, малката г-ца Кхан се ядоса, укроти крайниците си и насочи горните два право към лицето ми.
- Пусни ме, иначе ще те изпържа! Пиле такова!
Опитах се да и обясня, че грешката е моя, но това бе най-големият фал който направих в момента. Трябваше да се науча, че с принцесите не може да се спори, а веднага трябва да им се угажда. Защото, ако не го направиш, ще пострадаш сериозно.
Това се случи и с мен. Още преди да съм отворил устата си, Роза пусна едно малко огнено кълбо от ръцете си, което полетя право към мен. Разстоянието между нас бе толкова малко, че дори нямах време да реагирам. Енергията и се стовари върху лицето ми, счупвайки маската която носех на няколко места. Тя се свлече от лицето ми като скъсано парче плат, оставяйки го непокрито.
- Мръсен, гаден...Аши?!
Роза бе започнала да ме ругае, но когато ме видя, определено се изненада. Попипах лицето си с ръце и установих че наистина маската ми вече я няма. Е, нямаше какво друго да направя в момента, освен да хвана дракончето!
- После ще ми се караш! Сега, отивам на лов за дракони!
Обърнах се бързо и докато все още бях с ефирните си дрехи се затичах между хората. Понякога успявах да бутна някой и друг танцуващ човечец, но не можех да спася всички.
Намерих Доби в ъгъла на залата. Захапал голямото парче месо, скрил се под един стол. Оставих го да се нахрани. И без това мръвката никой нямаше да я пипне вече, при положение че бе олигавена от това същество. Дракончето я оглозга за около две минути, след които остана само един полугол кокал в лапите му. Наведох се до стола и се присегнах към дребосъка. Той нито изръмжа, нито ме захапа. Остави ме да докосна каишката му, като дори доволен от храненето, отърка главата си в ръката ми.
- Оо, лигльо такъв! - възкликнах, след което го издърпах изпод стола.
Вдигнах го във въздуха и го прегърнах до тялото си, за да не избяга. След това тръгнах в обратна посока да търся малката русокоска.

Като че ли музиката свиреше само за нас, хората изчезнаха, страничните звуци замряха и вместо тях останахме само аз, той и безмълвната история на две сърца.Две очи, чиито мироглед се простираше дотам, че да е щастлив отсрещния когато се оглежда в очите на другия.А неговите в този момент казваха толкова много...цяла една история побрана в два ириса.Не можех да си позволя да го прегърна така както на мен ми се искаше, нито да го целуна с крайчеца на устните си, като крилете на пеперуда.Единствено можех да се надявам, че ще успеем да си откраднем малко време за нас през тази нощ.
Докато танцувахме погледа ми попадна върху Аш, който странно защо не носеше маска и мисля че преследваше някакъж дракон?!Що зза щур мъж бе той, но все пак такъв го обичахме, нали?Отново се върнах към кавалера си, понеже знаех, че свърши ли тзи песен, няма да мога да го държа в обятията си:
-Красива си..-бе казал той.
Отвърнах му с искрена усмивка:
-Ти също си красив..Иска ми се целия този фалш да приключи, да сме аз и ти на някоя поляна навътре в гората, заедно със звездите и просто да си лежим.Пък и роклята малко ми стяга и ми спира въздуха.
-Знаеш, че искам същото, Ари...но тук сме по работа.Знам, че не го възприемаш така, защото отново си сред приятелите си.И този младеж Тес е доста приятен, умно момче е..
-Да, знам...Но аз го нараних, Ерик.Очаква се да нараня и Лезандър...почвам да се замислям дали проблема е в мен, ако е така не искам да наранявам и теб.-погледа ми помръкна.
-Знам, че не си го направила нарочно, обстоятелствата са такива.Човек цял живот прави избори, ти просто търсиш тези, които ще те направят щастлива.
-Да, избора, който ме прави щастлива стои точно пред мен.Само ми е чудно как не съм го виждала толкова време.
-На сърцето му е нужно време за да прогледне...а ти просто не си искала да го видиш.и аз не го бях видял до скоро, но когато го съзрях, разбрах, че то винаги си е било там и е чакало.
Гледах го като хипнотизирана, искаше ми се да го разцелувам, но се сдържах.И ето, че песента свърши и отново всеки един от нас трябваше да поеме тежкото бреме на ролята си, която бе избрал да играе.Аз на нежна и влюбена любовница, а той на весел най-добър приятел.Обичах този човек, защото ме разбираше, най-вече заради това...Отдръпнахме се един от друг, аз леко се поклоних, както правят дамите:
-Ще се видим по-късно г-н Матюс.
-Разбира се, г-це Картие...ще тръпна в очакване.
Изкикотих се и се насочих към балкона за да си взема глъдка свеж въздух.Вечерта бе прохладна, а луната имах чувството, че заема половината небе, бе огромна.Нямаше хора, само един мъж, застанал на парапета и загледан някъде в далечината.Не ми беше познат, явно е някакъв чужденец.Маската вече ми убиваше от толкова носене и прецених, че мога да я сваля за малко, за да ми отпочине лицето.Хванах я с едната си ръка и се приблиьих към мраморния парапет, като застанах до непознатия мъж.Беше красив, излъчваше някаква мъдрост и спокойствие, но въпреки всичко беше адски красив, не можех да не си го призная:
-Красива вечер, не мислите ли?-заговорих го първа.

Какво казахме по-горе за впечатлението? Поредния, който го създаде, може би не такова, каквото подобаваше за такова мероприятие. Но всеки луд с номера си. Едната става за резил, другият направо вдига цялата зала на крака. По това много си приличаха с Роза. Може би затова бяха толкова добри приятели. Винаги съумяваха да си навличат неприятности, от онези пакостните, които те разсмиват или карат околните да те гледат на кръв, защото си развалил спокойствието им.
Така и сега Аш тичаше след Доби, а малката принцеса го чакаше търпеливо. Отдавна бе пристанала да му се сърди. Цупните й никога не продължаваха дълго, що се отнасяше до него. Когато стигна до нея и й подаде драконът тя само се засмя широко и улови непокорното животно.
-Ашиии....защо не ми каза, че си ти?
-Исках да те изненадам.
-Успя, успя. Страшен костюм. Хайде, ела, искам да те запозная с някого.
Младият маг се извърна търсейки въпросните хора, но тогава погледа му попадна върху Ив, която стоеше на известно разстояние от него и го гледаше. Очите им се срещнаха и младежът осъзна, че тя може ясно да види лицето му. Самата гилдмайсторка седеше като препарирана, невярваща на това, което вижда. Не можеше да повярва, че точно той бе онзи непознат, който я покани на танц, а после така изневиделица избяга, за да не го разкрие. Сърцето й се сви. Стараеше се да не го показва, но очите й....о тези очи я издаваха. Издаваха я и дори заплеснатия по принцип земен маг можа да съзре болката, която се криеше в тях. Очакваше да дойде при него, да му се развика, дори може би да го удари, но не го направи. Вместо това красивата жена се обърна и с бърза крачка напусна залата, губейки се в коридора. Няколко души я проследиха с поглед, неразбиращи защо се оттегля толкова ненадейно. Тя стискаше юмруците си, опитвайки се да спре треперенето им. Когато излезе се спря и се облегна на стената. Очите й се навлажниха, но само за момент. Бе по-силна от това. По-горда. Въздъхна тежко и се запъти към края на коридора, където щеше да се затвори може би до края на цялото пиршество.
Аш я проследи с тъга. Тъга от това, че я разстрои. Не подозираше, че ще реагира по този начин. За първи път осъзна, че реално я бе наранил, без дори да го желае. Искаше му се да я настигне, да я спре, да й обясни. Направи една крачка, но ръката му бе хваната от тази на малката принцеса, която продължаваше да му се усмихва невинно. Тя не разбираше терзанията на големите, затова не забеляза промяната в настроението му.
-Хайде, Аши. Ела да те запозная с братовчед си.
-Братовчед? - нехайно попита хубавецът, излезнал като от транс.
-Да, хайде.
Детето го завлечи след себе си, преминавайки през няколко човека и се спря точно пред Раян и Азии, които точно в момента свършваха своя танц.
-Раян, искам да те запозная с най-добрият си приятел. Това е Аш, земен маг. Той беше приятел и на Лаура. Много го обичам. И дядо го обича. Винаги ме пази и ми помага.
Елфът пусна ръцете на възлюбената си и протегна своята за поздрав.
-Много ми е приятно, г-н Аш. Радвам се, че братовчедка ми има такъв добър приятел, който да бди над нея, когато семейството й е далеч.
-За мен също е чест.
Зеленокосия поздрави и дамата на елфа, като не си размениха кой знае колко думи. Тя все още бе зашеметена от обстановката и трудно навлизаше в ситуациите.
-Близък ли бяхте с Лаура?
-Да...доста. тя...тя беше невероятна жена.
-Така е. Липсва на всички.
-Да....
-Добре стига, казахме, че днес няма да сме тъжни, нали? - ококори тъмните си очи момичето. -Аши виж каква хубава приятелка си е намерил Раян. Не е ли хубава?
Магът премести за пореден път погледа си върху червенокосата и кимна в съгласие.
-Наистина госпожицата е очарователна.
-Ами вие. Нима сте сам тази вечер?
Мислите на младият мъж се върнаха върху Севентийл и разочарованото изражение на лицето й. Изведнъж сърцето му се сви.
-Аз....
Дали наистина да не я намери? Не може да е отишла далеч. Все трябва да е някъде в сградата. А къде обича да се крие най-вече ако не в собствения си кабинет. Но дали щеше да отиде или да се прави на дръж ми шапката, игнорирайки за пореден път поривите на чувствата си? Дали щеше да признае пред себе си болката, която изпита, когато видя раненото й лице, или щеше да ги пренебрегне за пореден път?

В една друга част на залата, Лезандър бе впил виолетовите си ириси в Аш и го изпиваше с тях. Те пламтяха. Все още си спомняше ясно двата пъти, в които се опита да се отърве от него, но малкият шавлив пуяк бе като хлебарките - колкото и да ги мачкаш пак се надигат. Досадни животинки. До него се приближи Матюс с чаша в ръка.
-Къде е Арадел?
-Отиде на терасата да се освежи малко.
-Добре.
-На теб пък какво ти има?
Чернокосия проследи злобния поглед на приятеля си, който водеше точно към принцесата на Илион и още няколко оградили я персонажа.
-Кой по-точно е заслужил тази хищност?
-Онзи зеления.
-Какво ти е направил?
-Изплъзна ми се.
Ерик повдигна едната си вежда. Взря се в младежа и тогава се сети.
-Той не е ли приятел на Ари?
-Ти за такъв ли го приемаш?
-А ти?
-Като недовършена работа.
-Не е ли малко жестоко?
-Не ме разбирай погрешно. Не мразя хлапето, но не мога да позволя новак да ме пребори.
-Винаги си бил прекалено горд.... - поклати глава червеноокия и отпи от питието си.

-Красива вечер, не мислите ли?
Къде беше чувал това преди? Чувството за дежа ву се обади и го върна няколко дена назад.
Тук е красиво, нали?....Да, точно така. Почти същите реплики, в почти толкова прекрасна нощ, като сега. Само устните, които я изговаряха бяха различни. Елрон се обърна и видя приказното създание, чисто и кристално като капка роса, стоящо до него.
-Прелестно. - отвърна по същият начин, но не вкара същите чувства, като тогава.
Тази жена пред него, се различаваше толкова много и все пак бе някак си нежна, приветлива. Мислеше, че може да отдели малко време, за да си поговори с нея. Поне някой, който ще го накара поне за малко да забрави самотата. Той не биваше да е самотен, но колкото и да обичаше Феникс, идването му тук бе по-скоро по задължение. Не можеше да се отпусне и да се забавлява искрено. Може би защото усещаше, че не трябва да напуска родната си държава. Сякаш я оставя в непочтени ръце по този начин, а тя има нужда от него, вика го, умолява го да се прибере на стотици километри от тук.
-Хубава маска. - отбеляза мъжът.
-А това ли? Нищо особено.
-Все пак е хубава. Но закрива красивото ви лице. Нима е нужно да го пазите в тайна?
Арадел замлъкна за момент. Не знаеше как точно да отговори на този въпрос. Гилдмайстора усети колебанието й и се изправи, оттласкайки се от парапета.
-Извинете, не е моя работа. Май навлязох в тема, която не ме засяга.
И за да избегне ситуацията, той протегна ръката си.
-Евенстийл Елрон.
-Ар....Консуела Санчес.
Това беше за малко. За малко да се изпусне пред него. Защо щеше да го направи? Защото е хубав ли? Или чувстваше, че няма от какво да се притеснява?
-От къде идвате г-н Елрон? Не сте тукашен.
-Не, не съм. Идвам от Памуковата планина. Знаете ли къде е?
-Да. Била съм там. Има един чуден водопад.
Чернокосия мъж се усмихна, а жълтите му очи светнаха като звезди.
-Водопадът на Адалия. Наистина чудно място. Надявам се, причината не е била, за да излекувате някоя тежка рана.
-О, не, нищо подобно. По-скоро беше за удоволствие.
-Разбирам. Бих се радвал ако повече хора го използват за това.
-А не го ли?
-Не толкова често. Но едва ли това е интересна тема за дама като вас. Сигурно в момента ви вълнува балът. Нормално. Сигурно всяка девойка в тази зала е на седмото небе от щастие.

Нещо в самата вечер ли имаше?Някаква орис, носеща се по млечния път, яздеща падащите звезди, намирайки пристън в разбитите ни сърца.Дългите изречения са ненужни, обясненията също, нека вместо това оставим погледа ни да разкаже за онова дето се крие зад маската, нека освободим усмивката като завършек на едно мълчание на различни теми, да сгреем нечие чуждо сърце с нея.
Знаете ли, едва когато свалиш маската осъзнаваш тежестта и, чувстваш бремето и остава само голотата, онази душевната.Тогава всичко ранява, студа на реалността напуква сърцето ти, суровия вятър на битието брули безмилостно душата ти, опитвайки се да я изтръгне.Какво става когато си един сред много?Когато вървиш по прашните улици със стрели напоени с чувства и замерваш хората с тях, но вместо в сърцата им те се забиват в апатията превърнала се в имунитет.Когато си един жалък Купидон на нашето време не ти остава нищо друго освен от самото ти раждане да си осъден на смърт, душевна.
Този човек до мен не беше ли един тези, които се борят с вятърните мелници?Всеки си има по една вятърна мелница, въоръжен единствено с надежда, че има още за какво да се бориш.Рицар в невидими доспехи, а вместо кон яздиш собственото си търпение.Докога, бих попитала аз?Не, не ми отговаряйте, не искам да знам, когато момента дойде, аз ще усетя.
А този красив мъж до мен, каква ли бе неговата маска?Беше ми интересно:
-...Сигурно в момента ви вълнува балът. Нормално. Сигурно всяка девойка в тази зала е на седмото небе от щастие.-каза той.
Усмихнах се печално и погледнах зад себе си, поредната самозалъгваща се тълпа, самовнишението е опиат.Реших да бъда откровенна с този човек, не знам защо:
-Беше тръпка...но само беше.Всичко свършва когато облечеш костюма си..
-Интересно мислене..
-Ами, да...Никога не бях ходила на бал досега и не е нищо особено.Повечето хора не ги познавам, имам чувството че са дошли за да се покажат.Имам и близки, които присъстват, но....не мога да им обърна вниманието което ми се иска.
-Не се ли забавлявате поне малко?
-Честно ли?Иска ми се да се отърва от тези объвки, да ги хвана в ръка да вървя по тази мека трева пред нас докато се изморя.Тогава ще седна и ще гледам луната докато не заспя и докато първата роса не ме събуди....Звуча като побъркана, нали?

Евенстийл се усмихна.
-Ни най-малко. Все пак говорите с представител на Илион, да не мислите, че такива желания са непознати за нас?
Въпросът му бе риторичен и по никакъв начин язвителен. По-скоро предпоставка, че може да желае каквото си иска. За луната, за вечните звезди и никой няма да я обвини за това. Често му се искаше същото, в повечето случаи успяваше да си набави нужната му доза. Но понякога времето ги притискаше и хората нямаха тази възможност да се впуснат във волният бяг на мечтите и личните приумици, колкото и красиви да са те.
-Но едно човешко същество не може да мечтае само и единствено за луната. Тя носи и нещо друго със себе си, нали? Някаква загадка, мистика, оставяща ни възможността да я разкрием, като поредния разгърнат лист от книга. Книга, която пишем сами. Може би главният въпрос в случая е какво ще бъде изписано по листите. Например вие, какъв бихте искали да е краят й? Последната глава, завършека, когато всичко отмине. Ще стоите на някоя ливада и ще съзерцавате небето или ще е нещо друго?
-Това едва ли зависи от мен.
-А ако зависи? Ако зависи именно от вас. Ако никой друг не ви се бърка, нито съдбата, нито другите хора? Тогава какво?
Този мъж говореше толкова кротко и в същото време с такава сигурност и мъдрост, сякаш е събрал в себе си векове история и познания. Колкото повече го наблюдаваше, Арадел толкова повече осъзнаваше, че под тази красива фасада се крие една дълбочина, неприсъща за обикновената маса. Можеше да научи много от него. И то не като го слуша, а като се опита да отговори на въпросите му, които се свързваха пряко с нея и я караха да се замисли над собственият й живот.

-А ако зависи? Ако зависи именно от вас. Ако никой друг не ви се бърка, нито съдбата, нито другите хора? Тогава какво?
Съдбатам, най-честото оправдание, което чувам от хорските усти.Толкова е лесно, да вдигнеш ръка и да посочиш всичко друго, но не и себе си, да вярваш, че някаква друга висша сила е отговорна за неволите ти, но не и ти самия.Никой ли не учи малките деца в училище как да поемат отговорност за действията си?!Мисля, че е нужно да го въведат като предмет.Съдбата не е онова, за което я мислим, тя не витае безтегловно във въздуха, чакаща поредната си жертва.Не!Тя е във всеки един от нас, тя е онзи кръстопът в живота ни, онези кратки отговори "да" и "не", способни да преобърнат животи.Но никой не го осъзнава, прекалено плашещо е:
-Тогава...-започнах аз.-Тогава ще бъда свободна, няма да нося чужди окови, спиращи мисълта ми, волята ми.Тогава щеше да е прекалено лесно..все си казвам, че някой ми пречи, но накрая винаги осъзнавам, че самата аз си преча.Но може би и аз съм като онази маса, за която говоря.Постоянно мрънкам за разни неща, които искам да ми се случат, едва ли не да ми бъдат поднесени на сребърен поднос..но ако не си вдигна задника сама да ги взема, те няма как да дойдат при мен.
Толкова ли лесно бе на думи?Когато искаш нещо просто го правиш и после майната им на последствията, ще си ги понеса, те са като присъда за всяко сладострастие.Гаден кръговрат от който няма излизане.
Тогава реших да подкрепя думите си с действия.Наведох се и разкопчах каишите на обувките ми и ги събух като останах боса.Точно до нас имаше декоративна малка градина, с тучна трева и два храста рози.Отидох там и седнах на парапета като положих нозете си в хладката трва, беше някак си освобождаващо.
Погледнах към мъжа:
-Майната и на съдбата.-казах.-Тази терапия има своите ефекти, ела да пробваш.
Стоях си там, захвърлила и маска и обувки и се чувствах като дете, което сега прохожда...

Терапия? Елрон повдигна учудено веждите си. Имаше нещо толкова свежо и детско в тази девойка, чието име едва ли щеше да запомни, но срещата им определено. Може би точно затова реши да последва примера й. Какво пък? Нали бяха тук, за да се забавляват? А забавлението идваше в най-различни и неочаквани форми. Мъжът се усмихна и изу обувките си. С умерени, бавни крачки стигна до нея и нагази в импровизираната мини градина. Ходилата му докоснаха тревата и за момент се прехвърли в родния си дом, в горите на планината.
-Хубаво е, нали? - попита го тя.
-Много. - отвърна той и усмивката му се разшири, сякаш се разля като кадифе по лицето му.
Чувстваше се добре. Много добре. Освободен. Постояха така приказвайки за изключително маловажни и неангажиращи неща. Точно от това имаше нужда Арадел, да се откъсне от теглото на истинската причина, поради която е тук, поне за малко. Изведнъж от същината на залата се разнесе весела, класическа музика, която повдигна настроението им многостепенно. Темпоритъмът й бе толкова завладяващ и свободолюбив, че крайниците ти почваха да се движат сами, без дори да си го искал. Картие забеляза как пръстите на краката й от само себе си си тактуват. Евен веднага забеляза това и се засмя.
-Хайде.
-Какво?
-Хайде! - подаде ръцете си към нея и без да чака я улови, като я издърпа. Двамата стъпиха на леко студения под, както си бяха боси и красавецът почна да я влачи след себе си.
-Ама чакаййй....
-Нали сама го каза - майната й на съдбата, нека се забавляваме.
Ентусиазмът му бе толкова заразителен. Арадел успя тъкмо навреме да сложи маската си, напълно забравяйки обувките си на терасата и двамата навлязоха в залата. А там се беше разраснала истинска плеада. Всички гости се бяха наредили в две редици. От едната страна мъжете, срещу тях жените. Двамата другари, ако можем да ги наречем така се настаниха в края й един срещу друг. Мъжете направиха галантен реверанс, а дамите им отвърнаха с клик. Усмивката не слизаше от устните на момичето. След прелюдията двете редици почнаха да се движат напред в умерени, скокливи стъпки, а след това всеки кавалер поемаше по една дама. Евенстийл улови Арадел. Двойките подскачаха, като се въртяха, после се предаваха на следващият, а после пак се връщаха към първия. Беше един от онези танци, които се практикуваха в големите дворци.

Продължение на поста от кабинета на Ив

-Как ще се държим ли? Сега ще видиш.
И без изобщо да му мисли, а реално тя бе обмислила ситуацията много внимателно в главата си, го хвана за ръката и го повлече след себе си. Изминаха разстоянието от коридора на бърз ход и застанаха пред портата на балната зала. Жената си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно.
-Готов ли си?
-За какво?
Без да отговаря тя запели една двайсет и четири каратова усмивка, открехна тежката врата и влезе като истинска царица, под ръка със своя избраник. Купища очи се вкопчиха в тях, повечето невярващи, че тази могъща, властна жена върви редом до един обикновен ученик, но тя ги подминаваше безразлично, без да се интересува от хорското мнение. О, не, нямаше да го крие, както си мислеше той. Тя бе предводител на Сто слънца, всичко, което правеше го правеше с гордо вдигната глава и сега, по този начин го обявяваше за равен. Нито за миг не си помисли да го принизява. Докато преминаваше през присъстващите погледът й се срещна с този на Кастиел. Той само й се усмихна и й кимна. Тя му отвърна със същото. Напълно достатъчно за тях, така че всеки един да разбере за какво става дума. Вътрешно учителят се радваше, че тя най-накрая си позволи да бъде щастлива, било то и с ученик втори ранг. Елрон също я съзря и веднага се ухили.
-Ето я Ив. Ей, Севен. Колко време ще те чакам?
-Хаха, идваме.
ИдваМЕ ли каза? О, колко сладко. Каква жизнерадостност се разля неусетно из помещението.
-Ама Ив.. - опита се да възрази Аш, несигурен от постъпката й. Ами ако я засрами?
А на пук на всичко и всички, тя се спря, обърна се към него и какво мислите, че направи? Целуна го! Да, целуна го. Пред всички. Ченето на Арадел щеше да падне от учудване. "Какво? Как? Кога", въртяха се въпросите в главата й, но когато видя, че по лицето на приятеля й се разлива една хлапашка влюбена усмивка, почти не подскочи, но този път от радост, а не заради танца.
Така гилдмайсторката и изгората й се наредиха редом до тях. Севентийл до Картие, а земния маг до илионеца. Погледите на бившите съквартиранти се срещната, а нейната озъбена физиономия говореше само едно: "Ах ти хиенооо". Той само й се оплези, после й намигна и всички се впуснаха в дивата веселба. Двойките се сменяха, непрестанно. В единия момент Ари танцуваше с гладиатора, в следващият Аш я държеше за кръста, а Ив бе в обятията на Скай. В следващият дори малката Роза се опитваше да следва ритъма на нейния сладък Аши. По-късно обмисляше да му натрие носа за това, че е криел тази сензационна новина от нея. Дори Ерик успя да се внедри в цялата ситуация и да завърти възлюбената си няколко пъти, а смехът му не стихваше нито за миг.
В другия край, Д'Арвил тъкмо правеше поредния реверанс на Силвия, а тя кокетно закриваше устни с едно малко ветрило. Дори Клайд танцуваше с една незнайна красавица, а Азии бе в ръцете на Кастиел, готова всеки момент да се разтопи. Но блянът й не продължи дълго, защото в следващият момент, поредния господин я завъртя около себе си.
Думите са излишни в такава ситуация. За миг всички забравиха и проблеми и терзания, музиката продължаваше да тече, а гостите да се извиват кои по-умело, кои по-тромаво под ритъма й. Шампанското се лееше, сервитьорите не спираха да обикалят и да сервират поредната порция на масите, а звездите закачливо проблясваха като небесни светулки. В такъв момент можеш да си помислиш, че времето е спряло своя ход и всичко си е дошло на мястото. Но както казах, моите думи винаги ще бледнеят, затова нека отстъпим тази привилегия на нашите герои, защото лично аз тръпна в очакване да чуя техните мнения и емоции.

/Сладки мои музиката, на която танцувате: https://www.youtube.com/watch?v=eab_eFtTKFs. Свободно РП за всички/

Как някой може да дефинира думата "щастие"? Ако може, моля...нека го направи сега. Или, пък аз ще го направя. В момента, точно това усещах. Истинското щастие. Това неопетнено чувство, когато всичко се нарежда в твоите ръце. Постигнах нещо, което никога не вярвах че ще се случи. До преди няколко минути си мислех, че ще бъда онова скрито ковчеже, което ще бъде на повърхността само когато е нужно. Но, не и днес.
Все още имаше хора в залата които не отлепяха погледи от нас. Не ми пукаше!
Чак сега чух и музиката, която звучеше в залата. Как съм я пропуснал?! Беше толкова весела! Обърнах се към Ив и подхванах ръката и.
- Мадам....
Двамата се понесохме към тълпата от танцуващи хора. Застанахме от единия край и както се казва "затанцувахме като небесни ангели".
Танца бе интересен. Трябваше да сменяме партньорите си доста често, като през ръцете ми минаха доста девойки. Познати, непознати...че дори и такива, които много обичах. Една от първите танцували с мен, бе Арадел. Когато я подхванах под кръста, тя се обърна изненадано към мен с думите :
- Аш...ама, как?! Ти и Ив?!
- Хах! Нали? И аз не мога да повярвам.
- Ама, кога стана това?
- Скоро.
- Стига бе! Мръсник такъв!
Засмях се, когато дойде следващата ми партньорка в моите обятия. Някакво непознато момиче сложило маска върху лицето си. Изглеждаше сладка. Кестеняви букли и кристално сини очи, подаващи се от малките дупчици на новото и "лице". С нея не обсъждахме новия ми любовен живот, нито пък нейният. Беше непозната. Вместо това се оглеждах в залата с широка усмивка...която скоро избледня. Срещнах отново онези лилави очи, вперени в мен. Виждах ги в далечината, скрити зад поредната маска. Беше същият човек. Стоеше облегнат на една колона и ме наблюдаваше. Отвърнах му със същото, като не отлепих своя поглед от него. Отвърнах му със същата арогантност, с която го правеше и той. Кой беше този човек и какво искаше от мен? Не знам. Но, щях да разбера. Деляха ме няколко минути от това, да скоча и да тръгна към саморазправяне с натрапника. Не го познавах, но наглият му поглед ме дразнеше.
Усетих нежна ръка, която ме докосна.
- Ашии...мой ред е!
Когато погледнах, усмивката ми отново се върна. Беше Роза. Малкият ангел чакаше своят ред да танцува с мен. Оставих девойката и се наведох към русокоската.
- Разбира се, принцесо!
Хванах двете и ръце и с леко приведено тяло я прегърнах към себе си. Понесохме се в ритъма на танца. За последен път погледнах към колоната, до която стоеше непознатия мъж. Но, него го нямаше. Беше изчезнал...