Музикална стая

Залата е обзаведена в средновековен стил. Тя е просторна и уютна. Има всякакви инструменти като се почне през цигулка, мине се през пиано и се свърши до обой. Тук всеки може да посвири или просто да послуша малко музика.

След дългото си лутане из коридорите, стигнах до една огромна врата, изработена от камък и дървени орнаменти, до която стоеше табелка"Музикална стая".Самият надпис ме заинтригува, а любопитството ми ме погърделичка по сърцето.Изпитах желание, което не бях усещал скоро.С малко повече усилия от моя страна, успях да избутам огромната врата стояща пред мен и надникнах вътре.Имаше няколко души, насядали в различни ъгли на стаята, всеки грабнал по един инструмент.Самите инструменти стояха в центъра на стаята, поставени върху мраморни пиадестали, заобикалящи статуя която бе поставена в центъра на кръга им.Инструментите бяха покрити със стъклени капаци, във формата на квадрат, които бяха толкова кристално чисти, сякаш не съществуваха.Оставих вратата отворена и пристъпих в стаята.В музиката се разнасяха стоновете на инструментите, но интересното бе че музиката произлизаща от тях, не се смесваше.Ако се вслушаш в цигулката на която свиреше едно малко червенокосо момиченце, чуваш само нея.Всеки друг чужд звук се губеше в небитието.
Приближих се към пиадесталите и заогледах инструментите.Имаше всичко, което може да задоволи вкуса дори и на най-претенциозният посетител.Спрях се пред една флейта.Малка, дървена и доста опростена.Малък дървен мундщтук, старателно шлифован за да не дразни устните и дълго и тънко тяло обагрено като ствола на дърво.Повдигнах стъкленият капак, след което го поставих внимателно на земята.Взех малката флейта, като я поставих между палеца и показалеца си, за да мога отново да хвана стъкленият капак.Вдигнах го от земята и го поставих на мястото му.
Огледах стаята, имаше доста свободни места.Визирах най-близкият стол след което се запътих към него.По пътя, въртях флейтата между пръстите си, като ги прескачах един по един.Седнах на стола и се замислих.Спомних си една песен, която свирех като малък.Поставих леко мундщтука между устните си и го захапах със зъби, преди да издишам какъвто и да е било въздух.Постоях така няколко секунди, след което засвирих Песента.

Шумът от токчетата й отекваха в коридорите глухо. Вървеше целенасочено, до момента, в който наближи музикалната стая. От вътре звучаха най-различни мелодии, но една се заби като пирон в съзнанието й. Облегна се до рамката на вратата и заслуша. Музиката й напомняше за дните от миналото. Меланхолична мелодия от спомени. Тогава беше друго време... Тогава бе щастлива. Въпросът „Защо?” беше излишен. Всичко се променя. Някои неща не се връщат никога...
Влезе безшумно. Аш свиреше със затворени очи. Той премигна няколко пъти и погледна пред себе си. Когато фокусира достатъчно я видя. Лаура стоеше със скръстени ръце, облегната на стената и го гледаше строго. Бавно се придвижи до един от столовете и седна. Без да каже нещо бръкна в блузата си, погледна един медальон и след малко го прибра. Бижуто беше в ръката й и Аш не можа да види нищо друго освен синджира. Все така мълчалива тя погледна към него с някакъв странен почти благ поглед. Стояха така няколко минути. Накрая жената продума:
-Хубава песен.

Изненадващо, докато самотно свирех в тълпата от музиканти, се появи Тя.Жената която си мислеше че не ставам за нищо, която накара малкото ми цветно съзнание да придобие черно-бял смисъл.Човекът пред мен беше като сияние, слязло на земята.Имах нужда да я видя.Проникващата слънчева светлина в стаята огряваше златистите и коси, а малките вплетени кристали в тях блестяха на светлината.Няколко отблясъка преминаха по лицето ми, като го погалиха нежно и затоплиха бузите ми.Продължавах да свиря музиката, но отделни откъси или моменти от нея, като импровизирах през цялото време.Опитвах се чрез музиката да пресъздам този момент, да и опиша какво виждат очите ми, да я опиша нея.Лицето и бе все така окрасено с онези островърхи шарки.Дали бяха истински или просто грим...не знаех, но и отиваха.
Пръстите на ръцете и си играеха в такт с мелодията, като цветните пера наподобяващи гривни, леко се поклащаха.Устните ми се пълнеха все повече със слюнка, а понякога от това мелодията едва доловимо се разваляше.Реших да спра, преди да рискувам да се изложа пред нея за пореден път.Бавно забавих мелодията, като не след дълго я прекратих.Подържах все още мундщука между устните си, след което ги разтворих леко и отпуснах ръце надолу, оставяйки инструмента над коленете си.

- Един път и на Вас да Ви хареса нещо. - усмихнах се невинно към жената пред мен. - Какво Ви води насам, г-жо... мисля че все още не знам името Ви - погледнах към нея, като изражението ми придоби глуповато-недоволна физиономия.

-Лаура - отвърна късо тя. -Ако можеше да владееш магията в себе си толкова добре колкото и музиката ти, може би нямаше да те нападам толкова.
Тя се приближи до него - по-близко отколкото Аш очакваше. Толкова близко, че ако направеше още една крачка щеше да опре носа си в неговият. Погледът й бе изпитателен и все така с нотка на превъзходство над младия, невеж маг пред нея.
-Нищо лично. Просто не виждам просперитет в теб. Ако трябва да разчитаме на силите ти сме загубени.
Меките й, дълги устни се движеха бавно, като подчертаваха и наблягаха на всяка дума без да беше дразнещо. Тя се обърна и тръгна към изхода. Младокът бе далеч от нейното признание. Звукът от токовете й се забиваше като мини игли в мозъка му. И въпреки недоволството й Аш усещаше, че това далеч бе последната им среща. Просто го знаеше.

*ток* *ток* *ток*, отекваше в главата ми.Преди миг бе толкова близо до мен, че усещах аромата на душата и.Стоях изтръпнал, стиснал в ръце малкият инструмент който можеше да се прекърши всеки момент.Стисках го здраво, за да не покажа какво изпитваше тялото ми, дори Лаура да бе вече с гръб към мен.Дойде като вятъра, помете ме като буря и си замина тиха като водата.Отплувайки към изхода, гледах плавните и движения.
- *Пффф* - процедих струя въздух, като устните ми се разхлопаха една в друга и създадоха леко пръцкащ звук.Изчаках Лаура да излезе от музикалната стая, забавих се няколко минути и я последвах.Преди това, оставих внимателно малкият инструмент на пиадестала на който стоеше и се запътих към вратата.Все още усещах премазаното си тяло от златистата буря.Доближих се до вратата, хванах дръжката и се спрях.Погледнах назад, към мястото на което стоях.Усмихнах се и излязох изморен и запътен към топлото си легло.

Честно да си призная, когато неволно видях Ив на прозореца нещо в мен ме жегна. Не, не от онези пеперуди. Малко ме сви стомаха все едно се притесних когато тя се появи там. Да, вече знаех кой е прозореца и. Исках да отида там, но не знаех дали няма да ме изхвърли. Поне, да я попитам защо ме праща на тази мисия.
Внезапно станах от мястото си и тръгнах към сградата. Ей така. Без да го мисля се запътих по коридорите нагоре и...стигнах до Музикалната стая. Открехнах вратата и влязох вътре. Не търсех инструменти на които да свиря. И без това не бях изкусен свирач, за това не мислех да се излагам допълнително. Приближих се до една колона в центъра на помещението и я заобиколих. От единия и край стоеше момиче на малък дървен стол. Без облегалка, без дръжки за ръцете. Просто малко дървено столче с кожена седалка. А пред него пиано на което девойчето се упражняваше. Свиреше простички мелодии или по-скоро на мен ми се струваха такива.
Застанах от задният край на пианото. Заслушах се в мелодията. Няколко тона които повтаряше един след друг постоянно. Как ли не и писваше? Може би искаше да ги овладее до съвършенство.
Гледах през капака на пианото право в очите и. Те шареха по клавишите надолу. Не виждах точно къде гледа, но мислех че прави точно това. Като писател който чете поемата си която пише. В мига в който тя погледна нагоре, погледите ни се срещнаха. Явно се притесни от втренчения ми поглед, защото обърка няколко тона и спря. Сведе погледа си надолу и продължи с красивата музика.
На няколко пъти пак повдигаше очи като ме поглеждаше. Явно я притеснявах. За това преминах от левия край на пианото право между него и колоната. Погледнах към нея когато приближих и се извиних :

- Съжалявам, ще отстъпя. Но може ли да Ви послушам малко?
Момичето спря упражненията си за момент и ме погледна. Усмихна ми с леко и без да продумва и дума ми кимна одобрително.

- Благодаря.
Застанах зад нея. Не, не се надвесих над клетото момиче ами се отдалечих поне на десетина метра. До толкова че да не усеща присъствието ми около себе си а и да чувах тоновете на музиката по-добре. Седнах направо на хладната земя. Кръстосах леко краката си тъй като не можех да го правя напълно и опрях лакти в коленете си. И тогава, сякаш света свърши за мен. Погледа ми бе насочен право към клавишите по които девойката удряше с фините си пръсти. Правеше го толкова умело. Изглеждаше като боец който използва оръжието си. Опитвайки удар след удар, докато не го овладее перфектно. И изведнъж, нежната мелодия спря. Момичето погледна в страни към единия край на пианото и се присегна натам. Бръкна в една малка стъклена купичка и изкара нещо кръгло. Премести го в другата си ръка и направи същото движение обаче към левия край на пианото. А там пусна малкото....топче може би...или камъче...право в друга купичка. Но в тази, не се виждаха други топчета освен това. След като смени позицията на топчетата, тя продължи да свири. Пак онази мелодия от три простички тона които съчетаваше един след друг.
В следващите няколко минути, това се повтори още няколко пъти. Ако трябва да бъда точен, направи го точно десет. А когато приключи спря, стана от мястото си и взе една кана с вода която стоеше върху задната част на пианото. Отля си в една чаша до горе и изпи водата почти на един дъх. Разкърши ръцете си за минута и след това седна пак на малкият стол. Огледа клавишите за минута, погали няколко от тях и отново засвири. Този път, мелодията бе друга. Различих около шест или може би ...седем различни тона, които комбинираше. Другото по-различно бе, че мелодията сега не беше весела, ами по-скоро тъжна. Лежерна, продълговата...тъжна.
Когато тази мелодия започна, отново въпроси започнаха да изникват в главата ми. Като преди малко когато бях на моста и се чудех коя ли е стаята на Ив. Но този път, не се питах за нея. Бях готов да изпълня желанието и. Примирих се с това че не иска да има нищо общо с мен и ме изпрати някъде където не познавам никой. Дори да е за да ме убият, все ми беше тая.
Мислех си за живота. За това което ми се случи през последните месеци. От момента когато стъпих за първи път в Сто слънца, от момента в който за първи път видях учителя си г-н Бишъп предрешен като старец. Защо ми се случваше това? Всичко бе толкова объркано. Не намирах нито логика в случките, в действията на околните...нито пък в своите. Какво правех тук изобщо? Дойдох, обучавах се, станах дори второ ниво и...нищо. Абсолютно нищо. Единствената ми съквартирантка която имах тук - изчезна. Единствената жена която успя да ми задържи вниманието повече от два дни - умря. А нейната малка сестра която изглежда по-скоро като дете от колкото на жена е най-милото същество което съм срещал някога. А на всичкото отгоре, явно от глупост бях успял да сваля една от най-коравите жени намиращи се тук. А това, можеше да ми коства много в момента. Единствения некромансър който някога може би бях виждал, бе онази синьокоса странница която се опита да ме убие. Ако всички бяха такива в този Найтмер, нямаше да се върна жив. О, Елисандра! Та дори като си помислех за името на този град, ме побиваха тръпки. Не, не си фантазирам. Ръцете ми настръхнаха само при произнасянето на думите...

- Найтмер... Уф! - прошепнах си тихо, искайки да чуя собствените си думи. Пак настръхнах като ги казах.
Музиката се промени отново. Момичето явно бе преместило отново всички топчета в другата стъкленица, защото в лявата чашка ги нямаше. Явно така отчиташе успешните си опити да изсвири мелодията. Свиреше красиво. Искаше ми се и аз да мога така, но това бе твърде сложно за мен. Красив инструмент който можех да гледам единствено отстрани като зрител. Но пък колко по-хубаво бе да има момичета като това, които да свирят така изкусно. А то горкото, явно му отнемаше цял ден да тренира за да може да го прави така добре.
Станах от мястото си, в момента в който малката музикантка спря да свири първата си мелодия. Приближих се до нея и точно когато премести поредното камъче, докоснах рамото и. Тя подскочи леко но когато ме видя се усмихна. Нежно...по детински. Дори усмивката и бе красива като музиката.
Поех ръката и с която тъкмо бе пуснала малкото камъче и я положих в своята длан. Погледнах я в очите и казах тихо :

- Благодаря Ви.
Поднесох ръката и към устните си, но не я докоснах. Доближавайки я до устните си, вдигнах поглед към лицето и. Усмихнах се леко и се отдръпнах назад. Пуснах леко ръката и, а момичето я положи върху полата си.
Обърнах се и се запътих към изхода. Излязох направо от тази тъй приятна стая и се запътих направо към Градината за да извикам Шейн. Но когато едва подадох глава от вратата, той вече стоеше пред нея. Покорно бе легнал по корем и ме гледаше право в очите. Зарадвах му се.

- Ах ти, малък сладур! Хайде, идвай!
Подканих тигъра да влезе след мен и заедно се запътихме към заветната "Стая 1". Имах нужда от един хубав сън, защото утре щеше да е труден ден. Но преди да замина, трябваше да намеря някой който да гледа Шейн, докато мен ме няма. Не исках да рискувам живота на това красиво животно като го взимам с мен на тази мисия. Дори да беше мисия за тъпаци (за какъвто ме имаха някой хора), исках да го предпазя. Той не заслужаваше да изкупва греховете ми.

Останах така, може би около десетина минути. Гледах безизразно из коридора, по който преди малко премина Ив. Мислех си за последният момент, в който тя премина покрай мен. Грабвайки цветята, без дори да ми обърне никакво внимание. А после, изчезна по стъпките на онзи господин със странното изражение.
Нещо не ми се връзваше тази случка, на която присъствах в този момент. Дали не ревнувах? Не...надявам се. Но, не ми се вярваше той да и бъде само познат, щом тя тръгна така по петите му.
В главата ми се появи едно малко същество, досущ приличащо на мен, само че, в много по-малки размери. Вместо мен, то иразяваше всичките ми мисли, които исках да кажа на самият себе си. То погледна нагоре, към мястото от което се предполагаше че гледа моето вътрешно "аз" и вдигна ръката си нагоре, махвайки нехайно над главата си.
- Забрави я, друже. Всички са еднакви!

Идеше ми да замахна с огромната си въображаема ръка и да го премажа като сопол върху дрехата си. Заслужаваше си го. Да говори за мен и ... Ив по този начин? е!
Стиснах зъби и понечих да изпсувам. Но, поглеждайки пред себе си, видях красивите руси букли на Роза.
Забравих за всичко, щом я видях усмихната да стои пред мен, почти облегнала се на коленете ми.
- Спокойно, Аш. Сигурно не е нищо важно, че да се тревожиш. Остави я сама да реши, кога да ти каже.

Беше права. Всъщност, всички деца бяха прави. Дори на по-голяма възраст от мен, Роза бе дете. Дори да разсъждаваше по-трезво от самият мен, който се мислех за перфектен, тя бе просто един малък ангел. Ангел, който винаги имаше право.
И си беше така. Питаш ли дете един простичък въпрос, то винаги ще ти отговори искрено. Дори да искаш съвет от дете бе по-приемливо от това, да го направиш с някой възрастен. Поне децата не търсят изгодата във всичко.
- Права си, мамка му! - изругах и преди да се усетя, двамата вече се смеехме гръмко. - Хайде, ела с мен!
Скочих от парапета и хванах Роза за ръката. Отдалечихме се по коридора бързо, като не дадохме шанс на никого да види, в каква посока тръгнахме.
Само аз знаех, къде искам да сме. А именно, в Музикалната стая. Стигнахме бързо до нея.
А когато влязохме вътре, намерих това, което търсех или по-точно това, което търсех.
Преди месеци, когато стъпих за първи път в тази стая, срещнах доста младо момиче, което свиреше на красив бял роял. Надявах се да я открия. Това и стана. Сякаш върнал се в миналото, преминах отново през залата, но този път, държах ръката на Роза. Преминахме покрай флейтата, на която свирех, но не и обърнах внимание.
Бяхме се насочили право към момичето, което свиреше прекрасната си нежна мелодия.
Настанихме се на около двадесетина метра от нея, на разстояние, от което тя не ни забелязваше. Не ни виждаше заради това, че стояхме точно зад гърба и. Но самият аз, знаех че това е Тя. Същата коса, почти същите дрехи, с малко по-различни украшения и цветове, но най-вече - същата красива мелодия.
Седнах на едно малко столче, като подканих и Роза да направи същото. Когато тя се настани към мен, красивите и очи се впериха в мен.
- Защо ме доведе тук?
Усмихнах се леко и положих пръст върху устните и.
- Просто, слушай...
Исках единствено това. Да се пренесем в една друга, нова реалност, поне за миг. За няколко минути да се откъснем от всичко и всички, да бъдем само ние и никой друг.

Всеки има нужда от музика, дори едно дете, което все още не е открило пълния потенциал на това изкуство. Но ако мелодията е хубава и те ще се заплеснат по нея както възрастните. Затова Роза кротко седеше в скута на Аш и се наслаждаваше на пианото, по чийто клавиши виртуозно се движеха нежните, женски пръсти. Този солов концерт само за двама бе по-приятен от каквото и да е друго. От запой в градската кръчма, от игра на карти между мъжка компания, дори понякога и от интимна вечеря с половинката. Караше те да не мислиш, да забравиш всичко и всички и просто да отпуснеш тяло и душа. Всяко същество има нужда от това. Музиката може да те отнесе далеч, да те разчуства или да те хипнотизира. Дори растенията реагират на нейните вълни и растат по-бързо и по-здрави.
Момичето продължаваше своята ария без да обръща внимание на слушателите си, самата тя заплесната от тоновете, които сътворяваше. Стояха така може би половин час, може би малко повече. Времето минаваше неусетно и никой не разбра кога стана вечер. Когато непознатата виртуозка реши да си отдъхне и за първи път отвори очи, тя забеляза чуждото присъствие и стреснато подскочи на мястото си.
-Ох....съжалявам....да не искахте да го използвате?
-А, не, не.... - побърза да я успокои вече тъмнокосия -Не се притеснявай. Просто искахме да те послушаме, защото свириш невероятно. Моля те не спирай. Дори ако се измори или си гладна, мога да изтичам до столовата и да ти донеса нещо.
Момичето гледаше към мага с широки очи, прискляпайки от време на време с мигли. Бузите й се изчервиха от комплимента и желанието, което двамата показваха към нейния талант.
-Не, благодаря, не съм гладна. Но сигурни ли сте, че...
-Да, сигурни сме. Ако не ти е проблем, може лид а те послушаме още малко?
Тя се усмихна чаровно и засрамено, кимна и пак се подготви. Изпука пръстите си, разкърши длани, пое си дълбоко въздух и възглавничките й почнаха да шарят наново върху белите и черни клавиши, ходилото да натиска педала и всичко това се смеси в едно невероятно, нежно благозвучие.
Още колко време мина никой не знаеше, а и никой не се интересуваше. Докато по едно време, вратата на залата се открехна и през нея премина Тес, леко раздразнен или по-скоро сърдит. Когато видя девойката на рояла се облещи, смъмри нещо от сорта на "Ъъммм....здравей", и продължи към приятелите си.
-И таз хубава! - скръсти ръце пред гърдите си. -Разбрах че си се върнал и тръгнах да те търся.
-Кой ти каза?
-Скай!
-Ах този женчо....
-Имаше ли изобщо намерение да ми кажеш, че си се прибрал?
Мъжът определено изглеждаше ядосан заради това, че другарят му е забравил особата му. Смяташе го за такъв и някак си му бе станало обидно, че е забравен, но вместо да се муси в стаята си, бе решил да го намери и да му иска обяснение. Не беше реално сърдит, нито смяташе повече да не му говори. Беше по-скоро моментно раздразнение като на ревнива приятелка, отколкото истинско оскърбление.
-Разбира се, че щях да ти кажа.
-Така ли? Кога?
-Не знам....просто се отплеснах.
-Хубава работа! - заяви повторно Тес, като още повече врътна демонстративно глава.
Реакциите му предизвикваха в Роза присмех и тя съвсем леко се кикотеше, седнала на колената на дружката си.
-Спипаха теее.....

/Тед свободно РП. Давай го хамалската, разточи го откъм действия колкото си искаш./

Погледнах нагоре към тази червенооока шматка, която толкова време не бях виждал. Вярно, бях забравил съвсем за него покрай всичките си "задължения". Наистина трябваше да му дам някакво обяснение за това, защо не съм го потърсил толкова време. Все пак, по някакъв начин станахме близки и трябваше да знае, какво се случва с нас. Примигнах няколко пъти невинно с мигли и му се ухилих глуповато.

- Знам, Тес...извинявай. Просто се отплеснах твърде много и...
Мага се засмя срещу ми.
- Да бе, виждам.
- Какво имаш в предвид?
Той повдигна въпросително вежди, като ме огледа целия от глава до пети, но насочи вниманието си главно към косата ми, като не спираше да се взира в нея.
- Кога го направи?!
- Преди няколко часа...
- Виж, сега. За обеците - добре. Нормално е, щом си имал една, да искаш пак. Но, защо мамка му си си променил цвета на косата?!?
- А...
- Не, Аш! Сериозно! Приличаш на стар паун!
В този момент чух кикота на Роза, която все още стоеше на коленете ми. Двамата я погледнахме, а тя продължаваше да се смее по детски.
- Стар паун...ха-ха-ха...
- Нали? И аз това викам!
Намусих се, поне за миг. Дори толкова ме хвана срам от това, което каза Тес, че понечих да потърся място, където да се огледам. За жалост нямаше такова.
- Наистина ли е толкова зле?!
Тес се извърна към мен със сериозно изражение.
- Не, но...сякаш не си ти...
Изведнъж, иззад нас се чу силно тупване, сякаш някой се опитваше да счупи един от прозорците на сградата. Когато погледнахме натам, видяхме малкият златен дракон на Роза, който прелиташе отвън и се опитваше да мине през един от отворените прозорци. Той тупна няколко пъти в затвореното крило, а после с лек завой улучи това, което бе отворено. Кацна право в стаята и се огледа. Завъртя няколко пъти малката си глава и щом ни забеляза, се затича към нас, като малките му лапи започнаха да тропат по пода.
- Добиии! - извика Роза, скачайки право от краката ми.
Затичала се към него, тя се спусна към земята и го пое в обятията си. Дракончето се остави в прегръдките и, като започна да ръмжи толкова силно от удоволствие, че чак ние го чухме.
Оставяйки ги да се нарадват един на друг, с Тес се спогледахме.
- Какво ще кажеш, да наваксаме пропуснатото време?
Насреща си видях само една широка усмивка.
- Някакви идеи ли имаш?
Дадох му знак да се приближи към мен, за да му кажа идеята си. Щом го направих, той се ухили злорадо и плесна с ръце.
- Дадено!
Изчакахме Роза да се нарадва на дребосъка и когато тя дойде отново при нас и обяснихме ситуацията. Естествено, тя нямаше нищо против малко да пообикаляме. За това, зарязахме всичко и бързо изчезнахме от музикалната стая, насочвайки се към изхода на сградата...