Слънцето бе изпекло като житен клас преди близо два часа и напояваше земята с топлина, типична за есенния сезон. Горещия въздух, слънчевите бани и късите дрехи вече си бяха отишли, оставяйки един смътен, далечен спомен за свършилото лято, а на тяхно място се настаниха бежовите, кафяви и жълти цветове, млякото с какао, червеното вино, дългите поли и полота и представата за наближаваща зима, не много люта, но уютна и някак си гостоприемна.
Въпреки това, тя се излежаваше на леглото чисто гола, както майка я е родила и тихо пърхаше в просъница. Ръката й бе изпъната чак до високата дървена рамка, а върху й се намираше главата с разчорлени, черни кичури и мъждукащи клепачи, които дори в съня мигаха. През този месец и половина много се бе променило, както и много стоеше същото. Що се отнася до външния й вид, нямаше почти никаква разлика. Начупената коса едва бе се удължила с един сантиметър, тялото все така носеше стари белези, а обицата под долната й устна продължаваше да блести като малък къс диамант под лунната светлина.
Но животът й, той бе поел в такава драстична насока, че никой, най-малко тя, не би повярвала. След бунта в Сто слънца, съдбата й се усмихна и за първи път, Ноксиа постигна нещо със себе си, вместо постоянно да се влачи по улиците без дом и без посока, като последната утайка на обществото. За първи път се чувстваше щастлива, доволна от постигнатото и с прясната надежда, че дори за такива като нея може да има избавление или ако не пълно, то поне достатъчно, че да не я кара всеки ден да мрази. О, не, ако си мислите, че бе изоставила бурният си нрав и го бе заключила нейде дълбоко в себе си, жестоко се лъжете. Девойката все така скиташе, все така впечатляваше с острия си език, острите си оръжия и острия си ум, който никога не би приел мирът и покоят като печеливша алтернатива. Все така се отдаваше на приключения, битки и дори побоища в кварталната кръчма. Близнаците вече бяха свикнали на избухливостта й и дори понякога се съюзяваха с малкия горящ пожар в нея, извличайки полза и забавление за самите себе си.
Но общественото й положение, то бе коренно различно. Живееща в този тавански апартамент, свикнала най-накрая да нарича дом, нейн собствен, тя работеше за сегашния кмет и бивш брат по оръжие и цел - Ерик Матюс. Заедно с Джей, който се изявяваше като негов първи съветник, помагаха на младия мъж да въдвори ред и демокрация в тази така объркана в последно време държава. Разбира се, Ноксиа не се месеше в политическите въпроси. Никога не е харесвала тази професия, не я разбираше и не искаше да има нищо общо с нея. Не й пукаше какви инфраструктури ще се запишат в новия кодекс. Интересуваше я само да постигнат толкова, че гражданите на Маджестик, а и на цялата страна да са доволни. Та нали за това бе всичкото това страдание? За това и те отдадоха кръвта си, както други живота си. Именно затова, красивото, но нетърпеливо по природа момиче, се занимаваше с така наречената "черна работа" или с други думи - поръчкови задължения. Волната й душа, несъразмерна да бъде държана заключена на едно място, копнееше за нови светове, а Матюс й ги предоставяше. Винаги когато имаше нужда от делегация в чужбина, изпращане на материал, приемане на ескорт и изобщо всичко свързано извън Феникс, се пращаше тя. Работата й бе да пътува и да изпълнява заръките на управника, които приемаше на драго сърце и без грам съмнение или колебание.
-Наспа ли се?
Устните му докоснаха голото рамо и се покачиха по-нагоре, стигайки чак до свивката, свързваща врата с брадичката. Женската глава се сгуши в тази милувка, а устните изписаха сладка усмивка, напомняща детска наивност.
-Не....
-Значи те събудих? Джей-Джей е лош!
-Хаха, Джей-Джей ще ми донесе ли чаша вода?
-Нещо повече.
Блондинът се извърна и изчезна от размазаният й все още от застоял грим поглед, когато след няма и една минута се върна с цял поднос, пълен с плодова салата, прясно изцеден сок и няколко все още топли кифлички, от които се вдигаше пара и разнасяше аромат на разтопен шоколад. Хубавицата се надигна и за в час, подноса бе поставен в скута й, а бившия лидер се намъкна под завивките до нея.
-Прекалено ме лигавиш. Знаеш, че не съм свикнала на подобни неща.
-Няма да е лошо поне малко да започнеш. От време на време ми харесва да го правя пък!
Джей не се бе променил изобщо. Все още носеше онази неспирна лудост в себе си. Когато погледне назад, всъщност точно това бе първото нещо, което Дракконис хареса в него. Сега, близо два месеца по-късно, отношенията им бяха прераснали от формални в любовни, но той все така я изнервяше и в същото време разсмиваше с анормалният си нрав и характерен единствено за него характер. Живееха заедно от съвсем скоро, но се разбираха повече от добре. Никой не заповядваше на другия, уважаваха се, Джей я учеше понякога на някоя друга магия, запечатала се в ума му от Винс, а Нокс попиваше като изсъхнала гъба. Липсата на другарите им все така прясно се чувстваше. Не можеха да забравят спомените, както не можеха да прежалят жертвите. Бе изгубил едни от най-близките си хора, но все пак се стараеха да продължат напред и рядко повдигаха темата. Бе по-безболезнено.
След като се нахраниха хубаво и се чувстваха сити, мъжът скочи на крака и я поведе към банята, където се изкъпаха. Нямаха кой знае колко време за губене, затова минаха по бързата процедура, без да се отплесват в много волности, в друг момент приятни и даже желани.
-Хайде, пожарче... - така я наричаше Джей- да вървим при онзи меланхолик. Като го знам сигурно пак се е затрупал с купища бумащина и някой трябва да го върне към реалността. Все пак утре се жени!
Вратата се заключи зад гърбовете им, а хубавите емоции останаха да топлят семейното ложе до вечерта.....
/Мимс, пиши в кметството, как отивате в кабинета на кмета, сиреч Ерик, той е там./
Заглавие: Небостъргачът 
Пон Мар 03, 2014 12:28 pm