-Какво мислиш?
-За кое?
-За отминалите събития.
-Това е странно, Каскар. От много време не си търсил мнението ми.
-Сега го търся. Ще отговориш или ще се правиш на обидена?
Жената извърна глава към големия панорамен прозорец, чиито пердета бяха дръпнати и завързани с дебели панделки, така че да открива достатъчно видна гледка към вътрешността на града. Имението бе разположено в покрайнините, но това изобщо не означаваше, че Маджестик оставаше скрит за тукашните очи. Дори напротив. Местонахождението бе толкова стратегическо, че от най-високата кула спокойно се виждаше пазара и центъра.
-Мисля.....че може би е за добро.
Мъжът свъси вежди и изпуфтя недоволно, явно изобщо незадоволен от отговора на съпругата си.
-Попита ме какво мисля.
-Да, но не съм съгласен. Този млад кмет, може и да е много продуктивен, само че нищо не разбира от бизнес. А ако той не е склонен да прави бизнес с мен, то ще загубим половината си капитал.
-Не бъди толкова черноглед. Едва ли подобно нещо е възможно.
-Денвоу може да беше стар глупак, но поне можех да разчитам на него. Сега този пеленак ще се прави на прекалено праведен. - продължаваше да нарежда, сякаш нечул забележката й.
Жената стана, отиде пред него и го хвана за раменете, отпращайки един от онези погледи на истинска майка, която хока детето си.
-Каскар! - тонът и погледа й го накараха да млъкне и да се втренчи в това вече не толкова младо, но все така красиво и студено лице. -Нищо няма да се промени. Имаме достатъчно авоари, търговията ни върви повече от успешно. Няма да загубиш богатството си, бъди спокоен.
Русокосият сви устните си в леко лукава усмивка и се засмя:
-Така ли третираше и Тарен? Сега разбирам защо е станал толкова изискан и сдържан.
Той се отскубна от нея и седна на креслото. Тъкмо поставил тялото си да отпочине и една от многобройните котки, кафява със сиви ивици се покатери пъргаво върху му и се намести на кравай в скута му. Пръстите на господаря минаваха по гушата й, а високото мъркане се разрастваше из целия кабинет.
-Кажи ми, той липсва ли ти?
-Той е при дядо си, на добро място.
-Липсва ли ти?
-До колкото разбрах се справя доста добре.
-Елерия! Липсва ли ти?
Красивата стопанка се опитваше по никакъв начин да не издаде емоциите си. Въпреки този удар под кръста, изражението й стоеше стабилно, непоклатимо и дори изкуствено далечно.
-Естествено, че ми липсва. Коя майка не би тъжила за детето си?
-Съжалявам, че те подложих на това. Съжалявам, че момчето реши да си тръгне. Елисандра ми е свидетел, че се опитах, но ние просто не можем да намерим общ език. Толкова ми е съвестно, че страдаш.
Тези номера, Елерия ги знаеше много добре. Опитваше се да внедри в самия себе си чувство за вина, да се изкара, е съжалява и ако може би променил обстоятелствата, но тя знаеше, че всичко това е фалшиво. Просто поредното театро, за да се изкара света вода ненапита. На Илирас не му пукаше за синът й, не му пукаше дали тя е тъжна или не. Интересуваше се единствено от приходите, властта, наследникът и котките си. От нищо друго! Но тя все продължаваше да се прави, че му вярва, защото нямаше друг избор.
-Не се притеснявай. Всичко е наред. Сега, ако ме извиниш ще отида да помогна с къпането на Алезандър.
-Разбира се, скъпа.
Елерия напусна стаята с облекчение и скрит копнеж. Предпочиташе да прекарва времето си със сина си, с малкото останали й от преди близки, дори със слугите, но не и със съпругът си. По коридора, тя се размина с иконома Симон, който поклони глава и продължи, насочвайки се към вратата на коридора. Въпреки, че бе господарка на къщата, по-старата прислуга,макар и да се държаха уважително, никога не можеха да я приемат напълно, най-вероятно свикнали на реда и строя от страна на Илирас. Те също бяха попили част от техния нрав, поради което станали себични и злобни.
На вратата се почука два пъти и иконома влезе без позволение. Такова просто не му беше нужно.
-Г-не, вън ви чакат двама господа. Отказаха да се представят, но държат да ви видят задължително.
-Как изглеждат?
-Високи, набити, изглеждат на тукашни, които от много време живеят в чужбина. Кожите им са мургави, не съм сигурен, но като че миришат на море....
Последните думи сепнаха мъжът и почти го накараха да скочи от мястото си.
-Симон, доведи ги тук. И гледай никой да не ги види, най-вече господарката.
-Разбира се, г-не.
Десетина минути по-късно, в стаята пристигнаха и двамата споменати. Симон ги въведе, след което напусна, за да не пречи. Като цяло хората не се отличаваха с нищо по-особено. Взети на пръв поглед, дори ще ги сметнеш за съвсем нормални, спретнати граждани. Всичко това само ако не се вгледаш по-внимателно. Чак тогава ще забележиш хитростта в очите, нетипична за обикновен человек, както и грапавите длани, но не грапави от тежък труд, а от друг вид занимание. Тези грапавини бяха от дългогодишно държане на дръжка на оръжие. Взимайки всички тези подробности, на човек му става ясно, че пред него се намират не какво да е, а двама наемници.
-Заповядайте, господа.
Домакинът се изправи и наля две чаши от същия коняк, подавайки ги на новодошлите, които вече се бяха настанили на столовете срещу него.
-Как вървят нещата?
-Не вървят. Копелето се оказа по-жилаво от предвидимото.
Отговорът явно не се понрави на Каскар и той свъси сърдито вежди.
-Искате да кажете, че един марсол, седемдесет кила напикан с дрехите ви създава проблеми?
-Момчето е огромен късметлия.
-И късмета победи вашия професионализъм? Да не би да съм сбъркал с преценката си във вас? Може би трябва да наема някой друг да свърши черната работа....
Ръката на единия мъж тропна с разтворена длан по повърхността на масата, а ноктите му още малко щяха да се врежат в дървото.
-Щом сме казали, че ще се справим, значи ще се справим.
-И гледайте да стане по-бързо. Явно онзи негов дядо го обучава добре. Не искам да ми създава проблеми. Това оставаше, някой ден да цъфне тук и да иска това, което му принадлежи.
-Бъди спокоен. Момчето ще стане храна за рибите.
-Е.....ако това е всичко, ще ме извинявате, но някой може да ви види.
Мъжагите изпиха алкохола на един дъх, изправиха се и получиха обещаното за сега възнаграждение. Илирас познаваше тази порода, дори и да не се бяха справили със задачата, нямаше да си мръднат пръста в бъдеще ако не им се плати. Съдбата му зависеше от това и той нямаше намерение да се пазари за малък харч като този, след като ще защити цялата си хазна. Изпратил ги лично чак до главната порта, той се подсигури, че никой не ги е забелязал и се уточни, че за по-нататък е хубаво да се виждат в града или в гората, вместо да идват в дома му. Двамата се сбогуваха с наемателя си и поеха обратно към летището, от където бяха пристигнали. Най-вероятно щяха да се отбият в някоя кръчма, където щяха да изхарчат по-голямата част от парите, а после обратно към Скайфол, за да довършат започнатото.
В източното крило на къщата, в банята, Елерия къпеше седем годишния си син, с помощта на една от по-новите слугини - млада и жизнерадостна девойка, за която блондинката бе сигурна, че съпругът й чука, но пък от друга страна, момичето се държеше добре и постоянно се усмихваше в нейна компания. Майката сама поливаше главата на детето си, а то правеше балони от пяната и ги пукаше под звуците на собствения си кикот. Усмивка се разля по лицето на жената. Тези моменти я караха да се чувства наистина добре и да продължава с тази тирада. Единствено тези моменти....
-Мамо...
-Кажи Зандър.
-Тази война отмина ли?
-Да, отмина.
-Дали има много мъртви?
-Не знам, миличък. Не мисля!
-Татко казва, че мъртвите са просто парче месо. И аз ли ще стана парче месо някой ден?
-Татко ти е умен човек, Зандър, но понякога е твърде бездушен. Аз вярвам, че когато си отидем от този свят, душите ни излитат при Елисандра и там се превръщаме в нейни помощници. Живеем сред небето, а облаците са леглата ни.
Момчето се усмихна и сякаш забрави за тази тема.
-Мамо...
-Да, миличък!
-Батко мрази ли ме?
Въпросът му я хвана неподготвена и жената изпусна тубата с шампоан във ваната. Не очакваше подобно нещо и това разстрои психиката й много повече от въпроса за живота и смъртта.
-Как ти хрумна подобно нещо?
-Ами той си отиде. Изглеждаше много ядосан когато си замина. Нали не е заради мен? Аз имам повече неща от него, но ако иска може да ги поделим. Тогава той ще се върне ли у дома?
Елерия въздъхна с печална усмивка и погали синът си по главата.
-Не, миличък. Батко ти не те мрази. Просто отиде при дядо. Сигурна съм, че някой ден ще се завърне. Хайде сега, потапяй се.
Момчето я послуша и пъхна цялото си тяло под водата. Всичко това продължи повече от час, а разговорите за семейството не се повториха. Колко му трябва на едно дете? В един миг си мисли нещо, а в следващия напълно различно. И все пак липсата на Тарен се чувстваше, но никой не можеше да направи нищо. Само един човек, се надяваше ситуацията да се развие и то в негова полза.....
Заглавие: Имението Илирас 
Пон Мар 03, 2014 1:10 pm
