В тези дни на промяна, когато надеждата е далеч, а свободата прекословна но недостъпна, се замисляш има ли за какво да се бориш. За семейство, за себе си или пустото си достойнство, единственото, което понякога води продължението на изнизващите се часове, дни години...
Годините пропилени в зандан, се струваха твърде дълъг период за Саша. Тя определено имаше за цел да съкрати престоя си в този дворец, търсеща всевъзможни начини за спасение. А дали то не бе в една нищо и никаква бележка, отклонила се от погледите на високопоставените персони, с които тази държава разполагаше? Дали между тези няколко реда с нищо застрашаващи, не се криеше ключът, който цял народ неистово търсеше? Изведнъж, идеята за надежда не изглеждаше толкова недостижима. Ненадейно, тя почна да блести макар и бегло в душата й, като току що запалена свещица.
Момичето нямаше голям избор, освен да чака. Да чака щастливата звезда да освети пътя й. Както нейния, така и на цял Илион. За изминалия месец се бе убедила, че ненавистта към управата и в частност към кралицата, не е индивидуален нагон, а тайно и тихо споделен бунт, броящ секундите до подходящият момент. А той рано или късно щеше да настъпи. Въпросът бе - кой кого ще изпревари.
Докато обикаляше безцелно замъкът, чудеща се какво по-напред да захване, работа винаги се намираше, една дълга, но слаба ръка, съпровождаща най-вероятно тяло, подложено нарочно на глад, се вкопчи в китката й и я задърпа, вкарвайки я в една твърде тясна каменна стая, с големината на килер, играеща ролята на санитарен възел. Помещението не бе осветено и Д'Арк не можеше да различи събеседника си. Единствено шумът от шаващите дрехи и топлият му дъх удрящ се в кожата й подсказваха, че не е сама. Дори белтъците на очите му се открояваха бледо на фона на сумрака.
-Тихо момиче! Няма да ти навредя!
Гласът му бе мек и плътен, с дрезгавини типични за възрастните хора, точно такъв какъвто става когато си изпил голямо количество алкохол. Макар че не можеше да види добре лицето му, думите му някак бяха искрени и лишени от преструвки.
-Кой си ти?
-Казвам се Йоан. Прислужник съм тук или поне такъв ме направи Елестар. Грижа се за конете.
-А в действителност?
-В действителност съм бивш военен.
-Какво искаш от мен?
-Разбирам, че искаш да елиминираш кралицата.
-Аз не...
-Не се преструвай! Тайната ти е на сигурно с мен. Искам да ти помогна. Ако чакаш съдействие от Евенстийл и подчинените му, няма да го получиш. Прекалено морални и принципни са да действат без солидни доказателства. Ние ще им ги набавим.
-Как?
-Не знам какво готви Гориоен, нито Гил, но знам, че са замислили нещо. И знам кой ще ни помогне да открием какво. Чувала ли си името Стивън Моринър?
С.М.! Същите инициали! Не можеше да е съвпадение, нали?
-Кой е той?
-Елф, тясно свързан с едновремешния строй, когато цар бе Арманд и всичко си беше на мястото. Познат на света под псевдонима Сарий Разир. Той е върл противник на Елестар, не би се спрял докато не я унищожи. Дълги години бе извън страната, но чух, че се завръща. Ако го намерим и го убедим да ни съдейства ще имаме голяма упора от негова страна.
-Как да го намерим?
-Има дъщеря. Азии Разир! Тя не знае нищо за истинската същност на баща си, но съм сигурен, че кралицата й е хвърлила мерника и ще я използва за примамка.
-Какво трябва да направя?
-Намери я! Ученичка е във Фрей-Филт! А чрез нея открий Моринър. Кажи му, че искам да се срещнем. После...ще видим.
Ръката отвори вратата и избута Саша навън в коридора, като затихна, за да не ги видят заедно. Всичко това приемаше една плетеница от интриги и вътрешни кроежи. Нямаше представа как ще свърши всичко. Първо трябваше да реши дали да повярва на този мъж, чийто лик дори не видя и дали да изпълни заръката му. Изборът бе нейн, а дали ще се възползва бе въпрос на интуиция....
Заглавие: Коридорите 
Пет Май 23, 2014 11:14 am