Къщата на Лиса

Меропа пусна душа.
Може би не бе най-добрата идея да разчита на първия срещнат, но пък щеше да е добре да се изкъпе. Искаше да привлича по-малко внимание.
По пътя девойката й бе дрънкала досадни глупости... половината, от които даже не ги чу, но този път не защото не можеше, а защото не искаше - пълна липса на интерес. Накрая онази.. Лиса, Лиза ли беше, усети, че Меропа не е склонна да общува много-много и леко се пооклюма. Въведе я в дома си с неохота и като че ли неприязън. Явно бе, че правеше всичко това, защото й бе интересно коя по-точно е Меропа. Е, ще има да взима. Смяташе да се изкъпе, да получи упътване къде може да натрупа малко пари (защото нямаше нищо по себе си освен дрехите, даже обици нямаше - да ги продаде), и да се разкара възможно най-бързо.
Какво е хубаво да се уединиш... Всъщност Морт никога не изпитвала подобно нещо. Къщата я бе удивила. Намираше се на плажа (не че Меропа още напълно разбираше какво е това плаж). Дървена, пъстра, шарена, с екзотични палмови дървета и лампички. Съвършено различна обстановка!
И все пак.. нещо не я грееше.
Меропа пусна душа и избухна в ридания в мига, в който водата можеше да я заглуши!
Да, щеше да се наслади на всичко това, стига да беше дошла тук с Лушиъс!
Но нямаше как... трябваше да се махне. Беше го разбрала. Не че искаше да се маха от него. Но в момента не разбираше. Нищо не помнеше, имаше само бегъл спомен за.... някои техни преживявания. Беше я предал. Поне така си мислеше. Ами ако... мозъкът й я заблуждаваше?
Блед лъч надежда разсея малка част от тежестта й. За да й стане точно толкова ужасно отново.
Не.
Защо иначе ще се намира в това положение сега, ако той много се грижеше за нея?
Нима щеше да вижда в главата си... първо неразбираемите сцени, а после - отявлено измъчване.
Ако имаше нещо по-глобално, което не вижда - е тя, не можеше да се справи и да бъде толкова широко скроена, толкова отворена към интерпретации.
Защото винаги е виждала в него супергерой. Не.. злодей. Предател...
Но дали това съвпада с истината? Това тепърва предстои да разберем. И то - не от умопобърканото субективно изстрадало съзнанийце на Меропа Морт.
Момичето надигна поглед. Огледало. Момичето подскочи, защото в първия миг не осъзна, че вижда себе си. После видя незравите си зъби, кръгове под очите и щръкнала коса. Беше изпита и въпреки това двойна гушка едва се очертаваше.
"Би ме помислил за грозна" - засрами се тя и веднага отръпна смутено поглед от огледалото, втрещена от тези наченки на сланинка по брадичката й. Но не и по страничната част на челюстта, която се извайваше елегантно като на аристократка.
Уморена, девойката се облече и й стана нерпиятно от аромата на дрехите й. Не бяха мръсни, но миришеха на застояла вехтория, държана в прогнил гардероб.
- Ей, малката, много ми хабиш водата! - чу се раздразнен глас извън стаята.
Факт. Меропа се бе удавила във водата и разсъжденията си.
Време бе да излезе и отново да се срещне лице в лице с неприятната непозната...

Лиса


Русолявата мадама с лунички я посрещна със скръстени ръце. Меропа я погледна уморено и сви рамене.
- Много лесно се отпусна в чуждата къща нещо! - заяде се жената, която някак си не харесваше Морт въпреки любопитството си; годините, прекарани в небрежен загар и обсипани с влажен пясък крака някак си противоречаха на демоничното обсебване;
- Е, какво да направя. - отвърна безлично Меропа - Ти ме покани, аз се изкъпах. Толкова.
Лиса я изгледа продължително, изцъка с език като отговор на някакви свои мисли и се обърна.
- Гладна ли си? - смечки тона леко тя, но не непременно защото искаше да тормози Меропа за информация; явно наистина се чувстваше гостоприемно, като едно истински вярно на природата си морско девойче;
- Не. - Меропа някак си не разбираше дори какво е глад в момента, камо ли да сложи нещо в устата си, макар че после може би щеше да съжалява - Ще те питам направо; дойдох тук спонтанно. По пътя си ми откраднаха кесията с пари. Сега искам да се издържам някак. Не си длъжна, но да ти хрумва някаква идея?
Лиса най-накрая се усмихна искрено. Ето че беше поразбрала нещичко. Може би непознатата щеше да се отусне и да разкрие мистерията около себе си, поне частично.
- На какво си способна? - реши да не я пришпорва тя; може би ако й съдейства, рошавелката ще бъде по-благосклонна да разкаже това-онова;
Меропа се замисли. На некромантна магия, разбира се. Но как да я приложи в един по - красив свят?
Момичето разсея с огромна трудност прииждащите убийствени емоции за любимия си мъж и се съсредоточи върху настоящия проблем.
- Аз... - почна момичето и тогава й проблесна от само себе си; след като бе постъпила в Роузкилл, тя обичаше да прави саморъчно бижута в свободното си време и да ги съчетава с магия; подръчните материали не бяха много богати, но все пак предимно от мъртвите злокобни цветя, които се намираха-тук там... изменяше ги с магия и правеше красиви стъклописи. Рисуваше с магия... а розите ги късаше от един отвратителен трънак, който сякаш щеше да я изяде или убие всеки път като го доближи; ако на такова хармонично място имаше нужда от атракции, може би щеше да бъде пригодимо... Никога не бе споделяла хобито си с Лушиъс Пахт. Не знаеше защо. Може би искаше да задобрее, а после да го впечатли. След това потъна в поквара и не можеше да се занимава с това повече. - Мога да избработвам стъклописи с магически ефекти.
- Охо.. - закачи я Лиса - Имаме си вещица, а?
Меропа се усмихна.
- Да. - Тя реши да излъже за себе си; по-добре фалшива история, отколкото спекули - Живях в колиба в Шеридан заедно с майка ми. После един върколак я уби. Взех парите и избягах... по-пътя ме срещнаха бандити и ми откраднаха парите.
Лиса я погледна изпитателно. Не вярваше докрай, но пък.. защо да не? Изглеждаше като да е от територията на прокълнатите (в това отношение Морт поне не бе сгрешила да запази частичка от правдоподобността в името на историята).
- Ами.......... да. - заключи домакинката - Би могло да се уреди, но ти трябва разрешително. - тогава мозъкът й почна да работи на бързи обороти. Ами ако вещицата е добра, добри пари могат да правят. Ще се възползва от безпаричния й момент на слабост и ще взима част от печалбата. Само ще й помогне да изкарат разрешително. С приходите й от оживения бар, нямаше да е проблем - Дай да те видим какво можеш първо.

Меропа се усмихна меланхолично. И все пак усмивка - по-добре от досегашните й гримаси.
Това не убягна от погледа на Лиса, която изпита противоречиво чувство при този спонтанен жест на новата си позната. Всъщност имаше нещо мило и невинно в тези плътни устни. Брей, всъщност при цялостния изхабен вид на момичето, интересно колко свежи и прасковени бяха те. Как може една прокълната вещица да се усмихва така приятно? С цялата тази злокобна аура на (прокажени - прокрадна се случайно и непринудено в ума й) болести...?
Даже тук не бе усещала подобно нещо. Това провокира Лиса да разгледа вещицата по-добре... и да я погледне в очите.
Черни като маслини. Някак си замислени и дълбоки. Със странен блясък, който не разбираше. Тя настръхна и й стана студено. Очите са прозореца на душата. Дори и телепатията да не бе разпространена в този свят, мислите все пак са част от ауричното пространство на човек, а очите са като кладенец към неразгданата вселена, която всеки един човек представлява. Може би Лиса долови подсъзнателно това, което Меропа не можеше да си спомни добре.
И изведнъж се разплака.
- Какво има...? - стресна се объркано Меропа и леко се уплаши. Все пак, тя завинаги щеше да си остане малкото чувствително момиченце,което има нужда от ласки и лесно се разтревожва. Какво да правиш - природа.
- Не знам.. - избърса с ръка очите си барманката - Наистина. Нещо ми натежа на душата. Мои си работи - автоматично защити територията си тя и смени темата - Е, ще покажеш ли нещо?
Меропа, като в унес, загледа размечтано в пространството, и все пак някак си болезнено и изкривено.
- Ще ми трябва стъкло - отвърна - и някакво цвете. Само това е.
Лиса се замисли. Откъде да й вземе стъкло? Ще й даде някое старо огледалце. Нямаше да я остави сама в стаята, затова й рече:
- Ела с мен.
Меропа последва луничавата си откривателка като фантом, стелещ се невидимо през сенките.
И все пак по бузите й бе избила руменина, защото усмивката й бе наистина способна да лекува - дори самата нея, което бе най-трудното.
- Ето, заповядай - рече й Лиса, след като извади едно джобно огледалце от някакъв неважен скрин из къщата си;
Морт взе съсредоточено захабения предмет и го огледа.
- Ще ти се дене ли някъде тук цвете?
- Имам изкуствено - отвърна почти веднага барманката, която вече го бе измислила. Не обичаше да къса цветя, затова бе решила да й даде нещо по-обикновено и заменимо. Особено преди да види на какво е способна.

И така, след малко Меропа се озова с огледало и изкуствено цвете в ръце, очакващи с любопитно и нетърпеливо вълнение да бъдат претворени в изкуство.
Дали щеше да й се получи?
Момичето извади кръглото стъкло от джобното огледало. И се остави по течението... Първо скъса с магия венчето на цветето, защото щеше да нареди листенцата върху плоскостта симетрично. Червените листенца, издължени в началото си и обли и разширяващи се в края, се отделиха крехко от центъра, който ги крепеше ( при откъсването Морт потрепери, едва сдържайки себе си, защото, макар и поради някаква причина поизлекувана, все още.. усещаше онова, което само Лушиъс знаеше освен нея ). След това затрепериха нежно и уязвимо във въздуха, като едни въздушни балони - ако ги гледаш изрисувани на лист хартия. В момента магията на Меропа изглеждаше бяла в средата, разводняваща се в червено, колкото по-встрани се разливаше от предмета, който омагьосваше в момента. А по краищата бе чисто черна, като перата на гарван, с леко опушени нюанси на места.
Листенцата залетяха към стъклото и се допряха до него, като дечица, полагащи главава сладко на възглавниците, за да потънатв сън. Само че тук щяха да бъдат мумифицирани и овековечени в скреж. Защото Морт не обичаше да оставя сухота, тя винаги овлажняваше предмета преди да го накара да застине.
- Но ще ми трябва малко вода.
Известно време постоя така и магията нежно се разгаряше, като алхимичен огън, който е щастлив, че не е използван, за да отнема животи, а се превръща в мана на божественото творческо начало.
И така, Лиса донесе една игрива порцеланова чашка със слънчоглед на нея.
Меропа капна върху листенцата и в този миг премрежи магията си върху тях, като вуала на смъртта, който покрива много от жените, увековечени върху статуи на гробници. Получи се феерично, красиво, но и някак призрачно.
След това започна да изменя с вълшебството си цвета настъклото. Не го правеше, както другите раси. Тя беше некромансър. Убиваше материята - макар и неодушевен предмет, тя бе установила, че и предметите имат собствен живот, който може да бъде отнет, макар разликата да бе незабележима от по-грубите душевности. Или по-скоро преобразен, защото и след това материята имаше собствени усещания, но някак си "вкаменени" . Трудно е за обяснение, когато си човек, органична химия. Да мислиш за друг вид химични реакции и устройство откъм физична гледна точка.
И тогава идваше наред некромантията. Меропа връщаше към живота участъците от стъклото, които искаше и им заповядваше да изменят структурата си, така че да пречупват друг вид светлина, или пък да придобият други характеристики, които окото възприема като цветове.
След това дойде ред на изпъкналите линии - Морт накара на стъклото да се надигне около залепените като в сълци листенца и то очерта ръбчетата им в красиви форми, които Меропа боядиса в черно. След това тя изписа симетрични фигури, напомняща линиите на мандала, и по -средата... направи луна. Която възприе, веднагически, цвета на сърцето й. Фосфорно зелен.
Тогава Меропа загуби контрол над магията си, всичко секна и огледалцето почна да пада от въздуха, както досега си трепереше в него в състояние на свободно летене.
Но Лиса беше ловка и веднага го хвана. Докато се беше обърнала към непознатата вещица, онази вече плачеше. Първо тя, сега пък другата.
Ама че сълзливост.
- Сега пък ти.. какво има? - попита Лиса, разучавайки с интерес действително красивото произведение, което се бе получило.
- С майка ми.. Луната беше важна за нас - излъга веднага Меропа.
Ама че работа...
Тя сякаш видя , почувства душата на Лушиъс в тази луна. Неговата нежност не бе по-малка от нейната. Колкото и скрита да бе в него... под слоевете жестокост и мъжкарство. Може би затова, когато той я видя за първи път си помисли именно, че Меропа е толкова топла...
И от това я заболя зверски...

- Добре, харесва ми - заключи Лиса, въртейки с интерес стъклописа в ръцете си - Мисля, че на търговското пристанище може да те уредим. Само че искам 50% процента от печалбата. Нали знаеш - барманката почна да се налага - трябва да наемем сергия и да ти издадем разрешително. А и огледала, цветя трябват...
Меропа, чувайки думата "пристанище" не бе сигурна какво точно значи, но реши и да не пита, за да не издава невежеството си. То щеше от само себе си да се разбере, в даден момент. Колкото до процента... Тя не разбираше от математика, никога не й се бе налагало да решава такива задачи. Да, беше хвърляла едно око на няколко книги в библиотеката на Роузкилл, но нищо особено, само повърхностно се запозна със смятането на прости числа. Събиране, изваждане, умножение, деление. Това е.
- Хм... - каза тя, несигурна какво да отвърне - Това при положение, че ти покриваш разходите ли?
- Е! - Възкликна жизнерадостната морска госпожица - Хубава работа. А да те издържам искаш ли? Само докато отворим сергията и натрупаш пари, че да поемеш сама бизнеса.
- Добре. - съгласи се малко наивно Морт - Само че в началото. Почна ли да работя... 30%.
Лиса веднага тръгна войнствено на въпреки.
- Няма как да стане! 45% след като потръгне - работата почна да се превръща в пазарлък
- 35% - Не се поддаде вещерката, която не си поцденяваше качествата. Да, Лиса можеше да й помогне всичко да стане по-лесно, но в крайна сметка не й беше никаква и щеше да се справи и без нея.
- 45%, иначе се оправяй сама! - и барманката не беше никак лесна
Меропа се подсмихна. Явно нямаше да им се получи.. Тогава... да не си губи времето повече в празни приказки. Тя имаше гордост. Затова и бе отказала обяда. Не искаше да пада на колене на една непозната. Камо ли да се настанява удобно в дома й.
- Благодаря ти за гостоприемството - дипломатично се оттегли от разговора некромансърата - но мисля, че трябва да си тръгвам...
Лиса я изгледа изпитателно, но веднага разбра, че момичето не блъфира. Е, хубаво. Щом няма друг начин, 35% беше все пак по-добре от нищо. В Скайфол да изградиш кариера беше лесно. Всъщност кметът щеше веднага да спонсорира вещицата безплатно, но местната бе скрила това от Меропа, защото не искаше да изпуска възможността да направи малко пари на чужд гръб. Щеше да се престори, че дава много пари, а просто щеше да пусне молба за разрешително. Това даваше право на безплатен щанд в рамките на един месец, вярно, след това наемът ставаше висок, но немалко хора прииждаха тук, за да си пробват късмета, загубили имуществото и запасите си някъде в този жесток свят на случайностите и враждите.
- Добре, нека да е на твоето - каза Лиса, само и само Меропа да не си обере крушите и да се изпари яко дим.
- Не, благодаря - отряза я Морт, която изведнъж бе почувствала антипатичност и не искаше да се забърква с новата й позната - Продай това огледалце или си го носи. Нали знаеш... изкъпах се в дома ти. Сега не ти се чувствам длъжница. И благодаря отново за гостоприемството, беше учтиво, по моите места това никога няма да се случи.
Лиса разбра, че почва да губи битката.
- Чакай...! - викна подир Меропа тя, която не бе изчакала дори отговора й; беше станала и почти стигнала до вратата;
Морт се обърна и се усмихна.
- Приятен живот, Лиса.
"Брей, запомнила ми е името" - очарова се разочаровано барманката и волю-неволю изпроводи тайнствената пришълка до входната врата.