Театър Дел'арте

Или още известен като Театърът на Маските. Една и съща пиеса, играеща се с едни и същи маски, но от различни трупи и с различни интерпретации. Комедия дел'арте е една от най-сложните заради пластиката и импровизацията си, затова многобройни хора се радват на неделните представления на фамилните трупи. В пиесите се наблюдава иронизирането на човеците чрез интересните си герои - г-н Панталоне, Влюбените, Дзани, Арлекино, Капитана, Доктора и други.

Стигнахме до голяма бяла сграда с масивна дървена врата.Отстрани на нея имаше , стена разлепена с афиши за предстоящи представления.Това беше театър, дом на изкуството, приютяващ чудаци и хора със свой поглед върху нещата.Скай и Кейт ме погледнаха въпросително, нищо ,че дори самата аз не знаех какво точно правехме тук.Но оглеждайки детайлите на сградата, пъкления план започна да придобива своите очертания.
-Сега искам аз да ви покажа нещо!
Забелязах, че отстрани на театъра имаше врата с черни, дървени решетки.Явно бе, че това е задния вход.
-Последвайте ме!-изсъсках аз
Като стигнах до вратата се огледах дали има хора около нас, които да ни видят.За щастие в тази част от деня , бе почти пусто.Хората се забиваха в местните кръчми като по протокол точно преди пладне.Погледнах малката ключалка и си припомних действията на Тес в общижитията.Допрях длант до дървото, усетих ритъма му, след което от дланта ми започна да излиза виолетова гъста смес, напоявайки вече мъртвото растение.Това не ми пречеше да имам контрол над него.След минутка, вратата щракна и послушно се отвори.Влязохме в тясно пространство, изискващо да се движим по един.Не се обръщах да проверявам дали са зад мен, чувах стъпките им.Не говорехме , защото всеки бе замаен от адреналина бушуващ в кръвта му.
Пред нас се изправи още една врата, понечих да повторя действието както с миналата, но като допрях ръката си, тя се отвори.Може би имаше някой вътре?! А може би просто бяха забравили да заключат и сме улучили щастлива случайност.Не можехме да спрем точно сега, бяхме жадни за чувството което караше краката ни да треперят, сърцето бясно да тупти и устата ти да пресъхва.Адреналинът бе единственият наркотик, който можеш да си набавиш безплатно.
Тъмнината на помещението ни погълна, миришеше на старо дърво, реквизити и някаква друга особена миризма, която притежават само тези места.Сякаш творците тук оставяха нещо от себе си, гъделичкащо носът ти, влизащо в мозъка, каращо те да гледаш през неговите очи.Опипах стената отстрани, пръстите ми усетиха копчето за осветлението и го натиснаха.Бяхме зад кулисте, място пълно с много дрехи и чудни декори.Място даващо ти свобода да бъдеш какъвто си поискаш.Място на което можеш да бъдеш птица.
Грамадна, червена, плюшена завеса отделяше това място от сцената.Като излязохме на нея , забелязахме, че си стоят декорите от предишното представление.Нещо в духът на кабаре.
-Сега, искам да се настаните удобно и...просто да гледате.Това е начин да изразя себе си..някой казваха, че също е начин по който карам хората да се усмихват.Искам моят подарък , да са вашите усмивки.
С нетърпението на деца те слязоха по малките, дървени стулбички и се настаниха на първия ред, съставен от дълга редица червени, меки столове в тон със завесата.Потърках замислено ръце и се заех за работа.Бях като у дома си, като по-малка прекарвах повечето си време в учебния театър, помагах за звукът и светлината, бях неговия невидим дух каращ го да оживява.Когато хората си тръгнеха, изнасях представление на моята най-добра приятелка.Отидох зад кулисите и и започнах да се ровя за подходяш костюм.Трябваше ми черно, блестящо боди и черна цилиндрична шапчица.Намерих нужните ми дрехи, но с леко притеснение установих, че ми трябват повече хора.Седнах замислено на прашния дървен под...докато изпод един от кашоните не дочух леко покашляне.Сякаш идващо от много дребно същество.Тогава се появи същата виолетова нимфа, която бях видяла предишната вечер.
-Ти има нужда от помощ, аз ти помгне за твоя идея!-каза тя и още недовършила думите си иззад другите завеси започнаха да излизат мади мъже и жени облечени във черни фрагове и цветни рокли..Сякаш бяха излезнали от фантазията ми.Бяха като войници , които не говореха.Излязоха на сцената и заеха позицийте си.Театъра оживя.
-Благо....-тръгнах да казвам аз на нимфата, но тя вече бе изчезнала.
Огледах се в едно старо , изтъркано огледало.Изглеждах доста добре, ролята на куртизанка ми ходеше....пошегувах се аз със себе си.След което един от "мъжете" ми помогна да се седна на една люлка като другият му клонинг му помагаше да не издигнат във въздуха.
В момента в който се извисих, Арадел остана долу.Сега бях друга, с нова роля, готова за нов живот.Песента която пеех се разправяше за онези материални момичета, които въпреки наглостта си получаваха всичко.Никога не съм могла да бъда като тях и това бе моят шанс.Изнасяйки представлвнив , забравих за Скай и Кейт, на мястото им имаше непознати, цялата зала бе пълна.
Като приключих стоях задъхана, залата бе празна...откваха само аплодисментите на двамата ми познати.Бях свършила добре работата си явно, защото на лицата им грееха развълнуеани усмивки.


Представлението което изнасям:
http://movieclips.com/Td8Z-moulin-rouge-movie-diamonds-are-a-girls-best-friend/

Чуха се бурни аплодисменти от седалките. Два чифта ръце ръкопляскаха в екстаз. Представлението и влизането със взлом си заслужаваше. Докато Арадел изпращаше магическите клонинги огромната порта към залата се открехна. Двамата учители скочиха на крака и се качиха при нея. Тримата другари се озоваха ни в клин, ни в ръкав. В театъра влезнаха цяла трупа актьори барабар с директора който викаше на поразия. Всички бързо се качиха на сцената, а нашите герои съумяха да се скрият из декорите.
-Штттт.... - шъшна им Скай, защото двете девойки трепереха от страх да не ги хванат. -Жени. - измънка си под носа.
-Но какво говорите, мосю Делторо....Как така куклите ми не са хубави? - молебствено и плачебно вървеше след гърба на директора един кукловод.
-Но, но, но. Те са боклуци. Боклуци ти казвам. Не ги харесвам, но, но....
-Но моля ви мосю.
-Но! Ти не молиш на мен. Ти ги поправиш. За това ли давам толкова пари по вас. Поправиш, казвам.
Те се качиха на сцената и почнаха да ровят из реквизита. Скай нямаше друг избор освен да застопори лицето и тялото си в сериозно изражение и да се представи за кукла с човешки размер. Кейтлин схвана намека му и последва примера, но се усмихна и скърши ръцете си като на марионетка. Арадел направи същото. Мосю Делторо мина покрай тях, но се спря в крачката си. Върна се няколко стъпки и се загледа в тях.
-Какво е това, но? Тези....тези са перфектни. Виж тези черти, колко истински изглеждат само. Вземи ги, вземи ги, но.
Няколко сценични работника повдигнаха телата им с известна трудност и ги изкараха напред.
-Но аз не съм правил тези кукли.
-Ми но интересува. Перфектни са, перфектни....
Той се приближи до тях и почна да мърда главите и крайниците им по отделно, а те се мъчеха да следват ритъма му, за да не развалят прикритието си.

Аплодисментите на новите ми приятели отекваха в главата ми, докато с тях не се примесиха звуци на стъпки и мъжки гласове.Нямаше време да се действа, трябваше да се мисли креативно.Когато вече бяхме в полизрението им, Скай замръзна на място.Сякаш живота го бе напуснал и е оставил след себе си само обвивката.
Трябваха ни няколко секунди докато с Кейт му схванем идеята, нямаше време и почти веднага се наложи да влезем в роля.Роля на кукли, марионетки, която от всички мразех най-много.
Застинахме на местата си, извадихме най-празния поглед, който имахме и забавихме дишането си.Беше състояние на духа, нещо като зимен сън.Мъжете сновяха около нас, докато един по-пълничък господин с коремче и черни мустаци ги хокаше.Те се вайкаха на сцената в желанието си да му угодят и да го накарат да млъкне.Едно, че имаше убийствен акцент и друго , че беше дразнещ.Стана въпрос за някакъв , празник...годишнина на училище за нещо си, след което се спомена името на Хейз.Кожата ми настръхна, но автоматично се овладях.Не ми беше особено комфортно грубите им ръце да опипват тялото ми, но се сдържах...Като приключиха с проверката и установиха, че сме годни, трима от по-яките мъже ни вдигнахаи и се насочиха към изхода.Беше трудно да държа мускулите си стегнати толковаа дълго, трябваше да забраня на капчиците пот да избият по лицето ми и да развалят прикритието."Натовариха" ни в голям, черен файтон, който бе впрегнат в четири красиви, едри коне.
Нямаше как да си кажем нищо, защото и при най-малкия звук щяхме да бъдем разкрити.За това търпеливо очаквахме участта, която щеше да ни сполети.
Файтонът дрънчеше по каменните улици и имах чувството, че от цялото това друсане, вътрешностите ми бяха станали на млечен шейк.Не след дълго пътят стана равен и спокоен, и ето, че пристигнахме.
Като ни изкараха се постарах да не мърдам очите си, но и без да го правя и само по миризмата познах мястото-Сто слънца."Тук вече загазих"-помислих си аз.
Мъжете ни разнасяха по коридора с лекота, а учениците гледаха с интерес и си шушукаха.Молех се само да не засечем някой познат....Съдбата, намеси големият си пръст и реши да се позабавлява за наша сметка, защото едрите хамали спряха точно пред залата "Лотус". " До тук с кариерата ми"-бях н път да ревна.
Хейз стоеше в края и обучаваше някакво пъпчиво момче заедно с Тес, който се търкаляше по земята.Учителят за момент се ококори , но после придоби онзи така присъщ за него спокоен вид.От разговора им разбрах, че става въпрос за някаква годишнина на Сто слънца и учителите са решили да организират празник, на който да поканят едн от най-изкусните кукловоди в гилдията.Днес бил денят в който трябвало да доставят куклите.
Като приключиха разговора и мъжете бяха достатъчно далеч, че да не ни чуят, професорът скръсти ръце и ни излгеда проницателно.Тес стоеше зад него и опитваше да не избухне в смях.Ситуацията бе колкото трагична , толкова и комична.


/Не съм писала по улиците , коридорите и залата, защото не знаех как да разкъсам идеята си, така ,че моля да ме извиниш.Все пак имах пълна свобода :)/