Кметството

Намира се на централния площад. И точно там се образуват събиранията между класовете от всички територии. Те са рядкост естествено, защото никой не иска да се съюзява с останалите. Ако такова събиране се състои значи проблема е наистина сериозен.
На кметското място застава Ерик Матюс, виден и умел земен маг, който освен отличаващ се с невероятна сила, блести и с непоколебим ум, галантност, загриженост и тактичност. Заел позицията от съвсем скоро, за един месец той бързо успява да намали престъпността, безпаричието, безработицата. Заздравява медицинската инфраструктура, отваря нови фабрики, както и разширява земеделието, чрез което открива много нови работни места за тези, които нямат такива. Никой не искаше да признае в началото, но Маджестик, както и заобикалящите го градове, достигнаха до един нов разцвет под негово влияние. 

Токовете й озвучаваха дългото стълбище и с всяка измината стълба, показваха недоволството си, че трябва да са тук. Не й се занимаваше, не искаше, но трябваше. Нещата нямаше да се разминат просто така и по-добре да оправи кашата от рано. Преминавайки през коридорите няколко погледа се забиха в нея. По-старите чиновници я бяха виждали и преди, но за останалите бе непозната. От доста време не беше стъпвала в кметството. От мандата на бившия кмет, чийто син бе толкова жестоко убит. Но това сега е минало и няма връзка с моментния въпрос.
Ръката й се вдигна и почука на вратата. После без да чака покана или позволение, натисна бравата и пристъпи сигурно, смело и незаинтересовано в кабинета. Както и очакваше там беше само заместникът. Седнал зад бюрото, като първоначален шеф, вместо просто поемащ временно поста, той пушеше пура, а шкембето му подскачаше нагоре-надолу при всяко издишване.
-Ив. Очаквах те.
-Сигурна съм.
-Моля заповядай!
Жената се настани на стола от другата страна на бюрото и зачака. Не искаше да почва първа. Не защото не смееше, а за да види как ще подходи той.
-Хубав ден, не мислиш ли? Времето е прекрасно. Ти също изглеждаш чудесно както винаги....
-Виж, Стивънс, времето ми е ценно. И двамата знаем защо съм тук така че нека зарежем преструвките.
-Добре...до тук с тактичността.
Мъжът се наведе напред и положи лактите си върху масивното дъбово дърво, като вплете пръсти един в друг, опитвайки си да си предаде допълнителна важност.
-Снощи една от гостенките ти ме заля със сок.
-Запозната съм.
-До тук добре, но после се намеси и един от твоите ученици. Изхвърли ме през балкона.
-До колкото разбрах си си го заслужил. Искал си да удариш дамата, ругал си и си се държал непристойно.
-Това не му дава право да се държи по този начин. Искам някакво обезщетение.
-За жалост не знам името, нито адреса на дамата. Не мога да ти помогна.
Севентийл понечи да се изправи и да си върви, но следващите му думи я спряха и тя застина в крачката си, преди още да е подминала стола.
-Не е точно така. Можеш да ми помогнеш. Ако фльорцата е неоткриваема, то ученикът ти не е. Знаеш кой е нали?
-Дори много добре.
-Е, искам да бъде изключен дисциплинарно. Имаш тази власт, можеш да го направиш.
Блондинката се обърна, а лицето й не изразяваше нищо освен неприязън.
-Мога. Но няма да го направя.
Изумен от дръзката й реакция мъжът възкликна и прекъсна връзката си на самообладание. Вярно е, че тя беше изключително властна в тази държава и той нямаше право да й заповядва. И все пак не очакваше, че ще му откаже.
-Виж....този въпрос може да стигне и до по-висока дистанция. По-висока дори и от теб. Не си незаменима.
-Това заплаха ли е?
-Приемай го както искаш, но не се шегувам. Неуважението трябва да бъде наказано.
-Извинявай, но кой беше ти отново? Заместник? С какво си мислиш, че си заслужил уважение? Не си направил нищо съществено за града. Летящия е свободна зона, а гилдията е моя. Я ми кажи сега кой от двамата има повече власт?
Мъжът видимо разколебан почна да мисли за други видове за изнизване на ситуацията в негова полза.
-И все пак мога да почерня живота на тази твоя държанка. Нужно ми е само да науча името му, а това е лесно.
Ив се обърна към него и сложи длани на края на бюрото. Очите й почваха да горят. Тя не беше известна със сдържаност и ледена студенина. търпението й почваше да се изчерпва. Толкова по-лошо.
-Казах ти, че няма да го отстраня.
-Добре. Тогава можем да уредим въпроса и по друг начин.
Русокосата вдигна въпросително вежда. Достатъчно, че да накара дебеланкото да продължи.
-Да сключим сделка. Няма да ти коства нищо. Аз няма да закачам момчето, ако ти се съгласиш да бъдеш моя.
Нещо в главата на хубавицата изщрака толкова силно, че само за миг от секундата пердето й падна. тя се стрелна напред и се хвърли върху неприятния мъж, стискайки с едната си ръка гърлото му, а с другата чатала му.
-Нека аз ти предложа една сделка. Ти няма да се доближаваш до учениците ми, няма да се доближаваш до мен, а в замяна, аз ще те оставя жив.
Гилдмайсторката стисна допълнително с ръце, така че членът му да запулсира болезнено, а гръклянът му почти да изскочи от кожата.
-Разбрахме ли се?
Беше му трудно да диша, да преглъща и да говори, но ще трябва да се напъне. С усилия чернокосия се напъна и изхрипа едно сподавено "Да". Чак след няколко секунди на задух, Ив реши да го пусне и се изправи.
-Надявам се да не се налага да идвам за втори път.
Обърна се и излезе от кабинета, така както бе дошла, оставяйки заместник кмета да се държи за шията и да кашля. Той много добре знаеше, че заканата й е реална и ако посмее да не я изпълни ще се прости с живота си по-бързо ако го блъсне каруца примерно.
-Мамицата му. - изпсува недоволен той, когато можеше да преглъща като хората. Нагазил бе в опасни води и не можа да пребори в тази мини война.
Ив Севентийл напусна кметството като победител.

Двете фигури пътуваха през мракът, прорязвайки го с телата си, потъвайки в него. За първи път от доста време навън бе неестествено тихо, като сякаш дори и най-малките животинки се бяха скрили в очакване на голямото събитие. Единствените звуци, които се чуваха идваха от бързите стъпки на двете бягащи фигури и техните премерени дихания. Видимо изглеждаха така сякаш нищо в този момент не можеше да ги спре. По същия начин се чувстваха и отвътре, но Ноксиа бе (макар и малко) несигурна в себе си, въпреки, че щеше да положи неимоверни усиля. Това щеше да е най-голямото и важно дело, което някога бе извършвала в живота си и подхождаше към него с голяма доза нетърпение и страст.
Навън бе леко хладно, но кръвта на момичето бушуваше, а престоят в къщата при хората бе разпалил малкото пламъче в душата и до бесен пожар. Все още и беше странно, че Джей бе избрал точно нея за свой придружител, очакваше всеки да избере по-сигурните и способни хора, а тя да остане една от последните, които щяха да бъдат взети с някой, само защото нямаше да има къде другаде да се пречкат, но вероятно русокосият  виждаше повече неща в нея, отколкото тя самата. Не можеше да отрече обаче, че изборът му я зарадва, макар и реакцията и да не бе точно такава, а и сигурността с която я избра и неоспоримия вид, който доби, докато тя се опитваше да му противоречи и се харесаха още повече. Пък и Джей бе единствения човек от всички, с който Ноксиа се чувстваше добре и му имаше доверие, така че тайничко се бе надявала да се окаже с него..
Искаше да му благодари за това, че бе избрал именно нея, но от момичето не се чу и звук. Щеше да му покаже благодарност, когато нещата станеха напечени, а сега дори и да му изкажеше най-искрените си благодарности, представени под формата на поема нямаше да представляват нищо за нея.
Ноксиа  все още си нямаше на идея какво щяха да правят в кметството, искаше да разбере планът му от рано, за да измисли стратегията си за действие, въпреки, че бе сигурна, че нещата нямаше да се развият според плановете и. Съдбата имаше свойството да измисли хиляди начини, кой от кой по-зъл и странен, за да провали предварително замислените стратегии. По пътя чернокосата на два пъти се опита да измъкне нещо от Джей за мисията им, но той не споделяше нищо. Предвид буйната и натура, някъде по средата на пътя момичето се спря, тропна с крак като малко дете по земята и каза:
- Това не е честно! Трябва да знам какво става!
Русокосият от своя страна се спря малко по-напред от нея и се обърна, казвайки със сериозен тон:
- Тук ли ще стоиш?
Ноксиа схвана намека и се намуси. Явно поне за този момент нямаше да изтръгне дори и малко информация от него, затова набързо разми намусената физиономия и отново хукнаха в нощта. Не искаше да го забавя, а и тук нямаше място за каквито и да било претенции.
На няколко пъти късокосото момиче плъзваше ръцете по мечовете си, за да се подсигури, че са там. Не че имаше шанс да паднат - бяха здраво прикрепени, но това и действие успяваше да успокои бушуващото и съзнание. Когато се подсигуреше, че те продължават да са с нея някак си и ставаше по-добре, макар и за малко. Цялата тази тишина сякаш я изнервяше още повече, ала успяваше да запази самообладание - не искаше да се излага пред "спасителят" си в никакъв случай.
Със всяка една крачка чернокосата имаше чувството, че минутите се разтягаха все повече и повече в пространството, като съвсем възможно и се струваше времето да бе спряло. Нямаше как и да разнообразят обстановката с малки приказки, защото това щеше да попречи на бягането им, следователно да ги забави, затова момичето върна спомените си някъде половин час по-назад, когато всички се бяха събрали на кръглата маса. Хората и изглеждаха по-различно от преди. Всеки сякаш бе загърбил собствените си предубеждения и всички те изглеждаха по-железни, по-замислени, по-самоуверени, сигурни и готови от всякога. Момичето не само, че успяваше да ги види и като отделни индивиди, но и като едно цяло, борещи се за всеобщата кауза и мечтите си. Всеки бе различен имаше собствен характер и собствени разбирания,  своя собствена задача и всичко това бе насочено към една единствена обща цел. Всеки един бе оставил страховете и притесненията си някъде дълбоко в съзнанието и всички те показваха силата на огромна неразрушима скала. Те бяха силни, защото бяха едно цяло и сякаш можеха да разгромят всяка една пречка, застанала по пътя им. В този момент Ноксиа не искаше да се намира никъде другаде, тя пламтеше за мястото си сред тези хора и щеше да го извоюва, каквото и да и костваше.
Обзета от тези мисли чернокосата успя да накара времето да върви по-бързо и не след дълго преследвани от тишината двамата пътника се бяха озовали пред кметството на до болка познатият и град Маджестик.
Носкиа не знаеше колко е часа, не бе и сигурна колко време са пътували. Мислеше си, че е минал един час от потеглянето им до пристигането пред крайната цел. Вън бе тъмно, а пълната луна се извисяваше високо в небето, спуснала своят воал от бяла светлина и галеше всичко, до което се докоснеше.  Нетипично за град Маджестик в тази вечер бе това, че липсваха пълчищата от хора по улиците и от време на време някой разбързал се човек минаваше по улиците. Повечето постройки светеха отвътре с топлата си жълта светлина, а до скоро препълнените магазини и сергии бяха затворили.
Кметството определено се различаваше от останалите сгради, защото явно в нея бе положено по-голямо архитектурно усилие да изглежда по-добре. Почти всички сгради и жилища бяха на ниво, но тук си личеше старанието. Чернокосата никога не беше харесвала тази гледка, защото това не бе справедливо. Знаеше как някои хора, които тя познава изнемогваха и живееха от ден за ден като нея и тази сграда не и се струваше като гордост, а по-скоро като подигравка към нещастниците, които се скитаха по забутаните улички на така славния град Маджестик, опитвайки се да оцелеят, не знайно защо. Тя присви вежди надолу, а физиономията и доби гневен вид. Стисна зъби и почти бе сигурна, че се чу тяхното изскърцване. Инстинктивно хвана дръжките на мечовете си и добави:
- Какво прахосване на средства..

- Какво прахосване на средства....
-Средствата са за тези, които могат да си го позволят.
-И все пак не е честно.
-Не думай.
Смесицата между неоспорим сарказъм, примесен с налудничав хумор и нотка на сериозност бяха ле гранд мастерпис на Джей и той не се двоумеше да ги използва свободно, точно на място и колкото може по-често.
-Протегни ръка.
Не беше нито заповед, нито молба. Просто поръчка, която трябваше да бъде изпълнена за общото благо, мотото под което групата ренегати вършеха всичко....уж... Момичето изпълни заръката и само след секунда дланта й бе на нивото на очите му. Хващайки я, той сякаш извлече насилствено част от енергията й, свързвайки я със своята собствена.
-Сега изтичай до единия край на сградата без да прекъсваш връзката.
Чернокосата се обърна и без да задава излишни въпроси, за сега, хукна към целта.

Но да се върнем малко назад. Още с излизането си от къщата те знаеха едно - трябваше да стигнат тук, преди другарите им да са достигнали Сто слънца. Точно затова не губеха време и усърдие да се мотаят спокойно, а побегнаха в равно темпо, което да не ги задъхва и изморява, но достатъчно бързо, че да изкласят. Чисто физически на останалите щеше да им отнеме повече време да стигнат до гилдията, но нищо не им пречеше да се застраховат. Нощта бе избила стремглаво и луната озаряваше земята, съпътствана от своите поданици и рицари в лицето на звездите, играещи ролята на по-добро осветление дори от градските лампи. Усещането на Дракконис бе вярно. В действителност градът бе по-пуст от нормалното, дали заради не толкова късният час, който наближаваше осем или заради прииждащата есен, която оставяше своят хладен белег. Повечето магазини и дюкяни бяха затворили врати за посетителите, единствено заведенията пазеха и топлеха желаещите за едно-две питиета. Нещата с кметството обаче не стояха по същия начин. Кметът се бе върнал в града от няколко дена и заел поста си, не лентяйстваше, не си тръгваше рано, често окъсняваше заедно с подчинените си, за разлика от мърливия си заместник. Сравнително работлив човек, той също бе изпуснал много нишки под надзора си, същите, които сега му играеха лоша шега. Макар примерен политик, бе прекалено наивен или прекалено отвеян, за да види пропуските си, тези, за които говореше и Ноксиа по-горе. А какво значение, че си добър човек, когато делата ти не дават плод на загнездените в ума ти идеи?

Стигнала до уреченото място, чернокосата не можа да различи фигурата на събратя си, което малко я притесни. Той вече не се намираше пред големите стълби водещи към входа на постройката и нямаше представа какво трябва да направи. От магията й се бе образувала нишка, като леко синкаво въже, но защо не знаеше.
-Стигна ли?
Гласът на лидерът достигна до нея под формата на вик, идващ някъде изотзад.
-Да!
-Добре, сега я "вържи" за някой стълб.
-Да я вържа?
-Да, застопори я.
Речено сторено. За първи път вършеше нещо подобно, но не се двоумя. Откъсна низът от себе си и го залепи за една от мраморните колони. Нямаше какво друго да прави тук, затова се върна обратно пред входа, където дойде и русокосия.
-Какво беше това?
-Ще поставим капан?
Усмивката на мъжът не стихваше нито за миг, дори напротив, увеличаваше се с всяка изминала секунда.
-Капан?
-Точно така, моя специалитет.
-Поставяш магически капани?
-Да. Не е ли чудесно!
-Не съм сигурна.
-Ще видиш, много ще ти хареса.
Това, което Нокси разбра бе, че Джей-Джей е направил същото като нея, но със своята магия, свързвайки двете части в едно и по този начин обгръщайки цялата сграда. Като една от онези игри, в които обрисувате някой с тебешир, а после привиквате вещици и богове, дами пики и таласъми. Когато приготовленията бяха завършени, синеокия плесна доволно с ръце и клекна, поставяйки длани на паважа. От пръстите му заизлиза жълтеникаво-оранжева, стигаща до червено енергия, която потече като ток по жица, по свързаните нишки. Веднъж обхванала ги, почна да се заиздига нагоре и нагоре, образувайки стабилна енергийна стена. Без материя, тя бе по-здрава от камък и по-опасна от стрела. Блондинът се изправи и за да й покаже докосна бариерата с пръст. Досегът бе само за секунда, но когато го дръпна, девойката ясно можеше да види обгорялата кожа.
-Това ли е капанът ти? - попита с изумление и страхопочитание.
-Да, ако го правя сам, той отблъсква и наранява, но когато имам и друг източник, какъвто си ти, то тогава двете стихии се смесват. Казах ти, че ще ти хареса.
Не знаеше дали да й харесва или да я ужасява, но определено бе нещо велико.
До тук всичко вървеше според план, но във всеки план има спънки, които най-често не идват от теб, а от външен дразнител, дръзнал да прекъсне потока на идеите ти. В случая, това се оказа един от нощните стражари, които обикаляха Маджестик и следяха за нередности и престъпления. Нищо неподозиращия човечец облечен в жандармерийска униформа забеляза издигналата се неестествено "стена" пред кметството и чувството за дълг и служба веднага се обади в малкото му сърчице. Неговата работа обаче щеше да се превърне в голяма пречка за нашите герои, които нямаше как да оставят нещата да се провалят или някой да се намеси. Докато се приближаваше, блондинът се обърна към спътничката си и с лекота кимна към мъжът.
-Отърви се от него.
Дракконис нямаше представа как ще подходи, но инертно се запъти към часовоя, който се стараеше да си придобие възможно най-строг и професионален вид. Когато се изравниха, дори не й даде възможност да поздрави.
-Какво правите вие тук? Що за чудовище е това?
Личеше си, че мъжът е готов за всяко предизвикателство, без самият да осъзнава колко голямо е то всъщност. Човешката му природа не виждаше над обичайното и не подозираше в каква беля може да се вкара.

/Миме, разкарай го от себе си. Реши как, направи си го трудно ако искаш. Имаш свободно РП./

Дракконис гледаше с интерес действията на Джей. Когато и тя се включи, макар и неразбираща какво точно правеше се почувства полезна за първи път на някой от къщата. До сега не знаеше каква бе "специалността" на синеокия, но съвсем скоро научи, че той бе експерт в поставянето на магически капани, а самата тя дори и участва в първия си такъв. Честно казано това никак не я ужаси. Дори и се хареса. Момичето обичаше подмолните действия срещу хора, които не харесва и колкото по-гадни са те толкова по-добре. Колкото и странно да бе момичето обичаше да наранява хората, които не харесва. Вероятно всичко това идваше от факта, че бе изоставена още като пеленаче и след това изгубила единствените хора, които бе харесвала и заживяла на улицата с индивиди, които единствено успяваха да преживяват прецаквайки другите. Така че определено бе насъбрала много гняв и омраза и нямаше да се замисли да ги стовари с пълна сила върху някой. Целият този странен ред в живота (понякога тъжен, понякога забавен) беше скучен. Всичко и се струваше прекалено пасивно и сиво, прекалено подредено и ограничено. Всичко това я потискаше, а тя не можеше да живее в подобно спряло ежедневие. Ноксиа харесваше хаосът и без съмнение би се възползвала от възможността да разпилее на парчета по целия космос тази подреденост, която хората така силно пазеха. Щеше да се стовари върху прилежно конструираните им мечти и цели и щеше да ги захвърли в безкрая. Да, това беше тя. Един бушуващ хаос, който искаше рано или късно да бъде отприщен, ала за съжаление до сега бе единствено заключен в клетка, която Джей отключи още със налудничавото си поведение. Харесваше и каузата, за която се бореха хората от къщата. Но повече и харесваше това, че с действията си щяха да сринат всички закони и граници на човешкото съществуване в тази зона и тази мисъл и доставяше удоволствие, което малко хора биха си го обяснили с нещо по-различно от лудост. Затова и чернокосата очакваше кметството да гръмне мощно и да освети целият град като заря, предвещаваща новото начало и когато това не се случи физиономията на момичето леко посърна. Не, тя не се ужасяваше от подобни непознати действия, а тъкмо обратното - те завладяваха интереса и, а тя искаше единствено да ги опознае. Затова и така лекомислено направо това, което Джей я помоли. Не се страхуваше от непознатото, а точно обратното - обичаше го. То даваше шанс на хората да излязат от сивото си съществуване и да изпитат силни емоции, понякога страх и ужас, по-рядко щастие и веселие, но те даваха възможност на съзнанието да диша, да изпита нещо силно и разтърсващо и го променяха, а това бе най-важното и си струваше човек да го изпита поне един път.
След като кметството не експлодира, както момичето копнееше да се случи се появи и първата пречка в плана им. Но щеше ли да бъде интересно и забавно, ако това не се бе случило? Едва ли.. така че Ноксиа бе напълно удовлетворена, когато Джей и каза да се отърве от нищо неподозиращия страж, който за негово съжаление стана свидетел на красивото творение на Джей. Очите и се озариха в щастие след заръката на русокосия а устата и доби неестествено издължена усмивка. Това я зарадва както дете се радваше на подарък, който цял живот бе искало и изведнъж, напълно неочаквано му бе поднесен. По дяволите! Колко благодарна се чувстваше на Джей точно в този момент. Можеше ли да иска нещо повече? Едва ли. Точно сега момичето щеше да покаже себе си. Щеше да извади на яве тази черта от характера и, която бе най-силна и до сега бе единствено притъпявана още от ранно детство в приемното си семейство, може би за добро.. ала вече бе свободна.
Момичето се обърна на пети, с ръце хванати зад себе си и със същата налудничава усмивка тръгна с бавна крачка към стражът, който не се намираше много надалеч и гледаше с недоумение стените, които обграждаха кметството.
-Какво правите вие тук? Що за чудовище е това?- попита той, но момичето продължи да върви бавно към него, без никакъв отговор. Мъжът забеляза катаните на кръста и, и това го накара моментално да извади собствения си меч и да го насочи към непознатата. Тя беше доста по-ниска от него, затова върхът на оръжието бе насочен надолу, право към гърлото и. Това обаче сякаш никак не я притесни. Със същата усмивка продължи към него, като накрая върхът на меча не се оказа напълно опрян в гърлото, а тя гледаше с интерес леко изплашената му и много неразбираща физиономия. С очите си Носкиа изследваше всяко негово помръдване на лицето, всяка нова бръчка, която се появяваше от неговото недоумение. Точно в този момент и стана ясно, че той бе прекалено объркан, за да реагира по някакъв начин. Пък и кой нормален щеше да иска да нарани младо момиче, колкото и странна да бе ситуацията? Тя имаше преимуществото на малкото слабо момиче и щеше да я използва още малко, за да си поиграе с него. Ала след време щеше да му се наложи да я нарани, ако искаше да опази този никому нужен град.
Ноксиа вдигна кракът си с ясното послание, че прави крачка напред, въпреки, че мечът му бе до гърлото и. И когато я направи стражът от своя страна отстъпи назад като каза малко по-силно от обикновено:
- Ти си луда!
Това накара усмивката на момичето да се разшири още повече и тихо се изкикоти. Приближи се напълно приятелски от лявата му страна, посочи с дясната си ръка стените, които се издигаха около кметството, докато с лявата уж незабелязано държеше дръжката на късият си меч от левия и край и му каза на ухо:
- Все още ли искаш да знаеш какво е това?
Когато той изгуби около 2-3 секунди в чудене какво да отговори момичето извади бавно меча си и го засили към коремът му. Стражът от своя страна обаче реагира достатъчно бързо, аз да парира смъртоносният удар и когато застана срещу нея в бойна готовност я попита:
- Наистина ли си мислиш, че съм толкова сляп и че още ще можеш да си играеш с мен?
Мечовете им бяха опрени един в друг. Неговият обаче бе доста по дълъг и тежък от нейния, а и подари по-голямата телесна маса на опонента и мечът на Ноксиа започна да поддава на натиска. Това я накара да се отдръпне назад, вадейки и вторият си меч. Сега вече ситуацията загрубяваше и момичето трябваше да внимава да не загуби в собствената си игра. Тя премисли набързо ситуацията. Стражът, срещу който се бе изправила я превъзхождаше физически и можеше да я свали с един, най-много два удара. Тя обаче бе много по-подвижна от него и това щеше да и помогне най-лошото да не се случи. Но и Ноксиа имаше план, който се надяваше да осъществи. Искаше да му покаже точно какво представляваше творението на Джей. За тази цел се надяваше да успее да парира и да отбягва ударите му, докато без да е разбрал как в развоя на битката се бе озовал до издигнатите стени. Той замахна, а тя направи кратка назад. Стражът я последва. Ако всичко вървеше така скоро планът и щеше да се осъществи. През цялото време момичето бе с някаква усмивка на лицето, което може би изглеждаше странно. Момичето замахна също към стражът, за да поддържа битката, но той също успя да парира. Със следващия си удар обаче, мъжът показа всъщност защо си е заслужил мястото в стражите на града. Острието му се плъзна по лявата ръка на момиче, малко по-надолу от рамото и от раната шурна обилно количество кръв. Явно разрезът бе дълбок, ала момичето продължаваше да носи психясалата усмивка на лицето си, защото това, което бе намислила и даваше толкова голям повод за радост. Стражът замахна, тя парира успешно и се извъртя на няколко крачки назад. Той отново я последва и така няколко пъти, а раната продължаваше да кърви, но това не и правеше впечатление. След малко вече бяха стигнали до стената, която се намираше точно зад гърба на чернокосата. Стражът отново замахна, но този път със всичка сила момичето изби с остриетата си мечът от ръката му, който падна шумно на земята. Без да чака повече тя хвана протегнатата му ръка, която до преди малко държеше оръжието и я изви зад гърба му, като с крак го бутна право в стената и натисна. Лицето му се заби в нея, а от него започна да излиза пара и бавно се стопяваше в смъртоносното творение на Джей. Свободната ръка на стражът се докосна до стената в опит да се изтласка от нея, но безуспешно. Тя просто прогоря и се стори в нея. Усмивката и се изви още повече и тя започна да се смее, като продължаваше да натиска клетникът в нея, докато не остана само вратът му, а той отдавна бе спрял да мърда. Когато планът и се осъществи момичето пусна човекът и с малка крачка назад изтупа ръцете си от самодоволство.
- Та.. ето това представлява тази стена..
Каза тя на трупът без глава и се обърна със същата усмивка към Джей.
- Готова съм..

В далечината вече се виждаха първите димове и огнени пламъци, извили се като индиански сигнали. Целият град бе настръхнал от този ненадеен взрив. Ако до преди малко един единствен стражар усети нечестивите намерения на новодошлите, то сега цял Маджестик бе полудял. Шумотевицата идваща от покрайнините, апокалиптичната картина разиграваща се някъде там, далеч плашеше гражданите. Много от тях се бяха събрали по улиците, викайки, скръствайки ръце, молейки се на Елисандра, някои плачещи за деца, мъже, близки и познати, които преживяваха в гилдията. Множество лечители се активизираха и на патрули поеха към равнината, от която ги делеше поне един час. Молеха се да не са закъснели, да стигнат навреме. В държавата се образува истинска криза, невиждана до сега. Не и такава започната от вътре, където плодът е най-крехък, най-уязвим, най-лесен за зеленясване и отравяне от червеи. Точно такива бяха ренегатите в очите на повечето граждани и въпреки, че не знаеха какво точно се случва, страхът така и не напускаше съзнанията им Страх от един разгром, от разклащане на стабилната инфраструктура, на която бе изградена страната им. Всички очакваха войната да се разрасне и скоро да ги достигне, поради което по-смелите се подготвяха психически и физически.
А по средата на цялата тази неразбурия стояха двама човека. Девойката тъкмо се бе върнала при Джей, след отнемането на невинен живот, за когото явно не страдаше. Не показваше никакво състрадание, защото бе твърдо убедена и отдадена на каузата. Кауза, която й бе разкрита едва преди ден и нещо и все пак я погълна до толкова, че забрави морал и каквито и да е набожни показатели и праведни навици. Окървавените й ръце с чужда кръв изобщо не разтърсваха душата й, не й носеха разкаяние, съвестта не я гризеше както дървеницата гризе дървото с желание да го пробие. Не, за нея това бе правилното решение, правилния път и щеше да върви по него до колкото съдбата й позволи.
Кметството също се бе събудило от тези неочаквани атаки в най-стабилната им и важна част - Сто слънца, мястото, което изкарваше всички държавни кадри били те политически или военни. От високите прозорци се виждаха сенките на безброй трупащи се хора, размятащи се листове, сигурно писма за помощ, викове, команди и заповеди. Но точно затова бяха тук, за да не позволят никой да се намеси, и не само....
Вече малка тълпа събрала се пред стълбите наблюдаваше втрещено издигнатата бариера, а няколко вече бяха изпитали въздействието й лично върху себе си.
-Готова ли си да влезем вътре?
Чернокосата кимна утвърдена и сигурна в постъпките си.
-Не прибирай оръжията си, ще са ти нужни.
Разбираше какво има предвид. Онези от вътре, охрани или просто служители щяха да са готови за тях, а те трябваше да се справят с всяка изникнала пречка докато достигнат до центъра, до самия кабинет на кмета, със сигурност обграден от още стражари и полицаи, които го пазеха.
Лидерът докосна с пръсти бариерата си и през нея се отвори пролука, достатъчно голяма, че двамата да минат. Веднъж преминали я, тя пак се сля, затваряйки всеки изход или вход към сградата. Още със стъпването от другата страна, няколко войни се отправиха бързо към тях, тичащи запъхтяно, готови да ги посекат. Въоръжени с различни метални оръжия, те се блъскаха кой пръв да ги достигне. Не чакащ никаква покана, Джей-Джей се ухили, извади катаната си и парира първият удар. Отблъсквайки опонента си го разряза право през стомаха,оставяйки зад гърба си гърчове и хрипове на един издишащ, умиращ човек. За няма и минута се справи с още четири подобни на него, а петия улови с енергийно ласо, поредния му капан. С един замах го обви около гърлото му и го задуши бързо и мъчително. В това време двама мъже бяга обградили Ноксиа. Преценяваха я, осланяйки се на идеята, че тя е слабото звено в целия план. Но когато единият я нападна, тя умело и пъргаво избегна атаката, блъскайки с гърба си втория,който залитна и падна на земята. Докато се изправи, първия продължаваше да настъпва към нея, а девойката все така отскачаше назад, чакаща своя момент. Стражарят я проряза в рамото, тънка ивица кръв бликна от кожата й, но това не й направи впечатление за дълго. Абстрахирайки се от болка, тя държеше оръжията си, парирайки следващите му удари. В това време падналия се бе изправил и атаката стана двойна. Нападаха я от две места, а момичето стоически отбиваше мечовете им. Искри хвърчаха във въздуха, сипейки се като миниатюрни звезди, докато колегата й елиминираше всеки по пътя си.

/Миме, разиграй битката, в крайна сметка ги убий ако искаш или просто ги победи, твоя воля./

Когато отдалече се видяха първите пламъци, придружени с дим очите на Ноксиа се уголемиха от радост, виждайки цялата тази красота. Да, точно този хаос тя приемаше за красота, по този начин сякаш виждаше тази застояла работа живнала отново и това и харесваше. Преди малко бе убила по доста брутален начин един невинен човек. Но това не го правеше само заради каузата. Каузата беше малка част от подтикването към това действие. Момичето най-вече обичаше да се бие, обичаше да вижда кръв, дори и нейната собствена. Може би щеше да е пресилено ако се каже, че обичаше и да отнема човешки животи, но определено се наслаждаваше, когато бе наложително. Тези "бунтари" освен, че имаха интересна кауза, която и допадна бяха и нейното извинение за това, че обича да пролива кръв. Когато още бе със фалшивото си семейство те бяха забелязали тази нейна жажда за кръв и предизвикане на хаос и умело я бяха подтискали. Както е споменато я караха освен с магия да е заета и с бойни изкуства с катани, за да не и остава време за нищо друго. Ала сега нямаше кой да я спре. Тя ги обичаше и страдаше за тях, но сега се чувстваше така, сякаш бе освободена от клетката си.
Когато гледаше в далечината огньовете тя видимо се радваше, а пламъците се отразяваха в нейните очи, които сякаш попиваха целият този отдавна бленуван хаос.
-Не прибирай оръжията си, ще са ти нужни.
Се чу отнякъде, а тя заблеяна в огньовете набързо се усети, че това бе Джей. За малко бе забравила с кой беше, къде беше и какво правеха при целият този величествен изглед в далечината. Не, нямаше ни най-малко намерение да ги прибира, та тъкмо ги бе извадила!
Русокосият лидер на Къщата направи пролука през стената и те минаха отвъд. Колко интересен човек бе той, мислеше си Ноксиа, докато гледаше прииждащите войни. Беше я спасил от скуката на еднотипния живот по изключително необикновен начн. Един непознат доскоро човек и даде това, за което цял живот бе мечтала, довери и се сляпо, но и тя на него също.. тази случка бе чистият пример, че в живота трябва да се рискува и да се приемат предизвикателства. Самата Къща бе едно голямо предизвикателство.. всички в нея бяха добри в някаква своя си област. А Ноксиа.. Ноксиа нямаше с какво да се похвали, просто искаше да бъде в средата на боя, да хвърля огън и да размята своите катани.
Войните прииждаха, числено ги превъзхождаха и то доста. На пръв поглед и при всякакво логическо осмисляне на ситуацията двама обикновени човеци не биха се справили с толкова много обучени стражи пред себе си. Само че те не бяха обикновени, поне не и русокосият. Той умело се справи с няколко наведнъж, не само нереално бързо, но и по ефектен начин. Не случайно бе един от лидерите на къщата, а Ноксиа изпитваше огромно въхищение към него. Ала сега нямаше време да продължава да се възхищава. Двама от войните я напднаха, а тя трябваше да се отбранява. Не можеше да си позволи в момента да си поиграе с тях, защото те бяха сериозни и нямаше да се оставят на някакви закачки. Това си пролича по раната, която единият от тях и направи на рамото, без да се замисли. Чернокосата сякаш изобщо не и направи впечатление, а когато видя собствената си кръв се изхили звучно. Щеше да бъде интересно. Когато вторият стана двамата я нападнаха от двете страни. Момичето успяваше да се отбранява от атаките им, но за в момента нямаше какво друго да направи. Те я обградиха от двете страни, засипвайки я с несполучливи удари, а звукът от постоянно сблъскващия се метал чудесно се включваше като беквокали към звуците от другата битка. Ноксиа трябваше да измисли бързо какво да прави. Нямаше да може дълго да издържи да се отбранява срещу двама, а ударите им идваха един след друг, постоянно бе под атаката им. Ако оставеше това да продължи дълго щеше да измори и накрая да поддаде. Джей имаше дори и повече хора, с които да се справя, а и тя не искаше помощта му. Не можеше да си позволи да я иска. Трябваше вече да атакува, а не само да се защитава. Планът, който измисли бе доста рискован, но нямаше време да обмисля и премисля, затова направо действа. Точно когато стражът зад нея вдигна ръката си в опит да я посече момичето... пусна мечът си, а в ръката и мигновено се визуализира огнено кълбо, което го изтреля право в нищоподозиращия страж. Той от своя страна литна назад и силно се удари в близката стена. Това щеше да го замаи за малко и докато се осъзнае Ноксиа трябваше да го е довършила. Само че стоеше и още една пречка и това бе другият страж, който бе засилил тежкият си меч към тялото и, сякаш искаше да я посече отгоре надолу, по цялата дължина. И това и щеше да се случи, ако в последния момент чернокосата не бе парирала с еддинствената си катана. Атаката с огнената топка бе успешна, но вниманието и за миг бе отнето от другият нападател, което си бе напълно очаквано. За нейна радост тя успя да реагира навреме, макар че с парирането не успя да удържи ударът му и падна по гръб на земята. Без да се замисли стражът насочи отново мечът си към падналото момиче, а тя тутакси се претърколи, взимайки от земята и вторият си къс меч. Само няколко секунди и сантиметра и това щеше да бъде краят и. Бързо отправи един ритник към коремът на опонента си и го запрати няколко крачки назад. Толкова и стигаше, за да се изправи и светкавично да дотича до стражът, който бе запратила в стената с огнената си магия. Той явно току що се бе осъзнал и се присягаше за мечът, който се намираше на земята. Ноксиа не можеше да позволи това да се случи, затова се сблъска в него, като отново го залепи на стената. С едната си пъка го притискаше за гърлото, а с другата го наръга в корема с мечът си, гледайки как животът бавно, но сигурно се изплъзваше от очите му. Колкото и приятна гледка да бе това момичето имаше да се справя с още един опонент. Тя се обърна и за своя изненада го видя засилен срещу нея, прекалено близо даже. Тя вдигна ръцете си, за да реагира, но бе прекалено късно. Той я блъсна с изключителната си физическа сила в стената, а тя си удари силно главата в нея, прехапвайки устната си от десния край, от която потече тънка струйка кръв. Тя се стовари по задник на земята, опряла гръб в стената и може би това и падане я спаси от хоризонталното посичане с меч, което последва от стражата. Той бе видимо много ядосан, явно току що бе загубил приятел..
Войнът се извисяваше с цялата си мощ над нея разкрачен, гледайки я отвисоко.
- Приключитението ти свършва до тук..
Каза и той и с двете си ръце хвана мечът си, като го насочи право към нея. Момичето се втурна право напред, като легна по корем и с краката си се изстреля от стената напред, като мина между двата му крака. Тутакси се изправи и заби острието си в гърбът на изненадания страж..
Той се свлече безмълвен на земята. Ноксиа не можеше да види изражението му, но със сигурност бе изпълнено с огорченост. Огорченост от това, че едно момиче успя да го изиграе. Тя подпря кракът си на гърбът му и извади меча си, като го стовари с лице към земята. Все още и бе доста замаено. Обърна се, избърса кръвта от устната си и тръгна към Джей, когато неочаквано изгуби равновесие и това я накара да приклекне на земята, слагайки едната си ръка на коляното си. Пое дълбоко въздух и издиша. Когато след около 3-4 секунди се почувства по-добре се изправи и възвърна старото си весело изражение, отивайки към Джей..

Да виждаш как нечии живот бавно се изцежда от тялото му. Капка по капка....Капка по капка...Алени капки падат по земята, багрят кожата ти, а на теб ти харесва. Доставя ти удоволствие, кара устните да се разширяват в грозна усмивка, очите да блестят в заканителен преврат, ноктите да стържат грубо по дръжката на сечивото, така неутолимо служещо за изпълняването на тази малка екзекуция. Гилотина или не, няма значение, резултата е един и същ, а твоите възприятия за случващото се, все така пълни, издули се като балон, но вместо с въздух, с кръв. С кръвта на твоите опоненти, и това не е онзи прокълнат копнеж за проливането й. Това си е твоя личен, замаскиран лицемерно зад ред задни причини. Пропагандата за едно, а желанието за друго е похвално толкова, колкото и грешно. Хипокрити! И се отразяваше в действията на Ноксиа, както и в пламъкът в ирисите й. Гледайки как червената течност се стича, си представяше как сама се къпе в нея. Като древна, езична богиня, поглъщаща живота на останалите. "Могат да живеят в моя нов свят, или да умрат в техния стар". Тази мисъл напълно отговаряше на създадения в момента анархистичен облик на един занемарен тоталитаризъм. Мислил ли си някога, че самият ти ще си вестител на смъртта по някакъв начин? Искало ти се е, нали? Тайничко нощем, завит под юргана, криейки се от таласъмите, ти се е щяло ти да се превърнеш в точно един такъв таласъм, за да имаш извинение, да всяваш страх и ужас и да се измъкнеш безнаказано, защото срещу чудовищата няма как да се бориш. Те са извън човешките норми и съответно извън техните закони.
Мелето на площадката пред кметството придобиваше червени отенъци, изпъкващи на фона на тъмнината на града, а уплахът, че скоро време нищо няма да свърши всяваше допълнителни импулси в заобикалящите ни тела. Ранени или не, двамата ни герои продължаваха своя поход слепи за останалия свят. Точната задача ги поглъщаше напълно, непозволяваща им да мислят за нищо друго. Хипнотизирайки ги в своя малък параклис ги водеше както кучето води слепеца. Красива гледка, но и тя носеше своите последици. Последици, които щяха да станат достояние много по-късно.
Факт е, че стълбището бе освободено от излишни дразнители и пътя на маговете бе изчистен терен. Със сигурни крачки те изкачваха стъпало по стъпало, с кървави лица и още по-кървави оръжия. Върху тях бяха запечатани животите на дузина човека, а още много предстояха. Знаеха, че няма да е лесно и всичко тепърва предстои. Отваряйки централната, а и единствена порта на сградата, по коридора се втурнаха още стражи, готови да защитят лидера си. Сами не подозираха, че се намират в клетка, от която не могат да излязат.
-Трябва да стигнем до кмета. - бяха единствените думи на Джей, подсказващи, че всяка спънка трябва да се елиминира, каквото и да коства това.
Двама срещу двайсет и още нови прииждащи. Трудна цел, но не и непостижима. Не и когато има какво да те подтиква да продължиш напред. Нямаха много време за почивка. Стражарите изскачаха като същи скакалци, а малката им инвазия вдъхваше ако не респект, то поне внимателно преценяване на ситуацията. И докато русокосия скъсяваше дистанцията и оставяше след себе си тела и влажни, цветни дири, настъпвайки все по-навътре по коридора, поредния противник се изправи срещу Дракконис. Едър боец, надминал своята младост. За разлика от предишните, той не беше тромав, а здравата му, широка мускулатура по нищо не пречеше на предвижването му. Пъргавината и скоростта, с която отбягваше атаките бе завидна и си личеше, че е човек с опит, по-голям от този на колегите му. Не бързаше да напада, оглеждаше всички пунктове, всички казуси, изграждаше в главата си тактика и чак тогава се спускаше във фронтална атака. Точно една такава, проряза момичето ниско в стомаха, в зоната на хълбока. Моментната болка я накара да загуби ориентация и мъжът я изрита в гърдите забивайки я право в отсрещната стена. Кунаят, който излетя към нея като нищо щеше да прониже челото й, ако не се бе навела в последния момент избягвайки го. Беше на косъм и го осъзнаваше. Тук нямаше място за усмивки, нито за копнежи. Беше време да се вземе в ръце и да покаже наистина какво може, защото играта свърши. В единия ъгъл на коридора ренегатът вкопчваше петима в своя капан, пръстите му нижеха нишки като най-изкусен кукловод, плъзгащи се незабелязано по пода, стените и тавана, така че като въжета да обвие крайниците им. После всичко беше ясно. Но поради тази причина, той остави другарката си на заден план и нямаше как да й помогне. Стражът, от своя страна усетил самотата й се засили към нея и заби тежкият си юмрук под брадичката. Главата й отхвръкна назад и голямо количество слюнка изхвърча от устната й кухина. Не искаше да я убива. Достатъчно му бе да я залови като нарушител на закона, а после нека съдът реши нейното наказание.
Докато чернокосата все още бе в безтегловност, той я сграбчи за гърлото и почна да я души в желание да спре притока на въздух до толкова, че да я зашемети и скоро тя да припадне. Ноктите й се впиваха в дланите му, но мъжът сякаш дори не ги усещаше. Строгият му, леко по бащински обвинителен поглед като че й говореше да не се бунтува, а да се отдаде на последствията от толкова грешните си действия.....

/Миме, измъкни се по някакъв начин и после нападай. Резултата обаче този път оставаш на мен./

Каква трагедия примесена с екшън се случваше в кметството. Дори в най-смелите си мечти Ноксиа не бе предполагала, че някога ще се впусне в подобно нещо. А сега, когато то бе вече факт момичето попиваше всеки момент, в който взимаше нечий живот. Ала как можеше да не се наслаждава на подобно нещо? Искаше отмъщение. Искаше да отмъсти на целия свят и дълбоко в себе си таеше бушуваща омраза. Ала и тъга. Толкова силни, че не и даваха покой и можеше да се закълне, че понякога се превръщаха дори и във физическа болка. Но как можеше да не изпитва подобно нещо? Още от ражднето си бе захвърлена на произвола. По някакъв странен късмет я намериха хора, които тя можеше да нарича семейство. Ала и това и бе отнето. Как трябваше да продължи? Как можеше да продължи без да мрази и ненавижда? Изобщо имаше ли човек способен на това? Тя обвиняваше всички. Със своите действия ги наказваше, макар че те не бяха виновни. Но пък знае ли се? Може би някъде тук бе убила собствения си баща. Или може би той в момента я задушаваше? Имаше всякакви възможности. Тя отмести поглед, докато все още можеше да вижда добре към Джей. Той бе далеч. Занимаваше се с много хора и се справяше добре. Както се очаква от човек, извоювал титлата Лидер. След това върна погледът си към очите на непознатия, който бавно, но сигурно я водеше към безсъзнание. Този бащински осъдителен поглед накара сърцето и да бие още по-бързо. Върна я назад, когато подобно нещо виждаше в очите на дядо си. За нейна изненада непознатия се оказа и доста по-подвижен, въпреки размерите си. Още нещо, което и напомняше за човекът, който бе изгубила. Тук определно нямаше място за игрички и забавление. Опонента и бе опитен, твърд като скала. Нямаше да се огъне пред нищо. Щеше без капка замисляне да я прати в безсъзнание и тикне зад решетките, а тя не можеше да позволи подобно нещо да се случи. Усмивката и одавна я нямаше. На лицето и бе изписано напрежение и гняв. Бръчките, които се изписваха по него, докато тя се опитваше да си поеме въздух се меняха толкова бързо, колкото вълните в бурното море. Тя бе хванала ръката му, която я душеше. Стискаше я и забиваше нокти в нея, но безуспешно. Погледът и се премрежваше, а в главата и бе настъпила лека паника. Знаеше, че трябва да се измъкне, но паниката не и даваше да измисли начин.
Момичето стисна зъби. Реалността наоколо продължаваше да се размазва. Усещаше, че скоро просто щеше да заспи. Опита се да мисли по-трезво, да намери начин да се измъкне от хватката му и използва първото нещо, което и дойде на главата. Хванала неговата масивна китка с двете си ръце момичето започна да призовава огнено кълбо, ала не го остави да се появи. Ръцете и се нагряха до такава степен, че започна да излиза пушек и гардът я пусна, като се отдръпна назад, хващайки прогорялата си китка.
Ноксиа падна на колене и пое дълбоко въздух. Нямаше много време, за да се освести, защото знаеше, че опонента и щеше да пренебрегне болката от изгарянето. Тя се изправи и веднага извади двете си къси катани. Погледите им се срещнаха. И в двамата се четеше сериозност. И двамата бяха дошли тук с една цел и сега това бе най-важното. За друго нямаше място, ако искаха да успеят и Ноксиа разбираше този факт пределно ясно. Тя набързо превърна катаните си в огнени такива, както се случи в гората по времето на тренировката си с Арадел. Побягна към него, като с едната катана се бе подготвила да го посече вертикално, отгоре-надолу, а с другата евентуално да се отбрани от някоя негова неочаквана атака..

А колко просто можеше да бъде всичко. Колко по различен начин можеше да протече животът й. Не изпълнен с гняв и омраза, а със състрадание и милост към другите, както и към себе си. Пътят на кръвта, той е пагубен. Хората обвиняваме дявола, сякаш сме го хванали за опашката и ни води към зло. Като че някаква невидима сила ни притегля и ни кара да вършим постъпки, които не бихме направили иначе. Измисляме си оправдания, но истината е, че дълбоко в себе си ние го желаем или сме длъжни да го направим. И докато кръвта се стича от нас под формата на храчки, душевната болка не е ли по-силна? Не ни ли бичува двойно? Взимаш кръвнина за отминали прегрешения, но тя никога не стига, никога не отмива греховете, никога не възкресява мъртвите, никога не връща щастието. Дори да създадеш река от кръв, червена като бурно вино гъста като сладкарски крем, тя не заслепява очите, не лекува раните. Но я искаш въпреки всичко. И за това съжаляваш. Вътрешно съжаляваш, но е единствения път, който познаваш. А колко по-просто можеше да бъде....
С навечерието на нощта идваше изопаченото екзекутиране на всичко свято и ценно, за да бъде заместено с нови ценности. Дали ти ще умреш или онзи пред теб не е важно. Единствено идеята за оцеляване те води, всичко друго губеше значение. Идеали, идеи, свобода, комунистически вярвания за справедливост и равенство - всичко това изчезва когато ножът опре до кокала. Тогава те обзема страх не дали ще успееш да изпълниш главната си цел, а дали ще успееш да я видиш или ще потънеш в бездните преди да имаш тази възможност.
Огнената стомана цвърчаща във въздуха бе нажежена до стотици градуси. Само един допир бе достатъчен да разтопи кожата, да я смъкне от месото и да оголи плътта. Но същото можеше да се каже за мъжката чест защитаваща не само себе си, но и всички онези зад него - другарите, единствените спътници в битка, в беда, в поход. И тъкмо когато момичето замахна решена да приключи всичко, стражът успя за пореден път да я изненада. С риск да поеме удара не отстъпи, а протегна длани и ги вкопчи в китките й, забивайки тъпата страна на камите в гърдите си. Вдигна се пушек от опърлена овча кожа, а под нея човешка. Клепачите му се стиснаха от болезнените конвулсии, но не пускаше. Това уплаши Ноксиа, не вярваше, че някой тук ще се жертва така. Дори и да не умре от този огнен допир, бе достатъчно агонизиращ, че да го разконцентрира и да даде шанс на противника му да го повали. Изненадата й бе толкова ненадейна, че за миг загуби представа за случващото се, което й костваше много. Гардът изви врат назад и заби централно челото си в нейното. Хубавицата залитна изпускайки оръжията си, олюлявайки се нестабилно. Един ритник в корема я просна на земята. Ясно виждаше как мъжът се приближава все повече, но странно в очите му не се четеше ненавист, по-скоро съжаление. Преди да успее да я нарани обаче се чу тъпо тупкане по гърба му и той се свлече на пода в близост до нея. Изправяйки се на лакти Дракконис забеляза Джей-Джей, който бе изоставил за момент собствената си битка, за да й помогне. Беше ударил врагът с някаква тежка ваза, намираща се до една от централните колони.
-Довърши го! - извика й той и се зае със своите противници, които все повече намаляваха.
Това бе нейния шанс, нейния момент. Окопитила се от шока, запълзя бързо на четири крака, докопа се до един от кинжалите и възседна мъжът, стискайки хълбоците му с колена, така че да не може да мръдне. Бе зашеметен, но все още можеше да гледа. Погледът му срещна нейния все така осъдителен, но и някак разбиращ. Да, той разбираше защо прави всичко това, само не го одобряваше. Магьосницата вдигна високо метала, стискайки дръжката с две ръце готова всеки миг да го забие в слабо туптящото сърце. Нещо в тези очи обаче я разколебаваше. Може би натрапчивата прилика с дядо й, може би защото в същината си знаеше, че е прав. А може би някаква скрита носталгия.
-Дано Елисандра се смили над душата ти, дете. - бяха последните му думи, сигурни и твърди като на пълководец.
Затворил клепачи се отпусна и зачака края......

/Мимс реши дали ще го убиеш. Ако искаш давай и пиши как продължавате нагоре по стълбището. Ако не, пак продължете. Решението е твое./

Жаждата за мъст. Нуждата да отмъстиш на причинителя за лошото, което ти се случва. Желанието за възмездие. Това бяха силни чувства, които от доста малка въководеха живота и. Не оставяше последата дума на никой и винаги успяваше да се погрижи да се смее последна. Но какво става, когато това, което те наранява е вътре в теб? Нещо на пръв поглед толкова нищожно, ала всъщност се оказва най-непреодолимата стена в живота ти. Можеш да бъдем силен за останалите, в техните очи да си най-голямата им подкрепа, най-силното рамо на което могат да се опрът, най-неразрушимият гръб, на който да ги носиш, но вътре в себе си знаеш, че си слаб и уязвим колкото едно самотно перо, паднало от извора си на живот. И защо от всички единствен падаш и се удряш в земята със всичка сила?
Семейството и успешно потуши тези безспирни чувства, които моряха повече и от най-жестоката физическа тренировка. Ала какво става, когато изгубиш своята собствена опора?
Ноксиа бе спасена. Точно когато не очакваше Джей отново и помогна, дори и когато тя бе казала, че не желаеше помощ, ако живота и бе в опастност. Русокосият бе достатъчно силен за да се справи с още много хора, а тя можеше да ги забави колкото се може повече, преди да бъде хваната. Но той явно бе пренебрегнал молбата и. Въпреки, че не го показа, вътрешно момичето почувства облекчение. Определено не искаше толкова рано да се сбогува с живота си или в най-добрия случай да бъде затворена доживот. Всички действия на странния Джей показваха, че можеше да се разчита на него. Но дали беше наистина така? Или може би той щеше да е поредният, на който тя щеше да иска да си отмъсти. Но ако не - то тогава.. дали той знаеше какъв човек всъщност бе спасил? Тя не бе лесна за разбиране за самата себе си, дори самият и организъм не можеше да я разбере, камо ли някой друг.
-Дано Елисандра се смили над душата ти, дете..
Момичето спря за момент, изправи се и с насочено към опонента и острие застана пред него и го погледна право в очите. Сега изглеждаше толкова безпомощен, колкото и тя в най-лошите си моменти. Приликата по характер с дядо и бе голяма, а погледът на Ноксиа от разярен се превърна в тъжен. Липсата на хората, които си изгубил болеше повече от всичко. Нараняваше повече от най-дълбоката рана и разбъркваха умът и емоциите до такава степен, че човек сам не можеше да се познае. Дали беше от тежкия живот, който и се поднесе още с раждането и момичето бе изпитвала това многократно. И точно, когато си мислеше, че всичко бе минало се оказа, че не бе съвсем така. Защо съдбата отнемаше най-важното? Продължаваше да отнема и единственото, което даваше бе лошо. Не съществуваше ли равновесие и кога щяха да дойдат по-добрите дни?
Ръката на момичето потрепери. Тялото и бе обляно от една топла вълна, а след това студена. Сърцето и започна да бие по-бързо, а в очите и се изписа паника. За миг и се прииска да избяга от тук и да се скрие някъде, но проблемът не беше в това какво се случва тук, а вътре в нея. А човек не можеше да избяга и да се скрие от самият себе си.
"Не.. не отново.." - помисли си Ноксиа. Но сега не беше изобщо подходящият момент.. не сега му бе времето. Не можеше да си позволи това да се случи. Тя сисна силно зъби.
"Дано Елисандра се смили над душата ти, дете.." - преминаха през умът и думите на опонента и. Паниката в очите и изчезна и те върнаха гневният си вид. Нищо не бе свършило и тя го знаеше, но поне сега го нямаше.
- Щом до сега не се е смилила, едва ли някога ще го направи - рече момичето и тутакси преряза хоризотално гърлото на противникът си. От него се започна да пръска навсякъде алено червена кръв, която цапаше дрехите на чернокосата. С изтичането на кръвта и последният живец в очите на стражът си заминаваше.
Дори и да не искаше да го убие и бе дадена заповед. Не че иначе щеше нещо да и попречи да не я изпълни, но в този случай не искаше да предава Джей и трябваше да се докаже. Не само пред него, но и пред себе си, защото човек не трябваше да става роб да чувствата си, особено лошите.

И пак стигнахме до колебанието. Онова чувство преследващо ни като мокря сянка, овлажняваща ходилата ни със студена пот. Лепкава, тънка като ивица лед и също толкова неприятно пронизваща, миришеща на мраз и скреж, на пръст и на гроб. То може да се разчлени в две страни. Едната е да сведем глава и да се откажем от досегашните си планове, покорно напускайки сцената на събитията, в която до сега толкова всеотдайно сме се вихрили. Другата е да го пренебрегнем, най-целенасочено да се изправим срещу му, да го погледнем изкъсо, да го заплюем в лицето и въпреки това да изпълним каквото сме решили, казвайки си, че постъпваме правилно, макар и в разрез с морала и правилата. Разбира се, изборът изобщо не е лесен за взимане и единствено твърда и непоколебима душа би останала непоколебима. Моментното замисляне не е израз на слабост, но по-скоро на дори частична вяра, че ни се иска нещата да са друго ятче. 
Душата на Ноксиа изобщо не бе най-суровата и непоклатима, но въпреки това, тя избра своя път и тръгна към него, знаейки, че няма връщане назад. Бе стигнала прекалено далеч, прекалено бързо и със замаха към гърлото на стража, обратната пътека бе затрупана завинаги. Поела по пътя на страданието, самотата и доказването, затвори единствените си шансове за наистина спокоен и мирен живот. Знаеше го, разбираше го, но не съжаляваше за саможертвата. 
Тичайки нагоре по стълбите, загледана в гърба на лидера си през умът й преминаха различни картини на животът, такъв какъвто можеше да бъде ако не го бе срещнала. Нямаше да убие толкова много души, може би щеше да си намери работа, истинска и сигурна, може би дори щеше да се омъжи. Появата на русокосия обаче провали всички тези алтернативи, отне й ги, заменяйки ги с нови - смърт, затвор, линчуване, позор и още много, все в този ред на мисли. И все пак тя продължаваше сляпо да го следва, благодаряща на Елисандра, че ги срещна. Сигурна бе, че онази нощ в бара не бе случайност, а знак от съдбата и като че ли единствения възможен изход бе тя да тръгне с него. Изгледаше толкова абсурдно и в същото време толкова естествено. 
Но както всеки знак и този бива забравен по приумица на разума, който ни говори, че всичко е чисто съвпадение, изчистващ магистралата от ненужни въпроси. Преминавайки по стъпалата, краката й тупкаха, като да излъчваха димни сигнали за приближаваща опасност или като църковни камбани съобщаващи за нечие погребение. Колкото по-нагоре се изкачваше толкова повече я свиваше сърцето. Ходилата не спираха своя бяг, но слънчевия сплит се сковаваше, причинявайки остра болка и усещането за празнота. Колкото повече изкачваше стълбицата.....толкова повече пренебрегваше себе си.....
Изщракването на ключалката на вратата на кабинета на последния етаж накара заместник кмета, който почти бе прималял на прозореца, наблюдаващ случващото се долу, да подскочи в мястото си. Целият му организъм излъчваше страх и непокорност спрямо здравия разум. Облото му тяло, закичено с поредица тлъстини, бе обляно в пот,с меняща температурата си минута след минута. Самият управник седеше на бюрото си с наведена глава и вкопчени пръсти в челото сякаш се опитваше да пробие черепа си. При създалия се изкуствено звук той бавно повдигна поглед, сякаш излизаше от транс при щракването на пръстите на хипнотизаторът. Вместо заместника си, при нахлуването на враговете той не потръпна. Изглеждаше прекалено изморен, прекалено отпуснат, прекалено....предаден. Първата реакция на четиримата стражи, заобикалящи ги, бе инстинктивно да хукнат към нападателите. Нямаше и секунда, Джей изстреля два куная, които се забиха централно в челата на половината от тях и те тупнаха безмълвно на пода. Ноксиа последва примера му и хвърли кинжалите си към останалите, като ги прободе по средата на гърдите. Заглушени стонове излезнаха от устните им, заедно с течност, наподобяваща зеленикава слуз и ето, че и те последваха събратята си. Останали без надзор, двамата мъже бяха в клопка.
-Ама че негостоприемно посрещане. - пошегува се лидера, но изражението му бе напълно сериозно. 
Онази непукистка, дори глуповата усмивка бе изчезнала, сега се виждаше единствено суровостта му. Най-накрая бе достигнал до финалната права и краят трябваше да е впечатляващ. Той тръгна с бавни, но умерени и сигурни стъпки към седналия, докато помощника му трепереше като лист в близост до него и мога да се закълна, че му трябваше малко, за да се подмокри. 
-Кмет Денвоу.
-Значи най-накрая излезнахте от сенките. - със сетни сили простена политика.
Елисандра, лицето му бе толкова изпито и пребледняло, като да е преминал през Ада и да се е завърнал, за да разкаже. Сигурно за него, това бе истинския Ад и само можеше да съжалява, че няма силата да го предотврати.
-Да, най-накрая излезнахме. Трябва да призная, че търпението ни се изчерпа. 
Мъжът, с черна, спластена от потта коса се обърна към Ноксиа и девойката забеляза как като че иска да я прониже с очи. Някакъв уплах я удари в мозъка, не толкова от него, а от идеята, че те...тя...най-накрая се изправяше срещу този, който контролира всичко, който дърпа всички конци. Очакваше да е огромен, цял гигант, а вместо това се оказа един обикновен човек, не по-малко изплашен от нея и от всички взели част в това кръвопролитие. Не вдъхваше мощ, не разполагаше със супер сили, просто един мъж, в началото на своите петдесетте, с умно изражение и нюх за политика. 
-И толкова млади ли използвате?
Джей-Джей се обърна към спътницата си и се намръщи.
-Не използваме никого, г-н кмете. Всеки е дошъл по собствено желание. Всеки един от нас мисли, че управлението ви куца и решихме да го променим....към по-добро.
-Към по-добро? Наистина? Вие? Шепа ренегати, престъпници и убийци? Какво разбирате вие от благото на народа?
Изумително бе, как въпреки изпречен пред такава вероломна опасност, въпреки че едва се държеше, най-вероятно ефект причинен от виковете и загубата на хората си, той все още говореше разумно и дори някак смело.
-Прав сте, ние сме разбойници, но също така и сме част от това общество. А кой по-добре усеща какво не е наред в народа, от самия народ?
Доводът му бе доста логичен и за него Денвоу не можа да намери контраудар. 
-И все пак вие не разбирате от политика. Няма да има кой да ви управлява.
Русокосия се усмихна и като че в душата му се роди едно спокойствие, че това не е напълно вярно.
-Има един!
Това бе последния пирон в ковчега на мъжът. Той въздъхна и се отпусна назад, облягайки гръб на облегалката. Мократа му риза, разкопчана на врата прилепна за кръста му, създаваща неприятното чувство на изтръпване и студ.
-Какво искате? Да ме убиете ли? Давайте, защото вече не издържам.
Гласът му бе отпуснат, смирен и много отмалял. Дракконис само можеше да си представи мъките, през които бе преминал, но дори те не можеха да я трогнат.
Не, г-н кмете! - злокобно се усмихна магьосникът, постави длан на дървената плоскост, докопа един празен лист и го премести пред лицето на управника.
-Искам да напишете, че се отказвате от мястото на кмет на град Маджестик. С вашия почерк, с вашия подпис и с вашия печат.
-Т...т...това е безз...умие.... - най-накрая се обади заместника, все така вкопчен в прозореца. 
Намесата му ядоса бунтовника и той отправи един единствен сноп енергия, която се заби в торса му и го изхвърли през прозореца. Тялото му тупна глухо на входните стълби, чу се пречупване на кости, а стъклата посипаха трупа му като звезден прах. Дилън Денвоу подскочи на стола си, но преди да успее да реагира, лидерът стрелна поглед към него и го спря само с мисъл. Първия осъзна, че дърпа дявола за опашката и отново се отпусна отчаяно. Взе бавно и машинално една писалка, напои я в мастилницата и почна да пише. Думите се появяваха върху бели лист с наклонен шифър, на места се разплуваха или стесняваха прекалено много, защото пръстите му трепереха, но той не спираше да пише. Когато накрая сложи подписа си, взе печата, напои го и го удари. Червения знак на феникс заключен в кръг, символът на единството и вечността, залепна за хартията, узаконявайки наредбата. Това бе неговата капитулация, неговата загуба и неговото предаване на властта в ръцете на сбирщина престъпници, които или щяха да изведат държавата до нейния разцвет или да я погубят заедно с всички паднали в жертва тази нощ.....

/Мимс, пиши как водите кмет Денвоу в затвора и го заключвате в една от килиите. Имай предвид, че си има стражи, но не забравяйте документа, с който разполагате./