Летището

От тук тълпите се качват на цепелините и така почва духовното им пътешествие.

Като бях малка изпитвах неистов интерес към птиците.Качвах се на близкия хълм , намирах си удобно местенце и ги наблюдавах.Танцуваха с вятъра и флиртуваха със слънцето , всяка една от тях беше част от едно голямо звено.Отчаяно мечтаех и за моя първи полет , когато ще се извеса към небесната шир , а полъха на крилата им ще ме милва , създавайки онова измамно чувство ,че си свободен.Ето сега вървях редом с други птици , които сякаш бяха изпаднали в дълбок транс , а безгрижната им усмивка подсказваше ,че сънуват крилата си.За пръв път през живота си виждах на живо такава машина.Приличаше на грамаден , миловиден гигант , който с тежка въздишла се понасяше във въздуха.Хванах Тес за ръката , защото ми се искаше да усети вълнението ми , без да има нужда да обличам напиращите в мен чувства в думи.
Качихме се в машината и заехме местата си до един голям прозорец.До нас седяха възрастна жена с малкото й внуче , което бе залепило лицето си в прозореца и изпиваше с поглед околността.Подсмихнах се леко , защото в очите му се четеше онази детинска мечта, увереността ,че всичко е възможно.В този момент , в мен се пробуди онова малко момиченце , седящо на хълма.Бе дошло време и нейната мечта да се изпълни и да лети заедно с птиците.Не бях усетила как се бяхме издигнали на около стотина метра височина.Погледнах на долу , малките хора пъплеха като мравки , всеки бързащ към своята случка , майката природа величествено бе разпростряла зелените си ръце и дърветата като пръсти се поклащаха като за поздрав.Мълчанието в момента бе най-естествения звук.Погледнах към Тес и ся взрях в очите му , може би търсейки онова малко момченце , което се криеше дълбоко в тях.

Очите на Тес светеха на лунната светлина. Всичко изглеждаше толкова спокойно. Изгледът от четири страни е чудесен. На запад петоглавият Бешту се синее като последен облак разпръснат от бури. На север се издига Машук като влакнеста персийска шапка и закрива цялата тази част от небосклона. Да се гледа на изток е по-забавно. Долу пъстрее чистичко градче, шумят церовити извори,шуми разноезична тълпа, а там, по-далеч като амфитеатър се трупат планините все по-сини и по-мъгливи, а на края на хоризонта се проточва сребърната верига на снежните върхове. Някакво радостно чувство е разляно в жилите. Въздухът е чист и пресен като целувката на дете.
Момъкът положи ръка върху пръстите на Арадел. Те бяха толкова нежни и топли.
-Знаеш ли - летящият град е най-подходящото място за пречистване на душата и ума. Създаден е от стотици години. Преди само като религиозно място. Сега всеки може да дойде и да открие себе си. Радвам се, че точно аз ти показвам това чудно място за първи път.

Луната спускаше сребристата си перелина , а звездите като малки дечица около нея игриво й намигаха.Под нас блещукаха уютни светлинки , в тъмнината можеха да се разпознаят очертанията на реките , сега приличащи на слузеста диря оставена от охлюв.Значи така се чувстваха птиците , бездомни скитници , притежващи единствено безкрайната шир.Погледнах към Тес и замисленото му лице , хората наоколо също изглеждаха толкова вглъбени , сякаш не пътуваха из небето , а някъде вътре в себе си.
-Знаеш ли - летящият град е най-подходящото място за пречистване на душата и ума. Създаден е от стотици години. Преди само като религиозно място. Сега всеки може да дойде и да открие себе си. Радвам се, че точно аз ти показвам това чудно място за първи път.-подхвана Тес , докато все още гледаше замислено в далечината.
Явно този път все още не съм го открила , а и да съм , не съм разбрала.Какво усещаха хората открили себе си?!Вътрешен мир?!
-Сигурно си помогнал на много момичета да открият себе си.-пошегувах се аз.-Аз просто съм щастлива , че споделих първият си полет с теб.Предпочитам да не знам коя съм , тогава няма да има какво да търся...имам чувството ,че животът ми ще се превърне в безцелно съществуване.А и честно казано не съм от най-религиозните.А ти открил ли си себе си?

-Религиозен? Аз? Вътрешният мир няма нищо общо във вярването на божествата. Те си съществуват и нашето приемане или отричане няма да промени този факт. Те не зависят от нас, за разлика от хората, които са потърпевши от тяхната жестокост или милост. Става въпрос за вярата в самият себе си. Да успееш да стигнеш до тук - той посочи с показалец сърцето й. - За да можеш да стигнеш и до там. - после го премести към небето и звездите, така приказно светещи на фона на тъмното, но изчистено небе.
Той замълча, за да може красавицата свободна да асимилира всяка негова дума внимателно и силно се надяваше да разбира какво иска да й каже. Накрая добави.
-И всъщност не. Не съм помагал на други девойки. Ролята на принц на златен или сребърен кон не ми е приоритет. - усмихна се той. Може би с тези думи й казваше, че е специална или на нея й се искаше да вярва в това. Не се знаеше, но се знаеше, че не е случайно избрана. Може би наистина в тези червени очи светеше поне една искрица и за нея.

Слушах внимателно думите му.Наистина бе еродиран младеж от когото можеш да научиш доста.
-Хората обичат да говорят за религия и богове.Аз не смятам , че съм потърпевша на нечие нестроение , било то и божествено.Пионките съществуват само в игрите и аз не се приемам за такава , нито играя игрички.Времето единствено може да покаже пътя , въпроса е само да не приемаш това тук-и посочих неговото сърце-за граница , защото има хора които допускат тази грешка.Всеки миг е шанс за нещо ново , а ти какво би направил точно в този миг?Какво ти казва онова малко гласче?
Загледах се в светещите му очи и видях отражението си в тях .Пробляскваха загадъчно , притежаваше от онези искрици , които можеш да срещнеш в погледа на дете незасегнато от несгодите на живота.Усмихнах му се искрено в очакване на отговор , беше ми интересно какво ще измисли.

Усмивката й озаряваше големият цепелин. Беше като част от слънцето - един незнайно как прокраднал се лъч, намерил убежище не някъде, а в едно нормално, младо момиче с потенциал да стане велико.
-Сега. - стисна ръката й Тес - Ще потопим телата и съзнанията си в изворите. - посочи й той през прозорчето и Арадел видя как приближаваха земята. След малко плавно се приземиха. Хората почнаха да излизат, а те след тях. Веднъж озовала се в Летящият град Арадел усети огромната разлика. Релефа се извисяваше почти до небесата, въздуха бе толкова чист, че трудно можеше да се свикне с него в първите няколко минути. Всичко бе още по приказно. Все още държащ я, Тес й даде няколко мига да се насити с новата атмосфера и я поведе към изворите.

Почти не усетих как бяхме стигнали до летището.Мястото бе по-различно през деня , имах чувството ,че ходя по облаците.А с вятъра долиташе и звукът на арфа , допълван от звъненето на листата.
Като се качихме в летящата машина , отново изпитах онзи гъдел в стомаха.Този път гледката се простираше под нас с всяка една малка , красива подробност.Ако си човек с въображение , можеш да я оприличиш на женско лице и ако природата имаше лик , то това бе тя.
-Толкова много емоции , за толкова кратко време.Мислиш ли ,че е добре за сърцето?- усмихнах се аз.- Истината ,че имам толкова много енергия, ако допра ръка до ухото си мога да чуя как пръщи.
Като всяко хубаво нещо и това пътуване достигна своя край.Слизайки от дирижабъла , ме налегна отвратителна мисъл или по-скоро чувство.Беше страх . страх от това , човека до мен , който ми подари толкова красиви моменти не изчезне.Страхувах се да не се повторят събитията от преди няколко дни...и моя единствена компания да са лилавите пеперуди , нимфи и червени рози.

-Лол, лол.... - почна да маха с ръце Клайд когато момичето му се хвърли на врата. Реално той също си прекара добре в нейната компания. Определено изпълниха мисията за деня да се отдадат на глезене и отдих. Сега спокойно можеха да се приберат, доволни и отпочинали.
Той я хвана за ръката и тръгна да тича, а тя след него.
-Хайде, ще изпуснем последния дирижабъл.
Часът минаваше девет вечерта, а последния полет беше в девет и половина. Стигнаха тъкмо навреме когато пътниците почваха да се качват. Те се настаниха на две от малкото свободни седалки и не след дълго се понесоха нагоре, но този път бяха обградени от нощното небе. Сега Арадел се чувстваше близко до звездите и невинно протегна ръка нагоре в опит да хване някоя. Но това не стана и тя с руменина по бузите я върна надолу. Клайд забеляза това, на задната седалка, на която стоеше и благо се усмихна.
Полетът продължаваше не повече от тридесет минути и града под тях вече се очертаваше с нощният си живот и светлините от различните сгради.

Измъквайки се от лечебните извори, се запътихме направо към летището.

- Ей, на къде отиваме? - попита ме роза, докато вървяхме натам. Тя държеше мен и Тес за ръка, но по тона и си личеше че май все още ми е намусена.

- Не знам. Може да се прибираме, ако искате. Ама тия малките ми дойдоха в повече и ми се искаше само да се махнем! "Ама вие ходите ли голи?" - започнах да имитирам онова русоляво момиче, което дойде да ни разпитва. - Да, ние сме пещерняци! Май в този летящ град, всички вятър ги вее!

Нямах си и на представа на къде отивахме в момента. Пристигнахме на летището, където съзрях мястото, на което кацнахме преди броени часове. Безмълвно се запътихме натам, дружно знаейки всички че точно това бе нашия дирижабъл. Качихме се и всеки си намери място. Преди Тес да се настани, реших да възродя веселата обстановка, като го тупнах по задника с ръка и се захилих.

- Хайде скъпи, сядай и си наглеждай детето!
Не се сдържах и прихнах да се смея. Явно доста време ми отне да не го направя когато бяхме на изворите, ала сега просто не успях да се спра навреме! Докато се хилех срещнах няколко недоброжелателни погледа от страна на другите пътници, ала изобщо не ме интересуваше. Случката наистина си я биваше и трябваше да се отпразнува по някакъв весел начин!

Липсват обстойни описания за летището. Няма разграфени пътеки, няма нарисуван пейзаж или поредната природна картина. Не защото липсват, може би просто няма нужда да се описва една обикновена поляна. Е, така биха казали повечето, които не обръщат особено внимание на заобикалящият ги свят, но за Тарен ще направя изключение. Защо? Защото изглежда той се радваше на всичко, поникнало от тази чудна земя, освен на човешките му обитатели, което ако питате мен е доста умно и хитро. Качество, което всеки поне малко би трябвало да притежава.
Всъщност поляната бе широка и просторна. Летището не представляваше поредната сграда, със скупчени опашки от чакащи туристи. Просто ниска, мека и дори удобна за спане трева, а над теб - чистия небосвод. Една необятна панорама, предпоставка за свобода, пътешествия, приключения и кукувичи полет към новото и непознатото. Подобна гледка изпълва душата ти с надежда, взора с желание, а сърцето с представата за съвършенство и ред.
И по средата на всичко това, низ от дирижабли, чакащи своите пътници, като послушни добичета, които трябва да бъдат обяздени, за да могат да те отведат далеч, далеч от тук. Романтиката и носталгията по дома често може да ни разколебае и доведе до мисли от рода на: "Дали да тръгна? Дали да остана?". Но младият Мареил знаеше какво иска и въпреки, че от време на време нишките на несигурността да се прокрадваха по кръвоносните му съдове, той бързо ги пъдеше преди да са му попречили да направи може би една от най-големите и важни стъпки в своя живот. А именно - да изостави всичко, за да намери нещо ново, добро или лошо, но все пак ново. Ново и зависещо само и единствено от него. Без да слуша никой, без да разчита на никой, без да зависи от никой. Без спазване на чужди правила, без лишения, без всекидневно стискане на зъби. Прелестно чувство. Да си независим, да си сам господар на съдбата си. Та нали към това се стремим всички ние, борейки се дълги години с приумиците на писанията, с кръговрата на естествения подбор и куп други глупости, измислени от хорските умове. Да....неписаните закони могат да бъдат много досадни понякога, но от цялото общо, винаги има една шепа екстремисти, ако щете ги наречете, които не се страхуват да поемат по собствения си път, отделяйки се от стадото на предразсъдъци, приумици и уплах от недостижимото.
Един такъв мъж, точно сега уверено крачеше към началото на заветната си цел. Зелените му очи обхождаха всичко и всеки, възприемаха, може би чувстваха и мислеха, но в крайна сметка подминаваха, оставяйки ад гърба си ниските прашинки пясък и веещото се в краищата наметало. Погледнат отзад, приличаше на птица, която се засилва по пистата, за да изхвърчи от ръба й и да разтвори крила.
Стъпките му отекваха по почвата, а погледа бе целеустремен. Повтаряше си, че нищо няма да го спре и ето, че само след няколко минути кракът му се повдигна и той се озова във вътрешността на един от цепелините, който щеше да го отведе до най-крайното кътче на света -Скайфол. Един от градовете мечта. Градът-държава, изтъкан, създаден от руините само и единствено от хора, без магия, без енергия дадена всевише. Точно до брега на морето, което дава нова предпоставка за свобода. Мястото, където всичко е мирно, поне привидно, освен ако някой сам не си създаде неприятности за разнообразие. Мястото където можеш да се издигнеш до най-горното стъпало или да потънеш на дъното на водите. Град на пирати, на веселие, на богатство, на уникална политика, независеща от никоя друга. Туристическият център, който може да ти даде всичко, от което имаш нужда. Да задоволи всяко желание, да откриеш любов, приятели, да спечелиш пари, а от време на време и някой друг враг. Но за чужденец и то такъв с магия в себе си, не би било проблем да се справи с трудностите, стига да има достатъчно воля, търпение и сила.
Младият Мареил седна кротко на едно от свободните места, макар че му се искаше да подскача, да тича из малкото пространство, да промуши глава през неостъклените прозорци и да оплези език като куче в кола (коли тук нямаме). Все пак мислеше да се държи на ниво и да не дава изблик на свободолюбивата си душа все още. Пътят щеше да е дълъг и не се знаеше кога тя ще изригне на повърхността, но за сега само затаи дъх, стисна колената си в очакване и се отдаде на усещането.
В мига в който летателната машина се отдели от земята, а горивото избълва от задната й час, организмът му се преобърна. Беше толкова щастлив и ентусиазиран, че чак го избиваше на неописуема еуфория. За първи път летеше и отначало малко му се пригади. Но тези първи инерции от изкачването на налягането, отшумяха бързо и ето, че след броени минути, хубавият младеж можеше да види покрайнините на Летящия град, построен на толкова чудно място. Виждаше отдалечаващите се скали, зеленината, която все повече избледняваше и съвсем скоро можеше да докосне облаците ако протегнеше ръка.
И тъй като дирижабъла не беше директен, а имаше няколко последователни спирки, жената, която се намести до него, доста тумбеста, прехвърлила втората си младост, с кокетна широка капела и една от онези панделки, които възрастните дами от по-висшето общество слагат на гушите си, за да не им личат бръчките, го сръчка "изискано" и го заговори:
-А, за къде пътувате вие, млади човече?

/Така, предлагам ти, за да не се късат много много постовете, направо да пишеш в центъра на Корнор, как й отговаряш и каквото си искаш там. Всъщност пишеш как летите до там и как кацате за малко, после продължаваме нататък. Ако мислиш, че Раенчо има нужда от отдих, може да пишеш, че има 15 минутна почивка и се разтъпква или ако не, направо как пак се издигате. Като времетраене, нека кажем, че до там стигате с летене за около три часа, макс./