Катедралата

Това е параклиса на Богинята Елисандра. Всеки е добре дошъл да й се поклони и почете. Постройката е голяма, от бял мрамор, построена в подножието на хълма.

Веднъж озовал се на улицата, Ерик не чака дълго, а пусна магията си в действие, която го разгради на милиони атоми и само след миг той изчезна от полезрението на видимото. След него остана само лекият аромат на борова гора и привкус на шишарки. В следващият момент, в който очите му видяха дневната светлина, той се озова на едно напълно различно по структура и смисъл място. Място, което бе изпълнено с живителна сила, религиозен подтекст и душевно освобождаване. Ако можеш да намериш някъде мир, то Летящият град е идеалната дестинация.
Мъжът прекрачи прагът на катедралата, в която както винаги имаше поклонници. Докато вървеше по мраморния път, оглеждаше лицата на останалите посетители. Настанили се на дългите дървени пейки или пък загледани в статуята, която доста добре изобразяваше богинята, всеки сякаш бе потънал в себе си. Хора всякакви, от най-обикновените бедняци, до изтупани бизнесмени. Тук всеки намираше подслон, независимо от богатството в кесиите си.
Така магът премина целият път, спирайки точно пред главния олтар. Клекна, облягайки се на колена и се загледа в няколкото запалени свещи, които го успокояваха и му вдъхваха надежда. Не беше идвал тук от дете. Струваше му се толкова далечно и в същото време толкова близко, сякаш годините не са го накарали да забрави убежденията и вярванията си. Не се помоли, не редеше куп увещания за преданост. Просто наклони глава надолу и позволи на дробовете си да се пълнят с благоуханието на атмосферата. Не знаеше колко време е стоял така. Та кой ти брои минутите, когато умът ти се избистря, а сърцето запълва празнотите и пукнатините? Истината е, че му се искаше сега тук с него да е Д'Арвил. Да си помълчат малко, а после да отидат да се напият или каквото им хрумне. Но това никога повече нямаше да се случи. Вече не!
-Тя каза ли ти нещо?
Матюс повдигна глава, откривайки леко очите си. Точно до него, загледан в пиедестала, стоеше Ейвъл. Погледа му бе сух, неизлъчващ нищо, а тялото изпънато като струна, която не може да бъде скъсана.
-Някои казват, че понякога им шепне разни неща. Самият аз никога не съм я чувал. А ти?
-Не!
-Ясно.
Лидерът замлъкна, все така отправил поглед напред, сякаш преценяваше ситуацията или редеше пъзел в главата си.
-Как ме намери?
-Не е трудно. Мога да проследя къде си по всяко време. Просто следвам аромата ти.
-Да, забравих, че обонянието ти е несравнимо. Може да улови всеки мирис. Но не смятах, че точно ти ще дойдеш на подобно място. Не си от най-религиозните.
-Това не ми пречи да дойда. Приеми го като стаж, изучаване на материала. Тук има толкова много глупаци, надяващи се на божествена сила, вместо на собствените си способности. Жалки са!
-Ейвъл...в храм сме. Не богохулствай.
-Не правя нищо подобно. Просто отбелязвам факт. Овцете винаги ще се осланят на нещо друго, но не и на себе си.
-Може би само това им е останало.
-Така като ги гледаш вярваш ли си наистина?
Чернокосия се огледа и замълча. Осъзна, че закачуления, доста тайнствен мъж, който винаги най-малко се е разкривал, има право.
-Нищо против богинята, но не мисля, че тя може да ми даде това, което искам, ако сам не се постарая.
-Може би си прав....
Чак сега Фрийк клекна до колегата си.
-Преди малко....ядоса се нали?
-Май беше очевидно.
-Но не направи нищо по въпроса.
-Какво мога да сторя? Не го направи нарочно.
-Няма значение. Твърде много прощаваш.
-Искаш да нараня близките си, само защото са допуснали неволна грешка?
-Прави каквото си искаш. Казвам само, че си твърде мекушав. Това ще ти изиграе лоша шега някой ден. Винаги взимаш страната на слабите, приемаш се за виновен за всичко. Дори за Лезандър.
-Аз съм виновен.
-И за това цял живот ще страдаш? Много добре знаеш, че си много по-силен от него, по-силен дори от някои от нас. Но никога не го показваш. Винаги оставаш на заден план, защото търсиш нещо друго, нещо по-възвишено...
-Това е моя начин. Не дерзая за слава и власт.
-Да вкаменителю....ти дерзаеш за дома и семейството, които никога не си имал. А ако не ги получиш? Трябва да свикнеш с властта, която ще притежаваш съвсем скоро, когато вземем това, което ни се полага.
-Не искам да взимам нищо. Не желая да притежавам, само да помогна за промяната на потока.
-И после просто ще се оттеглиш?
Ерик замълча. Реално се замисли над въпроса му, но не знаеше какво да отговори.
-Може би....
-И какво? Ще й предложиш? Ще й купиш къща и ще си живеете мирно и спокойно, а всичко останало ще оставиш на нас?
-Може би....
-Това ще е грешка. Твърде си интелигентен, за да пропиляваш даденостите си.
-Не мисля, че така ще ги пропилея. Винаги ще можете да разчитате на мен.
-Дали?
-Какво имаш предвид?
Лидерът се изправи и се обърна в срещуположната посока, така че земният маг не можеше да види лицето му.
-Че тя ще те опитоми и заедно ще се превърнете в овце.
-Грешиш.
-Ще видим.....ще видим....Оставям те да се кланяш на гравюри и камънаци.
Мъжът напусна параклиса с тихи стъпки, които не оставаха никаква следа след себе си. Ерик за пореден път погледна към олтара, а очите му светнаха заради отразяващите се в тях пламъци. Дали идеалите му наистина не бяха детински и наивни? Най-вероятно да, но някак си не можеше да се отърси от тях, дори и да искаше....

Пристигайки след около час на мястото, където трябваше да се проведе светското събитие, събрало почти целият Маджестик, аз останах изненадан. Всъщност, се озовахме в Катедралата на Летящият град. Ама този кмета, хич не си поплюваше и пръскаше пари на драго сърце.
Щом застанахме пред огромното здание, останах озадачен. Такава красота и изящност не се срещаше често. Майсторът, който бе построил тази сграда, трябваше да бъде издигнат във култ, може би дори сатанински и да бъде дарен със названието "Велик Майстер". 
Огледах се около себе си и не останах учуден от гледката, която се ширеше около мен. Хилядите приятели на нашата скъпа Ари се стичаха на талази. Приличаха ми на една голяма река от кърваво месо, което пъплеше по пътеките към катедралата с надеждата да се нахрани на чужд гръб. 
- Хрантутници!
Едва изрекъл думите от устата си, зърнах леко-скастрящият поглед на Ив, с който тя ме фиксира.
- Стига си злобял, Аш.
- Това не е злоба. Просто се радвам на гледката. Нали знаеш, когато забогатееш, разбираш, кои са ти истинските приятели. Тези, които не те търсят.
- Какво имаш в предвид?
- Ами, виж само... - тук започнах произволно да избирам хора от тълпата и да ги соча с пръст -...това там е бабата на Арадел. Като я гледам, много прилича на нея. Руси коси, липсващи зъби...одрала и е кожата!; А това там, е чичо - посочих аз един мъж на около тридесет и пет години с побеляла от времето коса - ковача на селото. Би изчукал всичко, стига да му платиш за това. А това там, са братовчедките и - пръста ми се приплъзна към три дами, които бяха облечени в ефирни и цветни рокли. Зелена, оранжева и червена. Сякаш крещяха "търсим си мъж" - дошли са да и завиждат благородно. Ще се кискат, дори ще я поздравят, с надеждата някой ден да им намали данъците...
Ив не издържа на глупостите ми и се захили.
- Понякога си ужасен, знаеш ли?
Не отговорих с думи. Усмивката ми се прокрадна по лицето, поглеждайки към Ив.
- Всъщност, това ми напомня много на погребенията. Изведнъж се пръкват някакви хора, които изобщо не са те търсили през годините и внезапно започваш неистово да им..."липсваш"...
- Е, неее... - опита се да ми възрази Ив, но не я оставих да довърши.
- Защо пък не!? Бих се хванал на бас с първият глупак, който се съгласи, че ако Арадел познава поне двадесет човека от тази тълпа, аз ще си обръсна главата до кожа! 
- Да бе! 
- Не вярваш?! Гледай!
Завъртях се около оста си и набързо фиксирах един по-голям камък, намиращ се наблизо. Пуснах ръката на Ив и с няколко стъпки се озовах вече отгоре му. Поставих две ръце около устните си и започнах буквално да крещя към насъбралата се тълпа. 
- Ей, люде-е! Някой иска ли да се обложи на бас?! Залагам собственото си достойнство, че дори една малка част от вас, не познават...
И, както в повечето приказки се случва, всичко се обърна с краката на горе. В случая - аз. Ив рязко ме дръпна за панталона, което повлия на концентрацията ми и без никаква милост ме стовари право на земята, вирвайки ми краката като на кон, който чакаше за подковаване. Изохках. Ив на свой ред ми се хилеше самодоволно отгоре, на комичната поза, която бях заел.
Скочих на крака и изтупах дрехите си при първа възможност. Застанах отново до нея, придавайки си важност.
- Добре де, извинявай. Няма да се лигавя. Обещавам! 
Опитах се да си придам колкото се може по-сериозна физиономия в този момент. В главата ми започнаха да се въртят всевъзможни мисли, които трябваше да ме разсеят от глупостите, които исках да извърша. Мислех си за развилата се война преди време. За онзи червеноок перко, чието тяло в момента гниеше под земята. Мислех си и за бившият възлюбен на Арадел, който му правеше компания при червеите. Времето лети и се променя толкова бързо, че дори не можем да сътворим мечтите си. Не ни пита, от какво имаме нужда, какви са мислите ни, желанията, копнежите. Един миг и когато се обърнеш, нищо не е същото. Ето я, малката русокоска, която стоеше полу-гола в стаята ми. А аз, досущ като хлапак я гледах, без да знам, как да реагирам. Очите ми примигват и вече виждам, как стъпките и бавно се отдалечават от стаята ми. Втори път очите ми се затварят и вече се намирам на сватбата и. Какво ли щеше да стане, ако премигнех пак? Може би, щях да стоя надвесен над ковчега и, гледайки сбръчканото и от старост лице? Времето летеше толкова бързо, без да ни пита дори, какви са мислите ни, желанията, копнежите...
- Аш...Аш...! - дочух далечният глас на Ив, който ме стресна. - Какво ти става?
Примигнах инстинктивно няколко пъти, сякаш очите ми бяха малки пеперуди.
- Нищо, добре съм. Просто се замислих за миналото. 
Ив се усмихна загадъчно.
- Липсва ти, а?
Дори без да се замисля, изстрелях отговора си.
- Пф...не! Ти, луда ли си? И без това понякога е толкова досадна и разхвърляна, че по-добре да е далеч от мен. Да си стои в кметството и да си направлява куклите. Единствено ме е яд за онзи красив тигър, който тя така несериозно "отглеждаше". 
- Какво имаш в предвид?
- Отнася се с него, като човек. Сигурно, ако тръгне да е на диета, ще накара горкото животно да яде чушки и картофи. Дори, съм почти сигурен, че ще го облекат в някакъв костюм и ще го доведат като шафер. Да го плашат горкото...
Замълчах за миг, забравяйки всичко, за което си мислех до този момент. Въпреки, че през последните месеци промених външният си вид почти до неузнаваемост (коса, обеци и т.н.), все още си бях същият. Понякога злобен, понякога мил. А най-често - по много и от двете.
Обърнах се към Ив, заговаряйки я внимателно с думите :
- Е, скъпа моя, къде ще стоим, докато цялата тази тирада от префърцунени желания премине?

Една от любимите ми постройки, в цялата територия. Катедралата се издигаше величествено върху килим от облаци, обляна цялата в слънчева светлина, космополитна и величествена, като богиня от камък. Може би има някаква символика да направиш сватбата си някъде в облаците, далеч от всичко тленно и греховно. Свято място, което сега гъмжеше от малки цветни петънца. Хората наистина изглеждаха малки сравнение с храма, изглеждаха толкова не на място. Дамите натруфени с накити, пищни рокли и вирнати брадички, оглеждаха се за някой друг репортер от пресата, който да отрази тяхното присъствие. Живота им представляваше заглавие на вестник, снимка в най-новия ресторант, документирано чревоугодничество. Та, аз не познавах повече от половината, които присъстваха на това събитие.
Дали не се бяха объркали, мислейки че ще има някакъв концерт или друго светско събитие. С е баща ми бяхме застанали на място от което можехме да наблюдаваме идващите, но те да не виждат нас. Хората продължаваха да идват и да се трупат, сигурно повече от половината Феникс щеше да се изсипе. Това донякъде ме потискаше. Сигурно ме мислеха за една от поредните дами на висшето общество, която прави сватбата заради невероятно скъпата си рокля, а на олтара я чака една дебела банкова сметка:
-Да не си канил хора без аз да знам?-попитах баща си, който продължаваше да разхлабва папионката си.
-Аз нямам приятели, Ари...всичко около мен е бизнес.
-Защо си толкова потен?
-Изнервен съм!
-От какво?
Той подаде главата си нервозно навън и започна да се оглежда параноично:
-Погледни ги колко са много...все едно са дошли на митинг или някаква манифестация. Еей, тука не раздаваме безплатни кебапчета и пасти!- опита се да подвикне на хората, но аз го дръпнах за сакото.
-Полудя ли? Няма да изнасяш реч, работата ти е да ме заведеш до олтара и толкова. Ако това ще ти помогне, представи си, че всички са голи, така няма да си толкова притеснен.
Той отново погледна към препълнената зала:
-Точно онзи младеж с моравата прическа, не ми се ще да го виждам гол! Всъщност какво прави той върху стола си?
Погледнах и видях Аш ,който ръкомахаше с ръце и се опитваше да каже нещо, но после бе прибран отново на мястото си, като непослушно дете от Ив. Засмях се, всъщност усмивката ми не бе предизвикана от това, което бе направил, а от радост, че го виждам.
Не го бях виждала от...да, от битката, когато взаимоотношенията ни бяха докарани до едно ниво на непоносимост, поне от негова страна. Имаше право...Но дори сега, когато не го бях виждала от толкова време, време през което признавам мислих за него, за Хейз и за всички от гилдията, нямаше как да оставя зад гърба си човек, който ми е помагал и е бил до мен в лоши моменти. Но по-късно щях да му благодаря за това, че се е отбил..понеже предполагам не по негово желание е станало.
Залата вече бе напълнена, гостите спряха да идват и сега мястото приличаше на кошер пълен с пчели. Всички водеха някакви разговори, направих знак на цигуларите да започнат, това им подсказа, че може би е време да спрат с приказките:
-Хайде, татко, трябва да излизаме.
-Не! Чакай! Аз...аз си забравих текста!
-Ма ти нямаш никакъв текст...просто като стигнеш до Ерик трябва да му кажеш, че предаваш дъщеря си в сигурни ръце или някаква подобна тъпотия.
-Чакай, записвам си го на ръката.
Дръпнах го отново за ръката и вече бяхме върху килима , така че всички ни виждаха. Няма да подчертавам, че баща ми изглеждаше така все едно получава инфаркт. Не стига, че и аз бях толкова изнервена....но когато вперих погледа си напред и срещнах очите на Матюс, нещата не изглеждаха толкова страшни. Имах чувството, че го виждам за първи път, него и чаровната му хлапашка усмивка.
Докато вървях по пътеката под съпровода на красивите цигулки, сред непознатите лица мернах едно ,което имах чувството, че съм виждала някъде...дали на снимка или на живо нямах идея. Мъжът ме гледаше и в погледа му се четяха толкова много неща..пренебрежение...дори..дори омраза. Това леко ме стресна, затова веднага отместих очите си от неговите.
Бях вече пред олтара, точно над него имаше голям прозорец с красиви орнаменти по него, а светлината, влизаща оттам бе , като нещо нереално. И най-накрая ето ме тук....готова да кажа "да" на една нова страница от живота ми.

Да, въпреки че нещо толкова важно като сватба трябва да оприличава сакралното вмешателство на две души, много често тя се превръща в пир на задоволяване на обществени изисквания. Особено когато е светска. Катедралата изобщо не отговаряше на стандартите на половината гости, които бяха политически лидери и пратеници от съседните страни. С цялата си прелест Хейз Бишъп стоеше от едната страна на Ив и със скромна смиреност оглеждаше обстановката. До него покорно бе заел мястото си Кастиел, а след него целият ред бе зает от останалите учители от Сто Слънца. От другата страна на предводителката, бяха насядали Аш, който се бе кротнал, а до него любимата му приятелка Роза. Сега тази знатна редица изобразяваше най-доблестните хора на света, в тази редица липсваше пошлост и въпреки обстоятелствата бяха може би едни от малкото хора, които не бяха тук за сеир. 
А вървяща по дългата пътека, като излезнала от приказките, но не с приказна съдба, вървеше Арадел, под ръка с баща си и оглеждаше цялата тази плеада. Някои изобщо не познаваше, за нея те бяха свободни електрони, запълващи иначе празните седалки. Колеги на мъжа й, бизнесмени, славни търговци и всякакви представители на бъдещите му държавни връзки. Но когато премина тази редица, очите й светнаха, душата се изпълни с благодат, а страните й се зачервиха. От срам и радост едновременно. Видя усмивката на Скай, която я подкрепяше, строгият, но протекторски поглед на Хейз, който й кимна сдържано, дори леко нацупената физиономия на Сайръс възбуди в гърдите й топлина. На първият ред, почетно бяха заели местата си Арманд и баба й, която току пускаше по някоя друга сълза, а на олтара застанал Матюс. От едната му страна гордо бе изпъчил гръд Джей-Джей в ролята на негов първи другар и кум, а от другата Ноксия, която за първи път виждаше с рокля и трябваше да признае, че въпреки нетипично за нея, много й отива. Естествено, колкото и да й допадаше девойката, не си представяше, че точно тя ще е нейната кума, но съдбата бе такава, че понякога се задоволяваме с втория си избор. 
Препотяването на Самюел бе намаляло, а на негово място бе избила студена пот, с която нямаше как да се размине в следващия поне половин час и макар че краката му трепереха повече отколкото нейните собствени, продължаваше да върви, с идеята, че съвсем скоро ще се раздели с малкото си момиче.
-Красива е! - констатира Роза, шепнейки на Аш.
-Да...тя винаги е красива. Но и малко глупава.
-Винаги ли си го мислел или само сега?
-Винаги.
Принцесата се засмя, но остави въпроса така. Нямаше намерение да се бърка в чувствата му и да ги подлага на жертвен огън. 
Най-накрая, застанали един срещу друг, влюбените се гледаха с изпиващи очи, светещи не толкова от проникващата свободно светлина, отколкото от щастието, което ги бе обзело, което щеше да ги поведе по един неясен път, който обаче щяха да извървят заедно и да съградят новият си живот, ръка за ръка. 
-Събрали сме се в този прекрасен слънчев ден, за да свържем тези хора във вечен брак. Ако някой от присъстващите смята, че тази връзка не е правилна и възразява да говори сега или во веки да замълчи.
Отчето изчака около минута. Минута, в която никой не се надигна, никой не отрони и дума, показващи подкрепата си.
-Много добре. Тогава е време за обетите.
Всички погледи бяха втренчени в тях. Това бе най-голямото събитие за годината и всички го чакаха с нетърпение. Първа наред бе красавицата, която нямаше нужда от напомнящи бележки или запаметени изрази. Не се бе подготвила, смяташе, че правилните думи ще се родят на момента и ще са по-искрени отколкото ако ги бе записвала и мислела цяла нощ. Пред лицето й за секунди премина образът на Дориан, която й се усмихна някъде дълбоко в съзнанието й, надигна чашата си пълна до горе най-вероятно с горчив алкохол и й кимна, давайки й смелост и стимул. Тази въображаема поява вдъхна кураж на блондинката и тя насочи греещото си лице към любимият си. Беше време...

/Гери, продължи до края на ритуала и почвай да развиваш след целувката какво се случва. После искам Тед да се намеси, да видим какво ще спретнете./

Да, празникът щеше да е завършен, ако и тя беше тук. Щеше да е единственото черно петънце в целия този цветен океан. До щеше да отпразнува сватбата ми неин си начин, да се сбие с някоя надувка, която я е погледнала на криво, да се подиграва на косата на Аш, след което щяхме да се отцепим на някое тихо и спокойно място и да се напием. Добър сценарии , но въпреки, че тя не е тук нещо ми подсказва, че всичко с нея е наред. И съм сигурна, че това не е надежда и не е отчаян оптимизъм. Още щом меденият ни месец приключи имах намерението да се отбия до територията на прокълнатите...да поразпитам тук-там.
Но трябва да се насладя и на сегашния момент, а той бе от онези сантименталните, които разказваш когато се съберете с приятелки на кафе и в очите ти драматично блестят сълзи на щастие.
Стигнахме до частта с обетите. Бях спокойна, не исках да си го записвам на лист или да го зубря наизуст, като стихотворение. Тогава нямаше да е истинско, щяха да бъдат колонка от думи изречени артистично и с някакво чувство.Обетите са онзи устен договор, който сключваш с любимия до живот и се подписваш на него с цялата си обич:
-Не мога да ти обещая, че ще съм добра домакиня или че ще спра да бъда толкова дразнеща, не мога да ти обещая звезди, небеса и скъпоценности. Но ти предлагам и ти давам и малкото, което имам. Давам ти сърцето си, душата си и мечтите си. Давам ти сутрините, вечерите и дните си, живота си, защото без той би бил просто съществуване. А в замяна...искам обичта ти. Не клетви за спокоен живот или за вечно здраве , защото когато съм с теб, само тогава всичко е перфектно и всичко е наред. Обичам те!
Беше сладникаво, знам...но не знам по какъв друг начин да изкажа чувствата си.
-Г-н Матюс, сега е време за вашия обет.
Изглежда и той не беше мислил и щеше да импровизира, защото само се усмихна сведе поглед надолу и започна:
-Има една песен, знаеш, че това е нашата песен. Пях я днес под дървото...е, тя е моят обет. Обещавам ти, че винаги ще съм покрай теб, дори когато не ме искаш, защото ти си всичко , което имам. Някои могат да кажат, че си грешка, но бих желал да съм грешката без която не можеш да живееш. Просто е и не изисква много думи, но съм щастлив, че ми подари вечността за да ти доказвам колко много те обичам.
Добре, бях спокойна всичко вървеше гладко, но точно тук и сега след тези думи щях да ревна...очите ми се насълзиха и нямаше как да ги спра, не исках. Не изчакахме дори свещеника да даде разрешението си , вплетохме ръце един в друг и устните ни се сляха, заедно с душите ни:
-Е, можете да целунете булката. Обявявам ви за съпруг и съпруга.
Всички започнаха да ръкопляскат, чуваха се весели викове, както и несдържан женски плач.
-Казах ти, че ще е много по-добро от това да седиш у вас и да си четеш романа.-говореха си някакви лелки.
-Берта, права си ама ми се искаше да има някаква интрига. Някой да спре сватбата, да има поне едно убийство или да хванат кмета в изневяра.
- Явно водиш доста скучен живот, драга.
Бяхме вече отвън и приемахме пожеланията на гостите ни за съвместно щастие и пр:
-Като кум имам правото да водя мацки у вас и веднъж седмично Ари да ми готви пиле с ориз.В замяна ще разказвам приказки на децата ви и ще им плета шалове и шапки.
-Дадено! По- добра сделка не мисля, че съм сключвала някога!
Продължихме напред, поздравявахме се с хора, които не познавам, които и двамата не познаваме, приятели, няколко просяка иии...дойде редът на Аш и Ив.
-

Стоях близо до Ив, докато наблюдавах цялата тирада, която се разиграваше пред мен. Сватба.
*Бляк* - премина през мислите ми, усещайки гадният привкус на повръщано в устата си. Гадеше ми се от тези сладникави и понпозни представления, които приличаха на международен цирк. Сякаш всички се бяхме изсипали в онзи ... Скайфол и всички бяха готови за пир. Че, за кого пируват? За Арадел може би? Че, повечето от тях сигурно не я познаваха, а другата половина знаят и най-гнусните тайни от детството и, които биха засрамили и самият кмет. Или Кмета? Всеки обича г-н Градоначалника. Че, нали той се разпорежда със собветените им пари и командва парада? Няма начин, да не го обичаш този човек, щом от него ти зависи дома и прехраната.
Чак ми идеше да го заобичам и аз в този момент с някоя буца пръст върху лакираните му нокти! 
- Да ти ... - прошепнах тихо, ала Ив ме чу.
- Каза ли нещо?
*Усмивка, Аш. Усмивка!*
Белите ми зъби бързо се показаха иззад устните , придавайки си невинно изображение.
- Нее! Пея си една песен.
Мисля, че Арадел и лакирания ме спасиха в този момент. Те привлякоха вниманието на Ив с присъствеието си. Стояха само на няколко метра от нас и раговаряха с някаква достолепна дама, която носеше на главата си шапка, два пъти (че и повече) по-голяма от собствената широчина на тялото и. 
Но, забелязах нещо друго. Всъщност, само младоженеца разговаряше с нея, а погледа на Арадел...някак си блуждаеше в небитието. 
*Чакай малко!* - отново проведох монолог в главата си.
Нима... 
*НЕ!*
Тя ме отбягваше?! Да!
Виждах, как крайчеца на очите и леко помръдва страхливо в страни, а после отново зениците и се връщат в последното им положение, поглеждайки в произволна посока. Избягваше погледа ми? Искаше да ме дразни? О...
Това ми хареса. Но, още повече щеше да ми хареса, ако се окаже и  истина...
За това и зачаках. Няколко минути по-късно, младоженците се приближиха към нас. Ив направи няколко крачки напред, понасяйи ръка към всеки един от тях. Аз реших да 
подходя с уважение и да не прекрачвам границите на доброто възпитание. За това останах на мястото си и в първият удобен момент, в който погледите ни с младоженеца се срещнаха, аз му кимнах.
- Поздравления! - провикнах се към него с не много висок тон. Достатъчен, че и дамата до него да разбере, какво имам в предвид - Желая Ви семейно щастие и дълго бъдеще!
Получих кимване в отговор, но само от него. Отместих погледа си към Арадел, ала тя стоеше с гордо вдигната глава, гледайки ...към стените на катедралата.
*Стига бе!* 
Напуши ме смях. Тя сериозно отбягваше погледа ми. 
От една страна го намирах за доста дразнещо, но пък от друга за доста сладко. Самата тя обичаше да ме дразни още от мига, в който я видях за първи път. Е, нямаше да и остана длъжен и щях да прецакам играта и на "недостъпно момиче".
Направих една крачка напред и вдигнах лявата си ръка пред гърдите. Разтворих пръстите си и обърнах дланта си нагоре.
Освободих част от магията си и започнах да си играя с нея, като я контролирах чрез мислите си. Заформих малка вихрушка от синьо-зелени преплитащи се нишки, които се издигнаха на десетина сантиметра. Няколко завъртания на пръстите ми бяха нужни, за да оформя тази струйка енергия в малко стебло, а много скоро и на върха му да се появи малка пъпка цвят.
Чух няколко възклицания около себе си, очаквайки някое от тях да бъде на бившата ми съквартирантка. Повдигнах поглед към нея, ала останах разочарован. Добре играеше играта си, въпреки, че скоро щях да отбележа точка в моя полза. 
Знам, че с глупост винаги е лесно да привлечеш вниманието на някой. Обаче, тук исках да използвам хитрост. Свих два от пръстите на дясната си ръка и ги приближих до пъпката, стояща на върха на стеблото.
Вдигнах рязко поглед без дори да давам предподставка за това. И...очите ни се срещнаха за първи път от толкова време. Едва се усмихнах приветливо и по тялото ми побиха тръпки от...свян. Почувствах се така, както виждаш близък човек след дълга раздяла.
Пръстите ми докоснаха пъпката и тя се разтвори за отрицателно време показвайки красивият си розов цвят. Листата започнаха бързо да се търкат едно в друго, докато не се обвиха в своеобразна прегръдка. Цвета се скри отново, а малката пъпка се пръсна, разпръсвайки цветен прашец по ръцете и краката ми.
*Няма да ти отнемам твоят миг, Арадел. Това е твоят ден. Няма значение, дали си мечтала до сега за него или не. Радвам се, че си добре* - това бяха думите, които исках да и изрека в този момент. Уви, нямаше да го направя. За това и останах на мястото си, безмълвен. Продължавах да галя дланта на ръката си, очаквайки Ив да приключи разговора си с младоженците...

А разговорът не продължи дълго. Колкото и да й се искаше да се метне на врата му и да го прегърне силно, вече госпожа Матюс не посмя. Дали от благоприличие или от срам не мръдна от мястото си, не свали фасадата си на една истинска дама от обществото, в каквато се беше превърнала, макар и това да бе роля, която оставяше всеки път на портмантото, когато прекрачи прага на дома си. 
Нищо не е по-трудно за тази жена от това да крие емоциите си, но понякога се налагаше за нейно добро, за това на ответния, за доброто на всички. Случаят бе такъв. Ако се извинеше на публично място щеше да загуби уважението на града, ако не го направеше щеше да изгуби един без това вече отминал приятел. Изборът изобщо не беше лесен, но докато го вземаше времето измина и я свари неподготвена за следващите събития, а те бяха сбогуването на Ив с кмета и отдалечаването й под ръка с Аш. Красавицата наблюдаваше дълго гърбовете им, които все повече се изнизваха от погледа й, докато накрая се сляха напълно с тълпата, сигурна, че няма да се застоят много, а при първия свободен момент ще си тръгнат, защото така или иначе не са тук по собствено желание. 
-Мисля, че е време и ние да тръгваме. - усети силните ръце на съпругът си, не можеше да свикне с това определение, обгръщайки я изотзад в нежна прегръдка. 
Разбира се, че беше време. Беше време да оставят всичко и всички тук, в Маджестик, където им е мястото, а самите те да "избягат" от действителността, към която щяха да се върнат едва след седмица. Цяла седмица, прекарана в усамотение, веселие и отдих. Седем дена можеха да са много или страшно малко, но дали домът щеше да им залипсва още от начало нямаха търпение да установят. 
Младоженците се здрависаха с още няколко хора, сбогуваха се със семейството си, което щеше да наглежда къщата докато отсъстваха и се отправи към изхода на църквата, пред която ги чакаше бляскава каляска, която щеше да ги отведе до летището. Всички ги изпратиха с цветя и почести и усмивки, които щяха да се запечатат в спомените им за цял живот.

-Може ли да си вървим вече? 
Нетърпението на Аш бе пословично що се отнася да се занимава с дейности, които не са му много на сърце. Не обичаше да го пришпорват, не обичаше да го карат да прави нещо на сила и това си пролича дори в такъв слънчев ден.
-Съгласен съм, да офейкваме от тук! - присъедини се с две ръце към предложението Скай, който също нямаше намерение да се застоява повече от необходимото.
Макар вътрешно да бе простил на Арадел изобщо не му се занимаваше с висшето общество на столицата, нито с лигавите подмятания за вечна любов и подобни. Не му бе интересно дори да ухажва шаферките, крайно разочарован, че не вижда Дориан сред цялата тази пасмина. Очакваше тя да е тук като най-добра приятелка или нещо такова, но липсата й доста го озадачи. 
Севентийл забеляза, че и останалите й подчинени, поне тези, които дойдоха са на същото мнение. Чувстваха се ненужни и некомфортно. Те бяха бойци, а не аристократи и бизнесмени и мястото им не бе тук. Те не бяха театрални лица, а защитници на държавата. 
-Да си вървим! - угоди най-накрая на колегите си тя, срещайки отсреща само доволни усмивки и кимвания.
Така малката групичка от любимият й и всички останали се изнизаха не със свалени глави, но без да вдигат много шум. 
Връщането до столицата беше лесно и сравнително бързо. Не отне много време да се намерят в същината на града, пръскайки се на няколко групички, докато накрая не останаха Сайръс, Ив, Фин, Кейт, Кастиел и един от новите членове на техния сплотен колектив - Съли. На момчето всичко това му бе крайно интересно и само се озърташе с малките си, хитри и леко злонамерени очи, сякаш търсеше нещо, за което да се захване и да го разгори като нарастващ пожар. Личеше си, че хлапето има нюх за интрига и ще е трън в задника, но за сега се сдържаше, дали от някаква натъпкана възможно най-дълбоко култура или просто от очакване на нещо по-голямо. 
-Какво ще кажете да пийнем! - предложи въздушният елементалист. -От всичките тези церемонии умирам за нещо по-силно от пунш и шампанско. 
Като че ли всички бяха съпричастни с идеята му и затаршуваха из улиците за най-удачното място, където да се отърсят от преживяването и да се почувстват като в старите дни - истинският елит на това общество, което като че през последните месеци ги бе забравило и превърнало в някакви извадки от историята, стари книги, даскали, които са тук само, за да пишат оценки и да водят класове. 

/Гери, сама реши къде ще ви е медения месец и пиши там. Тед, реши къде отивате и почвай да развиваш./