Манастир Хоуп

Пригоден както за изповядване на грехове, така и за подслон на посетителите. Стаите не са нищо особено, но това е напълно нормално за манастир. Хората биват учени на смирение и сдържаност от монасите.

-Ще видиш. - отговори единствено Клайд и заби глава в отдалечаващата се земя. Виждаше зелената трева, ясното слънце все повече се доближаваше до хоризонта на погледа му, а хората все повече и повече се смаляваха, заприличващи на мравки. Кара те да се замислиш, нали?
След не много дълъг полет, в който Арадел се дивеше на преживяването да лети, цепелина почна да намаля и да се приземява плавно и леко. Кацна без произшествия, а пилота излезе, за да отвори дървената, мината със слама врата. Един по един пътниците скачаха от летателната машина и се отправяха в различни посоки, но когато лидера усети твърдата почва под краката си се спря, вдъхна от чистия планински град и отиде до ръба. Погледна надолу, а там пропаст - безтегловна, дърпаща те, вечна пропаст, чийто край не се виждаше от облаците. Самият факт, че можеш да докоснеш облаците бе достатъчно показателен.
Арадел се приближи до него, но от гледката по-скоро й се зави свят. Мъжът я хвана под ръка и се отправи към свещения град. Липсваше му само да се катурне от върха. Минаваха през манастири, горещи бани, от които излизаха пари, хълмове и езера и сгради които момичето не знаеше за какво са, но и не питаше. Обстановката бе толкова неземна, че нищо нямаше значение.
След известно вървене Клайд зави и двамата се озоваха пред каменния вход на един манастир. Там той я пусна и влезе, а тя го последва. Отправи се право към края пред жертвеника на Елисандра и коленичи.
-Прости ми отче, за дето съгреших.
Винаги започваше с тези думи. Винаги когато беше тук и винаги носеше белите ръкавици, прикриващи белезите от преди шест години. Иззад един бял параван излезе старец, вече доста грохнал, сякаш не за времето си, но с безотказни крака, които въпреки старостта го водеха напред, когато някой имаше нужда от него. А клекналия чернокос мъж имаше често нужда.
-Всички имаме своите грехове, чедо.
-Така е.
-Изпълняваш ли заръката си мъдро, чедо?
-Старая се, отче. Но е трудно.
-Пътят към небето винаги е осеян с трудности, синко. Но ти имаш твърда ръка и още по-решителна воля.
Отецът приклекна колкото изнурените му колена позволяваха и положи ръце около раменете на Клайд.
-Никога не забравяй да следваш сърцето ти. Отричаш го, знам, но то е добро. Слушай го и няма да сбъркаш.
Лидерът хвана дланта на стареца и я целуна почтително. Никога нямаше да забрави какво направи той за него и едва ли някога щеше да спре да идва тук, когато душата му жадуваше опрощение.
-Коя е младата дама с теб, синко?
Валето се изправи и протегна длан към момичето, което я хвана и пристъпи напред.
-Това е Арадел Картие. Моя близка, моя приятелка, част от моето ново семейство.
-Има ли нещо, за което искаш да се изповядаш, дете мое? - попита я отецът виждащ смиреността й и все пак нещо в сивите очи беше неясно, търсещо отговори. Търсещо....

/Арадел свободно РП/

Клайд ме въведе в един манастир, старата дървена порта изкърца гостоприемно изпод ръцете му.Измежду каменната зидария се гонеха гущерчета, а зелената асма над нас придаваше на мястото онзи провициален уют, напоен от аромата на старо вино и напоено от сутрешната роса дърво.Комбинацията между гледката и миризмата те караше да се чувстваш духовно извисен...нещо като набожна безтегловност.Валето се срещна с един стар свещеник, чийто лице бе издълбано от опростените грехове на миряните.Дълагата му, гладка брада падаше смирено по гърдите му, напомняща за тишината на снега.По всичко личеше, че бяха добри познати, но дори нещо повече..в погледа на стареца имаше онази бащина загриженост:

-Това е Арадел Картие. Моя близка, моя приятелка, част от моето ново семейство.
-Има ли нещо, за което искаш да се изповядаш, дете мое? - попита ме отецът.
Подадох ръката си леко неуверено и веднага след въпроса му забих поглед в земята, сякаш житейските ми грехове пъплеха измежду пукнатините на плочките.
Но в свят като този как може да се отговори лекомислено на такъв въпрос.Свят пълен с милиони чифтове човешки очи и двойно повече различни мирогледа.Грешният за един е праведен за друг.Всичко е строго субективно:
-Прости ми, отче за невежия ми отговор, но се страхувам, че погледът ми не е толкова обхватен като този на Елисандра...единствено тя може да види къде греша без да бъде пристрастна.Всеки е прав за себе си, за момента няма нещо за което да съжалявам...единствено мога да се покая ако не съм успяла да се поуча от грешките си, а по-голямата част от тях не помня...за жалост.

Една котка ленниво се подаде иззад кладенеца на двора и като ни видя се приближи с характерното за тези животни любопитство.Беше чисто бяла, с едно зелено и едно синьо око.Започна да се умилква около краката ми докато мъркаше.Атмосферата беше толкова спокойно, че можеше просто да си стоим ей така без да си говорим, все едно вече водех разговор на едно друго ниво.

Отецът се усмихна милосърдно. Да не съжаляваш за нищо е най-висшия подарък, който някой може да получи и тази девойка явно е съумяла да достигне този баланс. Но в душата й нямаше мир. След като нямаше за какво да се изповяда имаше нещо друго, което щеше да я накара да се почувства прочистена.
Старецът погали нежното й лице и я положи да клекне на колена. Извърна главата й нагоре, така че ирисите й да съзрят изписания купол, а ако може и зад него, към небето.
-Понякога се спъваме. Понякога даже падаме и не можем да намерим приятел. И сме изгубени, няма за какво да се хванем. Но когато не можем да намерим отговора, понякога една молитва ще ни помогне. И когато се чудим дали ще успеем да стигнем бъдещето, просто се помоли, дете. Помоли се на небето, за това, което желаеш. Почувствай го с душата си, със сърцето.
Двамата мъже се дръпнаха от Арадел и я оставиха да сплете пръстите си едни в други, да отвори съзнанието си и просто....да се помоли.

Затворих очи и паднах на колене.Беше ми малко странно понеже нямах спомен дали съм го правила рядко или изобщо не съм го правила.Единствено съм забелязала, че хората се обръщат към небесата единствено когато са много на зор.За мен бе глупаво да се молиш когато ножа вече е опрял до кокъла или за нещо материално, в такъв случай е по-добре нищо да не правиш.Но моето не бе точно молитва, а изповед към самата себе си.Нямах представа как се започва и дали трябва да спазвам някакви правила, но вътрешния ми глас ми подсказваше, че при нещо толкова съкровенно и лично, правилата не важат.И аз започнах:

Скъпа, Елисандра!Не знам дали имаш времето да се вслушваш в молбите на малките хора, като мен, но ако си заета само да ти кажа, че няма да искам нищо от теб...това е нещо като изповед към мен.Та...Скъпа, Арадел...напоследък ти се насъбра доста, дори да не искаше да признаеш пред другите, а и пред себе си, загубата на паметта ти те уплаши доста.Уплаши те мисълта, че не знаеше каква си била преди това, добра или лоша..а и фактът, че си се движела с некромансър, сама се увери що за същества са те.Ами ако аз съм убивала хората, а тя ги е изяждала?!Не!Едно гласче някъде дълбоко в мен ми подсказваше, че не съм такава.Моля те, Ари...придържай се към това да си добра и праведна...не искам нищо друго от теб.Само да си малко по-целенасочена в желанията си.Не искам да си онова мрънкало...но, ако нямаш духовната воля да се промениш аз ще те приема и такава, не мога да те съдя за това, което си.Оцени кое е истинско за теб и кое си струва, овери се, че не следваш порива на нещо фалшиво.Говоря за Лезандър и онзи Тес...не можеш да залъгваш себе си, а и тях.Не е честно!Разбирам, че избора трябва да е много прецизен, защото става въпрос за две абсурдно различни личности.Все едно да стоиш на ръба между два коренно различни жовота.Но в ниаккъв случай не го избирай според това какъв живот биха ти подарили, а според тях самите.

Искам да си смела и да приемаш бедите хладнокръвно, защото ако се паникьосваш както обикновено, оплескваш всичко.Знам, че те е страх от тези мъже, които те нападнаха, но знам също, че не носиш вината, която те твърдят.Не позволявай такива като тях да те Въпреки всичко се гордея с теб.Не знам дали за хората е толкова важно да го чуват от останалите, но няма да е толкова силно, ако първо ти не започнеш да се гордееш със себе си.Единствената ми молба към Елисандра е да ми показва правилния път, а аз й обещавам, че ще го следвам независимо какво ме чака зад ъгъла.Амин.


Отворих очи и някак си цветовете бяха по-ярки, звуците по-чисти.Истината бе, че бях в хармония със себе си, а това ми помагаше да съм в хармония и с останалия свят.Доближих се до двамата мъже и им се усмихнах:
-Бяхте прави!Това наистина ми помогна...хубав урок по себеразбиране.И след днес смятам да го прилагам по-често.
Котката с различните очи отново се врътна измежду краката ми и ме погледа с мил поглед:
-Оо колко е сладка...как ми се иска да те взема вкъщи и да те гушкам, мачкам и после пак да те гушкаааам!

Клайд я изгледа строго. Поглед, който казваше "Никакъв шанс".
-Шегувам се де. - засмя се Арадел и погали за последно умилкващото се животно. -Ще тръгваме ли вече?
-Дай ми минута.
Тя кимна и като се сбогува с отеца излезе да го чака вън.
-Тя е приятна.
-Да, такава е. Но е заблудена. За жалост ми се налага да я лъжа до някъде, а това не ми се харесва много.
-Постъпи правилно, синко.
-Ще се опитам. Благодаря ти за всичко, за пореден път.
-Вратата ми винаги е отворена.
Двамата мъже се прегърнаха, както син прегръща баща си и след малко Клайд стоеше изправен, с прочистена душа поне за известно време до спътницата си.
-Ще се прибираме ли вече?
-Не още. Има още едно ясто, на което искам да те заведа.
Арадел тръгна след него и се надяваше само да не е поредния манастир, защото изповедите както разбрахме не й бяха силна черта.