Тронната зала

Всяко едно кътче от нея е стъклено. Като се почне от прозорците, мине се през пода и тавана, мебелите. Даже и трона на Богинята е от масивен кристал. Всичко това придава вид за могъщество и чистота.

В размисли, не усетих как съм стигнала до портата на двореца, а той блестеше целия в кристал.Спрях се и почаках , може би бе грубо да нахлувам така все едно съм си вкъщи , мислех, че някой трябва да ми отвори и да ме съпроводи до кралицата, знам ли.След като минаха няколко минути в безсмислено седене и никой не идваше, реших да взема нещата в свой ръце и бутнах масивната врата.Озовах се в огромно помещение, тронна зала може би, която спираше дъха ти с величието и красотата си.
Всичко бе направено от чист кристал, прозорци, стени..пода, което създаваше усещането че това място е неопетнено и адски чисто.Пристъпвах плахо и се оглеждах внимателно, застанах по средата на залата и понечих да се обадя, да предупредя за присъствието си, макар че нещо ми подсказваше че тя вече знаеше, че съм тук:
-Ехо?-казах глухо и едва чуто и зачаках отговор.

Величието на този въздушен замък бе безгранично и неизвестно. Никой жив не знаеше какво е да си в "Рая", но една покрусена душа, която всъщност в момента се чувстваше доста на място, имаше късмета, благословията или ориста да зърне всичко това отвътре. Кристалът отразяваше слънчевите, лунните лъчи и облаците, които се разменяха всекидневно. Крехката на вид изработка, бе толкова здрава, че можеше да издържи стотици слонове върху себе си, без дори да се пропука. Прозрачния кристал произхождаше от най-здрави минерали и Арадел не можа да не си зададе въпроса, дали онзи на Крис не е идентичен или поне подобен с този тук. Изглеждаха доста сходни, само където на лидерката имаше розов цвят. Ако Елисандра Дантес наистина е покровител на магове и илионци, нищо чудно, точно тя да е дала тази изключителна дарба на предводителката. Както може би тя е решила да даде именно на Лезандър изкуството на илюзията или това на Ерик за вкаменяването. Дали не е оставила отпечатъка си върху дланта му още когато се е родил? Ами Ив? Сигурно тя е решила да я запълни с всеки един елемент, виждайки силата и психиката й още в зародиш.
До сега не се беше замисляла за подобни неща, но когато се озова тук, те някак си сами нахлуха в главата й. Изглеждаха напълно логични и правдоподобни.
За добро или лошо, потока на замисъл бе прекъснат от отваряща се врата, също от този масивен елемент. Девойката се обърна по посоката и колената й се подкосиха. Чертите се изостриха, очите се разшириха, а краката й всеки момент щяха да я предадат и да свлекат тялото й право надолу.
През прага премина едно същество, ако можем да го наречем така. Едно неземно, невероятно създание, което няма как да опишеш с прости думи. Високата фигура сигурно достигаше метър и осемдесет. Лилавите очи в тон с лилавата, къса до раменете коса, блестяха и в същото време тъмнееха на дневната светлина. Самото тяло на жената бе перфектно оформено. Силни, пищни бедра, в същото време слаба талия, голям бюст, който съвсем леко се подаваше от ефирното й облекло и тънки, но жилави ръце, с изваяни дълги пръсти в цвят на слонова кост. От двете огромни крила, излизащи от гърба, те побиваха тръпки, страхопочитанието изтласкваше всички други емоции на заден план. Тъмно лилавите, дълги пера достигаха до пода, а другото, сякаш бе фабрично изработено и пирографирано от някакъв непознат на хората метал. Двете задтилни рога бяха върха на цялата великолепна картина. Красота, нежно лице и мощ, съчетани в едно, но не като земната, а стотици, хиляди пъти в повече. Ако Арадел можеше да определи видяното с една единствена дума, тя би била СЪВЪРШЕНСТВО!
Жената пристъпваше към полумъртвата със спокойни, но тежки крачки, които отекваха върху стъкления под.
-Добре дошла в моето царство, Арадел Картие.
Гласът й бе мек, но плътен. Без никакъв тембър, никакви трептения и звукови вълни, които да го къдрят. Умерен, уравновесен, праволинеен.
Блондинката бе толкова зашеметена от всичко, от нея, от обикалящата я атмосфера, че отпусна мускулите си и се строполи на колене, в почтителна поза с наведена надолу глава. Пред излъчването на тази жена се чувстваше нищожна и миниатюрна.
-Богиньо! - смирено отвърна тя, без да посмее да я погледне в очите.
Елисандра само се усмихна. Обичаше когато смъртните си знаят мястото. Тя се приближи, протегна ръка и хвана момичето под брадичката, като я повдигна нагоре, така че погледите им да се срещнат. Лилавите й ириси светеха, не, направо горяха. Ясно виждаше искрите около по-тъмните кръгове. Такива магнитни светкавици е виждала само при нея, при Себастиан и като, че ли при Дориан, което е напълно нормално, имайки предвид, че тя също съдържа част от божествена енергия. Небеса, това ли означаваше да си Божество? Защо тогава нейната приятелка не бе щастлива като тази тук или онзи, който дойде от долния свят? Защо в нея се криеше толкова нищета и мъка, за сметка на другите? Или всичко беше привидно. Може би и те страдат, но не им личи.
-Изправи се! - заповяда с тих глас Елисандра и като че ли сама я повдигна само с крайчеца на пръстите си.
Арадел се надигна и застана покорно, неспособна да издаде нито едно движение.
-Разбирам, че искаш да се върнеш на земята, за да продължиш живота си. Така ли е?

Не знам, виждала съм доста кралици, богини и прочие..на хартия, разбира се, но тази тук нямаше нищо общо с една от тях.Онези махаха сковано от някоя тераса, корона, рокля, семпъл грим и толкова.Докато Елисандра, тя бе нещо различно.Имах чувството, че в очите и са се събрали всички природни стихии и никой грим на този свят не би могъл да достигне това съвършенство, да изрисува това обаяние, никой импресионист не би имал способността да запечата този момент, тази личност.
На пръв поглед двете бяхме еднакви, ръце, крака, коса дори горе-долу ръст, но незнайно защо се чувствах толкова нищожна пред нея, като крехка стъклена фигурка, която с един повей на вятъра ще се прекърши.Но дори самата мисъл, че се сравнявам по някакъв начин с нея ми се струваше греховна.
Паднах на колене в знак на почит, както си бе по етикет, но в присъствието на една такава персона, краката сами ти се подкосяват.Тя ме повдигна и за момент погледите ни се срещнаха, ирисите и пробиха в мен и се почувствах гола, прочетена, безинтересна.Нямаше нещо, което да скрия от нея, всеки един страх, порок или добродетел бяха на показ и все едно ме преценяше според тях:
-Разбирам, че искаш да се върнеш на земята, за да продължиш живота си. Така ли е?-каза тя, а гласа и бе като кристала от който бе построен двореца и.
"Тя знаеше", помислих си, все пак имаше надежда да ме върне долу, въпроса бе колко много го исках и исках ли да се връщам изобщо.Нее, още бе прекалено рано, не бях оставила нищо след себе си, нито един завет.Не ми се искаше всичко да свършва по този начин.Гласът ми звучеше леко неуверен:
-Да...така мисля...Ох, всъщност наистина го желая.Но ако смея да попитам...скоро ли ще е понеже...понеже има хора, които се безпокоят за мен...или поне по някакъв начин да ги предупредя, че всичко е наред?-кърших пръсти аз.

-Да...така мисля...Ох, всъщност наистина го желая. Но ако смея да попитам...скоро ли ще е понеже...понеже има хора, които се безпокоят за мен...или поне по някакъв начин да ги предупредя, че всичко е наред?...
Богинята вдигна пръсти пред лицето си в знак да замълчи.
-Остави живите да си живеят.
Арадел млъкна като секнато дете. Дори се почувства виновна, че си е позволила да иска обяснение от човека, от когото зависи съществуването й.
-Защо си мислиш, че ще те върна толкова лесно?
-А.... - стреснато понечи да отговори момичето, но реално не знаеше какво да каже.
Дантес видя обърквацията в изражението й и се усмихна. Тази усмивка бе по-различна от първата. Някак по-силна, по-властна и съвсем леко, едва незабележимо коварна.
-Защото знаеш, че съм бог на всичко добро и това се очаква от мен, нали?
-Аз...аз не исках да....
-Няма нужда да отговаряш. Последвай ме.
Елисандра зави и тръгна към прозорците с умерените си крачки. Токовете й създаваха шум, който караше полилея и украшенията наредени в тронната зала да трептят около орбитата си. Когато стигна до тях се спря, с ръце зад гърба си, а малката Картие едва се дотътри до нея, изпълнена с истински страх. Страх, че явно преминаването на портала не й гарантира благополучно завръщане при близките й. Посмя да се обърне към жената и осъзна, че в момента тя обхожда целия свят с очите си, търсейки, наблюдавайки нещо от него.
-Виждам, че има хора, които държат на теб. Доста повече от тези на майка ти.
Блондинката настръхна при чутото.
-Да, Арадел. Познавам Клео. Все пак тя обитава земите ми. Доста е сърдита. Хах... - подсмихна се богинята -Не мислеше, че ще се прости с живота си толкова бързо. Какво да се прави. - незаинтересовано повдигна рамене тя. -Неведоми са пътищата господни.
Когато сама се чу да произнася този така клиширан и абсурден й израз, лилавокосата избухна в див смях. В този момент, земната магьосница разбра, че Елисандра Дантес не е само олицетворение на доброта и справедливост. В нея има още много. Много неща, които биха те уплашили.
-Кажи ми, почиташ ли ме?
-Да. - отвърна несигурна на къде бие.
-Тогава трябва да го докажеш. Докажи, че си ми предана във вярата си и ще те върна долу.
-Това е лесно. Аз винаги съм ви почитала и....
Божеството за пореден път вдигна длан към нея, като пак я накара да млъкне.
-Не с думи, наивно ми дете. С действия.
-Какво трябва да направя?
Миг на мълчание, за подсилване на ефекта, и ето, че заръката бе изречена.
-Трябва да убиеш някого.
Ледени късове се образуваха по гръбначния стълб на красивата блондинка.
-Моля....
-Ще слезеш долу в различна премяна и ще убиеш един от поданиците на брат ми. Така ще заслужиш живота си.
Ари не отговори. Асимилираше поднесената й информация доста трудно. Трудно й бе да повярва, че тя иска нещо подобно от нея, която изпитва милосърдие даже към враговете си. А сега да слезе и да убие някой, който дори не познава. Ще може ли? Ще може ли да живее с тези угризения до края на дните си?
-Приемаш ли?

След тази среща определено щях да се замисля сериозно върху това какъв трябва да е един бог, не знаех дали се дължеше на прекалено многото свободно време или просто властта да правиш каквото си пожелаеш с тези тленни пионки на земята изкривява психиката и възприятията ти.Но Елисандра Дантес не е богинята за която я мислех, след като вече я познавах можех да си обясня защо водим такъв живот, защо ни се случват неща все едно измъкнати от болния мозък на психопат.
Сега въпросът или по-скоро условието и увисна в съзнанието ми и ме смаза с тежестта си.Та аз дори едно прасе не можех да убия като хората, било то и човек, бе против правилата ми.Как щях да живея с тази мисъл, да заспивам, да се събуждам, да се храня?
До колко бе мил животът ми, че да се съглася на една такава лудост?Да пренебрегна ценностите си в името на едно съществуване, което след това ще бъде помрачено от угризенията ми, които като ларви ще се хранят със съвестта ми, докато не стигнат до черепа ми и започнат да разяждат психиката ми докато не полудея съвсем.Но пък имаше и друга страна на нещата, щом богинята ми е заръчала, значи този човек може би наистина не заслужава да живее?Но във време в което и боговете бяха полудели, на какво можеше да вярва човек.
Започнах да кърша пръсти, дори след смъртта си не ми се искаше да предавам себе си:
-Приемаш ли?- тонът и накара вътрешностите ми да се преобърнат и за миг ми се пригади.
-Не..-отвърнах съвсем импулсивно, без да се замислям.
Тя направи надменна физиономия и се усмихна като красива змия:
-Чудесно!Горкия Ерик...сигурно ще е съсипан.-поде тя като започна да обикаля бавно около мен.-Ами онази заблудена некромансърка, протеже на брат ми...мисля че все пак има малка вероятност да се срещнете отново, но..за жалост ти ще си мъртва, така че това отпада.Изборът е твой.-тя вдигна ръката все едно се канеше да извърши заклинание и тогава не издържах.
-Почакай.-извиках.-Съгласна съм, съгласна съм...ще го направя.-отвърнах покорно.-Само нека това приключва по-скоро...

-Почакай. Съгласна съм, съгласна съм...ще го направя. Само нека това приключва по-скоро...
Усмивката на Елисандра се изкриви в заканителна, доволна гримаса, а ирисите й проблеснаха.
-Колко скоро зависи само от теб, миличка. И за да не те познае никой....
Богинята протегна ръка към нея и от пръстите й се процедиха златни нишки, които обвиха тялото на Арадел и почнаха да го видоизменят. Момичето усещаше натрапчиво щипане, въпреки, че нямаше материя. Сякаш влизаш в чужда кожа, която се опъва по костите и органите ти, а после почва да се намества. Като паразит, който навлиза в организма и си търси най-подходящото място, където може да снесе яйца. Не беше най-приятното усещане. Щипеше и опъваше. Картие имаше чувството, че ако се докосне, обвивката й ще се опъне като ластик, а после ще пошляпне на мястото си. След няколко минути усети, че е в нов труп, различен от нейния. Напълно нов, но не го чувстваше удобен. И все пак трябваше да свикне с този костюм, поне за известно време.
Дантес протегна и другата си ръка в срещуположната страна и под контрола й пред тях се образува огромно огледало, обхващащо човек от петите до последния косъм на главата.
-Погледни се.
Девойката престъпи несигурно и съзря новата си визия. Първоначално се стресна. Положи длан на лицето си, сякаш искаше да повярва, че това реално е тя. Беше толкова различна. Дори погледа й бе изкривен под призмата на Прокълнатите. Та тя не гледаше така, никога...

Дългата червена коса падаше като огън или светла кръв, а различните очи бяха корави и жестоки.
-Идеално ще се впишеш в обстановката. - подсмихна се богинята.
Хвана червенокосата за лакътя и я обърна към прозорците. Изпъна пръста си напред като, че ли сочеше една определена точна от земята.
-Ще слезеш в Територията на Прокълнатите.
Първата мисъл, която нахлу в главата на Ари бе Дориан, Дрейк и онзи ужасен нейн учител, който искаше да я убие. Въпреки, че беше кротка натура, вътрешно се надяваше именно той да е жертвата й. Щеше да изпита голямо удоволствие да лиши приятелката си от такава пречка. За жалост не Боунс беше избраника на Елисандра.
-Отиваш в Шеридан. Била ли си някога там?
Момичето поклати отрицателно глава.
-Честито, ще ти хареса. - с ирония продължи жената. - Ще намериш пазителя на гората и ще го елиминираш. Казва се Дани, некромансър. Един от най-силните живи такива.
Как и защо избра точно него не даде пояснения. Може би причината бе проста. Тя мразеше прокълнатите, той бе един чудесен екземпляр, който щеше да създаде проблеми на слаботелесната магьосница и ако не се откажеше, щеше да покаже истинско почитане пред нея. Нееее....Не това бе причината. Не се ли досетихте до сега? Разбира се, че не.
Никой не знаеше, но само на няколко метра от тук, в съседната стая седеше един друг мъртвороден, гении на своето както и на миналото време. Седеше на земята, закопчан в собствения си капан. Ако му донесеше главата на Пазителя на Грейвс, щеше да му покаже, че никой не е незаменим. Никой, освен той. Щеше да забоде поредния пирон в гръдта му, водещ го към преклонението, към това да й се предаде. Жилав или не, нямаше да издържи дълго. Първо ще е Дани, протежето на неговия добър приятел Корнелиус Дъст, после ще е Меропа, а накрая кой знае, дори самия гилдмайстор.
За жалост, гнусният й брат бе сложил бариера за самата нея, която не можеше да премине, но винаги можеше да прати някой като Арадел Картие, който искаше да заслужи живота си.
-Изглежда така.
Елисандра направи няколко кръгови движения с длан и пред тях се обрисува лицето на един от великите майстори на тъмното изкуство. Земния маг почна да оглежда чертите му. Черната коса, падаща небрежно със сиви кичури по краищата, блестящите синьо, почти бели очи, изписаните вежди, перфектните устни и правия нос. В съчетание с матовата му кожа изглеждаше почти неземен, могъщ и мистериозен. Все едно бе скрил в себе си вековни тайни, а е само смъртен.
-Хубав е нали? Донеси ми главата му.

/Гери един пост тук. Мисли и т.н, а после как те праща долу в Шеридан. Следващия ще е в самата гора./

Не очаквах такъв обрат на нещата, представях си по скоро, че ще ме прати някъде си, в моето си тяло, да свърша мръсната работа и после да си се прибирам.Но, не, явно се стараеше да усложни максимално нещата.Да заслужиш живота си не бе едно от най-лесните неща, правото да дишаш, да чувстваш и вкусваш и всички онези неща, които приемаш като даденост сега ми се струваха толкова мили и определено бих убила за тях.В крайна сметка за какво сме на тази земя освен да се борим, да се борим за насъщния, за любовта, за принципите си...но обобщено да си го кажем направо се борим за правото си на живот.
Застанах пред огледалото с невярващи очи, сегашната ми визия нямаше нищо общо с предишната.Сега бях червенокоса, с две различни очи и излъчване, което ме смесица между похотливост с лунатичната усмивка на психопат.
Тялото ми бе изваяно, слабо но жилаво, носех черен кожен сутиен и впити кожени панталони, почти като клин.Определено минавах за некромансър.Оглеждах се така все едно преценявах дали даден костюм ми е по мярка.И нищо, че бе назаем и ме караше да се чувствам странно този по някакъв извратен начин ми харесваше.Долових в изражението си даже едва видима самодоволна усмивка, а в мозъка ми се блъскаха противоречиви мисли.Чувствах се някак си уверена, силна, желана , готова да покори света.Хубаво чувство, което дори за миг измести тревогата ми около това за какво всъщност бях тръгнала към тази територия.
Опипах косата си , вдигнах ръцете пред себе си като започнах да ги оглеждам, да галя кожата все едно проверявах дали случайно няма да се пръсна по шевовете.Но не, пасваше ми перфектно.Исках да тръгвам вече, но не бях сигурна дали защото бързах да приключвам или защото желаех да се насладя на тази нова придобивка, да я тествам.Бях нетърпелива:
-Готова съм.-казах решително на края, като извърнах глава към Елисандра.
Без да ми отвръща, богинята вдигна ръцете си във въздуха, като за пореден път освободи магията си.Облака от златисти нишки ме обви и за миг новото ми тяло започна да се разгражда в него на отделни частици.Телепортирах се към тази мистична гора, в която щях да открия част от себе си за която и не подозирах.

Отново материализирала се в тронната зала, Арадел знаеше само едно - че се беше провалила, а страхът от щетите, които този провал можеше да донесе, изпълваше утробата и съзнанието й. Още щом стъпи на кристалният под, колената й се подкосиха от само себе си и тя се стовари на тях, но този път не почтително като първия, а плахо. Усещаше неистова злокобна наелектризирана енергия, която много скоро осъзна от къде идва. От края на залата, където в ъгъла се "криеше" богинята. Аурата излизаше на талази от тялото й, в тъмно лилаво. Цвят, който те притискаше като палка, муха към стена и ти не можеш да си поемеш въздух. Ако преди, Елисандра бе олицетворение на всичко красиво и съвършено, то сега носеше осанката на нещо жестоко, непоколебимо, нещо чудовищно, напълно неотговарящо на представата, която ни втълпяват за вестителите на доброто и за тези на злото. Нима границата бе толкова тънка, че трябваше да използваш лупа, за да я доловиш или различиш? Нима двете си приличаха до толкова, че да те карат да се чудиш кое кое е? Онзи Дантес, който бе видяла преди време в къщата и тази Дантес се докосваха до толкова, като близнаци, каквито и бяха, въпреки физическата прилика, но тези не се открояваха по нищо по характерност. Те просто си прехвърляха топката от едното поле в другото. От горе до долу и обратно. Ако сега някой кажеше на момичето, че пред нея стои Богинята на всичко свято, а тя се намира в Рая, нямаше да повярва. Не можеше, не и след като виждаше този нейн поглед, който се процеждаше в нея и я разкъсваше отвътре. Нямаше нужда дори да я удря. Очите й бяха като сто хиляди огнени копия забиващи се едно по едно в сърцето, за да те измъчват дълго и продължително, вместо мигновено и бързо и всичко да свърши. За бога, щеше да я измъчва ли? Нима можеше да бъде толкова жестока? Можеше, естествено. Не само, че можеше, това й харесваше.
Жената се приближаваше все по-близо и по-близо, прикрита от сенките на двореца, и докато не се озари напълно от слънцето, на момичето й се стори, че към нея върви не същество с човешки лик, а някакво разядено от проказа създание, с капеща по пода кожа и мехури по ръцете. Но това бе само за момент. Когато се показа на светлината, Елисандра изглеждаше по същия начин, по който я видя и първия път. Дали си играеше с умът й или реално се бе преобразила, за да подклади крещящият ужас? Нещо й подсказваше, че по-скоро е второто, а може би и двете накуп. Що за извратена приумица на Бог?
-Значи се провали!
Не беше въпрос. По-скоро констатация на свършен факт.
-Много ме разочарова, Арадел. Мислех, че искаш да се върнеш при близките си.
-Аз...
-Тишина! - изкрещя толкова силно безсмъртната, че дори прекалено здравите стъкла се разклатиха под тембъра й. -Не искам да слушам оправданията ти.
Звукът сякаш изчезна от пространството. Просмукан от собственото й тяло, тишината се възцари по-праволинейна дори от гробница. Там поне можеше да доловиш свистенето на някое въздушно течение или някое подпочвено насекомо. Но не и тук. Пълен вакум.
-Просто не можах.... - измънка под носа си Картие, без да се оправдава, просто приемаща истината. -Не мога да убивам. Не съм създадена за това.
Елисандра Дантес се усмихна престорено, както се усмихваш на дете, което се извинява за поредната пакост и отиде до нея. Хвана я под брадичката и повдигна главата й към себе си.
-Оу...горкото дете. Наистина не си създадена за убиец. Носим твърде много от баща си и твърде малко от майка си. Жалко! Може би трябваше да пратя нея, но тя е прекалено дразнеща.
Жената пусна брадичката и и главата й клюмна надолу. Не знаеше какво следва от тук нататък, но стискаше длани в юмруци и стържеше горен и долен ред зъби едни в други. Ако ще и света да се срине, не можеше да отнеме живота на приятеля на Дориан, не можеше. Тя никога нямаше да й прости. Все още сляпо вярваше, че един ден ще се върне и тогава ще разбере. Тя винаги разбира.
-Явно ставаш само за едно, скъпа ми Арадел. Имаш хубаво тяло, красиво лице. Ставаш то да бъде използвано. Кажи ми, все още ли искаш да се върнеш към живите?
-Да!
-Добре тогава. Давам ти последен шанс. Ще те пратя в Скайфол. Ходила ли си някога там?
-Да.
-Много добре. Ще отидеш в кметството и ще намериш Валънтайн Скайфол. Веднъж ми направи услуга, може да се каже, че съм му длъжница. А един Бог винаги трябва да плаща дълговете си.
-Какво трябва да направя?
-Да му се отплатиш от мое име, разбира се.
-Как?
Лилавокосата се усмихна ехидно, спокойно и делово.
-С тялото си, скъпа моя. С тялото си.
Още преди да е успяла да възрази, Дантес обгърна плътта й с магията си и момичето с червената коса почна да изчезва в пространството.
-Не ме разочаровай отново.....Соня....

/Гери, пиши как се озоваваш на улиците в Скайфол, а после как стигаш до кметството./