Пътеките

Наричат се така защото не са строени пътища, а добре поддържани тревисти пътечки, обградени от поляни и градини.

Големият цепелин, който се стори на Аш едно прекрасно и практично съоръжение, кацна на върха на планените. Пътниците почнаха да се изнизват, а нашият зеленокос приятел бе последен, който стъпи леко несигурно на земята. Той се огледа и остана зашеметен. За първи път идваше в Летящия град, а историите, които бе чувал нямаха нищо общо с реалността. Очакваше да е красиво, но то си бе напрво приказно. Наподобяващ природата на Илион, града блестеше с отенъка на изгрева и залеза, въздухът бе най-чистия възможен, температурата умерена, времето проветливо, а самите планини величествени. Все едно си на върха на света.
След първоначалната еуфория Роза предложи да си направят пикник. Пикник всъщност звучеше доста примамливо и тримата се отправиха по пътеките в търсене на подходящо място. След близо половин час вървене, в който Аш не пропускаше да огледа и най-малката подробност, стигнаха съвсем случайно до една тучна ливада, с ниска, мека трева, пчели и пеперуди играещи си във въздуха и богати на плодове дървета.
Те седнаха някъде по средата, Тес нави ръкави д лактите, изпука кокалчетата на пръстите си и се зае да набавя по магически път плодове. След няколко минути един уастък пред тях бе натрупан с круши, ябълки, смокини, грозде, ягоди, боровинки и къпини. Роза извади от една чанта дълъг и широк шал и го постла, за да наредят храната. Но освен шала измъкна и кутия със шест сандвича, бутилка с минерална вода и изстуден чай от чаената къща на Валарион.
Излишно е да казваме, че при вида на трапезата, на Аш му потекоха лигите. Имаше три неща, които обичаше - спането, жените и храната.
Тримата седнаха на поляната и всеки взе по един сандвич, като почна да се храни и да слуша песента на природата.
-Какво ще кажеш? - попита принцесата приятелят си, подчертавайки, че става въпрос за града и възприемането му. - Доста е различно от Маджестик, нали?
-Прекалено различно. - пошегува се Тес.

- Прекален красиво - обадих се след Тес и захапах отново сандвича. Брех че вкусен беше и той!
Изправих се от мястото си и се завъртях. Във всички посоки виждах... красота! Храмове, дирижабли и спокойно красиви хора! Намирахме се не далеч от ръба на планината, където явно тази красота свършваше.
- Ей сега идвам - подвиках на приятелите си.
Исках да се разходя за малко, за да разгледам и нямаше кой да ме спре. Взех и добрия си другар с мен - сандвича, с който само няколко минути щяха да ни разделят и той щеше да присъства вече в стомаха ми. Закрачих към ръба и колкото повече стигах до него, толкова повече не ми се искаше да поглеждам надолу. Ала котешкото любопитство надделяваше в мен и го направих. На около метър от пропастта спрях, отхапах една голяма част от сандвича и го преглътнах смело. Оставих го на земята и се приближих до ръба. Първо по гледнах плахо през него, ала след това се провесих по-сериозно. Приклекнах на земята и седнах странично. После изпънах крака напред през ръба и се озовах точно върху него. Краката ми падаха надолу от коленете, висейки в пространството. Облегнах се на коленете си и погледнах надолу. Виждаха се малки облаци които прелитаха, а измежду тях - Маджестик. Все така ...мръсен и далечен. Радвах се че бях тук, че бях с Тес и Роза... на място където духа ти се чувства свободен. Постоях няколко минути така, вгледан в бездната. Докато дояждах сандвича си, ми минаха хиляди щуротии през главата. Замислих се какво ли ще стане ако скоча, или пък ако пусна някоя голяма скала от тук, та право да падне в града. Дали щях да премажа някой или пък после мен щяха да ме смажат от бой?
Понякога наистина бях способен да си мисля за големи глупости. Отказах се от тая простотия и реших да се върна при онези двама щураци. Тес ми се струваше забавен, въпреки че не го харесвах много в началото. А за Роза, даже нямаше смисъл да говоря. Тя си бе малкото ми слънце, което трябваше да пазя...или поне тя мен. Хах!
Когато се върнах, двамата все още дояждаха сандвичите си. Бавно дъвчейки, все едно ще им се разстрои цялата храносмилателна система, ако не ги погълнат бързо. В купата имаше още три, което ме подразни леко. Погледнах ги как едвам изнемогващо дояждаха своите закуски и грабнах два от сандвичите.

- Предполагам че сте на диета...нали?
И не зачаках покана. Положих сандвичите един върху друг, стиснах ги здраво за да може да прилегнат точно на захапката ми и отхапах един голям залък. Бузите ми се издуха и малко трудно дъвчех, ама с няколко напъна успях да преглътна поредната голяма хапка за малката ми уста!

Роза го изгледа малко сопнато, но като същинско дете реши да му го върне. Взе един грозд от чепката и го улучи с него по носа. Двамата с Тес прихнаха да се смеят.
-Не така бе, Роза. Ето така!
И дългокоското взе други два и ги навря в ноздрите му, докато малкото момиче му асистираше, като държеше ръцете на Аш, за да не се съпротивлява. Смехът продължи, а сега зеленокосия маг гледаше тъпо, но след малко му мина и издиша двете топчета от ноздрите си.
-Големи сте олигофрени.
Принцесата само му се изплези вместо отговор и тримата продължиха да си приказват все на приятни теми.
По някое време през тях притичаха две момчета голи до кръста с разперени ръце и огромни усмивки.
-Лоооо, беше страхотноо.... - викаха те и нямаше как да не привлекат вниманието на героите ни. Аш се изправи и им провикна.
-Ей, пичове.
Момчетата се спряха и се обърнаха.
-Какво е толкова страхотно?
Едното от тях посочи по посока в града.
-Скокове в минералните извори. Създадохме си състезание за най-висок и смел скок. Жестоко е!
Когато тримата чуха състезание и то свързано със скокове във вода, очите им светнаха. Погледнаха се съзаклятнически, сякаш крояха пъклен план.
-И вие ли мислите това, което и аз? - попита Аш.
-На състезаниетооооо.... - извикаха в един глас Тес и Роза и без да губят повече време затичаха по посока на изровите като оставиха и храна и покривки. Щеше да бъде един весел ден.

/Тед пиши на лечебните извори. Сигурна съм, че ще ти дойде музата/

Вървях цяла нощ. Адреналинът от пътуването, което ми предстоеше, не позволяваше и капка умора да достигне до тялото ми. Не мислех за майка си - това бяха безполезни за момента чувства, които будеха у мен слабост- колебание помрачаваше душата ми и ми пречеше да разсъждавам трезво. Съсредоточих се върху неща, които зависеха от мен:
имах цел, бях силен физически; тъмнината не ме плашеше... нито самотата, нито неизвестното, нито хората... само буболечките ме плашеха. Мразех ги. Убивах ги бързо, дори няколко пъти... за по- сигурно.

Тази вечер всичко ново ме привличаше, както пламък примамва пеперуда в тъмното, бях жаден за света не по- малко, отколкото държано несправедливо в пясъците на Захрид цвете е жадно за дъжд.
Но макар и далеч от имението на Илирас, с часове не можех да се отпусна и насладя на пътя.
Обаче това неминуемо стана -когато на светлината на колебливия изгрев видях огромния цепелин, с който щях да пътувам, окончателно се вдетиних. Какво великолепно достижение! Не просто на науката, а рожба от съюза между самото въображение и труда на гения! Обикновеният човек, летящ като птица! Най- щастливият ми миг! Бях опиянен, като с хубавия тютюн, който крадях и пушех скришом. Исках да тичам наоколо, докато се издигахме бавно; исках да размахвам ръце като крила, но се поукротих и само зяпах ненаситно, алчно поглъщах всяко усещане, всяка картина, всеки жест на пътниците... Сърцето ми щеше да се пръсне, препълнено от толкова приятни чувства.
... Такова значи било усещането да ти се случи нещо хубаво...

Накрая исках да изкрещя: "Вземете всичките ми пари, но моля ви, нека полетим още малко!"
Какво щастие щеше да е да пътувам така до Скайфол... всъщност като че ли не исках изобщо да слизам на земята, защото там, горе, се чувствах защитен, далече от всичко лошо /освен от летящи буболечки/. Тогава мисълта, че проявявам някаква слабост, ме накара от инат първи да слезна от цепелина, понеже ненавиждах недостатъците си дори в зародиш.

Поех си дълбоко дъх, огледах се - толкова енергия и толкова сила извайваха красотата на Летящия град... Толкова много кислород, който необяснимо възпламеняваше кръвта ми... ако успеех един ден да развя умения в магията, бих искал да имам винаги такова велико количество въздушна енергия край себе си...да създам могъща огнена буря... почти второ Слънце!
Чувствах се най- големият късметлия, че съм тук в такова прекрасно време. Може би стотици преди мен са се чувствали така, но и стотици не обръщаха внимание на този разкош. А това, вярвайте ми, си беше голяма загуба!
Плъзнах поглед по зеленината- нямаше много хора на моята възраст в цепелина, но по пътеките и на полянките мои връстници се наслаждаваха или тихо на природата, или шумно на младостта. Представляваха любопитна гледка. Някои се хранеха, поседнали на тревата, което ми напомни да обърна внимание на стомаха си... за сега си мълчеше кротко, свил се на топка след кацането. Имаше красиви девойки... в тази сфера мнозина младежи са пълна трагедия, а аз дори и трагедия не бях - просто съм нямал никакъв досег с момиче, което да харесвам, нямаше онези объркващи чувства "заслепение", "ревност", "чувствителност", "съмнения", завързващи фабулата в книгите, така че мислех трезво и ги приемах просто като драгоценни същества, с които трябва да се внимава повече.
Когато те останаха далеч зад мен, свалих наметалото си, разкопчах елека си, изпод който кинжалът се подаде нагло, и продължих нататък с бърза крачка. Чувствах се силен, свободен като отвързано пале, вирнах високо глава, сякаш Летящият град е мой.

Май не знаех как да се държа с хората, пък и... не ги харесвах. Обичах само простите неща като хубавата храна и приятното време - те винаги носеха радост, а хората бяха сложни. Нищо добро не бях видял от тях. Сигурно имаше свестни и принципни личности като майка ми, но няма как да бъдеш сигурен, нали? Мама каза: "всеки е враг до доказване на обратното", иначе как момче с гол кинжал и постна вяра в "доброто у човека" би могло да оцелее...

Изнизахме се от Сто Слънца доста бързо. Намирайки правилният път, поехме право към Летящият град. Ако трябва да бъда по-точен, в неговите покрайнини. Пътеките, които водеха през града се разклоняваха на много места, а точно една от тези малки пътечки, водеше до родният ми дом.
Малки схлупени къщурки, намиращи се покрай малката пътечка по която вървяхме. Животът в тях отдавна си бе заминал и не бе такъв, какъвто го помнех. Нямаше ги старите хора, подаващи се от прозорците, нито пък животните, които отглеждаха в дворовете си. Виждаха се само големи треволяци и счупени малки огради.
Може би, напредвахме твърде бавно. Времето се свечери и скоро това което виждахме пред нас, бе единствено с помощта на лунната светлина. Ив вървеше близо зад мен, като леко придържах ръката и за да я водя напред.

- Стигнахме ли? - чух зад гърба си.
Всъщност, все още не знаех дали сме на правилното място. Малките къщички ми бяха познати, но не точно.
- Не съм сигурен. Може би...
И изведнъж, най-неочаквано дъха ми секна. Пред мен виждах онзи малък двор, в който израснах. Беше само на няколко крачки от нас, в съседство на къщата, до която се намирахме. Щом видях схлупеният покрив, спрях на място, а тялото на Ив леко се удари в моето.

- Това е..
Посочих с ръка напред, посочвайки към къщата. Не смеех да продумам. Стоях насреща и, като се страхувах дори да помръдна напред. В главата ми се завъртяха спомен след спомен. Там беше мястото където изживях ранното си детство и научих много от нещата, които ми показа татко.
Почувствах силно свиване в гърдите. Сърцето ми започна бавно да усилва ритъма си. Заблъска в гърдите ми, а след няколко секунди вече чувах ударите му в главата си. Стоях там като препариран. Изпитващ лек страх от...неизвестното. Обърнах се назад, като застанах с лице към Ив.
- Не мога да го направя...
Наистина не можех. Имаше твърде много неща, които бях загърбил отдавна зад гърба си. Това бе живот, за когото бях забравил или поне бях скрил дълбоко в душата си. Някак си, се надявах Ив да ми вдъхне малко кураж, за да премина през малкият праг. Ако ли не, щях да се върна назад с драго сърце.

"И един ден ще се събудим отново. И дори този ден да е след милиони, милиарди години, и дори да се събудим някъде далеч от малката звезда, която помним от предишния си живот, ние няма да знаем това, защото в съня времето е послушно. И дори да се събудим без телата, с които сме свикнали, аз ще намеря начин да те прегърна!"

Спомняте ли си от къде е този трактат? Да, от онази приказна история, за онова малко момче, което повече от всичко на света обича не себе си, не приятелите си, не пътешествията до центъра на земята и обратно, а една Роза. Едно нищо и никакво цвете, по-скъпо му от всичко друго. Защото в него вижда един огледален свят. Не такъв какъвто е, а такъв какъвто иска да бъде в представите си - чист, бял, светъл, красив, неопетнен. Да вдъхва кураж и смелост с бодилите си. Да носи нежност с листата си. Да дарява крехкост с набъбналите си пъпки. Да подарява мечти с цветовете си. Червения е мечтата за страст, белият за лястовичи полет, жълтия за приятелство, а кремавият за надеждата. Това единствено весло на съдбата, за което се хващаме всеки път, когато се чувстваме самотни, тъжни, нищожни. Надеждата, че утре ни очаква по-добър ден. Че днешната тъга, ще е утрешна радост. Че таз вечерните сълзи, ще са сутришни любовни въздишки.
-Не мога да го направя....
"Не мога" не фигурира в речника. Не можеш да унищожиш слънцето, то е вечно. Не можеш да пресушиш океаните, те са бездънни. Не можеш да пътуваш във времето, то е неопределено. Но можеш да посадиш дърво. Можеш да дариш дете с милувка. Можеш да се усмихнеш на непознат по улицата. И Можеш да се изправиш срещу миналото си! То не е толкова страшно, ако някога си го обичал. То не е толкова опасно, ако някога си се осланял на него. То е част от теб и ти си част от него. Едно неразделно цяло. Изисква се единствено да вярваш в него, както вярваш и в себе си.
Жената прокара длан по лицето на Аш. Спускайки я надолу, тя достигна до ръката му и я улови. Стисна я силно, сигурно, като подпора, на която да се облегнеш. Като стимул, чрез който да продължиш напред.
-Можеш.
Гласът й се изви в нощта като песен на историята. Глас, сигурен във възможностите му, в душата и сърцето му. Глас, който го поведе, който му помогна да прескочи трапът на съмнението от приближаващата болка. И заедно, двамата преминаха този изстинал, порутен праг. Преминаха през предишната градина, през бурените и магарешките тръни, избуели от почвата. През всяка една пречка, докато най-накрая стигнаха до дъбът, под който лежаха гробовете на семейството му. Дори в мракът ясно се различаваха напиращите сълзи в очите му. Но бе стигнал чак до тук. Сега ли да се откаже? Не, свършено е. Каквото има да става, нека стане. А то е нещо съвсем нормално - да плачеш, да плачеш за загубата. Няма нищо по-естествено от това. И не е срамно, нито смешно. Мъжете също плачат, а сълзите им струват повече от всички звезди в небето, защото са толкова редки.
Младият мъж клекна на земята и зарил поглед надолу, зарида тихо, интимно.
-Прости се с тях, Аш. Просто....ги остави да почиват в мир....

"Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде".

Стоях там. На мястото, където бях стъпвал преди повече от десет години. Но, почти нищо не се бе променило от тогава. Единствено виждах израсналата трева по земята. Високите бурени и гъстите храсталаци, които до преди малко ни пречеха да стигнем до тук. Всичко останало, си бе на мястото. Старият дъб стърчеше все още толкова величествено, колкото и когато си заминах от тук. Имах чувството, че си е все същият. Непроменен и вечно зелен, какъвто го помнех.

- Ще го направя... - едва продумах и направих няколко крачки напред.
Приклекнах към земята, опирайки колене в сухата почва. Поглеждайки пред себе си, видях същите онези три гроба, които изкопах със собствените си ръце. Камъните, които нахвърлих отгоре им, не бяха помръднали. Единствено между тях се виждаха малки тревички, които бяха поникнали с времето и сега се извисяваха на няколко сантиметра над почвата. Погледнах първият гроб в най-ляво. Той бе най-големият от трите. Там, бе положено тялото на баща ми. Той затвори очи последен, от семейството ми. Сякаш, искаше до последно да се грижи за нас и да спаси душите ни.
До него, лежеше собствената ми майка. Красотата и отдавна бе изчезнала под земята, а червеите бяха заличили прекрасното и лице. Любовта, с която ни даряваше всекидневно блуждаеше нейде в недрата на земята и никога повече нямаше да я усетя.
А тук, от дясната ми страна, бе най-малкият гроб от трите. В него, лежеше малкото телце на собствената ми кръв. Дори не смеех да погледна към него, а очите ми бяха вперени право в малкият кръст, който бях забил на върха му. Всичко започна от тук и тук щеше да приключи.
Положих двете си ръце върху почвата, за да усетя студенината и. Знаех, че някъде там са техните души и се надявах да ме чуят. Още преди да съм проговорил, освободих част от енергията си, която се разпръсна по земята. Насочвах я едновременно към трите гроба, а след това и около тях. Бавно ги обгръщах с енергията си, докато не ги покрих целите. А използвайки малко повече от силата си, накарах енергията ми да засияе в светъл и доста неопределен цвят. Скоро, всяка тревичка докосната от енергията ми, започна бързо да увяхва. Малките им стръкчета падаха съсухрени и пречупвайки собствените си върхове, се сгромолясваха върху студените камъни. така, докато около нас не остана и тревичка. Мъртвите растения се разложиха напълно, а останалото от тях попи в почвата. Последва нещо друго, което исках да направя. Използвайки отново магията си, пресъздадох няколко корена бръшлян, които се появиха до всеки един от гробовете. Докато им въздействах и ги карах да ги обгърнат изцяло като в мъртвешка прегръдка, започнах да редя бавно думите си :

- Прости ми, Богиньо! Знам, че съм нарушил Твоите закони и моите грехове ме отделиха от Теб. Искрено съжалявам и сега искам да се отвърна от моя минал грешен живот към Теб. Моля те, прости ми и ми помогни да избягвам да греша отново. Вярвам, че семейството ми умря за греховете ми. Надявдам се, да чуеш молитвата ми. Каня те да дойдеш и да бъдеш моят Бог в живота ми, да управляваш и царуваш в сърцето ми от този ден нататък. Моля Те, изпрати ми Твоя Святи Дух да ми помага да Ти се покорявам и върша Твоята воля през останалата част от живота си. В името на Елисандра се моля и дано тя чуе думите ми...
Думите излизаха от устата ми бавно, а след всяка една от тях, по лицето ми отново започнаха да се стичат сълзи...
-...прости ми и ти, Татко. За това, че не успях да запазя семейството си цяло. За това, че ви загубих още в ранната си детска възраст. За това, че затворих очите на мама, преди да направя същото с теб. Знам, че заради мен вече ви няма. Но, до сетният си дъх ще знам, че ще ви пазя в сърцето си и ще ви обичам така, както съм го правил винаги. Прости ми татко, прости ми...

Когато тишината настъпи в душата ми, спрях и магията си. Тя набързо се разля върху трите гроба, а след нея остана само красивият бръшлян. Изправих се и се обърнах към Ив, която стоеше зад мен. Усмихнах се, някак вяло и фалшиво, опитвайки се да прикрия сълзите си. Разтворих ръцете си и се хвърлих право в обятията и. Исках да се почувствам поне малко по-спокоен, след всичко.
- Благодаря ти... - прошепнаха устните ми.
ръцете ми здраво притиснаха крехкото женско тяло към моето. Усещайки топлината, която тя ми даваше, се почувствах някак си по-добре. Пулса ми бавно започна да се успокоява, а сълзите ми скоро започнаха да утихват, спирайки да се стичат по лицето ми...

Сега, след като с това беше свършено, нашият герой се чувстваше много по-добре. Някак си изцелен душевно, отпуснат. Освободен, сякаш цяла камара е паднала от плещите му, заедно с онези така интимни сълзи.
-Благодаря ти....
-Няма за какво, мили. Няма за какво.
Жената наистина искаше да му помогне да преодолее тази болежка и това, че успя я накара да се чувства горда, някак си по-близка до него и същността му. Не само, че се познаваха много добре сега, но и на едно по-дълбоко ниво. Това е истинското опознаване, не когато виждаш как някой се забавлява, а когато го виждаш как плаче.
-Хайде, да се прибираме.
Двойката се обърнаха и тръгнаха към изхода на къщата, но още ненаправили и няколко крачки, нещо ги накара да спрат. Някакъв звук ги предизвика да се обърнат обратно към гробовете и да замръзнат. От самите недра на земята, точно под камъчетата, които Аш бе наредил се прокрадна стрък, който съвсем скоро разпука пъпката си. После още една и още една и още една, докато целият бръшлян се изпъстри с бели цветчета, като похлупак от небесата.
Младият мъж наблюдаваше тази картина с разширени очи, не можеше да повярва на какво стана свидетел.
-Т..ти ли го направи?
-Не...кълня се! Явно богинята е чула молбата ти.
И наистина колкото и да го мислеха нямаше друго обяснение. Елисандра реално бе чула молитвата му и изоставила заниманията си обърна внимание точно на този момент, точно в това време, точно на това място. Зеленокосият се изпълни с благодат и благодарност, която отправи към тъмното небе с погледа си. Една носталгична усмивка се прокрадна по устните му. Хвана любимата си за ръката и я поведе напред, към новият си дом, който му бе също толкова скъп като този тук, който оставяше зад гърба си.

/Тед, пиши направо как се прибирате в стаята си и си лягате, та чак до сутринта./