Земният Портал

Това е невидимата врата, която трябва да преминете, за да продължите по стълбите. Ако не сте достойни ще бъдете посечени от пазителя на портата Федър.

Преди стоях и се взирах с часове в нощните фенери и всички онези мушици, опитващи се да откраднат снопче светлина.Чудех се какво толкова ги привлича, че тази дейност да се превърне в основна цел на съществуването им.Цял един живот да се стремиш към светлината и после тя да те убие, какъв е този опиат за съзнанието им, който ги кара да кръжат толкова истерично около лампата.Докоснал се до сладострастието едва и трупа ти вовеки остава изпържен и съсухрен на този искрящ пиедестал.
Но тази светлина, към която се бях устремила в момента бе по-различна, достигнех ли я тя по скоро би изцелила болната ми душа, тя проникваше в съзнанието ми, в сетивата ми и не ме оставяше да мисля за нищо друго освен за това, че бих искала да ме обгърне като удобна дреха и да заспя, да остана в нея завинаги.След това се появи и гъдела, облаците се умилкваха в краката ми, като дебели котараци , а някой от тях ме краха да кихам.Тук небето не бе такова каквото го виждах от земята, въздуха като че ли бе наситен със златисти нишки, които полепваха по пухкавите бели котараци и ги караха да блестят.
Все едно от нищото изникнаха стълби, водещи до красив портал, целите покрити в мъх , а на края им стоеше момче, не повече от петнадесет годишно, но нещо в погледа му ми подсказваше , че е на много повече , притежаваше онази искрица мъдрост, която грееше, като Вечерница в очите на възрастните хора .Нозете ми потъваха в меката зеленина , а малки бели перца се гонеха около мен , идващи от крилата на момчето.
Хванах едно и го стиснах в ръката си, като доказателство, че това наистина се случва.Застанах пред русокоското и му се усмихнах почти миловидно.Той ме гледаше с очакване и аз първа го заговорих:
-Аз съм, Ари...приятно мие.-подадох ръката си, но тя увисна между нас.-Мъртва ли съм?-побързах да попитам.

Вечността понякога може да бъде досадна и скучна. Толкова скучна, че безсмъртните се опитваха да намерят какви ли не занимания, за да запълнят неспирния поток на времето, с което разполагаха. Понякога заниманията бяха дори безсмислени или банални, или напълно алогични, но все пак някакви.
Точно поради тази причина сега Федър гледаше надолу и следеше падащите пера от гърба си. Беше като бял гълъб, който сменя оперението си. Белите кичури се вееха свободно между тях, като от време на време препречваха пътя им, после пак духваха в различна посока, за да могат малките пухчета да продължат маршрута си право надолу. Имаше нещо красиво, топло и в същото време носталгично в тази гледка.
Чак когато непознатото момиче пристъпи на последното стъпало и извиси гласът си, той реши да й обърне внимание.
-Аз съм, Ари...приятно ми е. Мъртва ли съм?
Ангелът повдигна поглед и го взря в нея. Не отговаряше нищо. Стоеше и я наблюдаваше тихомълком, като ням, който разбира какво му се говори, но не иска да отвръща. Девойката се почувства сконфузно и неудобно от тишината. Чупеше пръсти един в друг и се чудеше как да постъпи.
-Това рая ли е?
Поредния ясен въпрос. Белокосия се огледа бавно наляво, после надясно, сякаш сам искаше да провери, а накрая пак се обърна към нея.
-Арадел Картие, земен маг на 21 години. Родом от Феникс. Майка Клео Картие, по настоящем покойница. Баща Максуел Картие, по настоящем жив.
Русокосата красавица слушаше всичко с притаен дъх. Този човек, който определено не бе човек, а небесно създание, изреди най-важните факти от живота й. Да не би да ги видя в очите й? Затова ли толкова дълго мълчеше?
-Не, не си мъртва. Не още. - отговори на първият й въпрос той. -Това дали ще се споминеш те първа ще се решава.
-От теб ли?
Младежът поклати отрицателно глава.
-От Богинята.
Сърцето на Арадел затуптя бясно от думите му. Всеки момент бе на прага да се пръсна на хиляди частици. Богинята, самата Елисандра Дантес. Нима реално щеше да я види, да разговаря с нея, да я докосне може би? Това бе като извадка от фантастичен роман. Момичето не можеше да повярва на ситуацията, в която бе попаднала. Но й стана и тъжно. Ами ако Богинята не реши да я върне? Никога повече няма да види Ерик, нито Арманд, баща си, Дориан, приятелите си. Щяха да бъдат изгубени завинаги.
-Какво трябва да направя? - събра смелост да попита тя.
-Да преминеш през портала. Ако си достойна той ще те пусне. Ако не....
Сабята на Федър проблесна на слънчевите лъчи. Ясен отговор какви ще са последствията.
-Но как да докажа, че съм достойна?
-Това зависи единствено от теб. Само ти можеш да намериш начина. Не мисли дълго. Няма да те чакам цяла вечност.

/Ари пиши как понечваш да преминеш. Измисли си сама душевния процес за доказване, а аз ще преценя дали е сполучлив. Успех!/

Бялата лястовица е символ на надеждата, можеш да я видиш кацнала кротко на някой електрически стълб, въртейки нетърпеливо глава все едно търси поредната покрусена душа. После отлита и трескаво се оглежда за нещо по поля и баири,комини и паркове, тя не го открива- огледало. Огледало, за да застане пред него и поне за миг да пусне в малкото си сърчице, надежда и за себе си.
Чистотата на белия цвят, криеща се в първия сняг, детския смях и онова малко момиченце продаващо кибрити на улицата. Кибрит да запалиш цигара, но и да възпламениш надеждата на това дете, че не е невидима.
Кое е онова качество, което определя дали си достоен или не?! Броят на добрите дела в живота ти?
май пак засягаме темата за доброто и злото,двете крайности, делящи си единствено тънката линия на избора. Ами ако за мен едно нещо е било добро, а за друг зло? Как да се преборя с този субективизъм и да прогледна връз него. Доколкото си спомням в кратката ми биография на добротата присъстват няколко хранения на улични твари, един-два пъти помогнах на една възрастна дама да пресече улицата...и другото...другото е онзи субективизъм. През целия ми живот колебанието ми е замъглявало преценката ми, карало ме е да стоя в чакалнята на собствените ми намерения. За момент се сепнах,че нали пътя към ада е постлан с добри намерения?!
Ето,че отново се колебая...трескаво прехвърлях в ума си отминали моменти и действия, като на всеки лепях етикет "добър" и " лош" . Но както си стоях пред портала и премервах деянията си на онези везни, които никога не лъжат, в главата ми започна да звучи странно бръмчене, подобно на това, когато настройваш радио. Дрънченето се усилваше и ме накара да запуша ушите си, след което, като,че ли започна да се избистря и дори мисля,че дочух някакъв глас. Глас съвсем далечен заглушен от времето, но като птица постепенно долиташе до мен и бях почти сигурна, че го познавам. Той бе изричал името ми милиони пъти, беше се кълнял в любов и вярност, беше сбирал сълзите ми в меките си тонове. Това беше Ерик...сигурно е съкрушен. Звучеше разстроен, полудял в опитите си да ме върне при него и сега настояваше да ми кажа къде съм, навярно разбереше ли в лудостта си и мъката си щеше да ме последва.
" Къде си Ари" ... " Ела при мен" умоляваше и приканваше ме той, извърнах глава и погледнах назад, все едно очаквах да го видя протягащ ръка зад мен, но вместо той ме срещнаха сериозните очи на ангела. Тогава осъзнах, че достоен не те правят делата ти, а намеренията и чувствата. Пристъпих напред и затворих очи, като в съзнанието ми като на лента преминаха всички онези хора, които обичах и заради които си струваше да живея и дишам - Дориан, Ерик...Аш...дори Шейн и Шейн. Все очи, които караха сърцето ми да бие лудо, а усмивката да грее на лицето ми, тялото ми се изпълваше с обич и нежност при мисълта. Всеки един ден отдавах на тях, всяко едно дихание, а това да умра без да мога да си взема довиждане бе най-страшното наказание. Обичах, обичах с цялото си сърце и точно тази обич бе моята бяла лястовица..
Моят храм, без икони, без пастор, само ангелска песен, удряща се в купола и връщайки се обратно в сърцето ми.
Това бе моето достойнство, умеех да обичам, обичах да обичам... Усещах,че Ерик е някъде до мен, исках да го успокоя, да му покажа, по някакъв начин, че съм на сигурно място и че както и да се развият нещата ще съм с него. Стиснах лявата си ръка, като максимално се съсредоточих, мъчех се да помръдна ръката на тялото си долу на земята... нямах представа дали съм успяла, но това трябваше да му покаже нещо.
След като отдадох цялата тази енергия оставаше просто да чакам и да видим дали ще премина или си...

Чувства....Емоции...Обич, привързаност, нежност, любов, сексуален нагон, приятелска подкрепа, състрадание, милосърдие. Едни от малкото инертни нерви в човешкия организъм, които се считат за добри и правилни. Качества, които всеки би трябвало да притежава, или поне такива са вярванията в тази непрестанна свада между Доброто и Злото. Нека не говоря за това, защото мнението ми малко ще се различава от общоприетите норми. И все пак всяко едно от тях, Арадел имаше. Бореше се за тях с нокти и зъби, дори когато не беше сигурна дали е захапала достатъчно здраво. Има твърде много красота на този свят, за да се откажеш. Това бяха мислите й, които я подтикваха да премине портала към неизвестното.
А света. Света е една илюзия. Нищо повече, нищо по-малко.
Ходилото й се повдигна във въздуха и пристъпи напред. Нищо не се случи. Ангелът стоеше кротко и я наблюдаваше. Нито една частица, нито един атом от нетленното му тяло не помръдваше. Нито един тик. Дори не премигваше. Само седеше и наблюдаваше, сякаш да не пропусне и най-малката подробност. Трябваше да е сигурен, че портала не греши, не се залъгва сам себе си.
Привидно успокоена, Картие повдигна и другият си крак и прекрачи още една малка бариера. Пак нищо. Това й донесе известна доза смелост и следващата стъпка последва предходната. Тогава въздухът се разсече толкова светкавично и неусетно, че силен шум профуча в ушите й. Още преди да се осъзнае, тя видя бляскавата сабя на милиметър пред себе си. Един кичур коса падна посечен от белият участък от главата й. Страхът се възвърна в душата й с всичка сила. Тя погледна на страни към момчето с блуждаещи ириси. Преглътна на сухо, но не каза нищо. Къде сбърка? Сбърка ли изобщо? Ако беше трябваше не само косата, но и вратът й да бъдат отрязани.
Синкаво-белите му очи се впиха в нейните, все така спокойни и проницателни.
-А.... - понечи да каже девойката, но в следващият момент, лъскавото острие на оръжието се повдигна, изрисува овал над главите им и се прибра в ножницата, прикачена на кръста на Федър.
-Можеш да продължиш.
Думите му бяха смирени и сигурни. Кратки, но напълно ясни. Беше успяла. Чак не й се вярваше, но ето, че все още дишаше, все още бе част от материята, макар и бегла. Тя вдигна брадичка и вече напълно сигурна в себе си продължи своя брод. Мъхестата, каменна врата остана зад гърба й, а очите на ангела все още се забиваха в него, изпращайки я до край.

/Гери, пиши как се изкачваш по стълбите, а после направо как влизаш в двореца и се озоваваш в Тронната зала./