Коридори и стълбища

Коридорите са дълги и светли по всяко време на денонощието. Стълбите се извисяват стръмно надолу и често се движат, като се преместват от един коридор на друг. Това си има и своите предимства, но не винаги.

Последвах объркана слаботелесното момиченце.Пред вратата Шейн кротко ме чакаше , на излизане вдигна притеснен поглед към мен все едно ме питаше какво става.Приклекнах до него и му прошепнах в ухото ,че всичко е наред.Тримата вървяхме в мълчание по осветения коридор.По тавана видях същите лиани като в кабинета на Ив.Направи ми впечатление , че отвън времето не беше особено слънчево , но коридора бе озарен от странна ефирна слънчева светлина.Стигнахме до стръмно стълбище , но преди да чуя предупредителния вик на Мира , то се размести и се озовах на ръба , а пред мен зайна пропаст около 20-30 метра дълбока.Олюлях се за минута , но бързата реакция на Шейн оправи положението.С хищтната си захапка , захванал задната част на роклята ми , той ме придърпа назад към себе си.Погалих го в знак на благодарност.Изчакахме да дойде друга част от стълбище , беше като магически ескалатор.Стигнахме до последния етаж и момичето ме съпроводи до една дървена врата , която нямаше нищо общо с величествените дървени врати на по-долните етажи.Явно това бе моята стая , защото малката се оттегли с леко приклякане и изчезна някъде зад завоя , явно призована от злокобното звънче на господарката си.Какъв ужас.Двамата със Шейн се спогледахме , дръпнах бравата и пред мен се разкри гледка която определено не очаквах....

Пристъпих по коридорите на покоите, като търсех пътя към стаята си.Все още мислех за нея, за погледа и който ме пронизваше докато свирех.Толкова се бях замислил, че щях да пропусна етажа си и щях да се отправя към подземията на сградата.Дългият коридор окичен с врати се появи пред лицето ми и пристъпих към тази, в която щях да захвърля собственото си тяло.

Вървях по дългия коридор , а слънчевата светлина сякаш проникваше и през масивните , дебели стени.Пристъпвах бавно и наблюдавах играта на слънчевите лъчи , ако се вгледаш в сърцевината им можеш да забележиш стотиците малки прашинки , които се понасят към небето.Те бяха намерили своя път и сега в сладка безтегловност се носеха към своята случка и с малките си крачета вероятно чертаеха своята история.А аз?Погледна ли назад , виждам множество криви линий , някой прекъснати , а по други си личи тормавия танц на гумичка.За това не гледах назад , не ми харесваше това което виждам.Стоях облегната на един от големите прозорци и наблюдавах малките душици...аз съм толкова по-голяма от тях и не знам на къде отивам.Хвана ме срам и извърнах поглед.Тогава си спомних случка от детството ми...като бях малка , обичах да се качвам на покрива , в късния слетобяд и да съзерцавам същите тези лъчи , и пак същите малки прашинки.Тогава си мислех ,че това са послушните деца и ,че богинята на слънцето ги взима при себе си и ги обрича на живот изпълнен с велики дела и безоблачно бъдеще и то само защото са били послушни.Като всяко нормално дете, правех бели дори само докато си стоях на стола.Бях наясно ,че никога няма да стана част от децата на слънцето( така ги наричах аз) и тази мисъл пареше очите ми и тичах при баба да изплача мъката си.Лицето и се озаряваше от блага усмивка и галейки златистите ми коси ми казваше ,че децата като мен са създадени за по-велики дела.Че са се родили свободни , защото майката Съдба им е дала шанса сами да избират пътя си , бил той светъл или тъмен.Думите й винаги ме караха да се почувствам по-добре.
В моменти като този , когато съм обезсърчена и загубя пътя , сякаш призовани от невидима сила , думите й отекваха в съзнанието ми.Погледнах отново към малките прашинки , сега те ми се сториха нещастни , а крачките им не бяха толкова сигурни, оплакваха злочестата си съдба , липсата на избор и проклинаха светлия прав път , който ги очакваше.Той бе светъл , но бе лишен от възможности , липсваха му ъгли които да го правят интересен.
Станах от перваза , огледах се в двете посоки и двете еднакво непознати за мен...някъде там , зад ъгъла ме чакаше моята случка.Усмихнах се и поех на дясно , демонстративно показвайки на прашинките свободното ми право на избор...

Вървяхме по коридорите , а мълчанието ни кънтеше в ушите ми.Не ми се отдаваха подобни неловки моменти , действаха ми зле на нервната система.А изнервех ли се , започвах да плямпам и да върша неща за които ме е срам да си спомня след това.Сега следваше поредния ми миг на "слава". Забавих съвсем леко ход , така ,че чернокоското да ме подмине , след което се промъкнах зад гърбът му тихо като котка и зарових пръстите си в ребрата му.Опитах се да предизвикам нещо като гъдел , след което изпаднах в весел кикот:
-Ако бяхме в някой филм бих могла да си говоря с картините , не че сега нещо ми пречи , просто съм добре възпитана.-казах шеговито-А пък и дори да бях във филм , като ги гледам тези странни картини едва ли бихме могли да си кажем нещо смислени.Искам да кажа ,че а......аааааа- Толкова се бях разбъбрила ,че не усетих как стигнахме до местещите се стълбища.И както стана миналия път при срешата ми с тях , за малко да се изтупкам от 20-30 метра.Вместо това се олюлях , опитвайки се да запазя равновесие и паднах по дупе.Започнах да се смея и забелязах ,че Тес също ми приглася , но не с онзи подигравателен смях.
Стигнахме до стаята ми , без да се изтърся или отрепа някъде по пътя.
-Дом , скъп дом!-казах иронично и му се усмихнах.-Хайде майсторе , покажи ми какво можеш.

Вървях унесено из коридорите.Детайлите на мястото се размиваха край погледа ми.В този момент нищо не бе в състояние да безпокои съзнанието ми , дори и мислите ми , които сега сякаш витаеха около мен, а не в главата ми.Бях се запътила към единствения важен мъж в живота ми , който със своята вярност , бе спечелил безграничната ми любов.

Вървяхме по светлите коридори, докато наум прехвърлях кои дрехи ще си взема.В същото време Кейт, реши да ми сподели за своята изгора от тяхната гилдия.Оценявах факта, че по някакъв начин съм спечелила доверието й, беше приятно да знам, че си имам за приятел момиче.
По навик погледнах зад себе си за да проверя дали Шейн ни следва, но си спомних, че остана при мъжкото съсловие.

-Честна скаутка. - обеща й Кейт и двете тръгнаха обратно към залата. -Всъщност Тес е добър мъж, направила си добър избор, но аз не разбирам много от тези неща, затова няма да ти давам съвети.
Те смениха темата и след няма и десет минути стигнаха до Лотус.

/Пост там/

Не изчаках повече от необходимото. След като вратата пред мен се плъзна да се затваря и Ив излезе, скочих веднага. Не намерих бельото си, за това грабнах първото което попадна в ръцете ми - подхвърлена на земята възглавница. Сложих я пред скута си и се затичах навън по гол задник. Гилдмайсторката все още не бе свила по стълбите нагоре и я настигнах бързо.
- Ив, чакай...
Тя се обърна и само ме погледна с подпухналите си очи. Сигурно и се струвах безразличен, но трябваше да опитам. Още когато стъпи на първото стъпало, ми бе ясно че няма да спре сама. Поради този факт, реших да действам инстинктивно. Първото нещо, което ми хрумна, бе да я спра с магията си. Но, така можех да си навлека само неприятности, ако я завържа или нещо подобно. За това, предприех друго. разперих свободната си ръка напред и концентрирах колкото се може повече от енергията си напред. Исках да стане мигновено и бързо, без да губя шанса си. Няколко стълби по-нагоре се издигна стена от онези дървени подпори, които можех да използвам за защита. Стигаха чак до вторите стълби горе, забивайки се в долната им част. Препречваше се целият път и през него не можеше да се мине ни най-малко. Ив се обърна и се опита да тръгне надолу. Но, там бях аз. Стоящ гордо с възглавницата на чатала си и глупавото си изражение, с което я гледах. Поддържах дъските с енергията си, за да стоят по-здрави евентуално ако се опита да ги разруши. Не че щеше да помогне, но поне се надявах да я забавя по този начин.
- Виж...
- Аш, махни се.
Исках да я спра, но единствено можех да го направя с тялото си. Ръцете ми бяха заети в момента и можех да ползвам единствено себе си за щит. Освен това, друг вариант не виждах. Започнах да говоря, без да знам дали ми обръща внимание. Просто исках да ме изслуша, след което щях да си тръгна.
- Искам само да ме изслушаш. Съжалявам за това, което видя, но не мога да го променя. Грешен съм! Виновен съм! Но, ми писна да се лутам в нещо, което не разбирам. Нито знам какво правя тук, нито защо съм на това място. Чувствам се изгубен. Единственият човек пред който открих себе си, е мъртъв. Мислех си, че никога няма да го направя пак. Но, не. Може би онази вечер между нас да е била грешна, но аз не я чувствах така. Не съм някое хлапе, което си прави илюзии. Не съм влюбен или нещо подобно. Просто, търсех някой, на който мога да имам доверие. Мислех че това си ти. Опитах се да се отнеса с теб така, както подобава, но когато си тръгна, отново се почувствах объркан и сам. Знам че тази вечер е грешна и ще я проклинам до...края...на...живота...си...
Усещах как силите ми започнаха да намаляват, от използването на магията. Бях забравил да спра навреме и това си оказа влияние. Тялото ми бе започнало да отслабва много бързо, докато говоря. Реших да не си играя със съдбата, за това свих юмрук, като спрях притока на енергия. Стената зад Ив се разруши в този момент и тя отново можеше да се прибере в кабинета си.
- Не...искам...да...ми...прощаваш...
Това бяха последните думи, които успях да изрека. Нямах нужда от прошка, а от разбиране. Обърнах се и поех по пътя за стаята си. За мой късмет, не бе много далеч. Огледах пред себе си и видях че няма никой. Надявах се да не изскочи някой ученик в момента и да види лъснатия ми бял задник. Поех право към стаята си, от където мислех да не изляза цял ден!

Ив седеше извисена като статуя на Давинчи, без да промълви. Остави го да се изкаже до край, въпреки че не й се слушаше. Не защото не я интересуваше, а защото не можеше. Не искаше да се превръща в онези влюбени жени с изгубена кауза. Надяващи се на нещо, срещащи се с млад, привлекателен мъж, който им напомня какво е да си жив. Да се докосват, но не съвсем. Да се разкриват, но не съвсем. Да се опознават, но не съвсем. Да....изпитват....но не съвсем. Неопределено лутане от едното в другото. От любов в апатия. От прищявка в чувства. От привързаност в отдалеченост. Заключени между тези два портала, незнаещи кой от тях ще се отвори в следващият момент. Оставящи всичко на случайността. А тя е толкова неразгадаема.
Знаеше за предишната му любов с елфската принцеса. Почна да си мисли, че може би щеше да е по-добре да не беше умирала. Така Аш щеше да продължава да има на кого да вярва, а тя щеше да продължи да се вглъбява с работа, за да не приеме собствената си самота. Но сега. Какво искаше? Какво искаше той? Някой на когото да даде шанс или някой, който да запълва празните му нощи?
Жената тръгна глухо към неговата врата. Само преди миг я бе треснал след себе си. Положи длан на дървената преграда. Усещаше топлината, излъчвана от тялото му, от отсрещната врата. Диханието му, процеждащо се на пресекулки. Умората, поглъщаща организмът му.
Тя въздъхна тежко, изнурено и младият мъж успя да долови едва достигащата до ушите му въздишка.
-Разбирам те, Аш. Наистина. Заслужаваш да намериш това щастие, което търсиш.
Ив се обърна и също се облегна на вратата. Опрели гърбове един до друг, разделени единствено от природната стена. Можеха да усетят ритъма на сърцата си, които биеха бясно, готови да разкъсат оковите на плътта си. Постоя малко така, вперила поглед в отсрещната стена, докато накрая не се оттласна от портата и пое в незнайна посока. Гилдията й имаше нужда от нея. Бе дала обет. Нейн дълг беше да я пази от опасности. А с цялата си душа усещаше, че такава наближава и съвсем скоро ще почука на прагът им. Трябваше да е готова. Собствените й емоционални терзания можеха да почакат. Трябваше да почакат.

Имението бе започнало малко по малко да затихва. По принцип, учениците предпочитаха да изкарат тренировките си сутрин, за да може остатъка от деня им да е свободен и сега по коридорите не се срещаше почти никой. Слънцето бе залязло, а на негово място се открояваха безбройните звезди, които в тази територия бяха ясни като светлолик и красиви като диамантени кристали. Място достойно за престой и много повече. Изпълнено с всевъзможни магии, колоритни образи и купища цветове, всеки различен от предходния. Дори тези, които бегло се докосваха, имаха своята неопетнена индивидуалност и създаваха впечатление.
Мъжете вървяха по стълбището като зорко внимаваха да не ги откара някъде другаде от последната и заветна цел. Ако се местеха, те бързо скачаха на отсрещното и така се придвижваха, като в детска игра.
-Питаш защо не сме направили нищо по въпроса. Отговора е прост. Феникс е миролюбива държава, не искаме да създаваме гражданска война ако не се налага. Но напоследък слуховете вещаят друго и сме почти сигурни, че в най-скоро време няма да можем да избягаме от проблемите. Ако бунтовниците решат да ни нападнат, ще им отговорим с най-голямата мощ, на която сме способни. А повярвай ми, тя хич не е малка. Сред тях има хора, от които трябва да се боим. Всеки сам по себе си е специален, но си има причина гилдията да е основната управляваща сила в страната. Нашите преподаватели са най-добрите, всеки е достоен боец, колкото до предводителката - да кажем, че тя е една от най-силните хора живели някога. Дори не знаят в какво ще се забъркат, но ние сме готови за тях.
Явно отговорът задоволи Ейс, защото не подхвана темата отново. Искаше само за малкото време, което остава да натрупа поне минимален опит, за да е в полза на гилдията, а не да се крие като мишка, веднъж щом момента настъпи. А той щеше да настъпи.....съвсем скоро....
-Добре, тук спираме.
Младежът вдигна глава към вратата, пред която спряха и видя дървената табела, на която пишеше "Домакин".
-От тук ще вземем ключът за новата ти стая.
-Какво чакаме, да влизаме.
-Уоолл, партньоре. Почакай! - спря го Хайен с ръка. - Остави на мен. Повярвай ми колкото по-рядко срещаш жената вътре, толкова по-добре.
-Защо?
-Малко е....луда, в истинския смисъл. Аз ще те настаня, ти изчакай тук.
Нашият герой трябва да се чувства късметлия, че не му се наложи да се доближи до Джасра, защото нямаше да постигне нищо с нея, освен да се изнерви максимално, а какъвто е буен нищо чудно да я подпали. Точно затова Флейм не му позволи да влезе. Вместо това, сам нахлу в кабинета, оставяйки новият си ученик да чака от вън. Струваше му се, че времето се проточва прекалено дълго. Какво й имаше на тая бе? Сто процента някой път щеше да провери, но за сега смяташе да слуша заръките на мъжа. След пет минути самият той се върна при него, с една крива усмивка, на която се бе изписала досадата, хвърли един ключ в ръцете му и се засмя.
-Хахаха, тази жена....е това е което успях да изкопча.
Младежът погледна изработката в ръката си, а на дръжката й бе издълбана цифрата 2.
-Новата ти стая. Настани се, почини си, а утре заповядай в залата за тренировки. Намира се на първия етаж. Наричаме я Бушуващ огън. Знам малко е тъпо, но лесно се запомня и още по-лесно се открива. И гледай да не се впускаш в неприятности, още в първия ден. Е, друже....до скоро... - потупа го по рамото менторът и се отправи надолу по стълбището, оставяйки момчето да свикне с новият си дом. Самата стая се намираше само две врати от тук и го чакаше с отворени обятия.

/Ясно е, пишеш в стая 2. Честито, имаш си съквартирант./

Мислите си, че му останахме длъжни ли? О, напротив! Още когато Скай премина през входа на сградата, ние хукнахме в мигом след него. Първи, естествено бях аз. Не, че бях нещо като тартор на групичката, но в себе си усещах по-голямо желание да разбера, какво всъщност се криеше зад тези обеци.
Добре де, ще си призная - харесваше ми да мисля, че съм предводител на групичката.
Когато пристъпихме в сградата, изчакахме няколко секунди учителя да набере преднина по стълбищата. Постарахме се да сме на такова разстояние от него, че когато той се намираше на горните стъпала, които бяха успоредни на тези върху, които стояхме ние, виждахме само краката му от глезените надолу и нищо повече. По този начин щяхме да поддържаме прикритието си по начин, по който нямаше да се издъним и да ни хване в "крачка".
Именно тези бели нозе следвахме в момента. Притаили дъх и държащи се за ръце един за друг, бавно стъпвахме нагоре, като правехме крачка след крачка, имитирайки г-н Въздушко. Малкият дракон на Роза също ни следваше, като неотлъчно стъпваше на около метър зад нас, опитвайки се да стои на разсояние на което няма да го стъпчем от предпазливост.
И така, Скай продължи нагоре по стълбището, стигайки до Личните покои. Изведнъж, нозете които следвахме изчезнаха. А на стъпалата нямаше и следа от тях...

- Чакайте! - чух да казва Тес, като ни препречи пътя с ръката си. - Мисля, че тръгна по коридора!
Изкачихме се до последното стъпало, като внимателно се огледахме. До тук, добре - не го виждахме. Тогава, Тес се приближи до стената, намираща се между следващото стълбище и коридора, която ни пречеше да виждаме по продължението му. Аз и Роза го последвахме, като застанахме плътно зад гърба му. Тес надникна и после бързо скри главата си, за да не го забележи някой.
Роза в този момент хвана дрехата му и започна да го дърпа.
- Там ли е? Видя ли го? Кажи ми... - започна да реди русокоската, като през това време дърпаше дрехата на мага.
Тес я перна през ръцете и се наведе прошепвайки ни:
- Да, видях го. Върви по коридора!
Не знам защо или по-скоро, какво ме накара да погледна в страни. Може би, с периферното зрение забелязах малката огнена топка, която бе тръгнала на поход без наше разрешение. Говорех за Доби. Този малък пакостник се бе промъкнал покрай нас и в момента гордо крачеше по коридора, като гонеше някаква хлебарка, която пълзеше бясно, опитвайки се да избяга от лапите на зверчето.
Още щом го видях, се спуснах напред с разперени ръце и се опитах да го докопам за врата. Уви, не успях - беше доста бързичък.
- Ела тука бе... - едва извиках, колкото да ме чуе.
Докато гонех дребосъка, а той хлебарката, погледнах бегло напред към учителя. Той все още вървеше бавно по коридора, като главата му бе леко приведена надолу, сякаш гледаше нещо по земята.
А аз, продължавах да гоня дракончето. Накрая, с доста голяма доза късмет успях да се докопам до опашката му с две ръце и да започна да го дърпам към себе си. Но, зверчето не се предаваше лесно. Доби заби буквално ноктите си в пода и започна да ръмжи, като се опитваше да се отскубне от хватката ми. Зад гърба си чувах възгласите на Роза и Тес, които се опитваха да ми кажат нещо, което изобщо не разбирах.
В пристъп на ярост, дръпнах доста силно Доби към себе си, което явно му причини болка. Той изръмжа силно, а ноктите му застъргвайки по пода оставиха няколко дълбоки бразди в него. Инстинктивно погледнах напред към Скай.
МАМКА МУ! Точно в този момент, виждах като на забавен каданс, как той се спира и започна да се обръща назад, явно привлечен от ръмженето на дракона. Ето сега загазих! Какво трябваше да правя?!
Обзе ме пристъп на паника. Сърцето ми изведнъж заби лудо и започна да изпомпва големи количества кръв из тялото ми, наектрелизирайки всичките ми мускули. Действах инстинктивно. Погледа ми се отмести от тялото на учителя, който все още бе в поза "обръщам се бавно, внимавай, че ще те хвана!". И точно там, видях една кофа с вода. От онези, които миячките в сградата използваха за да потопят парцалите си, с които миеха пода, а после изстискваха водата от тях в същите тези пластмасови съдове.
И преди да бъда докопан на местопрестъплението, се хвърлих право към тази кофа с вода. Пуснах малкият дракон, а двете си ръце насочих право към кофата, изпращайки няколко светли лъча към вътрешността и. Щом те достигнаха до мръсната вода намираща се вътре, попиха в нея и след по-малко от секунда от кофата се появи голям храст с гъсти листа.
През това време, докато растението показваше клоните си и разлистваше малките си листенца върху себе си, аз вече буквално прелитах разстоянието от средата на коридора към отсрещната стена, където се намираше кофата. Бях се оттласкал от земята толкова силно, че щях да се озова точно зад храста след по-малко от секунда.
Тялото ми се изпъна напред, ръцете ми стояха пред лицето за да ме предпазят от удара, а корема ми се бе стегнал толкова от страх, че усещах как плочките на корема ми започнаха да изпъкват една след друга.
Достигайки до стената, ударих първо ръцете си в нея. Успявайки поне малко да омекотя удара, задържах тялото си така, че да се строполя точно зад кофата с вода (и храст в нея). Свих се на кълбо и инстинктивно погледнах към малкият дракон, който стоеше само на метър от мен.
"Съжалявам, приятелю. Поне един трябва да загине в битката. Знам, че ще ме спасиш. Благодаря ти..." - бяха думите, които преминаха през мислите ми. Малкият Доби продължаваше да стои и неразбиращо да ме гледа.
- Ей, Доби! - чух изведнъж гласът на Скай, който се провикваше от другия край на коридора.
Приведох се надолу и погледнах в посока към него. От храста не успявах да видя нищо - което си имаше добрата и лошата страна. Добрата бе - че прикритието ми явно бе проработило. Обаче, лошата е, че така не виждах къде се намира той. Прокарах ръцете си през листата и открих една малка дупка, през която можех да надникна. И там го видях! Приклекнал към земята с почти положени колене върху нея. С поклащащите си обеци и широка усмивка, той наблюдаваше дракона и му пляскаше с ръце, като се опитваше да привлече вниманието му.
- Доби, ела тук, момчето ми. Ела да те види чичо Скайчо! - викаше русокосия, като същевременно с това продължаваше да пляска с ръце.
Ама че идиот!
Доби се извърна към учителя и го изгледа. Първоначално от радост, че някой го вика дребосъка вдигна
едната си лапа във въздуха, като в поздрав, пусна я на земята и направи същото и с другата. После разпери криле, размаха ги няколко пъти над себе си и разтърси цялото си тяло, сякаш искаше да махне някакъв боклук от гърба си. И преди да е направил, каквото и да е, онази малка хлебарка отново се появи между краката му, открадвайки цялото му внимание. Дракона веднага я фиксира и започна отново да я гони, като подскачаше около нея, като лисица, която гони жертвата си.
Чух смехът на Скай. Когато погледнах към него, той вече се изправяше и изтупваше дрехите си. Явно разочарован от това, че Доби предпочете хлебарката пред него, той се извърна и продължи надолу по коридора.
Миг на успокоение. А след него, се обърнах назад към двамината, които се подаваха иззад стената. Когато ги видях им махнах и ги привиках към себе си.
- Хайде бе, идвайте. Размина ни се!