Домакинката

От тук всеки взима личният си ключ и бива настанен от Джасра.

Почуках на вратата, но никой не ми отвори.Почуках втори път - нищо не се чу от вътре и за това реших направо да си влезна сам.Натиснах дръжката на вратата надолу, като изскърца под натиска на ръката ми.Звучеше като в страшен разказ който някой ти е разказал покрай лагерният огън.
Отворих вратата леко, като отвътре ме лъхна кълбо дим право в лицето.Имаше странен но специфичен аромат, който не можех да определя.Стаята беше светла, а интериора бе обагрен в зелено и кафяво.На едно диванче стоеше мургава жена, да не кажа черна, че да не се обиди... и бе захапала един маркуч между устните си от който бавно вдишваше.Явно димът който ме лъхна преди малко, идваше от това нещо, което държеше.

- Здрасти-и - извиках към жената, като помахах с едната си ръка приятелски, а другата все още държах на дръжката.

Пушекът изпълваше цялата стая като димна завеса и пречупваше слънчевата светлина, влизаща през единствения прозорец, по странен начин.
-Затвори... вратата. - каза черната жена с бавен, провлачен и плътен глас, като натъртваше на всяка една отделна дума. Тя изпускаше снопчета дим от устата си като го преобразуваше в кръгове и букви.
-Кой... си... ти? - попита по същия начин домакинката.

- Аш... приятно ми е. - отговорих и мигновено без да чакам повторно да зададе въпроса си.Намирах се вече в стаята, а димът в нея вече бе обгърнал и тялото ми.Беше ми трудно да виждам, но успявах да се ориентирам към чернокожата госпожа като следях прелитащите кръгчета и букви реещи се из стаята и най-вече над нея.
- Днес ме приеха ... - тук вече ми бе трудно да отговоря, за това спрях и се закашлях силно.Димът в стаята бе твърде наслоен, а неприятният му аромат ме караше да се задушавам.

-Какво....си...тиии.... - продължи с въпросите интересната жена, която явно бе любителка на табако изделията. Тя вече бе извадила едно пауново перо, напоено в виолетово мастило и чакаше докато не изпускаше от погледа си момчето, а от устата си наргилето. Стойката й бе леко излегната на диванчето, сякаш тя е господарка, а Аш подчинен. Излъчването й определено бе интересно, а за говора да не говорим.

Говореше странно, държеше се два пъти по-странно, а главоболието ми се засилваше все повече.

-Какво...си...ти... - провлаченото и говорене ме затрудняваше още повече.

- А.... какво съм? Ами... човек? Или като характер? - наистина не я разбирах. - Аз, Аш.Друид, Земен Маг, Шарен човек.... приемайте ме както желаете - последва лека шеговита усмивка от моя страна.Чувствах се малко по-ефирно.

Тя записа всичко в една голяма тетрадка, като кимаше с глава.
-Аш...друид....земен.маг...шарен....човек.... - повтори всяка дума, като в същото време ги записваше. Може би не трябваше да вкарва и последните определения на Аш, но уви. Жената надигна ръката, с която държеше маркуча към стената зад себе си и с него грабна един ключ. Даже не погледна номера, просто го подхвърли на момчето, което въпреки дима успя да го улови.
-С....какво....друго....може...да...ти....бъде....полезна....Джасра?

Ключът полетя към мен, като го хванах с едно рязко повдигане на дясната ми ръка.Разтворих длан и погледнах ключа намиращ се в нея.Беше само един с прикрепена към него табелка без надпис.Присвих очи имитирайки разтъркване с ръце за да разсея нахлуващите мисли в главата ми които ме отвеждаха в едно друго пространство изпълнено с печени банани и купони с разюздани красавици.Уви, загубих само удоволствието да си мисля за разголена плът, но надпис на табелката така и не се появи.

-С....какво....друго....може...да...ти....бъде....полезна....Джасра? - жената ...тоест Джасра ми се струваше че заеква заради което реших да я имитирам.

- Ами, празна .... ми е... табелката.... - почти ми се получи така добре, както говореше тя, а след тези думи раздрусах ключа пред лицето си, като оставих табелката да се клати във задименото пространство.

Празната табела? За коя стая беше тя, отново? Джасра все забравяше, дали от немърливост или от постоянното си състояние на опиянение, не беше ясно.
-А....да... - отговори най-после тя. - Този...е....за....стая....номер.....едно....
При което издиша дим във формата на цифрата едно. Обичаше да прави такива неща. Последва няколко минутно мълчание,в което Аш се надяваше за още някакви инструкции или поне така предполагаше щом жената не му казва да напусне. Но нищо такова не последва. Тя продължи да си пуши и дими. След още една минута чернокожата го погледна сепнато, все едно го виждаше за първи път.
-Кой....си....ти.... - попита тя точно както преди десетина минути, когато земния маг влезе в кабинета й.

Очаквах повече от една летяща цифра оформена от дим, но уви.Висях си като идиот и гледах пушещата жена как засмуква маркуча.Вече усещах как ще ми се пръсне пикочният мехур, като чернокожата жена ме контрира с въпрос който ме накара да забравя всякакъв дискомфорт.

- Кой ... си ... ти ...? - гледах като идиот чернокожата жена, а след като осмислих това че бе забрави целият ни разговор се плеснах невярващо с шамар по лицето и заклатих главата си.

- Пфф... феята на зъбките съм! - отговорих и троснато след което пъхнах ключа в джоба си и се изнизах от стаята като тряснах вратата.Трябваше да намеря стая 1

Определено не беше това, което очакваше. Когато Арадел влезе осъзна, че се намира не в стаята си, а в малък кабинет, опушен от дим от наргиле, който се извиваше от устата на чернокожа жена в различни фигури и букви.
-Коя....си...ти.....? Какво....си...ти....? -попита домакинката като след всяка дума правеше няколко секундни паузи, за да издиша димът от устата си. Погледа й беше замъглен, а движенията флегматични. Ароматът на мента от наргилето се разнасяше из стаята и караше младото момиче от време на време да кашля.

Ето това наистина не го очаквах.Колоритна и екзотична чернокожа жена и ме гледаше с премрежен поглед в очакване на отговор.Приличаше ми на някаква врачка занимаваща се с вудо и нямаше да се очудя ако чекмеджето й бе пълно с малки клонинги на непознати хора , надупчени от игли.Какво съм?Как така какво съм?!Очевидно беше ,че съм човешко същество, имах всичките опреличителни белези на такова , два крака , ръце , чифт очи и т.н.Но после ми хрумна ,че може би ме пита от каква раса съм.Чудех се как да й обесня при положение ,че и аз нямах представа как да дам име на силите си.
-Казвам се Арадел..ммм...аз съм..ъъъ...от онези бее , където танцуват с растения.Нали се сещате?Обичам пеперуди и цветя и...ъъм..чувам музика..надявам се да ме разберете , защото съм нова и наистина не знам какво съм...
Господи , излагация след излагация...Ако не се прочуя със силите си , то определено гафовете ми щяха да се разправят под формата на анекдоти дълги години в местните кръчми...Даже си представям Нео и Лео как забавляват клиентите си с дивотийте ми.По лицето на жената нямаше и следа дали е разбрала това, което се опитах да й обясня , впрочем , нямаше следа от каквато и да емоция или чувство , само премреженият поглед.И този дим който сигурно вече бе обезобразил дробовете ми и сега сигурно приличаха на тези на десет годишен пушач.

-Казвам се Арадел..ммм...аз съм..ъъъ...от онези бее , където танцуват с растения.Нали се сещате?Обичам пеперуди и цветя и...ъъм..чувам музика..надявам се да ме разберете , защото съм нова и наистина не знам какво съм... - пелтечеше момичето. Джасра остави за момент дългият червен маркуч настрана, извади от чекмеджето на бюрото една голяма, дебела тетрадка с кожени корици и я разтвори. Намери свободна страница, малко след средата на тетрадката, хвана дългото фазаново перо, потопено в мастилница със синьо индиго и проследи редовете. Накрая стигна до този, на който беше записала "Аш, друид, земен маг, шарен човек" Следващият беше празен. Чернокожата жена записа, като повтаряше думите:
-Арадел....земен....маг....обича....пеперуди....цветя.....чува....музика....
Младата магьосница не за първи път чу определението земен маг. Явно така се наричаха хората като нея.
Домакинката затвори и прибра тетрадката и пак лапна маркуча. Взе ключ, на чиято табелка бе изписана цифрата 1 и го подаде.
-Стаята....ти....С....какво....друго....може...да...ти....бъде....полезна....Джасра?

Джасра значи.Що за име бе това? Звучи като човек , който са го..джаснали с нещо.Бях в добро настроение и се усмихнах на шегата която бе сътворил болния ми ум.Нямах време да чакам флегматичната...Джасра...да ми помага , по-скоро би могла да ми помогне да остарея по-бързо.За това грабнах ключът , благодарих й и й се усмихнах миловидно.Оставаше само да намеря личната си стая.Колко хубаво звучеше , личната стая.Бях много развълнувана ,защото никога не съм имала възможност да имам нещо лично било то и стая...Шейн също и благодари като стъпи с предните си лапи върху бюрото и каза една гръмко "Мяу"...Двамата излязохме от кабинета , аз си подсвирквах и вече правех планове за обзавеждането на личната ми стая.

Когато Шейн се покатери на бюрото и гръмко изръмжа Джасра подскочи по-енергично и от диблираща топка, изпусна наргилето и то падна и се разля на пода. Тя припкаво падна на колене като се опитваше да го изправи преди цялата вода да се изсипе. Безуспешно! Тютюневото изделие беше развалено. Жената грабна маркуча и отчаяно се опита да изсмуче остатъка на никотинови изпарения. Издишваше извила устни напред като патешко дупе, но дим не излизаше, а момичето и домашният й любимец вече бяха напуснали помещението, за да й се скара. Лицето й се омърлуши. Почти плачедно простена на висок глас:
-Джасра....няма....за....пушене....
Постоя така малко, като след миг се обърна и съзря една голям дървен рафт, на който бяха наредени като в магазин още пет наргилета, всяко в различен цвят и няколко вида тютюн с въглени.
-О!.... - възкликна със светнали очи чернокожата. Стана взе едно синьо-черно и сръчно го запали. Вдиша няколко пъти и отново се излегна лежерно на канапето си като образуваше букви от дим. Беше спокойна.

/Арадел пиши в стаята си и какво правиш в нея/

Лео най-накрая довлече парцаливата Арадел до сградата. Бръщолевеше нещо за облаци и приятели. "Магове" помисли си скептично той, нищо, че той самият принадлежеше към тази раса. Стигна пред вратата на домакинката. Изправи десният си крак, сви го в коляното и изрита дървената врата с всичка сила. Тя се изкърти от пантите и се стовари шумно на пода като вдигна прах до тавана. Смесен с пушека от наргилето на Джасра се образува гъст облак от дим, който придаваше на влизащото момче вид на привидение. Чернокожата жена се стресна и разтърка очи. Струваше й се, че сънува или никотина й е дошъл в повече. Бармана отиде до нея и грубо я попита:
-Виждаш ли това тук? В коя стая е отседнала?
Джасра примига няколко пъти на парцали незнаеща какво да отговори.
-Попитах в коя стая е? - извика й се заплашително.
Тя подскокна, усети как опасна вълна я лъхна, бързо намери тетрадката и продума сричайки с треперещи устни:
-В....първа....
-Ключ! - заповяда Лео.
-Трябва....да....е....в....нея. - уплашено продължи домакинката.
Младият мъж я сложи на канапето и почна да я опипва в търсене на ключа.
-Няма го. Резервен!
Джасра не помръдна.
-Резервен! - повтори раздразнено той.
Жената бръкна в шкафа и кокалестите й пръсти му го подадоха. Той го грабна, вдигна отново полумъртвото тяло и излезе, като стъпи на падналата врата и остави отпечатъка си.

Влязох при Джасра, без да чукам на вратата. Знаех че е отворено, защото тя винаги бе отворена за всичко. Една приветлива...пушеща черна жена.
Дали пушеше? Защо ли си задавам този въпрос?
Още когато влязох в стаята, мъглата ме удари право в лицето. Преминах през нея улеснен, от отвореният прозорец, който поемаше изпаренията през себе си. В стаята се чуваше лежерна музика, която внасяше успокоение в цялата ситуация.
Заварих домакинката излегнала се на някакво канапе. Когато влязох, погледа и се впери в мен.

- Ново ли е?
- Кое....
- Канапето?!
Вярно, не го бях виждал до сега. Ама то от този дим, можеше ли да видиш нещо? Хич!
Приближих се до нея, а на нея изобщо не и пукаше. Тогава, извадих ключа за стаята си и го подадох към нея.
- Искам нова стая.
- Ъ?
- Трябва ми нова стая.
- Защо...ти...е...?
Бях забравил колко време не бях идвал тук. С тази жена се общуваше трудно. Малко се ядосах, но това бе нормално за Джасра. Все същата отвеяна негърка, която видях и първият път. Седнах на земята направо до нея и реших да и кажа всичко на един дъх :
- Историята е дълга, но общо взето, не ми харесва там. Гадни спомени, които не искам да чувам в главата си повече. Искам нещо просторно, някъде където ще бъда сам. Никой няма да ме безпокои и мога да се отпусна сам когато си поискам.
Ръката и се отдръпна през леката мъгла, която ни разделяше и ми подаде маркуча, от който всмукваше дим през няколко секунди.
- Дръпни...си...малко...да...се...успокоиш!
Домакинката се изправи от мястото си и отиде зад бюрото си. Извади от там един ключ и ми го хвърли.
- Стая 10. Твоя....е...!
Изчаках я да се върне на канапето за да и върна маркуча, страхувайки се да не бутна наргилето и на земята. Но когато тя се върна, не си го взе. Излегна се удобно на канапето и опъна краката си до самия му край. Е, реших да опитам от това което пушеше. Поставих маркуча между устните си и си дръпнах силно. Твърде силно...
Аромата на това което беше вътре, едва не ме отрови. Тежък, силен, неприятен... Закашлях се за да изкарам дима от дробовете си, но неприятният вкус стана. Извиках с все сила, когато усетих че мога да си поема нормално въздух :
- Жено, ти си луда! Как можеш да го пушиш това?
Тя само ми се засмя и си взе маркуча обратно. Опъна си няколко бързи пъти и издуха дима в лицето ми, което ме накара да се закашлям пак. Скочих от мястото си и взех двата ключа със себе си. А зад гърба си, чух думите и за сбогуване:
- Хубаво...е...нали...?
Когато се обърнах към нея за да я погледна за последно, тя отново опъваше от наргилето. Луда жена. Шантава!
Поех направо към стаята си, от където трябваше да си взема багажа. На връщане, щях да и оставя ключа и щях да се нанеса в новата си стая.

Челюста на мъжа го болеше. Сякаш се бе отблизо с товарен влак, който го е тряснал право в лицето. То цялото бе изтръпнало, а главата му кънтеше като камбаната на катедрала.
Това, разбира се не помогна особено на слабата му ориентация. Макар и това да беше просто една сграда, той доста бързо се загуби. Там някъде. Из нея. Гигантската.
Промъкваше се из разни коридори, тъмни, тесни. Като сепия в гащите на някого. Бе странно. Той самия се чувстваше като нещо такова. Хъх?
Тъкмо беше решил, да вика за помощ, и се озова пред врата надписана "Лични покои".
Влезе вътре, и се озова в коридор с щателно надписани врати.
На входа, имаше нещо подобно на бутка, където седеше... Нещо. Да, точно така. НЕЩО.
Зед се стъписа. Нима ТОВА е домакинката?! ТОВА?! НЕЩО? ТОВА?!?!?!?!
- Учителите ме изпратиха, за да бъда настанен - каза мъжа с онзи глас, който използваше когато не бе сигурен как да говори със събеседника си.
Единственото което получи, бе един празен поглед, който сякаш гледаше някъде покрай него...

Кабинетът не бе много голям. Едва ли имаше повече от четиридесет квадратни метра. От друга страна бе наблъскан доста старателно и не говоря за мебелировка. Като изключим бюрото, зад което стоеше странно изглеждащата жена, канапето, на което често обичаше да се излежава и дървения плот зад гърба й, на който бяха наредени десетки ключове, всичко друго бе наргилета. Да, наргилета! Сигурно бяха поне дузина, ако не повече. В най-различни форми, цветове и окраски. С един маркуч, с два, с по три. А тютюна, нареден на един шкаф също толкова разнообразен. През различни плодове, шоколад, ванилия, канела, мента и какво ли още не. А в средата на всичко това, една толкова черна, че чак контурите й са трудни за различаване жена, която гледаше право към Зед с един празен, монотонен и лишен от всякакви мисли или емоции поглед. Дори не може да се каже, че го пронизваше. Той сякаш блуждаеше нейде над него, в страни от него, по-долу, но не и точно към очите му. Беше си някак притеснително чак.
-Учителите ме изпратиха, за да бъда настанен.
Домакинката дори не помръдна главата си.
-Да....бъдеш....настанен....къде.....?
-Ами....тук предполагам.
-Тук....? Къде...тук....? В....моя....кабинет....ли?
-Ъ, не! В общежитията.
-Какви...общежития....?
Жената се огледа на всички посоки, сякаш се опитваше да види дали реално в стаята й има допълнителни такива.
-Аз....не....виждам....никакви....общежития....
Блекуинд се намираше като в небрано лозе. Мислите му препускаха между това дали тази жена е луда, дали някаква част от мозъка й липсва, или е толкова дрогирана, че не може да асимилира каквото и да е. Младият мъж се доближи до нея, плахо, защото не знаеше с какво може да го изненада и леко положи длани на бюрото й.
-Вижте, госпожо. Уморен съм, челюстта ме боли, така че просто бихте ли ми дали една стая, за да си почина?
-Д...добре....де....не....е....нужно...да....викаш....
-А? Ъ!? Аз не викам.
-Сега....викаш....
-Аааа...просто ми дай проклетия ключ.
Джасра се изплаши малко от резките реакции на новодошлия, протегна кокалестата си ръка назад, грабна първия ключ, който попадна под пръстите й и го подаде на младежа.
-Мерси. - тросна се чернокосия и се запъти към изхода.
Веднъж озовал се на коридорите, той погледна на дръжката на ключа, на която бе изографисан номерът 2. Явно това щеше да е новият му дом.

/Пламене, може да пишеш във въпросната стая и как се настаняваш, а после каквото ти душа иска. Имай предвид, че е следобед, някъде към 17:00/