Странноприемница "Брадва и чук"

First topic message reminder :

Кръчмата е едно уютно, малко, тихо местенце. Тихо? Тук е всичко, но не и тихо. Престоят е евтин, пивото се лее из ведро, споровете и високият говор са част от интериора. Тук се събират най-силните хора от околността. Сервира се само бира и твърд алкохол, а водата е забранена. Собственичка е Амброзия Хийт. Тя е мъж и половина... Надпива всеки, бие на канадска борба и напълно сама управлява това място. Въпреки мъжкия й характер, тя е много красива и сексапилна жена. Всеки в града би дал главата си за една нощ с нея, но малцина са успявали.

Тези хора хич не ми харесваха. От далече миришеха на беди. Знам какво ще кажете - че аз самата привличам опасностите. Може и така да е, но в случая не бях направила нищо. Е държах се студено, но това съм си аз. Не се размеквах пред никой и нищо. Не очакваха реално с една почерпена бира, която нямах намерение да пия така или иначе, да спечелят симпатиите ми, нали? Ако си го мислеха, трябваше да са пълни глупаци.
-Ей, вие там... До дъноо! - извика се мускулестия дъртак и Оар веднага подхвана халбата, наливайки се до задавяне, за да не го обиди.
Завъртях очи и го погледнах.
-Дай ми малко пари.
-За какво са ти?
-Искам да наема стая за час. Трябва да се изкъпя.
-Ама това са пари.
-Нужно ли е да ти напомням, че ако не бях аз сега нямаше да имаш никакви?
Той въздъхна, но ми даде пет монети от десет злато и аз станах без да съм докоснала халбата си.
-Ако искаш изпий и моята. Само гледай да не се удавиш.
Запътих се право към бара, като измрънках под носа си едно "неудачник". Отидох до сбирщината паплач и поставих монетите на барплота.
-Ще стигнат ли за стая за един час?
Жената ме изгледа недоверчиво. Личеше си от километри, че съм й неприятна. И тя не бе първа радост за очите ми.
-Ще стигнат.
Варварката смъкна един ключ и ми го подаде. На него бе издълбано числото 1.
-Май не ти харесва тукашната бира. - заговори ме онзи, който ни я беше поръчал.
-По какво разбра?
Ирония!
-Не я докосна.
-Много си наблюдателен.
Отново ирония.
-По нашите земи не е възпитано да откажеш почерпка.
-По нашите е глупаво да приемеш нещо от непознат.
Врътнах се без да им обръщам повече внимание и се запътих нагоре по стълбите, за да открия проклетата стая. Усещах как злобните им погледи се забиват в гърба ми, но не ме интересуваше.
Отключих стаята и затворих вратата след себе си без да заключвам. Кой знае, може онзи тъпак да реши да си почине. Интериора не беше кой знае какво. Както и се очакваше на такова място. Всички мебели бяха от масивно дърво. Имаше две легла, но това, което ми хареса бе запалената и тук камина. Напълно ме устройваше. Свалих набързо дрехите си и влезнах в банята. Преди да се изкъпя, трябваше да се погрижа за нещо друго, а именно да изпера бельото си. Знам, че звучи малко зле, но как си представяте някой да седи с едни и същи бикини два дена и да не се погрижи за тях. Хигиената на първо място. Не ми отне повече от няколко минути, след което се върнах в същината на стаята съвсем гола и ги оставих пред огъня, за да изсъхнат бързо. После се шмугнах обратно в банята и пуснах душът. Настроих водата на колкото се може по-гореща. Имах нужда от това. С течение на времето усещах как мускулите ми се отпускат и придобиват невкочанен вид.
След близо половин час спрях струята и увих тялото си с една кърпа, която се оказа меко казано къса. Стигаше само до горната част на бедрата, но поне вътре беше затоплено. Излезнах от банята и отидох да проверя "простора си". Както си и мислех, бяха изсъхнал. Нахлух ги бързо и почнах да се въртя на всички посоки, в очакване същото да стане и с кожата ми, за да се облека, да се върна долу и да се разкарам от тази забравена от бога държава. Докато бях с гръб чух как вратата се отваря, а после затваря.
-И ти ли дойде да се изкъпеш?
-Не.
Обърнах се изненадано. Пред мен не стоеше Оар, а един от онези берсерки. Не беше от най-едрите, но това не обясняваше какво търси в стаята ми.
-Какво правиш тук?
-Не ни хареса как се държиш с нас.
-И как е това?
О, наглостта ми нямаше край.
-Неуважително.
-Не ви познавам, за да ви уважавам. И определено не мога да отделя времето нужно ми за това. А сега, ако обичаш напусни.
Но той не помръдна. Това ме ядоса. Гледах да се държа на ниво и да не го предизвиквам, но нямаше да търпя това. Не и когато си плащам.
-Знаеш ли, слабичка си, но имаш хубаво тяло. Може да припечелиш много с него.
Ха. Почна да звучи като онзи продажник долу.
-Нима?
-Да. Може да останеш тук. Лесно ще ти намерим работа.
-Не мисля.
Обърнах се с гръб към него, опитвайки се да не му обръщам внимание. Но не щеш ли, барабата направи огромната грешка, като си помисли, че може да ме докосне. Усетих ръката му върху рамото ми.
-Хайде де. Даже аз мога да те пласирам.
Очите ми кървясаха. Адреналинът ми се покачи. Извърнах се рязко към него и го стиснах мощно за гушата, спирайки достигат на кислород до дробовете му.
-Виж какво, копеле мазно. - съсках заплашително, а с всяка дума, чувствах как енергията ми почва да пробива изпод кожата ми и да се процежда на повърхността. -Мога да ти прекърша врата без да ми мигне окото и да те изхвърля през прозореца, а после да те зария със сняг, така че никой няма да те намери.
Той се сподавяше от натискът ми.
-Мразя отрепки като теб. Колкото по-малко сте, толкова по-добре. Ако ме докоснеш още веднъж, кълня се в Дантес, че това ще е последното, което ще направиш. Разбираш ли ме?
-Д....да.....
-Добре. Сега ще те пусна, а ти ще слезеш долу, ще кажеш на приятелите си, че всичко е наред и няма повече да повдигаш темата. Ясно?
-Разб...рах....
Пуснах го и той се задави, докато почна да си поема дъх нормално. Изгледа ме лошо, но не направи нищо повече. Обърна се и излезе през вратата. Не отпуснах гарда си, докато не го чух как слиза по стълбите. Облякох се набързо, обух ботушите си, прибрах отново всичките си принадлежности в джобовете, наметнах се с мантото и бързо слезнах долу. Оар все така си седеше на масата и допиваше втората бира.
-А, много си бърза.
Наведох се към него и прошушнах в ухото му.
-Да се махаме от тук.
-Чакай, къде бързаш.
-Казах да тръгваме.
Дръпнах го за ръкава и го изправих.
-Всичко ли е в теб.
-Да, да, така мисля.
Все още държаща го, го завлачих след себе си, а корнорците седяха на бара и ни наблюдаваха. Молех се само да излезем от тук без допълнителни усложнения.

Оар хвана за ръка момичето и я придърпа към себе си.
- Не, не, не... няма да ходим никъде!
- Как така?
Погледа му стана сериозен. Нямаше го онзи лигав идиот, който губеше всичко по пътя си. Я пари, я камили...
В момента, изражението му показваше, че не е това начина, по който трябва да го направят.
- Нека си изпием бирите. А след около час ще тръгнем. Нека и животните си починат. Цяла нощ са пътували.
А Ния, вече бе направила своята почивка. След бързият душ горе в стаята, тя се бе освежила и разбудила.
- Добре, така да бъде. Въпреки че не разбирам...
Търговеца направи едно рязко движение с ръка, като накара момичето да млъкне. Двамата отново седнаха на масата и продължиха с бирата. По-точно, самият Оар изпи своята, след което приплъзна ръката си под масата. Докосна леко ръката на асасинката и пъхна в нея малка бележка.
- Прочети я, след като тръгна... - прошепна тихо мъжа - ... а, да! Много е хубаво времето. Обичам сняг!
После се засмя, като каза последните си думи на висок глас. Тук ставаше нещо странно, което момичето не разбираше.
- Ох, каква хубава бира. Но, ще трябва да отида да...пусна една вода! Ще ме чакаш, нали?
Търговеца се изправи и се запъти към масата на която стояха ковача и компанията му. Когато се приближи до тях, Амброзия го забеляза и се извърна към него.
- Още бира?
- А, не. Благодаря. Тоалетната исках да знам, къде е.
- В дъното на коридора. Последната врата.
- Мерсиии...
Докато мъжа се оттегляше от масата, усещаше погледите на мъжете върху себе си. Студени тръпки го побиха, точно преди да свие през малкият ъгъл, който щеше да го скрие от погледите на останалите.
- Хах, кукличка! - провикна се един от берсерките, визирайки мъжа със златни одежди.
А Ния, тя кротко си стоеше на масата, превъртайки малката бележка в ръка.

хартийка:

Оар припна към тоалетната, а аз все още мислех над написаното на бележката. Ядосали се били, самата аз бях наясно. За каква ме мислеше? Дано успее да се измъкне и всичко да върви по план. Не бързах да се надигам от мястото си, за да не привлека погледите към себе си. Останах така още няколко минути, след което се направих на чукната и изругах:
-Мамка му. Забравих си цигарите.
Станах и се запътих отново нагоре под претекста, че трябва да си ги взема. Не се обърнах назад, нямах това време. Нахлух в стаята и този път заключих след себе си. Нямаше да им дам шанс да ме изненадат. С бързи крачки стигнах до прозореца и вдигнах стъклото. Беше от онези, които се приплъзват нагоре. Студеният вятър обрули лицето ми, но нямах възможност да се оплаквам. Погледнах надолу, а спътникът ми още не се виждаше. Дано не са го хванали. Седнах на перваза и пуснах краката си във въздуха. после се завъртях и положих ходило на една от тръбите. Не беше високо, което бе само в мой плюс. Другият крак положих на една по-издадена дървесина. Опънах мускулите на ръцете си и хванах здраво парапета. Почнах да слизам надолу, внимателно. В един момент се хлъзнах, на един заледен участък, но се задържах. След минута видях, че от земята ме дели малко повече от метър, затова просто пуснах ръце и скочих. Приземих се успешно в снежните преспи и се заогледах. От Оар все още нямаше следа. Ако тези копелета го бяха спипали, щяхме да имаме сериозни проблеми. Притаих се до стената и зачаках. Щях да му дам точно няколко минути, в които да дойде. Ако ли не....за това щях да мисля, след като времето изтече.

Групичката нахълтаха в странноприемницата и всички погледи се забиха в тях.Мъже с бради, груби жени, мирис на алкохол и тук-таме и друга счупена бутилка по пода.Зад бара седеше привлекателна, но калена за този регион девойка, това беше Амброзия.Азии си представяше нещо коренно различно, може би камина, сервитьорки и уютна атмосфера, но уюта и милото отношение не бяха в стила на берсерките.
Отидоха до бара, като се наредиха на малка опашка за могат всички да поръчат един по един.О знойната чернокоска крещеше от време на време към кухнята:
-Супа...супа...пържола.
След като дойде реда на нашата героиня и възлюбения и, елфата се облегна на бара и каза поръчката си:
-Зелена салата и минерална вода за мен..-опита се да се усмихне тя.
Мъжете, които бяха седнали на бара извърнаха бавно глави и впериха невярващ поглед към нея.Дори Тайлър и останалите, които си бяха поръчали супа към нея си бяха взели и по бира, а това сладко момиче тук не се вписваше етикецията на тази територия.Амброзия прихна да се смее, няколко минути не можеше да си поеме дъх:
-Ама...ама...ти сериозно ли?-каза накрая тя.
Разир само повдигна вежда за да покаже, че не се е шегувала:
-Девойче, хората тук да ти приличат на придворни дами, мястото на дворец от приказките?Не мисля, затова по-добре си взимай една бира или уиски и не се лигави.Или стомахчето ти не може да понесе такова съдържание на алкохол?
Ето пак, отново се заяждаха с нея, отново я мислеха за малка пефърцунена лигла.Но защо, запита се елфата.Не идваше тук да прави проблеми.Но дали имаше вариант да и завиждат, кой знае...:
-Дай ми едно уиски...-отвърна Азии твърдо.
Докато го наливаше Амброзия каза:
-Плюшено мече да има ли към него?-изсмя се красавицата.
С тази реплика чашата преля, напрежението можеше да се реже с нож и всички наоколо го надушваха.Раян пристъпваше нервно от крак на крак и като усети накъде отиват нещата, хвана приятелката си за раменете и и прошепна:
-Не се занимавай с глупости, да ходим на нашата маса..
Момичето се изниза от ръцете му и тропна чашата си на бара:
-Мислиш си, че не държа на алкохол?-заяде се тя с право или не.
-Мисля си, че не държиш и на прясно мляко, малката.Всеки случай не си намерила правилния човек с който да си мериш силите.
-Не си пробвала, не си разбрала..-усмихна се престорено Азии...
-Даваш ми повод да пробвам, дано приятелчетата ти да имат здрави ръце за да могат после да те изнесат мъртво пияна от бара..
Съдържателката си сипа също едно уиски в чаша за шот и сипа и на опонентката си като седна срещу нея:
-Нека да започваме..
И малкото гости на заведението ги наобиколиха, все пак не всеки ден се случваше две красиви жени да се надпиват.Раян застана от едната страна на Азии и се молеше да е наистина толкова издържлива, колкото твърдеше.Един суров берсерк плесна с ръце и каза с дебелия си глас:
-И после може да се цункатее...-изсмя се гръмко той.
Тайлър се надигна обезпокоено за да види каква е ситуацията, но гледката не му се понрави, засега реши да не се меси, имаше време...

Азии, мила не пиши кой побеждава в надпиването, остави това на мен.От друга страна си измисли някакво развитие, каквото пожелаеш.

Азии седеше и гледаше предизвикателно глупавата жена. Леле колко много се палеха хората заради една вода. Пфф. Тя огледа насъбралите се мъже. Две жени седнаха от страната на Азии. Едри с рокли, който не им седяха, но с красиви лица. Очевидно жени на някоя пияница тук, дошли в дует.
Тя въздиша и посегна към уискито си. Азии държеше на пиене. Ако пийнеше малко, добре. Но ако попрекалеше ставаше лудница. Купона се развихряше и често Азии се оказваше в други къщи или на върха на някоя близка скала на следващия ден. Определено се бе задъхала. Не искаше да загуби.
Жените също си сипаха уиски от бутилката до Амброзия и заеха стартови позиции.
Колко жалко. Сега и ще се фукаме ли? помисли си Азии отегчена.
-Е, слънчице? Готова ли си? Или първо искаш да си приготвиш розовото късметлийско пони?- Амброзия се подсмихна нагло. Честно казано Азии не си я представяше с такъв характер когато я видя за пръв път. Е, така си я представяше, но по-скоро срещу мъжете, а не срещу нея.
Азии изскърца със зъби толкова силно че можеше да се чуе. Амброзия повдигна вежда. Какво толкова? Амброзия също бе красива. Също имаше хубаво тяло, но нея не я наричаха кралицата на бонбонките. Дрехите на Азии бяха съвсем обикновени. Косата й бе писната свободно. Какво толкова имаше да се заяждат тези кучки?
Или може би завиждат? подсмихна се Азии сама на мислите си и подаде сигнал.
И ето че първата чашка вече бе изпита.

Първата чашка вече бе изпита и втората бе налице.Чернокосата девойка, повдигна шишето с кехлибарена течност и сипа на Азии, като я гледаше право в очите с лека ехидна усмивка.Другите две жени присъединели се към малкото състезание всъщност бяха редовни клиентки на заведението.Какво от това, че бяха жени, на първо място бяха берсерки, а берсерските жени си бяха бойни мадами.Шот след шот и след шота пак шот..Една от клиентките на име Марчела, каза:
-Амбър, каква ти е ползата да се занимаваш с това хлапе?
-Какво да ти кажа, Марч, скучно ми е..-засмя се девойката.-Е, малката, какво правиш тук?Някак си не ми се вписваш в пейзажа.
-Имам покана за бала в Сто слънца....докато ти, голямата ще си стоиш в този вмирисан бар.-закачи се Разир като надигна поредния шот.
Амброзия стисна зъби и се направи, че не е чула хапливия коментар.Целта и не бе да всява раздор в заведението си, а просто да се позабавлява.Раян не издържа на напрежението и си поръча една бира, като изпи половината бутилка жадно.От време на време Тайлър хвърляше по един притеснен поглед на случващото се на бара, усещаше, че нещата не се случват в правилната насока, затова бе под напрежение.
Времето се нижеше, бутилките също или да сме по-конкретни трета бутилка.Стабилни мацки бяха нашите героини.Атмосферата беше купонджииска, покрай тях всички бяха вече заляни и пееха весели песни.Но Азии и Амброзия не помръдваха от местата си, като се гледаха съсредоточено, вечерта напредваше и лека полека даваше път на утрото, говорим за около три часа сутринта.По едно време съдържателката разтърси глава и тропна по бара:
-Хайде хора, да си го направи по-весело!-извика тя и увеличи музиката и се качи на бара.
Тялото и се извиваше сластно под ритмичните звуци, но елфата не беше вчерашна и я последва.Двете освен, че се надпиваха, сега започнаха и танцова борба.
Не можем да кажем коя се кършеше по-добре, но за Раян имаше само една и това бе червенокоската, разбира се.Но Амброзия се славеше с нейната спортна злоба, затова реши да направи мръсно като подбутна Разир и тя леко залитна.Градуса си каза думата и тя и отвърна със същото, момичетата започнаха да се гледат с жар в очите и в момента нито една от тях не разсъждаваше трезво.Азии замахна и уцели красивото лице на барманката, след това двете се хванаха за гушите.За берсерките това си бе повод за забавление, но за рейнджърите си бе повод за ненужни размирици.Пияните девойки се заклатушкака и паднаха на твърдия под, но без да се пускат.Раян посегна към изгората за да се опита да я разтърве, но момичето бе толкова запалило, че не разбираше.Един от брадатите алкохолици го хвана за яката и замахна да го удари по красивото ръце затова, че се опитва да развали шоуто.Но в този момент една ръка попречи на пътя на удара му, тази на Тайлър.И така няма смисъл да ви обяснявам, че се получи една верижна реакция и едно красиво масово сбиване.
Раян направи пореден опит да разтърве момичето и този път успя като си позволи да използва малко по груба сила, но без това нали беше пияна, щеше да се сърди малко.
Хвана я през кръста и започна да я влачи навън по най-бързия начин.Около тях прехвърчаха столове и бутилки.
Когато излязоха на улиците , той я качи на кобилата:
-Само да си посмяла да мръднеш!-каза и той заповеднически и отново се върна вътре за да помогне на приятелите си.
Но докато я изкара, явно рейнджърите си бяха свършили работата, понеже на пода лежаха дебелите пияници, а двете жени, които споменахме по-рано се бяха скрили зад бара:
-Раян, изчезвай от тук.Ние излизаме след малко, трябва да си довършим сметките с тези тук.-извика Тайлър докато налагаше един берсерк.
Момчето го послуша и се върна при Азии:
-Какво си мислеше, че правиш?С какъв акъл изобщо?Не познаваш хората тук, защо рискуваш по този начин?
Тя мълчеше и леко се поклащаше върху коня упоена от уискито, след което се засмя:
-Аз не съм разглезена принцесааа и висчки трябва го разбераааат!-завали тя.
-Как може толкова да те интересува хорското мнение?!Трябва да ти пука какво мислят най-близките ти, а аз Азии те смятам за перфектна, но с тези проблеми, които си навличаш....
В този момент бандата излязоха с бърза крачка от бара и веднага се качиха по конете.Тайлър наистина изглеждаше бесен, хвърли кървясъл поглед на ученичката си:
-С теб ще се разправям утре, когато изтрезнееш.Сега да тръгваме, достатъчно време загубихме тук.
Пришпориха превоза си и потънаха някъде в дълбините на нощта...


Азии, пиши в Парка на град Маджестик.Когато пристигнете там, имай предвид, че е някъде към обяд.Пак ти казвам, че можеш да си измислиш ситуация и сама.

На прага на заведението се появи въз-висок човек. С прошарена коса и нахвърляни дрипи върху раменете. Приличаше по-скоро на някой клошар, отколкото на това, което всъщност беше.
Когато влезе в заведението, той се запъти право към бара. Издърпа един от столовете и се настани право на него, след което изчака някой, на когото да си поръча питие. А докато чакаше, оглеждаше заведението с поглед. Гледаше хората и израженията, които правеха. Бяха му интересни. На няколко метра от себе си видя двойка, която се надпиваха. Мъж и жена с вдигнати халби пред лице. Те си дадоха наздравица и много скоро започнаха своята битка.

- Какво ще желаете? - чу се нежен женски глас, идващ иззад тезгяха.
Когато белокосия се обърна, съзря пред себе си крехко двадесет годишно девойче, което чаровно му се усмихваше.

- А, ти си нова! - възкликна той, щом я видя серщу себе си - Къде е Амброзия?
Момичето премигна няколко пъти и се усмихна толкова широко, че всичките и бели зъби изскочиха на показ.

- Тези дни почива. Има гости и ме помоли да я заместя...
- А ти си? - прекъсна я любопитно белокосия
- Ели, приятно ми е господине. - представи се момичето, като след това мина направо по същество - Е, какво ще желаете господине?
Белокосия се засмя и махна нехайно с ръка.
- О, моля те! Наричай ме - Сам. А за пиенето, няма да откажа една голяма бира.
Ели се завъртя в обратна посока и затърси с поглед, къде се намираха халбите с бира. Когато ги намери, грабна една еднолитрова и се запъти към машината за бира, подвиквайки на белокосия :
- Една бира за Сам!
Докато тя наливаше питието си, по стълбите на странноприемницата се чуха тежки и бързи стъпки. Някой тичаше бързо надолу, а и същевременно с това се смееше. Този някой, се появи много бързо. Самата почиваща си г-ца Хийт вървеше заднишком, а в ръцете си държеше малка брадва, с която се защитаваше.
От кого ли? От невинният и чернокос нападател, който и бе дошъл на гости преди няколко дни. Именно Дрейк в момента настъпваше напред, като се опитваше да я промуши с оръжието си или ако трябва да бъдем точни - поне да я сплаши, че ще го направи. Накрая двамата се спряха в центъра на помещението и започнаха да се смеят бурно.
- Наистина не си се променил! Все същият идиот си!
- О, благодаря Ви, принцесо! Не знаех, че ще се обиждаме лично...
Дрейк се завъртя, прибра камата зад колана си и се запъти право към бара. Настани се точно до белокосия, който вече отпиваше от питието си.
Ели направо му наля една халба бира и я постави пред него, без да го пита, какво ще желае. Тя вече бе запомнила редовната му поръчка и знаеше, как да си върши най-добре работата.
Амброзия се приближи в този момент, като се облегна на раменете на Дрейк.
- Ей, Ели! Справяш ли се?
Момичето зад бара се усмихна широко и помаха на собственичката за поздрав.
- И питаш. Много е забавно, когато някой ти остави бакшиш...
- Хах! Знаех си, че ще ти пасне тази работа.
Тук, белокосия се прокашля, привличайки вниманието на новодошлите. Когато Хийт го видя, тя направо подскочи и се хвърли върху раменете му.
- СамиииИ! - изкрещя жената, като се притисна силно в него.
Мъжа само се засмя, като стисна леко ръцете и, допирайки ги в гърдите си.
- Къде се загуби толкова време?
- Работа, момичето ми! Работа...
Следващите няколко часа преминаха в бурно обсъждане на живота, проблемите, радостите и тъжните моменти. Алкохола се лееше, а хората в странноприемницата се редяха един след друг. Едни идваха, други си тръгваха. Само Амброзия и компанията и продължаваха да пият до късно, като никой не си даваше вид на силно подпийнал.
Но, дойде и момента, в който някой реши да се отдели от компанията. Дрейк вече бе на десетата си бира и му идваха малко в повече, за това реши да се оттегли подобаващо и да се наспи преди утрешният ден.
- Стига де, момче! Още е рано, виж! Едва минава три! - подвикна белокосия, който се опитваше да го накара да остане.
- Не, не...наистина. Искам да си почина поне малко. Стига с това пиене!
- Добре, ти решаваш. Ако ожаднееш, тук сме!
Дрейк се засмя, но не отвърна. Стана от мястото си, здрависа се с мъжа, поздрави барманката и после погледна към дългогодишната си приятелка. Когато очите им се срещнаха, сякаш между тях настъпи покой. Нямаше го ефекта от алкохола, а те самите дори не чуваха думите на хората около тях.
- Е, аз ще лягам...
Амброзия се усмихна широко и стана от стола си. Приведе се леко напред и обгърна врата му с ръце, като се притисна силно в гърдите му.
- Благодаря ти, че дойде... - прошепнаха тихо устните и.
Дрейк се усмихна, прегърна я силно и след това се оттегли. Дори без него, пиенето продължи. Може би, не толкова забавно, но пак безспир. Скоро очите на другите също натежаха. Когато останаха сами, белокосия реши също да се оттегли.
- Какво ще кажеш, да останеш тук? Имаме няколко свободни стаи.
- Честно казано, няма да ти откажа! - отвърна мъжа, усмихвайки се широко - В това състояние, надали ще мога да се прибера.
- Хайде ела с мен. Ще те заведа!
Амброзия се изправи и помогна на приятеля си да направи същото. Неговото състояние бе доста по-тежко и наистина имаше нужда от малко помощ.
Двамата се качиха по стълбите, до горният етаж, където отсядаха гостите. Тази, в която Сам щеше да отседне бе една от първите. Стигайки до нея, Хийт извади един малък ключ от джоба си и го подаде в ръцете на белокосия. Той си отключи вратата с негова помощ, пожела и "лека нощ", след което се оттегли в покоите си. А, Амброзия остана сама в коридора. Преди да се оттегли в своята стая, очите и заиграха по вратите. Само на няколко метра в страни, се намираше тази, в която спеше Дрейк с приятеля си. Нещо в нея забушува. Сърцето и започна да бие по-лудо. Заради влиянието на алкохола или просто защото искаше да го направи, Хийт се приближи до вратата на стаята, зад която беше гладиатора. Тя застана пред нея и опря ръцете си върху и. Секунда по-късно, ги отдръпна рязко и направи същото с ухото си, допирайки го внимателно до вратата. Отвътре не се чуваше шум, нито пък се виждаше светлина в долният край на вратата.
- Явно спи... - помисли си красавицата.
Ако трябваше да бъде честна пред себе си, отвътре и се прииска да почука на вратата и да го събуди. Дори дръзна да вдигне едната си ръка, да свие юмрук и да се приготви да го направи. Но, не успя. Беше я страх. За това, тя реши да се оттегли в покоите си, както направиха всички останали.
Тя свали ръката си надолу, извърна тялото си в страни и тъкмо, когато направи първата крачка, го видя пред себе си. Същото онова момче, което познаваше от детството си. Само че, този път възмъжало. Косите му бяха по-дълги, ръцете по-силни, но винаги щеше да си остане "онова хлапе", което тя познаваше като дете.
Дрейк се приближи до нея, поглеждайки първо към вратата зад нея, която бе всъщност, вратата на стаята му.
- Какво правиш тук?
Амброзия леко сведе поглед, но после веднага го погледна в очите.
- Исках да се уверя, че спиш.
- Все още не. За жалост, тоалетната бе малко по-далеч, за това се разходих. А ти, защо не спиш?
- Тъкмо натам съм се запътила.
- Е, добре. Хайде да лягаме...
Дрейк се приближи до вратата и извади малкият ключ от джоба си. Точно преди да отключи вратата, той усети ръката на Амброзия, която докосна рамото му.
- Ела с мен!
Нужно ли му бе на човек повече? Особено, когато някой искаше нещо, нищо не можеше да го спре. Може би, Дрейк имаше нужда от тези думи. За това, още щом ги чу, той прибра ключа отново в джоба си и тръгна по петите на Амброзия, следвайки я неотлъчно...

Ранното утро отдавна бе отминало и оставило след себе си прахта на изминалия ден. Слънцето жарко прегаряше на небосвода, опитвайки се да изгори и последните очи, погледнали към него. Обаче, топлината му така и не можеше да бъде усетена. Тук, в самият център на планината, то по-скоро подигравателно си играеше върху кожата ти, карайки те да потръпваш от желание и страст.
Именно една такава душа се опитваше да се сгрее на верандата на "Брадва и чук". Младият некромансър - Дани  Смоук, който наскоро дойде с приятеля си по тези земи, потрепваше като есенен лист, облегнал се на дървеният парапет. Върху си бе наметнал дебело кожено палто, но то не помагаше на безспирно тракащите му зъби, които се удряха едни в други.
Погледа на некромансъра блуждаеше по улиците. Той наблюдаваше преминаващите покрай него люде и се чудеше, как на тях не им е студено или по-скоро, как успяват да прикрият това премръзващо чувство. Но, това бе разбираемо. Той все пак бе създание на долните земи, където огън и жупел се въргалят ден след ден. За него топлината бе нещо присъщо, неразделно от живота му. Тук, Дани по-скоро бе като птичка в клетка. На непознато място, сред непознати хора. Обграден от скали, сняг и стари дървени постройки, които не му позволяваха да "отлети" метафорично.

- Ей, момко! - избоботи нечий глас, иззад гърба на некромансъра - Много рано си станал!
Когато Дани се обърна, пред очите си видя старият ковач - Смит Хукс, който го гледаше с широка усмивка. На рамото си държеше огромна двуостра брадва, която явно щеше да носи към магазина си.
- Ами д-да-а... - измънка под носа си Смоук, като зъбите му продължаваха да тракат.
- Хо-хо-хо! Май, на някой не му понася студа, а? Вземи си един чай, може да те сгрее.
Дани свъси вежди, поглеждайки към ковача.
- Т-това...ми...е...третия...
Очите на Смит леко се разшириха от изненада.
- Май, днес времето е доста сурово с теб. Е, ще те оставям, момчето ми. Чака ме дълга работа, а ти влизай вътре, преди да си станал на шушулка...
Ковача премина покрай младежа и приятелски го потупа по рамото, преди да се оттегли.
Смоук остана на верандата, без да се вслушва в приятелският съвет, който му даде Хукс.
Няколко минути по-късно, вратата иззад него отново изскърца. Но Дани бе толкова премръзнал, че не посмя да се извърне и да види, кой излиза от странноприемницата, докато накрая човека не се изкрещя зад него :

- Дани, говедооо! - чу се възторженият глас на Дрейк, който току що се нахвърли върху врата на приятеля си, увисвайки на него.
Некромансърът се опита да се отмести, но вниманието му бе главно насочено към чашата, която държеше в ръцете си. Топлият чай по някакъв начин му помагаше да се сгрее и предпочиташе да го държи в ръцете си, отколкото да го пие.
- Махни се бе! Ще се улея и ще ти счупя носа! - отвърна троснато мъртвородния.
- Е, не бъди такъв сухар де!
- Ти пък, какво си ми се разхилил рано-рано? Още няма дванадесет...
- Ама, че си пуяк! - отвърна му гладиатора, като през това време се облегна на верандата до него. - Какво правиш тук?
- Не виждаш ли? Умирам от студ!
- Ами, влез вътре де!
- Не мога. Студа ме поддържа буден!
Дрейк извърна глава и направи доста учудена физиономия.
- Тежка нощ?
- Може да се каже. Не можах да заспя. Ами ти? Сутринта, когато се събудих, теб те нямаше.
- Е...станах рано! - отвърна бързо гладиатора - Бях да потичам. Сутрин тук въздуха е много приятен.
- Ха! Да бе! Вземи си го в Найтмер, като ти е толкова приятен!
Смоук повдигна за пореден път чашата с горещата напитка и я допря до устните си. Остави меката пара да облее лицето му за няколко секунди и чак тогава отпи една голяма глътка. Щом течността се разля по гърлото му, тя мигновено загря цялото му тяло, поне за няколко секунди. Това го накара да издаде стон на удоволствие, който накара дори самият гладиатор да се зачуди, дали наистина приятеля му е добре.
- Ей, Дани!
- Какв... - тук, некромансъра тъкмо бе обърнал глава към приятеля си, за да разбере какво иска от него, когато забеляза нещо, което привлече вниманието му.
На врата на Дрейк, точно под ръба на блузата му, се подаваше малко синкаво петно, което контрастираше на всики бели цветове, които се намираха около тях. Дани нямаше как да не го забележи, тъй като, самият той знаеше от какво е и това му направи доста силно впечатление. Некромансъра прекъсна собственото си изречение и с едно рязко движение се присегна към дрехата на гладиатора, дръпвайки я леко надолу. Когато го направи, пред очите му се появи малък синкав белег, преливащ в няколко нюанса тъмни цветове, а по-надолу от него, си личаха няколко дълбоки белега от одраскване.
От изненада, некромансъра разтвори дланта на другата си ръка и изтърва чашата си с горещ чай, която тупна право в снега, който се бе натрупал пред странноприемницата.
- Какво...е...това...?!
Дрейк явно се смути, защото доста бързо се дръпна настрана, опитвайки се да избегне неловката ситуация.
- А, нищо братле...сутринта, като се бръснех...
Некромансъра дори не изчака края на измислената му история. Той стисна за миг юмруците си, изхлузи коженото палто от гърба си и се хвърли напред, хващайки Дрейк за връхната му дреха. Избутвайки го назад, двамата се претърколиха право през парапета, като се стовариха в снега един върху друг. Дани се озова отгоре, стискайки здраво гладиатора за дрехата и крещейки в лицето му :
- Ти нормален ли си бе, идиот?!
- Дани, виж...ще ти обясня...
- Няма какво да ми обясняваш! Нима, не помниш защо съм...защо сме тук?!
- Дани, стига...
Некромансъра изпадна почти в истерия. Докато притискаше Дрейк към земята, той започна да реди дума след дума, като крещеше в лицето му, а понякога дори го дръпваше рязко назад, а после го стоварваше право върху земята. Гладиатора обаче не смееше да направи нищо. Знаеше, че е виновен, а и приятеля му имаше пълното право да му се разкрещи...а и не само. За това се остави в ръцете му, изтърпявайки цялата тирада от обиди и клетви, които последваха...
- ...как може?! Обясни ми! Не ти ли пука за...
- Пука ми! - изкрещя изведнъж Туул, отвръщайки на обидите - Знам, грешен съм! Но, не мога да върна времето назад!
В очите на Смоук се появи някаква ярост, която дори самият гладиатор не бе виждал до сега. Стисвайки юмрук, той понечи да удари приятеля си в лицето. Извърна ръка назад, но не посмя да го направи. Искаше просто да му покаже, какво заслужава за държанието си.
В следващият момент, некромансъра изведнъж се изправи на крака, сякаш бе забравил за всичко. Краката му  стъпиха в дълбоката преспа и потънаха малко под коленете, но това не бе от значение в момента за него. Той подаде ръка на Туул и му помогна да се изправи, след което двамата се върнаха отново на верандата, заставайки един до друг. Никой от тях не смееше да проговори в този момент. Всеки гледаше в далечината, опитвайки се да проумее, какво се случва. Първият, който прекъсна тишината, бе Дани :
- Хийт беше, нали?
- Да... - отвърна сухо гладиатора.
Преди да отвърне, Дани преглътна "на сухо" и стисна зъби от яд, опитвайки се да не изпсува. Но, отново не го направи.
- Аз отивам да си взема чай... - бяха последните му думи, преди да се оттегли в странноприемницата.
Оставайки сам, Дрейк въздъхна тежко. Погледна за кратко към небето, а очите му сякаш се насълзиха за миг. Той ти разтърка енергично, а после прокара ръката си върху мястото, на което си личаха белезите оставени от Амброзия.
Гладиатора остана на верандата още близо час. Приятеля му така и не се върна, а дори когато се прибра вътре, отново го нямаше. Нито него, нито вещите му, нито дрехите. Дори в кръчмата никой не знаеше къде е...

Беше поредната студена утрин в Корнор. Слънцето едва се подаваше през тъмните облаци и огряваше тук-там заснежената повърхност на почвата. Птици, не се чуваха. Само понякога воят на вълците приветстваше новодошлите в града, сякаш ги предупреждаваше за коварните планове, които имаше живота за тях.
В странноприемницата вече кипеше живот. Дори в ранната утрин, вече се намираха първите клиенти. Глъч се вееше по коридорите, огласяйки ги надлъж и нашир.
А точно по тези коридори, се чуваха и едни тежки стъпки. Стремглаво устремени, те крачеха победоносно. Щом стигна до вратата, която търсеше, г-н Смоук завъртя дръжката и влезе в стаята. Огледа се и мерна на едно от меките легла да лежи неговият приятел - гладиатора. В ръцете си държеше малка книжка и със завидно любопитство бе вперил погледа си между редовете.

- Ти четеш?! - попита невярващо некромансъра.
- Нима това те учудва?
- Както и да е...не съм дошъл за това. Трябва да поговорим...
Дани се приближи до леглото и седна в самия му край. Сключи пръстите си един в друг и ги изпука няколко пъти нервно.
- Звучиш ми, притеснен...
- Има защо...- прекъсна го красавеца. -... в Сто Слънца се води война!
Дрейк първо не обърна внимание на думите му, тъй като ставаше дума за мястото, където се подвизаваха маговете. Но, нещо в него го жегна :
- Че, какво ти пука за малките, зелени човечета?!
- Трябва да проверим, какво става. Не се знае, дали това няма да стигне и до земите ни...
Настана мълчание. Дрейк остави книгата до себе си и се изправи в полу-седнало положение на леглото. Хвърли няколко бегли погледа към прозореца, от който идваше слаба светлина, но не каза нищо по въпроса с войната. Може би, Дани очакваше това. Според последните неща, които се бяха случили между тях, той бе почти сигурен, че приятелят му няма да се върне с него.
- Няма проблем! - отсече некромансъра и понечи да си тръгне, когато ръката на Дрейк го хвана за рамото.
- Чакай... - почти извика гладиатора.
Дани извърна глава в страни и го погледна право в очите.
- Какво да чакам? Мислиш ли, че ако в момента нахлуят по земите ни, те ще го направят? Стой си тук. Удобно ти е!
- Но аз...
- Да,да...знам! Ти...таковата...оная фльорца долу... - Дани скочи рязко от леглото и се запъти право към вратата. - ... винаги си бил такова дете!
В следващият момент, здравият мъжага грабна якето си от закачалката, метна го на гърба си и тръшна вратата след себе си.
Дрейк, на свой ред стоеше като в небрано лозе. Погледа му бе все така вперен във вратата, ала тялото му не помръдваше. Остана така, може би около петнадесетина минути, когато се реши да стане от леглото. Приближи се до прозореца и впери погледа си в него. Наблюдаваше малката пътека, която водеше от странноприемницата към главният път извън града. Последното, което видяха очите му, бе черният жребец, който Дани възседна. Некромансъра пришпори юздите му и изчезна в снеговете на планината, като дори не обърна поглед назад...