Въжената стълба

По нея се качва или слиза за или от къщата. Макар че рядко се използва. Членовете на братството направо си скачат на земята, но все трябва да има по какво да се качат когато се прибират пияни или ранени, нали? Въпреки че второто се случва изключително рядко.

До някъде успя да го успокои. Подкрепата никога не е излишна на един човек, даже и на най-големият самотник. Едва ли някога щеше да забрави тази случка, но може би с времето тя щеше да остане един далечен спомен, заключен някъде навътре в прашния шкаф на съзнанието.
Видял прозявката й, Ерик разбра, че е време да се прибират. Беше късно, вече бяха утолили глада си, а града...някой друг ден може би. Върнаха се до къщата, където ги очакваше някакъв уют, що-годе. Арадел не знаеше, но това щеше да е първото и катерене по стълбата, която леко се приви под тежестта й. Даже се залюля, но новият й приятел я хвана и закрепи, така че да се качи без проблем. Веднъж стигнала на дървената веранда тя го погледна въпросително. Погледа й изразяваше: "Няма ли да се качиш". Мъжът се усмихна и се провикна:
-Жулиета, идвам!
Преди тя да успее да мигне той се озова до нея, без даже да докосва въжето. Това я изуми. Нещото, което преди ден изуми и Ашлинг, но по различен начин. Този човек беше изключително бърз или пък бе друго умение. Каквото и да беше е впечатляващо. Отвори й галантно вратата и я закара до Черната стая, в която щеше да прекара нощта преди да има своя собствена. Пожела й лека нощ и се изгуби в тъмнината на коридорите.