Стълбите към висините

Тръгнете нагоре. Давайте смело. Но внимавайте да не залитнете, защото портата е само началото. По пътя към висините има не едно предизвикателство, с което трябва да се справите. Но си струва, нали? Струва си за това, което ще откриете горе.

Това трябваше да е някакво признание свише, да ме успокои и да ме накара да си кажа "Хей, аз не съм чак толкова лош човек, може би". Но в живот като този, нима е останал един безгрешен човек на тази земя?Нима някъде там има някой който е обърнал гръб на щастието си, понеже пътят към него е осеян с грешни помисли и действия.Преминах през портала и искаше ми се да кажа косъм не падна от главата ми, но не е така.Ангелът отсече един кичур от косата ми и аз не разбрах защо, но важното бе, че продължавам.Щях да стигна до Елисандра и да разбера отговора, накъде отивам.
С всяко стъпало тревогата ми се увеличаваше, опитвах да разсейвам съзнанието ми като се любувах на гледката около мен.Океан синева, облаците които се бяха запътили незнайно за къде и всички онези птици, които се гмурваха в тях.А нсред тази красота, стълби покрити с мек мъх, водещи към дворец.
Погледнах надолу към краката си и чак тогава установих, че не съм с роклята с която дойдох тук.Носех дълга бяла роба с къси ръкави, материята бе съвсем лека, все едно ме обвиваше въздух.Това до някъде ме притесни, значеше ли, че оставам тук завинаги?Или просто бе като задължително облекло?Не ми се искаше но започнах да мисля докато се изкачвах, какво ли би станало ако наистина си остана тук...
Да, знаех, че на тези долу ще им е тъжно, мъката им ще продължи месец, два, но тогава ще ги споходи ново щастие и аз ще остана просто блед спомен придружен с печална усмивка.Някъде там ще има моя снимка в рамка и когато пускат любимата ми песен или ядът шоколад, ще поглеждат с жален поглед и ще казват "Това беше любимата и песен" или "Помня колко обичаше шоколад". Но един ден и това ще отмине.Знам, че ги обичам и живота ми не би бил същия без тях, но имаше нещо в това място на което се намирах в момента.
Нещо витаеше във въздуха и носеше мир на душата ми, отдавна не се бях чувствала така спокойна, не мислех за утрешния ден, нито за вчерашния.Имаше само тук и сега, а те бяха перфектни.Че какво лошо имаше в това да се излежавам по цял ден на един облак, да се гоня с птиците, обричайки се на спокойствие - нищо.Каквото и да станеше си имаше своите добри страни, но ми се искаше и да остана.