Боен клуб

Така се нарича стаята, в която от време на време се тренира, защото хората тук са достатъчно силни и нямат нужда от обучение. Да не говорим, че учители няма. Най-лесният начин да се научиш на нещо е в битка едно към едно с някой от хулиганите.

Коридорът както винаги бе обгърнат от тъмнина.Колкото и слънце да се лееше на вън, той си оставаше все така мрачен и неприветлив.Докато подминавах стаите покрай мен и си избирах в коя да вляза, съвсем случайно се оплетох в една дебела паяжина, толкова дебела , че покри очите ми, залитнах и паднах по лице на дървения под.Докато се осъзная и махна лепкавото нещо от лицето си, усетих странна тежест върху гърбът си, която бавно се предвижваше към краката ми.Опипах с ръка гърба си и усетих нещо, което не ми се искаше да усещам.С обло тяло и множество крака, по които се усещаше малък мъх.Беше по-голямо от ръката ми.Лицето ми почервеня, сякаш гласните ми струни репетираха наум воя, който се готвех да наддам:
-АААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА ПААААЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯК!!!!!!!
Докато тичах из коридора като антилопа гну и се удрях в стените, а Шейн се опитваше да скочи на гърба ми за да улови гигантския вредител.И така в паниката си съвсем случайно в паниката си, бях влязла в една от стаите...не спирайки да крещя, това е важно да се подчертае.Чу се едно глухо ТУП, тигърчето премлясна веднъж и се оригна по котешки.Но аз усещах още гадината по гърба си:
-ТОЙ Е ОТРОВЕН, ОТРОВЕН Е!ПОМОЩ, ЩЕ МЕ УХАПЕ И ЩЕ УМРА ЗА ВТОРИ ПЪТ!

Вратата се отвори с гръм и трясък. Писък оглуши стаята, която бе една от най-големите в къщата. Вътре имаше към шестима души макс. Четири от които си запушиха ушите от пронизващият звук на истерична женска. Един от тях, доста млад се обърна към събеседника си и с недоволство отбеляза.
-Оная лудата дойде.
Другият на свой ред се засмя:
-Явно е вярно това което казват - като се върнеш у дома, се връщаш у дома и всички разбират.
Но никой не стана да помогне на късащата косите си Арадел. Нейната "борба" с вече мъртвото насекомо си остана незадоволена. Търсеше някой да я отрази, но срещна само скептицизъм и леко се смути от проявата си на слабост. Почна да оглежда помещението с наведен поглед който се спря в сърцевината му. Там двама представители на силния пол, останали безпристрастни към нейните изляния се бяха изправили един срещу друг. И двамата голи до кръста. И двамата със свити юмруци, в бойна готовност, ехидно усмихващи се. Бяха й познати. Единият с къса черна коса, едното око червено, другото синьо, което почти се закриваше от бритона му. Устата му имаше странна форма, а по лицето си имаше черни завъртулки. Вторият - онзи белокос непознат с лилавите ириси, който я беше внесъл в стаята предната вечер. Същият нападна и стовари мощната си ръка върху лицето на лидера. Той се завъртя от инерцията и отново се спря на място. Малка струйка кръв беше потекла от долната му устна. С усмивка я избърса. Сега беше негов ред. Нахвърли се върху по-младият от него мъж, като клекна и подсече крака му. Белокосия падна по гръб, а Винс не изчака да се изправи. Метна се върху торса му и почна да го налага.
Арадел наблюдаваше този бой меджу приятели, братя, другари и се чудеше дали това е нещо естествено тук. Имайки предвид, че никой не ги разтуряше явно беше. Не знаеше защо, но не можеше да свали погледа си от непознатия. Двамата се боричкаха в неистова схватка, когато накрая по-възрастният маг се намери приклещен между краката на Д'Арвил. Без да иска или нарочно, чак тогава той забеляза дошлата.
-Хах, Лезо, имаме си компания.
Лезандър погледна по посоката, която му показваха и съзря стоящата захласнато Арадел. Той пусна лидера и двамата се изправиха. Винс изтупа панталона си и тръгнаха към нея.
-Хареса ли ти шоуто? - попита той. - Може и ти да се включиш ако желаеш.
Другарят му се подсмихна. Познавайки я още от преди знаеше, че тя не е от най-бойните, а даже и да се опита щяха да я направят на пух и прах.

Писъкът ми бе секнат от необичайна гледка....двама мъже, изправени един срещу друг, приличащи повече на настървени питбули от колкото на хора.Другите в стаята гледаха безучастно докато те си нанасяха болезнени удари, чак като забелязаха присъствието ми прекратиха "приятелския" си спаринг.Стана ми малко неудобно, че пищях като малко момиченце заради един паяк, но преди всичко съм жена, което оправдава непоносимостта ми към подобни твари.Единия с кривата усмивка се обърна към мен:
-Хареса ли ти шоуто? - попита той. - Може и ти да се включиш ако желаеш.
Малко ме изненада въпросът му, странно ми се виждаше жена да се изправи срещу мъж, за това го приех на шега:
-Аз...хехе...Аз не си падам особено по насилието.Предпочитам словесните преговори...повярвай ми, една дума е много по-силна от удара ти.
Всички ме гледаха странно и започвах да се чувствам неудобно:
-Ако ви преча ще си намеря някакво друго занимание...може просто да поседя и да ви погледам или пък да съм арбитър.-опитах се да разчупя леда с усмивка.

Винс се засмя подигравателно, а на Лезандър му идеше да си удари сам един юмрук.
-Думи? Думииии? - извика се все така смеейки се лидера. - Маце като някой те нападне няма да иска да си приказвате сладко, сладко. Точно заради това мислене и умря първия път.
Изказът му зарази всички присъстващи и те също почнаха да се подхилкват.
-Хайде стига, Винс. Тя не е достатъчно силна, не би се справила с нас.
-Че кой е казал, че трябва да се бие с нас? Хелга е идеална за нея.
-Хелга!? Ти луд ли си, тя ще я разкъса на парчета.
Арадел определено се почувства некомфортно от всичките тези думи по неен адрес. Даде си сметка, че мъжете може би имат право и все пак й беше неприятно.
-Трябва да се научи все някога.
-Така е, но....
Винс "Ле дубле" не остави на Д'Арвил да продължи. Осени го брилянтна идея и побърза да я изкаже.
-Да се обзаложим. Хващам бас, че тя няма да може да стане достатъчно силна за един месец, за да победи Хелга.
Белокосият се намръщи.
-Няма и как, някой трябва да я тренира.
-И някой ще я тренира, драги.
-Мога ли да попитам кой?
Физиономията на двуокия се измени в ехидна и мистериозна.
-Ти!
-Аз?
-Ти!
-Той? - възкликна Арадел.
-Той! Мислиш, че няма да се справиш ли, красавецо? Един облог, един месец. Направи я машина и ще изпълня едно твое желание, каквото поискаш. Ако се провалиш цяла година ще чистиш кенефите. Сделка?
Той протегна ръката си напред за здрависване и сключване на пакта. Лезандър се замисли и мисли и мисли. Гледаше ту него, ту момичето. Не беше изобщо сигурен, че тя ще се справи, но тук въпросът беше на чест. Затова накрая пое ръката му.
-Съгласен.
-Чудесно. Тогава ви оставам да започвате. Запомнете - един месец от днес.
Смехът му се разнесе из стаята, който заглъхна нейде в коридорите, когато и самият той излезе. Д'Арвил се обърна към русокоската и й се усмихна някак си неловко.
-Добре се нагнездихме, а?

Има няколко неща за които съм адски против и това са боевете и абортите.А сега искаха от мен да загърбя принципите си и да ме превърнат в един от онези питбули, които се използват в незаконните боеве.Какво да очаквам още?!Да започнат да ме хранят със сурово месо ли?Но да си кажа правичката, полуголият Лезандър бе достатъчно голяма мотивация да направя изключение.Имаше нещо в този мъж, което глождеше съзнанието ми с тъпо длето , другите не предизвикваха такъв циклон от объркване и странно напрежение в мен.А въпросът бе дали със загубата на паметта си отиват и чувствата, които си имал към някой?!Но анализирайки как се чувствам в негово пресъствие бих могла да кажа, че не съм била безразлична към него и сега само времето можеше да покаже как ще се развие отношението ми към него.
Опивах се да отбягвам с поглед тялото ми, но всеки път щом се спирах на него, очите започваха да шарят по него, обръщайки специално внимание на всеки един малък мускул и извивка, а те бяха много.И това изкушение пред мен щеше да ме учи да се бия?Първо трябваше да ме научи как да не се разсейвам в негово присъствие:
-Добре се нагнездихме, а?-каза Лезандър, чешайки се неловко по дългата ,бяла коса.
-Ако ще ме учиш на нещо, по-добре започвай преди да съм се отказала.Не знам дали споменах, но съм против това да се бия и използвам сила.Смущава ли те нещо в това, че ще ми бъдеш учител?-повдигнах въпросително вежди аз.
Останалите стояха отстрани и се подхилкваха.Все едно гледах петоклсници, които се пресмиват на момчето, което се е осмелило да заговори момичето, което харесва.Пък и това, че хич не им се вярваше, че ще успея ме нахъсваше още повече.

-Ако ще ме учиш на нещо, по-добре започвай преди да съм се отказала.Не знам дали споменах, но съм против това да се бия и използвам сила.Смущава ли те нещо в това, че ще ми бъдеш учител?
Лезандър се намръщи и то не нацупено, а напълно сериозно. Можеше да познава Арадел от преди, може да се е държал с нея дружелюбно, до някъде близко, но не обиаше, повтарям, не обиаше никой да му се сопка и да му държи тон. Момичето, колкото и красиво, не му беше на нивото, нито на ранга, който заема тук.
-Първо не приемам заповеди на по-ниско стоящи от мен. Второ, ако не се справиш аз ще си го изям, не ти. Трето като те гледам как се спрявяш с едно насекомо, направо не ми се мисли как ще се справиш с мен. Ще тренираш където ти кажа, когато ти кажа и няма да се оплакваш. Ясно! И последно...
Той се отдалечи на достатъчно разстояние от нея и застана в поредната бойна позиция.
-Нападни ме!
Арадел го изгледа изумено. Все пак само до преди минута обясняваше, че не обича да наранява.
-Казах да ме нападнеш. Покажи ми какво умееш.
Д'Арвил беше напълно наясно,че не трябва да очаква кой знае какво от нея, но все пак трябваше да я проба, за да разбере от къде точно да почне.

Наистина не бях настроена лошо или високомерно към хората в стаята, а и като цяло.Но това, че се подиграваха на слабостите ми, ме обиждаше по някакъв начин.Трябваше ли да се срамувам от факта, че не мога да се бия?!Има къде, къде по-достойни неща, които мога да правя.Нито съм му го казала сопнато, нито нищо...бих ли била толкова нагла да говоря на човека , който ми е помогнал по този начин:
-Първо не приемам заповеди на по-ниско стоящи от мен. Второ, ако не се справиш аз ще си го изям, не ти. Трето като те гледам как се спрявяш с едно насекомо, направо не ми се мисли как ще се справиш с мен. Ще тренираш където ти кажа, когато ти кажа и няма да се оплакваш. Ясно! И последно...-гласът на младия мъж се извисяваше все повече и повече, започвайки да кънти в ухото ми.--Нападни ме!-довърши той.
Гледах го смаяно с леко притворена уста.Погледът му издаваше, че не се шегува, а бойната му позиция на тялото донякъде ме плашеше:
-Добре, виж сега...не съм се стремяла да заповядвам на теб или на който и да е било.Казвам ти го съвсем спокойно, наясно съм с нивото ми или по-скоро липсата на такова ама...
--Казах да ме нападнеш. Покажи ми какво умееш.-прекъсна ме той.
Отдалечи се от мен и зачака да реагирам по някакъв начин.Не бях толкова глупава, че да се оттегля, пък и наистина исках да се науча, затова затаих дъх и стиснах ръцете си в юмруци.Затичах се, като с всяка крачка оставях след себе си излишните мисли и притеснения тормозещи съзнанието ми.Избистрих ума си и се опитах да активирам всеки мускул в тялото си...като хищник , който напада жертвата си...или жертва, която е достатъчно глупава, че да нападне по-висш от нея.Когато вече бях до него, засилих единия си юмрук право в красивото му лице, а кракът ми се повдигна готов да нанесе тежък удар в корема му.

Арадел се стрелна стремглаво напред. За човек, който не обича насилието не й трябваше много време за колебание. Почти веднага след заповедта му го нападна. Земната магьосница беше извървяла доста път от както я срещнахме за първи път. Тя не знаеше това, сега, но подсъзнателно уменията й си бяха там. Жалко обаче за нея, че се изправи точно срещу Лезандър. Той прочете намеренията й още преди да беше почнала да ги изпълнява. Както и очакваше - един юмрук към лицето, едно коляно към корема. Сладко, ловко, но не достатъчно. В рамките на секунда и двата й опита бяха парирани. С едната си ръка, хвана китката и я изви, а с другата блокира крака и го отблъсна, така че Арадел се завъртя и се озова приклещена, с ръка извита зад гърба, а целият й торс се бе прилепил до този на полу-голият мъж. Можеше да усети дъхът му по кожата си. Той наведе главата си към нея и тихо продума:
-Предвидима си.
Тя настръхна от сблъсъкът на думите му във врата й, но само след миг Д'Арвил я пусна. Арадел се почувства отново свободна, поне физически. Срещна недоволният му поглед, но всъщност той не се надяваше на нещо кой знае какво. И все пак си отбеляза, че има напредък от първият път, в който се видяха. Явно в гилдията си вършат добре работата. След малко мълчание, в което момичето се чувстваше по-скоро неудобно отколкото нахъсано белокосия продължи:
-Последвай ме.
Той излезе от стаята, а тя тръгна след него. Какво ли беше намислил сега?